Страници

31 март 2011

Зовът на Дивото


Тъжна вест обходи сплотената ни дружинка: застреляли Иван Петров-Дивото! Направо не можехме да повярваме на ушите си. Всички опечалени се събрахме в клуб “Млад бизнесмен” и започнахме да чоплим версиите и виновниците за смъртта на Дивото.
- Каква трагедия! Да умреш едва на 30! – хълцаше кака Софка, кварталната камила. ( За непросветените искам да уточня, че “камила” е най-долната брънка в йерархията за търговия с дрога- тази, която доставя поръчката “на четири очи” с купувача ).
- Млъкни, ма!- скастри я Тони Куцото. – Какво като е умрял на 30? Ама умря в лукс, нали? А ти- и 100 години до доживееш, пак ще си останеш една проста камила!
Кака Софка сведе виновно очи към земята. Куцото ги разбираше тия работи. Даже беше оживял в престрелка между членовете на няколко сходни бизнес клуба. Само дето му ампутираха крака след огнестрелната рана и последвалата я гангрена на крайника. От тогава беше и прякора му- Куцото.
- Камила, камила, ама жива!- обади се Пешо Пердето и хвърли нагъл поглед към съратника си. – При това с цели два крака!
Куцото замахна с патерицата си към Пердето , но оня беше по-жилав и бързо се отмести, кикотейки се.
- Стига!- изрева Дебелия. – Не сме се събрали, за да се надлъгваме, а за да почетем паметта на Дивото. И така- Бизоне, ти поемаш бизнеса му с цветята! За нови градинари докладваш на Куцото. Ясно ли е?
Бизона кимна и се намести важно на стола. В главата му веднага грейнаха като майски рози аксесоарите към новия му бизнес- вила в Испания, яхта “Морска перла” и една фина вдовица с руса главица. Всички тези екстри вървяха в комплект с бизнеса на Дивото, мир на душата му! За Бизона беше чест да наследи зоната на Дивото и най-вече вдовицата му...
- Какво се подхилкваш като дърт котарак?- измуча Дебелия. – Да не мислиш, че бизнеса с цветя е проста работа? Ясно ли ти е за какъв интелект става въпрос, или не?
- Ясно, шефе!- потвърди Бизона и се прокашля нервно. – Само, че този път не е зле да се бронират и вратите на ТИР-овете с цветя. То се видя, че има всякакви хора.
- Разбира се, че ще се бронират- изръмжа Дебелия. – Аз и на Дивото му казвах да бронираме всичко, ама той, наивника, така безумно вярваше в хората. На ти сега!... Дебелия изруга и се изплю върху мраморните плочки. Настъпи тишина. Всички размишлявахме върху несправедливите обрати в живота. В тая държава вече и с почтен бизнес да не смееш да се захванеш! Все ще се намери някой завистник да ти светне маслото...Докъде го докарахме, щом редови граждани като нас, бяха принудени да се возят в бронирани коли, за да си вършат работата! И, докато всеки умуваше как по-сигурно да защити собствената си гърбина, кака Софка пак се обади:
- Рози или орхидеи?
- Какво?!- изкрещя Дебелия и я изгледа свирепо.
- За венеца за погребението- смутолеви кака Софка. – От рози ли да е или от орхидеи? Дивото така обичаше рози.
- Орхидеи!- отсече Дебелия. – По-скъпи са. И да е огромен, разбра ли? Няма да се циганим в последния му път, я!
Поклатихме задружно глави. И дума не можеше да става за икономии. Дивото веднъж умираше!
- Ще обявим тридневен траур в клуба- нареждаше Дебелия. Искам ви в черни костюми- тези от по 3000 евро на “Рочи и Камбана” са подходящи за случая. И никакво плямпане пред медиите! Тия хиени само това и чакат- за 20 кирливи лева са готови да извадят на показ човешкото нещастие без да им мигне окото! Разбрахме ли се?
Кимнахме в съгласие. Помълчахме още малко, за да осмислим трагедията и индивидуалните ни финансови загуби от нея. Но нямаше да се предаваме! Животът продължаваше... Имахме още безброй недовършени задачи. А зовът на дивото бавно, но сигурно се надигаше у всеки един от нас.

