Страници

Показват се публикациите с етикет разказ. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет разказ. Показване на всички публикации

24 юни 2011

Магьосницата


Магьосницата сбъдваше всякакви мечти. Размахваше вълшебната си пръчка и тутакси се появяваха бленуваните желания на човечетата. Малките обитатели на поверената й капсула постоянно искаха нещо от нея. Мечтаеха до открият магията на любовта. Разбъркваха странни билкови отвари и ги сипваха тайно в питието на обекта на своите мечти. И чакаха чудото да стане…Други искаха да открият непознати земи, да се сдобият с изящни вещи и да отбелязват различни победи. Магьосницата беше великодушна. Сбъдваше мечтите на своите човечета и посипваше главиците им с магичен прашец. Мъничетата имаха право на щастие, на мечти, а нейно задължение беше да сбъдва тези мечти…Понякога дребосъците мечтаеха за странни неща. Не винаги разбираше желанията им, но се стремеше да не ги разочарова. Странни й се виждаха с тези смешни форми, нескопосани движения и хаотични мисли. Един мечтаеше за семе, което да си посади и отгледа, а друг искаше готов парк с цветни градини. Не беше лесно да угоди на всички, ала дарбата й да доставя наслада не биваше да се похабява. А и нима не беше чудесно да виждаш толкова много доволни лица? Случваше се да не може да огрее навсякъде и това предизвикваше люто недоволство сред мечтателите. Свикнала на какви ли не състояния на търсещите помощта й, магьосницата не се отчайваше. Знаеше, че като сбъдне следващата им мечта, вече няма да гледат толкова сърдито и да се карат помежду си. Някои бяха по-настойчиви от други. За да придадат тежест на желанията си, палеха свещи и извършваха специални ритуали. Само да знаеха колко смешни изглеждаха…Едни я призоваваха с амулети, други всячески се опитваха да навлязат в материята й и да прилагат похватите й- така, както те ги разбираха. Не им се сърдеше. Твърде кратък беше престоят им в капсулата и разбираем беше стремежът им към съвършенство. Разбира се, такова понятие не съществуваше, но те нямаше как да знаят това. Надарени с богато въображение и оборудвани с не малко технически придобивки, мечтите им се вихреха с пълна сила. Струваше й се, че колкото повече имаха, толкова повече искаха. Задъхваше се от безконечните им желания ,но не се предаваше. Нали затова беше магьосница? Мечтите им я обстрелваха денонощно и не търпяха отлагане. Мънички същества, а с огромни мечти! Някои полагаха усилия сами да си помогнат, други чакаха наготово. Донякъде я улесняваше това, че повечето от мечтите си приличаха. Един я молеше за здраве, друг за богатство, трети за успех, а някои дори за прошка… Всякакви ги имаше. Но- мечтите са за това, за да се сбъдват. Тя знаеше, че ако престанат да мечтаят, схемата ще се разпадне и човечетата ще паднат в ямата. Мечтите им ги крепяха, даваха им сили да се борят със себе си, помежду си, и с капсулата. Така беше от хилядолетия, така щеше да бъде и занапред… А тя щеше да ги води напред. Тях и мечтите им. Но и магьосницата имаше една мечта. Дали някога щяха да я чуят? Да сбъднат нейната мечта? Как й се искаше поне веднъж някой да помечтае за всички тези блага, но не за себе си, а за друг човечец. Чакаше….И се надяваше. Такава беше мечтата на магьосницата. Простичка, но така трудно изпълнима.

06 юни 2011

Звездна приказка


Иванка пристигна в столицата на 18 години- неграмотно, но усмихнато селско девойче с голями планове за бъдещето си. Първо си смени името- Иванка беше твърде обикновено име за необикновения живот, който й предстоеше. Предпочете да се назовава Станислава Станиславова, трето поколение софиянка, от богат и елитен столичен род... Едва ли някой щеше да тръгне да проверява биографията й, когато покори хай-лайфа. Истината е, че мисията се оказа трудна, макар и не невъзможна. Поради липсата на образование и почти всякакъв интелект, Слава се насочи към най-лесно достъпното средство за промяна на имиджа- парите. Не че ги имаше, но знаеше как да си ги набави. За целта се сближи с няколко заможни балъци, съдра им кожата и ги заряза да ближат рани и да сънуват креватните й подвизи. Да, парите й бяха нужни, но те не бяха самоцел. Слава се целеше нависоко. Искаше престиж, слава, социален статус, богат съпруг и обществено признание. Амбициите й не познаваха граници, а целта оправдаваше средствата. Момичето положи нечовешки усилия в постигане на заветната си мечта. След дългогодишно висене по всевъзможни барове и клубове за богаташи попадна на добра находка- млад, прилично изглеждащ бизнесмен, който не беше безразличен към прелестите й. Тук трябва да вметнем , че визията на Слава нямаше нищо общо с вида на Иванка. Младата жена беше усвоила до съвършенство умението да виси по цял ден в салоните за красота, да пазарува само бутикови дрехи и да се появява в обществото в целия блясък на новия си, лъскав имидж. Обектът на нейните чувства не можеше да остане безразличен към такава първична красота и маниери. Слава обожаваше да се появява в скъпарски издания и се скъсваше да дава интервюта за цените на тоалетите й, бижутата й и шопинг екскурзиите в Дубай... Надяваше се хората да й се възхищават и поне мъничко да й завиждат. Та нима тя не бе постигнала “американската мечта” на родна земя? Според ограничените й представи за живота едва ли имаше някой, който да не мечтае за лукс в неограничен вид. С надеждата да не изглежда прекалено елементарна в очите на хората, Слава си купи и диплома- за всеки случаи. Някои недобронамерени хора понякога я питаха за образованието й, но тя бързо и умело отклоняваше темата към поредната си шопинг бомба и щедро разтваряше вратите на гардероба си. А там беше като в покоите на Шехерезада- тузарски дрехи с петцифрени суми в евро. След години, ако напълнееше безумно, винаги можеше да ги разпродаде и с взетите пари да изгради модерни сиропиталища в цялата страна. Но- напълняването засега се отлагаше. Тя беше млада, красива, стройна и в разцвета на силите си. И искаше само най-доброто от живота. Защото го заслужаваше. И, разбира се, го получи. Омъжи се за своя избраник ( след като го разведе ) , роди детенце и заживя като в приказките. Оказа се, че бохемският живот й е в кръвта. Занизаха се бляскави и показни дни. Като всеки човек и Слава имаше своите проблеми- дали на следващото парти да облече роклята на Гучи или на Диор? А, може би, щеше да е по-добре да отскочи до Париж и да си купи нещо от новата колекция на Шанел? Трудно се взимаха подобни решения сред такова изобилие от фешън съблазни. Ами бижутата? Как най-добре да ги комбинира, за да покаже на всички, че имаше по много и от всичко без да изглежда кичозно? Сложни дилеми... Знаеше, че родените аристократи не парадират с богатството си, но все пак тя си беше от село и не виждаше причина да не се изфука с придобивките си. Какво пък толкова- нека хората да знаят, че и у нас може да тънеш в охолство без да си потомствен аристократ. И че с упоритост всичко се постига. Като добре възпитана дама Слава мълчеше по въпроса за произхода на семейното богатство. Ако много я пришпорваха за отговори, тогава мъдро отвръщаше, че работата му е майката! Работиш и забогатяваш. Така е в цивилизования свят, така вече беше и у нас. Нищо не идва даром! За съжаление, обаче, бедните й съграждани не й повярваха. Не само, че се усъмниха в думите й, ами си позволиха и да я заплашват. Слава се уплаши. Семейният съвет се събра и седна да умува какво да прави. Не искаха да са поредните жертви на злобни куршуми. Биха могли да емигрират. Само че там никой нямаше да се впечатлява от тях. Щяха да са част от тълпата и никой нямаше да се вълнува от марката на обувките й. Каква трагедия! Тогава накъде? И точно в този момент й хрумна гениална идея. Обратно на село! Хем нямаше да могат да я открият в затънтения край, хем пак можеше да се разхожда из полето с роклите на “Гучи” и да се фръцка пред кравите и овцете. Там, далеч от завистливи очи, можеше да запази спокойствието на семейството си и да се радва на придобитите с къртовски труд житейски награди. Да, родното село щеше да я спаси от деградиралото хайлайфско общество. За първи път в живота си Слава беше благодарна, че е от село. Неслучайно казват, че човек не трябва да забравя откъде е тръгнал и винаги да знае кога е време да се завърне към корените си.

