Получател- неизвестен...

МАМО, наричам те така, защото нямам друга. И няма да имам...За добро или за зло ти си Единствената! Не зная защо си ме родила. Зная само, че ни си ме искала. С нещо съм пречела в може би не дотам подредения ти живот. Още като бебе си ме оставила в дома. Дали да ти благодаря за това? Да, защото там имах късмет и срещнах добри хора. Тези непознати се грижеха добре за мен и ме отгледаха. Вече пораснах- на 18 съм и ще поемам по своя път в живота. Още не съм сигурна накъде... Години наред лягам и се събуждам с мисълта за теб. Търся образа ти навсякъде- дори и в сънищата ми. Как ли изглеждаш? Дали приличам на теб? Аз не съм лошо дете. Не тая злоба в душата си и имам много приятели в дома. Те са моето семейство. Всички тук сме като братя и сестри, макар и различни. Просто съдбата ни е събрала да изживеем заедно участта си. Аз съм слаба и не много висока. Имам зелени очи и гъста тъмна коса. Кожата ми е бяла, но имам бенка на лявата буза. Дали и при теб е така? Сигурна съм, че си много красива. Зная, че бих била безумно щастлива да застана до теб, да ме прегърнеш и да кажеш: “Това е дъщеря ми!” Никой не ме е наричал “дъщеря”. Получавах и обич, и грижи, но не и от теб. Винаги те чаках. И се надявах. Смятах, че след време може и да се върнеш за мен- когато си подредиш живота. А аз щях да се опитам да намеря място в сърцето ти за мен. Мисля, че щеше да ме харесаш. Нямаше да ти преча. Може би съм плакала много като бебе и затова си ме оставила. Но вече не плача. И съм самостоятелна. Както разбираш, никой не ме осинови. Просто така се стекоха нещата. А днес, а утре, та така цели 18 години! Все се питам имаш ли и други деца. Мои братя и сестри. И дали понякога се сещаш за мен. Защото аз съществувам. Не съм нещастна. Обичам живота. Само че много искам и ти да присъстваш в него. Не ти се сърдя за нищо. Не те осъждам. Не те познавам, но те обичам. Ти си ми дала най-ценното – живота. Дори и никога да не се срещнем, ти ще бъдеш в мислите ми. Защото някой ден и аз ще стана майка. Бих искала да имам дъщеря. Зная само малкото ти име и ще я кръстя на теб – Светлана. Да е светъл живота й. Дано чрез нея открия онова, което ми е липсвало през всички тези години и да разбера значението на думичката “мамо”. Може би някой ден...
С обич, Надежда

Писмо до Америка

Сине, пета година си в странство. Пет години, откакто не съм те виждала! А ми се струват цяла вечност... Замина щастлив. Вярваше, че ще успееш да постигнеш мечтите си. И ние ти стискахме палци- и аз, и баща ти – толкова силно, че още имаме синини по ръцете.Никой не се е заблуждавал, че ще ти бъде лесно. Сам. Далече. Без семейство. Без приятели. Без любима жена до теб... В началото се възторгваше от новата земя- небостъргачите, технологиите, изобилието. След време престанаха да ти правят такова впечатление. Все по-често се прокрадваше носталгията в писмата ти- желанието отново да видиш Витоша през прозореца си, да се изкъпеш в морето, да вдъхнеш аромата на горски теменужки, разпилени в двора ни. Но нали и там има планини, море, цветя? Вълните не се ли разбиват по един и същ начин на брега? Как ухаят техните цветя? Ами останалите чудеса на природата, както сам ги нарече? Щеше ли да опознаеш всичко това, ако беше останал тук? Не съжалявай за нищо! Бъди силен, за да можеш да вървиш напред! Положи много усилия, за да стигнеш там, където си сега. Не бива да се отказваш! Бъдещето е пред теб. Успехите тепърва ти предстоят... Винаги ще бъдеш в мислите ни. Повече от всичко на света искаме да се чувстваш добре, да срещнеш любовта, да създадеш дом.... И тези неща ще дойдат. Знам, че понякога си самотен. Майчиното сърце го усеща. Когато плачеш, и аз плача. Сълзите са еднакво солени от двете страни на океана. Помни, че си силен! И не се предавай. Всичко е временно на тази земя, носталгията също... Замина с желанието да покориш света. И почти успя. Няма пълно щастие. Може би аз съм виновна- не трябваше навремето да хвърлям пъпната ти връв на покрива на бащиния дом. Та все да те тегли насам... Защото домът е там, където е сърцето. Зная, че ще имаш свой дом. И вярвам, че ще бъдеш щастлив там. Така силно вярвам, че чак боли! Взе всичко със себе си по пътя към успеха- и таланта, и амбицията, и трудолюбието. Само дето остави сърцето си тук...
Някой ден ще се върнеш и за него. Без сърце не може... Ще те чакаме. Обичаме те! Мама.