Страници

31 декември 2009

Да посрещнем 2010 Година!


Тя чука на вратата ни. 2010 Година! Нова, пременена, носеща послания за здраве, щастие и любов. Ще й отворим вратата в полунощ, ще я поканим да влезе в домовете ни и ще се помолим да е благосклонна и добра. Да донесе здраве в семейството, мъдрост, успехи и късмет. Да благослови България с добри дела, мир и просперитет. Да сме щастлив и успял народ! Ще я поканим на трапезата, ще я нагостим богато и ще притаим дъх в очакване на хубави вести. Ще се съберем с любимите хора, ще се повеселим заедно, за да привлечем доброто в домовете и душите ни. Колко ни е нужна вярата сега! Как ни се иска Новата Година да е по-добра от старата, да е спокойна и богата, да е здрава, силна, късметлийска. Дай Боже! Заповядай и добре дошла 2010!

29 декември 2009

За приятелството и...предателството


Приятели има много по света. Дай Боже винаги да ги има- много или малко, но без тях животът би бил толкова сив. Лошото е, когато приятелството се превърне в предателство. За приятелите и предателите може да се пише много- нищо ново по света. Какво кара един приятел да се превърне в предател? Какво може да извади приятел от строя и да го хвърли в другия лагер? Липсата на любов, завист, комплекси? Много неща могат да подразнят довчерашния приятел, да го накарат да забрави щастливите мигове заедно, безкористната помощ и безусловната обич. Тъжно е да изгубиш приятел. Боли, когато той сам е взел решение да напусне вашата обща среда. Самотно е. Приятелите идват и си отиват. Малко са тези, които се задържат. И остават завинаги. Любовта стана много дефицитна стока. Сякаш трябва да я поднесеш в красива кутия, опакована в панделка, за да й обърнат внимание. Може би това не е любов? Сигурно е, че добрият приятел не скача от борда, когато всичко потъва. Огледайте се. Кой е до вас в трудните мигове? Кой ви слуша, когато ридаете от поредния житейски шамар? Иначе- за ядене, пиене и веселба- приятели бол! Никой не бяга от хубавото. За съжаление, в живота се случват и неприятни неща. Тогава на кого ще се опрете? Дано да има такъв човек до вас. Това е истинското богатство. Другото е глупост, суета и интереси. Това са предателите под прикритие- опасна порода, която не бива да допускаме до сърцето и живота си. Коварство е да зарежеш приятел в нужда. Трудно е винаги да си добър приятел. Но истинска благословия е да имаш добър приятел. Предателите се забравят, приятелите- никога. Може би това е една от мистериите на живота- да се научим да ги различаваме и да пазим приятелите си. Другите сами ще си отидат- непотребни и нещастни. Мрачна сянка в житейската тъмнина. Слънцето ще изгрее отново с приятел. Кръговрат... Приятелите- дано ги има и Бог да ги пази!

25 декември 2009

Коледа е!


Коледа е! Прекрасна, вълнуваща, вълшебна и неповторима Коледа! Отново попадам в магията на този приказен и божествен празник! На Рождество Христово се моля всички да сме живи и здрави, да има много щастливи хора и сбъднати мечти. Обичаните хора са до мен, усещам живинката на Коледа навсякъде. Хората са някакси по-добри, по-усмихнати. Красивата празнична украса създава много настроение, подаръците са разопаковани и всички са доволни. Колко щастие, колко благодат ни споходи! Дай Боже всекиму! Мечтата ми се сбъдна. Коледа дойде...

23 декември 2009

За всички Свежари


Мили приятели от Свежо,
Здравейте!
В навечерието на най-хубавия християнски празник- Рождество Христово искам да ви кажа колко много се забавлявам с вас в този наш любим сайт.
От сърце ви пожелавам да изкарате една прекрасна, уютна Коледа, да получите желания подарък, да се почувствате обичани и щастливи! Бъдете добри и доброто ще ви се върне стократно. Бъдете здрави, усмихнати и вярвайте, че най-хубавото предстои. Нека и занапред животът ви да бъде изпълнен с много радости, успехи и късмет! Пожелайте си нещо и магията на Коледа ще сбъдне най-съкровеното ви желание! Вярвайте в чудесата, защото те са около нас и пръскат своя вълшебен прах навсякъде. Бъдете благословени, почувствайте коледния дух и в сърцето, и в душата си! Да сте живи и здрави и до още много нови срещи в Свежо! Весела Коледа и приказни празници!
С обич, Ваня

20 декември 2009

До Тенерифе и назад



Остров Тенерифе е част от Канарските острови. Едно малко късче от рая, обвито в мистерия, романтика и екзотика. Островът съчетава океан и планина, а местността е наситена с палми и екзотични растения. Гората прилича на лабиринт, през който трудно можеш да си пробиеш път. Сякаш пази стари тайни и легенди. Местните хора казват, че ако успееш да си пробиеш път през сплетените клони на дърветата, ще имаш много успехи в живота. Водата е кристално чиста, а залезите са като от картина на талантлив художник. Жителите на острова са гостоприемни, усмихнати и спокойни. Те самите са като част от красивата природа, сред която са израснали. Повечето от тях казват, че никога не са напускали острова и целия свят за тях е именно тук- сред планините, горите и водата. Издържат се с риболов, туризъм и дребни занаяти. Целогодишният поток от туристи от цял свят- предимно по-възрастни хора, осигурява работа и препитание на островитяните. Не видяхме много млади хора сред посетителите. Може би защото пенсионерите на запад разполагат с повече време за пътуване и удоволствия, докато младите работят. Крайбрежните барчета и заведения винаги са пълни и от тях се носят чудни аромати на риба и местни подправки. В хотела сервират екзотични плодове, а палмите хвърлят дебели сенки върху плажуващите. Нощният живот кипи- дискотеките са пълни с хора на средна възраст, дошли да вкусат от свободата и авантюрата на далечния остров. Сред дърветата, непознатите растения, тропическия рай примамва със своята красота и зеленина. Пищната растителност е целогодишна, слънцето пече, а дъждовния сезон идва в края на лятото. Имахме усещането, че там времето е спряло. Далече от цивилизацията на забързания град, всичко се движеше с непознати за нас темпове. Бавно, уверено и някак сладострастно. За любителите на плажните удоволствия, лодки и джетове осигуряваха адреналина, а за тези, които предпочитат тишината и спокойствието, планината ги примамваше с шепота на баобабите и сянката на горите.
Всичко имаше по-особен вкус- и кафето, и прясно изцедените портокали. А спомените за една разходка до рая дълго ще ни топли през зимните дни.

19 декември 2009

Отговор

С годините напълно се смирих;
заключих поривите на душата.
Отказах се от хиляди слънца
и заобичах самотата.

Не искам слава, почести, пари
и лицемерие, наместо доброта.
Не мога вече да съм волна
и от любов да полетя….

И чакам отговора на финала-
проходих ли или само пълзях?
Поне да знам кому бях нужна,
да разбера защо ли живях.

Детство


И спомням си отминалото детство,
позабравените звуци на смеха….
Сънувам къщата вълшебна-
Благословена да не знае греха.

И моля в сънищата ми да се завърне-
градината на розите и младостта…
Най-хубавата приказка прочетох;
Живях , прегърната от радостта.

Не мога вече там да се завърна,
изсъхна и последния цвят…
Заглъхнаха ми бащините стъпки,
а с тях изгубих детския си свят.

Ела!


Ела, когато сълзите се стичат,
а от болка не ти се живей.
Тогава ще ти дам любов и вяра,
една ръка в твойта ще те грей.



Ела, когато няма смях в душата,
а мъката те хвърля в пропастта…
Тогава ще съм истинска и мила,
една разкаяла се, жалка суета.

Когато се изпепелят мечтите.....

Когато дойде старостта-
тъжна, неизбежна, нежелана….
Ще те потърся отново
незнайно къде-
и ще се моля да бъда разбрана.

Когато се изпепелят мечтите-
трепетни и носещи наслада…
Ще прегърна спомените
на отминали дни-
няма да ги дам на клада.

Когато дойде и смъртта-
бавна, тиха или скоротечна….
Не плачи тогава,
а живей! И запомни,
че само любовта е вечна.

14 декември 2009

Насаме


Понякога искам просто да помълча,
да избягам от суетата,
да се скрия в дебрите на спомените
и да се потопя в щастието отлетяло....
Искам да се скрия от света,
да поплача насаме
и да прегърна сънищата
на благословените дни.
Мога и да помечтая скришом,
да се посмея на младежките бури,
а мога и да заспя, и да забравя-
Всичко... До следващия живот.

