Страници

Показват се публикациите с етикет истории. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет истории. Показване на всички публикации

02 август 2013

Мъжете били от Марс.... А жените?!


Мъжете са от Марс, жените от Венера. За жалост, има и жени, които са от съвсем непонятна планета. Тези същества гледат на мъжа до тях като на касичка/обект за превъзпитание/досадно присъствие на дивана. Те са вечно недоволни от мъжете и шумно разгласяват недостатъците им, измислени или не. Сексът от висша форма на общуване се е превърнал в досадно задължение или удобен метод за манипулация. Насладата от секса не се случва тук и сега. Уж нямало фригидни жени, имало некадърни мъже....Дали? И каква е ролята на жената, за да повдигне мъжкото либидо? Буквално и преносно. Или да го смачка? Зависи от нея... Дано не се разпознаете в някоя от случките. И въобще нe става въпрос за клишето, че сега ви боли главата...
-Във въздуха прехвърчат искри и той ви подава купичка с ягоди. Докато предвкусва продължението, вие набързо си спретвате една маска за лице и лежите като мумия...
-Той ви моли да си облечете секси бельо. Отказвате, защото сте зиморничава, а и леко сте настинала...
-Той е настроен за секс и ви шепне нещо еротично. Вашият отговор? „Цял ден слушам простотии от клиенти, нали не очакваш и това да слушам сега?”... Освен това трябва да се разгримирате, да си измиете зъбите и да си приготвите дрехите за утре...
-Тръгвате на гости, а той ви пожелава на вратата. Отвръщате троснато, че не сте си правили прическата и грима цял час, за да ги развалите за пет минути...
-Той ви гледа с премрежен поглед в секси роклята, а вие разтревожено го питате дали не си е забравил пак очилата някъде...
-Той ви гали по ерогенните зони и вие скачате, като попарена. Разяснявате му, че ще трябва да почака, докато пуснете пералнята, изгладите дрехите и изчистите печката... Да е в бойна готовност дотогава!
-Той извършва чудеса с вашето тяло, но вие упорито мълчите, като сфинкс. Нали не очаква да звучите като евтина порно актриса?...
-Той изгаря от желание по вас, но вие точно тогава искате да поговорите за бъдещето на децата ви...
-Той ви поняса страстно към леглото, но вие се сещате, че е крайно време да смените спалното бельо. И май не изключихте ютията...
-Той ви прегръща нежно в леглото, а вие избухвате в сълзлива тирада: децата не се обаждат, кранчето в банята тече, не ви стигат парите, колата се е счупила...
-Той ви хвали хубавата вечеря. Вие махате пренебрежително и критично отбелязвате, че пак е напълнял...
-Той обожава секса, но вие сте уморена работеща жена. Затова ще почака- най-добре до Коледа...
-Мъжете харесват „ лоши „ момичета. Но вие сте добра, мила и състрадателна. А „добрите” момичета не правят „такива” неща, нали?
-Той е луд по вас и ви пита какво ви харесва. Отвръщате, че истинските мъже не се нуждаят от напътствия...
-Двама на дивана. Той е възбуден и вие също....Нямате търпение да разберете кой е бащата на Мелинда в последния епизод на любимия ви сериал...
-Аполон е в стихията си. Оглеждате го критично и го успокоявате, че размерът няма значение...
-Той е организирал уикенд за двама извън града. Отивате, но през цялото време мрънкате, че е трябвало да си останете у дома да подредите гардеробите...
-Само двамата сте у дома. Той ви желае, а вие споделяте, че най-после имате време за себе си и ще можете да се насладите на дълга вана, маникюр и педикюр... Може дори да си боядисате косата.
-Той се е разнежил, но вие се сещате, че днес не сте се чула с приятелката си. Телефона ви къде е?
-Докато той ви гледа в захлас по време на секс, вие го подканвате да побърза, защото имате доста неща за вършене...

Това не ви се е случвало, нали? Вие сте красива, страстна и сексапилна жена! А мъжът до вас е истински мъж. Ако все пак ви се струва, че вашия Аполон не е вече така божествен, атлетичен и енергичен- кажете му го в прав текст и отбележете, че вероятно се дължи на остаряване. Не се притеснявайте, ако ви затръшне вратата. Вие ще си отворите прозореца. Но не се учудвайте, когато "изневиделица" там се появи силуета на друга жена...





06 март 2010

Връщайте се!


