Страници

17 декември 2012

На добър път!

Цял живот пътуваме. Всеки към своята дестинация- желана, принудителна или неизбежна. Пътища много, пътници разни... Придружават ни куфари и сакове с различно съдържание. На кой каквото му е свидно; без което не може. Носим си багажа и не понасяме да ни ровят в него- усещането е, че ни бъркат в душата и изваждат на показ съкровени неща. Пътувала съм много. Понякога с мерак, друг път на инат. Прекосявала съм географски ширини и духовни висини. Падала съм, ставала съм и съм продължавала напред. Като повечето хора. На младини пътувах към любовта. Екипирана с мечти, романтика, вяра и.... резервни илюзии. За всеки случай! Търсех сродната си душа, в която да се влюбя безпаметно и с която да заживеем щастливо до края на дните си. Само че тази приказка се оказа с доста разновидности и, обикновено, всеки сам си я дописва. Ако сюжетът не ми харесваше, на помощ изскачаха резервните варианти от торбата. Дали пък любовта сама по себе си не е най-голямата илюзия? Или просто погрешно я разбираме? Колко пъти човек се влюбва и решава, че е завинаги, а рано или късно с ужас потъва в дебрите на реалността? Разбира се, има и щастливи изключения. Нали все някой е написал тази приказка и навярно я е изживял...Но има и такива, които си събират багажа след поредния любовен провал и скриват в куфара раненото си сърце и разбитите си мечти. Така се надяват да ги съхранят- до следващия път. Любовта винаги предизвиква хаос в багажа- изваждаме едно, слагаме друго, изхвърляме трето. И внимаваме да сме по-добре оборудвани за следващия сблъсък с разтърсващата емоция, ако има такъв.
Тежък е и пътят към себепознанието. Детството, младостта и зрелостта извикват у всеки различни спомени, чувства, копнежи. Прилежно си прибираме в куфара сувенирите от изминалото време- било то белези от тъгата или окраски от дъгата. Каквото ни е навестило... Има моменти, в които съзнателно поемаме в грешната посока. Сякаш напук на себе си и на порядките се опитваме да надхитрим съдбата. Да се изявим като по-силни, по-знаещи, независими. Дали осъзнаваме, че всъщност лъжем себе си? Учудваме ли се тогава, когато заслужено ни плеснат през ръцете или се жалваме от несправедливия обрат? Много пъти съм се впускала в авантюри на инат и точно толкова пъти бумерангът на ината ме е шамаросвал скоропостижно, та да видя звезди посред бял ден! Да проумея, че не мога да се отклонявам безнаказано от правия път и да се скатая в тълпата от пороци. Направя ли го- влакът дерайлира и дълго ближа рани от пътната злополука. За която никой не ми е виновен. Трудно се заглушава викът на съвестта. Още по-трудно се лекува вината. Щастлива съм, ако я разпозная навреме и успея да я предотвратя. А после и да си простя. Тогава багажът олеква и по-лесно се върви напред...
Най-тежко е да загубиш вярата. Без нея сме като в тъмен лабиринт, където лутането може да продължи с години. Или като неопитни плувци в бурно море- без земя на хоризонта. Вече знам, че спасение има. Дали ще се удавя или ще доплувам до брега решавам аз. Стига да си нося смелостта, силата и вярата. Без тях не става. Учудващо е колко много сила се побира в един малък куфар. Понякога дори не подозираме, че я имаме. И едва, когато отдъхваме на брега разбираме какво сме направили. И колко сме добри!
Времето напредва и отново започвам да си стягам багажа. Този път накъде? Има ли крайна спирка? Близко ли е или далеч? Не зная. Затова продължавам....По пътя ще изникват нови препятствия, но ще има и награди за проявена храброст. Ще бъде и весело, и тъжно. Един път лесно, друг път нанагорно. Пътища разни, хора различни. Аз съм трениран пътник. И винаги в бойна готовност. Знам и какво ми трябва за из път, та не мъкна излишен багаж. Щастливи са тези, които са разбрали какво да има в куфара...

11 декември 2012

Да вали!

Идва краят на годината. С него наваля и първия сняг- пухкав, искрящо бял и чист. Градът побеля в началото на Коледните пости. Сякаш снегът се опитва да подпомогне пречистването на телата и душите ни. Понатрупали сме и токсини в телата, и тревоги в душата. А вероятно и някой и друг грях... Бялото ни дава шанс за нов живот и нови мечти. Да се отърсим от мъката, сковала сърцата ни, да скъсаме с миналото и да протегнем ръка към новото. Бялата магия е чистота и невинност; светлина и духовност. Нужна ни е повече от всякога. Затрупа града и скри от уморените ни очи мръсните улици и кални градинки. Изчисти града за няколко часа. Ние от години вси не успяваме да го сторим. Живеем със заблудата, че управляваме Природата, а тя за сетен път ни показа, че е по-силна от нас и спазва свои закони. Колкото и да нехаем за нея и да й вредим, всъщност разболяваме единствено себе си. Дишаме мърсотията на градската джунгла и се възмущаваме от собствените си боклуци. Но снегът отново ще натрупа и ще почисти земята от хората. Ще побелеят дърветата, покривите, парковете. И ще мирише на чисто. Като в снежна приказка ще отброяваме дните до Коледа, притихнали смирено пред запалената свещ. Навярно ще поискаме да бъдем по-добри, по-състрадателни. Тайно ще помечтаем и за мъничко щастие. Дали ни се полага? Господ решава. Животът е безкрайно справедлив, дори и в най-голямата несправедливост. Когато сме затънали до гуша в кал, снегът ни се вижда като манна небесна. Като панацея за всичките ни болежки- телесни и емоционални. Като обещание за вечност... Нека да вали! Докато побелеем до дъното на душите ни... Дали? .... Да вали!

02 декември 2012

Искрено


Не ме утешавай!
Не искам да тлея бавно на клада.
И тази мъка няма да ме погуби-
Ще угасне все някога пожара в душата ми,
А аз пак ще живея- още съм млада...


Не ме съжалявай!
С крещяща болка мога да си отида,
Ще стисна зъби отново, ще замълча…
Няма и една сълза да отроня,
Дори безразличие в тебе да видя.


Не ме утешавай! Не ме съжалявай!
Бъди до мен без повече измяна и лъжи….
Бъди този, заради когото мога да умра.
Обичай ме винаги- и силно, и нежно!
Ако ли не- просто си върви…...

01 октомври 2012

Reborn

Sooner or later the truth comes out. Whether you like it or not. Whether you are ready for it or not. It is right there- infront of you- staring at you in the face, bold, unpolished, at times ugly... So what if you are hurt? So what if you are mad, aching, bleeding or just plain neurotic? Surely you know there are things in life that can't be stopped? People you can't come to terms with? Situations you can't control... Face the truth, accept it and let go. What must be, must be. Maybe it had to happen this way. Maybe you deserved all you got. Or maybe it was more than you bargained for? Never mind. Life is a battle. Learn to fight your own battles. You might not win the war. It's no big deal. Yes, you will feel unloved, neglected, abused and bruised. Maybe your heart is sore and your soul hurts.. That, too, will pass... Pain makes us strong. Eventually you will heal. Someone else will come along who appreciates your friendship. Maybe even fall in love with you. Love can't be demanded or forced upon. It's either there or not. Learn to let go of those who have no need for your love in their lives. Let them be. Everyone has the right to make his own choices. Lies are not a good environment for feelings to flourish. The truth will one day be reborn. And you will feel relief. Not guilt, not pain, just relief... Learn to accept life's lessons without additional drama. Life is fair. Everyone gets what he deserves. Sometimes life hands us blessings, at other times we're given lessons. Accept what you are given and learn from it. Never mind the ego. That is always a bad advisor. Unfortunately, the more you try to hold on to something, the more it slips away from you. Nothing is ours forever. Life never gives us stuff it can't take away from us one day... Everything is temporary. Happiness, sadness, suffering, health, illness, pain, dreams... One day all these will disappear. People will be gone. Our days will be over... That day might be tomorrow. So, let go of everything... Nothing is yours forever. Learn to live without it. Laugh at evil. Evil, too, is temporary... Enjoy today. Whatever it is. Whoever you are with. Wherever you are. Some day you will be reborn. And today will no longer matter. There will be a whole new life ahead of you. It will be a new beginning, not the end. Just live and... let go.

