На добър път!

Цял живот пътуваме. Всеки към своята дестинация- желана, принудителна или неизбежна. Пътища много, пътници разни... Придружават ни куфари и сакове с различно съдържание. На кой каквото му е свидно; без което не може. Носим си багажа и не понасяме да ни ровят в него- усещането е, че ни бъркат в душата и изваждат на показ съкровени неща. Пътувала съм много. Понякога с мерак, друг път на инат. Прекосявала съм географски ширини и духовни висини. Падала съм, ставала съм и съм продължавала напред. Като повечето хора. На младини пътувах към любовта. Екипирана с мечти, романтика, вяра и.... резервни илюзии. За всеки случай! Търсех сродната си душа, в която да се влюбя безпаметно и с която да заживеем щастливо до края на дните си. Само че тази приказка се оказа с доста разновидности и, обикновено, всеки сам си я дописва. Ако сюжетът не ми харесваше, на помощ изскачаха резервните варианти от торбата. Дали пък любовта сама по себе си не е най-голямата илюзия? Или просто погрешно я разбираме? Колко пъти човек се влюбва и решава, че е завинаги, а рано или късно с ужас потъва в дебрите на реалността? Разбира се, има и щастливи изключения. Нали все някой е написал тази приказка и навярно я е изживял...Но има и такива, които си събират багажа след поредния любовен провал и скриват в куфара раненото си сърце и разбитите си мечти. Така се надяват да ги съхранят- до следващия път. Любовта винаги предизвиква хаос в багажа- изваждаме едно, слагаме друго, изхвърляме трето. И внимаваме да сме по-добре оборудвани за следващия сблъсък с разтърсващата емоция, ако има такъв.
Тежък е и пътят към себепознанието. Детството, младостта и зрелостта извикват у всеки различни спомени, чувства, копнежи. Прилежно си прибираме в куфара сувенирите от изминалото време- било то белези от тъгата или окраски от дъгата. Каквото ни е навестило... Има моменти, в които съзнателно поемаме в грешната посока. Сякаш напук на себе си и на порядките се опитваме да надхитрим съдбата. Да се изявим като по-силни, по-знаещи, независими. Дали осъзнаваме, че всъщност лъжем себе си? Учудваме ли се тогава, когато заслужено ни плеснат през ръцете или се жалваме от несправедливия обрат? Много пъти съм се впускала в авантюри на инат и точно толкова пъти бумерангът на ината ме е шамаросвал скоропостижно, та да видя звезди посред бял ден! Да проумея, че не мога да се отклонявам безнаказано от правия път и да се скатая в тълпата от пороци. Направя ли го- влакът дерайлира и дълго ближа рани от пътната злополука. За която никой не ми е виновен. Трудно се заглушава викът на съвестта. Още по-трудно се лекува вината. Щастлива съм, ако я разпозная навреме и успея да я предотвратя. А после и да си простя. Тогава багажът олеква и по-лесно се върви напред...
Най-тежко е да загубиш вярата. Без нея сме като в тъмен лабиринт, където лутането може да продължи с години. Или като неопитни плувци в бурно море- без земя на хоризонта. Вече знам, че спасение има. Дали ще се удавя или ще доплувам до брега решавам аз. Стига да си нося смелостта, силата и вярата. Без тях не става. Учудващо е колко много сила се побира в един малък куфар. Понякога дори не подозираме, че я имаме. И едва, когато отдъхваме на брега разбираме какво сме направили. И колко сме добри!
Времето напредва и отново започвам да си стягам багажа. Този път накъде? Има ли крайна спирка? Близко ли е или далеч? Не зная. Затова продължавам....По пътя ще изникват нови препятствия, но ще има и награди за проявена храброст. Ще бъде и весело, и тъжно. Един път лесно, друг път нанагорно. Пътища разни, хора различни. Аз съм трениран пътник. И винаги в бойна готовност. Знам и какво ми трябва за из път, та не мъкна излишен багаж. Щастливи са тези, които са разбрали какво да има в куфара...

Вярата ни, човешката...

