Страници

18 януари 2010

Студ


Студено е навън. Сякаш зимата се опитва да покрие земята с амнезиращ сън, за да не помним кои сме и накъде вървим. Лутаме се и губим посоката. Бледи спомени прехвърчат покрай нас, като изгубени снежинки и навяват тъга...Миналото никога вече няма да се върне. Смехът, любовта и радостите са покрити с преспи от мълчание.Спят дълбоко и не искат да се покажат навън. Живеем в очакване... На какво? Пролетта? Слънцето? Или сбъднатите мечти?... Животът ни минава в отброяване на дните до... следващото важно нещо за нас. И преходно. Ще отмине и ще потъне в преспите идната зима. Прекрасно и забравено. Дали си е струвало чакането? Защо живеем в очакване на бъдещето, несигурно и измамно, тъгуваме за миналото, отлетяло и невъзвратимо, а проспиваме сегашния миг? Нима той не е всичко, което имаме на тази земя? Единственото реално и истинско събитие- настоящия миг. Със своите хубави и лоши послания, с откровените до болка емоции... Това сме ние, тук и сега. Останалото е просто сън. Някой ден ще се събудим и ще осъзнаем, че всичко е минало. Навярно ще ни се прииска да си поспим още малко, да се върнем в приказните сънища на тази невероятна магия, наречена живот. Приключението ще е приключило. И тогава какво? Ще останем в светлината на скъпите спомени и ще се чувстваме благословени за този дар, който сме имали щастието да изживеем... А дотогава- радвайте се на мига! Той е само ваш и е неповторим.....

15 януари 2010

Мизераблите


Джипито ми даде направление за психиатър. Според нея имах есенна депресия, а според мен имах уплах от настъпващия отоплителен сезон и съответните цифри към него. Въпреки разногласията ни се озовах пред кабинета, където имаше митинг. Или не? Преброих 30 човека и се оказа, че всички чакаха за преглед! Прииждаха и още, които се плесваха по челото при вида на чакащите и бързо се омитаха. Както се изрази един: “Да не съм луд, та да чакам!” Аз, обаче, реших да поостана, да се поогледам, да послушам... Имаше всякакви хора. Опитах се да преценя дали сред тях наистина се спотайваха “луди”. Поради неизбежното застояване диалози, монолози и прочие се развихриха с пълна сила.
- Не съм болна- разправяше руса хубавица. – Но откакто мъжът ми стана митничар, сън не ме лови! Всеки ден щурмувам бутиците и пак не мога всичко да похарча! Ами, ако умра преди да успея да се насладя на цялото това богатство?!
- А на мен ми омръзна на всеки празник да кръстосвам земното кълбо – обади се друга госпожа. – Развих страх от летене! Дано сега като купихме яхтата да се почувствам по-добре.
Яхти? Бутици? Замислих се дали не халюцинирам, когато до ушите ми долетя друг фалцет:
- Депутатска съпруга съм и няма да търпя никаква дискриминация! Искат да ни отнемат ВИП паспортите за чужбина! Те за каква ме мислят? Да пътувам с паспорт за простосмъртни- как ли пък не! Нарочно ме унижават, за да добия комплекс за малоценност....
- Да ви имам проблемите!- дочу се мъжки глас. – Знаете ли какво е всяка нощ да заспиваш, повтаряйки наизуст десет цифрени банкови сметки?! Никъде не смея да ги запиша, а само една да объркам или, не дай боже, да забравя- изгарям с поне пет милиона! Това живот ли е?
- Ами аз? – обади се друг. – Никой не ме брои за човек! Колко пъти крадох, колко пъти ме хващаха и накрая нищо- все едно съм невидим! И това, ако е държава!
Да...... Хората имаха сериозни проблеми. Прецених, че не е редно да занимавам терапевта със сезонната ми депресия и тихичко си тръгнах. Имаше къде-къде по-тежки случаи. Замислих се за чакащите и ми дожаля за тях. Горките хорица! И тяхната не беше лесна...