21 септември 2012

Есенна соната

Есента дойде. Есента на моите мечти. Просто идва ден, в който се събуждаш и осъзнаваш, че мечтите ти са вече минало. Всичко, за което си мечтал е в миналото. Някои мечти са се сбъднали, повечето не са. Но вече не ти се мечтае.... Няма за кога. Зимата наближава, а с нея се спуска и бялата пелена на забравата. Сега други мечтаят твоите мечти. Така е- времето е безпощадно, колелото се завърта и за един миг си изхвърлен от играта. Сега друг е на 20 години. Друг гледа напред и мечтае за успехи, любов и щастие... А ти се улавяш, че се вълнуваш с него и дори му стискаш палци да постигне онова, което ти не успя. Защото е млад и силен, и безстрашен. Защото бъдещето е пред него, а съдбата обича смелите. И играта за него тепърва предстои... Други ще бродят по пътеките, по които ти не успя да минеш. И ще събират овации, като есенни листа. А ти ще се рееш в спомените за пропуснатите мигове, за разпилените надежди и пожълтели мечти. Рано или късно есента идва. Златна, зряла, красива и... малко тъжна. Навява полъх носталгичен по неизживените дни. Капе есенен дъжд, за да измие от очите умората от дългото взиране напред. В душата е тихо, есенния вятър отвя и последните пресъхнали зрънца, не дали плодове. В страданието също има красота. Болката от несбъднатите мечти е притъпена. Следва приемане и примирение. Такъв е животът. Това си могъл, това си направил. Не ти стига? Може би ти е липсвала подкрепа. Може би твърде рано са ти отрязали крилете. Каквато и да е- то е минало. Би могъл да превърнеш есента в магия. Да се слееш в приказната й красота, да се потопиш в меката й топлина и да сънуваш своя есенен сън. Този, който не получи в живота, но продължава да тлее там някъде в дълбините на незабравата... Не тъгувай! Целият живот е сън. Животът никога не ти дава нещо, което да не може да си вземе обратно. Всичко е илюзия. Красива илюзия. Наслади й се. Някой ден и тя ще си отиде...

06 септември 2012

Моя България

България, моя родна страна- обичам те и милея за теб! Красива си, героична и изстрадала. Бог ни е подарил едно късче от рая в твое лице и се моля да те има, да си обичана и благословена. Където и да ходя по света, завръщам се при теб. Тук е моя роден дом. Ти ми даде всичко- живот, детство, младост, семейство- най-ценните подаръци. Красотата ти ме омайва. Обичам природата ти, българската реч, историческото ти наследство. Няма друга като теб по света! Затова и не мога да живея другаде. Мечтая хората да са щастливи тук, да вярват в теб и да се грижат за теб. Да ги има българските песни, мелодични и прекрасни, да звучи детски смях и да има повече цветя... Да те има теб, моя болка и любов и да те чакат светли бъднини.... Амин!

01 септември 2012

На дъщеря ми

Сънувала съм те- една далечна, неоткрита звезда; Мечтала съм за теб- като ласка неизживяна досега; Обичала съм те- с любов единствена в света. Рисувам те- картина с багри на дъгата; Откривам те- галактика, незнайна на земята; Обичам те- неугасващият път на светлината.

01 юли 2012

Джулай морнинг

Добро утро! Нов ден, слънце, прекрасни емоции... Благодаря на Бог за този ден, благодаря, че сме живи и здрави, благодаря за семейството ми, за добрите приятели и за любовта, с която съм обградена! След една трудна седмица дочаках изгрева... И той е по-чудесен от всякога. Защото препятствията винаги идват, за да ни научат на нещо, за да ни покажат, че сме силни и че Бог ни пази. Вярвам! Това ми е силата. Не ме интересуват дребните, жалки душици, егоистите, лъжците, предателите и използвачите. Няма да ги съдя. Те сами са изкопали вече своя гроб, заровени в тежки, нелечими болести, бесни страхове, душевна смрад и страдания. За тях спасение няма. Те сами ще извървят своя път към Ада, откъдето няма никога да се завърнат.... Така е в живота- кой каквото си посее.... Истината винаги излиза наяве. И тя е благодатна за всички. Няма случайности. Прощавам на враговете си. И ги забравям! Аз ще бъда щастлива, обичана и добра. А това е най-тежкото наказание за врага- това той няма да преживее! Не ми е жал за такива хора. Ще гледам безучастно страданията им. И знам, че те ще бъдат жестоки... Животът е толкова красив. Дарява ни с любов и доброта. От нас се иска само да ценим това, което имаме и да не се поддаваме на изкушенията на Лукавия. Просто, изпълнимо правило. Дава светлина на мислите, изпълва сърцето с обич и спокойствие. Гони страха. Благославя и закриля. Лягам и ставам с молитва. Всичко е между мен и Бог. Знам, че съм окриляна. И съм благодарна за всичко, което съм получила. От всички изпитания съм станала по-мъдра. Ясно разграничавам злото в човешки образ и го изхвърлям от живота си- с всичките му уродливи форми и притурки. И не го мисля повече. То ще се унищожи само. То вече е осакатено и смазано. Господ си знае работата. Всичко е справедливо. И заслужено. Животът ни е точно такъв, какъвто трябва да бъде. Аз съм дарена с умението да обичам и прощавам. Това е моето спасение. Любовта е моя живот. Амин!

18 юни 2012

Минало (не)забравимо

Не можеш да избягаш от миналото си. Докато не се изправиш лице в лице с него и не смачкаш призраците, които витаят там няма отърване. На война като на война! Всички средства са позволени. Да, разбираш, че проблема не е преодолян. Просто е бил потулен във времето и при първа възможност изскача на светло. Отново се чувстваш слаба, неразбрана, объркана. Връщаш се назад във времето в един нереален свят, където не желаеш да пребиваваш. Не харесваш човека, който беше тогава. Виждаш се беззащитна, уязвима, лутаща се. Боже, колко вода изтече оттогава. Колко литература мина през ръцете ти. Колко размисли, мъдрости, притчи и прочие неща изчете... Нищо ли не запомни?! Ето те отново на старта. За поредния изпит. Явно този урок не е научен. Не може вечно да бягаш от него. Стегни се и действай! Времето изтече. Не може да се криеш в пясъка и да се правиш, че това не се е случило, не те е засегнало, не те боли... Ужасно е да осъзнаеш, че още боли, че още очакваш... нещо да се случи! Всичко изригна със страшна сила и ти зашлеви такъв шамар, че видя звездите посред бял ден. Заслужено! Сега да видим как ще действаш. С разума, с чувствата, с познанията, натрупани през годините или...? Кофти тръпка! Живот в заблуда е много неприятен. Особено, когато истината лъсне наяве- грозна, подмолна, жалка... Няма оправдание за нея. Живот в лъжа не е вечен. Все някога балонът се пука и те засипват парченца омраза, страст, ярост, страдание и тъга. Красиво опакования спомен гръмна в ръцете ти и сега трябва сама да се справиш с демоните от миналото. Как чевръсто наскачаха около теб, как изкусно те подведоха по старата пътека на греха, как умело съблазниха душата и разбиха сърцето... Слаба воля! Или не? Предстои да видим. Втори рунд се задава. Знаеш какво трябва да направиш, така че действай смело. Няма да се даваш повече! Веднъж те захвърлиха сдъвкана и изплюта, не си го причинявай пак. Нищо добро няма в този грозен сценарий и ти го знаеш много добре. Само трябва да дисциплинираш чувствата си. Помисли само- постигна толкова много, стигна толкова далеч. Нали не възнамеряваш един недопушен фас да изгори всичко, за което се бори толкова дълго? А и отдавна отказа цигарите... Да не се връщаме към старите пороци. По-силна си, отколкото си мислиш. А и вярата я имаш. Знаеш, че Бог не би ти пратил нещо, с което не можеш да се справиш. Просто от теб се иска да покажеш, че не си беглец. Не си решаваш проблемите като ги загърбваш. Така че- давай напред! И това ще мине. Вече не се страхуваш, както преди. Проумяла си, че всяко нещо се случва с определена цел. Още си жива и още си тук. Това не те пречупи. Сега просто трябва да теглиш финалната черта. Тази сатира приключи. Да, проточи се във времето, но сега е момента да я изхвърлиш от съзнанието си. Ще напишеш нова приказка. Това го умееш. Тя ще е красива, увлекателна, с щастлив край. Такава, каквато заслужаваш. Приказката на твоя живот. Без сълзи и ненужни драми. Без емоционални сътресения. Повярвай в себе си! Знаеш, че можеш. Разкарай излишния товар веднъж завинаги. Трябва да продължиш напред. Лека, уверена, щастлива... От теб зависи. Вярвам в теб!

