Мъжете били от Марс.... А жените?!

Мъжете са от Марс, жените от Венера. За жалост, има и жени, които са от съвсем непонятна планета. Тези същества гледат на мъжа до тях като на касичка/обект за превъзпитание/досадно присъствие на дивана. Те са вечно недоволни от мъжете и шумно разгласяват недостатъците им, измислени или не. Сексът от висша форма на общуване се е превърнал в досадно задължение или удобен метод за манипулация. Насладата от секса не се случва тук и сега. Уж нямало фригидни жени, имало некадърни мъже....Дали? И каква е ролята на жената, за да повдигне мъжкото либидо? Буквално и преносно. Или да го смачка? Зависи от нея... Дано не се разпознаете в някоя от случките. И въобще нe става въпрос за клишето, че сега ви боли главата...
-Във въздуха прехвърчат искри и той ви подава купичка с ягоди. Докато предвкусва продължението, вие набързо си спретвате една маска за лице и лежите като мумия...
-Той ви моли да си облечете секси бельо. Отказвате, защото сте зиморничава, а и леко сте настинала...
-Той е настроен за секс и ви шепне нещо еротично. Вашият отговор? „Цял ден слушам простотии от клиенти, нали не очакваш и това да слушам сега?”... Освен това трябва да се разгримирате, да си измиете зъбите и да си приготвите дрехите за утре...
-Тръгвате на гости, а той ви пожелава на вратата. Отвръщате троснато, че не сте си правили прическата и грима цял час, за да ги развалите за пет минути...
-Той ви гледа с премрежен поглед в секси роклята, а вие разтревожено го питате дали не си е забравил пак очилата някъде...
-Той ви гали по ерогенните зони и вие скачате, като попарена. Разяснявате му, че ще трябва да почака, докато пуснете пералнята, изгладите дрехите и изчистите печката... Да е в бойна готовност дотогава!
-Той извършва чудеса с вашето тяло, но вие упорито мълчите, като сфинкс. Нали не очаква да звучите като евтина порно актриса?...
-Той изгаря от желание по вас, но вие точно тогава искате да поговорите за бъдещето на децата ви...
-Той ви поняса страстно към леглото, но вие се сещате, че е крайно време да смените спалното бельо. И май не изключихте ютията...
-Той ви прегръща нежно в леглото, а вие избухвате в сълзлива тирада: децата не се обаждат, кранчето в банята тече, не ви стигат парите, колата се е счупила...
-Той ви хвали хубавата вечеря. Вие махате пренебрежително и критично отбелязвате, че пак е напълнял...
-Той обожава секса, но вие сте уморена работеща жена. Затова ще почака- най-добре до Коледа...
-Мъжете харесват „ лоши „ момичета. Но вие сте добра, мила и състрадателна. А „добрите” момичета не правят „такива” неща, нали?
-Той е луд по вас и ви пита какво ви харесва. Отвръщате, че истинските мъже не се нуждаят от напътствия...
-Двама на дивана. Той е възбуден и вие също....Нямате търпение да разберете кой е бащата на Мелинда в последния епизод на любимия ви сериал...
-Аполон е в стихията си. Оглеждате го критично и го успокоявате, че размерът няма значение...
-Той е организирал уикенд за двама извън града. Отивате, но през цялото време мрънкате, че е трябвало да си останете у дома да подредите гардеробите...
-Само двамата сте у дома. Той ви желае, а вие споделяте, че най-после имате време за себе си и ще можете да се насладите на дълга вана, маникюр и педикюр... Може дори да си боядисате косата.
-Той се е разнежил, но вие се сещате, че днес не сте се чула с приятелката си. Телефона ви къде е?
-Докато той ви гледа в захлас по време на секс, вие го подканвате да побърза, защото имате доста неща за вършене...

Това не ви се е случвало, нали? Вие сте красива, страстна и сексапилна жена! А мъжът до вас е истински мъж. Ако все пак ви се струва, че вашия Аполон не е вече така божествен, атлетичен и енергичен- кажете му го в прав текст и отбележете, че вероятно се дължи на остаряване. Не се притеснявайте, ако ви затръшне вратата. Вие ще си отворите прозореца. Но не се учудвайте, когато "изневиделица" там се появи силуета на друга жена...

Майка?