Снахите, свекървите и... златото


Не съм свекърва и никога няма да бъда, защото имам дъщеря. Обаче съм снаха! От тия, дето не винаги могат да се похвалят с безусловна обич от „втората” си майка... И все се питам защо туй явление е така разпространено из нашите географски ширини. Легенди се носят за враждите между снаха и свекърва. И с право. Потресаващи са историите, на които съм попадала за взаимоотношенията между тези две дами. Веднага искам да кажа, че има и изключения. За щастие, познавам изключително добри свекърви и снахи. Защото, когато човек е добронамерен към някого, рядко ще срещне отпор или открита омраза. Наше приятелско семейство- англичани- имат двама сина. И две снахи. Единият ги дари с две внучки, другият няма деца- доста късно се ожени. Свекървата не прави разлика между снахите. Не критикува, не коментира, не натяква. Пред тях се държи естествено, но без излишно фамилиарничене. Не се опитва да „превъзпита” снахите. Не прави забележки как се отглеждат внучките й. Не иска обяснения, не се обижда, не помни до гроб грешките на снахата и не търси под вола теле. Приема, че това е отделно семейство, различно от нейното, с различни разбирания и не влиза в конфликт със снахата. Колкото и да ви е чудно, искрено се радва и на двете си снахи и е доволна, че синовете й са щастливи. Макар и да не живеят според нейните разбирания. Тя ги обича, подкрепя и не ги съди. Така е в Англия. Много важно, ще кажат някои. А тук как стоят нещата? Отвърже ли се езикът на свекървата, следват чудеса от умопомрачителни заключения за „проклетията” на снахата, която е насочена лично срещу нея с цел да я уязви, обиди, унижи, смачка…. Дали е така наистина? „Снаха” на английски език е „daughter-in-law”. „Свекърва” е „mother-in-law”. И двете понятия включват думите „майка” и „дъщеря”. Което ще рече, че снахата е дъщерята, която винаги сте искали да имате. Колко свекърви мислят за снахите си по този начин? Скандално ли ви се струва да си помислите, че снахата ви е дете- така, както е синът ви, а не е врагът в къщи? Можете ли да я обичате като собствено дете? Да я приемете като родна дъщеря? И така, както прощавате грешките на сина си, да прощавате и нейните? Да ги приемете като грешки на младостта, а не като целенасочени нападения срещу вас? Да я подкрепяте и обичате цял живот, въпреки някои издънки? От сина си никога не бихте се отказали, нали? Без значение какво направи или каже. Направете го и за вашата снаха. Ще сте спокойна, щастлива и ще се радвате на полагащото ви се внимание и обич от най-близките ви същества- синът, снахата и прекрасните ви внуци. Нима има по-голяма благословия от това?
И ще се смеете от сърце на всички онези зловещи разкази с неясен край за кръвожадни битки между снахи и свекърви. За злата свекърва, проклела снахата да няма деца. Или за тази, която подарила златен пръстен на снаха си, като предварително го „закодирала” за раздяла, болести и смърт. И цял живот чакала проклятието да се сбъдне, докато не разбрала, че няма как да стане, защото снахата предвидливо е изхвърлила скъпоценния дар…. И други подобни „градски легенди”, които не ви касаят и за които не искате да знаете. Защото това се случва само в приказките, а не в реалния живот, нали?
И понеже сте преди всичко майка- знаете, че децата са най-големият Божий дар. Те са вашето щастие, отговорност и любов. Смисълът на живота. Затова ежедневно благодарите на Господ за този дар и се чувствате благословена.

11 декември 2009

Самота


Тъжна самота, отнесена в безкрая...
Къде стопи любимите лица?
Замръкна надалече и искрата блян,
замлъкнаха студените сърца.



Късна есен. Зимата зове...
Потъвам в спомени за песента,
която не изпяхме заедно докрай...
Пада здрач. Добър вечер, самота!

Родна реч- ругана, кратка...


Обичам да чета български вестници и списания. Това ми е, така да се каже и хоби, и развлечение, и професия. Напоследък забелязвам тревожна тенденция в издателския бизнес на луксозни списания. Ако застанете пред една будка за вестници, със сигурност ще се запитате дали сте в България или на Албиона. Почти всички заглавия са на английски език или, ако са на български, са изписани на латиница! Нямам нищо против английските списания- тях също ги чета, но в България искам да чета българска реч. Което и английско или американско списание да разгърнете, няма да намерите вътре подзаглавия на кирилица. Как стоят нещата у нас? Няма да изброявам списанията, изписани на английски, за да не им правя реклама или антиреклама ( въпрос на гледна точка). Реалността, обаче е изумителна. От над 50 заглавия, преброих 5 ( пет! ) на български език и на кирилица! Когато разгърнете така-наречените „български” списания, картинката съвсем загрубява. Рубриките вътре са с наименования “ Fashion”, “News”, “Top report”, “Make-up”, “Destination”, “Travel”, “People”, “ Music”, “Films”, “Horoscope”, “Health”, “Reviews”, “Letters”, “ Home”,
“Accessories”, “Gossip”, “Tendencies”, “Clothes”, “Interviews”, и прочие, и прочие заглавия и под-заглавия, за които си има съвсем точни и хубави български думи! Доколкото ми е известно, още не сме станали колония на Щатите и изписването на текстове на английски в пресата ни съвсем не е задължително! Дали пък редакторите на подобни издания не избиват някакви комплекси и не робуват на идеята, че всичко вносно е по-добро от нашето? И напъвайки се да се изразяват на английски за щяло и нещяло, погрешно вярват, че ще увеличат тиражите си и съответно печалбите? Не мисля. Жалко е и елементарно. Знам, че за всеки има място под слънцето и в ерата на демокрацията свободата да издаваш, каквото си искаш е почти неприкосновена. Няма цензура, няма мярка, няма култура. Четем това, което ни се предлага. Мотивацията на издателите? Печалбата, разбира се. Така е в цял свят, ще възроптаят някои. И все пак- всяка уважаваща себе си нация пише на родния си език. За родните си читатели. Едно от малкото неща, с които сме добре известни в света е азбуката ни. И нея ли искаме да затрием? Да я заличим за поколенията и после да се вайкаме защо младите имали беден речник и са неграмотни? Мисля, че всяко едно издание на българския пазар, освен развлекателна има и образователна функция. „ Младите не четат книги, не познават езика ни, служат си със знаци, вместо думи”. Това се тръби ежедневно. Защо тогава, имащите достъп до четивата на българина, продължават да му натрапват англоезична реч и да тикат българския език в аналите на тоталната забрава?

10 декември 2009

Надежда за Коледа


Рождество Христово е светъл празник, тачен и празнуван от вярващите православни християни. Всички ние си имаме своите семейни ритуали за Бъдни вечер и Коледа, които извършваме с много любов и настроение. Понякога и с мъничко тъга. Заради хората, които няма да са с нас на празничната трапеза, заради несбъднатите мечти и поредната отлетяла година, която няма да се повтори…Това е и времето за равносметка. Откъде тръгнахме, докъде стигнахме, накъде вървим? Бяхме ли добри? Състрадателни? Отзивчиви? Надвихме ли суетата? Надскочихме ли ограниченията на материята? Повярвахме ли в безсмъртието на душата…
Въпроси, пред които ще застанем някой ден и на които ще трябва да отговорим. Земният ни живот е пълен с много изкушения, грешки и изпитания. Успяхме ли да разчетем правилно знаците? Взехме ли си житейските изпити? Научихме ли си урока? Все неща, заради които сме тук, на земята. Всеки със своята мисия и отговорност. Вярващите знаят колко мъка е преживял Христос, за да достигне безсмъртие. И да подари най-великия дар на човечеството- надеждата. За изцеление, вяра и вечен живот… Вие подарихте ли на някого надежда? Дали сред лъскавите кутийки под елхата, грижливо опаковани с обич за близките ви има и молитва за някой, който очаква чудо за Коледа? Ще му подарите ли надежда, обич, вяра в доброто? Ще се докоснете ли до божественото творение, като се помолите за някой в беда? За болното дете, което са надява да оздравее и да изживее едно щастливо детство? За бедните, бездомните, скитащите души, които срещаме и …. понякога отвръщаме глави от тях- поради безсилие или апатия. Нали знаете, че Бог изпраща ангелите си сред нас в причудливи форми и гледа как ще ги посрещнем? Дали ще подминем просякът; непознатият човек, който ни моли за помощ? Ще отвърнем ли поглед от сълзите на майката, която иска само едно- детето й да е живо и да се радва на живота? Ще се сетим ли колко много деца има, които няма да получат нито подарък, нито топлина, нито ласка за Коледа? И ще се погрижим ли поне за едно от тях? Все едно е ангел, изпратен да ни пази…
Ако душата ни плаче и сме потънали в своята лична мъка, ще успеем ли да се откъснем за миг от нея, да се огледаме и да видим чуждото страдание- и да му протегнем ръка за помощ? Да отворим сърцето си за любовта в божествената промисъл? Тази, заради която идваме на земята и оставаме, докато я почувстваме във вените си, сърцето си, душата си…
Тази Коледа ще подарите ли на някого Надежда? От сърце и с любов. За да бъдете част от кръговрата на живота, да почувствате силата на доброто и да се потопите в магията на вселенската хармония. И да изкарате една наистина прекрасна Коледа….. Желая ви я от сърце!