20 май 2011

Майка?


С Наско се познаваме от няколко години. Когато постъпи на работа във фирмата правеше впечатление на сдържан и затворен в себе си човек. Не общуваше с никого извън служебните си задължения, нищо не разказваше за себе си. Беше хубав мъж, около 40-те, интелигентен, образован и възпитан. Жените го харесваха, но никоя не успя да се сближи с него. Умишлено държеше всички на страна. За него се знаеше, че е разведен и има голяма дъщеря. Нищо повече. Не идваше на тържества, не понасяше празниците и избягваше всякакъв физически допир с хората. Странна птица, помислих си. Веднъж ми спомена, че си търси партньор за тенис и така започна пет годишната ни дружба. Струваше ми се, че само спортът го разтоварваше. Имаше някаква агресия в начина, по който удряше топката. Сякаш отмъщаваше на целия свят за някаква огромна несправедливост. Веднъж го поканих у нас на гости и, за мое учудване, той прие. Може би обстановката го е предразположила, но се оказа приятен събеседник. С дъщеря ми обсъди новите компютърни програми, които бяха негова специалност, с мъжа ми говореха за икономика и пари, хапна си, пийна умерено и на тръгване каза, че сме страхотно семейство. Стори ми се, че някаква болка за миг преряза лицето му, но бързо изчезна. Спомена, че дъщеря му е на 18 години, обича я повече от всичко на света, но не живее с него… Това беше цялата информация, с която разполагахме. Играехме тенис, гледахме филми заедно, идваше у нас, но така и никога повече не проговори за себе си. Въпреки всичко го харесвах. Беше сериозен, работеше усърдно и всяваше респект. Но личният му живот си остана една голяма загадка. Свободните жени го ухажваха, но той така и не прояви интерес. Миналия месец пиехме кафе навън, когато ми спомена, че майка му е починала. Дълго време била болна от рак и накрая си отишла. Искрено му съчувствах. Бях изгубила баща си наскоро и знаех каква непоносима болка е това. Прегърнах го и изказах съболезнования. Наско не реагира. В очите му нямаше нито мъка, нито сълзи. Стори ми се, че изглеждаше облекчен, но реших, че това е в резултат на дългото боледуване на жената. Вероятно много се е мъчела и смъртта е била по-лекия изход. Казах му, че не мога да си представя нещо по-тежко от това да загубиш майка, а той само ме погледна някак странно и ми разказа своята история. Истинска, мъчителна, но до болка откровена.
- Майка ми е била на 20 години, когато ме е родила. Две години след мен се е появила и сестра ми. Баща ми е работел по цял ден, за да ни издържа, но явно този живот не е удовлетворявал майка ми. Била е красива и изключително амбициозна. Смътно помня скандалите в къщи, но ясно помня деня, в който изгони баща ми и му забрани повече да се свързва с нас. Не й трябвал неудачник в живота, който да спира развитието й. Нямах представа тогава какво развитие очакваше, тъй като тя нямаше нито образование, нито семейна подкрепа. Беше от малък град, с родителите си не общуваше, а на по-големия си брат завиждаше безумно за международната му кариера и признание като лекар. Само дето не взимаше под внимание цената на този успех. Вуйчо ми изгуби единствения си син при нещастен случай и, за да не полудее, реши да се отдаде изцяло на лекарската професия. Напусна България и от време на време чувахме за него от разни международни симпозиуми. Майка ми се тресеше от яд, че именно брат й, а не тя е получил този успех и признание. Сякаш нещо му беше дадено даром и не живееше с най-голямата болка в сърцето си- загубата на дете. Годините си минаваха, а майка ми ставаше все по-нервна и груба към мен и сестра ми. Постоянно ни повтаряше, че ако не сме ние отдавна да е заминала за Америка и да гради живота си там. Каквото и да правехме със сестра ми, все не можехме да й угодим. Казваше, че децата са огромна пречка в живота на жената и че без нас щеше вече да е и богата, и известна. В детското ми съзнание тези понятия нямаха особен смисъл до деня, в който ни събра багажа в една чанта, хвана ни за ръка и ни заведе в столицата при някакво бездетно семейство. Тогава бях на шест годинки и си спомням, че стисках ръката й до посиняване. Усещах някаква огромна заплаха, но мозъкът ми още не можеше да възприеме каква точно се случваше или пък не искаше да го приеме. Мама беше делова и без излишни емоции ни обясни, че това са новите ни родители, че са ни осиновили и вече те ще се грижат за нас. Плаках, пищях, молих я да остане, влачех се по пода… Никакъв резултат. Тръгна си без дори да се обърне. Това беше последният път, когато я видях. Нито някога се обади да попита как сме, нито изпрати писмо или картичка за рождения ни ден. Осиновителите ни знаеха само, че не е в България. И така за един ден животът ми се преобърна наопаки. Бях в чужда къща, с чужди хора, бях уплашен и единственото нещо, което исках беше мама. Но- мама повече не се появи. Новите ни родители бяха добри хора, със скромни възможности, но много ни обичаха. Винаги се стараеха да ни е добре, да не ни липсва нещо и по възможност да бъдем щастливи. Последното беше невъзможно за мен. Мисля си, че именно тогава съм изгубил завинаги умението си да чувствам , да страдам , да се радвам . Мразех някой да ме прегръща или целува, странях от децата в училище, а после и от колеги. Приятели почти нямах. Когато завърших университета се влюбих в една жена- седем години по-възрастна от мен, но много красива и умна. След година любовта ни се увенча с дъщеричка- най-прекрасното дете на света! Дълго време не смеех да сключа брак с приятелката си. Старата травма не беше излекувана. Страхувах се, че с брака ще провалим всичко. И така до деня, в който приятелката ми взе дъщеря ни е ме напусна. Каза, че пет години са достатъчно време, за да се колебая какво искам и че не желае повече да има до себе си такъв нерешителен мъж. Приех обяснението й без дори да опитам да се защитя. Не се опитах и да си я върна. Никога не се разкрих напълно пред нея. Може би, ако и бях разказал, че майка ми ме е изоставила на шест години, че се страхувах от обвързване и че не вярвах някой да може да ме обича истински тя щеше да остане. Но така и не намерих смелост да й го кажа. Срамувах се, че съм недостоен за любов. От там нататък бях като прокълнат. Никоя връзка с жена не издържаше повече от година или две. Постоянно бях нащрек, че мога да бъда изоставен и бързах да си тръгна преди да ме зарежат. Вярвах, че след като собствената ми майка се е отказала от мен, то едва ли някоя жена щеше да ме обича толкова, че да иска да остане с мен. А нямаше да понеса отново да бъда изоставен. Така си минаха годините. От работа в къщи и все едно и също. Единственият светъл лъч в живота ми беше контакта с дъщеря ми. Обичах да ходя на кино с нея, да си говорим, да пътуваме. Благодарен съм на майка й, че не ме спираше да я виждам, когато поискам. Тя вече си имаше съпруг и друго дете, но веднъж ми каза, че никоя жена няма да ме търпи, ако се държа така студено с нея. Замислих се и разбрах, че е права. Бях заключил сърцето си завинаги, за да не бъда наранен отново. Благодарение на майка ми щях да влача тази емоционална травма до края на живота си. Или не? Знам, че всичко си зависи от мен, но все още не мога да преодолея страха от едно евентуално разочарование. За разлика от мен, сестра ми се омъжи и създаде хубаво семейство. Може би не помнеше толкова ясно деня, в който майка ни си тръгна, защото беше малка и успя да се привърже към осиновителите ни. Преди няколко месеца майка ми се обади у дома. Щях да получа удар! Каза, че се е разделила и с третия си съпруг, американец, прибрала се е в България, но е болна от рак и иска да се грижа за нея. Нямаше емоция, нямаше извинения, нищо. Просто една заповед- трябва да ме гледаш. Побеснях и я наругах. Тя не се впечатли особено. Каза, че и без това е разочарована от мен, че нищо не съм постигнал в живота си, а на всичкото отгоре съм се сдобил и с „копеле”. Това вече ми изби баланса и й треснах телефона. Нямаше да й позволя да осквернява единственото смислено нещо в живота ми. Повиках дъщеря ми и реших да й разкажа всичко. От начало до край. Детето ме изслуша внимателно, но прие информацията без излишен драматизъм . Това харесвам в нея- толкова млада, а толкова уравновесена и умна. Най-изненадващо за мен тя предложи да се грижи за баба си- същата, която не искаше да я вижда, защото била „копеле”. Не можех да позволя на дъщеря ми да се забърква с тази жена, която за мен бе едно проклятие. Но детето настоя и отиде при баба си. Грижеше се за нея, водеше я на процедури, пазаруваше й и помагаше с домакинската работа. Казваше, че не й тежи. И така- докато миналия месец майка ми издъхна. Очакваше се. Дъщеря ми и сестра ми организираха погребението, но аз така и не се престраших да отида. Нямах сили да застана до ковчега и да я погледна. Опасявах се, че ще избухна и ще я наругая. Нямаше смисъл да се правят панаири…. След погребението нещата си тръгнаха по старому. Дъщеря ми се записа в университета, аз си ходех на работа и се опитвах да забравя последните 40 години от живота ми. До онова проклето писмо…. Пристигна от адвокатите й в Америка. Оказа се, че след третия си развод майка ми е била изключително заможна жена. В завещанието си, оформено месец преди смъртта й, посочва, че иска състоянието й да бъде разпределено на три- между мен, сестра ми и дъщеря ми. Само че тогава не знаех, че става въпрос за милиони….
Гледах го в недоумение. Не разбирах защо наличието на пари е проблем.
- Не виждаш ли замисъла?- почти изкрещя Наско. – Тази жена продължава да ме тормози и от гроба! Какво, по дяволите, трябва да правя с толкова много пари? Какво? Да се пенсионирам до края на живота си, защото скъпата ми майчица ми е оставила гърне със злато?! Писна ми от нея! Кой й е искал тия пари? Да си ги беше отнесла с нея, по-добра услуга щеше да ми направи. Исках единствено да ме обича и да бъде до мен. Това е всичко. Не искам милионите й! Заради тези пари ни изостави….Те съсипаха живота ми. Та тя наричаше собствената си внучка „копеле”, а сега и нея включила в завещанието…. Сигурно да си плати за грижите!
Беше бесен. Лицето му беше бледо и изпито. Изпитах желание да го прегърна. За първи път не се отдръпна. Положи глава на рамото ми и се разплака. Оставих го да се наплаче, да изхвърли от организма си натрупаната отрова и омраза; да се пречисти….
След този разговор Наско си взе отпуск и изчезна някъде за една седмица. Когато ми се обади да се видим знаех, че нещо се е случило. Със свито сърце го зачаках пред кафенето и приятно се изненадах, когато пред мен застана един усмихнат, гордо изправен мъж. Прегърнахме се и седнахме на масата. Наско излъчваше едно спокойствие, нетипично за него. Сякаш беше разбрал смисъла на живота и беше в мир със себе си.
- Дадох парите- уведоми ме накратко и се усмихна. – Сякаш камък ми падна от сърцето. Вече мога да си живея живота….
- На кого ги даде?- попитах.
- Знаеш ли колко сираци има у нас? Колко са изоставените деца? Болните? На всички тях преведох парите по банкови сметки. До стотинка. Отървах се от бремето. Не искам такова наследство от майка ми, мир на душата й. Дано най-после да е намерила покой. Тя си знае защо е постъпила така навремето, аз не мога да я съдя. Но мога да реша как ще живея от тук нататък. Имам хубава работа, прекрасна дъщеря, добри приятели. Може би ще си намеря и жена, за която да се оженя. Никога не е късно. Да, ще рискувам. Ще се оставя да обичам и да бъда обичан. Пък после- каквото е решил Господ. Но без нейните пари! Те щяха да са като проклятие от гроба! Никога не съм искал парите й, не можех да ги приема и сега. Децата без родители имат нужда от тях. Приживе майка ми не направи много добрини. Дано сега, чрез тези средства, да има повече любов и доброта сред изоставените и страдащите.
- Гордея се с теб!- чух се да казвам и го прегърнах отново. – Само един истински човек с огромно сърце би постъпил така. Дано вече и ти да бъдеш щастлив. Вярвам, че ще е така……

