Love as a theory

Love experts just do not tire of giving advice on how to make your relationship work. I know you have all read the stuff. Be caring, considerate, allow your partner the freedom to live his life, keep the sparkle alive... It all makes so mush sense, except that there is always a notion that something is missing. Because it doesn't work for your relationship. People are different, their expectations are different, their goals, ambitions, desires... How do you just sum all that up and let it be ruled by one theory? Tough task. I am all for theory. It's just that I wish it could be put to practice. Every partnership is unique in its own way. What works for one couple need not necessarily work for another. So how do you summarize that and unify it? This generalization tends to depress me. Makes me feel like I'm the only one that obviously can't use the wonderful revelations on love and put them to work for me. No, I'm not a complete idiot. I just don't like the kind of love tips that perhaps work for the first year of the relationship. Though you probably don't need any tips in the beginning when all is chocolate and roses. Let's move 20 years on and try to apply these tips. No way! The phase is just so many miles away from the perfection of the first year. And that, to me, is normal. People have changed. The players may be the same but they are no longer young and full of expectations. The difficulties have piled up, some have been overcome, many have been abandoned as hopeless and new ones are looming up. Sometimes you are not up to romance. You don't even consider whether you are in love or not at such times. Love is there but there are more pressing issues to be handled. The euphoria is gone and may have left a bitter taste behind. Because things are just so different after the initial stage of falling in love. I'm all for love. But let's not make it into a heroic deed. I prefer to keep things simple. Less emotion is good for my sanity. And if you still feel like you need advice from a love expert, just make sure you are your own advisor. That is what really makes sense.

To D.

I wonder just how disappointed you are in me, watching me flunk in just about everything I try to do. Saying sorry isn't enough. I am tired. Of so many things... Of myself mainly. It's a long shot but maybe you could give me a sign how to go on from here. I am completely lacking in both ideas and willpower to change. Maybe the best years are simply over and it is time to accept defeat? You know I used to be a fighter. Are you mad at me now, seeing what a weak and spineless creature I've become? I,m sorry.... I don't know what else to say. It would have been easier if you were around. You used to believe in me. You gave me courage to go on and always had faith in me. I miss that so much now. Nowadays I'm basically feeling useless and get rebuked for it. I think people might actually be more tired of me than I am of myself.... Bad shot. I don't want to be weak and pathetic and go on about how much a good word means, a gesture of friendship, perhaps even love... Daydreaming again. Maybe I just don't deserve all those things. What makes me think I am privileged to have them? You were always so proud of me, of the things I did and the stuff I achieved... You made me feel a worthy person. All that is gone now. I am such a disappointment to all around me. I'm not even trying anymore. But I couldn't bear it if you were disappointed in me, too. That would be like the ultimate end to life. There would be nothing left after that. Just a void, so deep it would threaten to swallow me whole- my past, my memories, my dreams of the future...What would be left? I'm just a small time presence in the universe, out to pollute the air and trouble people with my problems. Not a nice deal... But who promised me a better life? Or was it just my imagination, pulling me on and making me believe I'll actually be able to do something with my life... I do feel the choice isn't really ours. Or maybe it's just not mine. Can't speak for others. My own deal is handed out, like it or not, want it or not....It's there for whatever reason, I don't know and perhaps I'm not meant to. Some day I'll have all the answers.... Just like you.

Sharing

Such a nice activity- sharing. All the happiness in the world is of no value if you don't have whom to share it with. Sadness is less of a burden if you have someone to talk to, someone who cares and understands. We weren't created to live alone. We weren't made to go through life alone. Sharing is a need we all have. Friendship is a blessing that allows us to share our emotions, both the good and the bad ones. And it somehow feels easier, knowing there is someone out there who is willing to listen. Sharing is a gift we humans have been given to make our journey through life a more meaningful one. We need to handle it carefully. We need to learn to give and take information in acceptable doses. The balance needs to be achieved. Sharing is a unique gift. Let's be thankful for it.