Тъй рече един бивш управник на всички българи, скитащи се немили-недраги из чужбина последните двайсетина година на демократичния преход у нас. Същите тези управници, които изгониха децата ни навън, за да се препитават и да оцеляват по широкия свят сега решиха, че имали нужда от тях тук- за да слугуват и мизерстват с триста лева заплата, да тънат в битови неуредици и социални недоразумения, здравни и образователни катастрофи и да попълнят липсващата работна ръка. Понеже е ясно, че не само миячи на чинии са навън ( моите уважения към професията! ), но и болшинството образовани, работливи и перспективни млади хора. Тези упорити и трудолюбиви деца, които вдигнаха високо глави и отказаха да бъдат потъпкани таланта и младостта им, докато поредното правителство се награби; децата, които разбиха майчините сърца и удавиха в сълзи бащините къщи- те, смелите, силните и непримиримите заминаха в чужбина, гладуваха,бачкаха здрваво, бориха се за свое място под слънцето, и вече се устроиха сравнително добре, далеч от родината… Те ли да се връщат, заради нечий каприз? Не мисля. Колкото и повиквателни да им изпратите, точно тези млади хора няма да се върнат никога тук. И това е пределно ясно на родителите им, приятелите и погребаната любов. Те дадоха всичко от себе си, лишиха се от всичко, за да успеят в един не особено гостоприемен свят, където „българин” все още е мръсна дума, но се пребориха с предразсъдъци, пречки и хиляди трудности, за които управниците ни няма как да знаят, седнали удобно в креслата си. Те зарязаха всичко мило и родно, заключиха сърцата си и заминаха далеч- само и само да оцелеят. Някой интересувал ли се от тях през това време? Освен безсънните нощи на хилядите майки, изпратили чедата си в странство, някой друг помисли ли как живеят тези деца, какви трудности срещат, каква е цената на успеха? Едва ли… Обаче сега ги искат обратно тук. Няма как да стане! Веднъж ги прогонихте от дома им, а като видяхте, че прославят България с ум и талант се сетихте за тях и решихте, че ще е по-добре за имиджа ви да са тук. Само че пропускате нещо много важно. Тези деца не са глупави. Те са видели истинската демокрация в действие, а не тукашната псевдо- корупционна „демокрация”, получили са признания за уменията си, устроили са си живота, свили са семейни гнезда. Какво да правят тук? Та те имат там своя живот! Да, ще навестяват понякога възрастните си родители, ще им пращат снимки по скайпа на новороденото бебе, но ще продължават да работят там, в цивилизования свят, за да осмислят дните си, да постигат мечтите си и да отгледат децата си в една нормална среда. Защото се видя че това не може да се случи тук. Късно е вече за сантименти. Късно е, либе, за китка. И не го избивайте на родолюбие. Тези млади хора безкрайно обичат България. И заминаха, за да не гледат как тя се разпада пред очите им, заради шепа некадърни управници. Да бъдем откровени- вие не мислите за тях, никога не сте го правили, иначе те нямаше да са навън сега. Само майките ще продължават тайно да ронят сълзи нощем и да проклинат държавата-мащеха. Защото знаят, че и за тях е по-добре децата им да са в чужбина. Понеже не биха оцелели с „щедрите” пенсии, които им отпускате. За тях е късно вече да преустройват живота си, а и нямат сили за това. Но младите- те заслужават цялото щастие на земното кълбо, заради своята упоритост и денонощен труд. И ако все пак решат да се завърнат у дома, то ще е за да прегърнат майка и баща, братя и сестри, а не пошли "демократични" призиви....
На всички, избрали нелекия път да живеят и да се трудят в чужбина желая много успехи и щастие, и да бъдат все така силни и непримирими към лицемерието и тиранията. Защото от това зависи и нашето щастие тук. Ако въобще го има....

13 ноември 2009

Братовчедката Маги



Мъничето се появи пред блока ни точно на рождения ми ден- беличко, сладко и дружелюбно. Когато дойде при мен и замърка го приех като знак свише, че това коте неслучайно ме е избрало за стопанка и веднага го прибрах у дома. Приличаше на маргаритка- нежна и красива. Кръстих я на цветето, а на галено й викаме Маги. Бързо се приспособи към порядките у дома и се сприятели с останалите любимци- две котки и куче. Оказа се много кротко, мило и любящо животинче. Постоянно мърка, целува ни, гушка се в нас и подскача радостно наоколо. С котарака Сиско даже си приличат по шарките ( и той е уличен прекрасен! ) и започнахме да се шегуваме, че сигурно са братовчеди. Когато Сиско недоволстваше от нея в началото и ревнуваше от вниманието, което й се оказваше го галех и му казвах: “Бъди гостоприемен и добър с братовчедката Маги, нека и на нея да й е хубаво у нас”. Постепенно свикна с нея, а “братовчедката” толкова го обича, че все на врата му виси и го гушка! Тя обича всички и раздава безкрайна много любов- радва ни с игрите, които измисля и с гальовните ласки. В замяна не поиска много- само подслон и щипка обич. Даваме й ги от сърце...Маги е моята “малка тайна”.Знам защо се появи и защо дойде при нас. Откакто е у дома отново преоткрихме малките радости, прихванахме от живинката й и се почувствахме озарени от любов. Някои съседи искаха да я гонят от двора- жал ми е за тях! Те никога няма да разберат безкористната обич и да я изживеят... Сега щастието е само на една ръка растояние- гушкам Маги и се потапям в блажени мигове на споделена обич. И се чувствам благословена....

10 ноември 2009

Тайни и предразсъдъци



Преди години Нели и Иван осиновиха момиченце от дом за сираци. След безкрайни години безплоден брак бебето Бояна беше същински божий дар. Детето промени изцяло затворения им начин на живот и внесе нов смисъл и радост в него. Най-после слънцето огря и техния дом. Вече не брояха дните до овулацията, а зъбките на Боби ( така й викаха на галено ). Нели беше чела, че осиновените деца често придобиват чертите на осиновителите си, но при тях не беше така. С нарастваща тревога тя наблюдаваше как Боби растеше чернокоса и тъмноока, с продълговато лице и фини крайници. Въобще не приличаше на тях. И двамата бяха руси, едри хора, лишени от нежната красота на дъщеря им. Бяха сменили град, адрес, работа, приятели, за да избягат от хорските приказки, но как да скриеш очевидното? Майчиното сърце все повече се свиваше от страх да не би някой да посегне на така старателно укриваната тайна и да я разбие на пух и прах. Никога не им мина през ума да кажат истината на Боби- твърде много се страхуваха да не я изгубят...
И ето че един ден белята стана. При това в най-трудната възраст. Боби беше на 15, когато връхлетя разплакана в къщи и с викове настояваше да знае дали наистина е осиновена.
Нели замръзна. – Кой ти каза?- едва промълви.
- Комшийката Кера – плачеше Боби.
-Вярно е, нали? Мразя ви! Не ми се живее! Целият ми живот е една лъжа!
Последваха още много упреци, сълзи,крясъци и заплахи, докато накрая се изяснят и успокоят. Нели и Иван трудно удържаха на потока от въпроси- Коя съм? Кои са истинските ми родители? Как изглеждат? Защо са ме оставили? Защо не сте ми казали досега? Обичате ли ме? И вие ли ще ме зарежете?...
Сложни въпроси без еднозначни отговори. Но бурята отмина. Нели прегърна дъщеря си и избърса сълзите й.
- Прости ни! Не сме искали да те нараним, а само да те предпазим. Обичаме те повече от всичко на света. Ти си нашето дете и не бихме и мечтали за друго
Тази нощ двете спаха прегърнати и помирени- майка и дъщеря. Нещо се беше сринало помежду им, за да се изгради наново- здраво и истинско. Като доверието. А там, където има любов и най-страшната болка преминава и остава...още повече любов.