15 юни 2012

Позитивни парадокси

Не е вярно, че сме негативна нация. Толкова добри новини долитат постоянно до нас, че няма как да не изпаднеш в щастлив делириум. Ежедневно научаваме, че в България няма престъпници. Дори и някой случайно да е бил несправедливо набеден за такъв, тутакси излиза от ареста/затвора и достолепни адвокати ни обясняват, че човечеца е невинен като бебешко дупе! Не е ясно само защо простосмъртния народ не може да оцени райската благодат, в която живурка, ами вечно недоволства от съдебната система и сипе хули по адрес на невинни люде. Съвсем прясна е новината за оневиняването на Вальо Топлото. Вместо да предизвика душевно облекчение, този съдебен казус изригна в почти всенародни ропот и омраза. Крив народ сме си и това е! Така и не се научихме да обичаме бившите си и настоящи управници-монополисти. Нима убягна от погледа на гладния и измръзнал зиме народ факта, че Топлото миткаше с колело, вместо с лимузина и нямаше и спомен от източените милиони? Защо решихме, че милионите му са духнали към Малдивите, като газ в тръбопровода на Топлофикация? То бива недоверие и неприязън, ама нашето си е чиста проба национален хейтърски синдром! И що не вземете да се разходите до Малдивите, та да видите, че там няма офшорки, а само бели хора по бели плажове с шарени коктейли в ръка? Всеки е невинен до доказване на противното! Направо задминахме американците в потвърждаването на тезата за благородството на заподозрени в тежки престъпления. И сега, ако не ни похвали Европа, то кога? Ами то не останаха престъпници в тази държава, бе! Оказва се, че никой не е крал, източвал, присвоявал, фалшифицирал, лъгал, подкупвал, поръчвал, убивал. Другото са само гнусни инсинуации за нажежаване на всенародното недоволство. Едни братя (некръвни), дето отскоро ги издирват също са на път да се окажат туристи на Малдивите. Или Сейшелите. Хората са си отишли на почивка, а тук някой се сетил, че били престъпници! Човек да не смее да напусне страната! Току виж го обявили за общодържавно издирване... Лошото е, че тези благи вести за невинни български граждани идват в изключително неподходящ момент и действат като червено на бик на освирепелия от мизерия народ. А и отдавна се знае, че жегата ни мъти мозъците повече, отколкото е здравословно. Навярно затова подобни радостни съобщения ни изваждат от равновесие за секунди и предизвикват причерняване, гадене и световъртеж. Като прибавиш към клиничната картина системното недохранване, текущите сметки, битовите неволи, на средностатистически нашенец не му мърда колапса. После има да се вайкаме защо сме първи по сърдечносъдови заболявания и ранна смърт... В тия жеги, само като пуснеш новините и те сюрпризират с поредното увеличение на тока, забраната за пушене ти се струва като балсам за изпушилите ни души. Дори от парламента долетя щастлива вест, че ползваш или не ползваш парно, народните избраници щели да гласуват да плащаш, щом имаш тръби в панелката си! Топлофикация не се шегува! И дори това да не ни е първа грижа в рекордните юнските жеги, самата мисъл предизвиква още по-обилно изпотяване и сърцебиене. Ето това се казва негативно мислене. Вместо да се радваме, че Вальо Топлото е невинен, ние се пържим в собствен сос при мисълта за идващата зима и новите небивалици на порно, пардон парно индустрията.... Бивали така, бе хора?! Позитивно мислене трябва на нацията! Стига с това черногледство! Мислете, медитирайте, представяйте си всички райски кътчета на земята, където бихте искали да сте сега и .... проумейте веднъж завинаги, че никога няма да стъпите там! Затова пък новоизлюпените бивши заподозрени за престъпления срещу народа ни със сигурност ще прекарват доста време там и даже може да ви зарадват някой ден с мемоари и снимки на всички тези приказни местенца.... Сега да не вземете да им завидите! Че и това е лоша нашенска черта. Бачкали хората, замогнали се, разпътували се- свят да видят и свят тях да види. Няма лошо. Само че- Видовден дойде! Напук на съдебната система... Най-интересното тепърва предстои!

10 юни 2012

Благодаря!

Благодаря! За всички блага, с които ме даряваш; за това, че чуваш молитвите ми; за това, че ни пазиш и ни благославяш! За всичко благодаря. Чувствам се толкова спокойна, защото знам, че добротата е част от живота ми. Имам мир и хармония, любов и здраве. Не искам друго. Безкрайно съм благодарна, че бдиш над семейството ми и ни закриляш. Няма да се уморя да благодаря. Винаги помня доброто, с което ни даряваш. Щастието е тук и сега- в светлината в очите на любимите хора, в любовта, която ни окриля... Живот и здраве да има в този дом, за това се моля. Вярата е силна, любовта е вечна... Вярвам, че животът ни е приказка с хубав край. Мисълта за теб ме изпълва със светли мисли и прекрасни чувства. Благодаря за уроците, които ни изпращаш. За изпитанията, които ни правят по-силни и добри. За грижите и любовта към нас. Една частица сме от вечността. Един миг, в който се осланяме на твоята воля и вярваме в промисъла на вселената. За всичко си се погрижил. И за вярващите, и за колебаещите се. За всеки има място под слънцето, всеки има своя шанс да повярва и да поема по правия път. Стига да го пожелае. Животът ни е благословен. За любовта, с която ни даряваш- благодаря. За вярата, която осмисля дните ни- благодаря. За силата да вървим напред- благодаря. За даровете, с които сме благословени- за всичко благодаря!

30 май 2012

Абитуриенти 2012

Изпратихме випуск 2012. Дано порасналите ни деца намерят своя път в живота, дано са щастливи! Баловете постепенно заглъхват, отшумяват виковете, смеха, сълзите и юнашкия купон. Следват делници... И кой, каквото сам си направи в живота. Вярвам в младостта, в нейната решителност и ентусиазъм. Това, което ме влудява е да чета по форумите изказвания на "мъдреците" на нацията, които се възмущават от чалгата, простотията и липсата на акъл у младите. Колко много оплюване отнесоха днешните младежи! За това, че били прости, че нямали вкус, че се обличали безобразно, че не знаели да се веселят, че са алкохолизирана и дрогирана паплач...... Даааа. И тук следва да запитам тези критикари, бъкащи от ум - кой отгледа това поколение? Вие какво наследство им оставихте? Кой превърна милата ни родина в разграден двор, приличащ на кочина; чий блестящ ум срина държавата за 20 години и принуди тези деца да растат сред разруха, беднотия и повсеместна простотия? Не сочете с пръст другите за неща, които сами си сътворихте! Кой избираше управниците си? Кой окраде всичко, до което можа да се докопа? Кой разруши образователната система? Кой потъпка законите и срина съдебната власт? Абитуриентите ли? Я си помислете пак! Това са децата, родени в зората на демокрацията, изградена от шепа лумпени и корумпирани престъпници. Същите тези, които сега сочат децата ни с пръст и високомерно ги обвиняват във всички грехове на земята. Какво направихме ние, за да имат децата ни по-добър живот? Какви ценности им предадохме? На какво ги научихме? И наистина ли сме толкова умни, за колкото се мислим, след като позволихме да ни вкарат в една кошара с действащ див капитализъм? Децата видяха битката ни за оцеляване. Те споделяха страховете ни за утрешния ден. Те се оглеждаха в безпътицата в очите ни.... Те имаха един безумен модел за подражание, наречен хаос, лъжи и пари. Примерът на възрастните... Това е нашата действителност. Това е България от 20 години насам. Държава, която толерира престъпниците и поощрява разрухата. Неслучайно сега и ни тресе. Ами да тресе! Дано се срине всичко гнило, прокажено, фалшиво... Да стане на пепел! Ако Бог е с нас, може и да възкръснем от пепелта. За да имат децата ни по-добър живот... А на всички зложелатели и възмутени блюстители на морала ще кажа- вие кога за последно се изкъпахте? Нямате пари за ток и вода, нали? И затова пестите от баня и тормозите останалите си съмишленици в градския транспорт със зловонна душевна и телесна смрад. А тези, които ви измамиха и се плицикат в перлени джакузита ви се присмиват и сочат с пръст децата ви. Били прости и неграмотни. Обличали се като проститутки и сутеньори. Родителите им били още по-тъпи, че теглили заеми и правели панаири. Всички вие, които сте над тези неща, които се имате за умни, цивилизовани и образовани- чиста ли е съвестта ви? Кой ви дава право да съдите младите? На тях им предстои тежката задачата да изринат боклуците, които им завещахме, да изчистят свинщината, в която ги захвърлихме и да имат сили да изградят нещо стойностно, ако не за себе си, то поне за техните деца.... Жесток жребий! Много грехове имаме пред днешната младеж. Но върха на наглостта е да им се присмиваме. Всъщност ние се присмиваме на себе си. А бихме могли да сведем глави, да се разкаем за грешките си и да се помолим младите да успеят да се справят в този безумен свят, който сътворихме за тях... Ако и това не можем да направим- надеждата остава в природните стихии. Една девятка по Рихтер сполучливо ще срути целия този цирк и завинаги ще изтрие самодоволните усмивки от лицата ни. Майка, обърнала се срещу децата си не я чака нищо добро... Смейте се, ако ви стиска!

22 май 2012

Земетръс

Изтръгна ни от дълбок сън. Захвърли ни в пространството. Разлюти се, изригна, разбуча се и ни одруса яко. Поразхвърли грижливо подредения ни живот. Разтърси ни от злокобните ни мисли. Удари ни два шамара, плисна студена вода в лицето ни, разфуча се и завихри цунами от страсти.... Събудихте ли се вече? Разбрахте ли за какво иде реч? Природата или човекът? Човекът или природата? Кога започнахме да мислим за себе си като за най-съвършените създания на земята? И забравихме, че сме смъртни? Няма да има милост за този, който руши, цапа, унищожава майката земя. Жалки, глупави създания... Колко още безсънни нощи трябва да преживеете и колко страх да понесете, за да разберете, че с природата шега не бива? Ако трябва, още много пъти ще треперите пред панелните си кутийки, докато не осъзнаете, че трябва да пазите и обичате земята. Не го ли направите- отмъщението може да бъде съкрушително. Показа ви се малък откъс от съвременния Армагедон. Опустошително, страшно, смазващо. И напълно заслужено. Кой ви дава право да късате цветя? Вие какво посадихте? Да убивате животни? Да унищожавате гори? Да хвърляте отпадъците си сред природните величия? Природата е жива, тя диша, расте, хубавее... Докато някое нищожество не се опита да я задуши с обелките на измислената си цивилизация. А после- олеле! Помощ! Земетресение! Природата ви показа кой командва парада. Бихте могли да живеете в хармония с нея. Но можете и да си направите живота на земята ад. Изборът е ваш. Толкова бързо можете да изчезнете от лицето на земята, колкото не сте си и представяли, че е възможно... Смешните ви придобивки могат да се изпарят за миг. Силен тътен... Гръм и трясък. Градушка. Порои. Разруха. Един миг. Сковаващ страх... Събудихте ли се?

