Страници

14 февруари 2011

Всичко е любов....


Някой ден любовта ще си отиде. Единствената, живата, вечната…Тази, без която не можеш да живееш, да дишаш, да съществуваш. Ще останеш сама, разбита, неразбрана. На границата между Ада и Рая, ще се чудиш дали си жива и защо. Дали не си я сънувала, любовта на живота ти? Тази, която отвори небесата си за теб, разходи те из слънчевите си градини и после те захвърли в пустинята. Една любов, която ти даде всичко и после ти го отне. Боли.Заради болката знаеш, че още си жива.А някъде в дълбините на последните оцелели клетки ще крещят спомените, потъпкани от несправедливите житейски обрати. В сърцето ти ще тлее пламъка на потушения огън. Този, който никога няма да се разрази отново. В душата ти ще е пусто, като морски бряг пометен от цунами. Нищо няма да чувстваш. Тялото ти може и да е физически живо, но душата ти отдавна ще се е преселила в лоното на пълната забрава. Апатия и тишина. А след тях- викове! На отчаяние. На безпомощност. На лудост. Ще проклинаш съдбата. Ще мразиш живота. Ще поискаш да умреш. Няма спасение… Още си тук. Наказана. Необичана. Забравена и нежелана. Колко още можеш да търпиш? Докога ще вярваш? Нима искаш пак да паднеш в коварния капан? Цялата си потрошена, изцедена, пребита. Защо си причиняваш това?! Заклинанията свършиха. Обещанията се изпариха. Вечността достигна своя край. На какво се надяваш? Какво очакваш да се случи? Защо позволяваш на Надеждата да се прокрадва в атрофиралите съдове на сърцето ти? Не я допускай повече там! Изгоря от любов. Но не умря от любов. Изгуби войната. Стана жертва на собствените си безмилостни емоции. Живот сред пепелта? Сиво, скучно, спокойно… Струва ли си? Искаш пак да гориш? Да усетиш топлината на пламъците? Да те уцелят искрите на страстта и да се разбиеш като фойерверки в нощното небе? Още веднъж да полетиш…Останаха ли ти сили? Една звезда ще носи твоето име. Само звездите са вечни. Другото е илюзия. И пресъхналите сълзи, и свитото сърце, и опустошената душа… На дъното си. В мрака няма надежда. В мечтите няма смисъл. Любовта си е отишла безвъзвратно… Защо я търсиш пак? Подаваш ръка към светлината, търсиш края на тунела. Пази се от нея! Бягай далече! Не сънувай горещи целувки и огнени ласки, за да не изгориш в тях. Не вярвай, че влюбените са щастливи. Те са жалки наркомани, дрогирани от собствените си заблуди. Не пожелавай стрелата на дявола! Отново ще бъдеш измамена, изоставена, изстинала… За кой ли път? Животът без любов не е живот? А какво е? Един кратък миг; промеждутък от време между раждането и смъртта. Искаш да го изживееш с любов? Твоя воля! Обичай тогава. Люби силно. Раздай душата си на парчета. Всичко на този свят е временно…. Страданието също. Бъди безстрашна! Гмурни се в дебрите на неизвестността. Отвори сърцето си и се отдай на чувствата, които нахлуват неканени там. Рискувай с любовта! Отново… Може и да се взривиш. И какво от това? Нали затова си живяла….

01 февруари 2011

Pets and kids


There is so much love in the air. Just look at them- pets and kids, kids and pets... Ain't they cute? Absolutely adorable! Children who grow up in the presence of animals become better people and that is a fact. They are strong, caring and loving... Let kids have pets around them! You will be doing the best for your children and there will always be a grateful bark or mew to go around. Life is meant for living. Live it to the full. Have kids and pets! And you will be a happy person!

