У дома за Коледа.

В дома беше необичайно тихо. Не се чуваше детски смях, нито стъпки по коридорите. Повечето деца бяха извън дома за празниците, а тези , които оставаха се бяха сгушили под дебели юргани заради студа. Навън зимата се вихреше в цялата си стихия. Дебела, бяла пелена беше покрила дърветата, гората спеше своя зимен сън сред ледена тишина. Едно момче не спеше. Стоеше нетърпеливо до прозореца, със залепено носле за стъклото, а очите му шареха тревожно из белия полумрак. Най-сетне се чу пърпорене на кола. Лъскава лимузина се появи на пътя и спря точно пред дома. Йоан подскочи радостно, грабна едно малко пликче и се затича навън към колата. Идваха за него. Щеше да изкара коледните празници със семейството на госпожата, която бе пристигнала с лимузината. За своите десет години Йоан никога не бе напускал дома и ужасно се вълнуваше. Отиваше в истински дом, при истинско семейство! Момчето се почувства като герой от зимна приказка. Госпожа Ани – така му каза да я нарича – го прегърна и го погали по главичката, а той зарови лице в дългокосместия й кожух. Досега не беше пипал нещо толкова луксозно. Набързо се сбогува с лелите от дома и скочи в колата. Сърчицето му щеше да се пръсне от вълнение! Плъзна ръка по кожената тапицерия на колата и вдъхна аромата на скъпия парфюм, попил навсякъде. Искаше да запомни всичко и да го запечата като на лента в съзнанието си- допира, уханието, обстановката и най-вече чувствата си... В дома на госпожа Ани го очакваха още двама души- нейният съпруг и син. Момчето беше на неговата възраст, чисто и добре облечено. Вътре беше топло, подредено и много красиво. Йоан си събу скъсаните обувки и потъна в мек персийски килим. Беше попаднал в картина от рая- приглушено осветление, ароматизирани свещи, изящни предмети и плюшени драперии допълваха приказната обстановка. Но това, което най-силно го впечатли беше огромната елха в средата на хола. Кристални топки, звезден прах, шарени гирлянди и мирис на бор го привлякоха като магнит. Йоан затаи дъх пред нея и я гледаше в захлас. За първи път виждаше украсена коледна елха. И нямаше спомени да е съзерцавал нещо толкова съвършено. Докосна клонките на дръвчето, те се залюляха леко и едно еленче падна на килима. Детето силно се смути, но госпожа Ани вдигна играчката, усмихна се и му я подаде:
- Искаш ли ти да я закачиш?
С разтреперени ръце Йоан закачи еленчето отново на елхата и бързо се отдръпна назад, за да не причини пак някоя “авария”. Елхата беше невероятно красива! Обеща си, когато порасне и си построи къща, в нея целогодишно да има точно такава елха.
Следващите няколко дни бяха още по-приказни от първия. Изкъпаха го в пенлива вана от ароматни ухания и му купиха нови дрешки, чиято кашмирена мекота го караше да се гушка в тях и да не иска да ги съблече дори за сън. Само че за нощта му бяха приготвили синя пижама на звездички- също като на сина им. Двете момчета деляха обща стая. Леглото на госта беше постлано с чисти и гладки чаршафи, а пухените завивки и възглавнички миришеха като парфюма на госпожата. Йоан спеше на възглавница за първи път. В дома нямаха такива екстри, а одеялата там бяха твърди и боцкаха.
На другата сутрин семейството го разходи из града. Заведоха го на сладкарница, на кино, на кънки и на обиколка из магазините за детски играчки. На връщане се отбиха да запалят свещ в църквата. Прибраха се чак за вечеря, но Йоан не хапна почти нищо. Беше преял с най-различни вкуснотии и, изтощен от разходката, заспа почти веднага.
В коледната утрин синът на госпожа Ани го събуди рано и го задърпа към елхата. Там бяха наредени лъскави кутии,обвити с панделки. Една огромна кутия беше за него. Йоан я разопакова внимателно, за да не скъса красивата хартия. И ахна от изненада. Вътре беше електрическия влак, на който се възхищаваше предния ден в магазина за играчки. Бяха го купили специално за него! В кутията имаше още топка, конструктор, книжки и всякакви лакомства. Момчето се почувства като в пещерата на съкровищата. Никога досега не беше получавал подаръци. И то толкова прекрасни. Трескаво взе да прехвърля наум всички възможни скривалища в дома, където да си прибере играчките щом се завърнеше. Не искаше другите деца да играят с тях, за да не му ги счупят. Та кой там беше виждал електрически влак, който сам вървеше по релсите, досущ като истински?
В дома на госпожа Ани беше много уютно. Харесваше му как се събираха около масата да похапнат или гледаха телевизия, излегнати върху меките дивани. Често пускаха музика, танцуваха или играеха с момчетата на карти и скрабъл. Но- и тази приказка си имаше своя край. Празниците свършиха, синът трябваше да се връща на училище, а родителите му на работа. Йоан също трябваше да се прибира – в дома. Преди да тръгне се сбогува с всички и им благодари от сърце за чудесните мигове. Обещаха му пак да го поканят за следващата Коледа. Събраха му всички подаръци в един сак, облекоха му новите дрешки и се снимаха за спомен. Дадоха една снимка и на Йоан. После- обратно в лимузината и право към дома. Снегът се беше разтопил в града, но колкото по-нагоре в планината навлизаха, толкова по-плътна ставаше снежната покривка. Пейзажът беше същия, както преди седмица. В гората нищо не се беше променило. Домът за сираци си стоеше сгушен между планинските скатове, покрит с бяла пелена и спеше своя зимен сън. Доста почакаха преди някой да дойде и да им отвори. Накрая дотича готвачката и започна да се извинява, че не ги е чула от кухнята, а другите жени още били по домовете си за празниците. Жената прегърна Йоан и го прибра вътре.
- Как беше? Хубаво ли изкара? Не ти ли домъчня за нас?- разпитваше го и го галеше по косите. Също като госпожа Ани. Момчето се обърна назад да помаха още веднъж, но колата вече дълбаеше обратно през снежните преспи.
В дома беше необичайно тихо. Йоан се прибра в стаята си и седна на леглото. Погали вълненото си одеяло и му се стори, че боцкаше още повече отпреди. Остави раничката с подаръци на земята. После щеше да я разопакова. Извади само снимката и я постави на масата. Така поне можеше да си я гледа и да знае, че не е сънувал всичко това. Че и той е имал семейство за Коледа. А дали някога щеше отново да се върне при тях? Кой да му каже? Извади от джоба си едно малко еленче и се вгледа в него, търсейки отговора. Никой не му подари точно тази коледна играчка. Но той си я беше взел скришом на тръгване с надеждата догодина да се върне при семейството на госпожа Ани и лично да закачи еленчето на елхата. А дотогава щеше да го пази в джоба си и да отброява дните до следващата Коледа. Щом еленчето беше в него, нямаше начин да не дойдат пак да го вземат. Поне така се надяваше Йоан. Застана до прозореца и отново залепи носле за стъклото. Как му се искаше лъскавата кола да се върне обратно за него! Заслуша се. Снежинките падаха безшумно върху следите от колата и постепенно ги заличаваха. Тук-таме някое клонче се поклащаше леко и тихо ръсеше снежен прашец. Домът продължаваше да спи своя зимен сън.