10 януари 2010

Живот втора употреба


Превърнахме се в държава втора употреба. Караме коли втора употреба, пазаруваме мебели, дрехи, обувки втора употреба. Вместо да си купим нещо ново, ние си прибираме у дома употребяваните стоки и ги вкарваме в директно КПД ( курс на повторна далавера) . Навличаме гордо носените гащи и пет пари не даваме за хорското мнение. Търговията просперира, заради изтънелия ни джоб. Да сте виждали наскоро пенсионер в магазин за обувки, например? Откъде 50 лева за нови обувки? Какво да яде после? Цървули ли?! Даже излезе новина, че вече се продавали и…бюстове втора употреба! Подменяме си чарковете с употребявани такива и си живуркаме сред демокрацията, дето също е втора употреба….Вижте правителството- всяко „ново” е добре познатото старо. Има и политици втора употреба. Употребят си веднъж властта, а като видят, че има още за прибиране, карат втори тур. Абе, прибрано племе сме ние, българите. Нищо не бива да остава неприбрано- това земи, това фондове, предприятия, стопанства, институти, - всичко се „бракува” и се препродава срещу жълти стотинки. Нали е втора употреба? Купуват ги обикновено най-закъсалите- слугите на народа. Тези, които са дали клетва да служат безкористно на хората. Бедняшка работа! Вместо да отиде на Бахамите и като европейски гражданин да си закупи вила там, сиромахът е принуден да си напазарува бълващия от радиация Кремиковци, дето никой не смее да припари там. За да не изгърми в поредната корупционна сделка. Тъжно и несправедливо. Имало било инфлация… Хайде, де! На какво? Продадохме на безценица държавни гиганти, а сега се тръшкаме, че поскъпнали доматите. Голяма работа! Без домати може. А без ток, телефон, вода, горива? Как се кара на ток втора употреба? Ами, лесно. За 80 стотинки получавате 6 часа топлина, уют и романтика. Нарича се свещ. И няма опасност да ви гръмнат уредите втора употреба при първата градушка, дето зачука. Превърнахме се в хора втора употреба…. Образоват ни като такива, лекуват ни сякаш сме опитни мишки, пласират ни на пазара на труда, където работим за Бог да прости, а после ни вкарват в разни статистики за намалялата безработица…. Чудна работа. Само едно ме притеснява- дали и мозъците ни вече не са втора употреба?

09 януари 2010

Книги на килограм


Нов подход имат днешните ученици към (не)четенето на книги. Това „досадно” за повечето от тях занимание е придобило нова измерителна единица. Децата вече четата според….грамажа на книгата. Ако книгата е тежка и дебела- забрави. По-тъничките може и да се попрелистят. Съдържанието е без значение, световното признание на автора също. Наскоро намерих едно издание на „Илиада” на….боклука! Ненужната вещ вероятно е попаднала там поради прекомерната си тежест. И липсата на картинки. Децата си падат по тънички списания с повече картинки и малко текст. В скайпа комуникират едносрично и пишат на „маймуница”. Вечер гледат смайващи риалитита- по една телевизия разни „брадъри” се почесват и натискат, а по другия канал хората от джунглата си показват задниците. Кога да им остане време да четат? А и с напредване на класовете, задължителната литература става все по-тежка- разбирай, на килограм. Почти няма шанс да разгърнат”Под игото”- доста е „дебело”. В една книжарница наскоро чух една тийнейджърка да пита имат ли „съкратена” версия на „Под игото”! Други, по находчиви, щурмуват видеотеките и търсят книгите на филм. Ако не намерят диска, си го даунлоудват от замунда.ком и считат книгата за „прочетена”. Съвременната ученическа „библиотека” има доста нестандартен вид. Там се подвизават брошури с козметични продукти, компютърни и хай-лайф списания, рекламни листовки за намаления в моловете. Това четат децата. Това ги интересува. Книгата вече не е със статут на „прозорец към света”. Тя е една ненужна вещ, която често отива директно на боклука. Колкото е по-дебела, толкова е по-нежелана. Теглото определя качествата й, според днешните младежи. А и щом имаме дрехи на килограм, защо пък да нямаме книги на килограм? Срещу блока ни има пункт за вторични суровини. Едно момче донесе кашон и помоли да му го притеглят. Получи 80 стотинки в замяна на ненужната хартия. Надникнах вътре- на боклука отиваха разказите на Елин Пелин и стиховете на Вапцаров. Дадох левче на жената и си прибрах кашона. Мисля си, че е грях да изхвърляш книги, класика или не. Разбира се, има и по-страшен вариант. Едно дете събираше изхвърлени книги от боклука и прилежно ги нареждаше в кашон. Нещо трепна в мен и си помислих, че все пак каузата не е загубена. Но….детето било бедно, както то ми обясни и у тях се отоплявали на печка с въглища. Когато въглищата поскъпнали майка му го пращала на боклука да събира книги- от по-дебелите, защото горели по-добре! И не става дума за ромско дете. Какво повече да кажа? Дали, когато човек мисли как да оцелее забравя за духовната храна или просто сме се превърнали във варвари, които консумират всичко за собственото добруване? Опасявам се, че отношението ни към книгите говори за един напреднал дебилизъм, който идните поколения трудно ще изкоренят. Ако въобще имат желание да го правят….

