Страници

29 ноември 2009

Присъдата



Виновна ли съм?
Или невинна?
Исках истината
от теб да чуя.
Забравих болката
от грубата обида;
Преглътнах мъката-
вече мога и да си отида.



Виновна ли съм?
Или невинна?
Затова, че твърде дълго
само теб обичах.

Лекомислено повярвах
в клишетата подбрани….
Позволих на любовта
да остави своите рани.

Но никога не ме съди!
Ще дойде време,
ще се оплетеш отново
в своите лъжи….
Ще чуеш и присъдата,но
не питай кой я е издал:
„Ако никога не си обичал, виновен си- че си живял!”

Надеждата!


Не останаха думи неизречени;
Няма вече неизплакани сълзи…
Дали остана сила в мен-
неизчерпана, може би последна,
за да дочакам още някой ден?


Като клечка кибрит в мига
се разпалвам бунтувам, беснея….
Неизбежно настъпва смъртта-
посивяла, безлична….Страшно е
как бързо угасва страстта!

И животът е пламък-
красив и могъщ, но измамен…
В далечината мрака се простира.
Защо когато всичко свършва-
само надеждата никога не умира?

Миг....

Като монета от злато
ревниво пазя своята мечта.
Като силен коняк ме омайва
фантазията на мисълта…

А вярвам-
така силно, че боли!
Боли от времето,
което апатично подминава;
Боли от истината-
тя не знае да прощава.

Като в панаир на суетата
живеем в лудешка надпревара.
Като слепци в тъмнината
обичта превръщаме в омраза….
Как бързо забравяме бурята,
след като е спрял дъжда.
Колко лесно изпускаме мига,
който идва само веднъж.

Бог


Чаках дълго.
Молих се за теб.
Къде е Бог?

Ако има Бог-
Той щеше да е чул;
да е видял…
да знае-
гасне светлината,
вярата отслабва,
молитвите заглъхват…

Дали има Бог?
Възвръща ли изгубени мечти?
Лекува ли пресъхнали души?
Може ли да прави чудеса?

Ако има Бог-
ще има светлина.
Молитвите ще продължават.
Вярата ще тържествува…
Трябва да има Бог.

Благодаря!

Благодаря ти, Боже
За тоз прекрасен ден,
За слънцето благодаря-
Огряло е над мен.

Благодаря и за благата,
За цялата ти доброта…
За щастието, мъката, сълзите-
За всичко Ти благодаря!

28 ноември 2009

Баба ми отива на море!


Голяма радост споходи мрачните пенсионерски дни на баба ми. Между два шопинг тура за хляб и кисело мляко я споходи радостната вест, че е сред избраните да почива безплатно на море. Така решили в кварталния пенсионерски клуб, където стриктно изпълнявали заръките за социално облагодетелстване, спуснати от кабинета. Баба отговаряла на всички условия- плащала си е редовно членския внос, тока, парното, водата, телефона, пенсията й е под сто лева, не е била на море от 40 години, физически здрава е и е родена с късмет. Нали са я избрали за безплатното летуване през ноември? Баба се развълнува. Три дни сън не я хвана, залък не можа да преглътне. Последното може и да се дължеше на двата клатещи се зъба в устата й, които не позволяваха да дъвче, но по-вероятно бе да е от емоциите, които я връхлетяха ненадейно. Даже вдигна малко и кръвно, та се наложи да иска заем от комшията, за да си купи илачи за състоянието си. Предстоеше й да си намери и бански, защото не вървеше някак си да се съблича по кюлоти. Младата продавачка в магазина й предложи няколко модела- с прашки, с банели или цял бански от ликра, бързосъхнещ, на цена от 80 лева. Баба пак взе заем и си купи целия бански. Нали е бързосъхнещ, нямаше опасност да й измръзнат бъбреците, докато седи на пясъка. За куфар нямаше пари и затова натъпка малкото си багаж в пазарска чанта- една стара хавлия, джапанки и новия бански. И зачака…. Денем, докато си поливаше доматите в градинката си затваряше очите и си представяше морските вълни- сини, огромни, бушуващи. Ех, море! Вярно, че й беше малко късно за такива преживявания, но по-добре късно, отколкото никога. Първият автобус с летовници замина, но баба ми не беше сред тях. Обясниха й, че ще ги извозват поетапно, тъй като превозът е безплатен, но няма достатъчно свободни автобуси. Баба с притеснение отбеляза, че рейсовете заминаваха пълни с весели пенсионери, а се връщаха с по няколко празни места и мрачни физиономии на останалите пътници. Оказа се, че не на всички набори им е понесло морето. И са се преселили в по-добрия свят…Но баба беше смела и що-годе добре. От какво тогава да се стряска? Малко преди Коледа дойде и нейния ред. На въпроса й как точно ще се пекат на слънце посред зима, тур операторката любезно й обясни, че слънцето е вредно, води до рак на кожата, водата в Черно море е замърсена и най-добре ще е да се разхождат по плажа, вдишвайки йодни пари. Това обаче изключваше разхождането по бански и джапанки. Нарами баба гумените ботуши и плетеното палтенце от преди петдесет години и се метна на рейса. Пътят се оказа и дълъг, и труден. Якото друсане по родните магистрали поразмести костите й, но нали затова отиваше на море. Надяваше се там да си ги намести. Настаниха ги в хотел на няколко километра от плажа. Ходенето пеша до плажа и обратно си беше истинска авантюра и не беше по силите на всеки. Неслучайно тези с бастуните и травмите си седяха в хотела. Храната беше добра, специално пригодена за пенсионери. Сутрин вода на гладно за прочистване на организма, за обяд домат, а вечер едно кисело мляко. Всички знаеха, че преяждането на море е вредно и може да доведе до удавяне. Не че имаше чак такива смелчаци, които да се потопят в ледените води. Иначе дишаха здраво- всички отваряха уста и жадно поемаха безплатните йодни пари, които трябваше да обновят телата им и да съживят силите им. Впоследствие се наложило някой от дишащите да бъдат реанимирани на плажа и да им се прилага изкуствено дишане- къде успешно, къде не. Но баба остана доволна. С изключение на това, че и падна и пред- последния зъб, други ексцесии нямаше. Единствено се тормозеше, че не бе успяла да надене бързо съхнещия си бански и трябваше цяла година да го изплаща на вноски от пенсийката. Но- живот и здраве, догодина може би пак ще се дореди за море- този път през лятото- и тогава ще може да си разходи луксозната покупка. Ей, голямо нещо е това безплатното море за пенсионери! Евала на тия ,дето са го измислили….

27 ноември 2009

Моя мечта

Когато в живота изгрее звездата,
озаряваща дългия път напред….
Из бурната младост аз питам:
Дали ще бъде щедра Тя,
Съдбата?
Мистичната,
Могъщата,
Единствена съдба.

Когато някога се появи дъгата,
бленувана след гръмотевични дни…
Сред изпепелени чувства аз копнея:
Да докосвам с нежни ласки на
Жената…..
Вярната,
Любящата,
Истинска жена.

Когато доверието се пречупва в нощта
и жестоко изгаря идеални мечти….
От параклиса на грешните аз моля:
Дано да стане чудо и да възкръсне
Любовта!
Очакваната,
Съвършената,
Вечната любов.

Дано!

25 ноември 2009

Апел

Прости ми!
За думите, които не изричам;
За чувствата, които не показвам ;
За неумението да те обичам….

Прости ми равнодушието,
когато ти е нужна топлота;
И мълчанието-
вместо очакваните две слова…
Прости ми суетата,
която вледенява нежността.
Моят страх
и слабост,
и безличие прости!
Как искам да съм друга…..

Но ми е нужна Вяра-
в чувствата ти, в твоята любов!
Тя само може да ми е закрила….
Намери ме!
Ти единствен
можеш да превърнеш
най-голямата ми слабост- в неземна сила!

Ако бях цвете....


Ако бях цвете,
може би щях да радвам
с красотата твоето сърце…
Като роза червена
да ухая в твоите ръце.

Ако бях вятър,
може би щях да разпалвам
затихнали страсти в нощта…
Като копнеж непознат
щях да ти идвам в съня.

Ако бях океан,
може би щях да погълна
всички човешки сълзи…
Като свята вода
щях да пречиста тъжни души.

Ако бях твоя любима,
може би щях да открия
що е взаимна любов…
Можеше да се сбъдне тогава
на сърцето негласния зов.

Живеем в свят неудачен
за чувства и нежни слова…
Едва ли ще ми повярваш,
едва ли ще ме познаеш-
Ти оставаш моя щастлива мечта.

Закъсняла любов


Защо се появи сега, когато
емоциите отдавна избледняха?
Надеждата почти угасна,
а страстите отдавна охладняха….
Защо си тук? Нима не знаеш-
аз не вярвам вече в любовта.



Ти искаш в нощите да те сънувам
и да ти шепна пламенни слова….
И както някога на чувства да робувам,
да търся вечната, неземна красота.

Защо се появи сега, когато
и спомените са заключени навън?
Самотата станала е вече навик,
а аз сънувам все един и същи сън…
Върви си- просто закъсня.
Колко дълга е нощта!

24 ноември 2009

Под хипноза


От много време болестта на Неда я задържаше в къщи. Страхуваше се да излиза по тъмно, да бъде сред хора и да се отдалечава задълго от дома. Психиатър й изписа цяла шепа лекарства, но като че ли това още повече усложни състоянието й, изваждайки на показ недъга й. Тогава чу за хипнозата. Разучи темата основно- лекари, методи, адреси. Опозна детайлите на лечението, както и целебния им ефект върху пациентите. Оставаше само да се престраши да отиде. Ужасно се страхуваше. Но тъй като страхът беше постоянен спътник в живота й години наред реши, че няма повече какво да губи. Така един прекрасен ден се озова на кушетката на доктор Иванов. Лекарят беше много внимателен и работеше изключително прецизно. Разясни й хода на процедурата и обеща да я събуди, ако нещо я разстрои. Всичко записваше с диктофон, а касетата оставаше за пациента. Неда бързо потъна в дълбок сън и се озова 30 години назад във времето. Детските й спомени бяха ярки и щастливи. Но- регресията продължаваше. В един момент Неда се разтрепери.
- Моля ви, помогнете ми – плачеше с детски глас. – Страх ме е. Ужасно е...
- Кое е ужасно, Неда?
- Пожарът... Тълпата... Тъмното...
- Къде си, Неда?
- На площад Света Неделя пред църквата...
- Кога е това?
- На Велики Четвъртък, 1925 година. С новата рокличка съм и бели сандалки.
- Коя си ти?
- Казвам се Лиза и съм на 8 години.
- Какво правиш там, Лиза?
- Празник е. Чакам да свърши литургията и мама, тати и батко да дойдат при мен. Камбаните бият... Помогнете!
- Какво виждаш?
- Мощен взрив, огън, хората пищят и бягат. Мама и татко ги няма. Не мога да се прибера у дома. Пожарът се развихря. Хората ме блъскат, ще се задуша... Падам. Не мога да стана. Газят ме. Боли... Помощ!
- Събуди се, Неда! Веднага! Това е от предишен живот. Сега си в безопасност. Няма пожар. Спокойно.
Неда бавно отвори очи. Чувстваше, че се връща от друго измерение. След сеанса лекарят й обясни, че нещо е отключило стара травма от последното й прераждане. В резултат на трагичното преживяване и мъчителната смърт тогава, в този живот Неда беше пренесла старите си страхове- да не изгуби семейството си, да се пази от тълпи, да не влиза в църква на Великден и да не остане без покрив. Според доктор Иванов това обясняваше сегашните й странни привички и фобии.
Само че Неда не вярваше в прераждания. Беше по-склонна да мисли, че просто е сънувала кошмар. И за да докаже правотата си още на другия ден отиде в Народна библиотека. С часове се рови из архивите и старите вестници. Събра доста информация. Научи, че на Великден 1925 година в църквата Света Неделя е извършен кървав атентат. Точно по време на литургията църквата е взривена. Имало е над сто жертви, 25 от тях деца. В ръката си държеше документа с имената на жертвите- него най-трудно го откри. Докато четеше имената на загиналите кошмарът постепенно избледня. С него и страшните спомени... В края на бюлетината с малки букви беше отбелязано, че сред жертвите е имало и семейство с две деца- 12-годишно момче и 8-годишно момиче на име Лиза...
Неда прибра архивите и излезе навън. Вече не търсеше логично обяснение. Само знаеше, че трябва незабавно да отиде в Света Неделя и да запали свещичка за мъртвите.
Пролетното слънце я огря и върна към живота. Всичко около нея възкръсваше за нов живот- и цветята, и дърветата, и хората. Беше й леко на душата. Страховете й се бяха изпарили заедно с утринната роса. Животът беше прекрасен!
Засмяна, Неда се впусна по улицата и се сля с тълпата...

