Мъжете били от Марс.... А жените?!

Мъжете са от Марс, жените от Венера. За жалост, има и жени, които са от съвсем непонятна планета. Тези същества гледат на мъжа до тях като на касичка/обект за превъзпитание/досадно присъствие на дивана. Те са вечно недоволни от мъжете и шумно разгласяват недостатъците им, измислени или не. Сексът от висша форма на общуване се е превърнал в досадно задължение или удобен метод за манипулация. Насладата от секса не се случва тук и сега. Уж нямало фригидни жени, имало некадърни мъже....Дали? И каква е ролята на жената, за да повдигне мъжкото либидо? Буквално и преносно. Или да го смачка? Зависи от нея... Дано не се разпознаете в някоя от случките. И въобще нe става въпрос за клишето, че сега ви боли главата...
-Във въздуха прехвърчат искри и той ви подава купичка с ягоди. Докато предвкусва продължението, вие набързо си спретвате една маска за лице и лежите като мумия...
-Той ви моли да си облечете секси бельо. Отказвате, защото сте зиморничава, а и леко сте настинала...
-Той е настроен за секс и ви шепне нещо еротично. Вашият отговор? „Цял ден слушам простотии от клиенти, нали не очакваш и това да слушам сега?”... Освен това трябва да се разгримирате, да си измиете зъбите и да си приготвите дрехите за утре...
-Тръгвате на гости, а той ви пожелава на вратата. Отвръщате троснато, че не сте си правили прическата и грима цял час, за да ги развалите за пет минути...
-Той ви гледа с премрежен поглед в секси роклята, а вие разтревожено го питате дали не си е забравил пак очилата някъде...
-Той ви гали по ерогенните зони и вие скачате, като попарена. Разяснявате му, че ще трябва да почака, докато пуснете пералнята, изгладите дрехите и изчистите печката... Да е в бойна готовност дотогава!
-Той извършва чудеса с вашето тяло, но вие упорито мълчите, като сфинкс. Нали не очаква да звучите като евтина порно актриса?...
-Той изгаря от желание по вас, но вие точно тогава искате да поговорите за бъдещето на децата ви...
-Той ви поняса страстно към леглото, но вие се сещате, че е крайно време да смените спалното бельо. И май не изключихте ютията...
-Той ви прегръща нежно в леглото, а вие избухвате в сълзлива тирада: децата не се обаждат, кранчето в банята тече, не ви стигат парите, колата се е счупила...
-Той ви хвали хубавата вечеря. Вие махате пренебрежително и критично отбелязвате, че пак е напълнял...
-Той обожава секса, но вие сте уморена работеща жена. Затова ще почака- най-добре до Коледа...
-Мъжете харесват „ лоши „ момичета. Но вие сте добра, мила и състрадателна. А „добрите” момичета не правят „такива” неща, нали?
-Той е луд по вас и ви пита какво ви харесва. Отвръщате, че истинските мъже не се нуждаят от напътствия...
-Двама на дивана. Той е възбуден и вие също....Нямате търпение да разберете кой е бащата на Мелинда в последния епизод на любимия ви сериал...
-Аполон е в стихията си. Оглеждате го критично и го успокоявате, че размерът няма значение...
-Той е организирал уикенд за двама извън града. Отивате, но през цялото време мрънкате, че е трябвало да си останете у дома да подредите гардеробите...
-Само двамата сте у дома. Той ви желае, а вие споделяте, че най-после имате време за себе си и ще можете да се насладите на дълга вана, маникюр и педикюр... Може дори да си боядисате косата.
-Той се е разнежил, но вие се сещате, че днес не сте се чула с приятелката си. Телефона ви къде е?
-Докато той ви гледа в захлас по време на секс, вие го подканвате да побърза, защото имате доста неща за вършене...

Това не ви се е случвало, нали? Вие сте красива, страстна и сексапилна жена! А мъжът до вас е истински мъж. Ако все пак ви се струва, че вашия Аполон не е вече така божествен, атлетичен и енергичен- кажете му го в прав текст и отбележете, че вероятно се дължи на остаряване. Не се притеснявайте, ако ви затръшне вратата. Вие ще си отворите прозореца. Но не се учудвайте, когато "изневиделица" там се появи силуета на друга жена...

Позитивни парадокси

Не е вярно, че сме негативна нация. Толкова добри новини долитат постоянно до нас, че няма как да не изпаднеш в щастлив делириум. Ежедневно научаваме, че в България няма престъпници. Дори и някой случайно да е бил несправедливо набеден за такъв, тутакси излиза от ареста/затвора и достолепни адвокати ни обясняват, че човечеца е невинен като бебешко дупе! Не е ясно само защо простосмъртния народ не може да оцени райската благодат, в която живурка, ами вечно недоволства от съдебната система и сипе хули по адрес на невинни люде. Съвсем прясна е новината за оневиняването на Вальо Топлото. Вместо да предизвика душевно облекчение, този съдебен казус изригна в почти всенародни ропот и омраза. Крив народ сме си и това е! Така и не се научихме да обичаме бившите си и настоящи управници-монополисти. Нима убягна от погледа на гладния и измръзнал зиме народ факта, че Топлото миткаше с колело, вместо с лимузина и нямаше и спомен от източените милиони? Защо решихме, че милионите му са духнали към Малдивите, като газ в тръбопровода на Топлофикация? То бива недоверие и неприязън, ама нашето си е чиста проба национален хейтърски синдром! И що не вземете да се разходите до Малдивите, та да видите, че там няма офшорки, а само бели хора по бели плажове с шарени коктейли в ръка? Всеки е невинен до доказване на противното! Направо задминахме американците в потвърждаването на тезата за благородството на заподозрени в тежки престъпления. И сега, ако не ни похвали Европа, то кога? Ами то не останаха престъпници в тази държава, бе! Оказва се, че никой не е крал, източвал, присвоявал, фалшифицирал, лъгал, подкупвал, поръчвал, убивал. Другото са само гнусни инсинуации за нажежаване на всенародното недоволство. Едни братя (некръвни), дето отскоро ги издирват също са на път да се окажат туристи на Малдивите. Или Сейшелите. Хората са си отишли на почивка, а тук някой се сетил, че били престъпници! Човек да не смее да напусне страната! Току виж го обявили за общодържавно издирване... Лошото е, че тези благи вести за невинни български граждани идват в изключително неподходящ момент и действат като червено на бик на освирепелия от мизерия народ. А и отдавна се знае, че жегата ни мъти мозъците повече, отколкото е здравословно. Навярно затова подобни радостни съобщения ни изваждат от равновесие за секунди и предизвикват причерняване, гадене и световъртеж. Като прибавиш към клиничната картина системното недохранване, текущите сметки, битовите неволи, на средностатистически нашенец не му мърда колапса. После има да се вайкаме защо сме първи по сърдечносъдови заболявания и ранна смърт... В тия жеги, само като пуснеш новините и те сюрпризират с поредното увеличение на тока, забраната за пушене ти се струва като балсам за изпушилите ни души. Дори от парламента долетя щастлива вест, че ползваш или не ползваш парно, народните избраници щели да гласуват да плащаш, щом имаш тръби в панелката си! Топлофикация не се шегува! И дори това да не ни е първа грижа в рекордните юнските жеги, самата мисъл предизвиква още по-обилно изпотяване и сърцебиене. Ето това се казва негативно мислене. Вместо да се радваме, че Вальо Топлото е невинен, ние се пържим в собствен сос при мисълта за идващата зима и новите небивалици на порно, пардон парно индустрията.... Бивали така, бе хора?! Позитивно мислене трябва на нацията! Стига с това черногледство! Мислете, медитирайте, представяйте си всички райски кътчета на земята, където бихте искали да сте сега и .... проумейте веднъж завинаги, че никога няма да стъпите там! Затова пък новоизлюпените бивши заподозрени за престъпления срещу народа ни със сигурност ще прекарват доста време там и даже може да ви зарадват някой ден с мемоари и снимки на всички тези приказни местенца.... Сега да не вземете да им завидите! Че и това е лоша нашенска черта. Бачкали хората, замогнали се, разпътували се- свят да видят и свят тях да види. Няма лошо. Само че- Видовден дойде! Напук на съдебната система... Най-интересното тепърва предстои!

