Страници

29 януари 2011

Бебе Матей


Пристигнал е в дома с цялото величие на библейското си име и впечатляващите размери от 2200 грама, 46 см. , на 10 дни. Историята му започва като на много други изоставени деца- млада, объркана майка, баща- неизвестен. Така пише в акта му за раждане. ( За майката не се споменава, че е била объркана ). Там го поемат жените, приели благородната мисия на “многодетни майки”- жени със символично заплащане и несимволични сърца.
Само година по-късно бебето Матей е вече в обятията на новите си родители- млада, бездетна двойка със скромни възможности, но добри намерения. И нещата потръгват за всички, уж нормално. Детски смях оглася дома на Вяра и Асен, а усмивките все по-често се задържат върху лицата им. Те наистина се привързват към Матей, а и започват да се чувстват “нормални”- като всяко семейство с дете.
На 2 годинки Матей получава първия си припадък. Кардиологичният преглед и заключението са безмилостни- детето страда от остра сърдечна недостатъчност. Прогнозите не са особено окуражителни. Обикалят от лекар на лекар, докато накрая възрастен педиатър им казва:
-Не мислете за болестта. Грижете се добре за сина си, обичайте го много и никога не
губете вяра! Господ си знае работата...
Така преминават още няколко години- с нови припадъци, лекарства, болници, тревога и неяснота за бъдещето. Нервите на “бащата” не издържат и на петата година Асен напуска жена си и Матей. Вяра остава сама със сина си и упованието на името, с което е дошла на белия свят. Тогава тя е на 30 години. Шестата година на детето е критична- то се люшка по тънката линия между живота и смъртта. Неочаквано се намесват роднини, приятели и други “доброжелатели”, които съветват Вяра да върне Матей в Дома, да го “разсинови” и да си гледа спокойствието и живота- млада е и не бива да се товари с такива непосилни грижи, напътстват я близките й. За пръв и последен път Вяра дава воля на сълзите си- плаче и плаче, докато цялата натрупана мъка се излива навън. Тогава разбира, че няма на кого да разчита и от това най я боли. После поглежда сина си и е наясно, че никой и нищо не биха могли да я отделят от него. И действа... Продава семейния апартамент, оставен й след развода, купува еднопосочен билет за нея и Матей и тръгва по света да търси лек за сина си. ( По това време в България все още не се правеха сърдечни трансплантации ).
В Чикаго мие чинии по нощите, чисти офиси и разхожда кучета на богаташи, за да може да се издържа. Там среща Петър- български емигрант, с малък бизнес, несемеен. Влюбва се в него, а Петър намира у Вяра всичко, за което е мечтал. Предлага й брак и скоро след това тримата заживяват заедно в къщата на Петър. Новият й съпруг взима присърце проблемите на Матей, намира лекари, болница, води го по изследвания и тегли кредит за операцията. Според лекарите е важно трансплантацията да се извърши преди детето да навлезе в пубертета. И зачакват... донор. Почти година по-късно чудото става- на 10 години Матей получава ново сърце и започва бързо да се възстановява. Неотлъчно до него са майка му и Петър, когото той нарича “татко”. Обграждат го с любов, грижи и вяра в успеха.
Сега Матей е на 16, а болестта е само спомен. Момчето учи в колеж за изкуства, иска да стане художник, играе бейзбол в училищния отбор, плува и прави планински преходи.
Преди две години още едно щастливо събитие спохожда Вяра и Петър- ражда им се дъщеричка, Йоана.
Сега семейството си идва в България всяко лято, за да могат Матей и Йоана да опознаят родината си и да не губят връзката с нея.
При всяко идване в страната Вяра посещава Дома за изоставени деца, разказва за успехите на Матей и помага на децата, с каквото може. При последното си посещение там миналото лято, учителките й разказали за 1-годишната Анна, която никой не искал да осинови, тъй като по рождение едното й краче е по-късо от другото. Вяра споделя това с Петър и когато виждат момиченцето без колебание решават да го осиновят. Уреждат бързо документите и си го взимат при тях, убедени, че ако не друго поне могат да му дадат любов. Така семейството се увеличава с още едно дете, а Матей и Йоана се радват на новата си сестричка. Всеотдайните грижи са ежедневие в това семейство и до днес в дома им цари любов, разбирателство и истинско щастие...

