Страници

Показват се публикациите с етикет деца. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет деца. Показване на всички публикации

30 май 2012

Абитуриенти 2012

Изпратихме випуск 2012. Дано порасналите ни деца намерят своя път в живота, дано са щастливи! Баловете постепенно заглъхват, отшумяват виковете, смеха, сълзите и юнашкия купон. Следват делници... И кой, каквото сам си направи в живота. Вярвам в младостта, в нейната решителност и ентусиазъм. Това, което ме влудява е да чета по форумите изказвания на "мъдреците" на нацията, които се възмущават от чалгата, простотията и липсата на акъл у младите. Колко много оплюване отнесоха днешните младежи! За това, че били прости, че нямали вкус, че се обличали безобразно, че не знаели да се веселят, че са алкохолизирана и дрогирана паплач...... Даааа. И тук следва да запитам тези критикари, бъкащи от ум - кой отгледа това поколение? Вие какво наследство им оставихте? Кой превърна милата ни родина в разграден двор, приличащ на кочина; чий блестящ ум срина държавата за 20 години и принуди тези деца да растат сред разруха, беднотия и повсеместна простотия? Не сочете с пръст другите за неща, които сами си сътворихте! Кой избираше управниците си? Кой окраде всичко, до което можа да се докопа? Кой разруши образователната система? Кой потъпка законите и срина съдебната власт? Абитуриентите ли? Я си помислете пак! Това са децата, родени в зората на демокрацията, изградена от шепа лумпени и корумпирани престъпници. Същите тези, които сега сочат децата ни с пръст и високомерно ги обвиняват във всички грехове на земята. Какво направихме ние, за да имат децата ни по-добър живот? Какви ценности им предадохме? На какво ги научихме? И наистина ли сме толкова умни, за колкото се мислим, след като позволихме да ни вкарат в една кошара с действащ див капитализъм? Децата видяха битката ни за оцеляване. Те споделяха страховете ни за утрешния ден. Те се оглеждаха в безпътицата в очите ни.... Те имаха един безумен модел за подражание, наречен хаос, лъжи и пари. Примерът на възрастните... Това е нашата действителност. Това е България от 20 години насам. Държава, която толерира престъпниците и поощрява разрухата. Неслучайно сега и ни тресе. Ами да тресе! Дано се срине всичко гнило, прокажено, фалшиво... Да стане на пепел! Ако Бог е с нас, може и да възкръснем от пепелта. За да имат децата ни по-добър живот... А на всички зложелатели и възмутени блюстители на морала ще кажа- вие кога за последно се изкъпахте? Нямате пари за ток и вода, нали? И затова пестите от баня и тормозите останалите си съмишленици в градския транспорт със зловонна душевна и телесна смрад. А тези, които ви измамиха и се плицикат в перлени джакузита ви се присмиват и сочат с пръст децата ви. Били прости и неграмотни. Обличали се като проститутки и сутеньори. Родителите им били още по-тъпи, че теглили заеми и правели панаири. Всички вие, които сте над тези неща, които се имате за умни, цивилизовани и образовани- чиста ли е съвестта ви? Кой ви дава право да съдите младите? На тях им предстои тежката задачата да изринат боклуците, които им завещахме, да изчистят свинщината, в която ги захвърлихме и да имат сили да изградят нещо стойностно, ако не за себе си, то поне за техните деца.... Жесток жребий! Много грехове имаме пред днешната младеж. Но върха на наглостта е да им се присмиваме. Всъщност ние се присмиваме на себе си. А бихме могли да сведем глави, да се разкаем за грешките си и да се помолим младите да успеят да се справят в този безумен свят, който сътворихме за тях... Ако и това не можем да направим- надеждата остава в природните стихии. Една девятка по Рихтер сполучливо ще срути целия този цирк и завинаги ще изтрие самодоволните усмивки от лицата ни. Майка, обърнала се срещу децата си не я чака нищо добро... Смейте се, ако ви стиска!