23 март 2011

Вярата ни, човешката...


Вярвам в доброто. И в прошката, която ще получа за греховете си. Вярвам, че Бог бди над мен, чува молитвите ми и ме пази. Затова и всяка вечер Му благодаря. Когато страдам или тъгувам вярвам, че ще осмисля урока си от поредното изпитание. Защото няма случайности и знам, че всичко, което ни се случва цели да ни направи по-добри и по-мъдри. Дали успявам? Вярвам, че имам достатъчно разум, за да разбера посланието, което ми се изпраща. Понякога е много трудно. Въпросите напират, а отговорите сякаш се изплъзват и се топят като последния пролетен сняг. Вярвам, че ще получа просветление. За да мога да продължа напред и да съм силна. Тези, които повярваха в Христовото възкресение бяха възнаградени с хармония и душевна благодат. Други продължават да търсят доказателства, факти, материални показатели. Хилядолетия не ни стигнаха да се приобщим към вярата и да се оставим на великата промисъл да ни води напред. Все нещо не ни достига. Жалки сме, заклещени между материалното и желанието ни за духовно израстване. Раздвоени сме и страдаме- отново. Навярно нещата са далеч по-прости, отколкото си ги представяме. Въпросът е доколко успяваме да повярваме в тях. Или наново ще се завъртим в омагьосания кръг на битието, ще падаме, ще ставаме и ще се питаме „Защо?” И навярно точно тогава ще потърсим утеха в някоя църква, ще запалим свещичка и ще се помолим за спасението на душата. Душата, която отказва да се закотви в материята и вечно ни подсеща, че само тя е вечна…. Останалото е преходно и трябва да бъде изстрадано. До болка. За да повярваме в Божиите закони и да се оставим да ни водят. Страданието ще ни доведе до възкресението. И до светлината. Друг път няма. Затова сме на тази земя. Затова се лутаме и търсим всякакви начини да избегнем страданието. Отказваме да разберем или не искаме да приемем,че само то може да спаси душите ни. Страхуваме се. Тъгуваме. Земни сме и ни е трудно да се извисим над нещата. Смирението е част от вярата. Вярвам, че то ни носи повече блага от всякакви успехи и постижения. Стига да осъзнаем колко ни е необходимо. И да се оставим да ни води в ежедневните ни дела. Вярвам, че много хора го разбират. Вярвам, че всеки си носи кръста и знае защо. Вярвам, че ще бъдем благословени. Заради доброто у нас, заради желанието ни да се учим и най-вече заради вярата ни. Без нея не може. Това би означавало да се обречем на вечен мрак, а Той не се пожертва, за да тлеем в дълбините на мрака. Вярвам, че ще сме благословени. И че вярата ще ни помага да живеем по-щастливо. Без нея просто сме загубени….

21 март 2011

Равновесие


За сетен път се убеждавам , че всичко в живота ни е на кантар. И доброто, и лошото се борят за превес, а докато това се случва намираме баланса. Но няма как да напуснем везната. Вече знам, че след поредното разочарование ще дойде радостна вест; след предателството ще срещна човечността; след лъжата ще открия истината…И няма как да бъде другояче. Трудно е да поемаме ударите на съдбата, особено ритниците от близки хора, но всяка затръшната врата отваря нова. Понякога търсим утеха при един, а най-неочаквано я откриваме при друг. Случва се да ни откажат помощ там, където я очакваме, но тя пак идва при нас от там, където не сме очаквали. Така разбираме на кого всъщност можем да разчитаме и кой ще ни обърне гръб при първа възможност; кой е истинският приятел и кой е лицемера; кой се радва на успехите ни и споделя болката ни и кой просто ни завижда… Понякога се обръщаме към някого за съвет и получаваме плесница. И докато се чудиш защо точно на теб ти се случва това, изненадващо получаваш най-прекрасните божури от друг. И знаеш, че си на прав път. Защото си се научил да бъдеш добър без да очакваш нещо в замяна, състрадателен си към човешката болка, не злорадстваш, научил си се да прощаваш и най-важното- умееш да обичаш и да се раздаваш безкористно. Няма от какво да се страхуваш. Не се връщай при затворената врата- там не е твоето място. Уважението към другите е точно толкова важно, колкото и себе уважението. Колко пъти сме тровили душата си, подлагайки я на неравностойни експерименти? Сами се навираме между шамарите, а не поглеждаме към градината с рози. Изборът е само наш. Бихме могли да останем при тиранина, който ни манипулира, тормози и травмира от криворазбрана носталгия, но бихме могли и да прегърнем новото, непознатото, хубавото. Това, което кара душата ни да лети, да се чувства значима и обичана. Тя сама намира пътя, дори когато ние се лутаме в неведение. Душата умело различава доброто от злото, истината от фалша… Само трябва да се вслушаме в нея. И да й позволим да ни покаже светлината.