Сатурнови сметки

В Сатурнова дупка съм. А може и да е яма. При всички случаи има планетарна намеса- иначе защо ми гръмнаха бушоните? Денят ми започва чудесно- кафето ухае прекрасно, лятото ме зове. Хвърлям едно око в огледалото и констатирам, че изглеждам що-годе добре.Не се терзая дълго какво да облека, защото и без това нямам голям избор. Затова пък си спестявам притесненията да си подновявам гардероба на всеки нов сезон. Нося си старите дрехи с усмивка и винаги влагам частица индивидуално творчество. Така се отличавам от тълпата.Не всеки би се сетил, че от зимното бельо става оригинално лятно бюстие. Пестя пари от дрехи и успявам да закърпя домашния бюджет. Неведнъж са ми казвали, че имам богато въображение. Така е. Артистична натура съм и не изпадам в баналности. Приятелките ми се оплакват, че мъжете им не били романтични. Зависи как подхождаш към тях. Мъжът ми отдавна свикна да вечеряме на свещи и даже се дразни от силно осветление. Хем романтично, хем икономично. Така спестяваме разходи и за ток. Семейството ми отдавна е запознато с принципите на суровоядство- то. Неслучайно в Холивуд всяка втора звезда дъвче моркови и се усмихва бодро. Защо да изоставаме от тях? Хем се вталяваме, хем сме със свеж тен. Пестим и от храна. А когато дъщеря ми се запъти за сетен път към банята й припомням, че прекомерното къпане изсушава кожата и води до преждевременни бръчки. Дори и при млади хора. Косата й била мазна? Ами то е от хормоните в пубертета. И докато позатихнат, използваме научен подход- поръсвам скалпа й с бебешка пудра, разресваме косата и тя заблестява все едно е мита със скъп шампоан и балсам. Така детето пести и козметика, и вода. Освен това не се трови с химия- знае ли човек какво слагат в днешните препарати за къпане? Баба й като си е мила косата с хума и жълтък да не би да е оплешивяла? Напротив. И досега има буйна грива. Синът ми ме кара да се боядисвам, за да изглеждам по-млада. Въпрос на гледна точка. Аз и така си младея. Някои дават луди пари, за да им направят бели кичури, а аз си ги имам от природата. Натурално. У дома не се консумира алкохол и не се пуши- в разрез е с природосъобразния ни начин на живот. Успях да убедя всички членове на семейството в ползата от ходенето пеш. Хем не те блъскат в градския транспорт, хем печелиш две кофички кисело мляко срещу спестеното билетче. И полезно, и благотворно за бюджета. Кола нямаме и при цени на бензина това си е истинска благословия! Непрекъснатото движение отменя нуждата от висене във фитнес залите. Та кой нормален човек би се чувствал комфортно, дишайки потта на десетки фитнес-маниаци? Сигурно се чудите как се развличаме без да се охарчваме? И това съм го измислила. Лятото правим основен ремонт на апартамента почти без пари. Синът се занимава с дърводелство и прави страхотни шкафчета, столчета, масички. Все едно сме с нова мебелировка. Дъщерята шие, преправя и прекроява и сме с нови пердета, калъфи и тапицерия. Съпругът без затруднение изкарва кухнята на балкона и прави от двустайното жилище тристайно. Наесен се чувстваме отлично- все едно сме в нов дом. Дойде ли зимата практикуваме моржуване- древен ритуал за каляване и подмладяване. Съответно нямаме проблеми с цените на парното. Абсолютно независими сме и от инфлацията. Доказали сме, че можем и без храна, и без вода, и без ток и парно, и без транспорт. Начинът ни на живот изключва цял куп болести на цивилизацията- затлъстяване, диабет, високо кръвно, депресия. Съответно не се налага да висим пред НЗОК за скъпи лекарства. Телевизия не гледаме и не четем вестници. Така подържаме добро настроение, здрава психика и оптимистична нагласа. След като всичко ми е наред, навярно се питате защо тогава съм в Сатурнова дупка? Ами, децата ме ядосаха. Пак иде лято и вместо да подхващат работа, те взели, че се размечтали- за море, планина, екскурзии...Ей такива глезотии. Знам, че е от пубертета, но въпреки това се нервирах. На нищо ли не съм ги научила досега? Искат екскурзия? Готово! Още утре ги командировам на село при нашите. Там, сред красивите планински пейзажи, да хващат мотиката и да действат. Че то след лятото пак ще дойде зима и ще искат да хрупат моркови. А тях все някой трябва да ги посади, нали?

Звездна приказка

Иванка пристигна в столицата на 18 години- неграмотно, но усмихнато селско девойче с голями планове за бъдещето си. Първо си смени името- Иванка беше твърде обикновено име за необикновения живот, който й предстоеше. Предпочете да се назовава Станислава Станиславова, трето поколение софиянка, от богат и елитен столичен род... Едва ли някой щеше да тръгне да проверява биографията й, когато покори хай-лайфа. Истината е, че мисията се оказа трудна, макар и не невъзможна. Поради липсата на образование и почти всякакъв интелект, Слава се насочи към най-лесно достъпното средство за промяна на имиджа- парите. Не че ги имаше, но знаеше как да си ги набави. За целта се сближи с няколко заможни балъци, съдра им кожата и ги заряза да ближат рани и да сънуват креватните й подвизи. Да, парите й бяха нужни, но те не бяха самоцел. Слава се целеше нависоко. Искаше престиж, слава, социален статус, богат съпруг и обществено признание. Амбициите й не познаваха граници, а целта оправдаваше средствата. Момичето положи нечовешки усилия в постигане на заветната си мечта. След дългогодишно висене по всевъзможни барове и клубове за богаташи попадна на добра находка- млад, прилично изглеждащ бизнесмен, който не беше безразличен към прелестите й. Тук трябва да вметнем , че визията на Слава нямаше нищо общо с вида на Иванка. Младата жена беше усвоила до съвършенство умението да виси по цял ден в салоните за красота, да пазарува само бутикови дрехи и да се появява в обществото в целия блясък на новия си, лъскав имидж. Обектът на нейните чувства не можеше да остане безразличен към такава първична красота и маниери. Слава обожаваше да се появява в скъпарски издания и се скъсваше да дава интервюта за цените на тоалетите й, бижутата й и шопинг екскурзиите в Дубай... Надяваше се хората да й се възхищават и поне мъничко да й завиждат. Та нима тя не бе постигнала “американската мечта” на родна земя? Според ограничените й представи за живота едва ли имаше някой, който да не мечтае за лукс в неограничен вид. С надеждата да не изглежда прекалено елементарна в очите на хората, Слава си купи и диплома- за всеки случаи. Някои недобронамерени хора понякога я питаха за образованието й, но тя бързо и умело отклоняваше темата към поредната си шопинг бомба и щедро разтваряше вратите на гардероба си. А там беше като в покоите на Шехерезада- тузарски дрехи с петцифрени суми в евро. След години, ако напълнееше безумно, винаги можеше да ги разпродаде и с взетите пари да изгради модерни сиропиталища в цялата страна. Но- напълняването засега се отлагаше. Тя беше млада, красива, стройна и в разцвета на силите си. И искаше само най-доброто от живота. Защото го заслужаваше. И, разбира се, го получи. Омъжи се за своя избраник ( след като го разведе ) , роди детенце и заживя като в приказките. Оказа се, че бохемският живот й е в кръвта. Занизаха се бляскави и показни дни. Като всеки човек и Слава имаше своите проблеми- дали на следващото парти да облече роклята на Гучи или на Диор? А, може би, щеше да е по-добре да отскочи до Париж и да си купи нещо от новата колекция на Шанел? Трудно се взимаха подобни решения сред такова изобилие от фешън съблазни. Ами бижутата? Как най-добре да ги комбинира, за да покаже на всички, че имаше по много и от всичко без да изглежда кичозно? Сложни дилеми... Знаеше, че родените аристократи не парадират с богатството си, но все пак тя си беше от село и не виждаше причина да не се изфука с придобивките си. Какво пък толкова- нека хората да знаят, че и у нас може да тънеш в охолство без да си потомствен аристократ. И че с упоритост всичко се постига. Като добре възпитана дама Слава мълчеше по въпроса за произхода на семейното богатство. Ако много я пришпорваха за отговори, тогава мъдро отвръщаше, че работата му е майката! Работиш и забогатяваш. Така е в цивилизования свят, така вече беше и у нас. Нищо не идва даром! За съжаление, обаче, бедните й съграждани не й повярваха. Не само, че се усъмниха в думите й, ами си позволиха и да я заплашват. Слава се уплаши. Семейният съвет се събра и седна да умува какво да прави. Не искаха да са поредните жертви на злобни куршуми. Биха могли да емигрират. Само че там никой нямаше да се впечатлява от тях. Щяха да са част от тълпата и никой нямаше да се вълнува от марката на обувките й. Каква трагедия! Тогава накъде? И точно в този момент й хрумна гениална идея. Обратно на село! Хем нямаше да могат да я открият в затънтения край, хем пак можеше да се разхожда из полето с роклите на “Гучи” и да се фръцка пред кравите и овцете. Там, далеч от завистливи очи, можеше да запази спокойствието на семейството си и да се радва на придобитите с къртовски труд житейски награди. Да, родното село щеше да я спаси от деградиралото хайлайфско общество. За първи път в живота си Слава беше благодарна, че е от село. Неслучайно казват, че човек не трябва да забравя откъде е тръгнал и винаги да знае кога е време да се завърне към корените си.