23 ноември 2009

Размисли за смъртта


Кой се страхува от смъртта? Онази черната, злата, с косата, която идва неканена и ни отнема най-ценното- живота? Покосява наред, без да се интересува кой млад, кой стар, кой има недовършени задачи в материалния свят…Не пита живее ли ни се още. И ни отвежда там, откъдето никой не се е върнал. Казват, било по-добрия свят. Няма как да знаем със сигурност и затова падаме в жертва на страха от съвместната ни среща. Цял живот бягаме от нея, надлъгваме я, заобикаляме я и след поредното „оцеляване” се имаме за велики и недосегаеми. До един миг, когато всичко приключва. Така или иначе тя ни побеждава накрая. Замислих се за смъртта, когато изгубих близки хора и осъзнах собствения си временен статус на земята. Разбрах, че тя ни диша във врата. Трябва ли да се страхувам? Отговорът е НЕ. Защото там, в отвъдното, са баба, татко, кучето и котката ми. Най-силните вече са там. И най-добрите. Няма от какво да се страхувам. Когато дойде и моето време, те ще ме чакат и знам, че няма да позволят нищо лошо да ми се случи. Пазеха ме на земята, ще ме пазят и горе. А страхът- той ще остане в обвивката, която повече няма да ни е нужна. Сънувам любимите си същества на златни върхове и знам, че и там душите им са пълни с любов, всеотдайни са и безстрашни- такива, каквито винаги са били и на земята. Защо тогава да ме е страх?....

21 ноември 2009

В храма

Влизам в храма
с мисъл за обич.
Паля свещ
с надежда за прошка.
Изричам молитви
за една обречена любов.

Нужна ми е като храма.
Нужна ми е като свещта.
Сред житейските несгоди-
Господи, благослови я
и я закриляй: любовта!

17 ноември 2009

На дъщеря ми


Сънувала съм те-
една далечна, неоткрита звезда;
Мечтала съм за теб-
като ласка неизживяна досега;
Обичала съм те-
с любов единствена в света.


Рисувам те-
картина с багри на дъгата;
Откривам те-
галактика, незнайна на земята;
Обичам те-
неугасващият път на светлината.

Когато се завърна...


Като глас в пустиня
молитвите ми са нечути….
Като забравен гроб мълчиш-
сякаш искаш до последно
вярата ми да сломиш.



Къде ли се изгуби любовта,
с която можеше да ме дариш?
Нежността отдавна закъснява,
ала всеки следващ удар
все по-силно ме калява.

Като вълна в морето
поемам към неизвестността….
Но когато се завърна-
може би единствен ти
ще ме чакаш на брега.

13 ноември 2009

Братовчедката Маги



Мъничето се появи пред блока ни точно на рождения ми ден- беличко, сладко и дружелюбно. Когато дойде при мен и замърка го приех като знак свише, че това коте неслучайно ме е избрало за стопанка и веднага го прибрах у дома. Приличаше на маргаритка- нежна и красива. Кръстих я на цветето, а на галено й викаме Маги. Бързо се приспособи към порядките у дома и се сприятели с останалите любимци- две котки и куче. Оказа се много кротко, мило и любящо животинче. Постоянно мърка, целува ни, гушка се в нас и подскача радостно наоколо. С котарака Сиско даже си приличат по шарките ( и той е уличен прекрасен! ) и започнахме да се шегуваме, че сигурно са братовчеди. Когато Сиско недоволстваше от нея в началото и ревнуваше от вниманието, което й се оказваше го галех и му казвах: “Бъди гостоприемен и добър с братовчедката Маги, нека и на нея да й е хубаво у нас”. Постепенно свикна с нея, а “братовчедката” толкова го обича, че все на врата му виси и го гушка! Тя обича всички и раздава безкрайна много любов- радва ни с игрите, които измисля и с гальовните ласки. В замяна не поиска много- само подслон и щипка обич. Даваме й ги от сърце...Маги е моята “малка тайна”.Знам защо се появи и защо дойде при нас. Откакто е у дома отново преоткрихме малките радости, прихванахме от живинката й и се почувствахме озарени от любов. Някои съседи искаха да я гонят от двора- жал ми е за тях! Те никога няма да разберат безкористната обич и да я изживеят... Сега щастието е само на една ръка растояние- гушкам Маги и се потапям в блажени мигове на споделена обич. И се чувствам благословена....

Прозрения за една любов


Наскоро осъзнах, че остарявам...Имахме годишнина от сватбата с мъжа ми- цели 20 години и беше време за кратка равносметка.В мислите ми се прокрадна едно клише- “Хубаво би било да съм отново на 22, ама задължително със сегашния акъл!” Май не съм открила Америка, но носталгията по отминалите години ме наведе на мисълта, че бая вода е изтекла, откакто казах съдбовното “да”. Реших да се вгледам по-надълбоко в себе си и да проведа една игра: открийте разликите между една булка преди и една домакиня сега. Какво се беше променило? За добро или за лошо? Сбъднаха ли се очакванията ми от брака? Какво постигнах и от кои мечти се отказах? По-щастлива ли съм сега от тогава? Ами любовта? В какво се бе превърнала тя? Знае се, че истината не винаги е приятна, но за мен е задължителна и си обещах да бъда болезнено откровена в констатациите към себе си и съответните изводи, до които стигнах.Нужни ми бяха, за да имам куража да погледна смело към следващите 20 години. Поне...
Омъжих се по любов. И без много да му мисля.Едва ли можеш да опознаеш човека до теб за 6 месеца. И той ме обичаше. Струваше ми се, че това е достатъчно и че цял живот ще летим на крилете на щастието. Не стана съвсем така... Не бях подготвена за трудностите по пътя и не знаех как да се справям с тях. Исках да имам съвършения брак; да бъда перфектната съпруга и майка и всеки провал ме хвърляше в бездната на отчаянието. Едва след 10 години осъзнах, че никой не е съвършен и не бива да се изтезавам по тази начин. Цената на това прозрение се оказа твърде висока...Колко ли млади жени сега се борят с това, през което минах аз? Да се издигнат в професията, да останат желани за любимия мъж, да отглеждат децата си с много търпение и любов, да са факири в кухнята и леглото, домът им да свети и да изглеждат като излезли от модно списание? Ах, блажени са наивните! Нима е възможно всичко това? Ала младостта не търпи неуспехи. И не понася провала. Едва сега осъзнах колко по-важно е да запазиш вътрешното си равновесие в името на семейното спокойствие, отколкото до доказваш на целия свят колко си велика! Защото на света просто не му пука за теб. Единствените хора, които остават до теб и те подкрепят и в най-мрачните моменти са именно те- мъжът и децата. Пред тях няма нужда да се доказваш, те винаги ще те обичат, а останалите- за тях не си струва да се хабят усилия. Нито пък мнението им е от особено значение. Любовта остава, когато и двамата я искат и са готови да жертват собственото си его в името на компромиса. Битката за съпружеско надмощие е обречена от самото начало. Тя е безмислена и крайно изтощителна. Може и да е грешка на младостта, не знам. Вече с никого не се състезавам. Ами близките? С вечните си претенции, коментари и неодобрения? Най- добре би било изобщо да не им се връзваме, ама кой да ти каже? Всяка една външна намеса е пагубна за семейството и, ако знаех това още тогава щях да хлопна вратите пред недоброжелателите и критикарите. Не че сега е късно, ама и това прозрение е изстрадано. А когато дойде детето- откъде да знае човек колко радости и грижи, и тревоги предстоят? То става центъра на вселената, а любовта, с която те дарява наистина оправдава страха и безсънните нощи. Моля се тази любов да бъде вечна; без нея не бих могла да живея. Зная, че майките ще ме разберат...
Отдавна престанах да бъда максималист. Радвам се на простите неща. Щастлива съм, когато вечер всички се съберем около масата и си споделяме дневните преживявания в училище, на работа, сред хората. Тези мигове са безценни и бих искала да ги задържа завинаги, но все още си оставам наивна и на 42 години. Нищо не е вечно на този свят, а човек няма как да знае какви старини го очакват. Моля се и за здраве. Все си мисля, че ако сме здрави ще се справим с новите предизвикателства. Всеки, който в даден момент е изгубил здравето си знае колко безмислено е всичко останало. Вече не искам да покорявам света, а да се радвам на това, което имам. То никак не е малко. И със сигурност е най-скъпото. Останалото е просто суета. С годините разбрах, че за мен най-важното е да съм добра и любяща майка. Мисля, че там ми е и силата. Нищо не ме радва така, както успехите на детето, щастливата й усмивка и обичта, с която ме дарява. Сега разбирам, че си е струвало трудностите, лишенията и усилията.
Понякога получавам укори от мъжа ми, че много съм се променила. Да, така е. Но и той се е променил. Ще ми се да вярвам, че е за добро.Нима е малко да успееш да съхраниш любовта и доверието след 20 години съвместен живот? Няма рецепти за такова щастие, всеки сам си намира пътя към заветното разбирателство. Но не са ли взаимни старанията, нищо не се получава. За себе си приех, че животът е една постоянна промяна. Стремя се да я насочвам към добро. Търся хубавото у хората, подминавам недостатъците. Забелязала съм, че на доброто почти всеки отвръща с добро. И ако не раздавам любов, доброта и щастие няма как да бъда обградена с тях. Има и много преходни неща- младостта, красотата, успехите... За мен е важно да съм сред непреходните- семеен мир и любов. Друго наистина не ми трябва.
Все още имам мечти- та кой човек няма? Без мечтите няма да сме истински. Умението да гледаш напред също е вид изкуство, което се старая да развивам. Носталгията по миналото е вътрешния ми протест към нещата, които не харесвам сега. Можех ли да се справя по-добре? Навярно...Но никога не е късно за промяна, стига да знаем какво искаме. И това отнема време, докато се разбере. Поне при мен беше така...
Когато остарея искам да съм здрава и доволна от живота си. Да се радвам на семейството си- мъж, дете, внуци, ако е рекъл Господ. Да имам сили да им помагам и да ги виждам щастливи. И да знам, че въпреки неизбежните житейски грешки все пак съм намерила правилния път и не съм се отклонявала от него. Няма да е лесно, но затова пък си струва да се опита...