20 март 2011

Детски спомени


За сетен път те сънувам- къщата на моето детство. Далечна, красива, болезнено скъпа. Пътувам в цветните сънища на розово-лилавите лиани, разцъфнали пред прозореца ми. Докосвам ги леко и малки цветчета политат над мен. Лианата е много красиво и крехко цвете, но със здрави корени и стъбла. Оцелява на бури и огън, изпепеляващи лъчи и суша; увяхва, изсъхва и след поредния дъжд пониква от нищото….Разцъфва и възражда магията на вечния живот. Обожавам зеленината наоколо. Банановите листа хвърлят дебели сенки върху прозорците ми. Тези, през които опознавах света. Топъл, уютен и сигурен свят. Чувствах се спокойна и защитена. Колко ли пъти ще се връщам към теб- къщата от слънчевия рай, в който прекарах най-хубавите години от живота си. Душата ми пееше, очите сияеха, сърцето ликуваше. Бях в царството на приказките- котета, кучета, пищни растения и весели игри. Всички те подхранваха детското ми въображение и развиваха усещането за святост на семейството и дома. Моята приказка беше реална. Жива, истинска и обичана… Сега е само бленуван спомен. Идва в съня ми, за да ме успокои, когато душата копнее за изгубения рай. Малка приказна къщичка! Делят ни години, океани, континенти. Как искам да те зърна отново… Да се сгуша в стаичката си и да потъна в детските мечти. Там пораснах, влюбих се, написах първото си стихотворение. Махах на звездите, легнала в хамака под кристалното небе. През нощта мечтаех по-бързо да се впусна в истинския живот и да си намеря място в света на възрастните. Денем попивах слънчевите лъчи, отпусната в легло от рози. Светът около мен беше окъпан от рози, лиани, златни лъчи и растителност с цветовете на дъгата. Едно малко късче от рая. Опознах го, обикнах го и завинаги се пристрастих към него. Вечер си лягам, затварям очи и мислено се пренасям там. Прелитам за секунди хилядите километри и отново съм в моя рай. Тичам на свобода, катеря се по дърветата, играя си с котките или хапвам манго направо от дървото. Мек, сочен плод. Усещам вкуса му- разливаща сладост и бликащ нектар, който се разтапя в устата. Никога повече не попаднах на манго като от нашия двор. Плодовете от сергиите на пазара имаха съвсем различен вкус. Израснах сред целогодишна зеленина и топлина. Играех боса на тревата и се криех с часове в гъстите храсти. Четях детски книжки в тайното си скривалище и се чудех какво ли бъдеще ме очаква…. Сега се ограждам в зелено, за да извикам спомена от онези безгрижни дни. В панелния си апартамент на 11-тия етаж отглеждам стайни растения в зелени стаи със зелени лампиони и чаршафи. Всячески се опитвам да възстановя атмосферата от една друга зеленина, сътворена само от природата. Сякаш допирът то този цвят ще върне като с магическа пръчица слънцето в душата ми и отново ще бъда щастлива…Жадувам да видя моите лиани- високи и величествени, окъпани в нежни розови сияния. Толкова си приличахме- млади, дръзки, красиви, обградени с безкрайна любов. Затова, когато навън е -10 градуса, а в душата ми е -20, притварям очи, увивам се в плюшеното одеяло с нарисуваните тигърчета и се пренасям в къщата на моето детство. Образите изскачат- ярки, живи, прелестни и ме зареждат с хъс за живот. Разлиствам цветната магия на детските години и си пожелавам отново да попадна там. Всяка нощ пътувам, обикалям, преживявам приказката. Събуждам се свежа, отпочинала, обнадеждена. Готова за новия ден. Безвъзвратно изгубено минало? Никога! Бях щастлива тогава и занапред пак ще бъда. Ако не в този живот, то със сигурност в следващия….