За цената на щастието...

Колко струва щастието? Малко или много? Трудно ли се намира и колко дълго трае? Разхождам се из магазините и пресмятам на ум колко скъпа е шопинг терапията. Какво да си купя, за да си оправя настроението? Психолозите твърдят, че пазаруването е изключително полезно занимание, което увеличава нивото на серотонина в кръвта и създава усещане за еуфория. Като гледам цените- бая ръсене ще падне, докато достигна „нирвана”. Не съм суетна, нито кокетна. Не нося маркови дрехи, защото не бих се чувствала комфортно в тях. Хич не си падам и по обувки. От години не ходя на токчета, защото предпочитам да съм здраво стъпила на земята. В козметиката трудно могат да ме изкушат с някой „вълшебен” крем против бръчки на космически цени. А и още нямам бръчки… Парфюми обичам и понякога си ги купувам, ей така, за разкош. Харесвам свежите дървесно-цитрусови аромати, с полъх на току-що окосена трева. Напомнят ми за горски поляни, които нямат край „ на шир и длъж”. Обзема ме усещане за свобода. Най-великата човешка придобивка. За всички тези екстри цената е около сто лева - само. Оставям парфюма и продължавам бодро нататък. В живота има по-важни неща от ароматите. Твърдо съм решена да не се занимавам с битовизми днес и отказвам да мисля за неплатените сметки. Няма да броя и разходите за храна, понеже семейството ми е особено- държат да ядат всеки ден, даже по няколко пъти на ден, а това е скъпичко удоволствие. Но- щом ги прави щастливи да заспиват със сити стомаси, какво пък? Всеки има право на своето лично щастие. Другата ми слабост е вътрешния дизайн. Влизам в новооткрит магазин за мебели и вдъхвам съблазнителното ухание на дърво, кожа и меко кадифе. Жадно поглъщам с очи красивите холни гарнитури и мислено пренареждам къщата си. Почти си представям как се изтягам върху масивния кожен диван и гледам филма за Малдивите от плазмения телевизор, който ще си купя някой ден. Определено имам афинитет към лукса. Заглеждам се в една вана с подводен масажор и с размерите на цялата ми баня. Не мога да фокусирам точния брой на нулите в цената, защото съм късогледа, но пък, ако имам такава вана, за какво ми е да ходя на море? Ще си бълбукам по цял ден вътре и ще спестя солидна сума от морски приключения. В крайна сметка, ваната ще си изплати цената. Детето, като ревне за море, ще му посоча ваната и толкоз. Разглеждам и спалните. Каква мекота, какви цветове! Избирам си една огромна бяла спалня и пресмятам на ум дали ще се побере в стаята ми. Ако избием вратата, може и да влезе. Обаче- какъв разкош! Лягаш и забравяш да станеш. И без това учените са изчислили, че прекарваме по-голяма част от живота си в сън, та защо да не инвестирам в едно удобно легло? Моето е наследство от баба ми и скърца зловещо, когато се обърнеш. Чак котките се стряскат насън от звуците, които издава. Веднъж се изкуших да разгледам едно лъскаво списание за обзавеждане и почти се разплаках от картинките вътре. То бива палати, пространства, градини, ама толкова красота накуп ми дойде в повече и се просълзих от умиление. Естет съм и оценявам красивите вещи. Друг е въпроса дали те биха могли да ме направят щастлива. Няма как да знам, защото не разполагам с квадратурата, върху която да разположа тези прелести. Разбира се, първо трябва да спечеля от лотарията, за да си ги купя, а аз дори не играя тото. Излизам от магазина с провесен нос и несбъднати мечти, и погледът ми веднага се заковава върху един звяр на пътя. Грамаден, лъскав, бърз. Чак дъхът ми спира. Споменах ли, че си падам и по коли? Е, ако имах такава кола, нямаше да сляза от нея. Щях по цял ден да трамбовам по пътищата и нямаше да искам да се прибера при старата си гарнитура и скърцащото легло. Къщата или колата? Мислено слагам двете на кантара и везната се накланя в полза на дома. Правилно. Моят дом е моята крепост, а ходенето пеш е доказано полезно занимание за тялото и духа. Пътьом за в къщи се отбивам в кварталното магазинче с примамливото име „Всичко за левче”. Харесвам си една зелена стелка за баня, две калъфки за възглавници и един ароматизатор за колата. Обща цена- 8.50 лева. Плащам и си тръгвам доволна. Слънцето грее, птичките пеят. Чувствам се неописуемо щастлива. Колко малко му трябва на човек да е щастлив! Само осем лева и петдесет стотинки. К’во му плащаш?... Вашето щастие колко струва?