С Наско се познаваме от няколко години. Когато постъпи на работа във фирмата правеше впечатление на сдържан и затворен в себе си човек. Не общуваше с никого извън служебните си задължения, нищо не разказваше за себе си. Беше хубав мъж, около 40-те, интелигентен, образован и възпитан. Жените го харесваха, но никоя не успя да се сближи с него. Умишлено държеше всички на страна. За него се знаеше, че е разведен и има голяма дъщеря. Нищо повече. Не идваше на тържества, не понасяше празниците и избягваше всякакъв физически допир с хората. Странна птица, помислих си. Веднъж ми спомена, че си търси партньор за тенис и така започна пет годишната ни дружба. Струваше ми се, че само спортът го разтоварваше. Имаше някаква агресия в начина, по който удряше топката. Сякаш отмъщаваше на целия свят за някаква огромна несправедливост. Веднъж го поканих у нас на гости и, за мое учудване, той прие. Може би обстановката го е предразположила, но се оказа приятен събеседник. С дъщеря ми обсъди новите компютърни програми, които бяха негова специалност, с мъжа ми говореха за икономика и пари, хапна си, пийна умерено и на тръгване каза, че сме страхотно семейство. Стори ми се, че някаква болка за миг преряза лицето му, но бързо изчезна. Спомена, че дъщеря му е на 18 години, обича я повече от всичко на света, но не живее с него… Това беше цялата информация, с която разполагахме. Играехме тенис, гледахме филми заедно, идваше у нас, но така и никога повече не проговори за себе си. Въпреки всичко го харесвах. Беше сериозен, работеше усърдно и всяваше респект. Но личният му живот си остана една голяма загадка. Свободните жени го ухажваха, но той така и не прояви интерес. Миналия месец пиехме кафе навън, когато ми спомена, че майка му е починала. Дълго време била болна от рак и накрая си отишла. Искрено му съчувствах. Бях изгубила баща си наскоро и знаех каква непоносима болка е това. Прегърнах го и изказах съболезнования. Наско не реагира. В очите му нямаше нито мъка, нито сълзи. Стори ми се, че изглеждаше облекчен, но реших, че това е в резултат на дългото боледуване на жената. Вероятно много се е мъчела и смъртта е била по-лекия изход. Казах му, че не мога да си представя нещо по-тежко от това да загубиш майка, а той само ме погледна някак странно и ми разказа своята история. Истинска, мъчителна, но до болка откровена.
- Майка ми е била на 20 години, когато ме е родила. Две години след мен се е появила и сестра ми. Баща ми е работел по цял ден, за да ни издържа, но явно този живот не е удовлетворявал майка ми. Била е красива и изключително амбициозна. Смътно помня скандалите в къщи, но ясно помня деня, в който изгони баща ми и му забрани повече да се свързва с нас. Не й трябвал неудачник в живота, който да спира развитието й. Нямах представа тогава какво развитие очакваше, тъй като тя нямаше нито образование, нито семейна подкрепа. Беше от малък град, с родителите си не общуваше, а на по-големия си брат завиждаше безумно за международната му кариера и признание като лекар. Само дето не взимаше под внимание цената на този успех. Вуйчо ми изгуби единствения си син при нещастен случай и, за да не полудее, реши да се отдаде изцяло на лекарската професия. Напусна България и от време на време чувахме за него от разни международни симпозиуми. Майка ми се тресеше от яд, че именно брат й, а не тя е получил този успех и признание. Сякаш нещо му беше дадено даром и не живееше с най-голямата болка в сърцето си- загубата на дете. Годините си минаваха, а майка ми ставаше все по-нервна и груба към мен и сестра ми. Постоянно ни повтаряше, че ако не сме ние отдавна да е заминала за Америка и да гради живота си там. Каквото и да правехме със сестра ми, все не можехме да й угодим. Казваше, че децата са огромна пречка в живота на жената и че без нас щеше вече да е и богата, и известна. В детското ми съзнание тези понятия нямаха особен смисъл до деня, в който ни събра багажа в една чанта, хвана ни за ръка и ни заведе в столицата при някакво бездетно семейство. Тогава бях на шест годинки и си спомням, че стисках ръката й до посиняване. Усещах някаква огромна заплаха, но мозъкът ми още не можеше да възприеме каква точно се случваше или пък не искаше да го приеме. Мама беше делова и без излишни емоции ни обясни, че това са новите ни родители, че са ни осиновили и вече те ще се грижат за нас. Плаках, пищях, молих я да остане, влачех се по пода… Никакъв резултат. Тръгна си без дори да се обърне. Това беше последният път, когато я видях. Нито някога се обади да попита как сме, нито изпрати писмо или картичка за рождения ни ден. Осиновителите ни знаеха само, че не е в България. И така за един ден животът