The witch

Beware of me! You don't need my wrath spilling all over you. You definitely can't handle my strength and you are far too weak for my rage... So stay away. I am a witch. I deal with magic. I create dangerous potions that can kill or heal. I am powerful, more than you will ever know. I have inherited my skills from ages ago and I am at my best now. I can be kind, generous, merciful... The good witch. But I can be evil, too. Dark. Fatal. Your worst nightmare... You do not want to see that side of me. I can be horribly cruel. I have mastered the art of witchcraft over the centuries. Don't ever dare to threaten me. I am no longer afraid of anything. I have overcome my fears and insecurities. I now know who I am and what I am capable of. I have fought all my battles alone and I survived... My magic is my faith. I no longer tolerate the weak and the feeble. Don't ever stand in my way again with your foolish behavior, your fake feelings or your incorrigible acts. Keep your distance, for my fire can be lethal. I have had enough of idiots, users and losers... Anyone who dared take a shot at me or tried to steal my life away from me is long gone. Don't ask where they are now. Not a friendly place. I have divine protection. Like it or not. I have worked hard to achieve all that I am today and the horror is behind me. The battle was ferocious and the war was epic. This witch survived! So beware... When you gaze deeply into my beautiful green eyes and experience waves of sentiment, look no further. What lies beyond is not for all to see. You could be taking on more than you can handle. You have been warned. I am a lonely ranger. I have been resurrected from the dead and all I have now to remind me of my past is a broom and a few cats. Do not be fooled by appearances! A grand power lies within. Be careful which door you open and what you let out- angels or demons. The witch in me will never die. I may no longer need to cast spells but I can still shout out to the universe and make my voice heard. I can sing out loud and make the clear blue skies open above me... And there shall be healing rain or ashes from above. Whatever you deserve. This witch is beautiful. Make sure you never get to see her ugly side. No one will be able to save you then- from yourself. And my voice will still be heard. Forever and always...

Ангели

Ангелите. Те са навсякъде. Всеки има своя ангел пазител. Винаги сме закриляни. Молитвите ни са чути. Те са там, дори когато си мислим, че сме забравени от всички... За да ни напътстват, да бдят над нас и да ни окрилят. Колко по-хубав е живота, когато знаеш, че някой се грижи за теб. Спокойно е, леко е на душата. Те не ни съдят, няма да ни забравят и никога няма да се откажат от нас. Те ще ни съберат с хората, от които имаме нужда или не- заради уроците, които са ни нужни на тази земя. Сещаме се за тях, когато ни е трудно... Но всъщност можем просто да им благодарим. За слънцето, за живота, за всички прекрасни мигове, които ни се случват. За това, че ни има... Животът е толкова хубав. Красотата е навсякъде. Всеки ден се случват чудеса... Просто трябва да отворим сетивата си за всички блага, с които сме обградени. И да вярваме в нашите ангели пазители. Защото те вярват в нас....

Сън за баба

-Бабо, не бива да влизаш. Ти не си материална!
- Ти като си материална, да не би да си идеална...
Събудих се от собствения си глас и затихващите стъпки на баба. Стори ми се, че чух и потропването на бастуна й. Не, не, просто сънувах...
Баба беше починала преди година, когато ми се яви за първи път. Имахме силна духовна връзка приживе и вероятно затова продължавах да я сънувам. Получавах напътствия от нея и водехме задочни спорове. Или не? На няколко пъти баба се намесваше решително в личния ми живот, но суетата и неверието ми пречеха да вникна в нейното измерение и да се вслушам в думите й.
Когато се разболях сънувах баба.Беше наметнала черна пелерина, вървеше напред и ме караше да я последвам. Не виждах лицето й, но знаех, че е тя и знаех защо ме вика. Тръгнах колебливо след нея, но тогава се появи майка ми, която ме издърпа настрана и заръча:
- Ти не си за там. Остани при нас! Останах.
Изживявах труден житейски период. Като всеки човек. Баба ме разходи насън из нейната вселена. Беше прекрасно. Почувствах се свободна. Така исках да остана при нея, но тя твърдо отсече:
- Не можеш! Не сега...
Събудих се в леглото си със същите тревоги, но с по-различна нагласа към тях. Знаех, че всичко е временно, но мисията ми на земята не беше приключила. Заех се да търся решения...
От смъртта на баба ми изминаха 15 години, но тя не ме остави нито за миг да се почувствам сама и в безизходица. Зная, че бди над мен и ми помага. Просто трябва да се вслушам в думите й насън. Навремето не й казах колко много я обичам. Вече съм спокойна, че тя го знае. Ще запаля свещичка за нея и ще се помоля. Ще поискам и прошка. Грешни сме на земята и пътят ни е непрестанна битка. Трудно е. Самотно е. Понякога изглежда невъзможно. Страданието е част от пътя, който трябва да извървим. То ни прави по-добри. А когато приключа земните си дела има кой да ме чака. Дотогава ще се срещаме насън в едно измерение, където животът се слива с безкрая...
Днес ще опека тиква- любимо ястие на баба, ще запаля свещичка и ще сложа снимка с кокичета до кандилото- любимите цветя на баба. Ще я помоля за прошка и ще изрека молитва за светлина на душата й. За любовта няма граници и време. Обичам баба и вярвам, че някога ще се видим отново.... Но днес отново си спомням за нея, за живота, който имахме и за любими хора, които не са сред нас.