12 ноември 2009

Цветна експлозия


Искам да те нарисувам с цветни боички. Докато чертите ти не са избледнели. Докато още усещам цветовете, които излъчваше аурата ти. Посягам към червеното. Заради пламъка, с който живя и за огромната любов, с която ме дари. Понякога червеното ми идваше в повече, признавам, но без него е толкова сиво, студено... Ще има и жълто. Ярко жълто- като африканското слънце, което ме събуждаше години наред и озаряваше детството ми с безкрайна топлина. Помня изгревите- обещанията им за един обикновен ден на тази необикновена земя. И залезите- понякога кротки и смирени, друг път яростни и кърваво червени. Само с магическа четка мога да нарисувам африканските нощи- в тъмнината бяха закодирани всички цветове на дъгата. Като в калейдоскоп се сменяха пейзажи, сенки, форми, цветове. Когато Сахара изпращаше белия си “сняг”, тучната зеленина за миг се покриваше с финия пясък и обвиваше живота в пясъчна мъгла. Само тропическите дъждове- мощни и проливни- можеха да вдигнат бялата пелерина във въздуха и да я отмият. А след тях наставаше блажена тишина, напоена с роса. Колко години след това сънувах Африка! Сякаш частица от мен остана там завинаги... Завиждам ти. За това, че вече си част от Космоса и можеш всяка вечер да гледаш залеза и дъгата, да пътуваш без ограничения до вълшебната земя... Помня и първата си Коледа там. Синя Коледа. Също като небето и рокличката ми. Нямаше сняг, само сребристи прашинки проблясваха върху клоните на елхата на лунната светлина. Моята Коледа беше най-цветната и най-прекрасната. Така и не свикнах с бялата Коледа по други географски ширини. Дните бяха окъпани в зелено. Това е любимият ми цвят. Напомня ми дивата природа със суровите си закони, където само силните оцеляват и... побеждават. Растях на воля и на свобода, но приех и заповедите на джунглата- всеки пада, но само който се изправи не бива прегазен. Рисувам бащината къща. Макар и до ден днешен да не знам коя е тя. Тази, в която съм се родила или онази, далечната, в която пораснах и оставих младостта си? Тя изниква в съзнанието ми, сияеща в цялата палитра на дъгата и окъпана в щастие и обич...Образът се разводнява и помръква. Цветовете не са така ярки и привлекателни, откакто ти пое към бялата светлина. Те бяха в теб, около теб, а аз минавах безгрижно под дъгата и си въобразявах, че тази идилия ще трае вечно. Сега се питам дали не е било просто сън. Красив сън, от който е време да се събудя. С изненада откривам, че и тук има цветове. Тревата отново е зелена, небето е синьо и слънцето златисто.Бурята е отшумяла и дъгата разлиства прелестните си цветове над мен. Радвам се да я видя. Нарисувах своята картина. Харесва ли ти? Кой да ми каже...
- Колко е красива!
Дъщеря ми ме прегръща и гледа творението ми в захлас.
- Мамо, прекрасна е!
На нея може да се вярва. Тя ще става художник, знае за какво говори. И един ден също ще нарисува своята картина.... Навярно още по-красива от моята.

11 ноември 2009

Африканско детство


За сетен път те сънувам- къщата на моето детство. Далечна, красива, болезнено скъпа. Пътувам в цветните сънища на розово-лилавите лиани, разцъфнали пред прозореца ми. Докосвам ги леко и малки цветчета политат над мен. Лианата е много красиво и крехко цвете, но със здрави корени и стъбла. Оцелява на бури и огън, изпепеляващи лъчи и суша; увяхва, изсъхва и след поредния дъжд пониква от нищото….Разцъфва и възражда магията на вечния живот. Обожавам зеленината наоколо. Банановите листа хвърлят дебели сенки върху прозорците ми. Тези, през които опознавах света. Топъл, уютен и сигурен свят. Чувствах се спокойна и защитена. Колко ли пъти ще се връщам към теб- къщата от слънчевия рай, в който прекарах най-хубавите години от живота си. Душата ми пееше, очите сияеха, сърцето ликуваше. Бях в царството на приказките- котета, кучета, пищни растения и весели игри. Всички те подхранваха детското ми въображение и развиваха усещането за святост на семейството и дома. Моята приказка беше реална. Жива, истинска и обичана… Сега е само бленуван спомен. Идва в съня ми, за да ме успокои, когато душата копнее за изгубения рай. Малка приказна къщичка! Делят ни години, океани, континенти. Как искам да те зърна отново… Да се сгуша в стаичката си и да потъна в детските мечти. Там пораснах, влюбих се, написах първото си стихотворение. Махах на звездите, легнала в хамака под кристалното небе. През нощта мечтаех по-бързо да се впусна в истинския живот и да си намеря място в света на възрастните. Денем попивах слънчевите лъчи, отпусната в легло от рози. Светът около мен беше окъпан от рози, лиани, златни лъчи и растителност с цветовете на дъгата. Едно малко късче от рая. Опознах го, обикнах го и завинаги се пристрастих към него. Вечер си лягам, затварям очи и мислено се пренасям там. Прелитам за секунди хилядите километри и отново съм в моя рай. Тичам на свобода, катеря се по дърветата, играя си с котките или хапвам манго направо от дървото. Мек, сочен плод. Усещам вкуса му- разливаща сладост и бликащ нектар, който се разтапя в устата. Никога повече не попаднах на манго като от нашия двор. Плодовете от сергиите на пазара имаха съвсем различен вкус. Израснах сред целогодишна зеленина и топлина. Играех боса на тревата и се криех с часове в гъстите храсти. Четях детски книжки в тайното си скривалище и се чудех какво ли бъдеще ме очаква…. Сега се ограждам в зелено, за да извикам спомена от онези безгрижни дни. В панелния си апартамент на 11-тия етаж отглеждам стайни растения в зелени стаи със зелени лампиони и чаршафи. Всячески се опитвам да възстановя атмосферата от една друга зеленина, сътворена само от природата. Сякаш допирът то този цвят ще върне като с магическа пръчица слънцето в душата ми и отново ще бъда щастлива…Жадувам да видя моите лиани- високи и величествени, окъпани в нежни розови сияния. Толкова си приличахме- млади, дръзки, красиви, обградени с безкрайна любов. Затова, когато навън е -10 градуса, а в душата ми е -20, притварям очи, увивам се в плюшеното одеяло с нарисуваните тигърчета и се пренасям в къщата на моето детство. Образите изскачат- ярки, живи, прелестни и ме зареждат с хъс за живот. Разлиствам цветната магия на детските години и си пожелавам отново да попадна там. Всяка нощ пътувам, обикалям, преживявам приказката. Събуждам се свежа, отпочинала, обнадеждена. Готова за новия ден. Безвъзвратно изгубено минало? Никога! Бях щастлива тогава и занапред пак ще бъда. Ако не в този живот, то със сигурност в следващия….

Приложна магия


Владея изкуството на приложната магия. Изкусно, фино и със замах! При това даже не съм екстрасенс, нито врачка-гледачка. Обаче съм много добра във фокусите по оцеляването. Боря несправедливостите с меч и ги замитам от хоризонта с вълшебна метла. Така е, животът е неспреведлив. Както казваше баба ми: “А кой ти е обещал, че ще бъде справедлив?!” Никой. И затова се искат бързи действия, много акъл и мъничко късмет... С финансите се оправям криво-ляво. По-скоро криво. Но се оправям. И дума да не става, че ще се дам на бандюгите от БТК, НЕК, ТЕЦ и прочие височайши особи. Не съм монтьор, но и нямам пари, за да ползвам услугите на такъв. Разни познати вдигнаха рамене и ме сгърчиха, че мъж се кани само на маса, не и за работа! Така ли? Колата си иска своето и аз също. Застанах пред входа на блока ни и на всеослушание обявих, че спешно ми трябва мъж! Двама ме огледаха и един комшия се престраши да бъде на мое разположение. Учтиво го поведох към колата, вдигнах капака и го поканих да я разгледа и оправи. Човекът се оказа със златни ръце и вече не ме грози опасност да се взривя от пушеците под капака, докато шофирам. Благодарих му най-сърдечно и потеглих към нови предизвикателства. Трябваха ми съответно водопроводчик, електротехник и ключар. За тази цел има чужди мъже, всеки със своя си талант. Една усмивка, две мили приказки по комшийски и вече кранчето в банята не тече, бушоните не гърмят и у дома се влиза без ритник по вратата. И това, ако не е чудо, здраве му кажи! Преди да си помислите, че съм затънала в битовизми, държа да подчертая, че изкуството ми се простира извън границите на домашните магии. Наскоро ми се наложи да попълвам един “чаршаф” със списъци на училища, където желая да кандидатства осмокласничката ми. Забелязах, че повечето родители гледаха безпомощно и се оплитаха в бюрократичните приюмици на МОН като пилци в калчища. Все бъркаха някъде и се налагаше да започват наново. Що писане се изписа, бедна ви е фантазията.... Ако и децата бяха писали толкова на новаторските тестове, сега всички щяха да са в елитни гимназии. Но не би! Понеже учителите недвусмислено заявиха, че не желаят повече да се подиграват с труда им ( и с право ), начинът МОН да си измие ръцете е като скъса поголовно кандидат-гимназистите, закрие паралелки поради липса на деца, уволни безработните преподаватели, а на останалите вдигне заплатите с парите от уволнените. Схванахте ли номера? Доста е прозрачен, но затова пък е ефикасен. Вика му се верижна реакция. Лошото е, че на изходната точка потърпевши пак ще са децата. А за профуканите родителски левчета по курсове и частни уроци изобщо няма да говоря! Добрата новина е, че щерката явно е наследила част от моето магьосничество и направо по чудо изкара толкова прилични оценки, че чак аз се втрещих! Чиста магия, казвам ви. Без да подценявам уменията на детето ( и мързелът! ) смятам, че в цялата работа е замесено паранормалното. Целият ми живот е магия! Да живееш на инат, да се присмиваш над болежките, да се дуалираш с дявола и да победиш, да пазиш семейството от недоброжелатели, да се раздаваш безрезервно, да вършиш по десет неща едновременно, да изглеждаш добре и да се усмихваш, да не губиш надежда в кризисни моменти и, накрая, пак да ти останат сили да даряваш близките си хора и човечеството с любов! Велика магьосница съм. Като повечето български жени...