08 януари 2010

Принцът и грозницата


Откакто се помнеше Неви знаеше, че е грозна. И пълна. И не особено умна. В този ред. Нямаше човек в обкръжението й, който да й спести тази обезсърчаваща информация. Казваха й го родителите й / за нейно добро, разбира се /, за да няма прекалено голями очаквания от живота..Повтаряха й го често- да не би да изпадне в самозаблуда и да реши, че може и да постигне нещо в живота си. Зорко следяха развитието й и на всяка крачка я обсипваха с всеотдайни забележки и критики.
Като малка Неви искаше да стане актриса. Дълго се въртеше пред огледалото с роклите на мама и мечтаеше за световна слава и любовта на публиката. Може би имаше и талант. Така и не узна това. Мечтата й бе унищожена още в зародиш. Актрисите са паднали жени, обясниха й загрижено родителите. Според тях, тя нямаше и данни.
Когато поотрасна Неви реши да кандидатства журналистика.
-Не може! Никога няма да те приемат. Слаба си по български, пък и нямаме връзки- разясниха й положението родителите.
-Стига си ни губила времето с твоите глупави експерименти!
Неви знаеше, че е безмислено да се спори с тях. Че кой друг, ако не те знаеха кое е най-доброто за нея? И кой би повярвал във възможностите й, след като вече самата тя не си вярваше? И този път ги послуша- така беше възпитана.
Когато се влюби за първи път родителските напътствия се стовариха с пълна сила върху крехкото й самочувствие- дебела си, нищо женствено няма в теб, всичко ти стои ужасно...
Неви се амбицира. Любовта вършеше чудеса. Отслабна с 20 кг. и сама не можеше да се познае. Ала скандалите в къщи зачестиха.
-Погледни се на какво приличаш! Със сигурност ще се разболееш!
Така и стана. Анорексията я стисна здраво в лапите си и не й даваше мира. Само че това убягна на зорките погледи, с които се следеше нелекото й развитие. Не беше толкова важно, че е болна. По-важно беше да не ги направи за резил с измислената си любовна история. Така де- какво щяха да кажат хората, съседите и прочие заинтересовани личности? Неви нямаше обяснение за себе си защо не бива да обича. А защо не можеше да бъде обичана беше пределно ясно- грозна, дебела, слабохарактерна...
Когато порасна още малко бракът се превърна във фикс-идея. Струваше й се единственото спасение от дългия домашен тормоз. Само че кой щеше да я вземе? Отговорът го знаеше от 20 години- никой!Всеки мъж искаше хубава и умна жена. Нейните желания нямаха значение. Отдавна вече не вярваше в приказките за принца на бял кон...
И тогава се случи най-странното нещо в живота й. Стана чудо! Принцът се появи. Даже взе, че я хареса. Каза й, че е влюбен в нея и иска да се оженят. Неви не можеше да повярва на късмета си! Някой я обичаше. И искаше да свърже живота си с нея. Създадоха семейство, родиха им се две чудесни дечица. Неви се изявяваше като добра съпруга и майка. И понеже знаеше езици успя да си намери работа в отдела за външна политика на един всекидневник, което я доближи до мечтата й за журналистика.
Всичко вървеше добре до денят, в който старите демони отново се появиха и заплашиха с разруха трудно-съграденото спокойствие. При едно семейно гостуване, под влияние на алкохола, роднините й изказаха мнение, че съпругът й я мами.
-Едва ли работи толкова до късно, ако на това му се вика “работа”- намекнаха загрижено те.
Неви се погледна в огледалото и въобще не й хареса това, което видя. Беше се превърнала в сянка на себе си. Отдавна беше забравила какво иска и какво може. Нямаше вяра във възможностите си. Беше се уморила да се доказва. Но в едно беше напълно сигурна- мъжът й! Нямаше да позволи да опетнат и неговото име. Та тя вярваше на него повече, отколкото на себе си! Време беше да се раздели с най-големия си кошмар. Все пак и тя имаше деца. Знаеше какво е обич. Безусловна любов и подкрепа. Неви боготвореше децата си и ги смяташе за най-голямата си благословия.Беше време да прости- на миналото и на всички от него. Животът продължаваше... Така, както всеки го разбираше. Да, светът не се въртеше около нея. Но тя бе част от него. Малка искра, но жива. И безценна в нечий очи. Беше благословена с любовта на мъжа си и децата си. Нима имаше по-голямо щастие от това? Бъдещето беше пред тях... А миналото? То можеше да спи необезпокоявано. До забрава...

