Страници

24 май 2014

24 май- светъл празник!


24-ти май- Ден на българската писменост и култура. Честит празник, българи! Да сте здрави, да пребъдете и да ви има и занапред.... Да помните историята си, да почитате дедите си и да милеете за бъдещето на децата си! Велика нация сме, духовно богата, благословена. Дали сме нещо на света- кирилицата. Светите братя Кирил и Методий дълго ще прославят родината ни. А ние? Как да продължим доброто дело? Нека се наречем българи с гордост и без излишен патос. Заслужаваме историята си и ковем бъдещето си. Културата е национална, но тя е и частица от всеки един от нас. Култура на поведение, на отношение към другите, на усещане за принадлежност към един велик народ. Дано успеем да я съхраним. За да ни има. За да се радваме на децата си. За да бъдем моста между славното минало и светлото бъдеще. Да почитаме дедите си и да милеем за културното наследство, което ще завещаем на децата си. Имаме прекрасен фолклор, вековно изкуство, невероятни млади таланти във всички сфери на науката и изкуството. Талантливи сме и сме умни! Какво тогава ни спира да бъдем напред и в икономиката, и в цивилизацията? Дали малко повече култура в ежедневието няма да ни е излишна? Нека не забравяме, че сме българи! Когато кръщаваме децата си, когато почитаме традициите си, прекланяме се пред историята и мислим за идните бъднини... За да се съхраним като народ и да се гордеем с минало, настояще и бъдеще. Това ни завещаха дедите, към това се стремяха. Днес земетресение на разлюля- силно, мощно, дълго. Разтърси ни душите, сърцата, разтрепери телата. Изхвърли ни с мощен трясък от привидния комфорт, в който се бяхме настанили. Светите братя Кирил и Методий сякаш ни изпратиха знак- ясен и безпардонен. Накъде вървите, българи? Какво се случва с вас? Какво ви завещахме, а вие докъде я докарахте! Събудете се! Опомнете се! Това ли са светлите бъднини, към които ви поведохме? Този ли живот искахте? Не? Ами, вие си го направихте такъв! Страхотен трус. Почувствах се като новородена. Сякаш изтърсих мръсотията, събирана с години навън. Имахме нужда от това разтърсване. Дано сме го разбрали...Светъл празник, скъпи българи!

13 май 2014

Какво ми пречи днес?