10 ноември 2009

Камбаните бият


Мери-Джейн Иванофф беше първо поколение канадка, кръстена на баба си Марийка и баба си Янка от село Слишовци, Трънско. Когато семейството пристигнало в Монреал притежавало три изразителни качества- мизерия, амбиция и ярък трънски акцент. Последното не било толкова важно за канадската им асимилация, тъй като там почти не се чувала френска реч в чист вид, да не говорим за английска. Родителите на Мери-Джейн – новоизлюпените канадци Айвън и Захаринка бързо свикнали с местните нрави и англо-говорящите си съседи. На първото междусъседско парти сред бланшираните омари и пастета от костенурка се откроявал вкусен трънски зелник. Гостите си облизали пръстите и тавата на Зинка бързо се опразнила. Всички си записали рецептата за биг грийн чийзбургер фром Трън. Такава вкусотия не били хапвали досега! На следващия гедъринг Зинка отново се изявила като блестяща кулинарка. Този път българския деликатес бил селски тиквеник- или пъмпкин перфекто пай по канадски. Хората се струпали около тавата и за нула време я омели- като невиждали храна туземци. На по-нататъшните сбирки Зинка нагостила съседите си и с шкембе чорба, боб по манастирски, качамак. Нечувани деликатеси! Ястията съответно били вписани в книжката с рецепти като тъми сууп, монастери бийнс и кетч-ъ-мак.
Един ден малката Мери-Джейн довела в къщи свое приятелче- канадче от индийски произход. Децата се заиграли, а скоро към тях се присъединили и други канадчета- съответно с етиопско, норвежко и новозеландско потекло. И изведнъж- о, чудо! Докато забърквала поредния нашенски специалитет Зинка дочула децата да пеят на български език:
- Рано сутрин, рано сутрин
- В неделя, в неделя-
- Камбаните бият, камбаните бият-
- Бим-бам-бум... Бим-бам-бум.
Зинка се просълзила от умиление. Цяла международна общност да пее песничка на български и то при положение, че я има и на френски, и на английски. Но не- децата не пееха “Фрере Жака, дон ме ву”, нито пък “Ар ю слийпинг, брадър Джон?”. Те пееха “Рано сутрин камбаните бият”- българската песен на трънски диалект!
- Боже, колко е малък света – помисли си Зинка и се почувства като у дома. Каква утеха да знаеш, че от Слишовци до Монреал камбаните бият еднакво за всички.
Непременно трябваше да почерпи децата с нещо вкусно. Дано да харесат каша от канейдиън компирс...

Тайни и предразсъдъци



Преди години Нели и Иван осиновиха момиченце от дом за сираци. След безкрайни години безплоден брак бебето Бояна беше същински божий дар. Детето промени изцяло затворения им начин на живот и внесе нов смисъл и радост в него. Най-после слънцето огря и техния дом. Вече не брояха дните до овулацията, а зъбките на Боби ( така й викаха на галено ). Нели беше чела, че осиновените деца често придобиват чертите на осиновителите си, но при тях не беше така. С нарастваща тревога тя наблюдаваше как Боби растеше чернокоса и тъмноока, с продълговато лице и фини крайници. Въобще не приличаше на тях. И двамата бяха руси, едри хора, лишени от нежната красота на дъщеря им. Бяха сменили град, адрес, работа, приятели, за да избягат от хорските приказки, но как да скриеш очевидното? Майчиното сърце все повече се свиваше от страх да не би някой да посегне на така старателно укриваната тайна и да я разбие на пух и прах. Никога не им мина през ума да кажат истината на Боби- твърде много се страхуваха да не я изгубят...
И ето че един ден белята стана. При това в най-трудната възраст. Боби беше на 15, когато връхлетя разплакана в къщи и с викове настояваше да знае дали наистина е осиновена.
Нели замръзна. – Кой ти каза?- едва промълви.
- Комшийката Кера – плачеше Боби.
-Вярно е, нали? Мразя ви! Не ми се живее! Целият ми живот е една лъжа!
Последваха още много упреци, сълзи,крясъци и заплахи, докато накрая се изяснят и успокоят. Нели и Иван трудно удържаха на потока от въпроси- Коя съм? Кои са истинските ми родители? Как изглеждат? Защо са ме оставили? Защо не сте ми казали досега? Обичате ли ме? И вие ли ще ме зарежете?...
Сложни въпроси без еднозначни отговори. Но бурята отмина. Нели прегърна дъщеря си и избърса сълзите й.
- Прости ни! Не сме искали да те нараним, а само да те предпазим. Обичаме те повече от всичко на света. Ти си нашето дете и не бихме и мечтали за друго
Тази нощ двете спаха прегърнати и помирени- майка и дъщеря. Нещо се беше сринало помежду им, за да се изгради наново- здраво и истинско. Като доверието. А там, където има любов и най-страшната болка преминава и остава...още повече любов.

Тази история се случи преди десет години. Боби вече е майка на две прекрасни момиченца. По-малката й дъщеря е осиновена, но любовта й към двете е еднакво силна.
Нели и Иван се радват на внучките си и на живота. И продължават да се чувстват благословени.
За съжаление, Бог не бе така благосклонен към комшийката Кера. Наскоро 20-годишният й син загина нелепо в автомобилна катастрофа и почерни дома. Майка му все още се пита с какво заслужи тежката си участ. Съдба...

09 ноември 2009

Нова седмица, нови страсти


Пак е понеделник. Отново колелото на живота се завърта и тръгва по познатия коловоз. Ще бъде и весело, и тъжно, и красиво, и грозно....Като живота. С всичките му нюанси. Ще се стремим да открием зрънцето доброта, което да ни върне вярата в хората, ще потърсим сродна душа за да усетим, че не сме сами, че някой ни обича и мисли за нас. Понякога ще бъде трудно- ще има слъзи, упреци, обиди....Но слънцето отново ще изгрее- то е винаги там, скрито зад някой облак и чака да го намерим. Само трябва да преместим облаците, да ги изтрием от мислите си, за да видим блясъка на слънцето и да усетим живителната му сила и топлина. Не е невъзможно. Всичко зависи от нас. Накъде ще се обърнем? Към светлината или към мрака? Какво ще изберем? Вярата и любовта или тъгата и досадата? Бог е бил толкова щедър. С пълни шепи е раздал от всичко в живота ни и ни е оставил с пълни шепи да грабим от това, което ни е нужно. Има всичко около нас. И безценни бисери, и боклук. Едното можем да го приютим в сърцето си, а другото да го изхвърлим на боклука и никога повече да не се сещаме за него. За съжаление, не можем да се отървем от злото завинаги. То винаги ще бъде около нас, за да ни подсеща, че съществува, за да виждаме какви поражения нанася на хората, които го изповядват и му се кланят. И да се радваме, че сме избрали своя път и уверено вървим по него- пътят на доброто. Вярвам, че когато не се отклоняваме от собствения си път, отстояваме изборите си и сме приели доброто като начин на живот няма от какво да се страхуваме. Не винаги ще ни е леко, понякога ще се чувстваме неразбрани, но само докато открием сродна душа и разберем, че не сме сами. Да, трудно е да си различен, да се отличаваш от сивата тълпа, но вътрешния огън, който гори в нас е мощна сила и двигател на толкова прекрасни неща- любов, творчество, красота. Ние сме всички тези неща и винаги ще бъдем на гребена на вълната. Заради умението да даряваме обич и да се раздаваме, без да очакваме нещо в замяна. Затова ще бъдем щастливи. Благословени сме с велика сила и собствен избор как да си служим с нея...А това прави живота толкова прекрасен!

07 ноември 2009

Кой се страхува....


Кой се страхува от смъртта? Онази черната, злата, с косата, която идва неканена и ни отнема най-ценното- живота? Покосява наред, без да се интересува кой млад, кой стар, кой има недовършени задачи в материалния свят…И ни отвежда там, откъдето никой не се е върнал. Казват, било по-добрия свят. Няма как да знаем със сигурност и затова падаме в жертва на страха от съвместната ни среща. Цял живот бягаме от нея, надлъгваме я, заобикаляме я и след поредното „оцеляване” се имаме за велики и недосегаеми. До един миг, когато всичко приключва. Така или иначе тя ни побеждава накрая. Замислих се за смъртта, когато изгубих близки хора и осъзнах собствения си временен статус на земята. Трябва ли да се страхувам? Отговорът е НЕ. Защото там, в отвъдното, е баба, татко, кучето и котката ми. Най-силните вече са там. Няма от какво да се страхувам. Когато дойде и моето време, те ще ме чакат и знам, че няма да позволят нищо лошо да ми се случи. Пазеха ме на земята, ще ме пазят и горе. А страхът- той ще остане в обвивката, която повече няма да ни е нужна. Сънувам любимите си същества на златни върхове и знам, че и там душите им са пълни с любов, всеотдайни са и безстрашни- такива, каквито винаги са били и на земята. Защо тогава да ме е страх?

06 ноември 2009

Стихосбирка


ИНТИМНА МОЛИТВА

Когато в живота изгрее звездата,
озаряваща дългия път напред….
Из бурната младост аз питам:
Дали ще бъде щедра Тя,
Съдбата?
Мистичната,
Могъщата,
Единствена съдба.

Когато някога се появи дъгата,
бленувана след гръмотевични дни…
Сред изпепелени чувства аз копнея:
Да докосвам с нежни ласки на
Жената…..
Вярната,
Любящата,
Истинска жена.

Когато доверието се пречупва в нощта
и жестоко изгаря идеални мечти….
От параклиса на грешните аз моля:
Дано да стане чудо и да възкръсне
Любовта!
Очакваната,
Съвършената,
Вечната любов.

Дано!





















РИТЪМ НА ЛЮБОВТА


Почакай ме.
Защо тъй бързо разпалваш
искрите на страстта?
Бъди нежен.
С тебе искам да открия
магията на любовта.

Не си отивай!
Защо реши внезапно,
че не бих могла да те обичам?
Остани желан.
Само в твоята любов
мога някога да се заричам.

Хубаво е с теб.
Двамата достигаме до тайните
и на душата, и на плътта…
Неповторимо е.
С тебе мога вечно да танцувам
в ритъма на любовта.




НА ДЪЩЕРЯ МИ

Сънувала съм те-
една далечна, неоткрита звезда;
Мечтала съм за теб-
като ласка неизживяна досега;
Обичала съм те-
с любов единствена в света.

Рисувам те-
картина с багри на дъгата;
Откривам те-
галактика, незнайна на земята;
Обичам те-
неугасващият път на светлината.







РЕТРОВИДЕНИЕ

Ако някога
отново те срещна-
В далечна нощ сълзлива….
Може би единствено тъгата,
останала от кристалните мечти
ще се открои като капка горчива
и ще потопи изминалите години…
Може би ти пръв ще ме попиташ-
Любима, как си? Беше ли щастлива?

Дали тогава спомените
очертали неизличимите следи
върху бръчките и загорелия тен
ще ни спестят едно откровение
за дългогодишна суета?
Ще намеря ли смелост някой ден
и аз да бъда уязвима
и да те попитам- обичаш ли ме още?
Нуждаеш ли се и ти от мен?

Господи, прости ми
за измамата да наричам
радост всяка дневна сивота….
Прости ми, че бях страхлива
и се примирих неволно
да живея с тази самота…
Помогни ми-
да бъда искрена веднъж
и да не обръщам гръб на любовта!

Ако никога
не дочакаме деня
да имаме мечтаната обща съдба-
Може би още днес ще се откажа
от всяка твоя ласка
и няма да бъда вечната жена…
Но може и да ти призная,
че ти си истината за мен,
а другото е вятър и мъгла!











КОГАТО СЕ ЗАВЪРНА…..


Като глас в пустиня
молитвите ми са нечути….
Като забравен гроб мълчиш-
сякаш искаш до последно
вярата ми да сломиш.

Къде ли се изгуби любовта,
с която можеше да ме дариш?
Нежността отдавна закъснява,
ала всеки следващ удар
все по-силно ме калява.

