Страници

17 юли 2011

Слава за безславните


И по света, и у нас има алеи на славата, славни рекорди, и още милиони кандидати за слава. От малки на втълпяват, че за да успеем в живота трябва да сме умни, красиви, талантливи, образовани, надарени и с прочие дадености. Дали липсата на слава не е новия световен порок, а отсъствието на собствен уебсайт най-страшния провал? И дали изобщо останаха хора, неподлежащи на прославяне? Това ли е най-голямата съвременна трагедия- никой да не е чувал за теб, с нищо да не си известен?  Думата ми е за тези никому неизвестни люде, които никога няма да оставят отпечатъци от ръцете си върху позлатени алеи на славата, няма да градят восъчни фигури по техен образец, няма да ги намерите нито в интернет, нито в книгата на Гинес и няма да скандират имената им по разни важни трибуни. Хора, които поради липса на талант, или на късмет, или и на двете няма да попаднат в графата на успелите според модерните критерии. Постоянно срещам стотици безславни човеци, но с добри сърца. Обикновени хора, без претенции за звездно бъдеще. Такива, които няма да подминат паднало дете или бездомно коте. Хора, които ще си дадат и последните левчета, за да купят обяд на някой бездомник. Или ще си отделят от времето, за да изслушат болката на изоставено дете. Смешно ли ви се струва? И сантиментално? В днешния динамичен и откачен свят, където стремежът към слава е новата религия, а успехът на всяка цена панацея за ширещата се простотия, да заявиш, че си неуспял е равносилно на самоубийство. Но дали наистина е така? Нима е срамно да си признаеш, че не си пожънал кой знае какви успехи на жизненото поприще и е напълно вероятно да потънеш в забвение някой ден? И кой определя що е то успех? Защо станахме максималисти и забравихме простичките, но истински неща? Какво му трябва на човек? И колко, бих добавила. Да родиш дете, да посадиш дърво, да изградиш дом… Едно разбиране за живота, което не ни прави по-известни, но със сигурност осмисля дните ни. Да бъдеш добър има такова старомодно звучене в някои случаи и среди, че звучи като приказка. За щастие, обаче, приказката е истинска. Добрите хора са сред нас. И са щастливи в собствените си очи. Със собствения си опростен живот- без грандиозни планове за бъдещето и изумителни постижения в миналото. Хора, на които можеш да разчиташ. Достатъчно мъдри, за да загърбят собственото си его и да се обърнат към нуждаещите се, болните, тъжните. Спокойни са, защото знаят, че животът не е само битка за надмощие. Смели са, защото вярват, че правейки добро, ще прогонят злото. Способни са на безкористна любов и искрени чувства. Да, безспорно ще попаднат в алеята на безславните…. Но някой някъде ще помни добрината  им. И какво по-хубаво от това?

05 юли 2011

Цветя


Обичам цветята. Харесва ми да се грижа за тях, да ги поливам, присаждам, или подреждам в шарени кашпи и вази. У дома винаги има цветя. И в саксии, и във вази. Доставят ми невероятна наслада. И най-лошият ден може да ми се стори по-слънчев, когато неочаквано получа цвете. Веднъж си мислех, че напоследък съдбата не ме долюбва. Постоянно ме подлага на разни изпитания, които би трябвало да ме закалят. Незнам доколко успява….Наскоро ми домъчня, че няма и едно букетче да краси дома. Само след час приятелка на дъщеря ми пристигна с три огромни, прелестни букета за мен. Майка й е детска учителка и за последния учебен ден учениците й я затрупали с цветя. Жената решила да ме зарадва и ми изпратила букетите. Бях безкрайно щастлива! Била съм учителка- знам колко са скъпи на сърцето подарените от дечицата цветя.
Една възрастна съседка отглежда в градината си цветя и зеленчуци. Често ми носи китка здравец, или домашен лук. Една сутрин беше набрала първите за годината божури- три на брой- и ми ги подари. Розовите им листа ухаеха прекрасно и къщата грейна, като тях . Тогава разбрах, че не съм забравена от съдбата. Всички знаци за обич и внимание бяха налице. Когато получаваш толкова много любов, няма как да се чувстваш нещастен. Цветята си остават най-истинските посланици на любовта. Колко много любов има в подарената роза- уханието и красотата й излъчват сила и нежност, обич и страст....
Вчера ми се обади приятелка, на която бях подарила една орхидея за осми март. Цветето останало свежо цял месец! Благодари ми за това, че явно съм й го подарила с много обич, за да трае толкова дълго. Така беше. Цветята имат свой език, на който ни говорят. Колко хубаво би било повече хора да се вслушват в него...