Ангелът

Бях 9-годишна, когато за пръв път се сблъсках със свръхестественото. Достатъчно голяма, за да осъзная, че се е случило нещо необичайно, но и твърде малка, за да разбера значимостта на събитието...
С приятели на семейството бяхме на пикник сред скалистите планини в една екзотична страна, където живеехме с родителите ми тогава. Възрастните разгърнаха одеяла на поляната и започнаха да нареждат вкусотии, докато ние, децата се втурнахме като планински кози нагоре по камъните. Обожавах това място. Когато се изкачих на върха, имах чувството, че съм на небето. Беше адски горещо. Камъните се бяха нагорещили от жаркото слънце. Носех си книжка за четене и се запътих към едни стъпала, издялани в скалата. Те водеха към малка площадка. Под нея беше бездна. Сега настръхвам, като се сетя за тоя камък , но тогава явно съм мислела, че съм безсмъртна.....Легнах на камъка и се зачетох. Не помня кога съм заспала. Събудих се обляна в пот и с половината от тялото си над ръба. Само едно погрешно движение и политах надолу.... Сковах се от страх. Не можех нито да помръдна, нито да извикам за помощ. Отклоних поглед, за да не гледам към дъното. И тогава за пръв път я видях...
Сякаш извираше от слънчевите лъчи. Беше изящна жена, с широка бяла рокля и дълги, разпилени руси коси. Около нея въздухът трептеше.Имаше най-невероятните сини очи, които някога бях виждала. Знаех, че е дошла за мен.- моят ангел пазител.Бавно протегнах ръка към нея. Вече нямаше сила, която да ме спре. И тогава тя ме взе в ръце и ме постави обратно горе на камъка. Исках да задържа ръката й, но точно тогава тя се отдръпна и образът й изчезна. Дълго седях неподвижна и гледах към пропастта, където трябваше да бъда....Взирах се в слънцето и отчаяно търсех чертите на ангела в нагорещения въздух пред мен. Нямаше я. И никога повече не я видях. ...
Много години изминаха оттогава. Пораснах , но в съзнанието ми винаги остана образът на жената в бяло, спасила ме от сигурна гибел в онзи горещ африкански ден. Вероятно щях да си остана само с детския спомен за моя ангел пазител, ако не беше малката ми, 9-годишна дъщеря. На Коледа тя ми подаде малко пакетче. Всеки подарък, направен от собственото ти дете, вероятно е безценен. Въобще не бях подготвена за това, което имаше вътре. От малката кутия се появи бял ангел със златисти дълги коси и сини очи. Това беше моят ангел! Същият, който видях само веднъж и търсех напразно толкова години. Накрая ангелът се върна при мен, "доведен" от дъщеря ми навръх Коледа.... Няма нищо случайно в този свят. Вече не се страхувам. Моят ангел е при мен.....