07 януари 2010

Необикновени хора


С баба Тинка се запознах преди година в едно китно родопско градче, където участвах във възстановяването на местната църква. Жива, пъргава жена, въпреки своите 82 години, тя отговаряше за поддръжката на църквата. Живееше сама в малка къщурка до самата църква и сутрин отключваше портите на светата обител, вечер ги заключваше, продаваше свещи и почистваше вътре след някоя по-голяма литургия. Впечатли ме със своята жизненост и оптимизъм. Беше винаги усмихната, никога не се оплакваше от болежки и непрекъснато помагаше на някой. Жилава българка от тази порода, която май вече е на изчезване, но за щастие все още се среща по селата и в малките градове. Баба Тинка никога не показваше признаци на умора или досада. Ръцете й бяха загрубели от полската работа- сама си гледаше градината- зеленчуци и цветя и винаги ми носеше свежи букетчета, когато отивах в града. Работеше безвъзмездно и в двора на църквата- садеше здравец, прекопаваше растенията и ги поливаше в сушите. Такъв й беше денят. Една вечер останах да пренощувам при нея и седнахме на сладка приказка. Почерпих я с вино, защото имах рожден ден, а тя на свой ред ми подари идна прекрасна икона. В компанията й се чувствах добре. Излъчваше толкова много позитивна енергия, че не можах да се сдържа да не я попитам откъде черпи тези сили и вдъхновение за живот. Предполагах, че има семейство, въпреки че не бях виждала никой да се вясва в къщата, докато ходех там. Ето какво ми разказа тя, без сълзи и излишен патос.
- Бог ми даде дълъг живот, за което съм Му благодарна. Но ми прати и много изпитания. Той си знае защо. Бях много млада, ненавършила 30, когато останах вдовица с две малки деца. С много любов и лишения успях да отгледам сина си и дъщерята, да ги изуча и да им дам път в живота. Пораснаха добри деца. Когато синът ми се задоми бях много щастлива. Родиха им се две момченца и тогава наистина се почувствах като галеница на съдбата. Но после дойде лошото. Синът ми загина в автомобилна катастрофа. Нямаше и 30 години...Не бях на себе си от мъка. Ако не беше дъщерята и внуците, сигурно щях да полудея. Но казват, че едно зло никога не едва само. Имало е сърце още да пати. Три години по-късно дъщеря ми се разболя от рак на гърдата и си отиде за няколко месеца. Беше само на 33…Идеше ми да вия от мъка и да проклинам целия свят! Защо Господ ми причиняваше това? Лягах и ставах с тази мисъл, но Бог мълчеше. Никому нищо лошо не бях сторила, но приех, че това е моята съдба и трябва да си изживея живота така, както Той е пожелал. Започнах да се занимавам с църквата, да се опитвам да помагам на хората, които идваха тук- всеки със своите си мъки и проблеми. Най-голямата ми радост беше, когато внуците идваха лятото и се навъртаха около мен. Много им се радвах. Пораснаха чудесни мъже. Но вече по-рядко идват насам. Имат семейства, работа. Разбирам ги. Всеки си има своя път в живота. Какво да правят тук? То почти не останаха млади хора в града. Няма работа, няма пари. Как да живеят тук и с какво да хранят децата си? Нищо, така е трябвало. Моля се на Господ да им дава здраве, друго за себе си не искам. В църквата идват много хора от околните села и градове, някои и от по-далеч. Казват, че местността е лечебна. Не знам, но с очите си съм виждала как болни деца оздравяват и се изправят на крака. Какво по-голямо щастие за един родител от това да види детето си здраво? Затова тази църква трябва да я има. Моята мисия е да се грижа за двора , за чистотата и да приемам хората. Мисля, че така им помагам. Затова не се оплаквам. Е, болят ме костите понякога, ама не е страшно. То е от годинките…..
Баба Тинка се разсмя- с нейния си звънлив смях, който никога не можеше да издаде какво й беше минало през главата. С вярата си в Бог, с неизменния стремеж да върши добро, тя бе приела съдбата си като малък откъс от великата вселенска промисъл и всеотдайно даваше своя принос за осъществяването й. Така, както можеше.
Когато си помисля колко пъти се оплакваме за щяло и нещяло се сещам за баба Тинка и млъквам . Нямам право да хленча и да се сърдя. Тя ме научи да приемаме съдбата си и да сме благодарни на Бог за изпитанията, които ни изпраща. Дори и за тези, които късат сърцето ни и раняват душата ни. Но не ни убиват. И да продължаваме с вяра напред. Трудна задача, която изисква много сила и себеотрицание. А умението да продължаваш да обичаш хората, въпреки личните си загуби е особено състояние на душата, неприсъщо за всеки. Наистина човешката сила е безкрайна. Всеки път, когато ходя в Пещера и срещам баба Тинка се убеждавам в това. Любовта, добротата, прошката- това не са абстрактни понятие. Те са тук, на земята и съществуват в нечия душа. Огледайте се около вас и може да ги видите. Щастлива съм, че се докоснах до тях…..