Тази история се случи преди десет години. Боби вече е майка на две прекрасни момиченца. По-малката й дъщеря е осиновена, но любовта й към двете е еднакво силна.
Нели и Иван се радват на внучките си и на живота. И продължават да се чувстват благословени.
За съжаление, Бог не бе така благосклонен към комшийката Кера. Наскоро 20-годишният й син загина нелепо в автомобилна катастрофа и почерни дома. Майка му все още се пита с какво заслужи тежката си участ. Съдба...

06 ноември 2009

Игрите на Съдбата


Такъв е животът ни- непредсказуем и пълен с обрати. В един миг живееш в любов и хармония, в следващия си затънал в мъка, омраза и грях. Къде ли е щастието? В забранената любов? В домашния уют? В дългогодишния брак и децата? Не знам... Надя още търси отговора на въпроса. Пиша за нея и за жените, които са изпадали в подобна криза. Как ли са се справили? Защото отстрани можем само да изказваме мнение и да правим констатации. Но не и да съдим. Няма как да знаем какво бушува в душите ни, човешките и ни подтиква към действия с неочаквани последствия...
С Надя сме приятелки от деца. Беше будно, непокорно момиче с червени къдрици и очарователни лунички. Не стандартната красавица, но омайваше всички с чар и хумор. Когато навърши 16 години, водителите й се разведоха. Всеки си беше хванал любовник и Надя увисна между двамата като нежелано помиярче. И понеже беше едно дете, още тогава се зарече да роди поне две и за нищо на света да не се развежда. Но съдбата пожела друго.
На 20 години изживя красива любов и точно когато се опитваше да си представи как ли ще изглеждат децата им, той я заряза и се ожени за друга. Надето беше съсипана. В главата й се въртяха мисли като самота, стара мома и самоубийство, но се запозна с Иван. Сериозен, работлив и здравомислещ мъж. Без много да се колебае и да подлага чувствата си на проверка, Надя прие предложението му за брак. Иван й даде дом и уют, а тя му роди две деца- син и дъщеря. Изглеждаха щастливо семейство. Имаха хубава къща, умни деца и добри взаимоотношения.
Надя вече не вършеше щуротии. Беше добила сериозна физиономия, нетипична за нея, и разсъждаваше като мъдрец- въпреки че бе само на 25 години! Но явно с какъвто се събереш, такъв ставаш. Иван не блестеше с особено чувство за хумор, но затова пък й осигуряваше спокоен и охолен живот. Дори пред себе си Надя не искаше да признае, че нещо й липсва. А може би наистина нищо не й липсваше...
Улисани в семейни и професионални ангажименти, все по-рядко се срещахме. По телефона се осведомявахме как са децата и постепенно общуването ни съвсем заглъхна.
До деня, в който гръмна мълвата. Надя бе напуснала мъжа си и невръстните си деца и бе избягала с любовника си. ( По нейните думи- мъжът на живота й ). Имах чувството, че съдбата си играе с нея- нали толкова страдаше от раздялата на родителите си преди 10 години, нали се беше зарекла да не повтаря техните грешки!
Почти бях готова да се откажа от нея и да я заклеймя като неморална, но тя дойде у нас и през сълзи ми разказа какво се случва с нея. Никога не бе обичала Иван. Омъжила се за него, за да излекува разбитото си сърце. Дори и след като родила, не успяла да намери в себе си обич за него. Страхотно се радвала на децата си, но те не можели да запълнят празнотата в сърцето й. А то все още копнееше за любов.
С Кирил я свързваше страстно, всепоглъщащо чувство. Като по филмите. Самото му присъствие я карало да настръхва, казваше тя. В прегръдките му забравяла за останалата част от света. За пръв път се чувствала желана, обичана... истинска жена.
Винаги има едно “но”. Иван не проявил разбиране към емоционалните й изблици и след развода си прибрал децата. Нарекъл я с гнусни имена пред съда и успял да й отнеме родителските права.
И така- моята приятелка имаше любовта на своя живот, но остана без децата си. Десет години живя откъсната от тях, пожертвала ги в името на голямата страст. За съжаление с Кирил не успяха да създадат свое потомство. Или може би това беше тяхното наказание за причинената мъка на най-близките й хора. Надя зачеркна в мислите си имената им- за да не страда излишно и за да се отдаде изцяло на живота, за който беше мечтала, без угризения. Семейството й беше Кирил, а на въпроса “Имате ли деца?” отговаряше: “Нямам”.
Винаги протестирах срещу този отговор, но думите ми оставаха нечути.
В един прекрасен летен ден идилията свърши. Кирил получи инфаркт и си отиде за няколко часа. Надя не беше на себе си. В началото крясъци, истерия и плач огласяха дома им денонощно. После сякаш потъна. Прекарваше дните и нощите, упоена с лекарства, и гледаше в тавана. Нищо не чувстваше. И не й се живееше. До решаващия телефонен звън.
Надя рядко вдигаше телефона, но този път почувствала, че е нещо важно. Бил Иван. Предложил й да се съберат отново с децата. При споменаването на децата сърцето й потръпнало. Наистина има Бог, помислила си тя, и Той й даваше втори шанс. Този път не биваше да го пропилява.
Иван и децата се връщали от почивка. Надя се отправила към стария дом- все още имаше ключ оттам, през всичките тези години Иван не беше сменил бравата. Влязла, седнала и зачакала. Седяла със свито сърце и прехвърляла наум какво да каже на порасналите си деца. Ами ако я отхвърлят? Имаха право на това. Часовете се изнизвали, а тя все още не знаела какво да говори и как да се държи. Дали да ги прегърне и да им поиска прошка? Но ако я мразят? Ами ако не я помнят?...
Пронизителен звън на вратата прекъснал терзанията й. Униформен полицай й съобщил, че Иван е катастрофирал по пътя за София. В колата нямало оцелели...
Кратктрайна бе Божията прошка. Наказанието- жестоко! Вече наистина нямаше деца, както бе твърдяла цял живот. Нямаше и семейство. Нямаше и любов.
Надя се отдръпна от приятели, колеги, роднини. Не продаде дома си, въпреки че я убеждавахме да го направи, за да започне наново. Очевидно всяка промяна вече я плашеше безумно.
Често се питах как да й помогна, но не намирах отговор. Обаче Надя го намери. Колкото и да не вярвах, в нея беше останала искрица от младежката воля и сила за живот. Обади ми се, че ще дойде на кафе у нас, но няма да е сама. Разбира се, помислих си, че пак е срещнала някой галантен красавец. Сигурно не съм успяла да скрия изненадата си, когато тя се появи с две дечица, които представи като “сина ми и дъщеря ми”.
Бяха на по 3 и 4 годинки- точно на толкова тя изостави собствените си деца. А сега беше осиновила братче и сестриче от дом за сираци. Дечицата се гушкаха в нея и я стискаха здраво за ръка. Надя ги настани в скута си, целуна ги и не ги изпусна до края на гостуването. И все ги галеше по главичките. Нямах думи! Приятелката ми изглеждаше спокойна и уверена. Беше се простила с миналото и сега държеше бъдещето си в ръцете си.
Да... неведоми са Божиите пътища. И начините, по които ни се дава прошка. А изстраданото щастие като че ли е най-истинско.

