Принцът и грозницата

Откакто се помнеше Неви знаеше, че е грозна. И пълна. И не особено умна. В този ред. Нямаше човек в обкръжението й, който да й спести тази обезсърчаваща информация. Казваха й го родителите й / за нейно добро, разбира се /, за да няма прекалено голями очаквания от живота..Повтаряха й го често- да не би да изпадне в самозаблуда и да реши, че може и да постигне нещо в живота си. Зорко следяха развитието й и на всяка крачка я обсипваха с всеотдайни забележки и критики.
Като малка Неви искаше да стане актриса. Дълго се въртеше пред огледалото с роклите на мама и мечтаеше за световна слава и любовта на публиката. Може би имаше и талант. Така и не узна това. Мечтата й бе унищожена още в зародиш. Актрисите са паднали жени, обясниха й загрижено родителите. Според тях, тя нямаше и данни.
Когато поотрасна Неви реши да кандидатства журналистика.
-Не може! Никога няма да те приемат. Слаба си по български, пък и нямаме връзки- разясниха й положението родителите.
-Стига си ни губила времето с твоите глупави експерименти!
Неви знаеше, че е безмислено да се спори с тях. Че кой друг, ако не те знаеха кое е най-доброто за нея? И кой би повярвал във възможностите й, след като вече самата тя не си вярваше? И този път ги послуша- така беше възпитана.
Когато се влюби за първи път родителските напътствия се стовариха с пълна сила върху крехкото й самочувствие- дебела си, нищо женствено няма в теб, всичко ти стои ужасно...
Неви се амбицира. Любовта вършеше чудеса. Отслабна с 20 кг. и сама не можеше да се познае. Ала скандалите в къщи зачестиха.
-Погледни се на какво приличаш! Със сигурност ще се разболееш!
Така и стана. Анорексията я стисна здраво в лапите си и не й даваше мира. Само че това убягна на зорките погледи, с които се следеше нелекото й развитие. Не беше толкова важно, че е болна. По-важно беше да не ги направи за резил с измислената си любовна история. Така де- какво щяха да кажат хората, съседите и прочие заинтересовани личности? Неви нямаше обяснение за себе си защо не бива да обича. А защо не можеше да бъде обичана беше пределно ясно- грозна, дебела, слабохарактерна...
Когато порасна още малко бракът се превърна във фикс-идея. Струваше й се единственото спасение от дългия домашен тормоз. Само че кой щеше да я вземе? Отговорът го знаеше от 20 години- никой!Всеки мъж искаше хубава и умна жена. Нейните желания нямаха значение. Отдавна вече не вярваше в приказките за принца на бял кон...
И тогава се случи най-странното нещо в живота й. Стана чудо! Принцът се появи. Даже взе, че я хареса. Каза й, че е влюбен в нея и иска да се оженят. Неви не можеше да повярва на късмета си! Някой я обичаше. И искаше да свърже живота си с нея. Създадоха семейство, родиха им се две чудесни дечица. Неви се изявяваше като добра съпруга и майка. И понеже знаеше езици успя да си намери работа в отдела за външна политика на един всекидневник, което я доближи до мечтата й за журналистика.
Всичко вървеше добре до денят, в който старите демони отново се появиха и заплашиха с разруха трудно-съграденото спокойствие. При едно семейно гостуване, под влияние на алкохола, роднините й изказаха мнение, че съпругът й я мами.
-Едва ли работи толкова до късно, ако на това му се вика “работа”- намекнаха загрижено те.
Неви се погледна в огледалото и въобще не й хареса това, което видя. Беше се превърнала в сянка на себе си. Отдавна беше забравила какво иска и какво може. Нямаше вяра във възможностите си. Беше се уморила да се доказва. Но в едно беше напълно сигурна- мъжът й! Нямаше да позволи да опетнат и неговото име. Та тя вярваше на него повече, отколкото на себе си! Време беше да се раздели с най-големия си кошмар. Все пак и тя имаше деца. Знаеше какво е обич. Безусловна любов и подкрепа. Неви боготвореше децата си и ги смяташе за най-голямата си благословия.Беше време да прости- на миналото и на всички от него. Животът продължаваше... Така, както всеки го разбираше. Да, светът не се въртеше около нея. Но тя бе част от него. Малка искра, но жива. И безценна в нечий очи. Беше благословена с любовта на мъжа си и децата си. Нима имаше по-голямо щастие от това? Бъдещето беше пред тях... А миналото? То можеше да спи необезпокоявано. До забрава...