09 декември 2009

Света Ана


Баба ми се казваше Ана- майката на моята майка. Днес трябваше да има Имен Ден. Баба си отиде тихо и спокойно- така, както живя. Няма да забравя последните й думи. Благодари ми, че съм отишла да я видя и ми каза, че се моли да угасне кротко, като свещичка. Дори не можех да си помисля, че баба си отива, но тя си го е усещала и на протестите ми отвърна: "Всяко нещо има край." Права беше баба. Един живот угасна плавно и ни потопи в скръб. Обичах баба. Още я обичам. Чувствам я в сърцето си, в душата си, в мислите си... Помня как като малка ми четеше приказки за лека нощ и се гушкахме заедно в леглото. Баба правеше страхотен шипков мармалад, най-вкусният. Сега си купувам мармалада от магазина и винаги се сещам за баба. До последно слагаше буркани с различни вкусотии и се радваше, че е успяла да подсигури зимнината. Беше лъчезарна, одухотворена, хубава жена. На сватбата ми беше безумно щастлива, а когато се роди и първото й пра-внуче изпадна в умиление. Идваше у нас и го гледаше в захлас. Дъщеря ми правеше бебешки мимики, а баба й отвръщаше със същите муцунки. Пляскаше с ръце и се удивляваше на новия живот. Когато тръгнах да раждам, само баба ме успокои. Каза, че това е най-естественият процес и няма от какво да се страхувам. Повтаряше, че всичко ще е наред. Отново се оказа права. Баба имаше някакви сензорни способности, или силна интуиция. Когато я запознах с едно момче, което виждах за първи път, баба отсече, че това е бъдещия ми съпруг. Приличал на дядо ми ( нейния мъж) и беше убедена, че ще се оженим. Даже писала на нашите ( те бяха в чужбина тогава) - "Честит зет!". За всеобщо учудване сватбата беше след половин година! Баба обичаше живота. Хапваше си по малко от всичко и спазваше строг режим на заниманията. Никога не изпадаше в крайности, не се ядосваше за глупости. Искаше хората около нея да са щастливи. Тогава и тя беше щастлива. За съжаление, баба почина на Никулден- три дни преди именния си ден и тогава не успях да й кажа "Честит Имен Ден!" Изминаха години, но баба ми се появява в сънищата и знам, че бди над нас. Когато си раздал толкова много любов в живота си, няма как да не бъдеш запомнен с любов.... Затова днес й казвам, макар и от друго измерение :"Честит Имен Ден, мила моя бабо! Обичам те..." И ще запаля свещичка в нейна памет. За баба Ани.

08 декември 2009

Юбилей


И все така годините ще отминават;
И занапред ще има радостни дни.
А когато веселите мигове ни подминават-
ти все такъв, любим, си остани!

Понякога грижите стават многобройни;
В живота се мяркат от бури следи…

За да има утеха в дни неспокойни-
ти винаги до мен бъди!

С обич, знай, светът се покорява
и всички пречки падат с лекота….
Заедно ли сме- щастието се извисява
и вечно тържествува любовта!

Навярно има много тайни да узная;
Житейската история се уча да сричам…
Но днес е повод да ти призная-
аз винаги ще те обичам!

07 декември 2009

Приказка без край


И какво, че си отиваш
с всички спомени незабравими?
Какво като обръщаш гръб
на годините непрежалими?



Нима времето не е безкрайно
и старата любов не отминава?
Едва ли нещо има край….
нима светът не продължава?

Някога отново ще обичам!
Може и мъката да сподавя….
Все някога ще ти простя,
но едва ли ще те забравя.

Дали...


Дали ще те забравя
в нощите самотни?
И търся топлината ти-
искрата нежност да запаля.

Дали ще ти простя
за клетвите на вярност?
И ще стигна ли дъгата
на обичта несподелена?

В бъдещето неизвестно
дали ще те обичам?
Опасно ли е вярата ми
на тебе да обричам?

Дали ще те намеря
сред мечтите, с които живея?
Ще стигне ли един живот,
Господи, по тебе да копнея?

Пътища

Далечни пътища,
уморени пътници,
безкрайни лабиринти от лъжи.
Веднъж потеглят ли,
завръщането
е поредната измама.
Когато вътрешния мир
се разпадне-
идва началото на края.
Миналото е транквилант,
безсилен срещу рака;
Настоящето е откъс
от неизвестен филм;
Бъдещето е истинската
желана нереалност.

Тъканите се разкъсват,
съпротивата намалява,
мозъкът нараства-
със знание….За какво?
Същността на корените
се разбива върху канарите;
Неплодородни земи
не ухаят на рози.

Миналото отеква
в затихващ аромат….
В бъдещето виждаме
така желаната червена роза
да кърви от бодлите,
които стискаме сега.

Къде е истината?
Болката избива остро….
Докато не претръпнем
и не забравим за рози.

Земята е наша! Коя земя?
Виждам много земи отвисоко,
без да зная къде да се приземя.
Като гълъб във военно време
ще летя далеч от бурната земя;
ще нося призива на свободата….
Отвисоко ще гледам разрухата и хаоса,
Но ще летя,летя….
Докато един куршум
свистящ във въздуха
не определи моята земя.

06 декември 2009

Ретровидение

Ако някога
отново те срещна-
В далечна нощ сълзлива….
Може би единствено тъгата,
останала от кристалните мечти
ще се открои като капка горчива
и ще потопи изминалите години…
Може би ти пръв ще ме попиташ-
Любима, как си? Беше ли щастлива?

Дали тогава спомените
очертали неизличимите следи
върху бръчките и загорелия тен
ще ни спестят едно откровение
за дългогодишна суета?
Ще намеря ли смелост някой ден
и аз да бъда уязвима
и да те попитам- обичаш ли ме още?
Нуждаеш ли се и ти от мен?

Господи, прости ми
за измамата да наричам
радост всяка дневна сивота….
Прости ми, че бях страхлива
и се примирих неволно
да живея с тази самота…
Помогни ми-
да бъда искрена веднъж
и да не обръщам гръб на любовта!

Ако никога
не дочакаме деня
да имаме мечтаната обща съдба-
Може би още днес ще се откажа
от всяка твоя ласка
и няма да бъда вечната жена…
Но може и да ти призная,
че ти си истината за мен,

05 декември 2009

Илюзия



Търся те- очите ми са бездна.
Не стихват и последните мечти….
Къде си ? Защо се тъй прекрасни
твоите измислени черти?


Далече си. Тъмен облак засенчва
слънцето над моята съдба….
Очаквам буря. А след това-
ще видя ли щастливата дъга?

В своите сънища ти подарявам
незнайна обич, щедрост, доброта…
С много нежност те дарявам;
ако те има- има красота!

04 декември 2009

Реверанс

Благодаря ти!
Раят е тук,
Всевишна моя вяра.
Дай всекиму таз сила-
да възцари победа.

Вярвам в тебе-
за мечтите,
Които оправда.
Благодаря ти
за вярата,
която беше непреклонна.
Огъната
като дърво при буря-
отново се изправих.
Любовта ме озари,
намерих доброта.
Благодаря ти,
че ме съхрани.
Благодаря най-вече
за надеждата,
последната,
тя никога не умря-
за това най-много ти благодаря!