ми се преобърна наопаки. Бях в чужда къща, с чужди хора, бях уплашен и единственото нещо, което исках беше мама. Но- мама повече не се появи. Новите ни родители бяха добри хора, със скромни възможности, но много ни обичаха. Винаги се стараеха да ни е добре, да не ни липсва нещо и по възможност да бъдем щастливи. Последното беше невъзможно за мен. Мисля си, че именно тогава съм изгубил завинаги умението си да чувствам , да страдам , да се радвам . Мразех някой да ме прегръща или целува, странях от децата в училище, а после и от колеги. Приятели почти нямах. Когато завърших университета се влюбих в една жена- седем години по-възрастна от мен, но много красива и умна. След година любовта ни се увенча с дъщеричка- най-прекрасното дете на света! Дълго време не смеех да сключа брак с приятелката си. Старата травма не беше излекувана. Страхувах се, че с брака ще провалим всичко. И така до деня, в който приятелката ми взе дъщеря ни е ме напусна. Каза, че пет години са достатъчно време, за да се колебая какво искам и че не желае повече да има до себе си такъв нерешителен мъж. Приех обяснението й без дори да опитам да се защитя. Не се опитах и да си я върна. Никога не се разкрих напълно пред нея. Може би, ако и бях разказал, че майка ми ме е изоставила на шест години, че се страхувах от обвързване и че не вярвах някой да може да ме обича истински тя щеше да остане. Но така и не намерих смелост да й го кажа. Срамувах се, че съм недостоен за любов. От там нататък бях като прокълнат. Никоя връзка с жена не издържаше повече от година или две. Постоянно бях нащрек, че мога да бъда изоставен и бързах да си тръгна преди да ме зарежат. Вярвах, че след като собствената ми майка се е отказала от мен, то едва ли някоя жена щеше да ме обича толкова, че да иска да остане с мен. А нямаше да понеса отново да бъда изоставен. Така си минаха годините. От работа в къщи и все едно и също. Единственият светъл лъч в живота ми беше контакта с дъщеря ми. Обичах да ходя на кино с нея, да си говорим, да пътуваме. Благодарен съм на майка й, че не ме спираше да я виждам, когато поискам. Тя вече си имаше съпруг и друго дете, но веднъж ми каза, че никоя жена няма да ме търпи, ако се държа така студено с нея. Замислих се и разбрах, че е права. Бях заключил сърцето си завинаги, за да не бъда наранен отново. Благодарение на майка ми щях да влача тази емоционална травма до края на живота си. Или не? Знам, че всичко си зависи от мен, но все още не мога да преодолея страха от едно евентуално разочарование. За разлика от мен, сестра ми се омъжи и създаде хубаво семейство. Може би не помнеше толкова ясно деня, в който майка ни си тръгна, защото беше малка и успя да се привърже към осиновителите ни. Преди няколко месеца майка ми се обади у дома. Щях да получа удар! Каза, че се е разделила и с третия си съпруг, американец, прибрала се е в България, но е болна от рак и иска да се грижа за нея. Нямаше емоция, нямаше извинения, нищо. Просто една заповед- трябва да ме гледаш. Побеснях и я наругах. Тя не се впечатли особено. Каза, че и без това е разочарована от мен, че нищо не съм постигнал в живота си, а на всичкото отгоре съм се сдобил и с „копеле”. Това вече ми изби баланса и й треснах телефона. Нямаше да й позволя да осквернява единственото смислено нещо в живота ми. Повиках дъщеря ми и реших да й разкажа всичко. От начало до край. Детето ме изслуша внимателно, но прие информацията без излишен драматизъм . Това харесвам в нея- толкова млада, а толкова уравновесена и умна. Най-изненадващо за мен тя предложи да се грижи за баба си- същата, която не искаше да я вижда, защото била „копеле”. Не можех да позволя на дъщеря ми да се забърква с тази жена, която за мен бе едно проклятие. Но детето настоя и отиде при баба си. Грижеше се за нея, водеше я на процедури, пазаруваше й и помагаше с домакинската работа. Казваше, че не й тежи. И така- докато миналия месец майка ми издъхна. Очакваше се. Дъщеря ми и сестра ми организираха погребението, но аз така и не се престраших да отида. Нямах сили да застана до ковчега и да я погледна. Опасявах се, че ще избухна и ще я наругая. Нямаше смисъл да се правят панаири…. След погребението нещата си тръгнаха по старому. Дъщеря ми се записа в университета, аз си ходех на работа и се опитвах да забравя последните 40 години от живота ми. До онова проклето писмо…. Пристигна от адвокатите й в Америка. Оказа се, че след третия си развод майка ми е била изключително заможна жена. В завещанието си, оформено месец преди смъртта й, посочва, че иска състоянието й да бъде разпределено на три- между мен, сестра ми и дъщеря ми. Само че тогава не знаех, че става въпрос за милиони….