11 май 2012

Празник и светъл, и тъжен....

Мир, любов и светлина. Това остана след теб. Днес почитам паметта ти. Това е твоят ден- Св.Св. Кирил и Методи. На празника на светите братя паля свещ, отварям бутилка червено вино, слагам свежи цветя пред иконата и се моля за мир на душата ти. Обичам те, усещам те, сънувам те. Но просто не мога да те видя... И да те прегърна. Толкова много спомени остави след теб, такава ярка светлина, жар, пламък и страст... Така, както живя- всеотдайно, искрено, смело. Затова днес празнувам живота ти, не смъртта. Празнувам любовта- ти я раздаваше в изобилие, празнувам добротата- ти беше изтъкан от нея, възхвалям силата- с теб се чувствах в безопасност... Получи много от живота, но нищо не ти се даде даром. Водеше битки, падаше, ставаше и продължаваше напред. Живя достойно и остави ярка следа в сърцето на всички, които те обичаха. Аз те боготворях. За мен ти беше герой, неуязвим, всемогъщ и безстрашен. Защо изчезна така внезапно от живота ми? Дори не се сбогувахме. Не беше честно! Останаха толкова неизказани слова. Без теб се наложи много бързо да порасна. Сега се лутам сама из житейските лабиринти и все се питам дали се гордееш с мен. Дали се справям? Какво би ми казал днес? Виждаш ли ме отгоре? Сигурна съм, че бдиш над нас и ни закриляш- така, както винаги си правил. И това донякъде ме утешава. Но е пусто... Опитвам се да преоткрия наново цветовете на живота. Търся слънцето, топлината, красотата на природата. Искам да се събудя и отново да усетя празника и щастието, че съм жива... Знам, че ти така би искал. Старая се да се радвам на малките неща, да изпитвам наслада от живота във всеки миг, да живея самоотвержено и смело- все едно си тук, до мен и заедно вървим по пътя на живота. Може би наистина си до мен. Нали животът е вечен? Не искам да те разочаровам. Всичко е един миг... Навярно някой ден отново ще се съберем във вечността. Дотогава- мир, любов и светлина. За теб, шампионе! Амин.

09 май 2012

Хаотично

Може би някой ден отново ще се видим. Ще мога да те прегърна и да ти прошепна колко много те обичам. Някъде там- след синевата още грее твоята усмивка... Защо не мога да я видя? Оковани сме в материалното. Търсим духовното, истинското, кога на сън , кога наяве. Всичко е само сън. Там горе е истинският живот. Вечният. Благословеният. Обгърнатият с любовта на всички скъпи нам хора и животни. Там никой с никого не се разделя. Няма грубости, мъка и сълзи. Няма битка за оцеляване, лицемерие и страх. Тук е апокалипсиса. Тънем в собствените си тъпотии, въртим се из обречени лабиринти, усмихваме се насила и треперим за утрешния ден. Страхуваме се от собствената си сянка дори. Жалка картинка. Да живееш е умение и изкуство- не всеки го владее. Всеки Божий ден на тази земя ни поднася нов урок, предизвикателство; изпраща ни знаци и послания от вселената. Стига да имаме отворени сетива да ги разберем. Понякога се уморявам. Струва ми се, че товара е прекалено голям, а силите са намалели. Вероятно сама съм си избрала този път. И ще трябва да го извървя докрай. Глътка въздух в адския пек и продължавам напред. Нито знам накъде, нито докога... Механичен живот. Понякога дори не ми се говори. По-лесно е да го напиша. Заприличали сме на марсианци, попаднали в джунглата. Грозна гледка. Забравих вече какво умея, дали нещо умея.... Самотата стана навик, сънувам един и същ сън. Когато се събуждам не зная къде съм; не искам да се завръщам тук... Може и това да е урок. Не знам. Времето е измамно, илюзията е пълна. Не помня години, пространства, излитания. Помня, че винаги се приземявах. Вече не летя. Само гледам нагоре към облаците и се рея в спомени. Приказката беше хубава. Макар и с тъжен край. Героите са уморени. Остарели. Избледнели. Като силуети от старите ленти. Черно бели филми. Пепел и мрак. Глупаво е да нямаш мечти. Нали те последни умират? Навярно сме по-мъртви от умрелите. Хубавото е, че всичко е преходно. И това ще мине... Не ни съди прекалено сурово, дори и да го заслужаваме. Такива сме- смешни малки човечета. Хора без лица. И какво като вулкана бушува отвътре? И той ще угасне. Ще се превърне в пепел. Всичко се превръща в пепел. Дали нещо ще възкръсне от пепелта само Господ знае. Уморих се от тъмнината. Слънцето е за всички. Дали ще изгрее отново?

29 април 2012

Повярвайте!

Чудесата стават. Ежедневно около нас се случват чудеса. Сбъдват се мечти. Молитвите са чути. Прекрасно е да знаеш, че те чуват, че бдят над теб и те пазят. Удивително е да усещаш, че си част от голямата вселена и твоите желания са важни за света. Невероятно е да видиш как се сбъдват, как пред очите ти се разкрива магията на доброто. "Поискай и ще ти бъде дадено!" От нас се иска на глас да изговаряме желанията си, да не бягаме от мечтите си, да вярваме в чудесата. Наскоро чух репликата, която ми разкри тайната на благословените и на... другите. "Вярата е дар, с който все още не съм благословен!" Ето го разковничето към успеха. Панацеята за желанията. Истината зад сбъднатите мечти. Ако не повярвате- в себе си, в съдбата, в Бог- няма да видите щастливата звезда. Този върховен дар, който не сте пожелали да приемете в живота си няма да ви разкрие тайните на щастливите хора. Ще си живуркате в прозата на живота и никога няма да отворите сетивата си за поезията и красотата. Щастието привлича още щастие. Добрите мисли притеглят хубавите събития. Верижната реакция се движи главоломно и ни разкрива всички чудеса, сътворени от живота. Вярата е скъп дар. Не го отказвайте. Доверете се на интуицията си и знайте, че мечтите се сбъдват, че вие заслужавате да бъдете щастливи, че ви очакват прекрасни мигове в живота. Не се плашете от лошото- повярвайте, че то ще ви подмине, защото очаквате доброто. Защото сте се помолили да стане чудото и да повярвате, че животът може да бъде прекрасен... Една стъпка ви дели от благословията да станете галеници на съдбата. Не се страхувайте да я извървите. Повярвайте...

20 април 2012

До една душа

Изминаха пет години, откакто ти вече не си сред нас. Нищо не е същото. Животът си продължава, времето препуска, а нюансите на света изглеждат някак избледнели. Не зная къде си... Надявам се да си в рая. Ако има рай. Не ти написах некролог. Не можех да позволя на смъртта да надделее над живота. Не мога да мисля за теб като снимка върху надгробен камък. Не мога да те обичам в минало време. Спомени, сънища и мисли се преливат в едно и губя представа за време и пространство. Разумът крещи, че те няма, а сърцето прелива от любов към теб. Живея в паралелна действителност- не те срещам в ежедневието, но общувам с теб в мислите си, споделям чувства и емоции с теб. Дали ме чуваш? Дали разбираш какво усещам? Бдиш ли над нас така, както правеше преди? Ти беше моята опора, с теб се чувствах в безопасност. Знаех, че мога да разчитам на теб. Знаех, че любовта ти е безусловна. Семейството за теб беше нещо свято. Затова се раздаваше изцяло за нас. Сега ни остави на Бог. Моля се Той да бди над нас. Защото ти не си тук да ме утешиш, подкрепиш, благословиш... Спомням си последната прегръдка. Защо не разбрах, че е последна? Защо не ми каза, че отиваш в друго измерение и че може и да се срещнем....в някой друг живот? Ако има такъв. Искам да вярвам, че ще те срещна отново. Нали любовта е енергия? Тя не се губи. Тук остана болката и хаоса в душите, но може би при теб е силата и светлината. Казват, че няма смърт. Така ли е? Ти имаш всички отговори... Чувствам се безсилна, несигурна, наранена. Мнителна съм и към щастието, дори. Видях колко преходно е всичко. Радваме се на някого и си въобразяваме, че цяла вечност ще сме заедно... Реалността е безпощадна. Хората просто си тръгват от живота ни и ни оставят кървящи, объркани, затънали в хиляди въпроси без отговори. Всеки сам се научава да живее с болката. Всеки намира своите отговори, за да има някаква утеха. Истината е толкова относителна. Да, животът наистина продължава. Дали пък това не е единствената вечност? Сърцето познава и любовта, и тъгата. Очите гледат- но какво всъщност виждат? Търся те- с очи, с душа, с разум и сърце... Къде си? Помниш ли ме? Или всичко е било една измама? Ще те обичам до сетния си дъх. Нататък не зная какво следва...Ти знаеш. Чакай ме! И ме обичай! Другото все някак ще го преживея. Благодаря на Бог, че имах любовта ти в този живот. И ти имаш моята- оттук до безкрая... Нека има светлина! Ти обичаше живота. Зная, че би искал да съм щастлива. Няма да е лесно. Заради теб ще се опитам да продължа напред. Благодаря ти, че идваш в съня ми, че разговаряш с мен и ме подкрепяш... Обичам те! От тук до безкрая....