18 май 2011

Интернационална идилия


Мери-Джейн Иванофф беше първо поколение канадка, кръстена на баба си Марийка и баба си Янка от село Слишовци, Трънско. Когато семейството пристигнало в Монреал притежавало три изразителни качества- мизерия, амбиция и ярък трънски акцент. Последното не било толкова важно за канадската им асимилация, тъй като там почти не се чувала френска реч в чист вид, да не говорим за английска. Родителите на Мери-Джейн – новоизлюпените канадци Айвън и Захаринка бързо свикнали с местните нрави и англо-говорящите си съседи. На първото междусъседско парти сред бланшираните омари и пастета от костенурка се откроявал вкусен трънски зелник. Гостите си облизали пръстите и тавата на Зинка бързо се опразнила. Всички си записали рецептата за биг грийн чийзбургер фром Трън. Такава вкусотия не били хапвали досега! На следващия гедъринг Зинка отново се изявила като блестяща кулинарка. Този път българския деликатес бил селски тиквеник- или пъмпкин перфекто пай по канадски. Хората се струпали около тавата и за нула време я омели- като невиждали храна туземци. На по-нататъшните сбирки Зинка нагостила съседите си и с шкембе чорба, боб по манастирски, качамак. Нечувани деликатеси! Ястията съответно били вписани в книжката с рецепти като тъми сууп, монастери бийнс и кетч-ъ-мак.
Един ден малката Мери-Джейн довела в къщи свое приятелче- канадче от индийски произход. Децата се заиграли, а скоро към тях се присъединили и други канадчета- съответно с етиопско, норвежко и новозеландско потекло. И изведнъж- о, чудо! Докато забърквала поредния нашенски специалитет Зинка дочула децата да пеят на български език:
- Рано сутрин, рано сутрин
- В неделя, в неделя-
- Камбаните бият, камбаните бият-
- Бим-бам-бум... Бим-бам-бум.
Зинка се просълзила от умиление. Цяла международна общност да пее песничка на български и то при положение, че я има и на френски, и на английски. Но не- децата не пееха “Фрере Жака, дон ме ву”, нито пък “Ар ю слийпинг, брадър Джон?”. Те пееха “Рано сутрин камбаните бият”- българската песен на трънски диалект!
- Боже, колко е малък света – помисли си Зинка и се почувства като у дома. Каква утеха да знаеш, че от Слишовци до Монреал камбаните бият еднакво за всички.
Непременно трябваше да почерпи децата с нещо вкусно. Дано да харесат каша от канейдиън компирс...