05 януари 2010

Изстудяване...


Най-добрият начин за охрана на хладилника. Малко е студеничко обаче....

Трай, бабо, за хубост?


В днешните демократични времена критериите за хубост се извъртяха на 180 градуса. Въпреки че красотата на българките е интернационален факт, съвременните момичета се втурват като обезумели към кабинетите на пластичните хирурзи, за да коригират „даровете”от майката природа. Тъжна е гледката на издялканата красота. Всичко във визията на поправените девойчета крещи: „Ела, вълчо, изяж ме!”. Фолк културата и Барби образите оставят своите отпечатъци върху иначе симпатичните личица. Пред нас стоят, като извадени от калъп, девойки с изкуствени коси до кръста, нацупени силиконови джуки, фалшиви мигли, гърди като на кърмачка на тризнаци, изпилени нослета, изваяни скули, изсмукани от мазнини бедра и задни части, инжектирана хиалуронова киселина в мнимите бръчки и…празен поглед. Те не се усмихват, за да не се разтече ботокса в бузите, не говорят, защото няма какво да кажат и гледат надменно, убедени, че са следващите звезди на планетата. И си приличат досущ като две капки вода. Това индивидуалност, това интелект, грамотност- кой го е грижа? Живеят според максимата: Искам всичко и го искам сега! Някои от тях са били наистина хубави, преди да ги обземе манията за величие и поголовно „разкрасяване”. Знае се, че отдадеш ли се на порока, после трудно се спира. Чудя се защо винаги прегръщаме най-лошото от западните цивилизации. Ако си мислите, че тези манипулации са безвредни, грешите. Една абитуриентка, изнудила родителите си за силикон в гърдите, прекара дните до бала в кански болки и ледени компреси денонощно върху рязаната плът. Само и само да се появи в рокля с деколте до пъпа, откъдето да изскачат новите прелести… Трудно се разговаря с тази порода момичета. От една страна, постоянният глад, на който се подлагат, за да са кльощави, изцежда силите им и малкото останало „сиво” вещество в главите, а от друга- всяка забележка към външния им вид приемат като хорска „завист”. Когато ги посъветваш да „работят върху себе си”, грабват най-новия каталог за пластика и жадно поглъщат последните новости в „ клъцни-срежи”. Накрая си докарват вид, по който трудно могат да ги разпознаят и собствените им майки. Защо ли се мъчат? Толкова ли им е ниско самочувствието или са жертви на модните списания с малко текст и много картинки? Култът към красотата е придобил застрашителни размери в пазарната ни икономика. Умели търговци внушават на подрастващите, че само и единствено, ако приличат на чалга фурия могат да постигнат успех, слава и пари. И се започва карнавала на маскировките. Опитайте да легнете с екстензии ( удължители) на косата и да заспите. Ще имате усещането, че спите върху сплетени кабели. Ако въобще заспите…. Решите ли да се обърнете по корем , балоните в бюста могат да ви издигнат и над нивото на леглото. И да спите във въздуха, ако сте придобили съответната „безтегловна” опаковка. А след мечтаната липосукция болката е толкова голяма, че всеки допир до кожата предизвиква истерични изблици и рев. И това се търпи в името на нечие виждане за красота! Опитите за вразумяване са обречени на провал. Те не искат и да чуят, че жената е жена, когато е нежна, спокойна, с излъчване и собствен чар. Дали са щастливи в собствения си измислен свят? Повечето от тях имат вид на зловещи хиени, готови да отхапят главата на набелязаната жертва. Те са агресивни, груби и нахални спрямо останалите „недодялани” девойки. Не знаят кой е написал „Хъшове”, не са чували за Владимир Димитров- Майстора и считат Вапцаров за скучен! В библиотека никога не са влизали, но за сметка на това не излизат от кръчмите и баровете. Разпознават марката на дрехите от разстояние и знаят точната цена на силикона. Обсебени от своята красота, те не се притесняват да обявят на всеослушание, че не са прочели нито една книга. Мразят „зубрачките” и ехидно се присмиват на по-ученолюбивите. И зиме, и лете движат с минимален брой дрехи върху телата си. Почти нищо не остават на въображението. Скромността е най-върлия им порок. Участват във всевъзможни конкурси за „мис”- лято, туризъм, мокра фланелка, стегнат задник, и тежко преживяват загубите. Не понасят по-луксозните себеподобни. Победите отбелязват с поредния тежък купон в култово заведение. Един писател, за който не са чували, беше казал :”Пази, Боже, сляпо да прогледа!” Криворазбраната цивилизация отдавна е написана, а ние тепърва откриваме топлата вода. Колко лесно се управляват и манипулират необразовани и самовлюбени люде… Даваш им едно огледало и ги зарязваш да съзерцават прекрасното си отражение. Бедните силиконови красавици! Не искам да съм там, когато огледалото се счупи….