01 юли 2011

Благодаря!


Благодаря! За всички блага, с които ме даряваш; за това, че чуваш молитвите ми; за това, че ни пазиш и ни благославяш! За всичко благодаря. Чувствам се толкова спокойна, защото знам, че добротата е част от живота ми. Имам мир и хармония, любов и здраве. Не искам друго. Безкрайно съм благодарна, че бдиш над семейството ми и ни закриляш. Няма да се уморя да благодаря. Винаги помня доброто, с което ни даряваш. Щастието е тук и сега- в светлината в очите на любимите хора, в любовта, която ни окриля... Живот и здраве да има в този дом, за това се моля. Вярата е силна, любовта е вечна... Вярвам, че животът ни е приказка с хубав край. Мисълта за теб ме изпълва със светли мисли и прекрасни чувства. Благодаря за уроците, които ни изпращаш. За изпитанията, които ни правят по-силни и добри. За грижите и любовта към нас. Една частица сме от вечността. Един миг, в който се осланяме на твоята воля и вярваме в промисъла на вселената. За всичко си се погрижил. И за вярващите, и за колебаещите се. За всеки има място под слънцето, всеки има своя шанс да повярва и да поема по правия път. Стига да го пожелае. Животът ни е благословен. За любовта, с която ни даряваш- благодаря. За вярата, която осмисля дните ни- благодаря. За силата да вървим напред- благодаря. За даровете, с които сме благословени- за всичко благодаря!

29 юни 2011

Илюзорно


Не искам повече да живея в миналото. Уморих се от спомени за безметежно щастливи дни, изпуснати шансове и бляновете на младостта... Това е един изгубен мираж, отлетели мигове и образи на хора, които вече ги няма. Не мога да се връщам към тях и да си задавам въпроса- ако.... Минало свършено. Не искам и да се терзая за бъдещето. То е толкова илюзорно, колкото и най-дивите фантазии. Изпълнено е с ужаса на необясними страхове, догадки за развитието на събитията, разиграване на хиляди сценарии.... Не владеем бъдещето. То е сън, мечта, несбъднат спомен от отминал живот... Минало и бъдеще се преплитат в неясна картина, отдавна нарисувана или оформена като смътен силует. Повечето неща, които помним са идеализиран образ на едно не толкова съвършено минало. Помним детството и младостта като един приказен сън, който може да е бил истински кошмар. Благоговеем пред бъдещето, респектирани от неговата загадъчност и неуловимост. Повечето неща, от които се страхуваме занапред може въобще да не се случат. Може би са само сън. Случките, които планираме биха могли да останат само добри пожеления. Бъдещето не ни принадлежи. Миналото е неясен спомен от друг живот... Какво ни остава? Единствената реалност е настоящия миг. Днес, тук и сега. Сегашната мисъл, прегръдка, човека до нас, слънцето в косите, усмивката на лицето. Животът се случва днес. Това е и спомен, и мечта, и чувство. Няма друго засега... Освен илюзии.