16 септември 2011

Децата ни, цветята ни


Началото на новата учебна година е. Като пъстър букет децата изпълниха училищните дворове, весели, отпочинали, обнадеждени... Като родители ги гледаме с радост и с леко присвити сърца. Сякаш на заден план останаха ежедневните трагедии, които не секнаха цяло лято- "убито дете" като че ли вече не е новина у нас. Претръпнахме ли? Или се уморихме постоянно да се тревожим?
Абдикация. Това е термина, който най-точно описва отношението на обществото към нашите деца. И тези под домашна закрила, и тези под ничия закрила в домовете. Децата имат права. Там на някаква хартийка и според някаква конвенция. Българските деца са защитени според закона. Но кой ще ги защити от човешкото нехайство? Случаите са толкова много и кой от кой по безобразни, че ми е трудно да започна да ги описвам и изброявам. И все се питам: на кого всъщност пречат българските деца? И как да опазим децата си от тежката и неуправляема бюрократична машина, която безмилостно и буквално се стоварва върху тях- било под формата на фалшиви грижи, недогледани закони или липса на елементарно уважение към човека. Защото и децата са хора, а правата им се нарушат системно, ежедневно и брутално!
Децата ни загиват масово- в училище, на улицата, вкъщи- смазани, сгазени, пребити или прободени, варианти разни…. Война срещу децата ни ли е това?! Нещастни случаи? Едва ли! Пък и много станаха. За болните, изоставените и мизерстващите дори не споменавам.
Грижите за живите деца у нас отдавна не дават резултат. А за мъртвите? С години се точат делата за убити деца- по пътищата, прегазени от пияници, намушкани от психопати, удавени по време на ученически екскурзии, премазани от рушащи се сгради, стъпкани в псевдо дискотеки, удушени при първата глътка въздух от пълзящи бацили в родилните отделения или оставени на произвола на съдбата при по-сериозни заболявания. В тези случаи намесата на обикновени граждани понякога спасява детски живот. Само в интернет се въртят бол снимки на болни деца, молещи за милосърдие и помощ. Защото родителите им знаят, че са в безизходица и живота и здравето на детето им отдавна не е в техните ръце...
Забелязали ли сте, че когато без време загине българско дете, виновни обикновено няма? Кой може да се пребори с мудната система и човешкото нехайство? И дали точно това трябва да правят родителите в този трагичен момент? Да се борят с неизвестен извършител?!
Започна новата учебна година. От сърце се моля децата да я завършат живи и здрави. Да завършат усмихнати и щастливи така, както прекрачиха училищния праг. Да сведем глави за тези, които няма вече да тичат в училищния двор и чийто смях заглъхна завинаги. Трагичното е, че свикнахме с лошите новини за деца. Какво ще стане с децата ни занапред, тези цветя на нацията? Ще останат ли тук да красят родната градина, да ни радват с детските си игри и да живеят своето безоблачно детство? Кой да ни каже....
Вероятно децата ни ще напускат страната. Вероятно няма и да се върнат. И ние, с кървящи сърца, ще ги подкрепяме и ще ги изпращаме със сълзи в очите и камъни в душата. За да оцелеят и да имат живота, който заслужават. Защото са умни, талантливи и добри. Може би само те биха могли да разобличат лицемерието на обществото ни... Ние, очевидно, не успяваме… Не закъсняхме ли прекалено? И не е ли прекалено висока цената, която плащаме, за да ги опазим? Дано децата да имат повече успех! Да имат и късмет- ще им трябва. И Бог да ги пази.

03 юни 2011

Децата и доброто


Пребито дете в „Пирогов”. Друго убито от майка си, защото плачело. И стотици други „неизвестни” деца, подлагани на ежедневен физически и психически тормоз от родителите си. За тях може и никога да не научим. Какво стана с прословутата любов на българина към децата му? Къде изчезна обичта и добротата? Защо ги замести насилието и агресията? Какво става вътре в най-малката клетка на обновяващото ни се общество? И защо от всички тези промени страдат децата- най-беззащитните?
Преди време седмокласнички пребиха своя съученичка посред бял ден пред дома й. Била “изпортила” друго момиче, че пуши трева и откровението й костваше комоцио, множество физически и най-вече душевни рани. Наскоро младежи пребиха съученика си заради момиче... Което неизбежно повдига за сетен път въпроса за детското насилие и жестоката агресия, която избуява у подрастващите. Следват анализи, риторични въпроси, психологически обяснения.... И като всяко чудо у нас- след три дни случката се забравя. Така, както почти забравихме за удушвачките от Пловдив, за накълцаното момче от Перник, за разфасования абитуриент от Западен парк, и други свирепи ужаси на ежедневието. А може би е по-лесно да ги забравим? Фактите обаче остават и са безмилостни: деца бият наред, крадат, убиват. И дори не се чувстват виновни. После учители, психолози и родители, по стар български обичай, започват да си прехвърлят парещата топка за вината и никой не иска тя да остане у него. Явно ничия съвест не е готова да понесе отговорността за тези пъклени деяния. И все пак- възпитанието започва от семейството. То е в основата на емоциите, които малкото човече “попива”, придобива и възпроизвежда. Напоследък наблюдавам странни гледки в градинката пред блока. Млади майки, захапали цигари и изнервени до краен предел, крещят истерично и пердашат за щяло и нещяло невръстните си отрочета. Току-що проходило бебе отнесе ритник, че паднало в калта и се изцапало....Друго получи два шамара, че се е напишкало, а младо момиче опищя махалата, че не можела да си изпуши на спокойствие цигарата, притеснявана от невръстния си син?! Долетяха изрази като “махай се!”, “ще те смачкам!”, “изчезни, тъпако!” и прочие недостойни реплики за всепрощаващата майчина любов. Сигурна съм, че животът на тези млади майки не е лек. Вероятно имат финансови, семейни и други проблеми- като всички хора, между впрочем. Позволих си да кажа на една повторно разведена съседка, която познавам от дете, че дъщеричката й не е виновна за личните й неудачи и да не си изкарва яда на нея. Младата жена ме изгледа странно и поясни, че именно заради малката нямала личен живот- понеже бабите не искали да я гледат. А нима са длъжни?! И това детенце яде бой за глупости, а вече и заеква... Питам се: как ли ще изглеждат тези деца след десет години? Кого ще виним , когато и те започнат да удрят и да се държат грубиянски? Какво ли ще кажат майките им тогава? Дали някога ще проумеят, че децата им копират тяхното поведение и прилагат точно тези модели на общуване, които са получили през първите седем години? На кого ще се сърдят майките тогава? Дали ще помнят своите крясъци и шамари или ще махнат с ръка и ще отсекат, че е от пубертета? Ще си спомнят ли как са ритали бездомните животинки пред ужасените детски очи, когато техните тийнейджъри бесят улични котки и газят кучета? Или и това няма да им направи впечатление? Ами, ако после тези деца убият и човек? И тогава ли ще е виновна държавата, училището, лошите приятели? Не, уважаеми родители. Възпитанието започва у дома и продължава цял живот. Каквото посеете, това ще пожънете. Щом не можете да се отървете от егоизма си и прехвърляте житейските си неудачи върху крехките детски рамене; щом си изкарвате яда от любовните си несполуки върху невръстните главици- нищо добро не ви очаква след време. Пренебрежението на детето към вашите викове и забрани ще е най-малкия проблем. Нищо чудно агресията да се насочи и към вас. Да, трудно е да признаеш, че си се издънил в най-важната мисия: да бъдеш родител. По-лошо е, че потърпевши ще са и хора извън “задружното” ви семейство- невинни и непознаващи ада на домашния тормоз. Как се живее със съвестта, че си отгледал престъпник? Не искам и да знам! Знам само, че децата не се раждат лоши. Ние ги правим такива. А насилието винаги ражда насилие. Замислете се върху това следващия път, когато вдигнете ръка срещу невръстния ви наследник. И не го правете!