Интернационална идилия

Мери-Джейн Иванофф беше първо поколение канадка, кръстена на баба си Марийка и баба си Янка от село Слишовци, Трънско. Когато семейството пристигнало в Монреал притежавало три изразителни качества- мизерия, амбиция и ярък трънски акцент. Последното не било толкова важно за канадската им асимилация, тъй като там почти не се чувала френска реч в чист вид, да не говорим за английска. Родителите на Мери-Джейн – новоизлюпените канадци Айвън и Захаринка бързо свикнали с местните нрави и англо-говорящите си съседи. На първото междусъседско парти сред бланшираните омари и пастета от костенурка се откроявал вкусен трънски зелник. Гостите си облизали пръстите и тавата на Зинка бързо се опразнила. Всички си записали рецептата за биг грийн чийзбургер фром Трън. Такава вкусотия не били хапвали досега! На следващия гедъринг Зинка отново се изявила като блестяща кулинарка. Този път българския деликатес бил селски тиквеник- или пъмпкин перфекто пай по канадски. Хората се струпали около тавата и за нула време я омели- като невиждали храна туземци. На по-нататъшните сбирки Зинка нагостила съседите си и с шкембе чорба, боб по манастирски, качамак. Нечувани деликатеси! Ястията съответно били вписани в книжката с рецепти като тъми сууп, монастери бийнс и кетч-ъ-мак.
Един ден малката Мери-Джейн довела в къщи свое приятелче- канадче от индийски произход. Децата се заиграли, а скоро към тях се присъединили и други канадчета- съответно с етиопско, норвежко и новозеландско потекло. И изведнъж- о, чудо! Докато забърквала поредния нашенски специалитет Зинка дочула децата да пеят на български език:
- Рано сутрин, рано сутрин
- В неделя, в неделя-
- Камбаните бият, камбаните бият-
- Бим-бам-бум... Бим-бам-бум.
Зинка се просълзила от умиление. Цяла международна общност да пее песничка на български и то при положение, че я има и на френски, и на английски. Но не- децата не пееха “Фрере Жака, дон ме ву”, нито пък “Ар ю слийпинг, брадър Джон?”. Те пееха “Рано сутрин камбаните бият”- българската песен на трънски диалект!
- Боже, колко е малък света – помисли си Зинка и се почувства като у дома. Каква утеха да знаеш, че от Слишовци до Монреал камбаните бият еднакво за всички.
Непременно трябваше да почерпи децата с нещо вкусно. Дано да харесат каша от канейдиън компирс...

Злато и злини

Днешният ден бе особено подходящ за шопинг-маратон из бутиците. Джобчето на Радостина дрънкаше с парички и момичето се засмя самодоволно. 50 000 левчета! Толкова й бе оставил Джанката днес. Налагаше му се да замине в провинцията по работа и, за да не скучае любимата му, й беше оставил малко джобни. Да се разтуши из магазините и да си вземе нещо “по-така”. Нека му завиждат братлетата после за шикозното гадже!
Девойката спря лъскавото си БМВ пред един столичен МОЛ и подхвърли небрежно ключовете на момчето до входа.
-Паркирай я!- заповяда му важно и пъхна една двайсетолевка в ръката му. Не че не можеше сама да си паркира колата, но беше гледала по филмите как го правят баровците. Въпрос на власт беше друг да ти паркира лимузината. Размишлявайки върху предимствата на охолния живот, Радостина почти прегази възрастна жена на входа. Жената й се усмихна благо и протегна ръка за милостиня.
-Бог да те благослови, красавице! Моля за стотинки за хляб...
Красавицата подмина високомерно жената и се зачуди защо още търпяха просяците по улиците. Само да тормозят добрите граждани. Влезе в магазина и настроението й веднага се оправи при вида на лъскавите щандове. Но не за дълго...
-Тинче, ти ли си?- пресрещна я очилато момиче и й подаде картонена кутия.
-Не ме ли помниш- Диди от “В”клас? Събираме помощи за реставрация на църквата на село. Нали ще помогнеш?
-Нямам пари!- тросна се Радостина и избута бившата си съученичка от пътя.
Ей, аман от навлеци! Със сбръчкан от възмущение нос, тя се отправи към бижутерийния щанд. Продавачките там добре я познаваха и тутакси се засуетиха около нея. Показаха й най-новата колекция бижута от бяло злато със смарагди и след дълго кипрене пред огледалото Радостина се спря на чифт обеци за 20 бона. Докато плащаше в кеш си удари пръста в пластмасова кутия до касата. Там се събираха помощи за болно детенце, чиято снимка беше лепната на кутията. Младата дама тревожно разгледа нокътя си. За една бройка да си счупи маникюра! С презрение избута кутията назад и доволно се пресегна да си вземе покупката. Обеците щяха да паснат чудесно на черната й рокля “Шанел”. Запъти се към паркинга в приповдигнато настроение и с блеснали като смарагди очи. Потегли с колата като междувременно си оправяше червилото пред огледалото. И изведнъж чу грохот. Все едно се беше блъснала в чувал с картофи. Излезе бързо от колата и видя пред гумите й същата възрастна просякиня. Жената не даваше признаци на живот. Радостина се озърна плахо и като видя, че няма никой набра телефона на Джанката и проведе кратък, делови разговор.
-Ало, Муци, в МОЛ-а съм. Блъснах една бабичка в подземния паркинг.... Ми, не знам.... Гледам, че не шава.... Не, бе,не човек- не"ква там клошарка...Никой не ме видя....Не, не съм одраскала колата, споко!.... К,во да правя сега? .....Добре.... На Тошо Тиквата ли? ....Да, имам му джиесема.... Шъ отида....Колко да му цакам?.... К,во?! .... Хилядарка?!.... За не"ква си съсухрена бабичка. Ти добре ли си?....Офф- окей тръгвам...Да знаеш само к"ви сладурски обеци си взех, направо шъ паднеш.....Добре, бе, чух те- омитам се...Аре, чао!
Радостина приключи разговора, метна се в БМВ-то и отпраши с мръсна газ, убедена за сетен път, че животът бе ужасно несправедлив! .......