24 юни 2011

Магьосницата


Магьосницата сбъдваше всякакви мечти. Размахваше вълшебната си пръчка и тутакси се появяваха бленуваните желания на човечетата. Малките обитатели на поверената й капсула постоянно искаха нещо от нея. Мечтаеха до открият магията на любовта. Разбъркваха странни билкови отвари и ги сипваха тайно в питието на обекта на своите мечти. И чакаха чудото да стане…Други искаха да открият непознати земи, да се сдобият с изящни вещи и да отбелязват различни победи. Магьосницата беше великодушна. Сбъдваше мечтите на своите човечета и посипваше главиците им с магичен прашец. Мъничетата имаха право на щастие, на мечти, а нейно задължение беше да сбъдва тези мечти…Понякога дребосъците мечтаеха за странни неща. Не винаги разбираше желанията им, но се стремеше да не ги разочарова. Странни й се виждаха с тези смешни форми, нескопосани движения и хаотични мисли. Един мечтаеше за семе, което да си посади и отгледа, а друг искаше готов парк с цветни градини. Не беше лесно да угоди на всички, ала дарбата й да доставя наслада не биваше да се похабява. А и нима не беше чудесно да виждаш толкова много доволни лица? Случваше се да не може да огрее навсякъде и това предизвикваше люто недоволство сред мечтателите. Свикнала на какви ли не състояния на търсещите помощта й, магьосницата не се отчайваше. Знаеше, че като сбъдне следващата им мечта, вече няма да гледат толкова сърдито и да се карат помежду си. Някои бяха по-настойчиви от други. За да придадат тежест на желанията си, палеха свещи и извършваха специални ритуали. Само да знаеха колко смешни изглеждаха…Едни я призоваваха с амулети, други всячески се опитваха да навлязат в материята й и да прилагат похватите й- така, както те ги разбираха. Не им се сърдеше. Твърде кратък беше престоят им в капсулата и разбираем беше стремежът им към съвършенство. Разбира се, такова понятие не съществуваше, но те нямаше как да знаят това. Надарени с богато въображение и оборудвани с не малко технически придобивки, мечтите им се вихреха с пълна сила. Струваше й се, че колкото повече имаха, толкова повече искаха. Задъхваше се от безконечните им желания ,но не се предаваше. Нали затова беше магьосница? Мечтите им я обстрелваха денонощно и не търпяха отлагане. Мънички същества, а с огромни мечти! Някои полагаха усилия сами да си помогнат, други чакаха наготово. Донякъде я улесняваше това, че повечето от мечтите си приличаха. Един я молеше за здраве, друг за богатство, трети за успех, а някои дори за прошка… Всякакви ги имаше. Но- мечтите са за това, за да се сбъдват. Тя знаеше, че ако престанат да мечтаят, схемата ще се разпадне и човечетата ще паднат в ямата. Мечтите им ги крепяха, даваха им сили да се борят със себе си, помежду си, и с капсулата. Така беше от хилядолетия, така щеше да бъде и занапред… А тя щеше да ги води напред. Тях и мечтите им. Но и магьосницата имаше една мечта. Дали някога щяха да я чуят? Да сбъднат нейната мечта? Как й се искаше поне веднъж някой да помечтае за всички тези блага, но не за себе си, а за друг човечец. Чакаше….И се надяваше. Такава беше мечтата на магьосницата. Простичка, но така трудно изпълнима.

21 юни 2011

Нека да е лято!


Лятото дойде! Цветно, огнено, палещо страсти и емоции... Сезонът на слънцето, морските вълни, зелените гори и красивите планини. Животът кипи с пълна сила, греят усмивки, лудуват деца и животни. Лятната приказка е в разгара си. Слънчевите лъчи стоплят охладнели емоции, природата се събужда за активен живот. Обичам лятото- чувствам се жива, истинска, щастлива... Грейналите дни ми напомнят вечното лято в Африка, приказното детство в един друг, отминал живот... Няма място за носталгия! Лятото е тук в цялата си стихия- и жегите, и тропическите бури, и светлите вечери са част от пейзажа на магията, наречена лято. Лятото е обещание за вечност, приказка за красотата на природата такава, каквато Бог е искал да я изживеем. Ражда се живот... Бебета пълнят градинките, накипрени с шарени дрешки. Пъплят котета, кученца, всякякви Божий творения... Има място за всички под слънцето. Слънчевите лъчи ще стоплят всички и ще ги дарят с живителна сила. Отвсякъде ухае на трева и цветя. Животът е в разгара си... Даровете на природата щедро се изсипват върху човечеството с надежда за красиви емоции и вълнуващи преживявания. Дори и сънищата са цветни- вихрят се на морския бряг, на екзотичен остров, в тайнствени гори или където ти душа иска... Омаяни от този невероятен дар някак неусетно ставаме по-добри, по-състрадателни, по-чувствителни. Сякаш избледняват мрачните мисли и тъгата. Надеждата сияе в слънчеви отблясъци и ни подканя към нови мечти... Каква прекрасна картина! Нека да е лято...