Като вълна в морето
поемам към неизвестността….
Но когато се завърна-
може би единствен ти
ще ме чакаш на брега.




РИТОРИЧНО


Не останаха думи неизречени;
Няма вече неизплакани сълзи…
Дали остана сила в мен-
неизчерпана, може би последна,
за да дочакам още някой ден?

Като клечка кибрит в мига
се разпалвам бунтувам, беснея….
Неизбежно настъпва смъртта-
посивяла, безлична….Страшно е
как бързо угасва страстта!

И животът е пламък-
красив и могъщ, но измамен…
В далечината мрака се простира.
Защо когато всичко свършва-
само надеждата никога не умира?




ЗАКЪСНЯЛА ЛЮБОВ

Защо се появи сега, когато
емоциите отдавна избледняха?
Надеждата почти угасна,
а страстите отдавна охладняха….
Защо си тук? Нима не знаеш-
аз не вярвам вече в любовта.

Ти искаш в нощите да те сънувам
и да ти шепна пламенни слова….
И както някога на чувства да робувам,
да търся вечната, неземна красота.

Защо се появи сега, когато
и спомените са заключени навън?
Самотата станала е вече навик,
а аз сънувам все един и същи сън…
Върви си- просто закъсня.
Колко дълга е нощта!





ИЛЮЗИЯ


Търся те- очите ми са бездна.
Не стихват и последните мечти….
Къде си ? Защо се тъй прекрасни
твоите измислени черти?

Далече си. Тъмен облак засенчва
слънцето над моята съдба….
Очаквам буря. А след това-
ще видя ли щастливата дъга?

В своите сънища ти подарявам
незнайна обич, щедрост, доброта…
С много нежност те дарявам;
ако те има- има красота!








МИГ
Като монета от злато
ревниво пазя своята мечта.
Като силен коняк ме омайва
фантазията на мисълта…

А вярвам-
така силно, че боли!
Боли от времето,
което апатично подминава;
Боли от истината-
тя не знае да прощава.

Като в панаир на суетата
живеем в лудешка надпревара.
Като слепци в тъмнината
обичта превръщаме в омраза….
Как бързо забравяме бурята,
след като е спрял дъжда.
Колко лесно изпускаме мига,
който идва само веднъж.


ПРИСЪДАТА
Виновна ли съм?
Или невинна?
Исках истината
от теб да чуя.
Забравих болката
от грубата обида;
Преглътнах мъката-
вече мога и да си отида.

Виновна ли съм?
Или невинна?
Затова, че твърде дълго
само теб обичах.

Лекомислено повярвах
в клишетата подбрани….
Позволих на любовта
да остави своите рани.

Но никога не ме съди!
Ще дойде време,
ще се оплетеш отново
в своите лъжи….
Ще чуеш и присъдата,но
не питай кой я е издал:
„Ако никога не си обичал, виновен си- че си живял!”
БОГ

Чаках дълго.
Молих се за теб.
Къде е Бог?

Ако има Бог-
Той щеше да е чул;
да е видял…
да знае-
гасне светлината,
вярата отслабва,
молитвите заглъхват…

Дали има Бог?
Възвръща ли изгубени мечти?
Лекува ли пресъхнали души?
Може ли да прави чудеса?

Ако има Бог-
ще има светлина.
Молитвите ще продължават.
Вярата ще тържествува…
Трябва да има Бог.

АПЕЛ
Прости ми!
За думите, които не изричам;
За чувствата, които не показвам ;
За неумението да те обичам….

Прости ми равнодушието,
когато ти е нужна топлота;
И мълчанието-
вместо очакваните две слова…
Прости ми суетата,
която вледенява нежността.
Моят страх
и слабост,
и безличие прости!
Как искам да съм друга…..

Но ми е нужна Вяра-
в чувствата ти, в твоята любов!
Тя само може да ми е закрила….
Намери ме!
Ти единствен
можеш да превърнеш
най-голямата ми слабост- в неземна сила!

ПЪТИЩА
Далечни пътища,
уморени пътници,
безкрайни лабиринти
от лъжи.
Веднъж потеглят ли,
завръщането
е поредната измама.
Когато вътрешния мир
се разпадне-
идва началото на края.
Миналото е транквилант,
безсилен срещу рака;
Настоящето е откъс
от неизвестен филм;
Бъдещето е истинската
желана нереалност.

Тъканите се разкъсват,
съпротивата намалява,
мозъкът нараства-
със знание….За какво?
Същността на корените
се разбива върху канарите;
Неплодородни земи
не ухаят на рози.

Миналото отеква
в затихващ аромат….
В бъдещето виждаме
така желаната червена роза
да кърви от бодлите,
които стискаме сега.

Къде е истината?
Болката избива остро….
Докато не претръпнем
и не забравим за рози.

Земята е наша! Коя земя?
Виждам много земи отвисоко,
без да зная къде да се приземя.
Като гълъб във военно време
ще летя далеч от бурната земя;
ще нося призива на свободата….
Отвисоко ще гледам разрухата и хаоса,
Но ще летя,летя….
Докато един куршум
свистящ във въздуха
не определи моята земя.
ЮБИЛЕЙ

И все така годините ще отминават;
И занапред ще има радостни дни.
А когато веселите мигове ни подминават-
ти все такъв, любим, си остани!

Понякога грижите стават многобройни;
В живота се мяркат от бури следи…
За да има утеха в дни неспокойни-
ти винаги до мен бъди!

С обич, знай, светът се покорява
и всички пречки падат с лекота….
Заедно ли сме- щастието се извисява
и вечно тържествува любовта!

Навярно има много тайни да узная;
Житейската история се уча да сричам…
Но днес е повод да ти призная-
аз винаги ще те обичам!



СЕЗОНИ



Беше лято.
Като волна птица ти разпали
крилатия огън на страстта…
Всеки лъч озаряваше клетви,
които вярваха във вечността.

Настана зима.
Как се става в утро, в което
до душата не стига светлина?
Как се топлят ледени надежди
след раздяла, мрак и самота?

Господи,
Отново идва нощ, в която
сърцето не иска да чуе прощалния зов…
И в люлката на спомена прегръща
своята велика, отминала любов.





ЧЕРНА СЯНКА
Като черна сянка падна
любовта ти върху мен.
Изпепелена. Никому ненужна.
Да, очаквах този ден.

Загубихме я. Не отскоро.
Сянката за нас отдавна е дошла.
Слънцето отмина безвъзвратно,
не остана и капка от роса.

Пресъхнаха стъблата. Защо ли
всяко цвете някога изгаря?
Не вярвам в обещания и прошки-
раната със сол не се затваря.

Любовта остана в зародиш,
разпилян върху мрачната морава…
Какво да се роди от пепелта,
когато чувствата потънат в забрава?

Нощем сънувам слънчеви лъчи,
усещам топли жили в кръвта…
събуждам се с увехнали цветя,
скрили в черна сянка любовта.

КЪСНО ПРИЗНАНИЕ
Мечтал ли си
за нощи, в които
да дочакаш утрото с мен?
Вярваше ли, че щастието може
да ни благославя всеки ден?

Сънувал ли си ме
поне веднъж-
отмаляла от твоята любов?
Надяваше ли се с ласки
да победим живота суров?

Обичал ли си ме,
дори когато
мигове за нежност не намирах?
Болеше ли те от това, че
без да искам, те презирах?

Съжалявал ли си,
макар и ненадейно
за чувствата, които разпилях?
И как да търся вече обич-
най-хубавата с тебе изживях!
СЛЕД ФИЕСТАТА


На един дъх
бих те изпила
като капка нектар.
И ми е сладко-
обичам вкуса ти.
В един миг бих се развилняла
като пенливо шампанско…
Бурни са страстите,
които разливаш в мен.
Отпивам глътка
горчиво вино.
Когато ме оставиш-
сама ще пия вино в нощта
и ще горчи от самотата….
Един отчаян вик напира-
искам твоята любов
отново и отново…..
Като прекомерен наркотик
ти съживяваш силите в мен.
Нали животът продължава
и всяка сутрин слънцето изгрява…
Дали ще чуеш моя зов?
Обичай ме! Кажи-нали
ще продължи и нашата любов?











ДАЛИ


Дали ще те забравя
в нощите самотни?
И търся топлината ти-
искрата нежност да запаля.

Дали ще ти простя
за клетвите на вярност?
И ще стигна ли дъгата
на обичта несподелена?

В бъдещето неизвестно
дали ще те обичам?
Опасно ли е вярата ми
на тебе да обричам?

Дали ще те намеря
сред мечтите, с които живея?
Ще стигне ли един живот,
Господи, по тебе да копнея?


В ХРАМА

Влизам в храма
с мисъл за обич.
Паля свещ
с надежда за прошка.
Изричам молитви
за една обречена любов.

Нужна ми е като храма.
Нужна ми е като свещта.
Сред житейските несгоди-
Господи, благослови я
и я закриляй: любовта!












АКО БЯХ ЦВЕТЕ….


Ако бях цвете,
може би щях да радвам
с красотата твоето сърце…
Като роза червена
да ухая в твоите ръце.

Ако бях вятър,
може би щях да разпалвам
затихнали страсти в нощта…
Като копнеж непознат
щях да ти идвам в съня.

Ако бях океан,
може би щях да погълна
всички човешки сълзи…
Като свята вода
щях да пречиста тъжни души.

Ако бях твоя любима,
може би щях да открия
що е взаимна любов…
Можеше да се сбъдне тогава
на сърцето негласния зов.

Живеем в свят неудачен
за чувства и нежни слова…
Едва ли ще ми повярваш,
едва ли ще ме познаеш-
Ти оставаш моя щастлива мечта.


















РЕВЕРАНС

Благодаря ти!
Раят е тук,
Всевишна моя вяра.
Дай всекиму таз сила-
да възцари победа.
Вярвам в тебе-
за мечтите,
Които оправда.
Благодаря ти
за вярата,
която беше непреклонна.
Огъната
като дърво при буря-
отново се изправих.
Любовта ме озари,
намерих доброта.
Благодаря ти,
че ме съхрани.
Благодаря най-вече
за надеждата,
последната,
тя никога не умря-
за това най-много ти благодаря!


ПРИКАЗКА БЕЗ КРАЙ

И какво, че си отиваш
с всички спомени незабравими?
Какво като обръщаш гръб
на годините непрежалими?

Нима времето не е безкрайно
и старата любов не отминава?
Едва ли нещо има край….
нима светът не продължава?

Някога отново ще обичам!
Може и мъката да сподавя….
Все някога ще ти простя,
но едва ли ще те забравя.








МЕРИ


Къде погубихме мечтите,
озарени от блясъка на младостта?
Нима повярва на звездите,
че има щастие във вечността?
От теб остана спомена незабравим
и страха от злощастната съдба…
Изгубих те в мига неуловим,
когато ти погреба своята мечта.
Живея с вярата необяснена,
че ти си някъде-капка любов…
И тая надежда съкровена
да си далече от живота суров.
Боли от времето- то не заличава
детските следи на радостта….
Сърцето ми мълчи, но не забравя
пречупените криле на младостта.
В съня ми те си светлината,
която винаги ще бъде с мен…
За да запазя жива красотата
и така до сетния си ден.