18 март 2011

Новите момичета


Бяха три приятелки. Млади, умни, красиви и талантливи. И, за добро или за лошо, амбициозни. И трите вярваха в щастливата си звезда.
Ани беше много музикална. Мечтата й да пее я отведе отвъд океана. Зад гърба си остави хиляди неизпети родни песни, родители, приятели и любим. На 20 години животът беше пред нея. Америка я прегърна в необятната си шир и... не пожела да я върне. Ани стана певица, омъжи се за американец, роди дете и сви гнездо в новата си родина. Връзката си с България поддържаше чрез интернет и телефонни разговори.
- Липсвате ми. Обичам ви! – казваше всеки път на родителите си в слушалката, но не възнамеряваше да се връща. Там се чувстваше добре. Вярно, че синът й не говореше български и познаваше тукашните си роднини само от снимките, но имаше по-важни неща от това. Ани беше спокойна за бъдещето му. Като майка, това я удовлетворяваше и донякъде прикриваше носталгията. А песните? Вече пееше само на английски... Единствено под душа си тананикаше понякога “облаче, ле, бяло”.
Ели завърши с отличен архитектура в София. След дълго обикаляне в търсене на работа, попадна в проектантско бюро. Одобриха я, дадоха й работата и.... заплата от 200 лева. А наемът за квартирата й беше 250 лева. Веднъж спомена за това разминаване в тарифите пред шефа си, надявайки се да получи разбиране и увеличение на доходите си. Шефът й обеща да “уреди” нещо по въпроса, но поиска да излезе с нея. Намираше я за красива и не виждаше защо трябва да тъне в мизерия. Можеше да има всичко в комплект с него- 50-годишният, женен мъж. Ели не пожела да стане метреса. И понеже знаеше английски, замина с еднопосочен билет за Австралия, пък... “каквото сабя покаже!” Вярно, че започна работа като чистачка, но три години по-късно проектираше сгради в австралийска фирма, радваше се на уважението на колегите си и на новия си годеник. Предстоеше й сватба, покупка на дом, а защо не и бебе? Дори през ум не й мина да се завърне в България. Беше удовлетворена от живота си, а щастието намираше в дребните неща- слънцето, океана, небето... Изпращаше пари на родителите си, но мисълта за дома все повече избледняваше на фона на австралийската синева.
Таня мечтаеше да стане художничка. Имаше и талант- поне така казваха учителите й. За нещастие, баща й почина по време на следването й, а майка й получаваше само инвалидна пенсия. Нямаше кой да плаща таксата й за обучение и се наложи да прекъсне образованието си. Издържаше се сама- беше и келнерка, и бавачка, и продавачка. Но душата й искаше само едно: да рисува! Поканата от Ани да й гостува в Америка, й дойде като манна небесна. Тръгна без много да му мисли- нямаше какво да губи. А птичето на щастието само я намери и кацна на рамото й. Докато разглеждаше картинните галерии в Ню Йорк, се запозна с известна тамошна художничка. Нататък нещата се развиха като по сценарии от холивудски филм. Откриха таланта й, получи стипендия за университет, оферта за работа в сферата на изкуството и... животът й влезе в своя коловоз.Беше щастлива. Чувстваше, че владее съдбата си, а не се носи по течението. Само нощем си поплакваше скришом, когато я налегнеше носталгията за дома. Но- не биваше да се оплаква. Предстоеше й самостоятелна изложба на свои картини и Таня се вълнуваше ужасно. Единствено съжаляваше, че майка й нямаше как да дойде да я види. Знаеше, че щеще да се гордее с нея...Само че мама бе далече, а мечтата й се сбъдваше на друг континент. Така е – изкуството искаше жертви...
Ани, Ели и Таня. Това са те- новите момичета. Умни, образовани, красиви. Съчетаващи в себе си всички ценни качества на българката от едно време, та до днес. Напористи, като всички млади, но и трудолюбиви. Безкомпромисни към наложените “демокротични” стереотипи, но и интелигентни. Готови да се лишат от някои временни удобства, но не и да се откажат от крайната цел. А именно- честен и спокоен живот, добро бъдеще и сигурност за децата си. Какво повече да иска една млада жена?
Мили момичета, бъдете щастливи! Вие го заслужавате! Радваме се, че ще прославите България по света с вашия талант, но ни остава горчивия привкус в устата от риторичния въпрос: Можеше ли това да стане и у нас? А за сълзите на хилядите майки, изпратили в странство рожбите си, се страхувам да говоря...
Нима има нещо по-тежко за един народ от това да прогонва децата си навън и да обрича родителите им на самотни старини?
С какво заслужихме незавидната си участ? Кой ще ни каже?....