19 юни 2011

Дървета и корени


Да живееш като дърво без корен е трудно изпитание. Да искаш да пораснеш, да разлистиш величествени клони, да хвърлиш тежка сянка и да красиш света с присъствието си- докато поредната прищявка на вятъра не те откъсне от мечтите ти... Без корени не може. Те са като спомените от усмивката на мама, силната прегръдка на татко и уюта на родния дом. Те са аромата на полските цветя навън, приглушената светлина вечер и целувката за лека нощ в далечното детство. Дърветата растат най-добре на родна земя. А какво да кажем за онези дървета, хвърлили корени на чужди земи, брулени от бури и удряни от градушки в отчаяните опити да се задържат на негостоприемната земя... Стоят красиви, но безпочвени. Крехки, несигурни и податливи на капризите на времето. Неслучайно не виреят там. Всяко дърво си има запазено местенце във вселената, там тежи на мястото си, пуска корени и се радва на дълголетие. Радва и околните със своята красота, отглежда буйна растителност и дава плод. Живее до дълбока старост и надживява времето..... Колко красиви, стари дървета има у нас! Колко гори, прегърнати от вековни дървета радват окото и успокояват сетивата. Нашите дървета! С дълбоки корени, силни и непоклатими пред всякакви природни катаклизми. Дърветата излъчват гордост и величие, спокойствие и много красота... Как ми се иска да няма нито едно дърво без корен! Мечтая да има много дървета по света, различни, буйни, странни, самотни, стари, отрупани с плодове или не, но винаги здраво вкоренени в земята. Тяхната земя! Там, където плодовете носят радост, а листата лекуват с мирис и зеленина.... Земя, където хората ги познават и обичат. Пръст, в която миналото е спомен от едно вълшебно детство. Дървета с корени... Дай Боже да ги има!

12 юни 2011

Бъдете!


Да сме здрави! Да има любов! Да се усмихваме по-често! Да се радваме на сбъднати мечти! Да има повече доброта сред хората и хубави мисли! Вселенската благодат е безкрайна и ни дарява с много обич и красота. Дано да имаме сетива за тях. Животът ни минава бързо, разнообразно, ту весело, ту тъжно. Нека се радваме на малките мигове на щастие! Всичко е сън.... Един ден ще се събудим и реалността ще е друга. Там горе всеки ще дава отчет за своите мисли и постъпки. Тук сме, за да се порадваме на живота, да се веселим и обичаме. За един кратък отрязък от време. Какво ни трябва? Доза здраве, една шепа добри приятели и щипка любов.... Какво да си пожелаем? Да не изпускаме мига, който идва само веднъж. Да се насладим на красотата на природата, да гребем с пълни шепи от даровете на живота. Да обичаме безкористно и да се оставим да бъдем обичани. Да вярваме в добрата промисъл и да се вслушваме по-често във вътрешния си глас. Навярно той е връзката ни с Бог. Да се молим за благоденствие. Поискай и ще ти бъде дадено! Да се стремим към мир, хармония и добър живот. Да помагаме и да сме състрадателни, винаги да помним, че сме човеци и божественото начало е в нас. Да не забравяме, че за всички божии създания има място под слънцето. Всички сме една слънчева искра от Божията любов...Боже, смили се над нас, грешните човеци, и ни помогни да вървим напред със смирение и мъдрост. Нека има живот, здраве, дълголетие и любов. Да бъде!