Гледах го в недоумение. Не разбирах защо наличието на пари е проблем.
- Не виждаш ли замисъла?- почти изкрещя Наско. – Тази жена продължава да ме тормози и от гроба! Какво, по дяволите, трябва да правя с толкова много пари? Какво? Да се пенсионирам до края на живота си, защото скъпата ми майчица ми е оставила гърне със злато?! Писна ми от нея! Кой й е искал тия пари? Да си ги беше отнесла с нея, по-добра услуга щеше да ми направи. Исках единствено да ме обича и да бъде до мен. Това е всичко. Не искам милионите й! Заради тези пари ни изостави….Те съсипаха живота ми. Та тя наричаше собствената си внучка „копеле”, а сега и нея включила в завещанието…. Сигурно да си плати за грижите!
Беше бесен. Лицето му беше бледо и изпито. Изпитах желание да го прегърна. За първи път не се отдръпна. Положи глава на рамото ми и се разплака. Оставих го да се наплаче, да изхвърли от организма си натрупаната отрова и омраза; да се пречисти….
След този разговор Наско си взе отпуск и изчезна някъде за една седмица. Когато ми се обади да се видим знаех, че нещо се е случило. Със свито сърце го зачаках пред кафенето и приятно се изненадах, когато пред мен застана един усмихнат, гордо изправен мъж. Прегърнахме се и седнахме на масата. Наско излъчваше едно спокойствие, нетипично за него. Сякаш беше разбрал смисъла на живота и беше в мир със себе си.
- Дадох парите- уведоми ме накратко и се усмихна. – Сякаш камък ми падна от сърцето. Вече мога да си живея живота….
- На кого ги даде?- попитах.
- Знаеш ли колко сираци има у нас? Колко са изоставените деца? Болните? На всички тях преведох парите по банкови сметки. До стотинка. Отървах се от бремето. Не искам такова наследство от майка ми, мир на душата й. Дано най-после да е намерила покой. Тя си знае защо е постъпила така навремето, аз не мога да я съдя. Но мога да реша как ще живея от тук нататък. Имам хубава работа, прекрасна дъщеря, добри приятели. Може би ще си намеря и жена, за която да се оженя. Никога не е късно. Да, ще рискувам. Ще се оставя да обичам и да бъда обичан. Пък после- каквото е решил Господ. Но без нейните пари! Те щяха да са като проклятие от гроба! Никога не съм искал парите й, не можех да ги приема и сега. Децата без родители имат нужда от тях. Приживе майка ми не направи много добрини. Дано сега, чрез тези средства, да има повече любов и доброта сред изоставените и страдащите.
- Гордея се с теб!- чух се да казвам и го прегърнах отново. – Само един истински човек с огромно сърце би постъпил така. Дано вече и ти да бъдеш щастлив. Вярвам, че ще е така……

Далече, занапред...

