Празник и светъл, и тъжен....

Мир, любов и светлина. Това остана след теб. Днес почитам паметта ти. Това е твоят ден- Св.Св. Кирил и Методи. На празника на светите братя паля свещ, отварям бутилка червено вино, слагам свежи цветя пред иконата и се моля за мир на душата ти. Обичам те, усещам те, сънувам те. Но просто не мога да те видя... И да те прегърна. Толкова много спомени остави след теб, такава ярка светлина, жар, пламък и страст... Така, както живя- всеотдайно, искрено, смело. Затова днес празнувам живота ти, не смъртта. Празнувам любовта- ти я раздаваше в изобилие, празнувам добротата- ти беше изтъкан от нея, възхвалям силата- с теб се чувствах в безопасност... Получи много от живота, но нищо не ти се даде даром. Водеше битки, падаше, ставаше и продължаваше напред. Живя достойно и остави ярка следа в сърцето на всички, които те обичаха. Аз те боготворях. За мен ти беше герой, неуязвим, всемогъщ и безстрашен. Защо изчезна така внезапно от живота ми? Дори не се сбогувахме. Не беше честно! Останаха толкова неизказани слова. Без теб се наложи много бързо да порасна. Сега се лутам сама из житейските лабиринти и все се питам дали се гордееш с мен. Дали се справям? Какво би ми казал днес? Виждаш ли ме отгоре? Сигурна съм, че бдиш над нас и ни закриляш- така, както винаги си правил. И това донякъде ме утешава. Но е пусто... Опитвам се да преоткрия наново цветовете на живота. Търся слънцето, топлината, красотата на природата. Искам да се събудя и отново да усетя празника и щастието, че съм жива... Знам, че ти така би искал. Старая се да се радвам на малките неща, да изпитвам наслада от живота във всеки миг, да живея самоотвержено и смело- все едно си тук, до мен и заедно вървим по пътя на живота. Може би наистина си до мен. Нали животът е вечен? Не искам да те разочаровам. Всичко е един миг... Навярно някой ден отново ще се съберем във вечността. Дотогава- мир, любов и светлина. За теб, шампионе! Амин.

До една душа

Изминаха пет години, откакто ти вече не си сред нас. Нищо не е същото. Животът си продължава, времето препуска, а нюансите на света изглеждат някак избледнели. Не зная къде си... Надявам се да си в рая. Ако има рай. Не ти написах некролог. Не можех да позволя на смъртта да надделее над живота. Не мога да мисля за теб като снимка върху надгробен камък. Не мога да те обичам в минало време. Спомени, сънища и мисли се преливат в едно и губя представа за време и пространство. Разумът крещи, че те няма, а сърцето прелива от любов към теб. Живея в паралелна действителност- не те срещам в ежедневието, но общувам с теб в мислите си, споделям чувства и емоции с теб. Дали ме чуваш? Дали разбираш какво усещам? Бдиш ли над нас така, както правеше преди? Ти беше моята опора, с теб се чувствах в безопасност. Знаех, че мога да разчитам на теб. Знаех, че любовта ти е безусловна. Семейството за теб беше нещо свято. Затова се раздаваше изцяло за нас. Сега ни остави на Бог. Моля се Той да бди над нас. Защото ти не си тук да ме утешиш, подкрепиш, благословиш... Спомням си последната прегръдка. Защо не разбрах, че е последна? Защо не ми каза, че отиваш в друго измерение и че може и да се срещнем....в някой друг живот? Ако има такъв. Искам да вярвам, че ще те срещна отново. Нали любовта е енергия? Тя не се губи. Тук остана болката и хаоса в душите, но може би при теб е силата и светлината. Казват, че няма смърт. Така ли е? Ти имаш всички отговори... Чувствам се безсилна, несигурна, наранена. Мнителна съм и към щастието, дори. Видях колко преходно е всичко. Радваме се на някого и си въобразяваме, че цяла вечност ще сме заедно... Реалността е безпощадна. Хората просто си тръгват от живота ни и ни оставят кървящи, объркани, затънали в хиляди въпроси без отговори. Всеки сам се научава да живее с болката. Всеки намира своите отговори, за да има някаква утеха. Истината е толкова относителна. Да, животът наистина продължава. Дали пък това не е единствената вечност? Сърцето познава и любовта, и тъгата. Очите гледат- но какво всъщност виждат? Търся те- с очи, с душа, с разум и сърце... Къде си? Помниш ли ме? Или всичко е било една измама? Ще те обичам до сетния си дъх. Нататък не зная какво следва...Ти знаеш. Чакай ме! И ме обичай! Другото все някак ще го преживея. Благодаря на Бог, че имах любовта ти в този живот. И ти имаш моята- оттук до безкрая... Нека има светлина! Ти обичаше живота. Зная, че би искал да съм щастлива. Няма да е лесно. Заради теб ще се опитам да продължа напред. Благодаря ти, че идваш в съня ми, че разговаряш с мен и ме подкрепяш... Обичам те! От тук до безкрая....

Ден на Бащата

Днес е Денят на Бащата. Хубаво е, че има такъв ден- бащата е свята личност. Моят татко беше най-прекрасният мъж, когото познавам. Обичам го много и ми липсва безкрайно. Непрекъснато го нося в сърцето си, говоря му, мисля си какво ли би казал сега, как ли би ме погледнал. Татко! Как ми липсва това обръщение. Осиротях без него. Татко си остава голямата ми любов. Мъжкото рамо, на което можех винаги да се облегна; подкрепата, на която можех винаги да разчитам. Дали знаеше колко много го обичам? Дали вижда колко много страдам без него? Гордее ли се с мен? Много въпроси, ала отговори нямам... Татко го няма. Няма я усмивката, прегръдката, безусловната обич на татко. Животът изгуби от своята цветна палитра, избледняха ярките нюанси. Колко обичана се чувствах, докато имах татко в живота си! Колко любов и всеотдайност имаше у него- винаги да предугажда желанията ми, да се старае да ме зарадва, да се раздава безкрай....Няма кой да заеме неговото място. Няма и да има. Едната част от мен си отиде заедно с него. Завинаги. Останаха само спомените- да топлят и да ме натъжават до края на дните ми. Бих искала, някой ден, когато се преселя при татко и аз да оставя такава ярка следа в нечий живот. Да ме помни някой с толкова любов... Не знам дали ще успея, но имам светлия пример на моя татко, който изживя живота си така, че никога да не бъде забравен. И винаги да бъде обичан... Не е ли в това смисълът на живота? Денят на Бащата- на моя татко, с любов..... Липсваш ми, татко!