05 ноември 2009

Детелина


Детелина бе жизнерадостно 10-годишно момиче, което от бебе познаваше само сиропиталището. Викаха й талисманчето на дома, заради името. През деня се смееше и играеше с другите деца, а нощем плачеше тайно под завивките, че никой не я взима. Знаеше, че е различна. Под сурдинка се говореше, че тя има силни ясновидски способности. На няколко пъти момичето беше предсказвало с удивителна точност събития, които впоследствие се случваха. Може би се дължеше на корените й. Въпреки бялата кожа и сините очи, Детелина се кълнеше, че баба й е била циганка и врачка. Възпитателките в дома мълчаха. Всъщност никой нищо не знаеше за нея. Бяха я довели на 6 месеца, посиняла и премръзнала, след като някакъв човек я намерил подхвърлена пред храм.Учудването на всички било огромно, когато развили вързопчето и видяли ангелското бебе. Кой захвърля такова дете?! Свикнали с какво ли не, жените я прибрали, изкъпали и кръстили Детелина- за късмет.
Когато поотрасна Детелина разказваше, че всяка нощ разни хора идвали при нея и й съобщавали какво ще се случи. Първоначално никой не й обръщаше внимание- отдаваха го на детското въображение. Но след като предсказа две операции в дома и посочи датата на осиновяване на нейната приятелка, нещата се задълбочиха. От уста на уста се разнесе, че в дома има дете със свръхсензитивни способности. Първоначално идваха близки на персонала, а после и случайни хора. Всички питаха за Детелина и търсеха решение на проблемите си. Момичето помагаше със съвети и предсказания. Но медалът има и обратна страна. Никой не искаше да осинови сензорно дете, което твърдеше, че разговаря с мъртвите. Годините се изнизваха, децата си тръгваха едно по едно от дома, но Детелина оставаше...
Един ден в дома пристигна сестрата на директорката. Докато двете жени се разхождаха из двора и разговаряха, Детелина дотича до непознатата жена, хвана я за ръка, погледна я право в очите и отсече:
- Ти си моята майка! Ще се върнеш за мен и ще ме осиновиш!
Жената се смути и си отдръпна ръката.
- Не съм дошла да осиновявам дете, аз имам свои. Само дойдох да се видя със сестра ми. Съжалявам, мила...
- Ще се върнеш!- повтори настойчиво Детелина. – След 1 година ще дойдеш пак и ще ме вземеш.
Следващите няколко дни всички говореха за този случай, но постепенно и той избледня в мислите на обитателите на дома. На дневен ред беше оцеляването на децата.
Измина година и същата жена наистина се появи отново. Изглеждаше угрижена и дълго разговаря със сестра си в двора. Изневиделица Детелина дотърча при тях и положи русата си главица в скута на гостенката.
- Вземи ме- каза детето. – И синът ти ще оздравее.
Сълзи рукнаха от очите на жената. Никой не знаеше за страданията й- обикаляне по болници, стряскащи диагнози и измъченото лице на Андрей, синът й. Лекарите бяха вдигнали ръце. На майка му не й оставаше нищо друго, освен да се моли за чудо. Тя се разплака и инстинктивно прегърна Детелина.
- Откъде знаеш за момчето ми? Никой не може да му помогне вече...
- Аз мога – настоя детето. – Осинови ме и ще ти донеса късмет. Андрей ще се оправи!
Жената отново се стъписа. Това момиче знаеше и името на сина й! Нещо в нея изведнъж се преобърна. Отчаянието, мъката, безсилието от изминалите месеци се поддадоха на надеждата- последната. Нали тя никога не умира? Ася не беше вярваща, не ходеше редовно на църква. Но тук ставаше нещо, което разумът й отхвърляше, а сърцето крещеше да приеме! И тя прие Детелина. И в дома си, и в сърцето си. Обеща й да я обича и да й бъде майка до гроб...
Най-сетне и Детелина получи своя шанс в живота, сбъдна се мечтата й да бъде част от истинско семейство. Още с появата й в новия й дом, сякаш слънцето изгря наново. Смехът и любовта замениха мъката и страданието. И Андрей, и по-малката му сестра се привързаха силно към Детелина- сякаш бяха намерили една изгубена частица от своя живот. Тримата се допълваха чудесно.
Андрей оздравя в много кратък период. Но как, защо, с какво- официалната медицина мълчеше.
Само Ася знаеше отговорът. Защото в дома им влезе ангел-хранител. Имаха си безценно талисманче- Детелина.