7.10.1989 година. Тогава си казахме заветното "да" и се взехме и в радости, и в тревоги, и в здраве, и в болести. Беше прекрасно, вълнуващо, безоблачно и емоционално. Като всяко ново начало... Къде сме сега, 21 години по-късно? Около нас раздели, разводи, егоизъм, дребнавости и омраза. Оцеляхме и опазихме любовта си. Силни сме и сме добри! Изправихме се срещу предизвикателствата, преглътнахме различията и се преборихме с трудностите. И продължаваме да се обичаме.... Откъснахме се от завистниците, зложелателите, песимистите. Бяхме двама срещу всички и- победихме! Цената бе висока, но усилията си струваха. За нищо не съжалявам. Изпитанията ни научиха да бъдем задружни, проблемите ни сплотиха. Няма безоблачен брак. Има любов, разбирателство, уважение, компромис, зачитане на човека до теб. Има желание да продължиш напред. Никога не се предадохме. Вярвахме, че ще остареем заедно. Една далечна мечта има шанс да се сбъдне занапред. Животът ми е прекрасен с теб. Дори не искам да си го представя без твоята любов. Светът е за двама, ти си по-добрата половинка. Благодаря ти, че те има. Благодарна съм за доверието ти, за прошката, грижите, добротата и мъжката сила. Чувствам се сигурна до теб. Спокойна съм за семейството ни. Плавахме в дълбоки и мътни води. Не позволихме на любовта ни да се удави. Изкачихме стръмни и опасни скали, но не оставихме брака ни да се разбие на парчета. Минахме през бурени и тръни, но запазихме розите за нас.... Обичта, приятелството, съпричастността надделяха над злото и затова продължаваме смело да крачим заедно и занапред. Хубаво е с теб. Превърнахме брака си в приказка с щастливо продължение... Раздадохме любов и получихме много любов. В дома ни има смях и веселие. Може би е дошло и времето да се радваме на плодовете на нашата любов? Отгледахме прекрасно дете. Извървяхме нашата голгота. Загубихме родители, приятели, но бяхме заедно и в болката, и в скръбта. Подкрепяхме се в трудните мигове и никога не изгубихме вярата, че доброто тепърва ни предстои... Така и стана. За любовта, която оцелява вдигам наздравица днес. За щастието, което се извоюва е молитвата ми занапред. За брака ни, който ни дари с радости и взаимност- благодаря! Зная, че ни очакват още много хубави дни. Благословени сме с любовта ни. Далече, занапред- обичам те!

Писмо до рая

Изминаха три години, откакто ти вече не си сред нас. Нищо не е същото. Животът си продължава, времето препуска, а нюансите на света изглеждат някак избледнели. Не зная къде си... Надявам се да си в рая. Ако има рай. Не ти написах некролог. Не можех да позволя на смъртта да надделее над живота. Не мога да мисля за теб като снимка върху надгробен камък. Не мога да те обичам в минало време. Спомени, сънища и мисли се преливат в едно и губя представа за време и пространство. Разумът крещи, че те няма, а сърцето прелива от любов към теб. Живея в паралелна действителност- не те срещам в ежедневието, но общувам с теб в мислите си, споделям чувства и емоции с теб. Дали ме чуваш? Дали разбираш какво усещам? Бдиш ли над нас така, както правеше преди? Ти беше моята опора, с теб се чувствах в безопасност. Знаех, че мога да разчитам на теб. Знаех, че любовта ти е безусловна. Семейството за теб беше нещо свято. Затова се раздаваше изцяло за нас. Сега ни остави на Бог. Моля се Той да бди над нас. Защото ти не си тук да ме утешиш, подкрепиш, благословиш... Спомням си последната прегръдка. Защо не разбрах, че е последна? Защо не ми каза, че отиваш в друго измерение и че може и да се срещнем....в някой друг живот? Ако има такъв. Искам да вярвам, че ще те срещна отново. Нали любовта е енергия? Тя не се губи. Тук остана болката и хаоса в душите, но може би при теб е силата и светлината. Казват, че няма смърт. Така ли е? Ти имаш всички отговори... Чувствам се безсилна, несигурна, наранена. Мнителна съм и към щастието, дори. Видях колко преходно е всичко. Радваме се на някого и си въобразяваме, че цяла вечност ще сме заедно... Реалността е безпощадна. Хората просто си тръгват от живота ни и ни оставят кървящи, объркани, затънали в хиляди въпроси без отговори. Всеки сам се научава да живее с болката. Всеки намира своите отговори, за да има някаква утеха. Истината е толкова относителна. Да, животът наистина продължава. Дали пък това не е единствената вечност? Сърцето познава и любовта, и тъгата. Очите гледат- но какво всъщност виждат? Търся те- с очи, с душа, с разум и сърце... Къде си? Помниш ли ме? Или всичко е било една измама? Ще те обичам до сетния си дъх. Нататък не зная какво следва...Ти знаеш. Чакай ме! И ме обичай! Другото все някак ще го преживея. Благодаря на Бог, че имах любовта ти в този живот. И ти имаш моята- оттук до безкрая... Нека има светлина! Ти обичаше живота. Зная, че би искал да съм щастлива. Няма да е лесно. Заради теб ще се опитам да продължа напред. Обичам те....