02 декември 2009

На Мери


Къде погубихме мечтите,
озарени от блясъка на младостта?
Нима повярва на звездите,
че има щастие във вечността?
От теб остана спомена незабравим
и страха от злощастната съдба…
Изгубих те в мига неуловим,
когато ти погреба своята мечта.
Живея с вярата необяснена,
че ти си някъде-капка любов…
И тая надежда съкровена
да си далече от живота суров.
Боли от времето- то не заличава
детските следи на радостта….
Сърцето ми мълчи, но не забравя
пречупените криле на младостта.
В съня ми те си светлината,
която винаги ще бъде с мен…
За да запазя жива красотата
и така до сетния си ден.

01 декември 2009

Усещане за Коледа


Предчувствам Коледа. Усещам дъха на боровите клонки, потъвам в пухкавия бял сняг и чувам коледни звънчета на шейната на добрия старец. Обожавам Коледа. Елхата, която украсявам с трепет и вълнения, отварянето на кутията с играчки, спомените, които всяка от тях навява....Колко много Коледи съм посрещала! Дай Боже да има още много. С тъга и радост очаквам чудото на празника и мечтая за благословени дни. Коледа е празник светъл и божествен. Топъл, уютен, семеен и тих празник...Магията на Коледа е навсякъде. В отблясъка на червените топки, кипрещи се на елхата, в бухналата питка с късметчета, в шарените кутийки с подаръчета под елхата и лъчите от камината. Разглеждам коледните картички, посипани с блясък и се радвам на лъскавите гирлянди, прегърнали елхата. Малки свещички срамежливо премигват от дръвчето и огряват дребните играчки- сърнички, ангелчета, звънчета, шишарки и джуджета. Приказна красота! Коледа ме връща в детството, в безметежните години на щастие и любов. Помня трепетното очакване на подаръците, коледната трапеза на мама, молитвата на татко... Коледа вече не е същата. Татко го няма и едно място завинаги остана празно на масата. И въпреки това- магията витае във въздуха. По Коледа стават чудеса. Вярвам в тях. И тази Коледа ще запаля кандилото, ще подредя масата, ще приготвя подаръчета за семейството. Свята нощ. Когато всички си легнат, уморени и щастливи от вълненията, ще потъна в моити мечти, ще прошепна моята молитва. За здраве и благоденствие у дома. Ще приседна до елхата и ще се понеса на вълните на спомените...Всяка Коледа е неповторима. Ражда се Новото, вярата изгрява. Отново ще благодаря и ще притая дъх в очакване на чудото....Вярвам, че ще го има. И го очаквам...Благословени да сме на Коледа!

След фиестата


На един дъх
бих те изпила
като капка нектар.
И ми е сладко-
обичам вкуса ти.
В един миг бих се развилняла
като пенливо шампанско…
Бурни са страстите,
които разливаш в мен.
Отпивам глътка
горчиво вино.
Когато ме оставиш-
сама ще пия вино в нощта
и ще горчи от самотата….
Един отчаян вик напира-
искам твоята любов
отново и отново…..
Като прекомерен наркотик
ти съживяваш силите в мен.
Нали животът продължава
и всяка сутрин слънцето изгрява…
Дали ще чуеш моя зов?
Обичай ме! Кажи-нали
ще продължи и нашата любов?

29 ноември 2009

Присъдата



Виновна ли съм?
Или невинна?
Исках истината
от теб да чуя.
Забравих болката
от грубата обида;
Преглътнах мъката-
вече мога и да си отида.



Виновна ли съм?
Или невинна?
Затова, че твърде дълго
само теб обичах.

Лекомислено повярвах
в клишетата подбрани….
Позволих на любовта
да остави своите рани.

Но никога не ме съди!
Ще дойде време,
ще се оплетеш отново
в своите лъжи….
Ще чуеш и присъдата,но
не питай кой я е издал:
„Ако никога не си обичал, виновен си- че си живял!”

Надеждата!


Не останаха думи неизречени;
Няма вече неизплакани сълзи…
Дали остана сила в мен-
неизчерпана, може би последна,
за да дочакам още някой ден?


Като клечка кибрит в мига
се разпалвам бунтувам, беснея….
Неизбежно настъпва смъртта-
посивяла, безлична….Страшно е
как бързо угасва страстта!

И животът е пламък-
красив и могъщ, но измамен…
В далечината мрака се простира.
Защо когато всичко свършва-
само надеждата никога не умира?

Миг....

Като монета от злато
ревниво пазя своята мечта.
Като силен коняк ме омайва
фантазията на мисълта…

А вярвам-
така силно, че боли!
Боли от времето,
което апатично подминава;
Боли от истината-
тя не знае да прощава.

Като в панаир на суетата
живеем в лудешка надпревара.
Като слепци в тъмнината
обичта превръщаме в омраза….
Как бързо забравяме бурята,
след като е спрял дъжда.
Колко лесно изпускаме мига,
който идва само веднъж.

Бог


Чаках дълго.
Молих се за теб.
Къде е Бог?

Ако има Бог-
Той щеше да е чул;
да е видял…
да знае-
гасне светлината,
вярата отслабва,
молитвите заглъхват…

Дали има Бог?
Възвръща ли изгубени мечти?
Лекува ли пресъхнали души?
Може ли да прави чудеса?

Ако има Бог-
ще има светлина.
Молитвите ще продължават.
Вярата ще тържествува…
Трябва да има Бог.

Благодаря!

Благодаря ти, Боже
За тоз прекрасен ден,
За слънцето благодаря-
Огряло е над мен.

Благодаря и за благата,
За цялата ти доброта…
За щастието, мъката, сълзите-
За всичко Ти благодаря!

28 ноември 2009

Баба ми отива на море!


Голяма радост споходи мрачните пенсионерски дни на баба ми. Между два шопинг тура за хляб и кисело мляко я споходи радостната вест, че е сред избраните да почива безплатно на море. Така решили в кварталния пенсионерски клуб, където стриктно изпълнявали заръките за социално облагодетелстване, спуснати от кабинета. Баба отговаряла на всички условия- плащала си е редовно членския внос, тока, парното, водата, телефона, пенсията й е под сто лева, не е била на море от 40 години, физически здрава е и е родена с късмет. Нали са я избрали за безплатното летуване през ноември? Баба се развълнува. Три дни сън не я хвана, залък не можа да преглътне. Последното може и да се дължеше на двата клатещи се зъба в устата й, които не позволяваха да дъвче, но по-вероятно бе да е от емоциите, които я връхлетяха ненадейно. Даже вдигна малко и кръвно, та се наложи да иска заем от комшията, за да си купи илачи за състоянието си. Предстоеше й да си намери и бански, защото не вървеше някак си да се съблича по кюлоти. Младата продавачка в магазина й предложи няколко модела- с прашки, с банели или цял бански от ликра, бързосъхнещ, на цена от 80 лева. Баба пак взе заем и си купи целия бански. Нали е бързосъхнещ, нямаше опасност да й измръзнат бъбреците, докато седи на пясъка. За куфар нямаше пари и затова натъпка малкото си багаж в пазарска чанта- една стара хавлия, джапанки и новия бански. И зачака…. Денем, докато си поливаше доматите в градинката си затваряше очите и си представяше морските вълни- сини, огромни, бушуващи. Ех, море! Вярно, че й беше малко късно за такива преживявания, но по-добре късно, отколкото никога. Първият автобус с летовници замина, но баба ми не беше сред тях. Обясниха й, че ще ги извозват поетапно, тъй като превозът е безплатен, но няма достатъчно свободни автобуси. Баба с притеснение отбеляза, че рейсовете заминаваха пълни с весели пенсионери, а се връщаха с по няколко празни места и мрачни физиономии на останалите пътници. Оказа се, че не на всички набори им е понесло морето. И са се преселили в по-добрия свят…Но баба беше смела и що-годе добре. От какво тогава да се стряска? Малко преди Коледа дойде и нейния ред. На въпроса й как точно ще се пекат на слънце посред зима, тур операторката любезно й обясни, че слънцето е вредно, води до рак на кожата, водата в Черно море е замърсена и най-добре ще е да се разхождат по плажа, вдишвайки йодни пари. Това обаче изключваше разхождането по бански и джапанки. Нарами баба гумените ботуши и плетеното палтенце от преди петдесет години и се метна на рейса. Пътят се оказа и дълъг, и труден. Якото друсане по родните магистрали поразмести костите й, но нали затова отиваше на море. Надяваше се там да си ги намести. Настаниха ги в хотел на няколко километра от плажа. Ходенето пеша до плажа и обратно си беше истинска авантюра и не беше по силите на всеки. Неслучайно тези с бастуните и травмите си седяха в хотела. Храната беше добра, специално пригодена за пенсионери. Сутрин вода на гладно за прочистване на организма, за обяд домат, а вечер едно кисело мляко. Всички знаеха, че преяждането на море е вредно и може да доведе до удавяне. Не че имаше чак такива смелчаци, които да се потопят в ледените води. Иначе дишаха здраво- всички отваряха уста и жадно поемаха безплатните йодни пари, които трябваше да обновят телата им и да съживят силите им. Впоследствие се наложило някой от дишащите да бъдат реанимирани на плажа и да им се прилага изкуствено дишане- къде успешно, къде не. Но баба остана доволна. С изключение на това, че и падна и пред- последния зъб, други ексцесии нямаше. Единствено се тормозеше, че не бе успяла да надене бързо съхнещия си бански и трябваше цяла година да го изплаща на вноски от пенсийката. Но- живот и здраве, догодина може би пак ще се дореди за море- този път през лятото- и тогава ще може да си разходи луксозната покупка. Ей, голямо нещо е това безплатното море за пенсионери! Евала на тия ,дето са го измислили….