29 януари 2011

Бебе Матей


Пристигнал е в дома с цялото величие на библейското си име и впечатляващите размери от 2200 грама, 46 см. , на 10 дни. Историята му започва като на много други изоставени деца- млада, объркана майка, баща- неизвестен. Така пише в акта му за раждане. ( За майката не се споменава, че е била объркана ). Там го поемат жените, приели благородната мисия на “многодетни майки”- жени със символично заплащане и несимволични сърца.
Само година по-късно бебето Матей е вече в обятията на новите си родители- млада, бездетна двойка със скромни възможности, но добри намерения. И нещата потръгват за всички, уж нормално. Детски смях оглася дома на Вяра и Асен, а усмивките все по-често се задържат върху лицата им. Те наистина се привързват към Матей, а и започват да се чувстват “нормални”- като всяко семейство с дете.
На 2 годинки Матей получава първия си припадък. Кардиологичният преглед и заключението са безмилостни- детето страда от остра сърдечна недостатъчност. Прогнозите не са особено окуражителни. Обикалят от лекар на лекар, докато накрая възрастен педиатър им казва:
-Не мислете за болестта. Грижете се добре за сина си, обичайте го много и никога не
губете вяра! Господ си знае работата...
Така преминават още няколко години- с нови припадъци, лекарства, болници, тревога и неяснота за бъдещето. Нервите на “бащата” не издържат и на петата година Асен напуска жена си и Матей. Вяра остава сама със сина си и упованието на името, с което е дошла на белия свят. Тогава тя е на 30 години. Шестата година на детето е критична- то се люшка по тънката линия между живота и смъртта. Неочаквано се намесват роднини, приятели и други “доброжелатели”, които съветват Вяра да върне Матей в Дома, да го “разсинови” и да си гледа спокойствието и живота- млада е и не бива да се товари с такива непосилни грижи, напътстват я близките й. За пръв и последен път Вяра дава воля на сълзите си- плаче и плаче, докато цялата натрупана мъка се излива навън. Тогава разбира, че няма на кого да разчита и от това най я боли. После поглежда сина си и е наясно, че никой и нищо не биха могли да я отделят от него. И действа... Продава семейния апартамент, оставен й след развода, купува еднопосочен билет за нея и Матей и тръгва по света да търси лек за сина си. ( По това време в България все още не се правеха сърдечни трансплантации ).
В Чикаго мие чинии по нощите, чисти офиси и разхожда кучета на богаташи, за да може да се издържа. Там среща Петър- български емигрант, с малък бизнес, несемеен. Влюбва се в него, а Петър намира у Вяра всичко, за което е мечтал. Предлага й брак и скоро след това тримата заживяват заедно в къщата на Петър. Новият й съпруг взима присърце проблемите на Матей, намира лекари, болница, води го по изследвания и тегли кредит за операцията. Според лекарите е важно трансплантацията да се извърши преди детето да навлезе в пубертета. И зачакват... донор. Почти година по-късно чудото става- на 10 години Матей получава ново сърце и започва бързо да се възстановява. Неотлъчно до него са майка му и Петър, когото той нарича “татко”. Обграждат го с любов, грижи и вяра в успеха.
Сега Матей е на 16, а болестта е само спомен. Момчето учи в колеж за изкуства, иска да стане художник, играе бейзбол в училищния отбор, плува и прави планински преходи.
Преди две години още едно щастливо събитие спохожда Вяра и Петър- ражда им се дъщеричка, Йоана.
Сега семейството си идва в България всяко лято, за да могат Матей и Йоана да опознаят родината си и да не губят връзката с нея.
При всяко идване в страната Вяра посещава Дома за изоставени деца, разказва за успехите на Матей и помага на децата, с каквото може. При последното си посещение там миналото лято, учителките й разказали за 1-годишната Анна, която никой не искал да осинови, тъй като по рождение едното й краче е по-късо от другото. Вяра споделя това с Петър и когато виждат момиченцето без колебание решават да го осиновят. Уреждат бързо документите и си го взимат при тях, убедени, че ако не друго поне могат да му дадат любов. Така семейството се увеличава с още едно дете, а Матей и Йоана се радват на новата си сестричка. Всеотдайните грижи са ежедневие в това семейство и до днес в дома им цари любов, разбирателство и истинско щастие...