29 януари 2011

Бебе Матей


Пристигнал е в дома с цялото величие на библейското си име и впечатляващите размери от 2200 грама, 46 см. , на 10 дни. Историята му започва като на много други изоставени деца- млада, объркана майка, баща- неизвестен. Така пише в акта му за раждане. ( За майката не се споменава, че е била объркана ). Там го поемат жените, приели благородната мисия на “многодетни майки”- жени със символично заплащане и несимволични сърца.
Само година по-късно бебето Матей е вече в обятията на новите си родители- млада, бездетна двойка със скромни възможности, но добри намерения. И нещата потръгват за всички, уж нормално. Детски смях оглася дома на Вяра и Асен, а усмивките все по-често се задържат върху лицата им. Те наистина се привързват към Матей, а и започват да се чувстват “нормални”- като всяко семейство с дете.
На 2 годинки Матей получава първия си припадък. Кардиологичният преглед и заключението са безмилостни- детето страда от остра сърдечна недостатъчност. Прогнозите не са особено окуражителни. Обикалят от лекар на лекар, докато накрая възрастен педиатър им казва:
-Не мислете за болестта. Грижете се добре за сина си, обичайте го много и никога не
губете вяра! Господ си знае работата...
Така преминават още няколко години- с нови припадъци, лекарства, болници, тревога и неяснота за бъдещето. Нервите на “бащата” не издържат и на петата година Асен напуска жена си и Матей. Вяра остава сама със сина си и упованието на името, с което е дошла на белия свят. Тогава тя е на 30 години. Шестата година на детето е критична- то се люшка по тънката линия между живота и смъртта. Неочаквано се намесват роднини, приятели и други “доброжелатели”, които съветват Вяра да върне Матей в Дома, да го “разсинови” и да си гледа спокойствието и живота- млада е и не бива да се товари с такива непосилни грижи, напътстват я близките й. За пръв и последен път Вяра дава воля на сълзите си- плаче и плаче, докато цялата натрупана мъка се излива навън. Тогава разбира, че няма на кого да разчита и от това най я боли. После поглежда сина си и е наясно, че никой и нищо не биха могли да я отделят от него. И действа... Продава семейния апартамент, оставен й след развода, купува еднопосочен билет за нея и Матей и тръгва по света да търси лек за сина си. ( По това време в България все още не се правеха сърдечни трансплантации ).
В Чикаго мие чинии по нощите, чисти офиси и разхожда кучета на богаташи, за да може да се издържа. Там среща Петър- български емигрант, с малък бизнес, несемеен. Влюбва се в него, а Петър намира у Вяра всичко, за което е мечтал. Предлага й брак и скоро след това тримата заживяват заедно в къщата на Петър. Новият й съпруг взима присърце проблемите на Матей, намира лекари, болница, води го по изследвания и тегли кредит за операцията. Според лекарите е важно трансплантацията да се извърши преди детето да навлезе в пубертета. И зачакват... донор. Почти година по-късно чудото става- на 10 години Матей получава ново сърце и започва бързо да се възстановява. Неотлъчно до него са майка му и Петър, когото той нарича “татко”. Обграждат го с любов, грижи и вяра в успеха.
Сега Матей е на 16, а болестта е само спомен. Момчето учи в колеж за изкуства, иска да стане художник, играе бейзбол в училищния отбор, плува и прави планински преходи.
Преди две години още едно щастливо събитие спохожда Вяра и Петър- ражда им се дъщеричка, Йоана.
Сега семейството си идва в България всяко лято, за да могат Матей и Йоана да опознаят родината си и да не губят връзката с нея.
При всяко идване в страната Вяра посещава Дома за изоставени деца, разказва за успехите на Матей и помага на децата, с каквото може. При последното си посещение там миналото лято, учителките й разказали за 1-годишната Анна, която никой не искал да осинови, тъй като по рождение едното й краче е по-късо от другото. Вяра споделя това с Петър и когато виждат момиченцето без колебание решават да го осиновят. Уреждат бързо документите и си го взимат при тях, убедени, че ако не друго поне могат да му дадат любов. Така семейството се увеличава с още едно дете, а Матей и Йоана се радват на новата си сестричка. Всеотдайните грижи са ежедневие в това семейство и до днес в дома им цари любов, разбирателство и истинско щастие...