15 април 2011

Злато и злини


Днешният ден бе особено подходящ за шопинг-маратон из бутиците. Джобчето на Радостина дрънкаше с парички и момичето се засмя самодоволно. 50 000 левчета! Толкова й бе оставил Джанката днес. Налагаше му се да замине в провинцията по работа и, за да не скучае любимата му, й беше оставил малко джобни. Да се разтуши из магазините и да си вземе нещо “по-така”. Нека му завиждат братлетата после за шикозното гадже!
Девойката спря лъскавото си БМВ пред един столичен МОЛ и подхвърли небрежно ключовете на момчето до входа.
-Паркирай я!- заповяда му важно и пъхна една двайсетолевка в ръката му. Не че не можеше сама да си паркира колата, но беше гледала по филмите как го правят баровците. Въпрос на власт беше друг да ти паркира лимузината. Размишлявайки върху предимствата на охолния живот, Радостина почти прегази възрастна жена на входа. Жената й се усмихна благо и протегна ръка за милостиня.
-Бог да те благослови, красавице! Моля за стотинки за хляб...
Красавицата подмина високомерно жената и се зачуди защо още търпяха просяците по улиците. Само да тормозят добрите граждани. Влезе в магазина и настроението й веднага се оправи при вида на лъскавите щандове. Но не за дълго...
-Тинче, ти ли си?- пресрещна я очилато момиче и й подаде картонена кутия.
-Не ме ли помниш- Диди от “В”клас? Събираме помощи за реставрация на църквата на село. Нали ще помогнеш?
-Нямам пари!- тросна се Радостина и избута бившата си съученичка от пътя.
Ей, аман от навлеци! Със сбръчкан от възмущение нос, тя се отправи към бижутерийния щанд. Продавачките там добре я познаваха и тутакси се засуетиха около нея. Показаха й най-новата колекция бижута от бяло злато със смарагди и след дълго кипрене пред огледалото Радостина се спря на чифт обеци за 20 бона. Докато плащаше в кеш си удари пръста в пластмасова кутия до касата. Там се събираха помощи за болно детенце, чиято снимка беше лепната на кутията. Младата дама тревожно разгледа нокътя си. За една бройка да си счупи маникюра! С презрение избута кутията назад и доволно се пресегна да си вземе покупката. Обеците щяха да паснат чудесно на черната й рокля “Шанел”. Запъти се към паркинга в приповдигнато настроение и с блеснали като смарагди очи. Потегли с колата като междувременно си оправяше червилото пред огледалото. И изведнъж чу грохот. Все едно се беше блъснала в чувал с картофи. Излезе бързо от колата и видя пред гумите й същата възрастна просякиня. Жената не даваше признаци на живот. Радостина се озърна плахо и като видя, че няма никой набра телефона на Джанката и проведе кратък, делови разговор.
-Ало, Муци, в МОЛ-а съм. Блъснах една бабичка в подземния паркинг.... Ми, не знам.... Гледам, че не шава.... Не, бе,не човек- не"ква там клошарка...Никой не ме видя....Не, не съм одраскала колата, споко!.... К,во да правя сега? .....Добре.... На Тошо Тиквата ли? ....Да, имам му джиесема.... Шъ отида....Колко да му цакам?.... К,во?! .... Хилядарка?!.... За не"ква си съсухрена бабичка. Ти добре ли си?....Офф- окей тръгвам...Да знаеш само к"ви сладурски обеци си взех, направо шъ паднеш.....Добре, бе, чух те- омитам се...Аре, чао!
Радостина приключи разговора, метна се в БМВ-то и отпраши с мръсна газ, убедена за сетен път, че животът бе ужасно несправедлив! .......

13 април 2011

Дивотия в Рая


Събрахме се на маса след панихидата на Дивото. Бяха изминали 40 дни от показния му разстрел и бодрата ни дружинка приседна на рапорт и прогнози. Бизнесът вървеше добре, парите се множаха и трупаха като мухи на мед. Настъпиха блажени времена. Дебелия доволно потриваше ръце и почти не ругаеше. Всички изглеждаха развълнувани. Най-после някой се беше сетил, че у тая държава имаше и бели хора с изтънчени потребности. Предстоеше откриване на арена за луксозни стоки; жизнено необходими вещи за умни и успели в живота хора. Тези, които закусваха черен хайвер, караха Майбах, притежаваха личен самолет, имаха яхта в Монако и сметка на Сейшелските острови. Тони Куцото въздъхна облекчено:
- Доживях да легализират богатството! Аман от тоя данък обществено мнение... Писна ми да се оправдавам и обяснявам, че парите са ми от спестени закуски!
- Дивото, мир на праха му, не дочака светлото бъдеще – обади се кака Софка.
- Млъкни, ма! К”во ти пука за умрелите, бедните и болните? Глей си кефа и т”ва е! – разсъждаваше философски и в духа на новото време Пешо Пердето. – Лошото мина, сега ни чакат хубави години.
- Че то кое ни беше лошото? – недоумяваше кака Софка. – Живеехме си като баровци, а дори и сега хората навън стачкуват за мизерните си заплати.
- Майната им на хората! – изруга Дебелия. – Да стачкуват! Щом са прости и са се примирявали да живеят с триста лева, кой им е виновен?! Олигарсите? Как ли пък не! Че те първи си откриха сметки на Кайманите. Бедните какво чакат?!
- Да, де, ама ако един ден хората се надигнат и се разбунтуват?- упорстваше кака Софка.
Бурен смях огласи кръчмата.
- Кои хора, бе? Че то хора не останаха! Измряха от глад...Кой? Пенсионерите ли ще се надигнат? Тия, дето карат на по една вафла на ден от години и са с единия крак в гроба? Отде сили?! Болните ли? Те почти всички измряха след здравната реформа... Младите? Образованите? Всички са в чужбина! Кой остана, та да се надигне, пък и да го чуят? Не ставай смешна, че не ти отива на тъпата физиономия.... – нареждаше Дебелия.
- Така е. Прав си –намеси се Куцото. – Останахме само ние и Парламента. И един голям разграден двор... Егати кефа!
- И в най-смелите си фантазии не съм си представял такъв просперитет – обади се Пердето. – Дори, когато дрогата почна да се пласира с помощта на ченгетата, пак не вярвах, че ще ни се изсипат толкоз благини накуп!
- И все пак- знайте, че не сме сами – не се предаваше кака Софка. – Ами, ако един ден ни опандизат?
Отново бурен смях разлюля кръчмата.
- Кой ще ни опандизи, бе? Нали прокурорите са все наши хор? Нали и на тях им се присънват яхти...
- Плюс това – Пердето продължи, - Дори и някой заблуден да го стори, още на другия ден ще ни пуснат срещу хилядарка гаранция. К”во му плащаш? Няма доказателства, болни сме и готово!
- Ама ние не сме болни! – гласът на кака Софка разбуни духовете. Взе да ни писва от параноята й.
- Болни сме! – отсече Дебелия. – Аз имам нарушение на хипофизата , ли беше, на щитовидната, ли... Все тая! Затова съм дебел, а ако се наложи ще впишем и диабет- от стреса. Куцото е сакат, Пешо е хипохондрик, Бизона заеква, а ти си умствено изостанала. – изреди болестите ни Шефа.
Все заболявания, несъвместими с пандиза. Посмяхме се пак и ни олекна. Като че ли на всички започваше да ни просветва, че живеем в Рая.
- Ако ние сме в Рая, то къде тогава е Дивото? – кака Софка се чешаше по главата и се напъваше от мислене. – Дали пък после няма да прекараме цяла вечност в Ада?
- Тъпачка! – скастри я Дебелия. – Спри да мислиш на глас, че ме заболя главата от тебе! Да не взема да ти орежа премиите и да те остава да шаваш със сто лева на ден, като некой просяк, а? Тогава ще си мечтаеш за Ада!
Умълчахме се след тирадата на Дебелия. Никой не искаше и да си представи дори такава страшна мизерия! Ами лукса? Ами островите? Да не говорим за колите, и бижутата, и марковите дрехи....Не! Не биваше да затъваме в мрачни помисли.... Оптимизмът му е цаката! И вярата в бъдещето на бронирания живот! Ударихме по още едно уиски, за да заглушим зовът на Дивото, който се надигаше със свирепа сила от Отвъдното.....