Чудото ЖИВОТ


Животът е предизвикателство- посрещни го.
Животът е дар- приеми го.
Животът е приключение- осъществи го.
Животът е мъка- надмогни я.
Животът е дълг- изпълни го.
Животът е игра- изиграй я.
Животът е тайнство- открий го.
Животът е песен- изпей я.
Животът е възможност- използвай я.
Животът е пътешествие- извърши го.
Животът е обещание- спази го.
Животът е любов- открий я.
Животът е красота- възхвали я.
Животът е истина- осъзнай я.
Животът е битка- приеми я.
Животът е загадка- разреши я.
Животът е цел- постигни я.

Игрите на Съдбата


Такъв е животът ни- непредсказуем и пълен с обрати. В един миг живееш в любов и хармония, в следващия си затънал в мъка, омраза и грях. Къде ли е щастието? В забранената любов? В домашния уют? В дългогодишния брак и децата? Не знам... Надя още търси отговора на въпроса. Пиша за нея и за жените, които са изпадали в подобна криза. Как ли са се справили? Защото отстрани можем само да изказваме мнение и да правим констатации. Но не и да съдим. Няма как да знаем какво бушува в душите ни, човешките и ни подтиква към действия с неочаквани последствия...
С Надя сме приятелки от деца. Беше будно, непокорно момиче с червени къдрици и очарователни лунички. Не стандартната красавица, но омайваше всички с чар и хумор. Когато навърши 16 години, водителите й се разведоха. Всеки си беше хванал любовник и Надя увисна между двамата като нежелано помиярче. И понеже беше едно дете, още тогава се зарече да роди поне две и за нищо на света да не се развежда. Но съдбата пожела друго.
На 20 години изживя красива любов и точно когато се опитваше да си представи как ли ще изглеждат децата им, той я заряза и се ожени за друга. Надето беше съсипана. В главата й се въртяха мисли като самота, стара мома и самоубийство, но се запозна с Иван. Сериозен, работлив и здравомислещ мъж. Без много да се колебае и да подлага чувствата си на проверка, Надя прие предложението му за брак. Иван й даде дом и уют, а тя му роди две деца- син и дъщеря. Изглеждаха щастливо семейство. Имаха хубава къща, умни деца и добри взаимоотношения.
Надя вече не вършеше щуротии. Беше добила сериозна физиономия, нетипична за нея, и разсъждаваше като мъдрец- въпреки че бе само на 25 години! Но явно с какъвто се събереш, такъв ставаш. Иван не блестеше с особено чувство за хумор, но затова пък й осигуряваше спокоен и охолен живот. Дори пред себе си Надя не искаше да признае, че нещо й липсва. А може би наистина нищо не й липсваше...
Улисани в семейни и професионални ангажименти, все по-рядко се срещахме. По телефона се осведомявахме как са децата и постепенно общуването ни съвсем заглъхна.
До деня, в който гръмна мълвата. Надя бе напуснала мъжа си и невръстните си деца и бе избягала с любовника си. ( По нейните думи- мъжът на живота й ). Имах чувството, че съдбата си играе с нея- нали толкова страдаше от раздялата на родителите си преди 10 години, нали се беше зарекла да не повтаря техните грешки!
Почти бях готова да се откажа от нея и да я заклеймя като неморална, но тя дойде у нас и през сълзи ми разказа какво се случва с нея. Никога не бе обичала Иван. Омъжила се за него, за да излекува разбитото си сърце. Дори и след като родила, не успяла да намери в себе си обич за него. Страхотно се радвала на децата си, но те не можели да запълнят празнотата в сърцето й. А то все още копнееше за любов.
С Кирил я свързваше страстно, всепоглъщащо чувство. Като по филмите. Самото му присъствие я карало да настръхва, казваше тя. В прегръдките му забравяла за останалата част от света. За пръв път се чувствала желана, обичана... истинска жена.
Винаги има едно “но”. Иван не проявил разбиране към емоционалните й изблици и след развода си прибрал децата. Нарекъл я с гнусни имена пред съда и успял да й отнеме родителските права.
И така- моята приятелка имаше любовта на своя живот, но остана без децата си. Десет години живя откъсната от тях, пожертвала ги в името на голямата страст. За съжаление с Кирил не успяха да създадат свое потомство. Или може би това беше тяхното наказание за причинената мъка на най-близките й хора. Надя зачеркна в мислите си имената им- за да не страда излишно и за да се отдаде изцяло на живота, за който беше мечтала, без угризения. Семейството й беше Кирил, а на въпроса “Имате ли деца?” отговаряше: “Нямам”.
Винаги протестирах срещу този отговор, но думите ми оставаха нечути.
В един прекрасен летен ден идилията свърши. Кирил получи инфаркт и си отиде за няколко часа. Надя не беше на себе си. В началото крясъци, истерия и плач огласяха дома им денонощно. После сякаш потъна. Прекарваше дните и нощите, упоена с лекарства, и гледаше в тавана. Нищо не чувстваше. И не й се живееше. До решаващия телефонен звън.
Надя рядко вдигаше телефона, но този път почувствала, че е нещо важно. Бил Иван. Предложил й да се съберат отново с децата. При споменаването на децата сърцето й потръпнало. Наистина има Бог, помислила си тя, и Той й даваше втори шанс. Този път не биваше да го пропилява.
Иван и децата се връщали от почивка. Надя се отправила към стария дом- все още имаше ключ оттам, през всичките тези години Иван не беше сменил бравата. Влязла, седнала и зачакала. Седяла със свито сърце и прехвърляла наум какво да каже на порасналите си деца. Ами ако я отхвърлят? Имаха право на това. Часовете се изнизвали, а тя все още не знаела какво да говори и как да се държи. Дали да ги прегърне и да им поиска прошка? Но ако я мразят? Ами ако не я помнят?...
Пронизителен звън на вратата прекъснал терзанията й. Униформен полицай й съобщил, че Иван е катастрофирал по пътя за София. В колата нямало оцелели...
Кратктрайна бе Божията прошка. Наказанието- жестоко! Вече наистина нямаше деца, както бе твърдяла цял живот. Нямаше и семейство. Нямаше и любов.
Надя се отдръпна от приятели, колеги, роднини. Не продаде дома си, въпреки че я убеждавахме да го направи, за да започне наново. Очевидно всяка промяна вече я плашеше безумно.
Често се питах как да й помогна, но не намирах отговор. Обаче Надя го намери. Колкото и да не вярвах, в нея беше останала искрица от младежката воля и сила за живот. Обади ми се, че ще дойде на кафе у нас, но няма да е сама. Разбира се, помислих си, че пак е срещнала някой галантен красавец. Сигурно не съм успяла да скрия изненадата си, когато тя се появи с две дечица, които представи като “сина ми и дъщеря ми”.
Бяха на по 3 и 4 годинки- точно на толкова тя изостави собствените си деца. А сега беше осиновила братче и сестриче от дом за сираци. Дечицата се гушкаха в нея и я стискаха здраво за ръка. Надя ги настани в скута си, целуна ги и не ги изпусна до края на гостуването. И все ги галеше по главичките. Нямах думи! Приятелката ми изглеждаше спокойна и уверена. Беше се простила с миналото и сега държеше бъдещето си в ръцете си.
Да... неведоми са Божиите пътища. И начините, по които ни се дава прошка. А изстраданото щастие като че ли е най-истинско.

05 ноември 2009

Мисли от помъдряване


Научих..., че животът е като тоалетна хартия.
Колкото по свършва, толкова по-бързо се върти рулото.
Научих..., че трябва да сме благодарни, Че Господ не ни дава всичко, което поискаме.

Научих..., че парите не ти купуват класа.!!!!!
Научих..., че онези малки неща, които се случват всеки ден, правят живота толкова вълнуващ.
Научих..., че под всяка твърда черупка, се крие някой, който иска да бъде ценен и обичан.
Научих..., че Господ не е сътворил света за един ден, тогава какво ме кара да мисля, че аз мога.
Научих..., че ако не обръщаш внимание на фактите, това не ги променя.
Научих..., че ако възнамеряваш да си оправиш сметките с някого, само ще му позволиш да продължи да те наранява.
Научих..., че любовта, а не времето, лекува всички рани.

Научих..., че най-лесният начин да израсна като човек е да се обградя с хора, които са по-умни от мен.
Научих..., че всеки, когото срещаш, заслужава да бъде поздравяван с усмивка.
Научих..., че никой не е идеален, докато не се влюбиш в него.
Научих..., че животът е корав, но аз съм по-корав.
Научих..., че възможностите никога не се пропиляват.
Някой ще се възползва от тези, които ти си пропуснал.
Научих..., че ако таиш горчивина, Щастието ще отиде другаде.

Научих..., че бих дал всичко да можех да кажа на онези, които обичам,
Че ги обичам още веднъж преди да си оπ⌦㔲㬴идат от този свят.

Научих..., че трябва да си мериш приказките, защото утре може да се върнат при теб.
Научих..., че усмивката е евтин начин да си подобриш външния вид.
Научих..., че не мога да избирам как да се чувствам, но мога да избирам какво да направя по този въпрос.
Научих..., че всеки иска да живее на върха на планината, но щастието и израстването се случват, когато я изкачваш.
Научих..., че колкото по-малко време трябва да работя, толкова повече неща свършвам.
Научих..., че животът е като тоалетна хартия.
Колкото по свършва, толкова по-бързо се върти рулото.
Научих..., че трябва да сме благодарни, Че Господ не ни дава всичко, което поискаме.

Научих..., че парите не ти купуват класа.!!!!!
Научих..., че онези малки неща, които се случват всеки ден, правят живота толкова вълнуващ.
Научих..., че под всяка твърда черупка, се крие някой, който иска да бъде ценен и обичан.
Научих..., че Господ не е сътворил света за един ден, тогава какво ме кара да мисля, че аз мога.
Научих..., че ако не обръщаш внимание на фактите, това не ги променя.
Научих..., че ако възнамеряваш да си оправиш сметките с някого, само ще му позволиш да продължи да те наранява.
Научих..., че любовта, а не времето, лекува всички рани.

Научих..., че най-лесният начин да израсна като човек е да се обградя с хора, които са по-умни от мен.
Научих..., че всеки, когото срещаш, заслужава да бъде поздравяван с усмивка.
Научих..., че никой не е идеален, докато не се влюбиш в него.
Научих..., че животът е корав, но аз съм по-корав.
Научих..., че възможностите никога не се пропиляват.
Някой ще се възползва от тези, които ти си пропуснал.
Научих..., че ако таиш горчивина, Щастието ще отиде другаде.

Научих..., че бих дал всичко да можех да кажа на онези, които обичам,
Че ги обичам още веднъж преди да си оπ⌦㔲㬴идат от този свят.

Научих..., че трябва да си мериш приказките, защото утре може да се върнат при теб.
Научих..., че усмивката е евтин начин да си подобриш външния вид.
Научих..., че не мога да избирам как да се чувствам, но мога да избирам какво да направя по този въпрос.
Научих..., че всеки иска да живее на върха на планината, но щастието и израстването се случват, когато я изкачваш.
Научих..., че колкото по-малко време трябва да работя, толкова повече неща свършвам.