26 ноември 2010

У дома за Коледа.


В дома беше необичайно тихо. Не се чуваше детски смях, нито стъпки по коридорите. Повечето деца бяха извън дома за празниците, а тези , които оставаха се бяха сгушили под дебели юргани заради студа. Навън зимата се вихреше в цялата си стихия. Дебела, бяла пелена беше покрила дърветата, гората спеше своя зимен сън сред ледена тишина. Едно момче не спеше. Стоеше нетърпеливо до прозореца, със залепено носле за стъклото, а очите му шареха тревожно из белия полумрак. Най-сетне се чу пърпорене на кола. Лъскава лимузина се появи на пътя и спря точно пред дома. Йоан подскочи радостно, грабна едно малко пликче и се затича навън към колата. Идваха за него. Щеше да изкара коледните празници със семейството на госпожата, която бе пристигнала с лимузината. За своите десет години Йоан никога не бе напускал дома и ужасно се вълнуваше. Отиваше в истински дом, при истинско семейство! Момчето се почувства като герой от зимна приказка. Госпожа Ани – така му каза да я нарича – го прегърна и го погали по главичката, а той зарови лице в дългокосместия й кожух. Досега не беше пипал нещо толкова луксозно. Набързо се сбогува с лелите от дома и скочи в колата. Сърчицето му щеше да се пръсне от вълнение! Плъзна ръка по кожената тапицерия на колата и вдъхна аромата на скъпия парфюм, попил навсякъде. Искаше да запомни всичко и да го запечата като на лента в съзнанието си- допира, уханието, обстановката и най-вече чувствата си... В дома на госпожа Ани го очакваха още двама души- нейният съпруг и син. Момчето беше на неговата възраст, чисто и добре облечено. Вътре беше топло, подредено и много красиво. Йоан си събу скъсаните обувки и потъна в мек персийски килим. Беше попаднал в картина от рая- приглушено осветление, ароматизирани свещи, изящни предмети и плюшени драперии допълваха приказната обстановка. Но това, което най-силно го впечатли беше огромната елха в средата на хола. Кристални топки, звезден прах, шарени гирлянди и мирис на бор го привлякоха като магнит. Йоан затаи дъх пред нея и я гледаше в захлас. За първи път виждаше украсена коледна елха. И нямаше спомени да е съзерцавал нещо толкова съвършено. Докосна клонките на дръвчето, те се залюляха леко и едно еленче падна на килима. Детето силно се смути, но госпожа Ани вдигна играчката, усмихна се и му я подаде:
- Искаш ли ти да я закачиш?
С разтреперени ръце Йоан закачи еленчето отново на елхата и бързо се отдръпна назад, за да не причини пак някоя “авария”. Елхата беше невероятно красива! Обеща си, когато порасне и си построи къща, в нея целогодишно да има точно такава елха.
Следващите няколко дни бяха още по-приказни от първия. Изкъпаха го в пенлива вана от ароматни ухания и му купиха нови дрешки, чиято кашмирена мекота го караше да се гушка в тях и да не иска да ги съблече дори за сън. Само че за нощта му бяха приготвили синя пижама на звездички- също като на сина им. Двете момчета деляха обща стая. Леглото на госта беше постлано с чисти и гладки чаршафи, а пухените завивки и възглавнички миришеха като парфюма на госпожата. Йоан спеше на възглавница за първи път. В дома нямаха такива екстри, а одеялата там бяха твърди и боцкаха.
На другата сутрин семейството го разходи из града. Заведоха го на сладкарница, на кино, на кънки и на обиколка из магазините за детски играчки. На връщане се отбиха да запалят свещ в църквата. Прибраха се чак за вечеря, но Йоан не хапна почти нищо. Беше преял с най-различни вкуснотии и, изтощен от разходката, заспа почти веднага.
В коледната утрин синът на госпожа Ани го събуди рано и го задърпа към елхата. Там бяха наредени лъскави кутии,обвити с панделки. Една огромна кутия беше за него. Йоан я разопакова внимателно, за да не скъса красивата хартия. И ахна от изненада. Вътре беше електрическия влак, на който се възхищаваше предния ден в магазина за играчки. Бяха го купили специално за него! В кутията имаше още топка, конструктор, книжки и всякакви лакомства. Момчето се почувства като в пещерата на съкровищата. Никога досега не беше получавал подаръци. И то толкова прекрасни. Трескаво взе да прехвърля наум всички възможни скривалища в дома, където да си прибере играчките щом се завърнеше. Не искаше другите деца да играят с тях, за да не му ги счупят. Та кой там беше виждал електрически влак, който сам вървеше по релсите, досущ като истински?
В дома на госпожа Ани беше много уютно. Харесваше му как се събираха около масата да похапнат или гледаха телевизия, излегнати върху меките дивани. Често пускаха музика, танцуваха или играеха с момчетата на карти и скрабъл. Но- и тази приказка си имаше своя край. Празниците свършиха, синът трябваше да се връща на училище, а родителите му на работа. Йоан също трябваше да се прибира – в дома. Преди да тръгне се сбогува с всички и им благодари от сърце за чудесните мигове. Обещаха му пак да го поканят за следващата Коледа. Събраха му всички подаръци в един сак, облекоха му новите дрешки и се снимаха за спомен. Дадоха една снимка и на Йоан. После- обратно в лимузината и право към дома. Снегът се беше разтопил в града, но колкото по-нагоре в планината навлизаха, толкова по-плътна ставаше снежната покривка. Пейзажът беше същия, както преди седмица. В гората нищо не се беше променило. Домът за сираци си стоеше сгушен между планинските скатове, покрит с бяла пелена и спеше своя зимен сън. Доста почакаха преди някой да дойде и да им отвори. Накрая дотича готвачката и започна да се извинява, че не ги е чула от кухнята, а другите жени още били по домовете си за празниците. Жената прегърна Йоан и го прибра вътре.
- Как беше? Хубаво ли изкара? Не ти ли домъчня за нас?- разпитваше го и го галеше по косите. Също като госпожа Ани. Момчето се обърна назад да помаха още веднъж, но колата вече дълбаеше обратно през снежните преспи.
В дома беше необичайно тихо. Йоан се прибра в стаята си и седна на леглото. Погали вълненото си одеяло и му се стори, че боцкаше още повече отпреди. Остави раничката с подаръци на земята. После щеше да я разопакова. Извади само снимката и я постави на масата. Така поне можеше да си я гледа и да знае, че не е сънувал всичко това. Че и той е имал семейство за Коледа. А дали някога щеше отново да се върне при тях? Кой да му каже? Извади от джоба си едно малко еленче и се вгледа в него, търсейки отговора. Никой не му подари точно тази коледна играчка. Но той си я беше взел скришом на тръгване с надеждата догодина да се върне при семейството на госпожа Ани и лично да закачи еленчето на елхата. А дотогава щеше да го пази в джоба си и да отброява дните до следващата Коледа. Щом еленчето беше в него, нямаше начин да не дойдат пак да го вземат. Поне така се надяваше Йоан. Застана до прозореца и отново залепи носле за стъклото. Как му се искаше лъскавата кола да се върне обратно за него! Заслуша се. Снежинките падаха безшумно върху следите от колата и постепенно ги заличаваха. Тук-таме някое клонче се поклащаше леко и тихо ръсеше снежен прашец. Домът продължаваше да спи своя зимен сън.