Вярвам в доброто. И в прошката, която ще получа за греховете си. Вярвам, че Бог бди над мен, чува молитвите ми и ме пази. Затова и всяка вечер Му благодаря. Когато страдам или тъгувам вярвам, че ще осмисля урока си от поредното изпитание. Защото няма случайности и знам, че всичко, което ни се случва цели да ни направи по-добри и по-мъдри. Дали успявам? Вярвам, че имам достатъчно разум, за да разбера посланието, което ми се изпраща. Понякога е много трудно. Въпросите напират, а отговорите сякаш се изплъзват и се топят като последния пролетен сняг. Вярвам, че ще получа просветление. За да мога да продължа напред и да съм силна. Тези, които повярваха в Христовото възкресение бяха възнаградени с хармония и душевна благодат. Други продължават да търсят доказателства, факти, материални показатели. Хилядолетия не ни стигнаха да се приобщим към вярата и да се оставим на великата промисъл да ни води напред. Все нещо не ни достига. Жалки сме, заклещени между материалното и желанието ни за духовно израстване. Раздвоени сме и страдаме- отново. Навярно нещата са далеч по-прости, отколкото си ги представяме. Въпросът е доколко успяваме да повярваме в тях. Или наново ще се завъртим в омагьосания кръг на битието, ще падаме, ще ставаме и ще се питаме „Защо?” И навярно точно тогава ще потърсим утеха в някоя църква, ще запалим свещичка и ще се помолим за спасението на душата. Душата, която отказва да се закотви в материята и вечно ни подсеща, че само тя е вечна…. Останалото е преходно и трябва да бъде изстрадано. До болка. За да повярваме в Божиите закони и да се оставим да ни водят. Страданието ще ни доведе до възкресението. И до светлината. Друг път няма. Затова сме на тази земя. Затова се лутаме и търсим всякакви начини да избегнем страданието. Отказваме да разберем или не искаме да приемем,че само то може да спаси душите ни. Страхуваме се. Тъгуваме. Земни сме и ни е трудно да се извисим над нещата. Смирението е част от вярата. Вярвам, че то ни носи повече блага от всякакви успехи и постижения. Стига да осъзнаем колко ни е необходимо. И да се оставим да ни води в ежедневните ни дела. Вярвам, че много хора го разбират. Вярвам, че всеки си носи кръста и знае защо. Вярвам, че ще бъдем благословени. Заради доброто у нас, заради желанието ни да се учим и най-вече заради вярата ни. Без нея не може. Това би означавало да се обречем на вечен мрак, а Той не се пожертва, за да тлеем в дълбините на мрака. Вярвам, че ще сме благословени. И че вярата ще ни помага да живеем по-щастливо. Без нея просто сме загубени….

Послание на деня

Представете си, че сте спечелили следната награда в конкурс:
Всяка сутрин вашата банка ще внася 86 400 лева в личната ви сметка за ваша употреба.
Но- тази награда има правила така, както във всяка игра има дадени правила.

Първите правила са следните:
Всичко, което не успеете да похарчите през деня ви се отнема.
Не можете да прехвърляте парите в друга сметка.
Можете само да ги харчите.
Всяка сутрин, когато се събудите банката отваря сметката ви с още 86 400 лева за този ден.

Следващите правила:
Банката може да прекрати играта без предупреждение; по всяко време може да каже:
Край! Играта свърши!
Може да закрие сметката ви и няма да получите нова.

Вие какво бихте направили?
Бихте си купили всичко, което искате, нали?
Не само за вас, но и за всички хора, които обичате нали?

Дори бихте ги дали и за хора, които не познавате, тъй като не бихте могли да ги похарчите само за себе си, нали?
Бихте се опитали да похарчите и последната стотинка и да използвате всичко, нали?

ВСЪЩНОСТ, тази ИГРА е РЕАЛНОСТТА!

Всеки един от нас притежава такава вълшебна банка. Просто понякога не я виждаме. ВЪЛШЕБНАТА БАНКА Е ВРЕМЕТО!

Всяка сутрин се събуждаме и получаваме 86 400 секунди като подарък от живота, а когато заспим вечер останалото време НЕ ни се прехвърля.
Това, което не сме изживели през деня е загубено завинаги.

Вчерашният ден е безвъзвратно отминал.

Всяка сутрин сметката се пълни наново, но банката може по всяко време да ви закрие сметката... БЕЗ ПРЕДУПРЕЖДЕНИЕ!

И така, вие какво ще направите с вашите 86 400 секунди?

Не струват ли те много повече от съответната сума в левове?
Помислете върху това и винаги помнете:
Наслаждавайте се на всяка секунда от живота ви, защото времето препуска много по-бързо, отколкото си мислите.