Детелина


Детелина бе жизнерадостно 10-годишно момиче, което от бебе познаваше само сиропиталището. Викаха й талисманчето на дома, заради името. През деня се смееше и играеше с другите деца, а нощем плачеше тайно под завивките, че никой не я взима. Знаеше, че е различна. Под сурдинка се говореше, че тя има силни ясновидски способности. На няколко пъти момичето беше предсказвало с удивителна точност събития, които впоследствие се случваха. Може би се дължеше на корените й. Въпреки бялата кожа и сините очи, Детелина се кълнеше, че баба й е била циганка и врачка. Възпитателките в дома мълчаха. Всъщност никой нищо не знаеше за нея. Бяха я довели на 6 месеца, посиняла и премръзнала, след като някакъв човек я намерил подхвърлена пред храм.Учудването на всички било огромно, когато развили вързопчето и видяли ангелското бебе. Кой захвърля такова дете?! Свикнали с какво ли не, жените я прибрали, изкъпали и кръстили Детелина- за късмет.
Когато поотрасна Детелина разказваше, че всяка нощ разни хора идвали при нея и й съобщавали какво ще се случи. Първоначално никой не й обръщаше внимание- отдаваха го на детското въображение. Но след като предсказа две операции в дома и посочи датата на осиновяване на нейната приятелка, нещата се задълбочиха. От уста на уста се разнесе, че в дома има дете със свръхсензитивни способности. Първоначално идваха близки на персонала, а после и случайни хора. Всички питаха за Детелина и търсеха решение на проблемите си. Момичето помагаше със съвети и предсказания. Но медалът има и обратна страна. Никой не искаше да осинови сензорно дете, което твърдеше, че разговаря с мъртвите. Годините се изнизваха, децата си тръгваха едно по едно от дома, но Детелина оставаше...
Един ден в дома пристигна сестрата на директорката. Докато двете жени се разхождаха из двора и разговаряха, Детелина дотича до непознатата жена, хвана я за ръка, погледна я право в очите и отсече:
- Ти си моята майка! Ще се върнеш за мен и ще ме осиновиш!
Жената се смути и си отдръпна ръката.
- Не съм дошла да осиновявам дете, аз имам свои. Само дойдох да се видя със сестра ми. Съжалявам, мила...
- Ще се върнеш!- повтори настойчиво Детелина. – След 1 година ще дойдеш пак и ще ме вземеш.
Следващите няколко дни всички говореха за този случай, но постепенно и той избледня в мислите на обитателите на дома. На дневен ред беше оцеляването на децата.
Измина година и същата жена наистина се появи отново. Изглеждаше угрижена и дълго разговаря със сестра си в двора. Изневиделица Детелина дотърча при тях и положи русата си главица в скута на гостенката.
- Вземи ме- каза детето. – И синът ти ще оздравее.
Сълзи рукнаха от очите на жената. Никой не знаеше за страданията й- обикаляне по болници, стряскащи диагнози и измъченото лице на Андрей, синът й. Лекарите бяха вдигнали ръце. На майка му не й оставаше нищо друго, освен да се моли за чудо. Тя се разплака и инстинктивно прегърна Детелина.
- Откъде знаеш за момчето ми? Никой не може да му помогне вече...
- Аз мога – настоя детето. – Осинови ме и ще ти донеса късмет. Андрей ще се оправи!
Жената отново се стъписа. Това момиче знаеше и името на сина й! Нещо в нея изведнъж се преобърна. Отчаянието, мъката, безсилието от изминалите месеци се поддадоха на надеждата- последната. Нали тя никога не умира? Ася не беше вярваща, не ходеше редовно на църква. Но тук ставаше нещо, което разумът й отхвърляше, а сърцето крещеше да приеме! И тя прие Детелина. И в дома си, и в сърцето си. Обеща й да я обича и да й бъде майка до гроб...
Най-сетне и Детелина получи своя шанс в живота, сбъдна се мечтата й да бъде част от истинско семейство. Още с появата й в новия й дом, сякаш слънцето изгря наново. Смехът и любовта замениха мъката и страданието. И Андрей, и по-малката му сестра се привързаха силно към Детелина- сякаш бяха намерили една изгубена частица от своя живот. Тримата се допълваха чудесно.
Андрей оздравя в много кратък период. Но как, защо, с какво- официалната медицина мълчеше.
Само Ася знаеше отговорът. Защото в дома им влезе ангел-хранител. Имаха си безценно талисманче- Детелина.

04 ноември 2009

Дивото зове 2


Събрахме се на маса след панихидата на Дивото. Бяха изминали 40 дни от показния му разстрел и бодрата ни дружинка приседна на рапорт и прогнози. Бизнесът вървеше добре, парите се множаха и трупаха като мухи на мед. Настъпиха блажени времена. Дебелия доволно потриваше ръце и почти не ругаеше. Всички изглеждаха развълнувани. Най-после някой се беше сетил, че у тая държава имаше и бели хора с изтънчени потребности. Предстоеше откриване на арена за луксозни стоки; жизнено необходими вещи за умни и успели в живота хора. Тези, които закусваха черен хайвер, караха Майбах, притежаваха личен самолет, имаха яхта в Монако и сметка на Сейшелските острови. Тони Куцото въздъхна облекчено:
- Доживях да легализират богатството! Аман от тоя данък обществено мнение... Писна ми да се оправдавам и обяснявам, че парите са ми от спестени закуски!
- Дивото, мир на праха му, не дочака светлото бъдеще – обади се кака Софка.
- Млъкни, ма! К”во ти пука за умрелите, бедните и болните? Глей си кефа и т”ва е! – разсъждаваше философски и в духа на новото време Пешо Пердето. – Лошото мина, сега ни чакат хубави години.
- Че то кое ни беше лошото? – недоумяваше кака Софка. – Живеехме си като баровци, а дори и сега хората навън стачкуват за мизерните си заплати.
- Майната им на хората! – изруга Дебелия. – Да стачкуват! Щом са прости и са се примирявали да живеят с триста лева, кой им е виновен?! Правителството ли? Как ли пък не! Че те, министрите, първи си откриха сметки на Кайманите.
- Да, де, ама ако един ден хората се надигнат и се разбунтуват?- упорстваше кака Софка.
Бурен смях огласи кръчмата.
- Кои хора, бе? Че то хора не останаха! Измряха от глад...Кой? Пенсионерите ли ще се надигнат? Тия, дето карат на по една вафла на ден от години и са с единия крак в гроба? Отде сили?! Болните ли? Те почти всички измряха след здравната реформа... Младите? Образованите? Всички са в чужбина! Кой остана, та да се надигне, пък и да го чуят? Не ставай смешна, че не ти отива на тъпата физиономия.... – нареждаше Дебелия.
- Така е. Прав си –намеси се Куцото. – Останахме само ние и Парламента. И един голям разграден двор... Егати кефа!
- И в най-смелите си фантазии не съм си представял такъв просперитет – обади се Пердето. – Дори, когато дрогата почна да се пласира с помощта на ченгетата, пак не вярвах, че ще ни се изсипат толкоз благини накуп!
- И все пак- знайте, че не сме сами – не се предаваше кака Софка. – Ами, ако един ден ни опандизат?
Отново бурен смях разлюля кръчмата.
- Кой ще ни опандизи, бе? Нали прокурорите са все наши хор? Нали и на тях им се присънват яхти...
- Плюс това – Пердето продължи, - Дори и някой заблуден да го стори, още на другия ден ще ни пуснат срещу хилядарка гаранция. К”во му плащаш? Няма доказателства, болни сме и готово!
- Ама ние не сме болни! – гласът на кака Софка разбуни духовете. Взе да ни писва от параноята й.
- Болни сме! – отсече Дебелия. – Аз имам нарушение на хипофизата , ли беше, на щитовидната, ли... Все тая! Затова съм дебел, а ако се наложи ще впишем и диабет- от стреса. Куцото е сакат, Пешо е хипохондрик, Бизона заеква, а ти си умствено изостанала. – изреди болестите ни Шефа.
Все заболявания, несъвместими с пандиза. Посмяхме се пак и ни олекна. Като че ли на всички започваше да ни просветва, че живеем в Рая.
- Ако ние сме в Рая, то къде тогава е Дивото? – кака Софка се чешаше по главата и се напъваше от мислене. – Дали пък после няма да прекараме цяла вечност в Ада?
- Тъпачка! – скастри я Дебелия. – Спри да мислиш на глас, че ме заболя главата от тебе! Да не взема да ти орежа премиите и да те остава да шаваш със сто лева на ден, като некой просяк, а? Тогава ще си мечтаеш за Ада!
Умълчахме се след тирадата на Дебелия. Никой не искаше и да си представи дори такава страшна мизерия! Ами лукса? Ами островите? Да не говорим за колите, и бижутата, и марковите дрехи....Не! Не биваше да затъваме в мрачни помисли.... Оптимизмът му е цаката! И вярата в бъдещето на бронирания живот! Ударихме по още едно уиски, за да заглушим зовът на Дивото, който се надигаше със свирепа сила от Отвъдното.....

03 ноември 2009

Как да убиеш секс богиня?


+ Преди да си легнете й разкажи подробно как ти е минал деня- от скандала с шефа до надутите сметки за парно. Удари една псувня по адрес на институциите и се метни в леглото, мърморейки за състоянието на държавата. Гаранция, че тя ще побегне в другата стая.
+ Никога не вземай душ преди лягане! Нали си чул, че потта съдържа феромони, които възбуждат жените? Е, какво като е тридневна ?
+ Прекарвай вечерите залепен за дивана, а на всичките й опити за диалог отвръщай разсеяно: “Какво каза?”
+ Бъди секси! Разхвърляй дрехите си из цялата къща и се размотавай по боксерки и...бели чорапки. Коя може да устои на това?
+ Погледни я право в очите и със съблазнителен глас я помоли....да ти подаде вестника. Прекарай остатъка от вечерта скрит зад него.
+ Интимната вечеря е прелюдия към добрия секс. Демонстрирай ненаситност като ометеш всичко в чиниите, мляскайки шумно, а на финала се уригни блажено...
+ Когато тя мине покрай тебе, изкъпана, гола и ухаеща на скъп френски парфюм- шляпни я свойски по дупето с думите: “Изтри ли кирта, а?”
+ Когато усетиш ръката й по вътрешната страна на панталона ти, веднага го събуй и й го подай за пране. Не забравяй да я помолиш да накисне и ризата ти!
+ Тя стои полу-гола срещу светлината? Помоли я учтиво да се отмести, за да не ти затъмнява четивото.
+ Тя седи срещу теб и копчетата на халата й сами се разкопчават един подир друг? Попитай я загрижено дали не е подута от предменструален синдром или пак е прекалила със сладкишите.
+ Щом се разкърши до теб в бавни и сластни движения, непременно я подкани да побърза към печката, за да не загорят пържолите.
+ Когато вечер те посрещне с весел смях и радостни възгласи, изохкай многострадално и кажи: “ Цял ден се разправям с идиоти. Не мога и вечер да правя това...”
+ Предлага ти да пийнете по чаша червено вино? Обясни й, че не си лигльо и настоявай за нещо по-хард. Обърни няколко чаши ракия, отпусни се и....забрави.
+ Запалила е свещи и те кани на вечеря с морски деликатеси? Оплачи се, че това ти напомня за мизерното детство, когато сте живяли без ток и изрази учудване колко ли хляба могат да се купят срещу купичката черен хайвер.
+ Тя се разхожда по сексапилно бельо с дантели? Опитай се да налучкаш цената му като си поиграете на: “50 лева?” – Нагоре! 100 лева? Надолу!” Със сигурност ще го прибере, а ако имаш късмет може и да го върне в магазина.
+ Продължава да флиртува с теб? Разясни й подробно здравословните проблеми на майка ти и сподели притеснението си от несекващата й диария...
+ Подсеща те, че има нужда от повече движение? Веднага й предложи да изтича да хвърли боклука.
+ Тя е млада, гола и нахална? Огледай я внимателно, след което й предложи крем против бръчки и друг против целулит. От нахалството й няма да остане и следа...
+ И накрая- ако гореизброеното не проработи и тя все пак иска секс, подари й.... не, не вибратор. Няма да и трябва. Инвестирай в пистолет! Сама ще се гръмне...А ако не го направи? Кой знае? Може все пак да те обича....