За децата

Първи юни е- ден на Детето. Един ден в годината, посветен на тези съкровища в живота ни- децата. Децата, които са нашия дъх, нашата радост и тревога всяка секунда в годината. Децата, които са смисълът на всичко. Тези, които ни научават да обичаме, да се жертваме за друг, да ценим нечий живот повече от собствения ни. Благословени са тези, които са станали майки и бащи. Те са дарени с най-прекрасния подарък на живота и имат щастието да го гледат как расте и се развива, и се превръща в блестящо продължение на мечтите им. Децата ни са това, което ние не сме успяли да бъдем. Те са и по-умни, и по-красиви, и по-мъдри от нас. Те са тук, за да ни научат да живеем, да раздаваме и получаваме любов, да сме благодарни на висшите сили, че са ни избрали да бъдем техни родители. Децата са съвършени. Те са и добри, и невинни, и лъчезарни. Необременени от проблемите на възрастните, те ни даряват ежедневно с блага усмивка, която ни казва: "Спокойно, всичко ще е наред...." Можем ли да ги опазим такива? Да ги въведем в живота с мъдростта на по-опитния и да запазим усмивките на лицата им? Защото не всички деца успяват да оцелеят в свирепия свят на възрастните- телцата им са още крехки и се нуждаят от нашите грижи. Да помислим за децата на пътя, за тормозените, бездомните, гладните, болните... Нека да им подарим надежда. Да върнеш детската усмивка е свято нещо! Да помогнеш на дете в беда е равносилно на прераждане. Децата очакват нашата помощ. Нашата любов и обещание за бъдеще. Нямаме право да им го отнемаме! Без деца няма живот... Няма смях, цветя, целувки. Има ли по-скъпо бижу от ръчичките на вашето дете около вас? Когато то ви прегръща имате ли нужда от нещо друго? Когато ви разказва нещо, чувате ли космическия звън на вечността.... Щастието да имаш деца е най-великото вселенско тайнство. Децата ни избират, не ние тях. Затова нямаме право да ги разочароваме. Те са и светлината, и истината, и пътят... Да се помолим днес за всички деца! Да бъдат живи и здрави, усмихнати и жизнени, все така раздаващи любов и топлина. Нека сме щастливи, че ги имаме в живота си...

Кой е по-силен: Природата или човекът?

За пореден път се опитваме да надхитрим природата. Смятаме, че сме по-велики от нея и затова можем да си позволим да живеем в постоянно противоборство и погазване на законите й. Зачеваме ин витро бебета 20 години след като природата е отредила края на женския цикъл на размножаване, клонираме хора, грубо се намесваме в природните закони, изсичаме дървета и убиваме животни....Забравяме, че сме смъртни! О, глупаво човече, колко века още са ти необходими, за да осъзнаеш, че не си безсмъртен, а природата е вечна. И да я мачкаш, и избиваш, и унижаваш- тя пак ще те надживее! Колко си жалък в опитите си да разтегнеш природните закони според собствените си егоистични желания. Искаш вечна младост. Искаш да промениш границите на раждането и смъртта. Искаш да властваш над природата. Природата ти пречи и ти решаваш да й обявиш война. Не знаеш ли, че предварително си обречен на загуба? И че с инфантилните си действия само можеш да я разлютиш и да направи живота ти още по-черен? Да те залее с лава, да те помете с урагани, да те изпържи от жега и умори от студ, да те погребе със земетресения...Как ще я спреш? Още ли вярваш, че имаш надмощие? Човекът притежава невероятен талант за самоунищожение. Няма друго такова животно в природата. Животните си пазят природната среда и се опитват да живеят в хармония с нея, за да оцелеят като вид. Човекът тръгва с рогата напред и надменно решава, че природата ще работи за него. Образованият, интелигентен, космополитен човек на 21-ви век си въобразява, че ще надделее над природата и ще си извоюва правото да командва живота. Жалък, смешен, отчаян опит за власт над даровете на Бога! Не разбрахте ли, че не сте само материални? И че животът продължава с или без вас? А начинът ви на живот се определя от отношенията ви с природата. Ако те са хармонични- ще прекарете добре отрязъка от време, който ви е отреден на земята. Ако се борите с природата ви очаква болка и разруха. Суетата и самолюбието ще ви унищожат преди природата да се намеси. Природата е милостива. Тя ни е осигурила всички необходими блага, за да живеем добре и да се чувстваме пълноценни. Само трябва да се вслушваме по-често в гласа й. Започнем ли обаче да се гаврим с нея ни чака изчезване на вида. Това е началото на края. Не ни трябва апокалипсис и 2012 година. Армагедон е тук и сега- в действие. Вижте как живеем, как се отнасяме с природата. Забравяме, че всички сме Божии създания и сме равни. Нямаме право да се бъркаме в природните закони, за да задоволим собствените си капризи. Когато рушим, убиваме, надлъгваме живота, какво очакваме да се роди? Едно болно и недоносено подобие на човека, вързано за машини, които трябва да му влеят надежда за живот....Дали? Природата би могла и да ни служи прекрасно, ако се отнасяме с уважение към нея. Дарила ни е с гори, извори, планини и всякакви натурални богатства. Без тях не би имало живот на планетата. Затова имаме и интелект, който би трябвало да ни подскаже как да опазим тези богатства, за да подобрим живота си. Когато сме груби и немарливи ни посипва киселинен дъжд, слънцето не сгрява, а разболява, времето ни кара да се удивляваме на аномалиите му. Всъщност това е отмъщението на природата към безобразията на човека. И вместо да имаме своя Рай тук, на земята, ние вече се пържим в предверието на ада... Природата е хармония. Да се стремим да я съхраним и да живеем в мир с нея. Да изхвърлим от живота си токсините, химията, изкуствените материали и найлонови торби, да почистваме след себе си и да следим за чистотата на околната среда. Да посадим цвете пред блока. Да засадим дръвче. Все малки неща, но те водят до нещо голямо и прекрасно- една чиста природа, която да завещаем на децата си и да радва хората векове наред... От нас зависи!