09 януари 2010

Книги на килограм


Нов подход имат днешните ученици към (не)четенето на книги. Това „досадно” за повечето от тях занимание е придобило нова измерителна единица. Децата вече четата според….грамажа на книгата. Ако книгата е тежка и дебела- забрави. По-тъничките може и да се попрелистят. Съдържанието е без значение, световното признание на автора също. Наскоро намерих едно издание на „Илиада” на….боклука! Ненужната вещ вероятно е попаднала там поради прекомерната си тежест. И липсата на картинки. Децата си падат по тънички списания с повече картинки и малко текст. В скайпа комуникират едносрично и пишат на „маймуница”. Вечер гледат смайващи риалитита- по една телевизия разни „брадъри” се почесват и натискат, а по другия канал хората от джунглата си показват задниците. Кога да им остане време да четат? А и с напредване на класовете, задължителната литература става все по-тежка- разбирай, на килограм. Почти няма шанс да разгърнат”Под игото”- доста е „дебело”. В една книжарница наскоро чух една тийнейджърка да пита имат ли „съкратена” версия на „Под игото”! Други, по находчиви, щурмуват видеотеките и търсят книгите на филм. Ако не намерят диска, си го даунлоудват от замунда.ком и считат книгата за „прочетена”. Съвременната ученическа „библиотека” има доста нестандартен вид. Там се подвизават брошури с козметични продукти, компютърни и хай-лайф списания, рекламни листовки за намаления в моловете. Това четат децата. Това ги интересува. Книгата вече не е със статут на „прозорец към света”. Тя е една ненужна вещ, която често отива директно на боклука. Колкото е по-дебела, толкова е по-нежелана. Теглото определя качествата й, според днешните младежи. А и щом имаме дрехи на килограм, защо пък да нямаме книги на килограм? Срещу блока ни има пункт за вторични суровини. Едно момче донесе кашон и помоли да му го притеглят. Получи 80 стотинки в замяна на ненужната хартия. Надникнах вътре- на боклука отиваха разказите на Елин Пелин и стиховете на Вапцаров. Дадох левче на жената и си прибрах кашона. Мисля си, че е грях да изхвърляш книги, класика или не. Разбира се, има и по-страшен вариант. Едно дете събираше изхвърлени книги от боклука и прилежно ги нареждаше в кашон. Нещо трепна в мен и си помислих, че все пак каузата не е загубена. Но….детето било бедно, както то ми обясни и у тях се отоплявали на печка с въглища. Когато въглищата поскъпнали майка му го пращала на боклука да събира книги- от по-дебелите, защото горели по-добре! И не става дума за ромско дете. Какво повече да кажа? Дали, когато човек мисли как да оцелее забравя за духовната храна или просто сме се превърнали във варвари, които консумират всичко за собственото добруване? Опасявам се, че отношението ни към книгите говори за един напреднал дебилизъм, който идните поколения трудно ще изкоренят. Ако въобще имат желание да го правят….