27 ноември 2009

Моя мечта

Когато в живота изгрее звездата,
озаряваща дългия път напред….
Из бурната младост аз питам:
Дали ще бъде щедра Тя,
Съдбата?
Мистичната,
Могъщата,
Единствена съдба.

Когато някога се появи дъгата,
бленувана след гръмотевични дни…
Сред изпепелени чувства аз копнея:
Да докосвам с нежни ласки на
Жената…..
Вярната,
Любящата,
Истинска жена.

Когато доверието се пречупва в нощта
и жестоко изгаря идеални мечти….
От параклиса на грешните аз моля:
Дано да стане чудо и да възкръсне
Любовта!
Очакваната,
Съвършената,
Вечната любов.

Дано!

25 ноември 2009

Апел

Прости ми!
За думите, които не изричам;
За чувствата, които не показвам ;
За неумението да те обичам….

Прости ми равнодушието,
когато ти е нужна топлота;
И мълчанието-
вместо очакваните две слова…
Прости ми суетата,
която вледенява нежността.
Моят страх
и слабост,
и безличие прости!
Как искам да съм друга…..

Но ми е нужна Вяра-
в чувствата ти, в твоята любов!
Тя само може да ми е закрила….
Намери ме!
Ти единствен
можеш да превърнеш
най-голямата ми слабост- в неземна сила!

Ако бях цвете....


Ако бях цвете,
може би щях да радвам
с красотата твоето сърце…
Като роза червена
да ухая в твоите ръце.

Ако бях вятър,
може би щях да разпалвам
затихнали страсти в нощта…
Като копнеж непознат
щях да ти идвам в съня.

Ако бях океан,
може би щях да погълна
всички човешки сълзи…
Като свята вода
щях да пречиста тъжни души.

Ако бях твоя любима,
може би щях да открия
що е взаимна любов…
Можеше да се сбъдне тогава
на сърцето негласния зов.

Живеем в свят неудачен
за чувства и нежни слова…
Едва ли ще ми повярваш,
едва ли ще ме познаеш-
Ти оставаш моя щастлива мечта.

Закъсняла любов


Защо се появи сега, когато
емоциите отдавна избледняха?
Надеждата почти угасна,
а страстите отдавна охладняха….
Защо си тук? Нима не знаеш-
аз не вярвам вече в любовта.



Ти искаш в нощите да те сънувам
и да ти шепна пламенни слова….
И както някога на чувства да робувам,
да търся вечната, неземна красота.

Защо се появи сега, когато
и спомените са заключени навън?
Самотата станала е вече навик,
а аз сънувам все един и същи сън…
Върви си- просто закъсня.
Колко дълга е нощта!

24 ноември 2009

Под хипноза


От много време болестта на Неда я задържаше в къщи. Страхуваше се да излиза по тъмно, да бъде сред хора и да се отдалечава задълго от дома. Психиатър й изписа цяла шепа лекарства, но като че ли това още повече усложни състоянието й, изваждайки на показ недъга й. Тогава чу за хипнозата. Разучи темата основно- лекари, методи, адреси. Опозна детайлите на лечението, както и целебния им ефект върху пациентите. Оставаше само да се престраши да отиде. Ужасно се страхуваше. Но тъй като страхът беше постоянен спътник в живота й години наред реши, че няма повече какво да губи. Така един прекрасен ден се озова на кушетката на доктор Иванов. Лекарят беше много внимателен и работеше изключително прецизно. Разясни й хода на процедурата и обеща да я събуди, ако нещо я разстрои. Всичко записваше с диктофон, а касетата оставаше за пациента. Неда бързо потъна в дълбок сън и се озова 30 години назад във времето. Детските й спомени бяха ярки и щастливи. Но- регресията продължаваше. В един момент Неда се разтрепери.
- Моля ви, помогнете ми – плачеше с детски глас. – Страх ме е. Ужасно е...
- Кое е ужасно, Неда?
- Пожарът... Тълпата... Тъмното...
- Къде си, Неда?
- На площад Света Неделя пред църквата...
- Кога е това?
- На Велики Четвъртък, 1925 година. С новата рокличка съм и бели сандалки.
- Коя си ти?
- Казвам се Лиза и съм на 8 години.
- Какво правиш там, Лиза?
- Празник е. Чакам да свърши литургията и мама, тати и батко да дойдат при мен. Камбаните бият... Помогнете!
- Какво виждаш?
- Мощен взрив, огън, хората пищят и бягат. Мама и татко ги няма. Не мога да се прибера у дома. Пожарът се развихря. Хората ме блъскат, ще се задуша... Падам. Не мога да стана. Газят ме. Боли... Помощ!
- Събуди се, Неда! Веднага! Това е от предишен живот. Сега си в безопасност. Няма пожар. Спокойно.
Неда бавно отвори очи. Чувстваше, че се връща от друго измерение. След сеанса лекарят й обясни, че нещо е отключило стара травма от последното й прераждане. В резултат на трагичното преживяване и мъчителната смърт тогава, в този живот Неда беше пренесла старите си страхове- да не изгуби семейството си, да се пази от тълпи, да не влиза в църква на Великден и да не остане без покрив. Според доктор Иванов това обясняваше сегашните й странни привички и фобии.
Само че Неда не вярваше в прераждания. Беше по-склонна да мисли, че просто е сънувала кошмар. И за да докаже правотата си още на другия ден отиде в Народна библиотека. С часове се рови из архивите и старите вестници. Събра доста информация. Научи, че на Великден 1925 година в църквата Света Неделя е извършен кървав атентат. Точно по време на литургията църквата е взривена. Имало е над сто жертви, 25 от тях деца. В ръката си държеше документа с имената на жертвите- него най-трудно го откри. Докато четеше имената на загиналите кошмарът постепенно избледня. С него и страшните спомени... В края на бюлетината с малки букви беше отбелязано, че сред жертвите е имало и семейство с две деца- 12-годишно момче и 8-годишно момиче на име Лиза...
Неда прибра архивите и излезе навън. Вече не търсеше логично обяснение. Само знаеше, че трябва незабавно да отиде в Света Неделя и да запали свещичка за мъртвите.
Пролетното слънце я огря и върна към живота. Всичко около нея възкръсваше за нов живот- и цветята, и дърветата, и хората. Беше й леко на душата. Страховете й се бяха изпарили заедно с утринната роса. Животът беше прекрасен!
Засмяна, Неда се впусна по улицата и се сля с тълпата...