10 април 2012

Сатурнови сметки

В Сатурнова дупка съм. А може и да е яма. При всички случаи има планетарна намеса- иначе защо ми гръмнаха бушоните? Денят ми започва чудесно- кафето ухае прекрасно, лятото ме зове. Хвърлям едно око в огледалото и констатирам, че изглеждам що-годе добре.Не се терзая дълго какво да облека, защото и без това нямам голям избор. Затова пък си спестявам притесненията да си подновявам гардероба на всеки нов сезон. Нося си старите дрехи с усмивка и винаги влагам частица индивидуално творчество. Така се отличавам от тълпата.Не всеки би се сетил, че от зимното бельо става оригинално лятно бюстие. Пестя пари от дрехи и успявам да закърпя домашния бюджет. Неведнъж са ми казвали, че имам богато въображение. Така е. Артистична натура съм и не изпадам в баналности. Приятелките ми се оплакват, че мъжете им не били романтични. Зависи как подхождаш към тях. Мъжът ми отдавна свикна да вечеряме на свещи и даже се дразни от силно осветление. Хем романтично, хем икономично. Така спестяваме разходи и за ток. Семейството ми отдавна е запознато с принципите на суровоядство- то. Неслучайно в Холивуд всяка втора звезда дъвче моркови и се усмихва бодро. Защо да изоставаме от тях? Хем се вталяваме, хем сме със свеж тен. Пестим и от храна. А когато дъщеря ми се запъти за сетен път към банята й припомням, че прекомерното къпане изсушава кожата и води до преждевременни бръчки. Дори и при млади хора. Косата й била мазна? Ами то е от хормоните в пубертета. И докато позатихнат, използваме научен подход- поръсвам скалпа й с бебешка пудра, разресваме косата и тя заблестява все едно е мита със скъп шампоан и балсам. Така детето пести и козметика, и вода. Освен това не се трови с химия- знае ли човек какво слагат в днешните препарати за къпане? Баба й като си е мила косата с хума и жълтък да не би да е оплешивяла? Напротив. И досега има буйна грива. Синът ми ме кара да се боядисвам, за да изглеждам по-млада. Въпрос на гледна точка. Аз и така си младея. Някои дават луди пари, за да им направят бели кичури, а аз си ги имам от природата. Натурално. У дома не се консумира алкохол и не се пуши- в разрез е с природосъобразния ни начин на живот. Успях да убедя всички членове на семейството в ползата от ходенето пеш. Хем не те блъскат в градския транспорт, хем печелиш две кофички кисело мляко срещу спестеното билетче. И полезно, и благотворно за бюджета. Кола нямаме и при цени на бензина това си е истинска благословия! Непрекъснатото движение отменя нуждата от висене във фитнес залите. Та кой нормален човек би се чувствал комфортно, дишайки потта на десетки фитнес-маниаци? Сигурно се чудите как се развличаме без да се охарчваме? И това съм го измислила. Лятото правим основен ремонт на апартамента почти без пари. Синът се занимава с дърводелство и прави страхотни шкафчета, столчета, масички. Все едно сме с нова мебелировка. Дъщерята шие, преправя и прекроява и сме с нови пердета, калъфи и тапицерия. Съпругът без затруднение изкарва кухнята на балкона и прави от двустайното жилище тристайно. Наесен се чувстваме отлично- все едно сме в нов дом. Дойде ли зимата практикуваме моржуване- древен ритуал за каляване и подмладяване. Съответно нямаме проблеми с цените на парното. Абсолютно независими сме и от инфлацията. Доказали сме, че можем и без храна, и без вода, и без ток и парно, и без транспорт. Начинът ни на живот изключва цял куп болести на цивилизацията- затлъстяване, диабет, високо кръвно, депресия. Съответно не се налага да висим пред НЗОК за скъпи лекарства. Телевизия не гледаме и не четем вестници. Така подържаме добро настроение, здрава психика и оптимистична нагласа. След като всичко ми е наред, навярно се питате защо тогава съм в Сатурнова дупка? Ами, децата ме ядосаха. Пак иде лято и вместо да подхващат работа, те взели, че се размечтали- за море, планина, екскурзии...Ей такива глезотии. Знам, че е от пубертета, но въпреки това се нервирах. На нищо ли не съм ги научила досега? Искат екскурзия? Готово! Още утре ги командировам на село при нашите. Там, сред красивите планински пейзажи, да хващат мотиката и да действат. Че то след лятото пак ще дойде зима и ще искат да хрупат моркови. А тях все някой трябва да ги посади, нали?

28 март 2012

Божествен ден

Има хубави дни. Идват със слънце и много вяра в днешния ден. Има и надежда, че нещо сме направили както трябва и Бог ни е подарил този прекрасен ден. Остава да му се насладим и да благодарим за него. Но има и дни, които са изпитание за тялото и душата. Дни, в които не виждаме слънцето и душата не може да се справи с всички беди накуп. Дните се редуват. След лошото винаги идва хубавото. Нищо не е вечно. Когато ни е тежко на душата, тряябва да сме силни и да не губим вяра. Казват, че Бог изпраща трудности на тези, които обича. За да се справим с тях и да бъдем по-силни от преди. Да отворим сетивата си за всички чудесни знаци на природата и да се потопим в тях. Да се слеем ведно с хармонията на вселената. Да се помолим за благоденствие и да благодарим. За цветята, децата, всички живи същества. Благословени да са те! Велика е силата на природата и само тя може да ни даде енергия за живот. В един прекрасен ден.... Има толкова положителна енергия и магия, колкото за цял един живот. Да не пропуснем да й се насладим... Един мъдрец казва: " Има години, които задават въпроси. И години, които дават отговори." Не се терзайте от неизвестното. Ще получите отговорите, които търсите. Имайте търпение. Бог чува въпросите ви. И ще ви отговори. Не мислете с тревога за утрешния ден. Животът се случва тук и сега. Не правете грандиозни планове. Радвайте се на малките неща. Пожелайте да бъдете щастливи- и щастието ще е в душата ви. То е ваш личен избор. Отпразнувайте този ден. С усмивка и любов. За това, че ви има...

12 март 2012

Пътека към Нирвана

"Плачех, защото нямах обувки. Тогава се обърнах и видях, че човекът зад мен нямаше крака!"- Индийска притча Прочитайки тази притча отново се замислих колко нерви и енергия изхабяваме, страдайки за нещата, които нямаме. Толкова е лесно да се пуснеш по течението и да затънеш в самосъжаление за изгубените младост, любов, шансове, приятели, пари, мечти и какво ли още не. Защо така бързо изчисляваме какво ни липсва в живота, а ни е толкова трудно да се съсредоточим върху нещата, които имаме? Страдаме, плачем, терзаем се за истински или въображаеми липси, а отказваме да се наслаждаваме на цялата благодат, с която съдбата ни е дарила... Сякаш е по-лесно да се оплакваш какво нямаш, отколкото да осъзнаеш какво имаш. Поспрете, огледайте се и свалете за миг черните очила. Нима всичко е толкова безнадеждно, колкото на вас ви се струва? Нима няма на какво да се порадвате и за какво да сте благодарни? Животът е изключително преживяване. Нещо взима, но и нещо ни дава. Нека не се задълбочаваме в дилемата кои са по-зле или по-добре от нас, а да погледнем откровено и обстойно собствения си живот. За толкова години- какво ви даде животът? Какво постигнахте? С кого се събрахте? Какво сътворихте? Къде бяхте? Какво почувствахте? На какво се смяхте? Кого обикнахте? Кой ви подаде ръка? Със сигурност всеки има своите отговори и виждания по темите. Когато се чувствате зле или обезнадеждени, опитайте едно просто упражнение. Застанете пред запаленото кандило и благодарете на Всевишния за всичко, което имате. Избройте нещата, хората, събитията, които ви правят щастливи и веднага ще се почувствате много по-добре. Как настройваме сетивата си е основния път към спокоен и хубав живот. Мисълта е енергия. Това, което си закодираме- това ще чувстваме, то ще ни се случва. Благодарностите за прекрасните неща, които имаме ще се отразят във вселената и ще върнат тези неща стократно повече обратно към нас. Радвайте се на всичко онова, което имате. То е вашето богатство и щастие. Личната ви пътека към Нирвана... Открийте я и я последвайте!