16 март 2011

Лечебни сънища


Сънувам много и цветно. Понякога се събуждам от безумието на сънищата си, друг път спя блажено от щастието, което ме обгръща. Сънищата ми дават всичко. Изваждат наяве най-тъмните страни в душата ми и ме изправят срещу най-големите кошмари. Всичко онова, от което се страхувам в реалния живот изплува в съня ми и ме принуждава да се справя с него. Да приема, че съществува, да го осъзная и да се справя с него. Понякога получавам и благословия на сън. Неща, които искам , но не мога да получа в действителност идват при мен в съня ми. И се събуждам щастлива. Не правя разлика между реално постигнати успехи и тези, които сънувам. Знам ли кое е по-истинско. Нали казват, че животът е един дълъг сън, от който някой ден се събуждаме и установяваме, че вече сме там, откъдето сме тръгнали- дом, Бог, утроба. Имена разни, мястото е едно. Често се питам какво искат да ми подскажат сънищата. На какво не обръщам достатъчно внимание, кои знаци не разчитам правилно? Истината е, че моите сънища лекуват. Душата, сърцето, мечтите ми. Мъдростта и спокойствието от вихрения нощен танц на подсъзнанието ми са необходими за дневните ми задачи. Вече знам и как да получа отговор по тревожни въпроси. Просто трябва да се помоля преди да заспя и със сигурност нещата ще се изяснят на другата сутрин. Казват, че сънищата са пътуване в астрала. Там срещаме починалите си близки и обикаляме свободно земното кълбо. Не вярвах в това, докато една нощ нещо не ме изхвърли от леглото и се озовах права, будна и с ясното съзнание, че се върнах от там. Само дето връщането е било прекалено бързо и за няколко минути не си усещах тялото. Чувствах се безплътна. Знаех, че съм аз, но не си усещах физически тялото. Може би така е от другата страна, в отвъдното. Само енергията остава, „дрехата” ни я няма. Опитах се да си намокря ръцете. Редувах ту топла, ту студена вода- нищо не усещах. Уплаших се много. Вероятно така се чувства човек, когато осъзнае, че вече не владее тялото си. Поне разбрах, че продължаваме да съществуваме, дори телата ни да са се изхабили. Често се явявам на изпити на сън. Щастлива съм, когато ги издържа. Зная, че съм се справила добре с някакво житейско премеждие. Веднъж мечтаех за църковна сватба ( когато се омъжвах нямаше такъв ритуал) и още същата нощ сънувах как татко ме предава за венчавка и ни качва с мъжа ми на огромен презокеански лайнер. Татко ни махна от брега, а ние поехме двамата по вълните- срещу бурите, трусовете и трудностите. Беше ми лошо, но не се предадох. Да, това беше самия живот или мъдростта, която татко ни остави- заедно да се борим и да се държим един за друг. Нали това е смисъла на брака, та макар и без документ от църквата? Исках сватба- получих я. Помолих татко да ми каже къде бъркам и го сънувах усмихнат- каза ми да си водя записки, да обръщам внимание на всичко, защото е важно и ще се справя. Татко беше много мъдър човек. Винаги ме закриляше и бдеше над мен. И сега продължава да го прави, макар и на сън. Веднъж се опитах да го намеря и изживях истински кошмар. Обиколих цяла Африка пеша на сън, къде ли не ходих- до родното му село и из целия континент, навсякъде, където сме били- така и не успях да стигна до него. Не го намерих, а исках само да го прегърна… Събудих се изтощена, сякаш наистина съм обиколила земното кълбо. Веднъж сънувах, че на татко му се пие бира. Той много обичаше бира. Бяха изминали точно 18 месеца от смъртта му. Отидох на гроба и оставих храна, питиета и едно канче с бира. Точно тогава една пчела се завъртя над бирата и кацна на нея. Съвпадение? Не мисля…. Може би защото наближава задушница, но все си мисля, че посланията, които идват при нас по най-различни пътища са всъщност опит за контакт с тези, за които тъгуваме. Приковани сме към материалното, а то е всъщност преходно, нереално и подвеждащо. Истината….Тя е там някъде, между небето и земята, в астрала и в сърцето и търси път към душите ни……макар и чрез сънищата. Важното е да сме с отоворени сетива, за да разберем и приемем. И да излекуваме душата си….