23 ноември 2009

Размисли за смъртта


Кой се страхува от смъртта? Онази черната, злата, с косата, която идва неканена и ни отнема най-ценното- живота? Покосява наред, без да се интересува кой млад, кой стар, кой има недовършени задачи в материалния свят…Не пита живее ли ни се още. И ни отвежда там, откъдето никой не се е върнал. Казват, било по-добрия свят. Няма как да знаем със сигурност и затова падаме в жертва на страха от съвместната ни среща. Цял живот бягаме от нея, надлъгваме я, заобикаляме я и след поредното „оцеляване” се имаме за велики и недосегаеми. До един миг, когато всичко приключва. Така или иначе тя ни побеждава накрая. Замислих се за смъртта, когато изгубих близки хора и осъзнах собствения си временен статус на земята. Разбрах, че тя ни диша във врата. Трябва ли да се страхувам? Отговорът е НЕ. Защото там, в отвъдното, са баба, татко, кучето и котката ми. Най-силните вече са там. И най-добрите. Няма от какво да се страхувам. Когато дойде и моето време, те ще ме чакат и знам, че няма да позволят нищо лошо да ми се случи. Пазеха ме на земята, ще ме пазят и горе. А страхът- той ще остане в обвивката, която повече няма да ни е нужна. Сънувам любимите си същества на златни върхове и знам, че и там душите им са пълни с любов, всеотдайни са и безстрашни- такива, каквито винаги са били и на земята. Защо тогава да ме е страх?....

21 ноември 2009

В храма

Влизам в храма
с мисъл за обич.
Паля свещ
с надежда за прошка.
Изричам молитви
за една обречена любов.

Нужна ми е като храма.
Нужна ми е като свещта.
Сред житейските несгоди-
Господи, благослови я
и я закриляй: любовта!

17 ноември 2009

На дъщеря ми


Сънувала съм те-
една далечна, неоткрита звезда;
Мечтала съм за теб-
като ласка неизживяна досега;
Обичала съм те-
с любов единствена в света.


Рисувам те-
картина с багри на дъгата;
Откривам те-
галактика, незнайна на земята;
Обичам те-
неугасващият път на светлината.

Когато се завърна...


Като глас в пустиня
молитвите ми са нечути….
Като забравен гроб мълчиш-
сякаш искаш до последно
вярата ми да сломиш.



Къде ли се изгуби любовта,
с която можеше да ме дариш?
Нежността отдавна закъснява,
ала всеки следващ удар
все по-силно ме калява.

Като вълна в морето
поемам към неизвестността….
Но когато се завърна-
може би единствен ти
ще ме чакаш на брега.

13 ноември 2009

Братовчедката Маги



Мъничето се появи пред блока ни точно на рождения ми ден- беличко, сладко и дружелюбно. Когато дойде при мен и замърка го приех като знак свише, че това коте неслучайно ме е избрало за стопанка и веднага го прибрах у дома. Приличаше на маргаритка- нежна и красива. Кръстих я на цветето, а на галено й викаме Маги. Бързо се приспособи към порядките у дома и се сприятели с останалите любимци- две котки и куче. Оказа се много кротко, мило и любящо животинче. Постоянно мърка, целува ни, гушка се в нас и подскача радостно наоколо. С котарака Сиско даже си приличат по шарките ( и той е уличен прекрасен! ) и започнахме да се шегуваме, че сигурно са братовчеди. Когато Сиско недоволстваше от нея в началото и ревнуваше от вниманието, което й се оказваше го галех и му казвах: “Бъди гостоприемен и добър с братовчедката Маги, нека и на нея да й е хубаво у нас”. Постепенно свикна с нея, а “братовчедката” толкова го обича, че все на врата му виси и го гушка! Тя обича всички и раздава безкрайна много любов- радва ни с игрите, които измисля и с гальовните ласки. В замяна не поиска много- само подслон и щипка обич. Даваме й ги от сърце...Маги е моята “малка тайна”.Знам защо се появи и защо дойде при нас. Откакто е у дома отново преоткрихме малките радости, прихванахме от живинката й и се почувствахме озарени от любов. Някои съседи искаха да я гонят от двора- жал ми е за тях! Те никога няма да разберат безкористната обич и да я изживеят... Сега щастието е само на една ръка растояние- гушкам Маги и се потапям в блажени мигове на споделена обич. И се чувствам благословена....

Прозрения за една любов


Наскоро осъзнах, че остарявам...Имахме годишнина от сватбата с мъжа ми- цели 20 години и беше време за кратка равносметка.В мислите ми се прокрадна едно клише- “Хубаво би било да съм отново на 22, ама задължително със сегашния акъл!” Май не съм открила Америка, но носталгията по отминалите години ме наведе на мисълта, че бая вода е изтекла, откакто казах съдбовното “да”. Реших да се вгледам по-надълбоко в себе си и да проведа една игра: открийте разликите между една булка преди и една домакиня сега. Какво се беше променило? За добро или за лошо? Сбъднаха ли се очакванията ми от брака? Какво постигнах и от кои мечти се отказах? По-щастлива ли съм сега от тогава? Ами любовта? В какво се бе превърнала тя? Знае се, че истината не винаги е приятна, но за мен е задължителна и си обещах да бъда болезнено откровена в констатациите към себе си и съответните изводи, до които стигнах.Нужни ми бяха, за да имам куража да погледна смело към следващите 20 години. Поне...
Омъжих се по любов. И без много да му мисля.Едва ли можеш да опознаеш човека до теб за 6 месеца. И той ме обичаше. Струваше ми се, че това е достатъчно и че цял живот ще летим на крилете на щастието. Не стана съвсем така... Не бях подготвена за трудностите по пътя и не знаех как да се справям с тях. Исках да имам съвършения брак; да бъда перфектната съпруга и майка и всеки провал ме хвърляше в бездната на отчаянието. Едва след 10 години осъзнах, че никой не е съвършен и не бива да се изтезавам по тази начин. Цената на това прозрение се оказа твърде висока...Колко ли млади жени сега се борят с това, през което минах аз? Да се издигнат в професията, да останат желани за любимия мъж, да отглеждат децата си с много търпение и любов, да са факири в кухнята и леглото, домът им да свети и да изглеждат като излезли от модно списание? Ах, блажени са наивните! Нима е възможно всичко това? Ала младостта не търпи неуспехи. И не понася провала. Едва сега осъзнах колко по-важно е да запазиш вътрешното си равновесие в името на семейното спокойствие, отколкото до доказваш на целия свят колко си велика! Защото на света просто не му пука за теб. Единствените хора, които остават до теб и те подкрепят и в най-мрачните моменти са именно те- мъжът и децата. Пред тях няма нужда да се доказваш, те винаги ще те обичат, а останалите- за тях не си струва да се хабят усилия. Нито пък мнението им е от особено значение. Любовта остава, когато и двамата я искат и са готови да жертват собственото си его в името на компромиса. Битката за съпружеско надмощие е обречена от самото начало. Тя е безмислена и крайно изтощителна. Може и да е грешка на младостта, не знам. Вече с никого не се състезавам. Ами близките? С вечните си претенции, коментари и неодобрения? Най- добре би било изобщо да не им се връзваме, ама кой да ти каже? Всяка една външна намеса е пагубна за семейството и, ако знаех това още тогава щях да хлопна вратите пред недоброжелателите и критикарите. Не че сега е късно, ама и това прозрение е изстрадано. А когато дойде детето- откъде да знае човек колко радости и грижи, и тревоги предстоят? То става центъра на вселената, а любовта, с която те дарява наистина оправдава страха и безсънните нощи. Моля се тази любов да бъде вечна; без нея не бих могла да живея. Зная, че майките ще ме разберат...
Отдавна престанах да бъда максималист. Радвам се на простите неща. Щастлива съм, когато вечер всички се съберем около масата и си споделяме дневните преживявания в училище, на работа, сред хората. Тези мигове са безценни и бих искала да ги задържа завинаги, но все още си оставам наивна и на 42 години. Нищо не е вечно на този свят, а човек няма как да знае какви старини го очакват. Моля се и за здраве. Все си мисля, че ако сме здрави ще се справим с новите предизвикателства. Всеки, който в даден момент е изгубил здравето си знае колко безмислено е всичко останало. Вече не искам да покорявам света, а да се радвам на това, което имам. То никак не е малко. И със сигурност е най-скъпото. Останалото е просто суета. С годините разбрах, че за мен най-важното е да съм добра и любяща майка. Мисля, че там ми е и силата. Нищо не ме радва така, както успехите на детето, щастливата й усмивка и обичта, с която ме дарява. Сега разбирам, че си е струвало трудностите, лишенията и усилията.
Понякога получавам укори от мъжа ми, че много съм се променила. Да, така е. Но и той се е променил. Ще ми се да вярвам, че е за добро.Нима е малко да успееш да съхраниш любовта и доверието след 20 години съвместен живот? Няма рецепти за такова щастие, всеки сам си намира пътя към заветното разбирателство. Но не са ли взаимни старанията, нищо не се получава. За себе си приех, че животът е една постоянна промяна. Стремя се да я насочвам към добро. Търся хубавото у хората, подминавам недостатъците. Забелязала съм, че на доброто почти всеки отвръща с добро. И ако не раздавам любов, доброта и щастие няма как да бъда обградена с тях. Има и много преходни неща- младостта, красотата, успехите... За мен е важно да съм сред непреходните- семеен мир и любов. Друго наистина не ми трябва.
Все още имам мечти- та кой човек няма? Без мечтите няма да сме истински. Умението да гледаш напред също е вид изкуство, което се старая да развивам. Носталгията по миналото е вътрешния ми протест към нещата, които не харесвам сега. Можех ли да се справя по-добре? Навярно...Но никога не е късно за промяна, стига да знаем какво искаме. И това отнема време, докато се разбере. Поне при мен беше така...
Когато остарея искам да съм здрава и доволна от живота си. Да се радвам на семейството си- мъж, дете, внуци, ако е рекъл Господ. Да имам сили да им помагам и да ги виждам щастливи. И да знам, че въпреки неизбежните житейски грешки все пак съм намерила правилния път и не съм се отклонявала от него. Няма да е лесно, но затова пък си струва да се опита...