07 март 2012

Роза за мама

Мама е любов. Всеки ден й казвам колко много я обичам. Дали е достатъчно? Тя е цялата вселена, събрана в късче любов. Никой не може да обича като нея. Колко много добрина има в очите й, мекота в душата й, топлина в прегръдките...Когато ме гушне се чувствам малка и закриляна. Там някъде все още усещам вибрациите на пъпната връв, както в мига на раждането. С рев ме разделиха от нея, но само за да изградим нова и силна връзка между нас. Знам , че съм й причинила много болка и страдание още с появата си на бял свят. Не й спестих тревоги и разочарования. И въпреки това ме обича. Безусловно. Така умее само мама. Всичко ми прощава. И винаги ме подкрепя. Когато съм безумно щастлива се обаждам на мама. Тя най-истински ще се радва заедно с мен. Когато съм стигнала дъното и сълзите не спират- пак отивам при мама. Да ме утеши, успокои и да ми обещае, че слънцето пак ще изгрее...После може и тя да си поплаче скришом. Но не и пред мен. Не се оплаква, за да не ме тревожи и товари с нейните проблеми и болежки. Когато мама е болна ме свива стомаха; с всяка фибра на тялото си усещам страданието й. Чакам и се моля- сгушена като ембрион – слънцето да изгрее... и мама отново да се усмихне. Мама е свята. Само тя умее щедро да раздава любов без да очаква нещо в замяна. Щастлива е, когато ние, децата й, сме щастливи. Светът й рухва, когато някоя от нас е в беда. С цялата си воля се моли за нас- да сме здрави, щастливи и да постигаме мечтите си. Животът й- това сме ние. И мъка, и радост. И грижа, и обич. Хубаво е с мама. Животът ми е пълен, дните – прекрасни. Никога не е късно да й кажа колко много я обичам. И никога не може да е достатъчно...Аз също съм майка. Познавам безмерната любов, която блика от мен към това чудо на природата- детето ми. Когато станах майка изведнъж осъзнах колко несправедлива и лоша съм била понякога към мама. С типичния младежки егоизъм несъзнателно съм я наскърбявала. Всичко ми е прощавала. Мама е радост. Мисълта, че я има, че мога да чуя гласа й, когато съм далече и да знам , че ме чака да се прибера- това е Божия благословия и най-великото щастие. Животът с мама е чудесен. Повечето хора си тръгват, ако корабът потъва. Но мама остава. Тя е с мен докрая. Понякога ми се струва, че съм й длъжница. Но тя нищо не иска в замяна; любовта й няма цена. Вярва, че доброто ражда добро. Благодарение на нея имам късче от рая – тук, на земята...Благодаря ти, мамо. Бъди благословена! Нека любовта винаги те озарява. Мама е любов! Всичко около нея е озарено от любов. И слънцето, и дъгата, и цветята. Искам да й подаря цвете. Една червена роза. Дали ще мога да й кажа, че сърцето ми бие за нея? Розата е израз на любов. Мама обича рози. Най-хубавата е за нея. На мама- с любов!

03 март 2012

Сън

Сънувам България. Всяка нощ се впускам в астрала и се завръщам у дома. Имам нужда да почувствам родината, макар и насън. Пренасям се в моето легло, в моята спалня. Става ми хубаво и леко на душата. Чувствам се защитена. Луната огрява лицето ми и подсушава сълзите. Сякаш ми шепти, че е една за всички... Защо ли тогава у дома ми изглежда по-бяла, по-чиста? А сутрин? Сутрините са блажени. Слънцето се прокрадва срамежливо между белите пухчета на родното небе и гали ли, гали косите ми... Нежно, уханно, пролетно, Българско слънце! Искам още малко да поспя, така ми е мило. Когато стана ще видя Витоша- зелена, величествена, вечна. Тук, където живея няма планини и гори. Не като нашите. Има само пусти равнини, като равната линия на сърцето на ЕКГ екран. Жива ли съм още? Казват, че от носталгия не се умира. Знам ли... Мъчно ми е за България! Много ми е мъчно- и за планините, и за морето, и за домашния уют. Даже и за кокичетата. Бели, чисти, свежи. Чудно как едно кокиче може да излъчва такава любов и красота. Тук кокичета няма. Затварям очи и ми замирисва на люляк...Помня как около дома ни винаги ухаеше на цъфнали люляци- сини, бели, лилави, те се спускаха на гроздове по клоните и сътворяваха венец от цветни аромати. Сънувам моя дом. Единственото място, където съм се чувствала закриляна и обичана. Така е, у дома и стените помагат. Как ми се иска поне за малко да прегърна тези стени- топли, гладки, светли, поели цялата енергия от предишния ми живот. Животът в България. Един сън. Скъп спомен. И мечта... Мечтата някой ден да се завърна. Не исках да живея навън, но се наложи. А боли- така боли, когато осъзнаваш, че всичко, до което се докосваш е чуждо. И че там някъде- далече в сънищата те очаква Дома... Дали ще ме дочака?

20 февруари 2012

Студ!


Студено е навън. Сякаш зимата се опитва да покрие земята с амнезиращ сън, за да не помним кои сме и накъде вървим. Лутаме се и губим посоката. Бледи спомени прехвърчат покрай нас, като изгубени снежинки и навяват тъга...Миналото никога вече няма да се върне. Смехът, любовта и радостите са покрити с преспи от мълчание.Спят дълбоко и не искат да се покажат навън. Живеем в очакване... На какво? Пролетта? Слънцето? Или сбъднатите мечти?... Животът ни минава в отброяване на дните до... следващото важно нещо за нас. И преходно. Ще отмине и ще потъне в преспите идната зима. Прекрасно и забравено. Дали си е струвало чакането? Защо живеем в очакване на бъдещето, несигурно и измамно, тъгуваме за миналото, отлетяло и невъзвратимо, а проспиваме сегашния миг? Нима той не е всичко, което имаме на тази земя? Единственото реално и истинско събитие- настоящия миг. Със своите хубави и лоши послания, с откровените до болка емоции... Това сме ние, тук и сега. Останалото е просто сън. Някой ден ще се събудим и ще осъзнаем, че всичко е минало. Навярно ще ни се прииска да си поспим още малко, да се върнем в приказните сънища на тази невероятна магия, наречена живот. Приключението ще е приключило. И тогава какво? Ще останем в светлината на скъпите спомени и ще се чувстваме благословени за този дар, който сме имали щастието да изживеем... А дотогава- радвайте се на мига! Той е само ваш и е неповторим.....

10 февруари 2012

Африканско детство


За сетен път те сънувам- къщата на моето детство. Далечна, красива, болезнено скъпа. Пътувам в цветните сънища на розово-лилавите лиани, разцъфнали пред прозореца ми. Докосвам ги леко и малки цветчета политат над мен. Лианата е много красиво и крехко цвете, но със здрави корени и стъбла. Оцелява на бури и огън, изпепеляващи лъчи и суша; увяхва, изсъхва и след поредния дъжд пониква от нищото….Разцъфва и възражда магията на вечния живот. Обожавам зеленината наоколо. Банановите листа хвърлят дебели сенки върху прозорците ми. Тези, през които опознавах света. Топъл, уютен и сигурен свят. Чувствах се спокойна и защитена. Колко ли пъти ще се връщам към теб- къщата от слънчевия рай, в който прекарах най-хубавите години от живота си. Душата ми пееше, очите сияеха, сърцето ликуваше. Бях в царството на приказките- котета, кучета, пищни растения и весели игри. Всички те подхранваха детското ми въображение и развиваха усещането за святост на семейството и дома. Моята приказка беше реална. Жива, истинска и обичана… Сега е само бленуван спомен. Идва в съня ми, за да ме успокои, когато душата копнее за изгубения рай. Малка приказна къщичка! Делят ни години, океани, континенти. Как искам да те зърна отново… Да се сгуша в стаичката си и да потъна в детските мечти. Там пораснах, влюбих се, написах първото си стихотворение. Махах на звездите, легнала в хамака под кристалното небе. През нощта мечтаех по-бързо да се впусна в истинския живот и да си намеря място в света на възрастните. Денем попивах слънчевите лъчи, отпусната в легло от рози. Светът около мен беше окъпан от рози, лиани, златни лъчи и растителност с цветовете на дъгата. Едно малко късче от рая. Опознах го, обикнах го и завинаги се пристрастих към него. Вечер си лягам, затварям очи и мислено се пренасям там. Прелитам за секунди хилядите километри и отново съм в моя рай. Тичам на свобода, катеря се по дърветата, играя си с котките или хапвам манго направо от дървото. Мек, сочен плод. Усещам вкуса му- разливаща сладост и бликащ нектар, който се разтапя в устата. Никога повече не попаднах на манго като от нашия двор. Плодовете от сергиите на пазара имаха съвсем различен вкус. Израснах сред целогодишна зеленина и топлина. Играех боса на тревата и се криех с часове в гъстите храсти. Четях детски книжки в тайното си скривалище и се чудех какво ли бъдеще ме очаква…. Сега се ограждам в зелено, за да извикам спомена от онези безгрижни дни. В панелния си апартамент на 11-тия етаж отглеждам стайни растения в зелени стаи със зелени лампиони и чаршафи. Всячески се опитвам да възстановя атмосферата от една друга зеленина, сътворена само от природата. Сякаш допирът то този цвят ще върне като с магическа пръчица слънцето в душата ми и отново ще бъда щастлива…Жадувам да видя моите лиани- високи и величествени, окъпани в нежни розови сияния. Толкова си приличахме- млади, дръзки, красиви, обградени с безкрайна любов. Затова, когато навън е -10 градуса, а в душата ми е -20, притварям очи, увивам се в плюшеното одеяло с нарисуваните тигърчета и се пренасям в къщата на моето детство. Образите изскачат- ярки, живи, прелестни и ме зареждат с хъс за живот. Разлиствам цветната магия на детските години и си пожелавам отново да попадна там. Всяка нощ пътувам, обикалям, преживявам приказката. Събуждам се свежа, отпочинала, обнадеждена. Готова за новия ден. Безвъзвратно изгубено минало? Никога! Бях щастлива тогава и занапред пак ще бъда. Щастлива съм и сега. И се чувствам благословена. Защото имах най-хубавото, най-необичайното и красиво детство. Африканско детство.