10 ноември 2009

Тайни и предразсъдъци



Преди години Нели и Иван осиновиха момиченце от дом за сираци. След безкрайни години безплоден брак бебето Бояна беше същински божий дар. Детето промени изцяло затворения им начин на живот и внесе нов смисъл и радост в него. Най-после слънцето огря и техния дом. Вече не брояха дните до овулацията, а зъбките на Боби ( така й викаха на галено ). Нели беше чела, че осиновените деца често придобиват чертите на осиновителите си, но при тях не беше така. С нарастваща тревога тя наблюдаваше как Боби растеше чернокоса и тъмноока, с продълговато лице и фини крайници. Въобще не приличаше на тях. И двамата бяха руси, едри хора, лишени от нежната красота на дъщеря им. Бяха сменили град, адрес, работа, приятели, за да избягат от хорските приказки, но как да скриеш очевидното? Майчиното сърце все повече се свиваше от страх да не би някой да посегне на така старателно укриваната тайна и да я разбие на пух и прах. Никога не им мина през ума да кажат истината на Боби- твърде много се страхуваха да не я изгубят...
И ето че един ден белята стана. При това в най-трудната възраст. Боби беше на 15, когато връхлетя разплакана в къщи и с викове настояваше да знае дали наистина е осиновена.
Нели замръзна. – Кой ти каза?- едва промълви.
- Комшийката Кера – плачеше Боби.
-Вярно е, нали? Мразя ви! Не ми се живее! Целият ми живот е една лъжа!
Последваха още много упреци, сълзи,крясъци и заплахи, докато накрая се изяснят и успокоят. Нели и Иван трудно удържаха на потока от въпроси- Коя съм? Кои са истинските ми родители? Как изглеждат? Защо са ме оставили? Защо не сте ми казали досега? Обичате ли ме? И вие ли ще ме зарежете?...
Сложни въпроси без еднозначни отговори. Но бурята отмина. Нели прегърна дъщеря си и избърса сълзите й.
- Прости ни! Не сме искали да те нараним, а само да те предпазим. Обичаме те повече от всичко на света. Ти си нашето дете и не бихме и мечтали за друго
Тази нощ двете спаха прегърнати и помирени- майка и дъщеря. Нещо се беше сринало помежду им, за да се изгради наново- здраво и истинско. Като доверието. А там, където има любов и най-страшната болка преминава и остава...още повече любов.

Тази история се случи преди десет години. Боби вече е майка на две прекрасни момиченца. По-малката й дъщеря е осиновена, но любовта й към двете е еднакво силна.
Нели и Иван се радват на внучките си и на живота. И продължават да се чувстват благословени.
За съжаление, Бог не бе така благосклонен към комшийката Кера. Наскоро 20-годишният й син загина нелепо в автомобилна катастрофа и почерни дома. Майка му все още се пита с какво заслужи тежката си участ. Съдба...