Затова- грижете се за себе си, обичайте и се радвайте на живота.

С това ви пожелавам един прекрасен ден!!!

Ключ към щастието?

Отдавна изгубих ключа към сърцето ти. Незная къде да го търся. Накъдето и да се обърна, срещам затворените врати към душата ти. Не ме допускаш вече там, за да не разбутам трудно изграденото спокойствие. Живееш със спомените от безоблачното ни минало. Ненавиждаш настоящето. И сънуваш момичето със сините очи и лъчезарната усмивка, с кръшната походка и звънкия смях. Мечтаеш за една илюзия. Изгубеното щастие не може да се върне. Времето изтри и смеха, и мечтите, и блясъка в очите. Няма го момичето, в което се влюби. И повече няма да го срещнеш, не разбра ли? Поне не в този живот…Защо продължаваш да копнееш за нея? Страдаш за миналото, което безвъзвратно отнесе безгрижните дни, страстните нощи и приказните мечти. Нима не помниш чергарския живот, беднотията и несигурността в утрешния ден? Забрави ли, че спяхме на пода, защото нямахме легло и събирахме празни бутилки, за да си купим хляб? Романтиката под открито небе не е идеал за цял живот. Ти го повтаряше, а аз се смеех на страховете ти. Не ме интересуваше къде заспивам, стига да съм до теб. Не се вълнувах от празната стая, която наричахме дом. Бях безумно щастлива с малкото ни семейство- аз, ти и котката. Не мислех за бъдещето, не се тревожех за кариерата си, нищо не исках от теб, освен да ме обичаш. Къде изгуби ключа към сърцето ми? Кога се счупи стъкления рай? Дали не стъпкахме мечтите, когато реши, че работата ти е над всичко? Все по-късно се прибираше, а аз все по-рядко се смеех. Битката за хляба се оказа по-тежка, отколкото предполагах. Дали не погубихме доверието, когато нови изкушения се появиха на хоризонта? Дали не изхвърлихме ключа в ямата, заедно с останките от нероденото ни дете? В този тягостен миг ли се разминаха мечтите ни със скоростта на светлината? Когато аз исках бебета, а ти искаше слава, екскурзии и пари? Не бях първата ти любов, няма да съм и последната. Сега се сърдиш, че съм различна. Упрекваш ме, че не съм това, което бях. Търсиш веселата, безгрижна девойка, която озаряваше дните ти, а аз търся самотата и тишината. Уморих се от амбициите ти. Не предполагах, че животът се изнизва на бързи обороти и, докато четеш книги за отглеждане на детето, то вече е пораснало и има свои деца…Разминават се мечти, идеи, любови. Изчезват хора от живота ни, сменят се жилища, служби, коли и интереси. Реката на промяната тече неумолимо и безмилостно отнася свидните символи на младостта. Там някъде, в реката, захвърлихме ключът. Забравихме за какво ни служеше преди. Ключът , с който отваряхме празната стая и мечтаехме да я напълним с толкова много неща. Стаите сега са много, вещите също, а вратите стоят отключени. Но никой вече не влиза там. Пусто и празно е сред мебелите. Децата излетяха от гнездото, котката умря, телефонът мълчи. Всеки живее собствения си живот. Отдавна не сме си позволявали лукса да мечтаем. Страхуваме се да се изправим пред сбъднатите си мечти и да се запитаме : „Какво следва сега?” Какво прави човек, когато е постигнал целите си в живота? Намира си нови предизвикателства, може би. И нови хора, с които да ги осъществи. Не вярвайте на тези, които казват, че не се страхуват от старостта! Те живеят с илюзиите на младостта и отказват да приемат промяната. Вероятно и те, като нас, са изгубили ключа към любовта, разбирателството и примирието. Не е страшна старостта. Страшно е, когато няма с кого да я изживееш така, както си мечтал на младини….