06 февруари 2012

Силата на молитвата


Сигурно сте се питали все някога помагат ли молитвите? Каква е ползата от тях и вярваме ли в силата им? Молитвата е мощен енергиен поток от мисли и пожелания. За вярвящия човек, който изрича молитва тя е лек, изцеление, надежда... Молитвата е разговор с Бог. Той винаги ни чува и упованието в изречените слова е балсам за душата. Чудото става. Наистина усещаме как ни олеква, болката затихва, а страховете изчезват. Мисълта владее света. Тя дава тласък на събитията в избраната от нас посока. Енергийният заряд е толкова силен, че дори мълчаливата молитва е в състояние да промени събития, прогнози, съдби... Внимавайте какво си пожелавате! Не мислете лошо за друг, за да не се чудите после защо ви се е стоварила на главата някоя беда. Молитвата е с ефект на бумеранг. И доброто, и злото се връщат върху молещия се с ускорена скорост. Вярващият човек е благословен. Бог го пази и закриля. Доброто е негов начин на живот. Изпитанията, които преодолява са малки знаци на обич от Всевишния. Добрият, смиреният, молещият се човек е лъч от божествената енергия, която е вечна и всемогъща. Повярвайте и се помолете... Когато молитвите ви се сбъднат ще осъзнаете, че сте важна частица от вселенския промисъл, предаваща нататък посланието на доброто... Ако всички повярваме и се помолим? Представяте ли си в какъв приказен свят ще живеем? Свят, в който злото не би могло да вирее, задушено от приливната вълна на любовта. Бог ни е дарил с прекрасен живот, на който да се радваме и да живеем в хармония със себе си и другите хора. Не е нужно много, за да запазим радостта в дните си. Мислете добро, молете се за добро и правете добро. Това е пътят към светлината, любовта и щастието. Освободете душата си и я оставате да се рее в молитвена песен. Нима има по-прекрасно нещо от живота? Не го оставяйте да ви се изплъзне между пръстите. Изживейте го със страст и много любов. И с една молитва за доброто. Още сега. За да се докоснете до вечния живот...

01 февруари 2012

Монолози


Задъхана съм. И отмаляла... Но душата ми пее! Как обичам да съм с теб; телата ни да се сливат в блажена любов и да лежа в прегръдките ти... Нирвана! Паля свещ. Не искам нашата любов да изгори. Взирам се в пламъка- величествен и изправен; силен и властен. Точно като теб. Как стигнахме до тук? С какво заслужихме такава любов? Защо трябваше да мина през пламъците на ада, за да те открия и да те имам? Преди да те срещна живеех в пълен мрак. Лутах се сама и гневно търсих нещо или някой, който да ме съживи и да потуши пулсиращата болка в сърцето, в главата, в тялото... Бях само на 18, когато любовта ми зашлеви първата плесница. Не исках да живея без любов! А тя беше мъчение, тормоз, битка, ярост, страх, отвращение, измама, но не и любов. Колко неща се прекършиха завинаги тогава. После дойдоха и другите “любови”- все така преходни, повърхностни и болезнени. Истината е, че и аз не знаех какво искам. Но се уморих да страдам. Не обичах игричките на власт, вечните надлъгвания... Може би несъзнателно отблъсквах мъжете около мен, но дълбоко в изтерзаната си душа знаех, че все някога ще те срещна. Боже, колко късно го разбрах! Сляпа ли съм била? Или глуха? Или и двете? Къде отиде прослуватата ми интелигентност? Какво размъти мозъка ми до степен, та да те приема за даденост? Вече бяхме подписали брачния документ и се заредиха тягостни дни на скука, ядове и изгубени илюзии... Какъв кошмар! Не исках да живея така; не исках и да остарея така! Изнизаха се десет години. Представяш ли си- цели десет! Какво ставаше с нас? Къде приспахме страстта? И защо не се опита да ме задържиш; да ме вразумиш? Беше прекалено лесно. Качиш ли се на въртележката, няма слизане. Летиш, докато сама не те изхвърли от борда- изпита и зашеметена да си повръщаш в някой ъгъл... Лекомислено пропилях шансовете си. Забравих за теб, за нас, за обещанията ни пред Бога. Не, не съм била аз! Аз не постъпвам така. Сигурно съм изпаднала в остра амнезия, последвана от раздвоение на личността. И после какво? Хапчета, болести, пак хапчета... Така ми се пада! Толкова ми се искаше да умра! Защо не умрях?... Паля друга свещ. Защото имах дете. НИЕ имахме дете! Четири години го чакахме това дете. Изплаках си очите от мъка. Безумно исках да родя. Колко лекари обиколих тогава- не искам да си спомням! Събуждах се в болка, очакване, разочарование... Времето ми беше враг. Намразих майките с колички и всички бременни. Вярвах, че това е заговор срещу мен. И се ненавиждах! Толкова силно, че едва ли някой друг би могъл да ме обича. Не успях да си простя. Не бях способна и да обичам... Кой да ме научи на безусловна любов? Всеки искаше нещо в замяна срещу “обичта” си. Така съм живяла. Но докога можеше да се живее на инат? И точно тогава забременях! Може и да е било на инат. Но на кого му пука? Беше чудо! Беше невероятно! Научих какво е любов. И получавах любов в огромни дози- толкова много, колкото не бях и сънувала в целия си измислен живот. Заради детето оцелях. Сърце не ми даваше да я оставя сама, без майчина ласка. Как да я лиша от щастие? С какво право да я обрека цял живот да ходи с наведена глава и да проси обич? Не! Не исках да има моята съдба. Нямах сили да я зарежа на произвола на природните стихии. Веднъж вече ми разкъса утробата, напирайки към първата глътка въздух. А после редовно ми късаше сърцето... Любовта задължава! Не може да изоставяш тези, които обичаш. Непростимо е. И какво като останах жива? Кой го е грижа? Само да можех поне малко да се заобичам... За да ме обича и друг. Детето имаше нужда от мен. Но аз имах нужда и от още нещо. Да, бе, да! Какво още? Ламя ненаситна! Цял живот съм била недоволна от всичко, а после се чудя защо нямам приятели, мечти и успехи. Като забравена от Бога! Не, Бог не забравя чедата си. Виж, изчадията... Пак се започва. Е, не съм чак толкова лоша. И аз съм дете на Бога. Поглеждам се в огледалото. Ужас! Колко съм остаряла... Къде ли не ме е лашкал вятъра? Години наред не знаех що е дом и родина. Дали не ме наказват за прегрешения от минал живот? Не ми се мисли за това... Имам аритмия. Вечно бързах. Закъде? И защо? Сега не ходя никъде и отказвам да пътувам. Имам един куп фобии и страхове. От години съм се вкопчила в дома си като удавник за сламка. И пак сънувам стария кошмар- събирам багажа, сбогувам се с всички, но, убий ме, не знам къде отивам. В къщи е най-безопасно. Заградила съм се със свещи, икони и талисмани. Ако можех и душата си да барикадирам срещу външния свят! Не мога. Тя си има собствен ход. Денем дреме със спокойствието на тенджера под налягане, а нощем витае в астрала. Все не успявам да й угодя. Говоря й, увещавам я, повтарям й, че всичко ще е наред. Абе, кой ме слуша! Реша ли да я надвия ме стяга като в менгеме, за да ми напомни, че е по-силна от жалките ми телеса. Тръшва ме безпомощна на леглото и сама не мога да си отговоря дали не е по-добре изобщо да ме няма. И къде ще отида? Ами, ако няма рай? Глупости! Разбира се, че има. Не, няма да позволя да ми отнемат и вярата. Все още вярвам- понякога така силно, че боли! В храма се успокоявам. Не си внушавам. Наистина ми става леко. Дори за миг ми се струва, че съм щастлива. Даже вярвам, че имам ангел-пазител. Така е. Иначе отдавна да съм поела към неизвестното. Може би ми се дава втори шанс. За какво ли? Ще трябва да разбера. Иначе нямаше да се родя. И без това не са ме искали. Родена съм на кармична дата- според числата имам тежка мисия. Като чи ли не знам! Аз съм си я избрала такава. Защото съм силна. Още горе, докато съм нареждала житейския си пасианс съм предвидила всичко- и мъката, и болестите, и страданието. Вярвала съм, че ще се справя. Може би пък се справям? Знам ли... Е, не съм отличничка на житейската писта. Не бях любимо дете. Не съм нечия любима и сега. Но детето казва, че съм най-добрата майка. Миличката, тя! С кого ли ме сравнява? Искам да й подаря целия свят. Каква тъпота! Не мога на едно море да я заведа, та какво остава за света! Дано има повече късмет от мен. Родих я на хубава дата. Знам, че ще е добре. Но по-важно е да е щастлива! След нея нищо друго не родих. Не ми и трябва. Нямам повече запаси от любов. Нали навремето ги изхвърлях в изобилие за щяло и нещяло? Глупостта не ходи по гората... Що за суета? Като млада исках всички да ме харесват.... Дреме ми за всички! Луди около мен, колкото щеш! И те ще изтрезнеят някой ден. Късничко разбрах, че любовта не е непременно лудост, но по-добре късно.... Добре, че остарях, та и малко помъдрях. Знам си мястото. Не е лошо. Навремето ме караха да уча, за да не работя. Така и стана. Трудно е да избягаш от закодирани правила. Знам колко е важно да не върша злини. Да разпознавам доброто от лошото. Знам, че Той ме гледа. Нямам право на повече грешки. Разкаях се. Сега трябва и да си простя!
Свещичката продължава да гори...Хващам парцала и изтривам мръсотията от дома. Ненужните вещи изхвърлям като ненужни спомени. Не искам да живея в миналото. Незнам какво ме чака утре. Май ще се окаже, че само днес има значение. Детето е до мен. Мъжът ми ме прегръща. Обичат ме. Богородица ме гледа благосклонно от стената. Пламъкът ме топли и разпръсква светлината около мен. Хубаво ми е. И на душата, и на сърцето. Любовта е жива. И е вътре в мен. Дарявам я без страх. И получавам любов. Щастлива съм! Друго не ми трябва. Всичко си имам... Освен- къде е виното? Кръвта на живота. Ето го. И кристални чаши за двама. Отпивам глътка червено вино. Тя е като първата целувка. И като истината. За да я усетиш, първо трябва да ти загорчи... Но е вкусна- като любовта. И тръпчива- като прошката.
Погледни ме. Обичай ме. Бъди до мен. Да изпием виното на “екс”.