Дивотия в Рая

Събрахме се на маса след панихидата на Дивото. Бяха изминали 40 дни от показния му разстрел и бодрата ни дружинка приседна на рапорт и прогнози. Бизнесът вървеше добре, парите се множаха и трупаха като мухи на мед. Настъпиха блажени времена. Дебелия доволно потриваше ръце и почти не ругаеше. Всички изглеждаха развълнувани. Най-после някой се беше сетил, че у тая държава имаше и бели хора с изтънчени потребности. Предстоеше откриване на арена за луксозни стоки; жизнено необходими вещи за умни и успели в живота хора. Тези, които закусваха черен хайвер, караха Майбах, притежаваха личен самолет, имаха яхта в Монако и сметка на Сейшелските острови. Тони Куцото въздъхна облекчено:
- Доживях да легализират богатството! Аман от тоя данък обществено мнение... Писна ми да се оправдавам и обяснявам, че парите са ми от спестени закуски!
- Дивото, мир на праха му, не дочака светлото бъдеще – обади се кака Софка.
- Млъкни, ма! К”во ти пука за умрелите, бедните и болните? Глей си кефа и т”ва е! – разсъждаваше философски и в духа на новото време Пешо Пердето. – Лошото мина, сега ни чакат хубави години.
- Че то кое ни беше лошото? – недоумяваше кака Софка. – Живеехме си като баровци, а дори и сега хората навън стачкуват за мизерните си заплати.
- Майната им на хората! – изруга Дебелия. – Да стачкуват! Щом са прости и са се примирявали да живеят с триста лева, кой им е виновен?! Олигарсите? Как ли пък не! Че те първи си откриха сметки на Кайманите. Бедните какво чакат?!
- Да, де, ама ако един ден хората се надигнат и се разбунтуват?- упорстваше кака Софка.
Бурен смях огласи кръчмата.
- Кои хора, бе? Че то хора не останаха! Измряха от глад...Кой? Пенсионерите ли ще се надигнат? Тия, дето карат на по една вафла на ден от години и са с единия крак в гроба? Отде сили?! Болните ли? Те почти всички измряха след здравната реформа... Младите? Образованите? Всички са в чужбина! Кой остана, та да се надигне, пък и да го чуят? Не ставай смешна, че не ти отива на тъпата физиономия.... – нареждаше Дебелия.
- Така е. Прав си –намеси се Куцото. – Останахме само ние и Парламента. И един голям разграден двор... Егати кефа!
- И в най-смелите си фантазии не съм си представял такъв просперитет – обади се Пердето. – Дори, когато дрогата почна да се пласира с помощта на ченгетата, пак не вярвах, че ще ни се изсипат толкоз благини накуп!
- И все пак- знайте, че не сме сами – не се предаваше кака Софка. – Ами, ако един ден ни опандизат?
Отново бурен смях разлюля кръчмата.
- Кой ще ни опандизи, бе? Нали прокурорите са все наши хор? Нали и на тях им се присънват яхти...
- Плюс това – Пердето продължи, - Дори и някой заблуден да го стори, още на другия ден ще ни пуснат срещу хилядарка гаранция. К”во му плащаш? Няма доказателства, болни сме и готово!
- Ама ние не сме болни! – гласът на кака Софка разбуни духовете. Взе да ни писва от параноята й.
- Болни сме! – отсече Дебелия. – Аз имам нарушение на хипофизата , ли беше, на щитовидната, ли... Все тая! Затова съм дебел, а ако се наложи ще впишем и диабет- от стреса. Куцото е сакат, Пешо е хипохондрик, Бизона заеква, а ти си умствено изостанала. – изреди болестите ни Шефа.
Все заболявания, несъвместими с пандиза. Посмяхме се пак и ни олекна. Като че ли на всички започваше да ни просветва, че живеем в Рая.
- Ако ние сме в Рая, то къде тогава е Дивото? – кака Софка се чешаше по главата и се напъваше от мислене. – Дали пък после няма да прекараме цяла вечност в Ада?
- Тъпачка! – скастри я Дебелия. – Спри да мислиш на глас, че ме заболя главата от тебе! Да не взема да ти орежа премиите и да те остава да шаваш със сто лева на ден, като некой просяк, а? Тогава ще си мечтаеш за Ада!
Умълчахме се след тирадата на Дебелия. Никой не искаше и да си представи дори такава страшна мизерия! Ами лукса? Ами островите? Да не говорим за колите, и бижутата, и марковите дрехи....Не! Не биваше да затъваме в мрачни помисли.... Оптимизмът му е цаката! И вярата в бъдещето на бронирания живот! Ударихме по още едно уиски, за да заглушим зовът на Дивото, който се надигаше със свирепа сила от Отвъдното.....

Зовът на Дивото

Тъжна вест обходи сплотената ни дружинка: застреляли Иван Петров-Дивото! Направо не можехме да повярваме на ушите си. Всички опечалени се събрахме в клуб “Млад бизнесмен” и започнахме да чоплим версиите и виновниците за смъртта на Дивото.
- Каква трагедия! Да умреш едва на 30! – хълцаше кака Софка, кварталната камила. ( За непросветените искам да уточня, че “камила” е най-долната брънка в йерархията за търговия с дрога- тази, която доставя поръчката “на четири очи” с купувача ).
- Млъкни, ма!- скастри я Тони Куцото. – Какво като е умрял на 30? Ама умря в лукс, нали? А ти- и 100 години до доживееш, пак ще си останеш една проста камила!
Кака Софка сведе виновно очи към земята. Куцото ги разбираше тия работи. Даже беше оживял в престрелка между членовете на няколко сходни бизнес клуба. Само дето му ампутираха крака след огнестрелната рана и последвалата я гангрена на крайника. От тогава беше и прякора му- Куцото.
- Камила, камила, ама жива!- обади се Пешо Пердето и хвърли нагъл поглед към съратника си. – При това с цели два крака!
Куцото замахна с патерицата си към Пердето , но оня беше по-жилав и бързо се отмести, кикотейки се.
- Стига!- изрева Дебелия. – Не сме се събрали, за да се надлъгваме, а за да почетем паметта на Дивото. И така- Бизоне, ти поемаш бизнеса му с цветята! За нови градинари докладваш на Куцото. Ясно ли е?
Бизона кимна и се намести важно на стола. В главата му веднага грейнаха като майски рози аксесоарите към новия му бизнес- вила в Испания, яхта “Морска перла” и една фина вдовица с руса главица. Всички тези екстри вървяха в комплект с бизнеса на Дивото, мир на душата му! За Бизона беше чест да наследи зоната на Дивото и най-вече вдовицата му...
- Какво се подхилкваш като дърт котарак?- измуча Дебелия. – Да не мислиш, че бизнеса с цветя е проста работа? Ясно ли ти е за какъв интелект става въпрос, или не?
- Ясно, шефе!- потвърди Бизона и се прокашля нервно. – Само, че този път не е зле да се бронират и вратите на ТИР-овете с цветя. То се видя, че има всякакви хора.
- Разбира се, че ще се бронират- изръмжа Дебелия. – Аз и на Дивото му казвах да бронираме всичко, ама той, наивника, така безумно вярваше в хората. На ти сега!... Дебелия изруга и се изплю върху мраморните плочки. Настъпи тишина. Всички размишлявахме върху несправедливите обрати в живота. В тая държава вече и с почтен бизнес да не смееш да се захванеш! Все ще се намери някой завистник да ти светне маслото...Докъде го докарахме, щом редови граждани като нас, бяха принудени да се возят в бронирани коли, за да си вършат работата! И, докато всеки умуваше как по-сигурно да защити собствената си гърбина, кака Софка пак се обади:
- Рози или орхидеи?
- Какво?!- изкрещя Дебелия и я изгледа свирепо.
- За венеца за погребението- смутолеви кака Софка. – От рози ли да е или от орхидеи? Дивото така обичаше рози.
- Орхидеи!- отсече Дебелия. – По-скъпи са. И да е огромен, разбра ли? Няма да се циганим в последния му път, я!
Поклатихме задружно глави. И дума не можеше да става за икономии. Дивото веднъж умираше!
- Ще обявим тридневен траур в клуба- нареждаше Дебелия. Искам ви в черни костюми- тези от по 3000 евро на “Рочи и Камбана” са подходящи за случая. И никакво плямпане пред медиите! Тия хиени само това и чакат- за 20 кирливи лева са готови да извадят на показ човешкото нещастие без да им мигне окото! Разбрахме ли се?
Кимнахме в съгласие. Помълчахме още малко, за да осмислим трагедията и индивидуалните ни финансови загуби от нея. Но нямаше да се предаваме! Животът продължаваше... Имахме още безброй недовършени задачи. А зовът на дивото бавно, но сигурно се надигаше у всеки един от нас.