12 ноември 2009

Цветна експлозия


Искам да те нарисувам с цветни боички. Докато чертите ти не са избледнели. Докато още усещам цветовете, които излъчваше аурата ти. Посягам към червеното. Заради пламъка, с който живя и за огромната любов, с която ме дари. Понякога червеното ми идваше в повече, признавам, но без него е толкова сиво, студено... Ще има и жълто. Ярко жълто- като африканското слънце, което ме събуждаше години наред и озаряваше детството ми с безкрайна топлина. Помня изгревите- обещанията им за един обикновен ден на тази необикновена земя. И залезите- понякога кротки и смирени, друг път яростни и кърваво червени. Само с магическа четка мога да нарисувам африканските нощи- в тъмнината бяха закодирани всички цветове на дъгата. Като в калейдоскоп се сменяха пейзажи, сенки, форми, цветове. Когато Сахара изпращаше белия си “сняг”, тучната зеленина за миг се покриваше с финия пясък и обвиваше живота в пясъчна мъгла. Само тропическите дъждове- мощни и проливни- можеха да вдигнат бялата пелерина във въздуха и да я отмият. А след тях наставаше блажена тишина, напоена с роса. Колко години след това сънувах Африка! Сякаш частица от мен остана там завинаги... Завиждам ти. За това, че вече си част от Космоса и можеш всяка вечер да гледаш залеза и дъгата, да пътуваш без ограничения до вълшебната земя... Помня и първата си Коледа там. Синя Коледа. Също като небето и рокличката ми. Нямаше сняг, само сребристи прашинки проблясваха върху клоните на елхата на лунната светлина. Моята Коледа беше най-цветната и най-прекрасната. Така и не свикнах с бялата Коледа по други географски ширини. Дните бяха окъпани в зелено. Това е любимият ми цвят. Напомня ми дивата природа със суровите си закони, където само силните оцеляват и... побеждават. Растях на воля и на свобода, но приех и заповедите на джунглата- всеки пада, но само който се изправи не бива прегазен. Рисувам бащината къща. Макар и до ден днешен да не знам коя е тя. Тази, в която съм се родила или онази, далечната, в която пораснах и оставих младостта си? Тя изниква в съзнанието ми, сияеща в цялата палитра на дъгата и окъпана в щастие и обич...Образът се разводнява и помръква. Цветовете не са така ярки и привлекателни, откакто ти пое към бялата светлина. Те бяха в теб, около теб, а аз минавах безгрижно под дъгата и си въобразявах, че тази идилия ще трае вечно. Сега се питам дали не е било просто сън. Красив сън, от който е време да се събудя. С изненада откривам, че и тук има цветове. Тревата отново е зелена, небето е синьо и слънцето златисто.Бурята е отшумяла и дъгата разлиства прелестните си цветове над мен. Радвам се да я видя. Нарисувах своята картина. Харесва ли ти? Кой да ми каже...
- Колко е красива!
Дъщеря ми ме прегръща и гледа творението ми в захлас.
- Мамо, прекрасна е!
На нея може да се вярва. Тя ще става художник, знае за какво говори. И един ден също ще нарисува своята картина.... Навярно още по-красива от моята.

11 ноември 2009

Африканско детство


За сетен път те сънувам- къщата на моето детство. Далечна, красива, болезнено скъпа. Пътувам в цветните сънища на розово-лилавите лиани, разцъфнали пред прозореца ми. Докосвам ги леко и малки цветчета политат над мен. Лианата е много красиво и крехко цвете, но със здрави корени и стъбла. Оцелява на бури и огън, изпепеляващи лъчи и суша; увяхва, изсъхва и след поредния дъжд пониква от нищото….Разцъфва и възражда магията на вечния живот. Обожавам зеленината наоколо. Банановите листа хвърлят дебели сенки върху прозорците ми. Тези, през които опознавах света. Топъл, уютен и сигурен свят. Чувствах се спокойна и защитена. Колко ли пъти ще се връщам към теб- къщата от слънчевия рай, в който прекарах най-хубавите години от живота си. Душата ми пееше, очите сияеха, сърцето ликуваше. Бях в царството на приказките- котета, кучета, пищни растения и весели игри. Всички те подхранваха детското ми въображение и развиваха усещането за святост на семейството и дома. Моята приказка беше реална. Жива, истинска и обичана… Сега е само бленуван спомен. Идва в съня ми, за да ме успокои, когато душата копнее за изгубения рай. Малка приказна къщичка! Делят ни години, океани, континенти. Как искам да те зърна отново… Да се сгуша в стаичката си и да потъна в детските мечти. Там пораснах, влюбих се, написах първото си стихотворение. Махах на звездите, легнала в хамака под кристалното небе. През нощта мечтаех по-бързо да се впусна в истинския живот и да си намеря място в света на възрастните. Денем попивах слънчевите лъчи, отпусната в легло от рози. Светът около мен беше окъпан от рози, лиани, златни лъчи и растителност с цветовете на дъгата. Едно малко късче от рая. Опознах го, обикнах го и завинаги се пристрастих към него. Вечер си лягам, затварям очи и мислено се пренасям там. Прелитам за секунди хилядите километри и отново съм в моя рай. Тичам на свобода, катеря се по дърветата, играя си с котките или хапвам манго направо от дървото. Мек, сочен плод. Усещам вкуса му- разливаща сладост и бликащ нектар, който се разтапя в устата. Никога повече не попаднах на манго като от нашия двор. Плодовете от сергиите на пазара имаха съвсем различен вкус. Израснах сред целогодишна зеленина и топлина. Играех боса на тревата и се криех с часове в гъстите храсти. Четях детски книжки в тайното си скривалище и се чудех какво ли бъдеще ме очаква…. Сега се ограждам в зелено, за да извикам спомена от онези безгрижни дни. В панелния си апартамент на 11-тия етаж отглеждам стайни растения в зелени стаи със зелени лампиони и чаршафи. Всячески се опитвам да възстановя атмосферата от една друга зеленина, сътворена само от природата. Сякаш допирът то този цвят ще върне като с магическа пръчица слънцето в душата ми и отново ще бъда щастлива…Жадувам да видя моите лиани- високи и величествени, окъпани в нежни розови сияния. Толкова си приличахме- млади, дръзки, красиви, обградени с безкрайна любов. Затова, когато навън е -10 градуса, а в душата ми е -20, притварям очи, увивам се в плюшеното одеяло с нарисуваните тигърчета и се пренасям в къщата на моето детство. Образите изскачат- ярки, живи, прелестни и ме зареждат с хъс за живот. Разлиствам цветната магия на детските години и си пожелавам отново да попадна там. Всяка нощ пътувам, обикалям, преживявам приказката. Събуждам се свежа, отпочинала, обнадеждена. Готова за новия ден. Безвъзвратно изгубено минало? Никога! Бях щастлива тогава и занапред пак ще бъда. Ако не в този живот, то със сигурност в следващия….