В България има една особена порода хора- вечно недоволните. Това са, може би, ваши роднини, познати, съседи, колеги. Огледайте се- веднага ще ги разпознаете! На тази порода хора всичко и всички им пречат- целодневно и целонощно, и без почивен ден! Когато се събудят сутрин те не благодарят на Бог, че са се събудили живи и здрави, че семейството им е живо и здраво, че децата им са добре, че имат покрив над главата си, че има какво да сложат в устата... Не! Първата им мисъл е: да видим какво ми пречи днес! Последвана от: кой ми пречи днес, с кого да се заям, на кого да се скарам, от кого да се оплача, срещу кого да пусна жалба/донос/оплакване/? И се започва....Така осмислят дена си. Тези хора не знаят как да живеят в хармония със себе си и обкръжаващия ги свят. Те никога не търсят доброто, не виждат красивото, не се усмихват. Те са сърдити на всички и на целия свят, защото нещо там им пречи и ги тормози, и целия им живот се върти около това как и с какви средства да унищожат истинската или въбражаемата заплаха за тяхното "спокойствие". Уви, то никога не идва. Защото, когато елиминират едно "зло", просто ги връхлита следващото. За тези хора няма почивен ден- те, горките, са преследвани денонощно от проблеми, които сами настървено си търсят. И да няма такива, ей Бога ми, света ще изринат, ама ще намерят! Защото трябва да недоволстват и да се оплакват от нещо или някого! Че иначе за какво им е живота?! Смисълът на жалкото им живуркане е да мрънкат, да хленчат, да се жалват, да се оплакват, да се сърдят, да недоволстват, да се карат, с който им се изпречи на пътя, да наставляват и... да се вечно нещастни, заради другите! Тежка мисия! Същите тези многострадални люде нямат приятели. Те имат съмишленици по съдба. Хора, като тях, които разбират "мъките" им и ги споделят. Същите като тях недоволни многознайковци, които си мислят, че света се върти около тях; които мразят всички и обвиняват целокупния свят за всичките си "проблеми". А проблеми при тези хора дал Бог в изобилие! Всички знаем, че кой каквото търси- това намира. Търсиш проблем- имаш го! Търсиш драма- ето я! Търсиш доказателства колко е гаден света- моля! Те просто те заливат. Настройваш си мисълта и емоциите на вълна "гаден живот, лоши, луди хора" и- хоп! Виждаш ги навсякъде около теб. След което се надуват от собствената си "прозорливост и величие". Да, те винаги са знаели какви ненормални хора има, а сега и животът им го доказва... Тази порода хора обикновено са недоволни и от семейството си. Децата им, според тях, са недообразовани, неслучили на партньор в живота, неумеещи да гледат собствените си деца и най-вече невслушващи се в "мъдрите" съвети на "загрижените" им родители... Не е чудно, че такива деца обикновено забягват на другия край на света само и само да са далеч от тази силна родителска "загриженост". Същите сърдити люде нямат личен живот. Техния интерес е живота на съседите/колегите/родата. Слухтят да чуят какво се случва там и се тормозят от случващото се денонощно. Защо ли се смеят съседите им сега? Че за какво има да се смееш в този гаден живот? Дали спят или ядат? Пак ли имат гости? Че за какво толкова си приказват с гостите? Ама, било празник? Глупости на търкалета! Дали пък не правят секс? .... Толкова много въпроси измъчват любознателните несретници, толкова много нови проблеми им се образуват.... Което само им доказва колко са прави, че всички хора са лоши и луди, а само те са нормални..... Ммм, да. Дотук добре. Това беше "веселата" част. Сега, обаче, да продължим нататък и да проследим какво се случва в живота на тези изтерзани от недоволство хора. Ами, как какво? Мислите им се превръщат в дела. Съдбата прави обратен завой и ги възнаграждава с истинско нещастие. Започват да ги сполетяват "трагедии". Страшни неща ги връхлитат "изневиделица" и направо преобръщат целия им "подреден" живот....Вижте ги- те са до вас. Разболяват се от тежка болест. Остават сами. Децата им се пропиват, полудяват, пропадат. Или, да не дава Господ, някакъв идиот размазва на парчета детето им насред улица. И тогава, може би, идва мига на просветление. Тогава разбират колко несъществено е това, че някой с нещо ти е пречил. Тогава се събуждат не с мисълта "кой да натопя днес?", а с болката от невъзвратимото...Тогава осъзнават що е то истински проблем. Или не? Ами, всичко зависи от менталния капацитет на "пострадалите". В повечето случай те отказват да се смирят. Или кроят планове как да си "отмъстят". Изживяват се като съдници на хората и проклинат съдбата.... Ами, да. Каквото повикало, това се обадило. Животът е безкрайно справедлив. И всеки си получава заслуженото. Няма трагедии- има последици от мисли и дела. Всички ние сме тук, за да живеем в хармония с природата, в мир и любов. За да се радваме на дълъг, спокоен и щастлив живот. Кой, каквото сам си направи и пожъне- това ще посее. Стара българска поговорка. Посейте любов- и цялата вселена ще ви отвърне с любов. Раздайте недоволство и омраза- и ще бъдете заляти с тройно повече омраза. Направете умишлено зло- и трагедията се размазва върху вас със скоростта на светлината! На никой няма да му се размине, никой не е по-велик от Създателя. Проклинайте силно- и проклятията ще ви се върнат стократно... Оплаквайте се непрекъснато- и ще се задъхате от яд и недоволство. Някои хора ще ме разберат, четейки това. Защото, слава Богу, много сме, които мислим така. За съжаление, обаче, винаги ще има и хора, които нищо няма да вдянат и още на следващата сутрин ще скочат с "бодрата" мисъл и мисия- какво ми пречи днес? Кой ме тормози и от кого да се жалвам? ... Нека! Щом така си осмислят живота. Всеки е в правото да живее в собствения си ад/рай. Въпрос на гледна точка и на нагласа- един и същ живот. Хора разни, мисли много и най-разнообразни. Вече не ми е жал за такива хора. Не искам и да знам за тях. Не се трогвам от "трагедиите" им.... Не съчувствам на "проблемите" им. Просто ги подминавам и дори не ги забелязвам. Не ги виждам, не ги чувам, не се интересувам от тях. Ако искат да са вечно сърдити- тяхно право! Само после да не изреват на умряло. Обаче и това не ме вълнува. Каквото сам си направиш, никой не може да ти направи. За мен тези хора просто не съществуват. Те не са в моята вселена. Аз съм благодарна. За това, че ме има. За това, че аз и обичаните от мен хора сме живи и здрави. За това, че имам храна, дом, семейство. За това, че Бог чува молитвите ми и ме закриля. За това, че имам добри и верни приятели. За живота. За любовта. За всичко, с което съм дарена. За това, че съм благословена. За щастието, което успявам да открия. За красотата, която умея да виждам. За всичко това БЛАГОДАРЯ! Всеки Божий ден. Амин.

09 май 2014

Залез


Дочаках залезът. Горе на една скала, обляна от затихващия слънчев лъч притаих дъх пред величието на природата. Мощна, красива, запомняща се гледка. Миг на щастие, щипка тъга и силно удивление пред поредното природно величие. Обичам залезите. Те са прекрасни, мъдри, улегнали- така, както човек се чувства в залеза на живота си. Поуморен от дългото пътуване, но зареден с много преживявания и красиви спомени. Зората е началото, новото, непознатото. Залезът е мекотата на извървяната слънчева пътека, мъдростта на годините и златните спомени, скътани в душата. Тези, които ще ни стоплят и даряват със светлина, когато настъпи нощта. Загледайте залеза. Потопете се в златистите ласки на последните лъчи. Усещате ли спокойствието на затихващия ден? Каквото и да се е случило, то ще се скрие със слънцето и ще ви поведе към сънищата на нощта. Залезът е красив и малко тъжен. Защото е единствен. Никога няма да се повтори, виждате го само веднъж. И изчезва във вечността. Залезът ме обгръща в спокойствие и тишина. В хармония с живота и размисъл за скалите. Тези, които изкачих и другите, които не успях. Не се отказвам. Знам, че ще успея. Просто трябва да дочакам следващия залез...Колко залеза посрещаме и изпращаме в рамките на един живот? Красотата не може да се превърне в навик. Тя винаги удивлява, смирява, възвисява... Палитра от емоции, разстлани в една дъга превръщат сивотата в огнена заря. Залезът е огън, макар и затихващ. Докато остава искра, която да гори има и надежда... За това, че може още да не сме видели най-красивия си залез; вяра, че най-хубавото предстои.