Лечебни сънища

Сънувам много и цветно. Понякога се събуждам от безумието на сънищата си, друг път спя блажено от щастието, което ме обгръща. Сънищата ми дават всичко. Изваждат наяве най-тъмните страни в душата ми и ме изправят срещу най-големите кошмари. Всичко онова, от което се страхувам в реалния живот изплува в съня ми и ме принуждава да се справя с него. Да приема, че съществува, да го осъзная и да се справя с него. Понякога получавам и благословия на сън. Неща, които искам , но не мога да получа в действителност идват при мен в съня ми. И се събуждам щастлива. Не правя разлика между реално постигнати успехи и тези, които сънувам. Знам ли кое е по-истинско. Нали казват, че животът е един дълъг сън, от който някой ден се събуждаме и установяваме, че вече сме там, откъдето сме тръгнали- дом, Бог, утроба. Имена разни, мястото е едно. Често се питам какво искат да ми подскажат сънищата. На какво не обръщам достатъчно внимание, кои знаци не разчитам правилно? Истината е, че моите сънища лекуват. Душата, сърцето, мечтите ми. Мъдростта и спокойствието от вихрения нощен танц на подсъзнанието ми са необходими за дневните ми задачи. Вече знам и как да получа отговор по тревожни въпроси. Просто трябва да се помоля преди да заспя и със сигурност нещата ще се изяснят на другата сутрин. Казват, че сънищата са пътуване в астрала. Там срещаме починалите си близки и обикаляме свободно земното кълбо. Не вярвах в това, докато една нощ нещо не ме изхвърли от леглото и се озовах права, будна и с ясното съзнание, че се върнах от там. Само дето връщането е било прекалено бързо и за няколко минути не си усещах тялото. Чувствах се безплътна. Знаех, че съм аз, но не си усещах физически тялото. Може би така е от другата страна, в отвъдното. Само енергията остава, „дрехата” ни я няма. Опитах се да си намокря ръцете. Редувах ту топла, ту студена вода- нищо не усещах. Уплаших се много. Вероятно така се чувства човек, когато осъзнае, че вече не владее тялото си. Поне разбрах, че продължаваме да съществуваме, дори телата ни да са се изхабили. Често се явявам на изпити на сън. Щастлива съм, когато ги издържа. Зная, че съм се справила добре с някакво житейско премеждие. Веднъж мечтаех за църковна сватба ( когато се омъжвах нямаше такъв ритуал) и още същата нощ сънувах как татко ме предава за венчавка и ни качва с мъжа ми на огромен презокеански лайнер. Татко ни махна от брега, а ние поехме двамата по вълните- срещу бурите, трусовете и трудностите. Беше ми лошо, но не се предадох. Да, това беше самия живот или мъдростта, която татко ни остави- заедно да се борим и да се държим един за друг. Нали това е смисъла на брака, та макар и без документ от църквата? Исках сватба- получих я. Помолих татко да ми каже къде бъркам и го сънувах усмихнат- каза ми да си водя записки, да обръщам внимание на всичко, защото е важно и ще се справя. Татко беше много мъдър човек. Винаги ме закриляше и бдеше над мен. И сега продължава да го прави, макар и на сън. Веднъж се опитах да го намеря и изживях истински кошмар. Обиколих цяла Африка пеша на сън, къде ли не ходих- до родното му село и из целия континент, навсякъде, където сме били- така и не успях да стигна до него. Не го намерих, а исках само да го прегърна… Събудих се изтощена, сякаш наистина съм обиколила земното кълбо. Веднъж сънувах, че на татко му се пие бира. Той много обичаше бира. Бяха изминали точно 18 месеца от смъртта му. Отидох на гроба и оставих храна, питиета и едно канче с бира. Точно тогава една пчела се завъртя над бирата и кацна на нея. Съвпадение? Не мисля…. Може би защото наближава задушница, но все си мисля, че посланията, които идват при нас по най-различни пътища са всъщност опит за контакт с тези, за които тъгуваме. Приковани сме към материалното, а то е всъщност преходно, нереално и подвеждащо. Истината….Тя е там някъде, между небето и земята, в астрала и в сърцето и търси път към душите ни……макар и чрез сънищата. Важното е да сме с отоворени сетива, за да разберем и приемем. И да излекуваме душата си….