11 април 2011

Задлъжняла любов


От раждането си, та до днес, Яна живееше живот на заем. Вечно нещо някому дължеше. Било то чувства, отговорности, задължения, внимание, грижи, или обич. Много или малко бяха 30 години? Все още нямаше отговор на този въпрос. На родителите си дължеше уважение и благодарност за това, че я бяха отгледали и изучили в нелеки условия. Като третото, най-малко дете в семейството, на сестра си дължеше много- дрехите й, които износваше, гримовете, до които тайничко се докопваше, та дори и живота си. Веднъж, когато сестра й я наглеждаше, малката Яна се опита да отвори тенджерата под налягане и само бързата намеса на кака й предотврати страшните последици.
- Задължена си ми! – каза сестра й след това. Тогава за пръв път чу тези думи и изобщо не предполагаше колко пъти занапред ще чува въпросния рефрен.
На брат си дължеше грижите да не я бият в училище и да не се заяждат с нея. Който имаше батко, не го закачаха. У дома живееха от заеми. Майка й цял живот повтаряше, че никоя нормална жена не ражда трето дете и не мизерства, за да го изхрани! Истината бе, че Яна рядко виждаше родителите си. И двамата се скъсваха от работа- майка й в шивачния цех, баща й по строежите, а като се засичаха в къщи, обикновено се караха за пари. Скрита под юргана, Яна се опитваше да заглуши крясъците им и да не чува кой беше “виновен” за мизерния им живот. Когато пораснаха, всеки пое по своя път. Брат й каза, че у нас нямало живот и замина на гурбет в Америка. Повече не се обади. Кака й се ожени и замина при мъжа си в София. Роди си две дечица и заяви, че повече нямала работа при тях в провинцията.
- Нищо не ви дължа! – бяха последните й думи.
По това време родителите й се пенсионираха и го закъсаха със здравето. Майка й със сърцето, баща й с костите. Беше й ясно като бял ден кой е длъжен да ги гледа. Въпреки това, Яна успя да завърши гимназия , ожени се , а на втората година й се роди момченце. Младото семейство заживя при свекървата, която ежедневно повтаряше на снаха си, че е взела единствения й син и й дължи доживотни грижи и почит. Разкъсвана между двете къщи- бащината и на свекървата, Яна въртеше домакинствата със замах- готвеше им, чистеше, пазаруваше, гледаше си сама детето. Никога не чу блага дума, никой не й каза, че я обича. Това й бяха задълженията. Дори мъжът й, иначе кротък и работлив човек, не знаеше какво бушува в душата й. Смяташе, че след като жена му не ходи на работа и по цял ден “нищо не прави”, можеше вечер поне да го посреща със салатка и ракийка, и топла манджа. Нито веднъж не й благодари; нито веднъж не я попита как се чувства или как й беше минал деня. За детето не му оставаше време и, след вечерята, заспиваше пред телевизора. За Яна оставаше пълната мивка с мръсни тави и чинии и оглушителната тишина на нощта. И така- ден след ден, нощ след нощ. Винаги едно и също. Едни и същи думи, повтарящи се до втръсване занимания и постоянни задължения. Когато навърши 30, синът й тръгна в първи клас. Беше умно и будно дете и често й казваше, че я обича. Само заради тези думи си струваше да продължава да се бори. Само в тях виждаше смисъл да се надява на нещо по-добро за в бъдеще- за нея и за сина й. Някак неусетно, от картинката отпаднаха всички други действащи лица- родители, свекърва, съпруг. Вече искаше да живее собствения си живот. Приеха я задочно Педагогика в голям град, намери си работа и квартира, и един прекрасен ден събра в едно сакче дрехите на сина си и заминаха. Нищо не взе от двете къщи, които обслужваше от години. Дори една лъжица нямаха. Да не говорим за мебели или други удобства. Но – имаше надежда, желание за промяна и много любов в очите на сина й. Това й стигаше. Не й беше лесно, но това не я уплаши. Беше свикнала на работа и не се предаваше лесно. Завърши образованието си и започна работа като начална учителка в училището на сина си. Въпреки че парите бяха малко, а градският живот твърде скъп, Яна избягваше да взима заеми. Не искаше на никой нищо да дължи. Все някак щяха да се оправят, а момчето й не беше от разглезените и много й помагаше. Не я учуди това, че баща му нито веднъж не ги потърси. Беше претръпнала откъм такива емоции. Някак неусетно мина и развода и всеки заживя собствения си живот. Улисана в грижите около детето, отначало не забелязваше настойчивото внимание от един баща, чиято дъщеричка учеше в класа й. Не желаеше повече да се обвързва и да поема нови задължения. Но този мъж се оказа различен. Беше нежен, внимателен и грижовен. Останал млад вдовец, беше посветил живота си на грижите за дъщеря си. С Яна намериха общ език, беше им хубаво заедно. Досега не беше контактувала с човек, който да не я натоварва с капризите си и все нещо да иска от нея. И тя не разбра как се влюби в Марин. Заживяха заедно, а скоро след това им се роди още едно момиченце. Когато Марин й предложи брак, тя не се поколеба. Чувстваше се добре с този мъж и с трите им деца. И двамата работеха много, но винаги намираха време да си кажат някоя блага дума или да изведат децата на сладкарница. Никой у дома им не повишаваше тон, не се коментираше липсата на пари. Колкото имаше, толкова. Почувства се галеница на съдбата.
Един ден майка й се обади да й съобщи, че баща й е починал, а самата тя е болна на легло. Яна знаеше какво следва: - Длъжна си да ме гледаш! Аз си откъсвах от залъка, за да те изхраня. Коя нормална жена гледа три деца в тези трудни времена?..... И все в този дух. Поговори с мъжа си и се разбраха. Отиде на село и прибра майка си. Настани я у тях, създаде й удобства. Не защото беше длъжна, а защото и тя беше майка и изпитваше любов към близките си. Надяваше се собствената й майка поне малко да промени мисленето си на стари години, да престане да се оплаква и да нарежда. Трудна задача. И все пак, оградена от любов, нещо в майка й започна да се пречупва. Гледаше как дъщеря й се отнасяше с любов и към своите, и към “чуждото” дете, как внуците й растяха задружни, а зет й прегръщаше Яна и децата и им казваше колко много ги обича. Възрастната жена гледаше цялата тази идилия и си спомни за нейния живот- за караниците, отчаянието и безпаричието. И за потърпевшите- трите й деца. Тогава чудото стана. Един ден Яна й поднасяше с усмивка закуската, когато майка й се наведе към нея и я прегърна. Задържа я в прегръдките си и прошепна: “Обичам те! Винаги съм те обичала- просто не съм го осъзнавала.” С насълзени очи Яна й отвърна: “И аз те обичам!” Каза го по собствено желание, а не по задължение. И се почувства истински щастлива.