02 ноември 2009

Самотното момиче


Майка и татко се разведоха преди три години. Мама отиде да живее при друг мъж и вече са семейство с дете. Татко не страда дълго и също се задоми отново- за млада хубавица, която наскоро му роди дете. Тъй като парите никога не са били проблем за тях, всеки се премести в ново жилище с новата си половинка, а старото “семейно” гнездо оставиха на...мен. Прецениха, че няма да се чувствам комфортно нито при единия, нито при другия, а и не било редно да ме отделят от приятелите и съучениците, с които съм израсла в квартала. И така- миналото лято се озовах съвсем сама в луксозния ни тристаен апартамент, оборудван с всички екстри. Разбира се, пари не ми липсваха. Даваха ми даже повече, отколкото можех да похарча. Около месец вилнях като невидяла по магазини и дискотеки, освободена от родителски контрол, но после взе, че ми писна. Най- страшно беше, когато оставах съвсем сама нощем и дълго не можех да заспя. Не ме беше страх от крадци- блокът ни се охранява денонощно, но се чувствах най-самотния човек на земята. Телефонните обаждания от нашите постепенно се разредиха. В новите им къщи плачеха нови бебета, а моя плач не достигаше до тях... Според тях вече бях “голяма” и ми бяха гласували “доверие” сама да се грижа зе себе си. Всъщност аз това го мога. От малка съм самостоятелна. Но ми липсва обич и топлина. Искам като се прибера някой да ме чака, да ме прегърне и да ме попита как ми е минал деня. Празни мечти! Вече знам, че никой не ме обича. Приятелите ми са далеч по-бедни, но имат родители, които се интересуват от тях. От мен никой не се интересува. Нямам баби и дядовци. Наскоро посегнах и към наркотиците. Какво блаженство да забравиш за няколко часа, че на никой не му пука за теб! Татко само се обажда да ме пита трябват ли ми още пари. Понякога ми иде да изкрещя: “Не, не ми трябват пари! Мразя парите! Искам любов и внимание!”... Ала кой да ме чуе? Започнах да водя полов живот с по-възрастни мъже. Така поне за малко се чувствам желана, макар и не обичана. Много добре разбирам, че виждат в мен едно красиво и сексапилно момиче, което става за неангажиращ секс. И нищо друго. Мразя целия си скапан живот! Приятелите ми завиждат, че мога да ходя, където си искам и да правя, каквото си искам. Никой не ме контролира. Всички те имат вечерен час и родителите им се грижат за тях. За мен кой го е грижа?! Цяла нощ да не се прибера- какво от това? Никой няма и да забележи. Една съседка искаше да се обажда в социалните служби за мен, но татко разбра и я заплаши да не се бърка. Хората ме гледат със съжаление, но никой не смее да предприеме нещо. Страх ги е от връзките и парите на нашите. А и на мен вече ми е все тая. Не ми пука за училището. Развалих си успеха, макар че уча в елитна гимназия и винаги съм била отличничка. Единственото спасение виждам в наркотиците и, донякъде, секса. Какво друго да правя? Помолих мама да се преместя при нея, но тя каза, че няма да е удобно. Татко също не ме иска. Даже ми се скара да не се лигавя- нали ми бил осигурявал всичко! Другите момичета можели само да мечтаят за живот като моя. Да, бе, да! Не го искам тоя живот! Искам да умра! Няма сили повече да доказвам, че съществувам. Примирих се, че никой не ме обича и не ме иска. А не съм лошо дете. Бях послушна дъщеря. Даже не знам къде сбърках и за какво съм виновна, че нашите да се отдръпнат от мен. И на други деца родителите се развеждат, но не ги изоставят. Тежко е да си излишна при живи родители.Нямам желание да се боря. Те са по-силни от мен.Бих искала да заспя и да не се събудя повече. Може би някой ден и това ще стане... И кошмарът ще свърши! Дано да е скоро...

Рая


Винаги съм искала да бъда майка.Още като малка сплитах косите на куклите и мечтаех за деня, когато ще мога да правя прически на моето момиче. Имах щастливо детство. Пораснах, влюбих се и се омъжих за прекрасен мъж. Когато забременях идилията беше пълна. И точно тогава животът ми се преобърна на 180 градуса. Един ден имах всичко- дом, семейство, любов, а на другия останах без нищо. Просто така. Колелото на съдбата се завъртя и ме изхвърли от борда на галениците.
Родих Рая преждевременно. Баща й почина внезапно малко преди това и от силния стрес не успях да износя бебето докрай. Озовах се сама, с бебе в кувьоз, без дом, без близки, без работа и средства. Въпреки всичко вярвах, че ще се справя. Заради Рая. Обикнах я в мига, в който я видях и благодарих на Бог за нея. Имах поне една благословия- дъщеря ми и заради нея бях готова на епични и титанични битки с живота.
За съжаление, надцених възможностите си. Не очаквах, че ще се срина не само физически, но и психически. Плаках цяла нощ, когато осъзнах, че няма да мога да се грижа за това дете. Лекарите ми разясниха в какво се състоят проявите на психическата травма, но не исках да ги слушам. Знаех само, че съм болна и ще се наложи да се разделя с Рая. За да й дам шанс за живот. И за да може да получи от живота всичко това, което аз нямаше да мога да й дам- дом, семейство, грижи. Преди да ми я вземат я целунах и орисах да бъде щастлива- с родители, които да я обичат и да се грижат всеотдайно за нея. И да има късмет!
Такава бе последната ни среща преди шест години. Рая замина за дом за сираци, а аз за психиатрична болница. Все още съм жива, но не мисля, че това е живот. По-скоро вегетирам. Поддържат ме с лекарства, един Господ знае защо. Имам периоди на ремисия, когато съм относително добре. Хванат ли ме демоните, обаче, да не си ми насреща. Съдба! Нямам представа защо живота ми поднесе тази непосилна болка. Казват, че болката е велик учител. Какво научих ли? Тежък урок. Дори много да обичаш нещо трябва да можеш да се разделиш с него- щом е за негово добро...
Има един светъл лъч в безумните ми дни и нощи. Рая. Знам, че е осиновена почти веднага от бездетно семейство. Родителите й са мили хора, които я боготворят и й осигуряват хубав живот. Детето ми е здраво и щастливо. Може да прозвучи нелепо на фона на страданието, но това ме крепи. Топли ме мисълта, че тя е добре и че не съм живяла напразно. Може нищо да не съм направила за нея, но все пак я родих. И я обичах достатъчно много, за да я оставя да има хубав живот. Не искам да знае за мен. Няма смисъл да й казват. Искам само да бъде щастлива. А ако някой ден разбере за мен, дори да ме няма, искам да знае, че съм я обичала повече от всичко на света.
И съжалявам- за живота без Рая...