02 ноември 2009

Излишък от любов


Страдаше от рядко срещано заболяване- излишък от любов. Диагнозата беше неясна, лечението под въпрос. Болестта в критичните си моменти се изразяваше в прекомерна обич към близки и чужди, ненужно състрадание към човешката мъка, тонове съчувствие и всякаква помощ за околните, обикновено в собствен ущърб. Не знаеше това момиче кога да се спре и това е. Казваха й го и лекари, и родители, и попа в местната църква. Не се вслушваше в съветите им. Забравяше личните си желания и се раздаваше докрай за другите. Никога не се замисли какво би могло да й коства това. Дали си струваше усилията й? Дали близките й нямаше да се окажат прави, че повече вреди на себе си, отколкото помага? Нали и старите хора казваха: „Не прави непоискано добро”…..Всичко това подминаваше с лекота и без много размишления. Така разбираше живота- да помага на хората без да мисли за себе си. Имаше добро образование, но вместо да започне високоплатена работа замина на село да се грижи за болни възрастни хора, чийто деца ги бяха изоставили. Готвеше им, чистеше къщите и дворовете им, опитваше се да внесе малко уют и достойнство в последните им земни дни. От там- в съседния град при сираците. Пак безплатен труд и много сълзи за невинните и ненужни дечица. Младостта й се изплъзна някъде по чуждите неволи. Не сви собствено гнездо, не роди свое детенце. Годините си минаваха, а тя никога не се замисли за личния си живот. Но усмивката не слизаше от лицето й, понабръчкано от времето и грижите. Някои ехидно я наричаха „старата мома с котките”, други й се присмиваха, че с оскъдните си средства купуваше храна за всички улични кучета, трети цъкаха с възхищение, но се прибираха при семействата си и забравяха за нея . Никой не й подаде ръка, не й предложи помощ, не я попита имаше ли нужда от нещо. Хората си имаха собствени грижи и нямаха време да се занимават с разни „луди” жени…..Повечето се притесняваха, че изглеждаше неоправдано щастлива и за по-сигурно стояха настрана- сякаш „лудостта” е заразна. Малко хора виждаха причина да се усмихват в сивото си ежедневие. И затова смехът на Марина ги дразнеше- какво толкова весело имаше в живота, те така и не разбираха. Един ден тя просто изчезна. Никой нищо не знаеше. Жива ли беше, не беше ли, накъде я отвя поредната й „мисия”, какво стана….Все въпроси, които увиснаха без отговор. Понесоха се всякакви клюки из квартала, включително, че е била извънземна и събратята й са си я прибрали обратно с летящата чиния. После просто я забравиха. До денят, в който една раздрънкана линейка не спря пред входа и от него изведоха нещо, което наподобяваше Марина. Дълга и мърлява коса, неподържани дрехи, раздърпано палто и блуждаещ поглед. Не говореше вече, не се смееше. Силно упоена от дългата терапия, живецът в очите отдавна беше угаснал. Нямаше и спомен от котешката походка и звънкия смях. Връщаха я у дома след принудителен престой в психиатрия. Но това вече не беше същата жена. Не се появяваше навън и се криеше от всички. Понякога от жилището й се носеха странни звуци и миризми, но никой не смееше да влезе вътре. Когато се разчу, че се е обесила и социалните изнесоха трупа й, съседите си отдъхнаха. Нещата отново бяха „нормални”. Никой не видя предсмъртното писмо до леглото й, никой не го прочете. С разкривен почерк, Марина беше написала:” Никога няма да ме излекувате от добротата. Просто исках да раздавам любов…..”