За Байрон и бълхите

Дядо Санчо кротко чакаше реда си в кварталната бръснарница. От години се подстригваше тук. Златни ръце имаше кака Сийка- така й викаха клиентите й- нищо, че беше на половината им години. Пък и евтино взимаше- по два лева на череп, та винаги имаше опашка при нея. Дядо Санчо попрелисти няколко лъскави списания на масичката пред него, нарочно оставени там от кака Сийка, за да намекват поне малко за категория “лукс” на гаражното й салонче. Старецът подмина светската хроника “кой с кого и къде” и погледа му се закова на поредното хитово заглавие: Манекенката Исмайла Бълхарова написала книга! Чудесата нямат край, помисли си дядо Санчо и разтърка невярващо очи. На младини и Санчо понаписваше нещо, даже в гилдията му викаха “Байрона”, заради лиричните му откровения.
-Хайде Санчо, ти си- подвикна чевръсто кака Сийка и освободи стола за него.
-Какво си се умълчал? Да не си вдигнал кръвното пак?- попита го кака Сийка дружелюбно и му сложи хавлията-лигавник.
-Не, не, но просто се зачудих...В списанието ти пише, че Исмайла Бълхарова написала книга!
-Е, и?
-Да, ама аз наскоро я гледах по телевизията в едно шоу с въпроси, където не знаеше малкото име на Умберто Еко, щото не беше чувала за него!
-Санчо!- скара му се кака Сийка, докато приглаждаше рехавата му косица.
-Голяма работа! То в днешно време всеки може да напише книга и да му я издадат, щом има бълхички-парички!
-Даже и манекенки?!
-Разбира се. И миски, и манекенки най-вече.Те си имат богати спонсори, що да не пишат? - разясни му кака Сийка.
-Е, да, де- не се даваше Санчо, - ама то, за да пишеш не трябва ли поне една книга да си прочел преди това?
-Санчо! Коса не ти остана от толкоз мъдрости - скастри го кака Сийка, като внимаваше да не го пореже с бръснача.
–То и Виктория Бекъм призна, че не е чела книги, а само модни списания е разлиствала. Ама и тя ще става писателка. При това сигурно успешна. Ти като толкоз писа на времето, та к”во? Виж се докъде я докара...Даже и една книга нямаш издадена. А да не говорим, че си забравил що е то парно...
-Не, како Сийке, не може така, бе- не се предаваше Санчо.
–Не може и куцо, и кьораво да се пишат писатели! Не може! Срам е за нацията. Срамно е и заради Ботев, и Вазов...
-Хайде стига, Байроне- закачи го фризьорката.
–Не се коси! Готов си. Я се виж какъв си хубавец! Исмайла пасти да яде. Пък и душата ти поетична. Повече от това здраве му кажи. Ти няма да оправиш света...
Права беше кака Сийка, както винаги, помисли си Санчо и плати 2.20лв . Бакшишът беше заради комплимента към външността му.
Когато се прибра в къщи Санчо подвикна на жена си:
-Тинче, дай ми ръкописа отпреди 20 години, че искам да го допиша.Ще издавам книга- важно поясни Санчо.
-Санчо, ти изкука ли бе? Какъв ръкопис?! Нали още миналата зима го хвърлихме в печката, че нямахме дърва за топлене- провикна се Тинчето.
–Забрави ли?
Беше забравил..... Ех, старост-нерадост. Много важно, каза си Санчо, и полегна. Светът можеше да мине и без неговия роман. Така, както и той можеше без книгата на Исмайла...Защото писатели от ден до пладне, колкото щеш. Нищо. Нека пишат, нека се учат, утешаваше се дядо Санчо. И в най-смелите си мечти не можеха да стигнат Байрона, нищо че творчеството му беше на пепел. Дай Боже някой ден да възкръсне от там...

Мизераблите

Джипито ми даде направление за психиатър. Според нея имах есенна депресия, а според мен имах уплах от настъпващия отоплителен сезон и съответните цифри към него. Въпреки разногласията ни се озовах пред кабинета, където имаше митинг. Или не? Преброих 30 човека и се оказа, че всички чакаха за преглед! Прииждаха и още, които се плесваха по челото при вида на чакащите и бързо се омитаха. Както се изрази един: “Да не съм луд, та да чакам!” Аз, обаче, реших да поостана, да се поогледам, да послушам... Имаше всякакви хора. Опитах се да преценя дали сред тях наистина се спотайваха “луди”. Поради неизбежното застояване диалози, монолози и прочие се развихриха с пълна сила.
- Не съм болна- разправяше руса хубавица. – Но откакто мъжът ми стана митничар, сън не ме лови! Всеки ден щурмувам бутиците и пак не мога всичко да похарча! Ами, ако умра преди да успея да се насладя на цялото това богатство?!
- А на мен ми омръзна на всеки празник да кръстосвам земното кълбо – обади се друга госпожа. – Развих страх от летене! Дано сега като купихме яхтата да се почувствам по-добре.
Яхти? Бутици? Замислих се дали не халюцинирам, когато до ушите ми долетя друг фалцет:
- Депутатска съпруга съм и няма да търпя никаква дискриминация! Искат да ни отнемат ВИП паспортите за чужбина! Те за каква ме мислят? Да пътувам с паспорт за простосмъртни- как ли пък не! Нарочно ме унижават, за да добия комплекс за малоценност....
- Да ви имам проблемите!- дочу се мъжки глас. – Знаете ли какво е всяка нощ да заспиваш, повтаряйки наизуст десет цифрени банкови сметки?! Никъде не смея да ги запиша, а само една да объркам или, не дай боже, да забравя- изгарям с поне пет милиона! Това живот ли е?
- Ами аз? – обади се друг. – Никой не ме брои за човек! Колко пъти крадох, колко пъти ме хващаха и накрая нищо- все едно съм невидим! И това, ако е държава!
Да...... Хората имаха сериозни проблеми. Прецених, че не е редно да занимавам терапевта със сезонната ми депресия и тихичко си тръгнах. Имаше къде-къде по-тежки случаи. Замислих се за чакащите и ми дожаля за тях. Горките хорица! И тяхната не беше лесна...

Изстудяване...

Най-добрият начин за охрана на хладилника. Малко е студеничко обаче....

Баба ми отива на море!

Голяма радост споходи мрачните пенсионерски дни на баба ми. Между два шопинг тура за хляб и кисело мляко я споходи радостната вест, че е сред избраните да почива безплатно на море. Така решили в кварталния пенсионерски клуб, където стриктно изпълнявали заръките за социално облагодетелстване, спуснати от кабинета. Баба отговаряла на всички условия- плащала си е редовно членския внос, тока, парното, водата, телефона, пенсията й е под сто лева, не е била на море от 40 години, физически здрава е и е родена с късмет. Нали са я избрали за безплатното летуване през ноември? Баба се развълнува. Три дни сън не я хвана, залък не можа да преглътне. Последното може и да се дължеше на двата клатещи се зъба в устата й, които не позволяваха да дъвче, но по-вероятно бе да е от емоциите, които я връхлетяха ненадейно. Даже вдигна малко и кръвно, та се наложи да иска заем от комшията, за да си купи илачи за състоянието си. Предстоеше й да си намери и бански, защото не вървеше някак си да се съблича по кюлоти. Младата продавачка в магазина й предложи няколко модела- с прашки, с банели или цял бански от ликра, бързосъхнещ, на цена от 80 лева. Баба пак взе заем и си купи целия бански. Нали е бързосъхнещ, нямаше опасност да й измръзнат бъбреците, докато седи на пясъка. За куфар нямаше пари и затова натъпка малкото си багаж в пазарска чанта- една стара хавлия, джапанки и новия бански. И зачака…. Денем, докато си поливаше доматите в градинката си затваряше очите и си представяше морските вълни- сини, огромни, бушуващи. Ех, море! Вярно, че й беше малко късно за такива преживявания, но по-добре късно, отколкото никога. Първият автобус с летовници замина, но баба ми не беше сред тях. Обясниха й, че ще ги извозват поетапно, тъй като превозът е безплатен, но няма достатъчно свободни автобуси. Баба с притеснение отбеляза, че рейсовете заминаваха пълни с весели пенсионери, а се връщаха с по няколко празни места и мрачни физиономии на останалите пътници. Оказа се, че не на всички набори им е понесло морето. И са се преселили в по-добрия свят…Но баба беше смела и що-годе добре. От какво тогава да се стряска? Малко преди Коледа дойде и нейния ред. На въпроса й как точно ще се пекат на слънце посред зима, тур операторката любезно й обясни, че слънцето е вредно, води до рак на кожата, водата в Черно море е замърсена и най-добре ще е да се разхождат по плажа, вдишвайки йодни пари. Това обаче изключваше разхождането по бански и джапанки. Нарами баба гумените ботуши и плетеното палтенце от преди петдесет години и се метна на рейса. Пътят се оказа и дълъг, и труден. Якото друсане по родните магистрали поразмести костите й, но нали затова отиваше на море. Надяваше се там да си ги намести. Настаниха ги в хотел на няколко километра от плажа. Ходенето пеша до плажа и обратно си беше истинска авантюра и не беше по силите на всеки. Неслучайно тези с бастуните и травмите си седяха в хотела. Храната беше добра, специално пригодена за пенсионери. Сутрин вода на гладно за прочистване на организма, за обяд домат, а вечер едно кисело мляко. Всички знаеха, че преяждането на море е вредно и може да доведе до удавяне. Не че имаше чак такива смелчаци, които да се потопят в ледените води. Иначе дишаха здраво- всички отваряха уста и жадно поемаха безплатните йодни пари, които трябваше да обновят телата им и да съживят силите им. Впоследствие се наложило някой от дишащите да бъдат реанимирани на плажа и да им се прилага изкуствено дишане- къде успешно, къде не. Но баба остана доволна. С изключение на това, че и падна и пред- последния зъб, други ексцесии нямаше. Единствено се тормозеше, че не бе успяла да надене бързо съхнещия си бански и трябваше цяла година да го изплаща на вноски от пенсийката. Но- живот и здраве, догодина може би пак ще се дореди за море- този път през лятото- и тогава ще може да си разходи луксозната покупка. Ей, голямо нещо е това безплатното море за пенсионери! Евала на тия ,дето са го измислили….