31 март 2011

Зовът на Дивото


Тъжна вест обходи сплотената ни дружинка: застреляли Иван Петров-Дивото! Направо не можехме да повярваме на ушите си. Всички опечалени се събрахме в клуб “Млад бизнесмен” и започнахме да чоплим версиите и виновниците за смъртта на Дивото.
- Каква трагедия! Да умреш едва на 30! – хълцаше кака Софка, кварталната камила. ( За непросветените искам да уточня, че “камила” е най-долната брънка в йерархията за търговия с дрога- тази, която доставя поръчката “на четири очи” с купувача ).
- Млъкни, ма!- скастри я Тони Куцото. – Какво като е умрял на 30? Ама умря в лукс, нали? А ти- и 100 години до доживееш, пак ще си останеш една проста камила!
Кака Софка сведе виновно очи към земята. Куцото ги разбираше тия работи. Даже беше оживял в престрелка между членовете на няколко сходни бизнес клуба. Само дето му ампутираха крака след огнестрелната рана и последвалата я гангрена на крайника. От тогава беше и прякора му- Куцото.
- Камила, камила, ама жива!- обади се Пешо Пердето и хвърли нагъл поглед към съратника си. – При това с цели два крака!
Куцото замахна с патерицата си към Пердето , но оня беше по-жилав и бързо се отмести, кикотейки се.
- Стига!- изрева Дебелия. – Не сме се събрали, за да се надлъгваме, а за да почетем паметта на Дивото. И така- Бизоне, ти поемаш бизнеса му с цветята! За нови градинари докладваш на Куцото. Ясно ли е?
Бизона кимна и се намести важно на стола. В главата му веднага грейнаха като майски рози аксесоарите към новия му бизнес- вила в Испания, яхта “Морска перла” и една фина вдовица с руса главица. Всички тези екстри вървяха в комплект с бизнеса на Дивото, мир на душата му! За Бизона беше чест да наследи зоната на Дивото и най-вече вдовицата му...
- Какво се подхилкваш като дърт котарак?- измуча Дебелия. – Да не мислиш, че бизнеса с цветя е проста работа? Ясно ли ти е за какъв интелект става въпрос, или не?
- Ясно, шефе!- потвърди Бизона и се прокашля нервно. – Само, че този път не е зле да се бронират и вратите на ТИР-овете с цветя. То се видя, че има всякакви хора.
- Разбира се, че ще се бронират- изръмжа Дебелия. – Аз и на Дивото му казвах да бронираме всичко, ама той, наивника, така безумно вярваше в хората. На ти сега!... Дебелия изруга и се изплю върху мраморните плочки. Настъпи тишина. Всички размишлявахме върху несправедливите обрати в живота. В тая държава вече и с почтен бизнес да не смееш да се захванеш! Все ще се намери някой завистник да ти светне маслото...Докъде го докарахме, щом редови граждани като нас, бяха принудени да се возят в бронирани коли, за да си вършат работата! И, докато всеки умуваше как по-сигурно да защити собствената си гърбина, кака Софка пак се обади:
- Рози или орхидеи?
- Какво?!- изкрещя Дебелия и я изгледа свирепо.
- За венеца за погребението- смутолеви кака Софка. – От рози ли да е или от орхидеи? Дивото така обичаше рози.
- Орхидеи!- отсече Дебелия. – По-скъпи са. И да е огромен, разбра ли? Няма да се циганим в последния му път, я!
Поклатихме задружно глави. И дума не можеше да става за икономии. Дивото веднъж умираше!
- Ще обявим тридневен траур в клуба- нареждаше Дебелия. Искам ви в черни костюми- тези от по 3000 евро на “Рочи и Камбана” са подходящи за случая. И никакво плямпане пред медиите! Тия хиени само това и чакат- за 20 кирливи лева са готови да извадят на показ човешкото нещастие без да им мигне окото! Разбрахме ли се?
Кимнахме в съгласие. Помълчахме още малко, за да осмислим трагедията и индивидуалните ни финансови загуби от нея. Но нямаше да се предаваме! Животът продължаваше... Имахме още безброй недовършени задачи. А зовът на дивото бавно, но сигурно се надигаше у всеки един от нас.

18 март 2011

Новите момичета


Бяха три приятелки. Млади, умни, красиви и талантливи. И, за добро или за лошо, амбициозни. И трите вярваха в щастливата си звезда.
Ани беше много музикална. Мечтата й да пее я отведе отвъд океана. Зад гърба си остави хиляди неизпети родни песни, родители, приятели и любим. На 20 години животът беше пред нея. Америка я прегърна в необятната си шир и... не пожела да я върне. Ани стана певица, омъжи се за американец, роди дете и сви гнездо в новата си родина. Връзката си с България поддържаше чрез интернет и телефонни разговори.
- Липсвате ми. Обичам ви! – казваше всеки път на родителите си в слушалката, но не възнамеряваше да се връща. Там се чувстваше добре. Вярно, че синът й не говореше български и познаваше тукашните си роднини само от снимките, но имаше по-важни неща от това. Ани беше спокойна за бъдещето му. Като майка, това я удовлетворяваше и донякъде прикриваше носталгията. А песните? Вече пееше само на английски... Единствено под душа си тананикаше понякога “облаче, ле, бяло”.
Ели завърши с отличен архитектура в София. След дълго обикаляне в търсене на работа, попадна в проектантско бюро. Одобриха я, дадоха й работата и.... заплата от 200 лева. А наемът за квартирата й беше 250 лева. Веднъж спомена за това разминаване в тарифите пред шефа си, надявайки се да получи разбиране и увеличение на доходите си. Шефът й обеща да “уреди” нещо по въпроса, но поиска да излезе с нея. Намираше я за красива и не виждаше защо трябва да тъне в мизерия. Можеше да има всичко в комплект с него- 50-годишният, женен мъж. Ели не пожела да стане метреса. И понеже знаеше английски, замина с еднопосочен билет за Австралия, пък... “каквото сабя покаже!” Вярно, че започна работа като чистачка, но три години по-късно проектираше сгради в австралийска фирма, радваше се на уважението на колегите си и на новия си годеник. Предстоеше й сватба, покупка на дом, а защо не и бебе? Дори през ум не й мина да се завърне в България. Беше удовлетворена от живота си, а щастието намираше в дребните неща- слънцето, океана, небето... Изпращаше пари на родителите си, но мисълта за дома все повече избледняваше на фона на австралийската синева.
Таня мечтаеше да стане художничка. Имаше и талант- поне така казваха учителите й. За нещастие, баща й почина по време на следването й, а майка й получаваше само инвалидна пенсия. Нямаше кой да плаща таксата й за обучение и се наложи да прекъсне образованието си. Издържаше се сама- беше и келнерка, и бавачка, и продавачка. Но душата й искаше само едно: да рисува! Поканата от Ани да й гостува в Америка, й дойде като манна небесна. Тръгна без много да му мисли- нямаше какво да губи. А птичето на щастието само я намери и кацна на рамото й. Докато разглеждаше картинните галерии в Ню Йорк, се запозна с известна тамошна художничка. Нататък нещата се развиха като по сценарии от холивудски филм. Откриха таланта й, получи стипендия за университет, оферта за работа в сферата на изкуството и... животът й влезе в своя коловоз.Беше щастлива. Чувстваше, че владее съдбата си, а не се носи по течението. Само нощем си поплакваше скришом, когато я налегнеше носталгията за дома. Но- не биваше да се оплаква. Предстоеше й самостоятелна изложба на свои картини и Таня се вълнуваше ужасно. Единствено съжаляваше, че майка й нямаше как да дойде да я види. Знаеше, че щеще да се гордее с нея...Само че мама бе далече, а мечтата й се сбъдваше на друг континент. Така е – изкуството искаше жертви...
Ани, Ели и Таня. Това са те- новите момичета. Умни, образовани, красиви. Съчетаващи в себе си всички ценни качества на българката от едно време, та до днес. Напористи, като всички млади, но и трудолюбиви. Безкомпромисни към наложените “демокротични” стереотипи, но и интелигентни. Готови да се лишат от някои временни удобства, но не и да се откажат от крайната цел. А именно- честен и спокоен живот, добро бъдеще и сигурност за децата си. Какво повече да иска една млада жена?
Мили момичета, бъдете щастливи! Вие го заслужавате! Радваме се, че ще прославите България по света с вашия талант, но ни остава горчивия привкус в устата от риторичния въпрос: Можеше ли това да стане и у нас? А за сълзите на хилядите майки, изпратили в странство рожбите си, се страхувам да говоря...
Нима има нещо по-тежко за един народ от това да прогонва децата си навън и да обрича родителите им на самотни старини?
С какво заслужихме незавидната си участ? Кой ще ни каже?....