Под хипноза

От много време болестта на Неда я задържаше в къщи. Страхуваше се да излиза по тъмно, да бъде сред хора и да се отдалечава задълго от дома. Психиатър й изписа цяла шепа лекарства, но като че ли това още повече усложни състоянието й, изваждайки на показ недъга й. Тогава чу за хипнозата. Разучи темата основно- лекари, методи, адреси. Опозна детайлите на лечението, както и целебния им ефект върху пациентите. Оставаше само да се престраши да отиде. Ужасно се страхуваше. Но тъй като страхът беше постоянен спътник в живота й години наред реши, че няма повече какво да губи. Така един прекрасен ден се озова на кушетката на доктор Иванов. Лекарят беше много внимателен и работеше изключително прецизно. Разясни й хода на процедурата и обеща да я събуди, ако нещо я разстрои. Всичко записваше с диктофон, а касетата оставаше за пациента. Неда бързо потъна в дълбок сън и се озова 30 години назад във времето. Детските й спомени бяха ярки и щастливи. Но- регресията продължаваше. В един момент Неда се разтрепери.
- Моля ви, помогнете ми – плачеше с детски глас. – Страх ме е. Ужасно е...
- Кое е ужасно, Неда?
- Пожарът... Тълпата... Тъмното...
- Къде си, Неда?
- На площад Света Неделя пред църквата...
- Кога е това?
- На Велики Четвъртък, 1925 година. С новата рокличка съм и бели сандалки.
- Коя си ти?
- Казвам се Лиза и съм на 8 години.
- Какво правиш там, Лиза?
- Празник е. Чакам да свърши литургията и мама, тати и батко да дойдат при мен. Камбаните бият... Помогнете!
- Какво виждаш?
- Мощен взрив, огън, хората пищят и бягат. Мама и татко ги няма. Не мога да се прибера у дома. Пожарът се развихря. Хората ме блъскат, ще се задуша... Падам. Не мога да стана. Газят ме. Боли... Помощ!
- Събуди се, Неда! Веднага! Това е от предишен живот. Сега си в безопасност. Няма пожар. Спокойно.
Неда бавно отвори очи. Чувстваше, че се връща от друго измерение. След сеанса лекарят й обясни, че нещо е отключило стара травма от последното й прераждане. В резултат на трагичното преживяване и мъчителната смърт тогава, в този живот Неда беше пренесла старите си страхове- да не изгуби семейството си, да се пази от тълпи, да не влиза в църква на Великден и да не остане без покрив. Според доктор Иванов това обясняваше сегашните й странни привички и фобии.
Само че Неда не вярваше в прераждания. Беше по-склонна да мисли, че просто е сънувала кошмар. И за да докаже правотата си още на другия ден отиде в Народна библиотека. С часове се рови из архивите и старите вестници. Събра доста информация. Научи, че на Великден 1925 година в църквата Света Неделя е извършен кървав атентат. Точно по време на литургията църквата е взривена. Имало е над сто жертви, 25 от тях деца. В ръката си държеше документа с имената на жертвите- него най-трудно го откри. Докато четеше имената на загиналите кошмарът постепенно избледня. С него и страшните спомени... В края на бюлетината с малки букви беше отбелязано, че сред жертвите е имало и семейство с две деца- 12-годишно момче и 8-годишно момиче на име Лиза...
Неда прибра архивите и излезе навън. Вече не търсеше логично обяснение. Само знаеше, че трябва незабавно да отиде в Света Неделя и да запали свещичка за мъртвите.
Пролетното слънце я огря и върна към живота. Всичко около нея възкръсваше за нов живот- и цветята, и дърветата, и хората. Беше й леко на душата. Страховете й се бяха изпарили заедно с утринната роса. Животът беше прекрасен!
Засмяна, Неда се впусна по улицата и се сля с тълпата...

Размисли за смъртта

Кой се страхува от смъртта? Онази черната, злата, с косата, която идва неканена и ни отнема най-ценното- живота? Покосява наред, без да се интересува кой млад, кой стар, кой има недовършени задачи в материалния свят…Не пита живее ли ни се още. И ни отвежда там, откъдето никой не се е върнал. Казват, било по-добрия свят. Няма как да знаем със сигурност и затова падаме в жертва на страха от съвместната ни среща. Цял живот бягаме от нея, надлъгваме я, заобикаляме я и след поредното „оцеляване” се имаме за велики и недосегаеми. До един миг, когато всичко приключва. Така или иначе тя ни побеждава накрая. Замислих се за смъртта, когато изгубих близки хора и осъзнах собствения си временен статус на земята. Разбрах, че тя ни диша във врата. Трябва ли да се страхувам? Отговорът е НЕ. Защото там, в отвъдното, са баба, татко, кучето и котката ми. Най-силните вече са там. И най-добрите. Няма от какво да се страхувам. Когато дойде и моето време, те ще ме чакат и знам, че няма да позволят нищо лошо да ми се случи. Пазеха ме на земята, ще ме пазят и горе. А страхът- той ще остане в обвивката, която повече няма да ни е нужна. Сънувам любимите си същества на златни върхове и знам, че и там душите им са пълни с любов, всеотдайни са и безстрашни- такива, каквито винаги са били и на земята. Защо тогава да ме е страх?....