Писмо до Америка


Сине, пета година си в странство. Пет години, откакто не съм те виждала! А ми се струват цяла вечност... Замина щастлив. Вярваше, че ще успееш да постигнеш мечтите си. И ние ти стискахме палци- и аз, и баща ти – толкова силно, че още имаме синини по ръцете.Никой не се е заблуждавал, че ще ти бъде лесно. Сам. Далече. Без семейство. Без приятели. Без любима жена до теб... В началото се възторгваше от новата земя- небостъргачите, технологиите, изобилието. След време престанаха да ти правят такова впечатление. Все по-често се прокрадваше носталгията в писмата ти- желанието отново да видиш Витоша през прозореца си, да се изкъпеш в морето, да вдъхнеш аромата на горски теменужки, разпилени в двора ни. Но нали и там има планини, море, цветя? Вълните не се ли разбиват по един и същ начин на брега? Как ухаят техните цветя? Ами останалите чудеса на природата, както сам ги нарече? Щеше ли да опознаеш всичко това, ако беше останал тук? Не съжалявай за нищо! Бъди силен, за да можеш да вървиш напред! Положи много усилия, за да стигнеш там, където си сега. Не бива да се отказваш! Бъдещето е пред теб. Успехите тепърва ти предстоят... Винаги ще бъдеш в мислите ни. Повече от всичко на света искаме да се чувстваш добре, да срещнеш любовта, да създадеш дом.... И тези неща ще дойдат. Знам, че понякога си самотен. Майчиното сърце го усеща. Когато плачеш, и аз плача. Сълзите са еднакво солени от двете страни на океана. Помни, че си силен! И не се предавай. Всичко е временно на тази земя, носталгията също... Замина с желанието да покориш света. И почти успя. Няма пълно щастие. Може би аз съм виновна- не трябваше навремето да хвърлям пъпната ти връв на покрива на бащиния дом. Та все да те тегли насам... Защото домът е там, където е сърцето. Зная, че ще имаш свой дом. И вярвам, че ще бъдеш щастлив там. Така силно вярвам, че чак боли! Взе всичко със себе си по пътя към успеха- и таланта, и амбицията, и трудолюбието. Само дето остави сърцето си тук...
Някой ден ще се върнеш и за него. Без сърце не може... Ще те чакаме. Обичаме те! Мама.

Самотното момиче


Майка и татко се разведоха преди три години. Мама отиде да живее при друг мъж и вече са семейство с дете. Татко не страда дълго и също се задоми отново- за млада хубавица, която наскоро му роди дете. Тъй като парите никога не са били проблем за тях, всеки се премести в ново жилище с новата си половинка, а старото “семейно” гнездо оставиха на...мен. Прецениха, че няма да се чувствам комфортно нито при единия, нито при другия, а и не било редно да ме отделят от приятелите и съучениците, с които съм израсла в квартала. И така- миналото лято се озовах съвсем сама в луксозния ни тристаен апартамент, оборудван с всички екстри. Разбира се, пари не ми липсваха. Даваха ми даже повече, отколкото можех да похарча. Около месец вилнях като невидяла по магазини и дискотеки, освободена от родителски контрол, но после взе, че ми писна. Най- страшно беше, когато оставах съвсем сама нощем и дълго не можех да заспя. Не ме беше страх от крадци- блокът ни се охранява денонощно, но се чувствах най-самотния човек на земята. Телефонните обаждания от нашите постепенно се разредиха. В новите им къщи плачеха нови бебета, а моя плач не достигаше до тях... Според тях вече бях “голяма” и ми бяха гласували “доверие” сама да се грижа зе себе си. Всъщност аз това го мога. От малка съм самостоятелна. Но ми липсва обич и топлина. Искам като се прибера някой да ме чака, да ме прегърне и да ме попита как ми е минал деня. Празни мечти! Вече знам, че никой не ме обича. Приятелите ми са далеч по-бедни, но имат родители, които се интересуват от тях. От мен никой не се интересува. Нямам баби и дядовци. Наскоро посегнах и към наркотиците. Какво блаженство да забравиш за няколко часа, че на никой не му пука за теб! Татко само се обажда да ме пита трябват ли ми още пари. Понякога ми иде да изкрещя: “Не, не ми трябват пари! Мразя парите! Искам любов и внимание!”... Ала кой да ме чуе? Започнах да водя полов живот с по-възрастни мъже. Така поне за малко се чувствам желана, макар и не обичана. Много добре разбирам, че виждат в мен едно красиво и сексапилно момиче, което става за неангажиращ секс. И нищо друго. Мразя целия си скапан живот! Приятелите ми завиждат, че мога да ходя, където си искам и да правя, каквото си искам. Никой не ме контролира. Всички те имат вечерен час и родителите им се грижат за тях. За мен кой го е грижа?! Цяла нощ да не се прибера- какво от това? Никой няма и да забележи. Една съседка искаше да се обажда в социалните служби за мен, но татко разбра и я заплаши да не се бърка. Хората ме гледат със съжаление, но никой не смее да предприеме нещо. Страх ги е от връзките и парите на нашите. А и на мен вече ми е все тая. Не ми пука за училището. Развалих си успеха, макар че уча в елитна гимназия и винаги съм била отличничка. Единственото спасение виждам в наркотиците и, донякъде, секса. Какво друго да правя? Помолих мама да се преместя при нея, но тя каза, че няма да е удобно. Татко също не ме иска. Даже ми се скара да не се лигавя- нали ми бил осигурявал всичко! Другите момичета можели само да мечтаят за живот като моя. Да, бе, да! Не го искам тоя живот! Искам да умра! Няма сили повече да доказвам, че съществувам. Примирих се, че никой не ме обича и не ме иска. А не съм лошо дете. Бях послушна дъщеря. Даже не знам къде сбърках и за какво съм виновна, че нашите да се отдръпнат от мен. И на други деца родителите се развеждат, но не ги изоставят. Тежко е да си излишна при живи родители.Нямам желание да се боря. Те са по-силни от мен.Бих искала да заспя и да не се събудя повече. Може би някой ден и това ще стане... И кошмарът ще свърши! Дано да е скоро...