29 януари 2011

Бебе Матей


Пристигнал е в дома с цялото величие на библейското си име и впечатляващите размери от 2200 грама, 46 см. , на 10 дни. Историята му започва като на много други изоставени деца- млада, объркана майка, баща- неизвестен. Така пише в акта му за раждане. ( За майката не се споменава, че е била объркана ). Там го поемат жените, приели благородната мисия на “многодетни майки”- жени със символично заплащане и несимволични сърца.
Само година по-късно бебето Матей е вече в обятията на новите си родители- млада, бездетна двойка със скромни възможности, но добри намерения. И нещата потръгват за всички, уж нормално. Детски смях оглася дома на Вяра и Асен, а усмивките все по-често се задържат върху лицата им. Те наистина се привързват към Матей, а и започват да се чувстват “нормални”- като всяко семейство с дете.
На 2 годинки Матей получава първия си припадък. Кардиологичният преглед и заключението са безмилостни- детето страда от остра сърдечна недостатъчност. Прогнозите не са особено окуражителни. Обикалят от лекар на лекар, докато накрая възрастен педиатър им казва:
-Не мислете за болестта. Грижете се добре за сина си, обичайте го много и никога не
губете вяра! Господ си знае работата...
Така преминават още няколко години- с нови припадъци, лекарства, болници, тревога и неяснота за бъдещето. Нервите на “бащата” не издържат и на петата година Асен напуска жена си и Матей. Вяра остава сама със сина си и упованието на името, с което е дошла на белия свят. Тогава тя е на 30 години. Шестата година на детето е критична- то се люшка по тънката линия между живота и смъртта. Неочаквано се намесват роднини, приятели и други “доброжелатели”, които съветват Вяра да върне Матей в Дома, да го “разсинови” и да си гледа спокойствието и живота- млада е и не бива да се товари с такива непосилни грижи, напътстват я близките й. За пръв и последен път Вяра дава воля на сълзите си- плаче и плаче, докато цялата натрупана мъка се излива навън. Тогава разбира, че няма на кого да разчита и от това най я боли. После поглежда сина си и е наясно, че никой и нищо не биха могли да я отделят от него. И действа... Продава семейния апартамент, оставен й след развода, купува еднопосочен билет за нея и Матей и тръгва по света да търси лек за сина си. ( По това време в България все още не се правеха сърдечни трансплантации ).
В Чикаго мие чинии по нощите, чисти офиси и разхожда кучета на богаташи, за да може да се издържа. Там среща Петър- български емигрант, с малък бизнес, несемеен. Влюбва се в него, а Петър намира у Вяра всичко, за което е мечтал. Предлага й брак и скоро след това тримата заживяват заедно в къщата на Петър. Новият й съпруг взима присърце проблемите на Матей, намира лекари, болница, води го по изследвания и тегли кредит за операцията. Според лекарите е важно трансплантацията да се извърши преди детето да навлезе в пубертета. И зачакват... донор. Почти година по-късно чудото става- на 10 години Матей получава ново сърце и започва бързо да се възстановява. Неотлъчно до него са майка му и Петър, когото той нарича “татко”. Обграждат го с любов, грижи и вяра в успеха.
Сега Матей е на 16, а болестта е само спомен. Момчето учи в колеж за изкуства, иска да стане художник, играе бейзбол в училищния отбор, плува и прави планински преходи.
Преди две години още едно щастливо събитие спохожда Вяра и Петър- ражда им се дъщеричка, Йоана.
Сега семейството си идва в България всяко лято, за да могат Матей и Йоана да опознаят родината си и да не губят връзката с нея.
При всяко идване в страната Вяра посещава Дома за изоставени деца, разказва за успехите на Матей и помага на децата, с каквото може. При последното си посещение там миналото лято, учителките й разказали за 1-годишната Анна, която никой не искал да осинови, тъй като по рождение едното й краче е по-късо от другото. Вяра споделя това с Петър и когато виждат момиченцето без колебание решават да го осиновят. Уреждат бързо документите и си го взимат при тях, убедени, че ако не друго поне могат да му дадат любов. Така семейството се увеличава с още едно дете, а Матей и Йоана се радват на новата си сестричка. Всеотдайните грижи са ежедневие в това семейство и до днес в дома им цари любов, разбирателство и истинско щастие...

26 ноември 2010

У дома за Коледа.


В дома беше необичайно тихо. Не се чуваше детски смях, нито стъпки по коридорите. Повечето деца бяха извън дома за празниците, а тези , които оставаха се бяха сгушили под дебели юргани заради студа. Навън зимата се вихреше в цялата си стихия. Дебела, бяла пелена беше покрила дърветата, гората спеше своя зимен сън сред ледена тишина. Едно момче не спеше. Стоеше нетърпеливо до прозореца, със залепено носле за стъклото, а очите му шареха тревожно из белия полумрак. Най-сетне се чу пърпорене на кола. Лъскава лимузина се появи на пътя и спря точно пред дома. Йоан подскочи радостно, грабна едно малко пликче и се затича навън към колата. Идваха за него. Щеше да изкара коледните празници със семейството на госпожата, която бе пристигнала с лимузината. За своите десет години Йоан никога не бе напускал дома и ужасно се вълнуваше. Отиваше в истински дом, при истинско семейство! Момчето се почувства като герой от зимна приказка. Госпожа Ани – така му каза да я нарича – го прегърна и го погали по главичката, а той зарови лице в дългокосместия й кожух. Досега не беше пипал нещо толкова луксозно. Набързо се сбогува с лелите от дома и скочи в колата. Сърчицето му щеше да се пръсне от вълнение! Плъзна ръка по кожената тапицерия на колата и вдъхна аромата на скъпия парфюм, попил навсякъде. Искаше да запомни всичко и да го запечата като на лента в съзнанието си- допира, уханието, обстановката и най-вече чувствата си... В дома на госпожа Ани го очакваха още двама души- нейният съпруг и син. Момчето беше на неговата възраст, чисто и добре облечено. Вътре беше топло, подредено и много красиво. Йоан си събу скъсаните обувки и потъна в мек персийски килим. Беше попаднал в картина от рая- приглушено осветление, ароматизирани свещи, изящни предмети и плюшени драперии допълваха приказната обстановка. Но това, което най-силно го впечатли беше огромната елха в средата на хола. Кристални топки, звезден прах, шарени гирлянди и мирис на бор го привлякоха като магнит. Йоан затаи дъх пред нея и я гледаше в захлас. За първи път виждаше украсена коледна елха. И нямаше спомени да е съзерцавал нещо толкова съвършено. Докосна клонките на дръвчето, те се залюляха леко и едно еленче падна на килима. Детето силно се смути, но госпожа Ани вдигна играчката, усмихна се и му я подаде:
- Искаш ли ти да я закачиш?
С разтреперени ръце Йоан закачи еленчето отново на елхата и бързо се отдръпна назад, за да не причини пак някоя “авария”. Елхата беше невероятно красива! Обеща си, когато порасне и си построи къща, в нея целогодишно да има точно такава елха.
Следващите няколко дни бяха още по-приказни от първия. Изкъпаха го в пенлива вана от ароматни ухания и му купиха нови дрешки, чиято кашмирена мекота го караше да се гушка в тях и да не иска да ги съблече дори за сън. Само че за нощта му бяха приготвили синя пижама на звездички- също като на сина им. Двете момчета деляха обща стая. Леглото на госта беше постлано с чисти и гладки чаршафи, а пухените завивки и възглавнички миришеха като парфюма на госпожата. Йоан спеше на възглавница за първи път. В дома нямаха такива екстри, а одеялата там бяха твърди и боцкаха.
На другата сутрин семейството го разходи из града. Заведоха го на сладкарница, на кино, на кънки и на обиколка из магазините за детски играчки. На връщане се отбиха да запалят свещ в църквата. Прибраха се чак за вечеря, но Йоан не хапна почти нищо. Беше преял с най-различни вкуснотии и, изтощен от разходката, заспа почти веднага.
В коледната утрин синът на госпожа Ани го събуди рано и го задърпа към елхата. Там бяха наредени лъскави кутии,обвити с панделки. Една огромна кутия беше за него. Йоан я разопакова внимателно, за да не скъса красивата хартия. И ахна от изненада. Вътре беше електрическия влак, на който се възхищаваше предния ден в магазина за играчки. Бяха го купили специално за него! В кутията имаше още топка, конструктор, книжки и всякакви лакомства. Момчето се почувства като в пещерата на съкровищата. Никога досега не беше получавал подаръци. И то толкова прекрасни. Трескаво взе да прехвърля наум всички възможни скривалища в дома, където да си прибере играчките щом се завърнеше. Не искаше другите деца да играят с тях, за да не му ги счупят. Та кой там беше виждал електрически влак, който сам вървеше по релсите, досущ като истински?
В дома на госпожа Ани беше много уютно. Харесваше му как се събираха около масата да похапнат или гледаха телевизия, излегнати върху меките дивани. Често пускаха музика, танцуваха или играеха с момчетата на карти и скрабъл. Но- и тази приказка си имаше своя край. Празниците свършиха, синът трябваше да се връща на училище, а родителите му на работа. Йоан също трябваше да се прибира – в дома. Преди да тръгне се сбогува с всички и им благодари от сърце за чудесните мигове. Обещаха му пак да го поканят за следващата Коледа. Събраха му всички подаръци в един сак, облекоха му новите дрешки и се снимаха за спомен. Дадоха една снимка и на Йоан. После- обратно в лимузината и право към дома. Снегът се беше разтопил в града, но колкото по-нагоре в планината навлизаха, толкова по-плътна ставаше снежната покривка. Пейзажът беше същия, както преди седмица. В гората нищо не се беше променило. Домът за сираци си стоеше сгушен между планинските скатове, покрит с бяла пелена и спеше своя зимен сън. Доста почакаха преди някой да дойде и да им отвори. Накрая дотича готвачката и започна да се извинява, че не ги е чула от кухнята, а другите жени още били по домовете си за празниците. Жената прегърна Йоан и го прибра вътре.
- Как беше? Хубаво ли изкара? Не ти ли домъчня за нас?- разпитваше го и го галеше по косите. Също като госпожа Ани. Момчето се обърна назад да помаха още веднъж, но колата вече дълбаеше обратно през снежните преспи.
В дома беше необичайно тихо. Йоан се прибра в стаята си и седна на леглото. Погали вълненото си одеяло и му се стори, че боцкаше още повече отпреди. Остави раничката с подаръци на земята. После щеше да я разопакова. Извади само снимката и я постави на масата. Така поне можеше да си я гледа и да знае, че не е сънувал всичко това. Че и той е имал семейство за Коледа. А дали някога щеше отново да се върне при тях? Кой да му каже? Извади от джоба си едно малко еленче и се вгледа в него, търсейки отговора. Никой не му подари точно тази коледна играчка. Но той си я беше взел скришом на тръгване с надеждата догодина да се върне при семейството на госпожа Ани и лично да закачи еленчето на елхата. А дотогава щеше да го пази в джоба си и да отброява дните до следващата Коледа. Щом еленчето беше в него, нямаше начин да не дойдат пак да го вземат. Поне така се надяваше Йоан. Застана до прозореца и отново залепи носле за стъклото. Как му се искаше лъскавата кола да се върне обратно за него! Заслуша се. Снежинките падаха безшумно върху следите от колата и постепенно ги заличаваха. Тук-таме някое клонче се поклащаше леко и тихо ръсеше снежен прашец. Домът продължаваше да спи своя зимен сън.