Детелина

Детелина бе жизнерадостно 10-годишно момиче, което от бебе познаваше само сиропиталището. Викаха й талисманчето на дома, заради името. През деня се смееше и играеше с другите деца, а нощем плачеше тайно под завивките, че никой не я взима. Знаеше, че е различна. Под сурдинка се говореше, че тя има силни ясновидски способности. На няколко пъти момичето беше предсказвало с удивителна точност събития, които впоследствие се случваха. Може би се дължеше на корените й. Въпреки бялата кожа и сините очи, Детелина се кълнеше, че баба й е била циганка и врачка. Възпитателките в дома мълчаха. Всъщност никой нищо не знаеше за нея. Бяха я довели на 6 месеца, посиняла и премръзнала, след като някакъв човек я намерил подхвърлена пред храм.Учудването на всички било огромно, когато развили вързопчето и видяли ангелското бебе. Кой захвърля такова дете?! Свикнали с какво ли не, жените я прибрали, изкъпали и кръстили Детелина- за късмет.
Когато поотрасна Детелина разказваше, че всяка нощ разни хора идвали при нея и й съобщавали какво ще се случи. Първоначално никой не й обръщаше внимание- отдаваха го на детското въображение. Но след като предсказа две операции в дома и посочи датата на осиновяване на нейната приятелка, нещата се задълбочиха. От уста на уста се разнесе, че в дома има дете със свръхсензитивни способности. Първоначално идваха близки на персонала, а после и случайни хора. Всички питаха за Детелина и търсеха решение на проблемите си. Момичето помагаше със съвети и предсказания. Но медалът има и обратна страна. Никой не искаше да осинови сензорно дете, което твърдеше, че разговаря с мъртвите. Годините се изнизваха, децата си тръгваха едно по едно от дома, но Детелина оставаше...
Един ден в дома пристигна сестрата на директорката. Докато двете жени се разхождаха из двора и разговаряха, Детелина дотича до непознатата жена, хвана я за ръка, погледна я право в очите и отсече:
- Ти си моята майка! Ще се върнеш за мен и ще ме осиновиш!
Жената се смути и си отдръпна ръката.
- Не съм дошла да осиновявам дете, аз имам свои. Само дойдох да се видя със сестра ми. Съжалявам, мила...
- Ще се върнеш!- повтори настойчиво Детелина. – След 1 година ще дойдеш пак и ще ме вземеш.
Следващите няколко дни всички говореха за този случай, но постепенно и той избледня в мислите на обитателите на дома. На дневен ред беше оцеляването на децата.
Измина година и същата жена наистина се появи отново. Изглеждаше угрижена и дълго разговаря със сестра си в двора. Изневиделица Детелина дотърча при тях и положи русата си главица в скута на гостенката.
- Вземи ме- каза детето. – И синът ти ще оздравее.
Сълзи рукнаха от очите на жената. Никой не знаеше за страданията й- обикаляне по болници, стряскащи диагнози и измъченото лице на Андрей, синът й. Лекарите бяха вдигнали ръце. На майка му не й оставаше нищо друго, освен да се моли за чудо. Тя се разплака и инстинктивно прегърна Детелина.
- Откъде знаеш за момчето ми? Никой не може да му помогне вече...
- Аз мога – настоя детето. – Осинови ме и ще ти донеса късмет. Андрей ще се оправи!
Жената отново се стъписа. Това момиче знаеше и името на сина й! Нещо в нея изведнъж се преобърна. Отчаянието, мъката, безсилието от изминалите месеци се поддадоха на надеждата- последната. Нали тя никога не умира? Ася не беше вярваща, не ходеше редовно на църква. Но тук ставаше нещо, което разумът й отхвърляше, а сърцето крещеше да приеме! И тя прие Детелина. И в дома си, и в сърцето си. Обеща й да я обича и да й бъде майка до гроб...
Най-сетне и Детелина получи своя шанс в живота, сбъдна се мечтата й да бъде част от истинско семейство. Още с появата й в новия й дом, сякаш слънцето изгря наново. Смехът и любовта замениха мъката и страданието. И Андрей, и по-малката му сестра се привързаха силно към Детелина- сякаш бяха намерили една изгубена частица от своя живот. Тримата се допълваха чудесно.
Андрей оздравя в много кратък период. Но как, защо, с какво- официалната медицина мълчеше.
Само Ася знаеше отговорът. Защото в дома им влезе ангел-хранител. Имаха си безценно талисманче- Детелина.