24 януари 2012

Любов, топлина и уют



Какво повече му трябва на човек? Да е здрав, обичан и да е с любимите си хора. Както тези малки сладурчета са се сгушили и проспиват мрачната зима, необременени от тревоги, така и хората да са сгушени до любим човек, да са сити и на топло и да се чувстват мъничко щастливи.... Другото е Божа работа.

16 януари 2012

За измамата


В живота ни постоянно влизат и излизат хора. Някои остават следи завинаги, други ни огряват с толкова много любов, че е трудно да си представим дните си без тях, а трети просто търсят интереса, изгодата, ползата. За измамата ще стане дума тук. За коварната измама, обвита в захаросано бонбонче, поднесена с много чувство и състрадание, с подмолни цели и користни мисли. Познавате ли такива хора? Те са готови на всичко, за да спечелят доверието ви. Играят невероятен театър, засипват ви с хвалебствени слова и внимание, държат ръката ви, когато плачете... Те са до вас във всичко и всякога. Неусетно влизат под кожата ви, симулират обич, доближават се до най-съкровени кътчета на душата ви. Имитират щастие, привързаност, приятелство, съпричастност. Едва ли не са до вас и в добро, и в зло, во веки веков. Минава време. Те вече имат вашето доверие, дори обич. И един прекрасен ден грандиозната измама лъсва. Непонятна, чутовна, експлозивна. Като ударени с мокър парцал сте. Не можете да повярвате. Не искате да повярвате! Всичко се изпарява в един миг. Няма обяснение. Може би има причини. Няма как да знаете. А вероятно не ви и трябва. Струва ви се нелогично, но това е ваша заблуда. Има логика, има и умисъл- просто вие не сте я видели. Били сте потопени в дебрите на блажената любов. Продължавате да тънете в нея, докато един ден не осъзнаете, че всъщност обратна връзка няма. А дали някога е имало? Няма как да знаете. Да, любовта е хлъзгаво понятие. Понякога просто си отива. По-страшно е, когато се изроди. Тогава бягайте надалеч. Паднат ли маските, играта загрубява. Не търсете причини, мотиви, обяснения. Забравете миналото. Вината е ваша. Че сте повярвали. И сте се доверили. За жалост може да сте разбрали твърде късно, че всичко е било фарс. Да сте си отваряли очите! Хубавото е, че животът продължава. С вас или без вас. Ако сте оцелели, сте по-силни отпреди. Научили сте нещо. Преживели сте емоции, радости, тъга. Затова благодарете за опита и не се обръщайте назад. Не се взирайте и с тревога напред. Каквото има да става, ще става. Радвайте се на днешния ден, продължавайте да раздавате любов- на тези, които имат нужда от нея. Бъдете сред хора, които ви карат да се чувствате добре. Не спирайте да търсите доброто у всеки. Който търси, намира. Каквото и да се случи- накрая доброто винаги побеждава. Не съдете никой. Има кой да се погрижи за това. Човек предполага, Господ разполага. Заложете на добротата. Всичко е сън. Когато се събудим, може и да разберем защо сме участвали в театъра. И да видим колко нищожни са били неволите ни. Дотогава- животът е прекрасен, живейте го с усмивка на лицето и в сърцето. Нека слънцето огрява душата ви. Пейте и се смейте. И благодарете за всеки ден на тази земя!

11 януари 2012

Благодаря!


Благодаря! За всички блага, с които ме даряваш; за това, че чуваш молитвите ми; за това, че ни пазиш и ни благославяш! За всичко благодаря. Чувствам се толкова спокойна, защото знам, че добротата е част от живота ми. Имам мир и хармония, любов и здраве. Не искам друго. Безкрайно съм благодарна, че бдиш над семейството ми и ни закриляш. Няма да се уморя да благодаря. Винаги помня доброто, с което ни даряваш. Щастието е тук и сега- в светлината в очите на любимите хора, в любовта, която ни окриля... Живот и здраве да има в този дом, за това се моля. Вярата е силна, любовта е вечна... Вярвам, че животът ни е приказка с хубав край. Мисълта за теб ме изпълва със светли мисли и прекрасни чувства. Благодаря за уроците, които ни изпращаш. За изпитанията, които ни правят по-силни и добри. За грижите и любовта към нас. Една частица сме от вечността. Един миг, в който се осланяме на твоята воля и вярваме в промисъла на вселената. За всичко си се погрижил. И за вярващите, и за колебаещите се. За всеки има място под слънцето, всеки има своя шанс да повярва и да поема по правия път. Стига да го пожелае. Животът ни е благословен. За любовта, с която ни даряваш- благодаря. За вярата, която осмисля дните ни- благодаря. За силата да вървим напред- благодаря. За даровете, с които сме благословени- за всичко благодаря!

04 януари 2012

Да вярваш!


Чудесата стават. Ежедневно около нас се случват чудеса. Сбъдват се мечти. Молитвите са чути. Прекрасно е да знаеш, че те чуват, че бдят над теб и те пазят. Удивително е да усещаш, че си част от голямата вселена и твоите желания са важни за света. Невероятно е да видиш как се сбъдват, как пред очите ти си разкрива магията на доброто. "Поискай и ще ти бъде дадено!" От нас се иска на глас да изговаряме желанията си, да не бягаме от мечтите си, да вярваме в чудесата. Наскоро чух репликата, която ми разкри тайната на благословените и на... другите. "Вярата е дар, с който все още не съм благословен!" Ето го разковничето към успеха. Панацеята за желанията. Истината зад сбъднатите мечти. Ако не повярвате- в себе си, в съдбата, в Бог- няма да видите щастливата звезда. Този върховен дар, който не сте пожелали да приемете в живота си няма да ви разкрие тайните на щастливите хора. Ще си живуркате в прозата на живота и никога няма да отворите сетивата си за поезията и красотата. Щастието привлича още щастие. Добрите мисли притеглят хубавите събития. Верижната реакция се движи главоломно и ни разкрива всички чудеса, сътворени от живота. Вярата е скъп дар. Не го отказвайте. Доверете се на интуицията си и знайте, че мечтите се сбъдват, че вие заслужавате да бъдете щастливи, че ви очакват прекрасни мигове в живота. Не се плашете от лошото- повярвайте, че то ще ви подмине, защото очаквате доброто. Защото сте се помолили да стане чудото и да повярвате, че животът може да бъде прекрасен... Една стъпка ви дели от благословията да станете галеници на съдбата. Не се страхувайте да я извървите. Повярвайте...

01 януари 2012

Добре дошла, 2012!


Хубава Нова Година. Дойде прекрасна, вълнуваща, изпълнена с надежда. За здраве, щастие, любов, късмет и много успехи! Дойде с песни, танци и весели мигове. Беше и бурна, и уютна, и шумна, и тиха. Нова Година- чакана, желана, мечтана... Както я посрещнахме, така да ни върви през цялата година! Да има смях, танци и вълшебни мигове. Да има любов и щастие в семейството, живот и здраве за всички. Да бъдем благословени! Да бъдем щастливи! Да бъдем много здрави и късмета да е с нас.
Сурва, весела година, догодина, до амина.... Ще бъде! Добре си ни дошла, Нова Година!