27 декември 2010

Беше лято....


Беше лято.
Като волна птица ти разпали
крилатия огън на страстта…
Всеки лъч озаряваше клетви,
които вярваха във вечността.

Настана зима.
Как се става в утро, в което
до душата не стига светлина?
Как се топлят ледени надежди
след раздяла, мрак и самота?

Господи,
Отново идва нощ, в която
сърцето не иска да чуе прощалния зов…
И в люлката на спомена прегръща
своята велика, отминала любов.

25 декември 2010

Честито Рождество!


И се роди Божий син... Спасителят е на земята да ни пречисти от греховете и да спаси душите ни. Да е свято името му! Да има мир и любов във всеки дом. Светлина в сърцето, вяра в душата. Да сме живи и здрави, и силни, за да продължим по пътя на доброто, да прославим името Му и най-вече да бъдем хора. Истински, добри, благородни. Да е благодатна Коледа. Да е светла, топла и щастлива! Да повярваме в чудесата, с които сме благословени. Да се обичаме и да се радваме на земните блага, с които сме дарени. Да вярваме, че доброто винаги ще тържествува и вярата в него ще спаси света. Защото Той пожела да живеем в радости и любов, да бъдем щастливи тук, на земята и да почитаме всички хора. Нека има здраве и живот във всеки дом, детска глъч и усмихнати хора. Да живеем заедно в сговор, обич и разбирателство. Да има хармония и в дома, и в душите ни. Късмет, успехи и добрини.... Всеки да дочака коледното чудо и да благодари за него. Да приемем болката като част от великия вселенски урок за смирение, познание и духовно извисяване. Да бъдем искряща частица от тази вселена, пръскаща добра енергия и щастие навред. Коледа е чудо! И ние сме част от него. Бъдете живи и здрави, мили приятели. Да са чисти мислите ми и светли пожеланията ви. Бъдете щастливи! Честито Рождество...

19 декември 2010

Да почувстваш Коледа


Предчувствам Коледа. Усещам дъха на боровите клонки, потъвам в пухкавия бял сняг и чувам коледни звънчета на шейната на добрия старец. Обожавам Коледа. Елхата, която украсявам с трепет и вълнения, отварянето на кутията с играчки, спомените, които всяка от тях навява....Колко много Коледи съм посрещала! Дай Боже да има още много. С тъга и радост очаквам чудото на празника и мечтая за благословени дни. Коледа е празник светъл и божествен. Топъл, уютен, семеен и тих празник...Магията на Коледа е навсякъде. В отблясъка на червените топки, кипрещи се на елхата, в бухналата питка с късметчета, в шарените кутийки с подаръчета под елхата и лъчите от камината. Разглеждам коледните картички, посипани с блясък и се радвам на лъскавите гирлянди, прегърнали елхата. Малки свещички срамежливо премигват от дръвчето и огряват дребните играчки- сърнички, ангелчета, звънчета, шишарки и джуджета. Приказна красота! Коледа ме връща в детството, в безметежните години на щастие и любов. Помня трепетното очакване на подаръците, коледната трапеза на мама, молитвата на татко... Коледа вече не е същата. Татко го няма и едно място завинаги остана празно на масата. И въпреки това- магията витае във въздуха. По Коледа стават чудеса. Вярвам в тях. И тази Коледа ще запаля кандилото, ще подредя масата, ще приготвя подаръчета за семейството. Свята нощ. Когато всички си легнат, уморени и щастливи от вълненията, ще потъна в моити мечти, ще прошепна моята молитва. За здраве и благоденствие у дома. Ще приседна до елхата и ще се понеса на вълните на спомените...Всяка Коледа е неповторима. Ражда се Новото, вярата изгрява. Отново ще благодаря и ще притая дъх в очакване на чудото....Вярвам, че ще го има. И го очаквам...Благословени да сме на Коледа!