02 ноември 2009

Танцувай с мен!


Трудно е да вървиш сам из житейските пътища. Понякога пътеките са стръмни, друг път трънливи, а в повечето случай опасни.....Още с прерязването на пъпната ни връв, с отделянето от топлата утроба сме захвърлени на произвола на съдбата. Поемаме първата глътка въздух с вик, а после цял живот крещим от болка, самота, невежество. Изпитанията, в които се препъваме по пътя са бодлите, които дерат душата ни и оставят своите отпечатъци до сетния ни дъх. Накрая си отиваме, надупчени от куршумите на съдбата, уморени и примирени. Колко дупки има във вашата душа? Дали е гладка и мека или прилича по-скоро на пробойна, по която се е упражнявала всесилната съдба? Колко често казваме, че животът продължава и караме напред, но дълбоко в нас нещо си е отишло завинаги- любим човек, мечтите ни, младостта...Пробойните остават, докато накрая не заприличаме на паяжина, раздрана от житейските уроци. И все пак сме благодарни- приключението е било вълнуващо, трудно и несигурно, но ни е поднесло и мигове на щастие, които нареждаме като пейзажи в паметта си. Първата прегръдка на мама, силното рамо на татко, първата целувка, подскачащото от любов сърце, първата ни рожба, щастието да сме сред добри приятели. И сякаш на заден план остават трудностите, болестите, мъката, сълзите и всички онези стрели, летяли покрай нас и попадали в нас... Дали си е струвало? Не знам. Какво ли си мисли човек, когато се сбогува с този свят? Какво ще запомни и ще пренесе в отвъдното? Какво остава на диска? Дали енергията на любовта, която сме раздали в изобилие не е силата, която ще остана завинаги в душата? Нали казват, че идваме на този свят, за да се научим да обичаме. И не е ли болката, която изпитваме най-често по житейската писта от несподелена, неразбрана или изгубена любов? Раздялата с любими същества разклаща до дъно психическите ни устои. И помним тази болка до края. Животът нищо не ни спестява. Така, както и дарява, така и с лека ръка понякога ни измъква свидните души... Каква утеха има за майката, загубила рожбата си? Дали някога ще успее да удави болката и да се засмее от сърце? Колко сълзи лее жената, останала без верния си спътник в живота? Денем изглежда силна и спокойна, но нощите са един несекващ кошмар, раздиран от тъга и безсилие. А какво става в душите ни, когато изгубим родител? Не е ли това началото на края? Сякаш потъваме в бездна, дълбоко и безвъзвратно, без да знаем дали отново ще се появим на повърхността. Изникват хиляди въпроси. Защо? Как ще живея сега? Как ще продължа напред без любимото същество? Нощта не дава отговори, а утрото, казват, било по-мъдро от вечерта. Гушкаме домашните си любимци, за да раздадем на нещо живо насъбралата се любов и потъваме в блаженство от ответната реакция- пухкава лапа на съчувствие и разбирателство, умен поглед и успокояващо мъркане...Прегръщаме ги и ги обичаме, защото един ден и тях няма да ги има... Не случайно казват, че никой нищо няма да си отнесе от земята. Къщите, колите и материалните придобивки ще преминат в други ръце и няма да помнят, че точно ние сме ги обитавали преди. Друг ще ходи в нашата къща, ще кара нашата кола и ще носи дрехите ни. Материята няма да ни е потребна. Затова оставяме на земята тленните си останки, когато си заминем. Те няма да ни трябват повече за следващото изпитание. Вероятно няма и да ги помним. Но това, без което не можем и във вечността е любовта- спомена за нея, преживяванията ни от любов, щастието, макар и мимолетно, с което ни е дарила любовта. Това е смисълът. С нея ще си заминем, заради нея ще ни помнят и тачат, от любов ще скърбят за нас...Няма живот без любов. Всичко живо линее, гасне и загива без любов. И цветята, и животните, и ние, хората. Когато душата страда, болестите ни нападат и разрушават. Не успеем ли да превъзмогнем душевната болка, отваряме широко вратите за физическите травми, болежки и страдания. Липсата на любов ни разболява , а понякога ни и унищожава. Дали даряваме достатъчно любов? На семейството, на приятелите, на хората около нас? Кой ще ни запомни, ако никой не не обича? Защо се лишаваме от този райски благодат и се затормозяваме да съдим другите, да мразим и да се сърдим за какво ли не? Може би животът е един танц. Прекрасен, страстен и буен танц за две души... Искам да го изтанцувам докрай и да го помня вечно! Този танц на любовта, заради който сме тук и се учим на стъпките цял живот. Може би вашият танц е страстно танго? Или буен рок? Бавен блус или изящен валс? Танцувайте! Не се щадете! Това е танцът на любовта и на живота. Прекрасен, единствен, красив и вълнуващ танц. Намерете си партньор, прегърнете го нежно и му прошепнете: „Танцувай смен!” И се понесете във вихъра на вечността....

Излишък от любов


Страдаше от рядко срещано заболяване- излишък от любов. Диагнозата беше неясна, лечението под въпрос. Болестта в критичните си моменти се изразяваше в прекомерна обич към близки и чужди, ненужно състрадание към човешката мъка, тонове съчувствие и всякаква помощ за околните, обикновено в собствен ущърб. Не знаеше това момиче кога да се спре и това е. Казваха й го и лекари, и родители, и попа в местната църква. Не се вслушваше в съветите им. Забравяше личните си желания и се раздаваше докрай за другите. Никога не се замисли какво би могло да й коства това. Дали си струваше усилията й? Дали близките й нямаше да се окажат прави, че повече вреди на себе си, отколкото помага? Нали и старите хора казваха: „Не прави непоискано добро”…..Всичко това подминаваше с лекота и без много размишления. Така разбираше живота- да помага на хората без да мисли за себе си. Имаше добро образование, но вместо да започне високоплатена работа замина на село да се грижи за болни възрастни хора, чийто деца ги бяха изоставили. Готвеше им, чистеше къщите и дворовете им, опитваше се да внесе малко уют и достойнство в последните им земни дни. От там- в съседния град при сираците. Пак безплатен труд и много сълзи за невинните и ненужни дечица. Младостта й се изплъзна някъде по чуждите неволи. Не сви собствено гнездо, не роди свое детенце. Годините си минаваха, а тя никога не се замисли за личния си живот. Но усмивката не слизаше от лицето й, понабръчкано от времето и грижите. Някои ехидно я наричаха „старата мома с котките”, други й се присмиваха, че с оскъдните си средства купуваше храна за всички улични кучета, трети цъкаха с възхищение, но се прибираха при семействата си и забравяха за нея . Никой не й подаде ръка, не й предложи помощ, не я попита имаше ли нужда от нещо. Хората си имаха собствени грижи и нямаха време да се занимават с разни „луди” жени…..Повечето се притесняваха, че изглеждаше неоправдано щастлива и за по-сигурно стояха настрана- сякаш „лудостта” е заразна. Малко хора виждаха причина да се усмихват в сивото си ежедневие. И затова смехът на Марина ги дразнеше- какво толкова весело имаше в живота, те така и не разбираха. Един ден тя просто изчезна. Никой нищо не знаеше. Жива ли беше, не беше ли, накъде я отвя поредната й „мисия”, какво стана….Все въпроси, които увиснаха без отговор. Понесоха се всякакви клюки из квартала, включително, че е била извънземна и събратята й са си я прибрали обратно с летящата чиния. После просто я забравиха. До денят, в който една раздрънкана линейка не спря пред входа и от него изведоха нещо, което наподобяваше Марина. Дълга и мърлява коса, неподържани дрехи, раздърпано палто и блуждаещ поглед. Не говореше вече, не се смееше. Силно упоена от дългата терапия, живецът в очите отдавна беше угаснал. Нямаше и спомен от котешката походка и звънкия смях. Връщаха я у дома след принудителен престой в психиатрия. Но това вече не беше същата жена. Не се появяваше навън и се криеше от всички. Понякога от жилището й се носеха странни звуци и миризми, но никой не смееше да влезе вътре. Когато се разчу, че се е обесила и социалните изнесоха трупа й, съседите си отдъхнаха. Нещата отново бяха „нормални”. Никой не видя предсмъртното писмо до леглото й, никой не го прочете. С разкривен почерк, Марина беше написала:” Никога няма да ме излекувате от добротата. Просто исках да раздавам любов…..”

Писмо до Америка


Сине, пета година си в странство. Пет години, откакто не съм те виждала! А ми се струват цяла вечност... Замина щастлив. Вярваше, че ще успееш да постигнеш мечтите си. И ние ти стискахме палци- и аз, и баща ти – толкова силно, че още имаме синини по ръцете.Никой не се е заблуждавал, че ще ти бъде лесно. Сам. Далече. Без семейство. Без приятели. Без любима жена до теб... В началото се възторгваше от новата земя- небостъргачите, технологиите, изобилието. След време престанаха да ти правят такова впечатление. Все по-често се прокрадваше носталгията в писмата ти- желанието отново да видиш Витоша през прозореца си, да се изкъпеш в морето, да вдъхнеш аромата на горски теменужки, разпилени в двора ни. Но нали и там има планини, море, цветя? Вълните не се ли разбиват по един и същ начин на брега? Как ухаят техните цветя? Ами останалите чудеса на природата, както сам ги нарече? Щеше ли да опознаеш всичко това, ако беше останал тук? Не съжалявай за нищо! Бъди силен, за да можеш да вървиш напред! Положи много усилия, за да стигнеш там, където си сега. Не бива да се отказваш! Бъдещето е пред теб. Успехите тепърва ти предстоят... Винаги ще бъдеш в мислите ни. Повече от всичко на света искаме да се чувстваш добре, да срещнеш любовта, да създадеш дом.... И тези неща ще дойдат. Знам, че понякога си самотен. Майчиното сърце го усеща. Когато плачеш, и аз плача. Сълзите са еднакво солени от двете страни на океана. Помни, че си силен! И не се предавай. Всичко е временно на тази земя, носталгията също... Замина с желанието да покориш света. И почти успя. Няма пълно щастие. Може би аз съм виновна- не трябваше навремето да хвърлям пъпната ти връв на покрива на бащиния дом. Та все да те тегли насам... Защото домът е там, където е сърцето. Зная, че ще имаш свой дом. И вярвам, че ще бъдеш щастлив там. Така силно вярвам, че чак боли! Взе всичко със себе си по пътя към успеха- и таланта, и амбицията, и трудолюбието. Само дето остави сърцето си тук...
Някой ден ще се върнеш и за него. Без сърце не може... Ще те чакаме. Обичаме те! Мама.