Животните- висши създания

"Колкото повече опознавам хората, толкова повече обичам животните!" (Бърнард Шоу)
Наскоро гледах филма "Хачико"- за безсмъртната любов и доживотна преданост на кучето към човека. Трогателна история по действителен случай, която и натъжава, и навежда на размисъл. Може би сте гледали този невероятен филм и навярно не ви е оставил безразлични. В ролята на стопанина на Хачи е Ричард Гиър. Намира малкото безпризорно пале на гарата и го прибира у дома, въпреки пречките. Хачи става прекрасно куче, което всеки ден го изпраща на работа до гарата, прибира се у дома и точно в пет отива на гарата и го чака да се появи през вратата. Еден ден Хачи отказва да тръгне към гарата. Всячески се опитва да спре стопанина да не тръгва, но не успява. Шесто чувство? Това е денят, в който героят на Гиър умира от инфаркт на работа и никога повече не се завръща у дома. Семейството продължава да се грижи за Хачи, но той напуска дома и се преселва завинаги на гарата пред вратата. Сякаш се надява на чудо. Още 10 години Хачи прекарва на перона- и в студ, и в пек. Остарява, разболява се, но е там- на поста, в едно безкрайно очакване. Там и умира. На гарата в Япония издигат паметник на кучето- най-верния приятел на човека... Дали човекът е способен на такава любов и преданост? На любов извън пределите на живота и по-силна от смъртта? На пълно себеотричане в името на паметта на любимия човек? На примирение с несгодите на живота, но и на надежда за вечен живот след смъртта? Гледайки историята на Хачи се убедих, че животните са по-висши създания, изпратени на земята да ни помагат и напътстват в трудния житейски път. Имаме толкова много неща да научим от тях- любов, вяра, преданост и незабрава... Все неща, които са на изчезване в живота ни и затова ни е и трудно, и тъжно, и объркано. Природата отнова е щедра към нас. За сетен път ни води към просветление. Остава само да се огледаме, да се осъзнаем и да приемем посланията й...Дали ще успеем? Или отново ще затънем в полемики за "вредата" от животните и ще излеем цялата си злоба, омраза и невежество към даровете на природата. Сякаш не можем да проумеем, че природата е по-силна от нас и винаги ще бъде. Колко по-хубав би бил живота ни, ако се научим да живеем в мир и хармония с животните около нас, да ги обичаме и ценим! За циниците няма спасение. В техните сърца няма място за любов. Но- за тези, които са открили безусловната любов в лицето на своя домашен любимец мога само да кажа: Благословени сте; докоснахте сте до Божествената любов и тя вече е част от вас....

God's way

When there's a will, there's a way. It's what we've been taught to believe. We try and try to get things going the way we think they should, the way we want them to. And yet- is it all really up to us? Isn't there a bigger plan somewhere that will unfold before us and take us along, regardless of our desire... God's way isn't there for us to know. We find out what lies ahead by going along the path He has set out for us. All we need to do is follow the path. Where will it take us? We are yet to find out. Each one of us has his own unique path mapped out, for better or for worse- it is out there and we need to follow it. That is God's way- our blessing from above, our own lesson, our prize or punishment... Whatever lies in store is a carefully planned road ahead that we can only be grateful for. He knows why the road is rough at times. And why we sometimes feel like we've reached a dead end. Maybe what it really is is a new beginning...Life is such an incredible adventure. It is the only real thing we have been given as a precious gift- to cherish it and use it wisely. And to learn from it. Our will is to follow the steps that are lined out- and discover why we have been given exactly those steps. Our own individual mission is to read the signs that are laid out. Once we have learnt to do that, we can move on to greater levels of knowledge and perception. No, we aren't in T.S.Eliot's Waste Land and today is not Ash Wednesday. The Apocalypsis is in our souls and it is born from ignorance. Life can never be a disappointment, nor does it have to hurt so much. Our thoughts rule our activities and feelings. Which is not to say they can be completely devoid of objectivity. And we have no one but ourselves to blame. That is not what He intended us to feel. He never meant us to suffer. He only ever wanted for us to feel joy, content and gratitude. Be brave! Hit the road and don't turn back. It will be the journey of a lifetime.... Your own personal road to revelation. Be certain that it will be trip you will never regret....