Пчеличката

„УМРЕЛИТЕ СА ТОЛКОВА ЖИВИ, КОЛКОТО И ЖИВИТЕ, КОИТО ВИЖДАТЕ”.
От „Заветите на Учителя Дънов”.


Една нощ сънувах, че на татко му се пие бира. Помоли ме да го почерпя. Приживе това беше любимото му питие. Още на следващия ден купих бира, цветя и се запътих към гроба. Наредих цветята във вазичка, запалих свещичка и му казах, че му нося бирата. Когато я отворих, над нея закръжи една пчела. Опитах се да я отпратя, но тя продължи да кръжи над кутията и накрая кацна на ръката ми. Стоеше си кротко, а аз я гледах, усещайки  присъствието на татко, и казах: „Ето, тате, да ти е сладка бирата!”. Пчеличката кацна на кутията, после се върна обратно на ръката ми. Общувахме си съвсем свойски и тогава знаех в душата си, че татко е там, до мен в този миг, слуша ме и си пие биричката…..Почувствах се спокойна, защитена и щастлива. Както, когато си говорех с татко преди години и както винаги ме е карал да се чувствам….
Преди няколко дни мама замина на важна мисия в чужбина. Сестра ми, която от години живее в странство изпрати вест, че е срещнала Мъжът и иска до го запознае с майка ни. Любимият й искал официално да й поиска ръката от родителите. Да се направи годеж, както си му е реда и да получи благословията на мама. Това щеше да е един безкрайно щастлив миг за татко, но сега се налагаше мама да изпълнява функцията и на майка, и на баща. С много вълнение мама стегна багажа, накупи подаръци и се приготви за щастливото събитие. Денят, в който трябваше да лети беше прекрасен. Запалих си кандилото и се помолих мама да е добре, да пътува безаварийно, да си изпълни задачата и да се върне жива и здрава. Тогава отправих и конкретна молба към татко. Помолих го да е там до нея през целия път, както винаги е бил и да й бъде същата опора и сега, каквато беше през целия им съвместен живот. „Бъди до нея, татко!” казах в молитвата си. Когато мама се качваше в колата, една пчела усърдно започна да се върти в кръг над главата й и влезе с нея вътре. Затворих вратата, доволна, че татко е с нея. Бях спокойна, защото знаех, че ще пътуват двама….И че на годежа ще са двамата…... Чудото беше станало.
Същата вечер срещнах една ясновидка. Няма случайности. Не се изненадах, когато ми описа татко- с гордата осанка, усмихнат, щастлив и най-вече- в самолета до мама. Каза, че двамата отиват на годеж и той е безкрайно щастлив Няма смърт…..
Сега чакам мама да се върне и да разкаже всичко. Вече не се тревожа за нея, защото знам, че не е сама. Татко е с нея и е горд, и доволен- двамата са заедно при сестра ми в този важен за нея момент- така, както бяха и до мен на моята сватба…..
Благодаря на Бог, че ми отвори сетивата за тези мигове- да ги усещам, да им се наслаждавам. Благодаря Му, че съм избрана да бъда сред вярващите и благословените.


„Живота, духа не можеш да ги туриш в гроба. Духът не е нищо материално. Тялото може да се зарови в гроба, но душата и духът- никога!” Дънов