02 януари 2010

Божествена закрила


В началото на Новата Година винаги притаявам дъх и очаквам знак свише какво ни предстои през идните 12 месеца. Тегля късметче от баницата, запалвам кандилото, моля се за здраве и благоденствие. Какво всъщност да си поискам? Отдавна не мечтая за грандиозни събития. Разбрала съм, че щастието е в простичките неща. Но те са и най-важните. Да сме здрави, обичаните ни хора и те да са живи и здрави, да бъдем дълги години заедно и да сме окриляни от любов. Повече от това здраве му кажи! Престанах да обръщам внимание на дребните несполуки или да се амбицирам за велики дела. Може би защото осъзнах, че понякога нашите планове не съвпадат с Божиите....Но вярвам, че Той ще ни ни закриля. И знае какво и колко можем да понесем. Припомням си това, когато не знам какво да правя и се чудя защо ми се случва някакво предизвикателство. Животът е пъстра картина и има от всичко- и добро, и лошо се редуват, за да се научим да разпознаваме посланията и да ценим Художникът. Хората имат различни мечти и желания през житейските етапи. Искат успехи, кариера, богатства, семейство, нови придобивки, развлечения и постижения....Дай Боже да се сбъднат мечтите им. И всичко да си върви по реда. Остават непреходни стремежите ни към изконните човешки добродетели- да раздаваме и получаваме любов, да се чувстваме разбрани и подкрепяни, да вярвяме, че сме закриляни и благословени...Навярно, когато живеем в хармония с вселенския разум ще успеем и да се почувстваме мъничка, но тачена искрица от него. А останалото? То ще се нареди все някак. Пътят е дълъг, но толкова прекрасен. Кой би се отказал от него- най-великото пътешествие, наречено Живот! Поканете сродна душа и тръгнете смело напред. Там някъде, из бурните житейски дебри, със сигурност ще срещнете и щастието....То ви чака да го откриете. И да го опознаете за дълго....Дай Боже да го намерите!