Ничий син


Беше слънчев летен ден. Със съпруга ми и двете ни малки дъщери заминавахме на почивка в китно българско селце. С нетърпение очаквах промяната в ежедневните задачи и пейзажи. А може би съм предчувствала, че ми предстои необичайно лято? Кой знае...
Бяхме наели къща в подножието на Балкана. Озовахме се пред красива двуетажна вила, разположена сред безкрайна зеленина. Тук времето сякаш беше спряло. Хазайката ни посрещна като стари приятели и весело ни подканяше да се настаняваме. До нея стоеше русо и синеоко момче и ни наблюдаваше с любопитство.
-Това е синът ми, Иван- представи го хазайката.
Вперих поглед в момчето. Имаше нещо божествено в излъчването му- с лазурните си очи и светли къдрици, с ангелското изражение на лицето и лъчезарната си усмивка 10-годишният Иван приличаше на принц от вълшебна приказка. Не знам защо, когато очите ни се срещнаха, усетих леко пробождане в гърдите...
През следващите дни Иван беше непрекъснато с нас- разхождаше момичетата ни из селото, играеше с тях на криеница в двора или ни придружаваше на излетите в планината. Чувствах се безгрижна и щастлива. Радвах се на природата, на звънкия смях на децата и на присъствието на Иван. С удоволствие слушах за забавните случки в училището, които той разказваше на дъщеричките ми, и попивах с небивал интерес всяка негова дума за приятелите му, за любимите му игри и за семейството му. Сред приятната компания и хубавите емоции дните се изнизаха неусетно бързо.
Утрото на последния ден то престоя ни беше облачно и тихо. Момичетата още спяха, а ние със съпруга ми пиехме кафе на терасата. Хазайката се обади, че ще прескочи по работа до съседно село, а Иван не се виждаше никъде. Наслаждавахме се на спокойствието, когато внезапно се чу силен трясък и детски писък оглуши двора. Скочих като попарена и се втурнах към градината. Иван лежеше под едно огромно старо дърво. Беше паднал, докато се е катерел. Опитах се да го изправя, но очевидно кракът му беше счупен и той закрещя от болка. По пребледнялото му личице се стичаха сълзи. Страшно се притесних.
-Ще го закарам до болницата в града, а ти остани при децата- помолих мъжа си, докато предпазливо носехме пострадалото момче към колата. Детето ми каза къде да търся документите му. Взех ги и спешно подкарах към болницата. Пристигнахме след половин час и лекарите веднага го поеха. Стори ми се, че чаках цяла вечност, когато най-после се появи лекар.
-Вие ли сте майката?- попита.
-Не, майка му в момента не беше вкъщи. Докторе, какво му е?
-За щастие няма вътрешни разкъсвания от падането или травми по главата. Колегите сега му гипсират крака и ще можете да го отведете. Смятам, че няма да има усложнения.
Въздъхнах облекчено. Иван щеше да се оправи! Дори реших, че трябва да останем, докато се върне майка му и поеме грижите за него.
Докато чаках да го доведат, механично отворих плика с документите му. Бележник, грамоти за отличен успех, медицински картон, различни бележки за изследвания, имунизации и пр. Изведнъж в очите ми се наби датата на раждането му и пак усетих пробождане в гърдите, като при първата си среща с Иван. Цифрите щяха да ми избодат очите! Дишах на пресекулки, задушавах се. Господи, само това не! Възможно ли бе, или просто сънувах една неосъществима мечта? Актът за раждане, който също беше в плика с документите, разсея всичките ми съмнения...
Върнах се десет години назад в един нереален свят. Бях само на 16. Сама и уплашена. Родих момче далеч от дома си, за да не се разбере и разчуе. Накараха ме да подпиша някакви документи и малко след раждането отнеха русото ми ангелче. Съдбата сякаш си играеше с мен. Отново ли трябваше да ме раздели със сина ми?
Иван се появи от стаятя с гипсиран крак и подпрян на патерица. Поддържаше го една сестра. Беше бледничък, но уплахата и болката сякаш бяха се успокоили. Седях като закована на стола и ръцете ми трепереха от вълнение. Трябваше да се взема в ръце. Скочих и го притиснах силно към себе си. Блажен миг! Сълзите напираха неудържимо в очите ми, а сърцето ми се късаше от болка. Исках да му кажа нещо, но думите заседнаха на гърлото ми. Десет години бях чакала тази среща. Колко пъти се питах къде ли е детето ми, в какво ли семейство е попаднало, какво ли прави, дали е щастливо?
Сега прегръщах порасналото си момче, което не биваше да узнае тайната ми. Нямах право да нахлувам неканена в живота му, да го обърквам и да отнемам радостта на приемните му родители. Но можех ли да понеса отново раздялата с него? Карах замислена към селото и скришом го поглеждах в огледалото.
-Лельо, благодаря ти, че се погрижи за мен!- промълви Иван.
Кимнах само с глава, защото сълзите ми се стичаха мълчаливо по бузите и щях да се издам. Макар и за кратко, бях заедно със сина си, когото мислех, че никога няма да видя. Намалих скоростта- исках този миг да продължи вечно...
Когато наближихме дома на хазайката, слънцето бавно изплува на небосклона и разпъди тъмните облаци. Всичко наоколо светна, светна и в душата ми. Сякаш беше знак, че някой някъде ми беше простил... А навярно ни беше и благословил!