Необикновени хора

С баба Тинка се запознах преди година в едно китно родопско градче, където участвах във възстановяването на местната църква. Жива, пъргава жена, въпреки своите 82 години, тя отговаряше за поддръжката на църквата. Живееше сама в малка къщурка до самата църква и сутрин отключваше портите на светата обител, вечер ги заключваше, продаваше свещи и почистваше вътре след някоя по-голяма литургия. Впечатли ме със своята жизненост и оптимизъм. Беше винаги усмихната, никога не се оплакваше от болежки и непрекъснато помагаше на някой. Жилава българка от тази порода, която май вече е на изчезване, но за щастие все още се среща по селата и в малките градове. Баба Тинка никога не показваше признаци на умора или досада. Ръцете й бяха загрубели от полската работа- сама си гледаше градината- зеленчуци и цветя и винаги ми носеше свежи букетчета, когато отивах в града. Работеше безвъзмездно и в двора на църквата- садеше здравец, прекопаваше растенията и ги поливаше в сушите. Такъв й беше денят. Една вечер останах да пренощувам при нея и седнахме на сладка приказка. Почерпих я с вино, защото имах рожден ден, а тя на свой ред ми подари една прекрасна икона. В компанията й се чувствах добре. Излъчваше толкова много позитивна енергия, че не можах да се сдържа да не я попитам откъде черпи тези сили и вдъхновение за живот. Предполагах, че има семейство, въпреки че не бях виждала никой да се вясва в къщата, докато ходех там. Ето какво ми разказа тя, без сълзи и излишен патос.
- Бог ми даде дълъг живот, за което съм Му благодарна. Но ми прати и много изпитания. Той си знае защо. Бях много млада, ненавършила 30, когато останах вдовица с две малки деца. С много любов и лишения успях да отгледам сина си и дъщерята, да ги изуча и да им дам път в живота. Пораснаха добри деца. Когато синът ми се задоми бях много щастлива. Родиха им се две момченца и тогава наистина се почувствах като галеница на съдбата. Но после дойде лошото. Синът ми загина в автомобилна катастрофа. Нямаше и 30 години...Не бях на себе си от мъка. Ако не беше дъщерята и внуците, сигурно щях да полудея. Но казват, че едно зло никога не едва само. Имало е сърце още да пати. Три години по-късно дъщеря ми се разболя от рак на гърдата и си отиде за няколко месеца. Беше само на 33…Идеше ми да вия от мъка и да проклинам целия свят! Защо Господ ми причиняваше това? Лягах и ставах с тази мисъл, но Бог мълчеше. Никому нищо лошо не бях сторила, но приех, че това е моята съдба и трябва да си изживея живота така, както Той е пожелал. Започнах да се занимавам с църквата, да се опитвам да помагам на хората, които идваха тук- всеки със своите си мъки и проблеми. Най-голямата ми радост беше, когато внуците идваха лятото и се навъртаха около мен. Много им се радвах. Пораснаха чудесни мъже. Но вече по-рядко идват насам. Имат семейства, работа. Разбирам ги. Всеки си има своя път в живота. Какво да правят тук? То почти не останаха млади хора в града. Няма работа, няма пари. Как да живеят тук и с какво да хранят децата си? Нищо, така е трябвало. Моля се на Господ да им дава здраве, друго за себе си не искам. В църквата идват много хора от околните села и градове, някои и от по-далеч. Казват, че местността е лечебна. Не знам, но с очите си съм виждала как болни деца оздравяват и се изправят на крака. Какво по-голямо щастие за един родител от това да види детето си здраво? Затова тази църква трябва да я има. Моята мисия е да се грижа за двора , за чистотата и да приемам хората. Мисля, че така им помагам. Затова не се оплаквам. Е, болят ме костите понякога, ама не е страшно. То е от годинките…..
Баба Тинка се разсмя- с нейния си звънлив смях, който никога не можеше да издаде какво й беше минало през главата. С вярата си в Бог, с неизменния стремеж да върши добро, тя бе приела съдбата си като малък откъс от великата вселенска промисъл и всеотдайно даваше своя принос за осъществяването й. Така, както можеше.