Прозрения за една любов

Наскоро осъзнах, че остарявам...Имахме годишнина от сватбата с мъжа ми- цели 20 години и беше време за кратка равносметка.В мислите ми се прокрадна едно клише- “Хубаво би било да съм отново на 22, ама задължително със сегашния акъл!” Май не съм открила Америка, но носталгията по отминалите години ме наведе на мисълта, че бая вода е изтекла, откакто казах съдбовното “да”. Реших да се вгледам по-надълбоко в себе си и да проведа една игра: открийте разликите между една булка преди и една домакиня сега. Какво се беше променило? За добро или за лошо? Сбъднаха ли се очакванията ми от брака? Какво постигнах и от кои мечти се отказах? По-щастлива ли съм сега от тогава? Ами любовта? В какво се бе превърнала тя? Знае се, че истината не винаги е приятна, но за мен е задължителна и си обещах да бъда болезнено откровена в констатациите към себе си и съответните изводи, до които стигнах.Нужни ми бяха, за да имам куража да погледна смело към следващите 20 години. Поне...
Омъжих се по любов. И без много да му мисля.Едва ли можеш да опознаеш човека до теб за 6 месеца. И той ме обичаше. Струваше ми се, че това е достатъчно и че цял живот ще летим на крилете на щастието. Не стана съвсем така... Не бях подготвена за трудностите по пътя и не знаех как да се справям с тях. Исках да имам съвършения брак; да бъда перфектната съпруга и майка и всеки провал ме хвърляше в бездната на отчаянието. Едва след 10 години осъзнах, че никой не е съвършен и не бива да се изтезавам по тази начин. Цената на това прозрение се оказа твърде висока...Колко ли млади жени сега се борят с това, през което минах аз? Да се издигнат в професията, да останат желани за любимия мъж, да отглеждат децата си с много търпение и любов, да са факири в кухнята и леглото, домът им да свети и да изглеждат като излезли от модно списание? Ах, блажени са наивните! Нима е възможно всичко това? Ала младостта не търпи неуспехи. И не понася провала. Едва сега осъзнах колко по-важно е да запазиш вътрешното си равновесие в името на семейното спокойствие, отколкото до доказваш на целия свят колко си велика! Защото на света просто не му пука за теб. Единствените хора, които остават до теб и те подкрепят и в най-мрачните моменти са именно те- мъжът и децата. Пред тях няма нужда да се доказваш, те винаги ще те обичат, а останалите- за тях не си струва да се хабят усилия. Нито пък мнението им е от особено значение. Любовта остава, когато и двамата я искат и са готови да жертват собственото си его в името на компромиса. Битката за съпружеско надмощие е обречена от самото начало. Тя е безмислена и крайно изтощителна. Може и да е грешка на младостта, не знам. Вече с никого не се състезавам. Ами близките? С вечните си претенции, коментари и неодобрения? Най- добре би било изобщо да не им се връзваме, ама кой да ти каже? Всяка една външна намеса е пагубна за семейството и, ако знаех това още тогава щях да хлопна вратите пред недоброжелателите и критикарите. Не че сега е късно, ама и това прозрение е изстрадано. А когато дойде детето- откъде да знае човек колко радости и грижи, и тревоги предстоят? То става центъра на вселената, а любовта, с която те дарява наистина оправдава страха и безсънните нощи. Моля се тази любов да бъде вечна; без нея не бих могла да живея. Зная, че майките ще ме разберат...
Отдавна престанах да бъда максималист. Радвам се на простите неща. Щастлива съм, когато вечер всички се съберем около масата и си споделяме дневните преживявания в училище, на работа, сред хората. Тези мигове са безценни и бих искала да ги задържа завинаги, но все още си оставам наивна и на 42 години. Нищо не е вечно на този свят, а човек няма как да знае какви старини го очакват. Моля се и за здраве. Все си мисля, че ако сме здрави ще се справим с новите предизвикателства. Всеки, който в даден момент е изгубил здравето си знае колко безмислено е всичко останало. Вече не искам да покорявам света, а да се радвам на това, което имам. То никак не е малко. И със сигурност е най-скъпото. Останалото е просто суета. С годините разбрах, че за мен най-важното е да съм добра и любяща майка. Мисля, че там ми е и силата. Нищо не ме радва така, както успехите на детето, щастливата й усмивка и обичта, с която ме дарява. Сега разбирам, че си е струвало трудностите, лишенията и усилията.
Понякога получавам укори от мъжа ми, че много съм се променила. Да, така е. Но и той се е променил. Ще ми се да вярвам, че е за добро.Нима е малко да успееш да съхраниш любовта и доверието след 20 години съвместен живот? Няма рецепти за такова щастие, всеки сам си намира пътя към заветното разбирателство. Но не са ли взаимни старанията, нищо не се получава. За себе си приех, че животът е една постоянна промяна. Стремя се да я насочвам към добро. Търся хубавото у хората, подминавам недостатъците. Забелязала съм, че на доброто почти всеки отвръща с добро. И ако не раздавам любов, доброта и щастие няма как да бъда обградена с тях. Има и много преходни неща- младостта, красотата, успехите... За мен е важно да съм сред непреходните- семеен мир и любов. Друго наистина не ми трябва.
Все още имам мечти- та кой човек няма? Без мечтите няма да сме истински. Умението да гледаш напред също е вид изкуство, което се старая да развивам. Носталгията по миналото е вътрешния ми протест към нещата, които не харесвам сега. Можех ли да се справя по-добре? Навярно...Но никога не е късно за промяна, стига да знаем какво искаме. И това отнема време, докато се разбере. Поне при мен беше така...
Когато остарея искам да съм здрава и доволна от живота си. Да се радвам на семейството си- мъж, дете, внуци, ако е рекъл Господ. Да имам сили да им помагам и да ги виждам щастливи. И да знам, че въпреки неизбежните житейски грешки все пак съм намерила правилния път и не съм се отклонявала от него. Няма да е лесно, но затова пък си струва да се опита...