Измерения

-Бабо, не бива да влизаш. Ти не си материална!
- Ти като си материална, да не би да си идеална...
Събудих се от собствения си глас и затихващите стъпки на баба. Стори ми се, че чух и потропването на бастуна й. Не, не, просто сънувах...
Баба беше починала преди година, когато ми се яви за първи път. Имахме силна духовна връзка приживе и вероятно затова продължавах да я сънувам. Получавах напътствия от нея и водехме задочни спорове. Или не? На няколко пъти баба се намесваше решително в личния ми живот, но суетата и неверието ми пречеха да вникна в нейното измерение и да се вслушам в думите й.
Преди време се влюбих безпаметно. И опасно. Две семейства бяха на път да се взривят, а любовта разгромяваше разума. Една нощ баба ми каза:
- Стоян не е голямата ти любов! Има друга...
Отказах да тълкувам съня. Бях полудяла от емоции. Какво знаеше баба? Година по-късно се разделих със Стоян с гръм и трясък в стила на връзката ни, а сега не мога да повярвам, че съм имала нещо общо с такъв човек.
Когато се разболях тежко пак сънувах баба.Беше наметнала черна пелерина, вървеше напред и ме караше да я последвам. Не виждах лицето й, но знаех, че е тя и знаех защо ме вика. Тръгнах колебливо след нея, но тогава се появи майка ми, която ме издърпа настрана и заръча:
- Ти не си за там. Остани при нас! Останах.
Изживявах труден житейски период. Като всеки човек. Баба ме разходи насън из нейната вселена. Беше прекрасно. Почувствах се свободна. Така исках да остана при нея, но тя твърдо отсече:
- Не можеш! Не сега...
Събудих се в леглото си със същите тревоги, но с по-различна нагласа към тях. Знаех, че всичко е временно, но мисията ми на земята не беше приключила. Заех се да търся решения...
Наближава черешова задушница. От смъртта на баба ми изминаха 10 години, но тя не ме остави нито за миг да се почувствам сама и в безизходица. Зная, че бди над мен и ми помага. Просто трябва да се вслушам в думите й насън. Навремето не й казах колко много я обичам. Вече съм спокойна, че тя го знае. Ще запаля свещичка за нея и ще се помоля. Ще поискам и прошка. Грешни сме на земята и пътят ни е непрестанна битка. Трудно е. Самотно е. Понякога изглежда невъзможно. Страданието е част от пътя, който трябва да извървим. То ни прави по-добри. А когато приключа земните си дела има кой да ме чака. Дотогава ще се срещаме насън в едно измерение,където животът се слива с безкрая...

Спомени от друг живот

Познавам те отдавна. От предишен живот. В мига, в който те погледнах знаех всичко за теб. Усещах те. Обичах те вече...Така не може да се влюбиш в непознат. Безпаметно. Били сме заедно и преди. Като какви? В сегашния живот нямахме вариант “съпрузи”. Само една изпепеляваща любов, която трябваше да изживеем докрай. Любов, прекъсната в мига на една отминала смърт... Връхлетя ни като ураган. И нова, и позната. Дежа ву? Не мисля. Емоциите, еуфорията, болката бяхме срещали преди. Някога ни е разделила смъртта. Сега ни раздели страстта... Осъзнатата раздяла боли.Кой беше казал, че най-трудно е да постъпваш правилно? Да не нараняваш други чрез своето щастие? Нямахме избор преди. Смъртта сама ни избра. И ни захвърли в небитието в очакване, в дълго очакване до....следващата среща в този живот. Ала срещата закъсня. Безумно закъсня. Как е възможно любовта да идва в най-неподходящия момент? Твоите деца, моите деца...Твоята жена, моя мъж...Една безкрайно закъсняла любов! Но толкова истинска и жива. Усещах я дълбоко в себе си, чак в клетъчната памет. Защото никога не бе умирала. Унесена в дълъг сън, изригна още по-мощно и безмилостно от преди. Как да я скриеш? Как да излъжеш, че не съществува? Тя бе навсякъде- в очите ти, в смеха и в сълзите, в погледите, които се вкопчиха и потънаха един в друг...Неизбежна любов! Позна ли ме? Гласът, ласките, целувката? Сливането в едно? И преди съм те прегръщала. Не бих могла да те забравя. Били сме заедно цял живот преди. Как да зачеркна годините в сърцето си? Всяка една е оставила своя отпечатък там във вечността. Къс по къс любовта взе своя дан. Невъзможната любов разболява. Разкъсва сърцето. Съсипва мозъка. Живееш.... За какво? Докога? Болката пречиства душата. Както водата отмива греховете на тялото. Не ни е писано да бъдем заедно. Негова Воля. Но беше красиво. Докоснах се до светлината. Усетих магията на вечния кръговрат. Къде бяхме? Докъде стигнахме? Изживяхме своята приказка. Изгоряхме в любовта. Тя ни даде света в длан и ни отне...всичко. Заради такава любов си струва да умреш.