Приложна магия

Владея изкуството на приложната магия. Изкусно, фино и със замах! При това даже не съм екстрасенс, нито врачка-гледачка. Обаче съм много добра във фокусите по оцеляването. Боря несправедливостите с меч и ги замитам от хоризонта с вълшебна метла. Така е, животът е неспреведлив. Както казваше баба ми: “А кой ти е обещал, че ще бъде справедлив?!” Никой. И затова се искат бързи действия, много акъл и мъничко късмет... С финансите се оправям криво-ляво. По-скоро криво. Но се оправям. И дума да не става, че ще се дам на бандюгите от БТК, НЕК, ТЕЦ и прочие височайши особи. Не съм монтьор, но и нямам пари, за да ползвам услугите на такъв. Разни познати вдигнаха рамене и ме сгърчиха, че мъж се кани само на маса, не и за работа! Така ли? Колата си иска своето и аз също. Застанах пред входа на блока ни и на всеослушание обявих, че спешно ми трябва мъж! Двама ме огледаха и един комшия се престраши да бъде на мое разположение. Учтиво го поведох към колата, вдигнах капака и го поканих да я разгледа и оправи. Човекът се оказа със златни ръце и вече не ме грози опасност да се взривя от пушеците под капака, докато шофирам. Благодарих му най-сърдечно и потеглих към нови предизвикателства. Трябваха ми съответно водопроводчик, електротехник и ключар. За тази цел има чужди мъже, всеки със своя си талант. Една усмивка, две мили приказки по комшийски и вече кранчето в банята не тече, бушоните не гърмят и у дома се влиза без ритник по вратата. И това, ако не е чудо, здраве му кажи! Преди да си помислите, че съм затънала в битовизми, държа да подчертая, че изкуството ми се простира извън границите на домашните магии. Наскоро ми се наложи да попълвам един “чаршаф” със списъци на училища, където желая да кандидатства осмокласничката ми. Забелязах, че повечето родители гледаха безпомощно и се оплитаха в бюрократичните приюмици на МОН като пилци в калчища. Все бъркаха някъде и се налагаше да започват наново. Що писане се изписа, бедна ви е фантазията.... Ако и децата бяха писали толкова на новаторските тестове, сега всички щяха да са в елитни гимназии. Но не би! Понеже учителите недвусмислено заявиха, че не желаят повече да се подиграват с труда им ( и с право ), начинът МОН да си измие ръцете е като скъса поголовно кандидат-гимназистите, закрие паралелки поради липса на деца, уволни безработните преподаватели, а на останалите вдигне заплатите с парите от уволнените. Схванахте ли номера? Доста е прозрачен, но затова пък е ефикасен. Вика му се верижна реакция. Лошото е, че на изходната точка потърпевши пак ще са децата. А за профуканите родителски левчета по курсове и частни уроци изобщо няма да говоря! Добрата новина е, че щерката явно е наследила част от моето магьосничество и направо по чудо изкара толкова прилични оценки, че чак аз се втрещих! Чиста магия, казвам ви. Без да подценявам уменията на детето ( и мързелът! ) смятам, че в цялата работа е замесено паранормалното. Целият ми живот е магия! Да живееш на инат, да се присмиваш над болежките, да се дуалираш с дявола и да победиш, да пазиш семейството от недоброжелатели, да се раздаваш безрезервно, да вършиш по десет неща едновременно, да изглеждаш добре и да се усмихваш, да не губиш надежда в кризисни моменти и, накрая, пак да ти останат сили да даряваш близките си хора и човечеството с любов! Велика магьосница съм. Като повечето български жени...

Камбаните бият

Мери-Джейн Иванофф беше първо поколение канадка, кръстена на баба си Марийка и баба си Янка от село Слишовци, Трънско. Когато семейството пристигнало в Монреал притежавало три изразителни качества- мизерия, амбиция и ярък трънски акцент. Последното не било толкова важно за канадската им асимилация, тъй като там почти не се чувала френска реч в чист вид, да не говорим за английска. Родителите на Мери-Джейн – новоизлюпените канадци Айвън и Захаринка бързо свикнали с местните нрави и англо-говорящите си съседи. На първото междусъседско парти сред бланшираните омари и пастета от костенурка се откроявал вкусен трънски зелник. Гостите си облизали пръстите и тавата на Зинка бързо се опразнила. Всички си записали рецептата за биг грийн чийзбургер фром Трън. Такава вкусотия не били хапвали досега! На следващия гедъринг Зинка отново се изявила като блестяща кулинарка. Този път българския деликатес бил селски тиквеник- или пъмпкин перфекто пай по канадски. Хората се струпали около тавата и за нула време я омели- като невиждали храна туземци. На по-нататъшните сбирки Зинка нагостила съседите си и с шкембе чорба, боб по манастирски, качамак. Нечувани деликатеси! Ястията съответно били вписани в книжката с рецепти като тъми сууп, монастери бийнс и кетч-ъ-мак.
Един ден малката Мери-Джейн довела в къщи свое приятелче- канадче от индийски произход. Децата се заиграли, а скоро към тях се присъединили и други канадчета- съответно с етиопско, норвежко и новозеландско потекло. И изведнъж- о, чудо! Докато забърквала поредния нашенски специалитет Зинка дочула децата да пеят на български език:
- Рано сутрин, рано сутрин
- В неделя, в неделя-
- Камбаните бият, камбаните бият-
- Бим-бам-бум... Бим-бам-бум.
Зинка се просълзила от умиление. Цяла международна общност да пее песничка на български и то при положение, че я има и на френски, и на английски. Но не- децата не пееха “Фрере Жака, дон ме ву”, нито пък “Ар ю слийпинг, брадър Джон?”. Те пееха “Рано сутрин камбаните бият”- българската песен на трънски диалект!
- Боже, колко е малък света – помисли си Зинка и се почувства като у дома. Каква утеха да знаеш, че от Слишовци до Монреал камбаните бият еднакво за всички.
Непременно трябваше да почерпи децата с нещо вкусно. Дано да харесат каша от канейдиън компирс...