10 юни 2011

Черешова задушница


Задушница е. Православната вяра повелява да си спомним за мъртвите, да запалим свещичка на гроба им или в църква, да помълчим и да се помолим за спасението на душите им.
Рано или късно, всеки губи близък човек. Такива са законите на живота. Едни си отиват, други се раждат, житейският кръговрат продължава… Коленичим пред гробовете на свидните ни близки и се молим да ни простят грешките, обидите, недоизказаните думи, непоказаната любов… За да намерим и ние покой. Колко пъти, когато някой си отиде се сещаме за всичко онова, което сме могли да направим за него, но не сме успели, а вече е твърде късно? Животът ни завърта на въртележката си и с неимоверни сили се държим, за да не изхвърчим от борда. Оцеляването ни често е за сметка на изгубеното време за обичаните хора. Бързаме, борим се, състезаваме се на различни поприща, доказваме се, гоним целите си и рядко се спираме да помислим за какво всъщност ни е всичко това? Какъв е смисълът на суетата? На материалните придобивки? На служебното израстване? Казват, там горе има спокойствие и много любов. А аз си мисля, че повече от всичко, това са двете неща, които са ни необходим тук, на земята. Наскоро гледах един сеанс- две жени се опитваха да отгатнат колко дълго ще живеят. Замислих се дали искам да знам отговора на този въпрос и реших, че не е толкова важно колко дълго ще живея , а как ще живея и какво ще направя за хората през това време. Ще успея ли да помогна на някого в беда? Да се отърся от греховете си? Да си взема поука от грешките и да не се подавам на изкушенията? Да осъзная смисълът на собственото си присъствие на земята и да го оползотворя правилно? Все въпроси, на които ежедневно търся отговори….
Често се питам защо някои хора си отиват ненавреме от този свят. И остават толкова много болка и разбити сърца след себе си. Поговорих с един свещеник и той ми каза, че когато тялото не може повече да изпълнява мисията си на земята, душата отлита, за да продължава да бди над близките си и да им помага отгоре. Самата материя не е важна. Важна е мисълта, любовта и прошката. Често пъти здрави и силни млади хора напускат земния живот и се преселват в отвъдното. Няма утеха за покрусените близки, животът им като че ли губи смисъла си в този миг, и занапред. И все пак- православието ни успокоява, че Господ знае какво прави и някой ден ще разберем значението на тези тягостни времена… Дали това може да ни е някаква утеха? Всеки опечален е изпитал болката силно да желаеш да прегърнеш обичания човек и отчаянието, че това няма как да се случи. Не мисля, че времето лекува. Остава една празнота в душите, която нищо не може да запълни. Сякаш с починалия си е отишла и част от нашия живот. Когато мине малко време се запитваме как този, който вече го няма би искал да живеем. Дали ни гледа? Харесва ли му как продължаваме нататък; ядосва ли се на неспособността ни да преодолеем мъката и да бъдем силни отново? Помага ли ни по неведоми и невидими за нас начини? Иска ли да ни каже нещо?...
Случвало ли ви се е да сънувате нещо съществено, или да имате усещане, интуиция как да постъпите? Дали тези „видения” не са послания на починалите, за които вече няма тайни? И които се опитват да достигнат до нас на подсъзнателно ниво? Наскоро една ясновидка ме скастри: „Разбери веднъж завинаги, че няма смърт!” Може би не успявам напълно да се отърся от материалното, за да проумея пълния смисъл на думите й. А дали все повече хора не мислят като нея? Забелязвам, че напоследък на някои погребения хората не носят черно, не плачат и пускат любимите песни на починалия…. Сякаш приветстват живота, а не смъртта. Животът, който продължава, но под друга форма… Човешко е да се тъгува. Особено, когато мислиш, че никога вече няма да се видиш с обичаните хора. Дали е така? Нали ги носим в сърцата си и мислите си? А може би просто трябва да се научим да уважаваме и ценим самия живот такъв, какъвто се случва днес? Да сме добри с хората, да раздаваме щедро любовта си и да не си пестим силите, за да помогнем на някой.
Вярвам, че всичко, което ни се случва цели да ни направи по-състрадателни и добри. Дали, ако възприемем смъртта като урок по хуманност, ще бъдем хора помежду си? А не стадо разярени, сърдити, злобни и недоволни люде?...
Ами, ако това е великият промисъл на живота? Изгубим ли човечността си, едва ли има смисъл да мечтаем за значими дела. Огледайте се и вижте как се държат някои хора около вас- на улицата, в автобуса, в магазина. Ужасявам се от грубостта и подлостта в отношенията, от злобата и омразата, които вилнеят наред….От ненавистта към ближния.
А там- на гроба, ставаме смирени. Осъзнаваме собствената си незначимост и слабост. Дали? Казват, че задушница е за утеха на живите….Да спрат, да помислят, да се опомнят. Някои житейски уроци са много трудни. Но без тях щяхме да останем мърша.
Нека днес сведем глава в памет на починалите. Утре ще отпразнуваме живота- величествен, красив и несломим…..Такъв, какъвто Бог е пожелал да бъде.