15 март 2011

Да бъде пролет!


Пролет е. Животът възкръсна изпод бялото було на дългата зима и даде заявка за нови вълнения. Бавно излизаме от пашкула и вдъхваме аромата на пролетните цветя, жадно се взираме в пъстрите цветове, поднесени от природата. Прекрасно е усещането за нов живот. Сякаш сваляме от гърба си не само зимните дрехи, но и грижите, тъгата, тъмнината в душата. Природата се събужда от зимния си сън, предвкусва топлината на идните дни. Изкарахме тежка зима. Сега ни се иска отново да се посмеем, да попием всеки слънчев лъч върху зажаднялата за ласки кожа и да се гмурнем в морето от пъстри цветове. Пролетта дойде в цялата си прелест- многоцветна, свежа, уханна... Как ни се иска да проникне до дълбините на душата и да даде живот на зрънцето надежда, което посяхме. Дали? Очакването е като обещание за възкресението, за вечния живот. Сливаме се с природата, щедро раздаваме от своята вяра и доброта. Природата започва новия си цикъл. И ние сме частица от него. Малка, уникална частица, пропита с любов. Семето, което посяхме... То ще разцъфне и ще даде плодове. Очакване...Какво посяхте? За какво се молихте? В какво повярвахте? Какво си пожелахте? Пролетта ще ви зарадва със своите плодове. Събудете се. Огледайте се. Мечтите понякога се сбъдват. Дано! Пролет е... Бъдете!

10 март 2011

Африка











Африка. Дива, уникална и красива. Черният континент притежава невероятна магия в своите гори, джунгли и водопади. Африканските пейзажи зашеметяват със своята свобода и неповторимост. Това е друг свят, друга вселена, нови усещания и силни емоции. Имах щастието да живея повече от десет години в Африка, да опозная природата й, доколкото тя го позволява и да се наслаждавам на най-красивите изгреви, залези и дъги. Африка- една любов, която ще остане завинаги в сърцето ми....