Рая


Винаги съм искала да бъда майка.Още като малка сплитах косите на куклите и мечтаех за деня, когато ще мога да правя прически на моето момиче. Имах щастливо детство. Пораснах, влюбих се и се омъжих за прекрасен мъж. Когато забременях идилията беше пълна. И точно тогава животът ми се преобърна на 180 градуса. Един ден имах всичко- дом, семейство, любов, а на другия останах без нищо. Просто така. Колелото на съдбата се завъртя и ме изхвърли от борда на галениците.
Родих Рая преждевременно. Баща й почина внезапно малко преди това и от силния стрес не успях да износя бебето докрай. Озовах се сама, с бебе в кувьоз, без дом, без близки, без работа и средства. Въпреки всичко вярвах, че ще се справя. Заради Рая. Обикнах я в мига, в който я видях и благодарих на Бог за нея. Имах поне една благословия- дъщеря ми и заради нея бях готова на епични и титанични битки с живота.
За съжаление, надцених възможностите си. Не очаквах, че ще се срина не само физически, но и психически. Плаках цяла нощ, когато осъзнах, че няма да мога да се грижа за това дете. Лекарите ми разясниха в какво се състоят проявите на психическата травма, но не исках да ги слушам. Знаех само, че съм болна и ще се наложи да се разделя с Рая. За да й дам шанс за живот. И за да може да получи от живота всичко това, което аз нямаше да мога да й дам- дом, семейство, грижи. Преди да ми я вземат я целунах и орисах да бъде щастлива- с родители, които да я обичат и да се грижат всеотдайно за нея. И да има късмет!
Такава бе последната ни среща преди шест години. Рая замина за дом за сираци, а аз за психиатрична болница. Все още съм жива, но не мисля, че това е живот. По-скоро вегетирам. Поддържат ме с лекарства, един Господ знае защо. Имам периоди на ремисия, когато съм относително добре. Хванат ли ме демоните, обаче, да не си ми насреща. Съдба! Нямам представа защо живота ми поднесе тази непосилна болка. Казват, че болката е велик учител. Какво научих ли? Тежък урок. Дори много да обичаш нещо трябва да можеш да се разделиш с него- щом е за негово добро...
Има един светъл лъч в безумните ми дни и нощи. Рая. Знам, че е осиновена почти веднага от бездетно семейство. Родителите й са мили хора, които я боготворят и й осигуряват хубав живот. Детето ми е здраво и щастливо. Може да прозвучи нелепо на фона на страданието, но това ме крепи. Топли ме мисълта, че тя е добре и че не съм живяла напразно. Може нищо да не съм направила за нея, но все пак я родих. И я обичах достатъчно много, за да я оставя да има хубав живот. Не искам да знае за мен. Няма смисъл да й казват. Искам само да бъде щастлива. А ако някой ден разбере за мен, дори да ме няма, искам да знае, че съм я обичала повече от всичко на света.
И съжалявам- за живота без Рая...

Ничий син


Беше слънчев летен ден. Със съпруга ми и двете ни малки дъщери заминавахме на почивка в китно българско селце. С нетърпение очаквах промяната в ежедневните задачи и пейзажи. А може би съм предчувствала, че ми предстои необичайно лято? Кой знае...
Бяхме наели къща в подножието на Балкана. Озовахме се пред красива двуетажна вила, разположена сред безкрайна зеленина. Тук времето сякаш беше спряло. Хазайката ни посрещна като стари приятели и весело ни подканяше да се настаняваме. До нея стоеше русо и синеоко момче и ни наблюдаваше с любопитство.
-Това е синът ми, Иван- представи го хазайката.
Вперих поглед в момчето. Имаше нещо божествено в излъчването му- с лазурните си очи и светли къдрици, с ангелското изражение на лицето и лъчезарната си усмивка 10-годишният Иван приличаше на принц от вълшебна приказка. Не знам защо, когато очите ни се срещнаха, усетих леко пробождане в гърдите...
През следващите дни Иван беше непрекъснато с нас- разхождаше момичетата ни из селото, играеше с тях на криеница в двора или ни придружаваше на излетите в планината. Чувствах се безгрижна и щастлива. Радвах се на природата, на звънкия смях на децата и на присъствието на Иван. С удоволствие слушах за забавните случки в училището, които той разказваше на дъщеричките ми, и попивах с небивал интерес всяка негова дума за приятелите му, за любимите му игри и за семейството му. Сред приятната компания и хубавите емоции дните се изнизаха неусетно бързо.
Утрото на последния ден то престоя ни беше облачно и тихо. Момичетата още спяха, а ние със съпруга ми пиехме кафе на терасата. Хазайката се обади, че ще прескочи по работа до съседно село, а Иван не се виждаше никъде. Наслаждавахме се на спокойствието, когато внезапно се чу силен трясък и детски писък оглуши двора. Скочих като попарена и се втурнах към градината. Иван лежеше под едно огромно старо дърво. Беше паднал, докато се е катерел. Опитах се да го изправя, но очевидно кракът му беше счупен и той закрещя от болка. По пребледнялото му личице се стичаха сълзи. Страшно се притесних.
-Ще го закарам до болницата в града, а ти остани при децата- помолих мъжа си, докато предпазливо носехме пострадалото момче към колата. Детето ми каза къде да търся документите му. Взех ги и спешно подкарах към болницата. Пристигнахме след половин час и лекарите веднага го поеха. Стори ми се, че чаках цяла вечност, когато най-после се появи лекар.
-Вие ли сте майката?- попита.
-Не, майка му в момента не беше вкъщи. Докторе, какво му е?
-За щастие няма вътрешни разкъсвания от падането или травми по главата. Колегите сега му гипсират крака и ще можете да го отведете. Смятам, че няма да има усложнения.
Въздъхнах облекчено. Иван щеше да се оправи! Дори реших, че трябва да останем, докато се върне майка му и поеме грижите за него.
Докато чаках да го доведат, механично отворих плика с документите му. Бележник, грамоти за отличен успех, медицински картон, различни бележки за изследвания, имунизации и пр. Изведнъж в очите ми се наби датата на раждането му и пак усетих пробождане в гърдите, като при първата си среща с Иван. Цифрите щяха да ми избодат очите! Дишах на пресекулки, задушавах се. Господи, само това не! Възможно ли бе, или просто сънувах една неосъществима мечта? Актът за раждане, който също беше в плика с документите, разсея всичките ми съмнения...
Върнах се десет години назад в един нереален свят. Бях само на 16. Сама и уплашена. Родих момче далеч от дома си, за да не се разбере и разчуе. Накараха ме да подпиша някакви документи и малко след раждането отнеха русото ми ангелче. Съдбата сякаш си играеше с мен. Отново ли трябваше да ме раздели със сина ми?
Иван се появи от стаятя с гипсиран крак и подпрян на патерица. Поддържаше го една сестра. Беше бледничък, но уплахата и болката сякаш бяха се успокоили. Седях като закована на стола и ръцете ми трепереха от вълнение. Трябваше да се взема в ръце. Скочих и го притиснах силно към себе си. Блажен миг! Сълзите напираха неудържимо в очите ми, а сърцето ми се късаше от болка. Исках да му кажа нещо, но думите заседнаха на гърлото ми. Десет години бях чакала тази среща. Колко пъти се питах къде ли е детето ми, в какво ли семейство е попаднало, какво ли прави, дали е щастливо?
Сега прегръщах порасналото си момче, което не биваше да узнае тайната ми. Нямах право да нахлувам неканена в живота му, да го обърквам и да отнемам радостта на приемните му родители. Но можех ли да понеса отново раздялата с него? Карах замислена към селото и скришом го поглеждах в огледалото.
-Лельо, благодаря ти, че се погрижи за мен!- промълви Иван.
Кимнах само с глава, защото сълзите ми се стичаха мълчаливо по бузите и щях да се издам. Макар и за кратко, бях заедно със сина си, когото мислех, че никога няма да видя. Намалих скоростта- исках този миг да продължи вечно...
Когато наближихме дома на хазайката, слънцето бавно изплува на небосклона и разпъди тъмните облаци. Всичко наоколо светна, светна и в душата ми. Сякаш беше знак, че някой някъде ми беше простил... А навярно ни беше и благословил!