Чудото ЖИВОТ

Животът е предизвикателство- посрещни го.
Животът е дар- приеми го.
Животът е приключение- осъществи го.
Животът е мъка- надмогни я.
Животът е дълг- изпълни го.
Животът е игра- изиграй я.
Животът е тайнство- открий го.
Животът е песен- изпей я.
Животът е възможност- използвай я.
Животът е пътешествие- извърши го.
Животът е обещание- спази го.
Животът е любов- открий я.
Животът е красота- възхвали я.
Животът е истина- осъзнай я.
Животът е битка- приеми я.
Животът е загадка- разреши я.
Животът е цел- постигни я.

Мисли от помъдряване

Научих..., че животът е като тоалетна хартия.
Колкото по свършва, толкова по-бързо се върти рулото.
Научих..., че трябва да сме благодарни, Че Господ не ни дава всичко, което поискаме.

Научих..., че парите не ти купуват класа.!!!!!
Научих..., че онези малки неща, които се случват всеки ден, правят живота толкова вълнуващ.
Научих..., че под всяка твърда черупка, се крие някой, който иска да бъде ценен и обичан.
Научих..., че Господ не е сътворил света за един ден, тогава какво ме кара да мисля, че аз мога.
Научих..., че ако не обръщаш внимание на фактите, това не ги променя.
Научих..., че ако възнамеряваш да си оправиш сметките с някого, само ще му позволиш да продължи да те наранява.
Научих..., че любовта, а не времето, лекува всички рани.

Научих..., че най-лесният начин да израсна като човек е да се обградя с хора, които са по-умни от мен.
Научих..., че всеки, когото срещаш, заслужава да бъде поздравяван с усмивка.
Научих..., че никой не е идеален, докато не се влюбиш в него.
Научих..., че животът е корав, но аз съм по-корав.
Научих..., че възможностите никога не се пропиляват.
Някой ще се възползва от тези, които ти си пропуснал.
Научих..., че ако таиш горчивина, Щастието ще отиде другаде.

Научих..., че бих дал всичко да можех да кажа на онези, които обичам,
Че ги обичам още веднъж преди да си оπ⌦㔲㬴идат от този свят.

Научих..., че трябва да си мериш приказките, защото утре може да се върнат при теб.
Научих..., че усмивката е евтин начин да си подобриш външния вид.
Научих..., че не мога да избирам как да се чувствам, но мога да избирам какво да направя по този въпрос.
Научих..., че всеки иска да живее на върха на планината, но щастието и израстването се случват, когато я изкачваш.
Научих..., че колкото по-малко време трябва да работя, толкова повече неща свършвам.
Научих..., че животът е като тоалетна хартия.
Колкото по свършва, толкова по-бързо се върти рулото.
Научих..., че трябва да сме благодарни, Че Господ не ни дава всичко, което поискаме.

Научих..., че парите не ти купуват класа.!!!!!
Научих..., че онези малки неща, които се случват всеки ден, правят живота толкова вълнуващ.
Научих..., че под всяка твърда черупка, се крие някой, който иска да бъде ценен и обичан.
Научих..., че Господ не е сътворил света за един ден, тогава какво ме кара да мисля, че аз мога.
Научих..., че ако не обръщаш внимание на фактите, това не ги променя.
Научих..., че ако възнамеряваш да си оправиш сметките с някого, само ще му позволиш да продължи да те наранява.
Научих..., че любовта, а не времето, лекува всички рани.