07 март 2011

Майка


Мама е любов. Всеки ден й казвам колко много я обичам. Дали е достатъчно? Тя е цялата вселена, събрана в късче любов. Никой не може да обича като нея. Колко много добрина има в очите й, мекота в душата й, топлина в прегръдките...Когато ме гушне се чувствам малка и закриляна. Там някъде все още усещам вибрациите на пъпната връв, както в мига на раждането. С рев ме разделиха от нея, но само за да изградим нова и силна връзка между нас. Знам , че съм й причинила много болка и страдание още с появата си на бял свят. Не й спестих тревоги и разочарования. И въпреки това ме обича. Безусловно. Така умее само мама. Всичко ми прощава. И винаги ме подкрепя. Когато съм безумно щастлива се обаждам на мама. Тя най-истински ще се радва заедно с мен. Когато съм стигнала дъното и сълзите не спират- пак отивам при мама. Да ме утеши, успокои и да ми обещае, че слънцето пак ще изгрее...После може и тя да си поплаче скришом. Но не и пред мен. Не се оплаква, за да не ме тревожи и товари с нейните проблеми и болежки. Когато мама е болна ме свива стомаха; с всяка фибра на тялото си усещам страданието й. Чакам и се моля- сгушена като ембрион – слънцето да изгрее... и мама отново да се усмихне.
Мама е свята. Само тя умее щедро да раздава любов без да очаква нещо в замяна. Щастлива е, когато ние, децата й, сме щастливи. Светът й рухва, когато някоя от нас е в беда. С цялата си воля се моли за нас- да сме здрави, щастливи и да постигаме мечтите си. Животът й- това сме ние. И мъка, и радост. И грижа, и обич. Хубаво е с мама. Животът ми е пълен, дните – прекрасни. Никога не е късно да й кажа колко много я обичам. И никога не може да е достатъчно...Аз също съм майка. Познавам безмерната любов, която блика от мен към това чудо на природата- детето ми. Когато станах майка изведнъж осъзнах колко несправедлива и лоша съм била понякога към мама. С типичния младежки егоизъм несъзнателно съм я наскърбявала. Всичко ми е прощавала.
Мама е радост. Мисълта, че я има, че мога да чуя гласа й, когато съм далече и да знам , че ме чака да се прибера- това е Божия благословия и най-великото щастие. Животът с мама е чудесен. Повечето хора си тръгват, ако корабът потъва. Но мама остава. Тя е с мен докрая. Понякога ми се струва, че съм й длъжница. Но тя нищо не иска в замяна; любовта й няма цена. Вярва, че доброто ражда добро. Благодарение на нея имам късче от рая – тук, на земята...Благодаря ти, мамо. Бъди благословена! Нека любовта винаги те озарява.
Мама е любов! Всичко около нея е озарено от любов. И слънцето, и дъгата, и цветята. Искам да й подаря цвете. Една червена роза. Дали ще мога да й кажа, че сърцето ми бие за нея? Розата е израз на любов. Мама обича рози. Най-хубавата е за нея. На мама- с любов!