Когато си помисля колко пъти се оплакваме за щяло и нещяло се сещам за баба Тинка и млъквам . Нямам право да хленча и да се сърдя. Тя ме научи да приемаме съдбата си и да сме благодарни на Бог за изпитанията, които ни изпраща. Дори и за тези, които късат сърцето ни и раняват душата ни. Но не ни убиват. И да продължаваме с вяра напред. Трудна задача, която изисква много сила и себеотрицание. А умението да продължаваш да обичаш хората, въпреки личните си загуби е особено състояние на душата, неприсъщо за всеки. Наистина човешката сила е безкрайна. Всеки път, когато ходя в Пещера и срещам баба Тинка се убеждавам в това. Любовта, добротата, прошката- това не са абстрактни понятие. Те са тук, на земята и съществуват в нечия душа. Огледайте се около вас и може да ги видите. Щастлива съм, че се докоснах до тях…..

Снахите, свекървите и... златото

Не съм свекърва и никога няма да бъда, защото имам дъщеря. Обаче съм снаха! От тия, дето не винаги могат да се похвалят с безусловна обич от „втората” си майка... И все се питам защо туй явление е така разпространено из нашите географски ширини. Легенди се носят за враждите между снаха и свекърва. И с право. Потресаващи са историите, на които съм попадала за взаимоотношенията между тези две дами. Веднага искам да кажа, че има и изключения. За щастие, познавам изключително добри свекърви и снахи. Защото, когато човек е добронамерен към някого, рядко ще срещне отпор или открита омраза. Наше приятелско семейство- англичани- имат двама сина. И две снахи. Единият ги дари с две внучки, другият няма деца- доста късно се ожени. Свекървата не прави разлика между снахите. Не критикува, не коментира, не натяква. Пред тях се държи естествено, но без излишно фамилиарничене. Не се опитва да „превъзпита” снахите. Не прави забележки как се отглеждат внучките й. Не иска обяснения, не се обижда, не помни до гроб грешките на снахата и не търси под вола теле. Приема, че това е отделно семейство, различно от нейното, с различни разбирания и не влиза в конфликт със снахата. Колкото и да ви е чудно, искрено се радва и на двете си снахи и е доволна, че синовете й са щастливи. Макар и да не живеят според нейните разбирания. Тя ги обича, подкрепя и не ги съди. Така е в Англия. Много важно, ще кажат някои. А тук как стоят нещата? Отвърже ли се езикът на свекървата, следват чудеса от умопомрачителни заключения за „проклетията” на снахата, която е насочена лично срещу нея с цел да я уязви, обиди, унижи, смачка…. Дали е така наистина? „Снаха” на английски език е „daughter-in-law”. „Свекърва” е „mother-in-law”. И двете понятия включват думите „майка” и „дъщеря”. Което ще рече, че снахата е дъщерята, която винаги сте искали да имате. Колко свекърви мислят за снахите си по този начин? Скандално ли ви се струва да си помислите, че снахата ви е дете- така, както е синът ви, а не е врагът в къщи? Можете ли да я обичате като собствено дете? Да я приемете като родна дъщеря? И така, както прощавате грешките на сина си, да прощавате и нейните? Да ги приемете като грешки на младостта, а не като целенасочени нападения срещу вас? Да я подкрепяте и обичате цял живот, въпреки някои издънки? От сина си никога не бихте се отказали, нали? Без значение какво направи или каже. Направете го и за вашата снаха. Ще сте спокойна, щастлива и ще се радвате на полагащото ви се внимание и обич от най-близките ви същества- синът, снахата и прекрасните ви внуци. Нима има по-голяма благословия от това?
И ще се смеете от сърце на всички онези зловещи разкази с неясен край за кръвожадни битки между снахи и свекърви. За злата свекърва, проклела снахата да няма деца. Или за тази, която подарила златен пръстен на снаха си, като предварително го „закодирала” за раздяла, болести и смърт. И цял живот чакала проклятието да се сбъдне, докато не разбрала, че няма как да стане, защото снахата предвидливо е изхвърлила скъпоценния дар…. И други подобни „градски легенди”, които не ви касаят и за които не искате да знаете. Защото това се случва само в приказките, а не в реалния живот, нали?
И понеже сте преди всичко майка- знаете, че децата са най-големият Божий дар. Те са вашето щастие, отговорност и любов. Смисълът на живота. Затова ежедневно благодарите на Господ за този дар и се чувствате благословена.