Научих..., че най-лесният начин да израсна като човек е да се обградя с хора, които са по-умни от мен.
Научих..., че всеки, когото срещаш, заслужава да бъде поздравяван с усмивка.
Научих..., че никой не е идеален, докато не се влюбиш в него.
Научих..., че животът е корав, но аз съм по-корав.
Научих..., че възможностите никога не се пропиляват.
Някой ще се възползва от тези, които ти си пропуснал.
Научих..., че ако таиш горчивина, Щастието ще отиде другаде.

Научих..., че бих дал всичко да можех да кажа на онези, които обичам,
Че ги обичам още веднъж преди да си оπ⌦㔲㬴идат от този свят.

Научих..., че трябва да си мериш приказките, защото утре може да се върнат при теб.
Научих..., че усмивката е евтин начин да си подобриш външния вид.
Научих..., че не мога да избирам как да се чувствам, но мога да избирам какво да направя по този въпрос.
Научих..., че всеки иска да живее на върха на планината, но щастието и израстването се случват, когато я изкачваш.
Научих..., че колкото по-малко време трябва да работя, толкова повече неща свършвам.

Танцувай с мен!

Трудно е да вървиш сам из житейските пътища. Понякога пътеките са стръмни, друг път трънливи, а в повечето случай опасни.....Още с прерязването на пъпната ни връв, с отделянето от топлата утроба сме захвърлени на произвола на съдбата. Поемаме първата глътка въздух с вик, а после цял живот крещим от болка, самота, невежество. Изпитанията, в които се препъваме по пътя са бодлите, които дерат душата ни и оставят своите отпечатъци до сетния ни дъх. Накрая си отиваме, надупчени от куршумите на съдбата, уморени и примирени. Колко дупки има във вашата душа? Дали е гладка и мека или прилича по-скоро на пробойна, по която се е упражнявала всесилната съдба? Колко често казваме, че животът продължава и караме напред, но дълбоко в нас нещо си е отишло завинаги- любим човек, мечтите ни, младостта...Пробойните остават, докато накрая не заприличаме на паяжина, раздрана от житейските уроци. И все пак сме благодарни- приключението е било вълнуващо, трудно и несигурно, но ни е поднесло и мигове на щастие, които нареждаме като пейзажи в паметта си. Първата прегръдка на мама, силното рамо на татко, първата целувка, подскачащото от любов сърце, първата ни рожба, щастието да сме сред добри приятели. И сякаш на заден план остават трудностите, болестите, мъката, сълзите и всички онези стрели, летяли покрай нас и попадали в нас... Дали си е струвало? Не знам. Какво ли си мисли човек, когато се сбогува с този свят? Какво ще запомни и ще пренесе в отвъдното? Какво остава на диска? Дали енергията на любовта, която сме раздали в изобилие не е силата, която ще остана завинаги в душата? Нали казват, че идваме на този свят, за да се научим да обичаме. И не е ли болката, която изпитваме най-често по житейската писта от несподелена, неразбрана или изгубена любов? Раздялата с любими същества разклаща до дъно психическите ни устои. И помним тази болка до края. Животът нищо не ни спестява. Така, както и дарява, така и с лека ръка понякога ни измъква свидните души... Каква утеха има за майката, загубила рожбата си? Дали някога ще успее да удави болката и да се засмее от сърце? Колко сълзи лее жената, останала без верния си спътник в живота? Денем изглежда силна и спокойна, но нощите са един несекващ кошмар, раздиран от тъга и безсилие. А какво става в душите ни, когато изгубим родител? Не е ли това началото на края? Сякаш потъваме в бездна, дълбоко и безвъзвратно, без да знаем дали отново ще се появим на повърхността. Изникват хиляди въпроси. Защо? Как ще живея сега? Как ще продължа напред без любимото същество? Нощта не дава отговори, а утрото, казват, било по-мъдро от вечерта. Гушкаме домашните си любимци, за да раздадем на нещо живо насъбралата се любов и потъваме в блаженство от ответната реакция- пухкава лапа на съчувствие и разбирателство, умен поглед и успокояващо мъркане...Прегръщаме ги и ги обичаме, защото един ден и тях няма да ги има... Не случайно казват, че никой нищо няма да си отнесе от земята. Къщите, колите и материалните придобивки ще преминат в други ръце и няма да помнят, че точно ние сме ги обитавали преди. Друг ще ходи в нашата къща, ще кара нашата кола и ще носи дрехите ни. Материята няма да ни е потребна. Затова оставяме на земята тленните си останки, когато си заминем. Те няма да ни трябват повече за следващото изпитание. Вероятно няма и да ги помним. Но това, без което не можем и във вечността е любовта- спомена за нея, преживяванията ни от любов, щастието, макар и мимолетно, с което ни е дарила любовта. Това е смисълът. С нея ще си заминем, заради нея ще ни помнят и тачат, от любов ще скърбят за нас...Няма живот без любов. Всичко живо линее, гасне и загива без любов. И цветята, и животните, и ние, хората. Когато душата страда, болестите ни нападат и разрушават. Не успеем ли да превъзмогнем душевната болка, отваряме широко вратите за физическите травми, болежки и страдания. Липсата на любов ни разболява , а понякога ни и унищожава. Дали даряваме достатъчно любов? На семейството, на приятелите, на хората около нас? Кой ще ни запомни, ако никой не не обича? Защо се лишаваме от този райски благодат и се затормозяваме да съдим другите, да мразим и да се сърдим за какво ли не? Може би животът е един танц. Прекрасен, страстен и буен танц за две души... Искам да го изтанцувам докрай и да го помня вечно! Този танц на любовта, заради който сме тук и се учим на стъпките цял живот. Може би вашият танц е страстно танго? Или буен рок? Бавен блус или изящен валс? Танцувайте! Не се щадете! Това е танцът на любовта и на живота. Прекрасен, единствен, красив и вълнуващ танц. Намерете си партньор, прегърнете го нежно и му прошепнете: „Танцувай смен!” И се понесете във вихъра на вечността....