06 март 2011

На прошка


Прошка е. Излизам замислена след неделната литургия и се сливам с тълпата. Ще купя цветя и ще поискам прошка от най-близките си. Тези, които обичам и без които не мога. Изкарахме тежка година. Преживяхме загуби и нещастия. Бог е справедлив, но понякога изпитанията, които ни изпраща ми идват в повече. И да плача, и да се тръшкам, че не издържам повече, няма спасение. Каквото е писано да стане, става… Запалих кандилото у дома. Така, както правя всяка сутрин от години. Казах си молитвата и поисках прошка за греховете си. Щом съм още на този земя, значи съм грешна. Опитвам се да преодолявам препятствията по пътя, но невинаги ми се удава. Искам прошка за страха. Този, който ме вледенява и ме изхвърля извън границите на разума. Страхът да не изгубя обичаните хора. Веднъж минах през този ад и не искам да попадам там отново. Страхът е най-подлото човешко падение. Сграбчва те, помита те и те изстрелва в измеренията на злото. Ако му отстъпиш. Ако откажеш да му се дадеш, може и да те подмине. Винаги съм знаела, че е проява на слабост да се страхуваш и сега искрено се разкайвам за всички мои прояви на тази слабост. Искам прошка за страха. Все си обещавам, че ще му изтрия грозното лице от клетъчната си памет и все не успявам докрай да се преборя. Изскача изневиделица, плези ми се и се наслаждава на отровните емоции, които поражда у мен. Мразя да се страхувам! Няма нищо по-унищожително от това проклятие, което сами си причиняваме. Никой не закача силните и смелите. Злото се страхува от тях и бяга като дявол от тамян. Заставам смирено пред иконата на Богородица и искам прошка за всичките си грехове- волни и неволни. Човешко е да се греши. Невинаги разбирам къде съм сбъркала, когато ме наказват, но приемам пораженията върху душата си. Така е трябвало. Само не искам други да страдат заради мен и моите грешки. Не искам други да износват моите грехове. Казват, че домашните ни любимци поемали отрицателните енергии в къщата. Колко ли демони са хвърчали наоколо, за да ми отнемат и кучето, и котката в рамките на три дни? Те ли поеха греховете ни? Те, невинните? Те идват да ни помагат и си тръгват след приключване на мисията си. За разлика от нас, хората, животните не се страхуват от смъртта. Те знаят кога идва, очакват я и я приемат спокойно. Колко много може да научим от тях. Те нямат грехове като хората. Не познават предателството, изневярата, лъжата, коварството, кражбата, убийството, суетата, користта. Надарени са с безкрайна обич и доброта.Ще поискам прошка за отлетелите души. В библията се казва: „Поискай и ще получиш”… Като че ли свикнахме да получаваме, а не да даваме. Но в Книгата ни подсещат: „Дай от залъка си на гладния”…И вярвай! Когато вярата ми отслабне, бедите ме връхлитат. Сякаш невидима сила разкрива пукнатините в душата и изстрелва отровните си стрели право там- да разяждат и рушат. Там, където вярата е слаба, нахлува злото. И вилнее безнаказано. Само вярата го убива. Ще поискам прошка за моментите на слабост, когато вярата ми е била разклатена. Ден за прошка… За страха, за слабостта, за колебанията. Все човешки грехове. Вярвам, че ще получа прошка. И ще ми се даде още един шанс. Разкаях се. А сега трябва и да си простя. Нима има нещо по-трудно от това? Кой ще ни прости, ако ние самите не успеем да си простим? Прощавам си….и продължавам напред. Друг път няма.

03 март 2011

България в сърцето....


Сънувам България. Всяка нощ се впускам в астрала и се завръщам у дома. Имам нужда да почувствам родината, макар и насън. Пренасям се в моето легло, в моята спалня. Става ми хубаво и леко на душата. Чувствам се защитена. Луната огрява лицето ми и подсушава сълзите. Сякаш ми шепти, че е една за всички... Защо ли тогава у дома ми изглежда по-бяла, по-чиста? А сутрин? Сутрините са блажени. Слънцето се прокрадва срамежливо между белите пухчета на родното небе и гали ли, гали косите ми... Нежно, уханно, пролетно, Българско слънце! Искам още малко да поспя, така ми е мило. Когато стана ще видя Витоша- зелена, величествена, вечна. Тук, където живея няма планини и гори. Не като нашите. Има само пусти равнини, като равната линия на сърцето на ЕКГ екран. Жива ли съм още? Казват, че от носталгия не се умира. Знам ли... Мъчно ми е за България! Много ми е мъчно- и за планините, и за морето, и за домашния уют. Даже и за кокичетата. Бели, чисти, свежи. Чудно как едно кокиче може да излъчва такава любов и красота. Тук кокичета няма. Затварям очи и ми замирисва на люляк...Помня как около дома ни винаги ухаеше на цъфнали люляци- сини, бели, лилави, те се спускаха на гроздове по клоните и сътворяваха венец от цветни аромати.
Сънувам моя дом. Единственото място, където съм се чувствала закриляна и обичана. Така е, у дома и стените помагат. Как ми се иска поне за малко да прегърна тези стени- топли, гладки, светли, поели цялата енергия от предишния ми живот. Животът в България. Един сън. Скъп спомен. И мечта... Мечтата някой ден да се завърна. Не исках да живея навън, но се наложи. А боли- така боли, когато осъзнаваш, че всичко, до което се докосваш е чуждо. И че там някъде- далече в сънищата те очаква Дома... Дали ще ме дочака? Единствена, обичана страна. България в сърцето ми.....