Приложна магия


Владея изкуството на приложната магия. Изкусно, фино и със замах! При това даже не съм екстрасенс, нито врачка-гледачка. Обаче съм много добра във фокусите по оцеляването. Боря несправедливостите с меч и ги замитам от хоризонта с вълшебна метла. Така е, животът е неспреведлив. Както казваше баба ми: “А кой ти е обещал, че ще бъде справедлив?!” Никой. И затова се искат бързи действия, много акъл и мъничко късмет... С финансите се оправям криво-ляво. По-скоро криво. Но се оправям. И дума да не става, че ще се дам на бандюгите от БТК, НЕК, ТЕЦ и прочие височайши особи. Не съм монтьор, но и нямам пари, за да ползвам услугите на такъв. Разни познати вдигнаха рамене и ме сгърчиха, че мъж се кани само на маса, не и за работа! Така ли? Колата си иска своето и аз също. Застанах пред входа на блока ни и на всеослушание обявих, че спешно ми трябва мъж! Двама ме огледаха и един комшия се престраши да бъде на мое разположение. Учтиво го поведох към колата, вдигнах капака и го поканих да я разгледа и оправи. Човекът се оказа със златни ръце и вече не ме грози опасност да се взривя от пушеците под капака, докато шофирам. Благодарих му най-сърдечно и потеглих към нови предизвикателства. Трябваха ми съответно водопроводчик, електротехник и ключар. За тази цел има чужди мъже, всеки със своя си талант. Една усмивка, две мили приказки по комшийски и вече кранчето в банята не тече, бушоните не гърмят и у дома се влиза без ритник по вратата. И това, ако не е чудо, здраве му кажи! Преди да си помислите, че съм затънала в битовизми, държа да подчертая, че изкуството ми се простира извън границите на домашните магии. Наскоро ми се наложи да попълвам един “чаршаф” със списъци на училища, където желая да кандидатства осмокласничката ми. Забелязах, че повечето родители гледаха безпомощно и се оплитаха в бюрократичните приюмици на МОН като пилци в калчища. Все бъркаха някъде и се налагаше да започват наново. Що писане се изписа, бедна ви е фантазията.... Ако и децата бяха писали толкова на новаторските тестове, сега всички щяха да са в елитни гимназии. Но не би! Понеже учителите недвусмислено заявиха, че не желаят повече да се подиграват с труда им ( и с право ), начинът МОН да си измие ръцете е като скъса поголовно кандидат-гимназистите, закрие паралелки поради липса на деца, уволни безработните преподаватели, а на останалите вдигне заплатите с парите от уволнените. Схванахте ли номера? Доста е прозрачен, но затова пък е ефикасен. Вика му се верижна реакция. Лошото е, че на изходната точка потърпевши пак ще са децата. А за профуканите родителски левчета по курсове и частни уроци изобщо няма да говоря! Добрата новина е, че щерката явно е наследила част от моето магьосничество и направо по чудо изкара толкова прилични оценки, че чак аз се втрещих! Чиста магия, казвам ви. Без да подценявам уменията на детето ( и мързелът! ) смятам, че в цялата работа е замесено паранормалното. Целият ми живот е магия! Да живееш на инат, да се присмиваш над болежките, да се дуалираш с дявола и да победиш, да пазиш семейството от недоброжелатели, да се раздаваш безрезервно, да вършиш по десет неща едновременно, да изглеждаш добре и да се усмихваш, да не губиш надежда в кризисни моменти и, накрая, пак да ти останат сили да даряваш близките си хора и човечеството с любов! Велика магьосница съм. Като повечето български жени...

10 ноември 2009

Камбаните бият


Мери-Джейн Иванофф беше първо поколение канадка, кръстена на баба си Марийка и баба си Янка от село Слишовци, Трънско. Когато семейството пристигнало в Монреал притежавало три изразителни качества- мизерия, амбиция и ярък трънски акцент. Последното не било толкова важно за канадската им асимилация, тъй като там почти не се чувала френска реч в чист вид, да не говорим за английска. Родителите на Мери-Джейн – новоизлюпените канадци Айвън и Захаринка бързо свикнали с местните нрави и англо-говорящите си съседи. На първото междусъседско парти сред бланшираните омари и пастета от костенурка се откроявал вкусен трънски зелник. Гостите си облизали пръстите и тавата на Зинка бързо се опразнила. Всички си записали рецептата за биг грийн чийзбургер фром Трън. Такава вкусотия не били хапвали досега! На следващия гедъринг Зинка отново се изявила като блестяща кулинарка. Този път българския деликатес бил селски тиквеник- или пъмпкин перфекто пай по канадски. Хората се струпали около тавата и за нула време я омели- като невиждали храна туземци. На по-нататъшните сбирки Зинка нагостила съседите си и с шкембе чорба, боб по манастирски, качамак. Нечувани деликатеси! Ястията съответно били вписани в книжката с рецепти като тъми сууп, монастери бийнс и кетч-ъ-мак.
Един ден малката Мери-Джейн довела в къщи свое приятелче- канадче от индийски произход. Децата се заиграли, а скоро към тях се присъединили и други канадчета- съответно с етиопско, норвежко и новозеландско потекло. И изведнъж- о, чудо! Докато забърквала поредния нашенски специалитет Зинка дочула децата да пеят на български език:
- Рано сутрин, рано сутрин
- В неделя, в неделя-
- Камбаните бият, камбаните бият-
- Бим-бам-бум... Бим-бам-бум.
Зинка се просълзила от умиление. Цяла международна общност да пее песничка на български и то при положение, че я има и на френски, и на английски. Но не- децата не пееха “Фрере Жака, дон ме ву”, нито пък “Ар ю слийпинг, брадър Джон?”. Те пееха “Рано сутрин камбаните бият”- българската песен на трънски диалект!
- Боже, колко е малък света – помисли си Зинка и се почувства като у дома. Каква утеха да знаеш, че от Слишовци до Монреал камбаните бият еднакво за всички.
Непременно трябваше да почерпи децата с нещо вкусно. Дано да харесат каша от канейдиън компирс...

Тайни и предразсъдъци



Преди години Нели и Иван осиновиха момиченце от дом за сираци. След безкрайни години безплоден брак бебето Бояна беше същински божий дар. Детето промени изцяло затворения им начин на живот и внесе нов смисъл и радост в него. Най-после слънцето огря и техния дом. Вече не брояха дните до овулацията, а зъбките на Боби ( така й викаха на галено ). Нели беше чела, че осиновените деца често придобиват чертите на осиновителите си, но при тях не беше така. С нарастваща тревога тя наблюдаваше как Боби растеше чернокоса и тъмноока, с продълговато лице и фини крайници. Въобще не приличаше на тях. И двамата бяха руси, едри хора, лишени от нежната красота на дъщеря им. Бяха сменили град, адрес, работа, приятели, за да избягат от хорските приказки, но как да скриеш очевидното? Майчиното сърце все повече се свиваше от страх да не би някой да посегне на така старателно укриваната тайна и да я разбие на пух и прах. Никога не им мина през ума да кажат истината на Боби- твърде много се страхуваха да не я изгубят...
И ето че един ден белята стана. При това в най-трудната възраст. Боби беше на 15, когато връхлетя разплакана в къщи и с викове настояваше да знае дали наистина е осиновена.
Нели замръзна. – Кой ти каза?- едва промълви.
- Комшийката Кера – плачеше Боби.
-Вярно е, нали? Мразя ви! Не ми се живее! Целият ми живот е една лъжа!
Последваха още много упреци, сълзи,крясъци и заплахи, докато накрая се изяснят и успокоят. Нели и Иван трудно удържаха на потока от въпроси- Коя съм? Кои са истинските ми родители? Как изглеждат? Защо са ме оставили? Защо не сте ми казали досега? Обичате ли ме? И вие ли ще ме зарежете?...
Сложни въпроси без еднозначни отговори. Но бурята отмина. Нели прегърна дъщеря си и избърса сълзите й.
- Прости ни! Не сме искали да те нараним, а само да те предпазим. Обичаме те повече от всичко на света. Ти си нашето дете и не бихме и мечтали за друго
Тази нощ двете спаха прегърнати и помирени- майка и дъщеря. Нещо се беше сринало помежду им, за да се изгради наново- здраво и истинско. Като доверието. А там, където има любов и най-страшната болка преминава и остава...още повече любов.

Тази история се случи преди десет години. Боби вече е майка на две прекрасни момиченца. По-малката й дъщеря е осиновена, но любовта й към двете е еднакво силна.
Нели и Иван се радват на внучките си и на живота. И продължават да се чувстват благословени.
За съжаление, Бог не бе така благосклонен към комшийката Кера. Наскоро 20-годишният й син загина нелепо в автомобилна катастрофа и почерни дома. Майка му все още се пита с какво заслужи тежката си участ. Съдба...