Реквием за щастието

Те са толкова малки и толкова истински:

1. БИЖУТО. Невероятно е, когато дъщеря ми сплете ръчички около врата ми в нежна прегръдка като скъпо бижу. Не, всъщност няма такова бижу, колкото и скъпоценно, което да замени това щастие...
2. “НАШАТА ПЕСЕН”. С мъжа ми сме на ресторант- вино, свещи, романтика. И изведнъж- не, не може да бъде! От радиото прозвучава “Запечатано в целувка” на Джейсън Донован- нашата сватбена песен отпреди 15 години. Знаем, че пее само за нас. И че няма случайности. Чета го в погледа на любимия...
3. ПАРФЮМЪТ. Истинска наслада е най-после да открия “моя” аромат- този, който с уханието на сандалово дърво, момина сълза и морски вълни ми нашепва за екзотика и любов на далечен остров. Да, това е моето малко вълшебство...
4. КАФЕТО. Пробуждане. Слънце. Топлина. И най-женското ми удоволствие- чашата с ароматно кафе в леглото. Защо ли усещането е неповторимо ден след ден?...
5. ПОЕЗИЯТА. Полунощ е. Любимите ми хора спят, а аз творя. На свещ. И на фона на “Легло от рози” на Джон Бон Джови. Разтърсващ блус,който изтръгва силни емоции и изливам душата си върху белия лист. Музата предизвиква експлозия от удоволствие...
6. ЛЮБОВНИТЕ ФИЛМИ. И романтични, и комични, и тъжни. Но толкова човешки. Потапям се блажено в тях и се разтапям от емоции...
7. ЦВЕТЯТА. Отглеждам си мини джунгла у дома. Зеленината ме успокоява, а пъстрите китки добавят цвят в ежедневието ми. Грижа се за тях с много любов, а те ми отвръщат с фойерверки от прелестни цъфтежи и ухания...
8. ДОМАШНИТЕ ЛЮБИМЦИ. Куче и две котки. Разбират ме без думи и ме обичат безусловно. А аз ги боготворя. Радост в къщи...
9. КНИГИТЕ. Това е друг свят, по-добър, в който обичам да се преселвам и да пътешествам с часове...
10. КАРТИНАТА. Нарисувана от най-великия художник на земята- детето ми. Тя съчетава всичко, което ме прави щастлива- дома, животните, цветята. Да живее изкуството! А отдолу- вместо подпис, просто пише: “Мамо, обичам те