На добър час, абитуриенти!

Започнаха абитуриентските балове на випуск 2010. Колко много грейнали лица, колко радост и надежди, смях и сълзи на раздяла…. Детството свърши, животът ги очаква. Те са млади, умни, талантливи. Понякога са груби и гръмогласни, друг път ни умиляват със своята наивност. Нашите пораснали деца! Гледам ги и не мога да им се нарадвам . Не беше толкова отдавна времето, когато заведох момичето за първи път в училищния двор. Избяга от школото и се наложи да й избърша сълзите и да я уверя, че там ще се чувства прекрасно, че училището не е страшно и ще има незабравими мигове. Днес, само дванайсет години по-късно, я изпращам абитуриентка. Превърнала се е в млада дама, красива и самоуверена, мила и добра. По детски се притеснява за прическата си- дали няма да се развали от дъждовете, а като голям човек споделя плановете си за университета, в който ще учи, за бъдещето, което я очаква. Цвети- така се казва момичето- разцъфна и показа истинската си красота. А като малка не беше особено дружелюбна. Беше на три годинки, когато я заведох за първи път на цирк. Следеше шоуто в захлас, докато момченцето пред нея не започна да се тръшка и да й пречи да гледа. Докато се опомня, го стисна за врата и го оскуба яко. Майка му така и не разбра какво стана, но писъците моментално спряха и Цвети си изгледа спокойно представлението докрай. Сега ходим заедно по магазините и на кафе. Обсъждаме най-подходящата козметика за нея, какви парфюми харесва и как се справя с ухажьорите. Говорим си за всичко, като стари приятелки, само дето все още ми вика „лельо Ваня”. Малката голяма дама! Радвам й се като на собствено дете, вълнувам се от проблемите й и съпреживявам тревогите й. Стискам й палци да постигне мечтите си и да бъде щастлива. Зная, че животът й няма да бъде посипан с цветя, но искрено се надявам да бъде силна и никога да не губи вярата си в доброто. На добър час, мило момиче! На добър час, скъпи абитуриенти! Смело се впускайте в живота, мечтайте и сбъдвайте мечтите си. Желая ви късмет, успехи и много светлина в живота! Най-хубавото тепърва ви предстои.... Бъдете щедри, бъдете добри. И Бог да бди над вас, скъпи пораснали деца!

11 май

Днес е денят на Св.Кирил и Методий. Чудесен български празник и много личен за мен. На този ден татко имаше имен ден. Вече не празнуваме този ден, откакто не е сред нас. Но запалих свещичка за него и донесох една бяла роза вкъщи. Кандилото ще свети в негова памет. Така е в живота- и хубавото, и лошото вървят ръка за ръка. И радостта, и тъгата се двете лица на живота ни. Душите ни се изпълват с вълнение при хубави емоции и се огъват в тежки моменти. Всъщност смъртта е физическа само. Защото в сърцето, в мислите любимите хора остават живи и реални- с усмивката си, думите, с любовта им към нас. Любовта обединява двата свята. Като че ли тя е единственото вечно и непреходно нещо в този свят. Връзката между живите и починалите. Дано да знаят там, в отвъдното, колко много ги обичаме и мислим за тях. Липсват ни, но с мислите и любовта си поддържаме спомена жив... Няма забрава!

В нощта

Тъмнина. И след нея нищо...
Сълзи горчиви се топят в нощта.
Да имаше луна поне-
или искрица от свещта.
Да можех светлина да видя,
да можех да се осъзная-
къде съм и защо съм тук,
не мога вече да гадая.
Отговори няма, мълчи и мрака,
не зная как да погася
един пожар в сърцето,
бодливи спомени в прахта.
Пътека тъмна се извива
измежду чувствата пред нас,
Любов трънлива се промушва-
тъй нежелана в този час.
Не искам драми! Вече не.
Не мога повече да се терзая...
Дали ще бъдем или не-
Нощ е. Как ли да узная?