Дивото зове 2

Събрахме се на маса след панихидата на Дивото. Бяха изминали 40 дни от показния му разстрел и бодрата ни дружинка приседна на рапорт и прогнози. Бизнесът вървеше добре, парите се множаха и трупаха като мухи на мед. Настъпиха блажени времена. Дебелия доволно потриваше ръце и почти не ругаеше. Всички изглеждаха развълнувани. Най-после някой се беше сетил, че у тая държава имаше и бели хора с изтънчени потребности. Предстоеше откриване на арена за луксозни стоки; жизнено необходими вещи за умни и успели в живота хора. Тези, които закусваха черен хайвер, караха Майбах, притежаваха личен самолет, имаха яхта в Монако и сметка на Сейшелските острови. Тони Куцото въздъхна облекчено:
- Доживях да легализират богатството! Аман от тоя данък обществено мнение... Писна ми да се оправдавам и обяснявам, че парите са ми от спестени закуски!
- Дивото, мир на праха му, не дочака светлото бъдеще – обади се кака Софка.
- Млъкни, ма! К”во ти пука за умрелите, бедните и болните? Глей си кефа и т”ва е! – разсъждаваше философски и в духа на новото време Пешо Пердето. – Лошото мина, сега ни чакат хубави години.
- Че то кое ни беше лошото? – недоумяваше кака Софка. – Живеехме си като баровци, а дори и сега хората навън стачкуват за мизерните си заплати.
- Майната им на хората! – изруга Дебелия. – Да стачкуват! Щом са прости и са се примирявали да живеят с триста лева, кой им е виновен?! Правителството ли? Как ли пък не! Че те, министрите, първи си откриха сметки на Кайманите.
- Да, де, ама ако един ден хората се надигнат и се разбунтуват?- упорстваше кака Софка.
Бурен смях огласи кръчмата.
- Кои хора, бе? Че то хора не останаха! Измряха от глад...Кой? Пенсионерите ли ще се надигнат? Тия, дето карат на по една вафла на ден от години и са с единия крак в гроба? Отде сили?! Болните ли? Те почти всички измряха след здравната реформа... Младите? Образованите? Всички са в чужбина! Кой остана, та да се надигне, пък и да го чуят? Не ставай смешна, че не ти отива на тъпата физиономия.... – нареждаше Дебелия.
- Така е. Прав си –намеси се Куцото. – Останахме само ние и Парламента. И един голям разграден двор... Егати кефа!
- И в най-смелите си фантазии не съм си представял такъв просперитет – обади се Пердето. – Дори, когато дрогата почна да се пласира с помощта на ченгетата, пак не вярвах, че ще ни се изсипат толкоз благини накуп!
- И все пак- знайте, че не сме сами – не се предаваше кака Софка. – Ами, ако един ден ни опандизат?
Отново бурен смях разлюля кръчмата.
- Кой ще ни опандизи, бе? Нали прокурорите са все наши хор? Нали и на тях им се присънват яхти...
- Плюс това – Пердето продължи, - Дори и някой заблуден да го стори, още на другия ден ще ни пуснат срещу хилядарка гаранция. К”во му плащаш? Няма доказателства, болни сме и готово!
- Ама ние не сме болни! – гласът на кака Софка разбуни духовете. Взе да ни писва от параноята й.
- Болни сме! – отсече Дебелия. – Аз имам нарушение на хипофизата , ли беше, на щитовидната, ли... Все тая! Затова съм дебел, а ако се наложи ще впишем и диабет- от стреса. Куцото е сакат, Пешо е хипохондрик, Бизона заеква, а ти си умствено изостанала. – изреди болестите ни Шефа.
Все заболявания, несъвместими с пандиза. Посмяхме се пак и ни олекна. Като че ли на всички започваше да ни просветва, че живеем в Рая.
- Ако ние сме в Рая, то къде тогава е Дивото? – кака Софка се чешаше по главата и се напъваше от мислене. – Дали пък после няма да прекараме цяла вечност в Ада?
- Тъпачка! – скастри я Дебелия. – Спри да мислиш на глас, че ме заболя главата от тебе! Да не взема да ти орежа премиите и да те остава да шаваш със сто лева на ден, като некой просяк, а? Тогава ще си мечтаеш за Ада!
Умълчахме се след тирадата на Дебелия. Никой не искаше и да си представи дори такава страшна мизерия! Ами лукса? Ами островите? Да не говорим за колите, и бижутата, и марковите дрехи....Не! Не биваше да затъваме в мрачни помисли.... Оптимизмът му е цаката! И вярата в бъдещето на бронирания живот! Ударихме по още едно уиски, за да заглушим зовът на Дивото, който се надигаше със свирепа сила от Отвъдното.....

Как да убиеш секс богиня?

+ Преди да си легнете й разкажи подробно как ти е минал деня- от скандала с шефа до надутите сметки за парно. Удари една псувня по адрес на институциите и се метни в леглото, мърморейки за състоянието на държавата. Гаранция, че тя ще побегне в другата стая.
+ Никога не вземай душ преди лягане! Нали си чул, че потта съдържа феромони, които възбуждат жените? Е, какво като е тридневна ?
+ Прекарвай вечерите залепен за дивана, а на всичките й опити за диалог отвръщай разсеяно: “Какво каза?”
+ Бъди секси! Разхвърляй дрехите си из цялата къща и се размотавай по боксерки и...бели чорапки. Коя може да устои на това?
+ Погледни я право в очите и със съблазнителен глас я помоли....да ти подаде вестника. Прекарай остатъка от вечерта скрит зад него.
+ Интимната вечеря е прелюдия към добрия секс. Демонстрирай ненаситност като ометеш всичко в чиниите, мляскайки шумно, а на финала се уригни блажено...
+ Когато тя мине покрай тебе, изкъпана, гола и ухаеща на скъп френски парфюм- шляпни я свойски по дупето с думите: “Изтри ли кирта, а?”
+ Когато усетиш ръката й по вътрешната страна на панталона ти, веднага го събуй и й го подай за пране. Не забравяй да я помолиш да накисне и ризата ти!
+ Тя стои полу-гола срещу светлината? Помоли я учтиво да се отмести, за да не ти затъмнява четивото.
+ Тя седи срещу теб и копчетата на халата й сами се разкопчават един подир друг? Попитай я загрижено дали не е подута от предменструален синдром или пак е прекалила със сладкишите.
+ Щом се разкърши до теб в бавни и сластни движения, непременно я подкани да побърза към печката, за да не загорят пържолите.
+ Когато вечер те посрещне с весел смях и радостни възгласи, изохкай многострадално и кажи: “ Цял ден се разправям с идиоти. Не мога и вечер да правя това...”
+ Предлага ти да пийнете по чаша червено вино? Обясни й, че не си лигльо и настоявай за нещо по-хард. Обърни няколко чаши ракия, отпусни се и....забрави.
+ Запалила е свещи и те кани на вечеря с морски деликатеси? Оплачи се, че това ти напомня за мизерното детство, когато сте живяли без ток и изрази учудване колко ли хляба могат да се купят срещу купичката черен хайвер.
+ Тя се разхожда по сексапилно бельо с дантели? Опитай се да налучкаш цената му като си поиграете на: “50 лева?” – Нагоре! 100 лева? Надолу!” Със сигурност ще го прибере, а ако имаш късмет може и да го върне в магазина.
+ Продължава да флиртува с теб? Разясни й подробно здравословните проблеми на майка ти и сподели притеснението си от несекващата й диария...
+ Подсеща те, че има нужда от повече движение? Веднага й предложи да изтича да хвърли боклука.
+ Тя е млада, гола и нахална? Огледай я внимателно, след което й предложи крем против бръчки и друг против целулит. От нахалството й няма да остане и следа...
+ И накрая- ако гореизброеното не проработи и тя все пак иска секс, подари й.... не, не вибратор. Няма да и трябва. Инвестирай в пистолет! Сама ще се гръмне...А ако не го направи? Кой знае? Може все пак да те обича....