Пчеличката


„УМРЕЛИТЕ СА ТОЛКОВА ЖИВИ, КОЛКОТО И ЖИВИТЕ, КОИТО ВИЖДАТЕ”.
От „Заветите на Учителя Дънов”.


Една нощ сънувах, че на татко му се пие бира. Помоли ме да го почерпя. Приживе това беше любимото му питие. Още на следващия ден купих бира, цветя и се запътих към гроба. Наредих цветята във вазичка, запалих свещичка и му казах, че му нося бирата. Когато я отворих, над нея закръжи една пчела. Опитах се да я отпратя, но тя продължи да кръжи над кутията и накрая кацна на ръката ми. Стоеше си кротко, а аз я гледах, усеydn присъствието на татко, и казах: „Ето, тате, да ти е сладка бирата!”. Пчеличката кацна на кутията, после се върна обратно на ръката ми. Общувахме си съвсем свойски и тогава знаех в душата си, че татко е там, до мен в този миг, слуша ме и си пие биричката…..Почувствах се спокойна, защитена и щастлива. Както, когато си говорех с татко преди години и както винаги ме е карал да се чувствам….
Преди няколко дни мама замина на важна мисия в чужбина. Сестра ми, която от години живее в странство изпрати вест, че е срещнала Мъжът и иска до го запознае с майка ни. Любимият й искал официално да й поиска ръката от родителите. Да се направи годеж, както си му е реда и да получи благословията на мама. Това щеше да е един безкрайно щастлив миг за татко, но сега се налагаше мама да изпълнява функцията и на майка, и на баща. С много вълнение мама стегна багажа, накупи подаръци и се приготви за щастливото събитие. Денят, в който трябваше да лети беше прекрасен. Запалих си кандилото и се помолих мама да е добре, да пътува безаварийно, да си изпълни задачата и да се върне жива и здрава. Тогава отправих и конкретна молба към татко. Помолих го да е там до нея през целия път, както винаги е бил и да й бъде същата опора и сега, каквато беше през целия им съвместен живот. „Бъди до нея, татко!” казах в молитвата си. Когато мама се качваше в колата, една пчела усърдно започна да се върти в кръг над главата й и влезе с нея вътре. Затворих вратата, доволна, че татко е с нея. Бях спокойна, защото знаех, че ще пътуват двама….И че на годежа ще са двамата…... Чудото беше станало.
Същата вечер срещнах една ясновидка. Няма случайности. Не се изненадах, когато ми описа татко- с гордата осанка, усмихнат, щастлив и най-вече- в самолета до мама. Каза, че двамата отиват на годеж и той е безкрайно щастлив Няма смърт…..
Сега чакам мама да се върне и да разкаже всичко. Вече не се тревожа за нея, защото знам, че не е сама. Татко е с нея и е горд, и доволен- двамата са заедно при сестра ми в този важен за нея момент- така, както бяха и до мен на моята сватба…..
Благодаря на Бог, че ми отвори сетивата за тези мигове- да ги усещам, да им се наслаждавам. Благодаря Му, че съм избрана да бъда сред вярващите и благословените.


„Живота, духа не можеш да ги туриш в гроба. Духът не е нищо материално. Тялото може да се зарови в гроба, но душата и духът- никога!” Дънов