23 ноември 2010

Бялата Лилия


Беше красива като името си. Една на майка и татко, Лилия растеше красиво и умно дете. Ранните й спомени се сливаха в една дума: любов. Щастието бе навсякъде около нея- слънчевите лъчи я галеха по русите коси и разпръскваха щедрата си топлина навсякъде. Момичето вярваше, че е целунато от съдбата и нищо не може да помрачи безоблачното й детство в бащината къща. Нещастието я сполетя, когато беше на девет години. Майка й почина внезапно. Потънала в скръб, Лилия не знаеше на кой свят се намира. Въпреки обичта, с която я обграждаше баща й, нищо и никой не можеха да заменят майчината ласка. Усмивката й изчезна, сините очи потъмняха и изгубиха блясъка си. Вече не беше жизнерадостно дете, а едно посърнало и унило момиче, което се плашеше дори от собствената си сянка. Тогава баща й за пръв път й разказа как са се сдобили с нея, колко дълго са я чакали и са се молили на Бог да им изпрати дъщеричка. И как в нощта преди да я роди, майка й сънувала, че плува в езеро с бели лилии.
- Момиче ще е. Много красиво. И ще се казва Лилия. – нареждала майка й.
Сгушена в баща си, Лилия слушаше в захлас приказката за своя живот. Баща й изтриваше сълзите, но не можеше да изтрие болката в очите. Сърцето му плачеше като гледаше тъжното личице на дъщеря си, но не знаеше как да й помогне. А повече от всичко на света искаше да я вижда щастлива...
Един ден отидоха заедно на църква. Много пъти й казваше, че мама винаги ще е до нея и ще я обича, но Лилия само избухваше отново в сълзи и отказваше да повярва на думите му. Тогава баща й каза да остави едно писмо пред иконата на Богородица и да помоли за помощ. Лилия носеше писмото до мама. С разкривен детски почерк беше написала: “ Ако наистина ме обичаш, изпрати ми цвете!” Остави го пред иконата, запали свещичка и се прекръсти. Още същата седмица чудото се случи. Една сутрин Лилия отвори вратата на къщата и ахна от вълнение. Там- на прага я чакаше прекрасна бяла лилия, каквато никога не беше виждала. На село нямаше такива цветя, а и навън бе люта зима. Но молитвата й се сбъдна- получи цвете от мама! Мама я обичаше! От този ден усмивката й се завърна. Повярва на баща си и знаеше, че Бог не я беше забравил... Постепенно започна да излиза от дълбините на тъгата си и отново да се радва на живота. Годините си минаваха, но всеки път, когато беше в беда или нещо я мъчеше на прага се появяваше Тя- бялата лилия. Зиме, лете, у дома, в странство- цветето се превърна в нейния ангел-пазител. Лилия вярвяше, че майка й я пази и й изпраща лилията в знак на обич. Когато порасна и се влюби, повярва, че най-после ще бъде истински щастлива. Така и стана. С любимия вдигнаха сватба за чудо и приказ, а булката беше с най-красивия букет от бели лилии. Вече знаеше, че макар и да не беше физически до нея, майка й вечно ще я обича и благославя. Тръгна си от бащината къща със смесени чувства. Баща й така и не се ожени повторно и остана да живее сам на село. Но по телефона винаги й казваше колко много я обича и й пожелаваше щастие. Животът я завъртя на бързи обороти- семейство, работа, деца... Все по-рядко й оставаше време да се връща на село. Успокояваше я бялата лилия, която не преставаше да се появява в живота й. Когато роди първото си дете, до леглото стоеше нейното цвете.
- Благодаря ти, мамо! И аз те обичам- казваше през сълзи Лилия и продължаваше напред.
Въпреки че вече беше голяма, продължаваше да вярва в своята детска приказка и не си задаваше излишни въпроси. Просто вярваше, че майка й я закриля. Мъжът й също свикна с неочакваната поява на бялата лилия и се радваше с нея. Децата й знаеха, че майка им получаваше цветето от баба им от небето и обожаваха да слушат вълшебната приказка за появата на бялата лилия. Магията продължаваше...
Една Коледа телефонен звън извади Лилия от унеса на семейното си щастие. Баща й беше починал в съня си. Почувства се осиротяла отново. Болката я връхлетя внезапно и я върна години назад, когато майка й беше изчезнала завинаги от живота й. Почувства се ужасно сама. Беше й тъжно, болно, мъчно за баща й. Като че ли в последните години не й оставаше достатъчно време за него. И все пак знаеше, че рано или късно бялата лилия щеше да се появи на прага й и да стопли душата й...
От тогава изминаха много години. Лилия продължаваше да ходи на църква и да пали свещички за покойните си родители. У дома палеше кандилото пред Богородица и им казваше колко ги обича. Не забравяше да им благодари за тяхната любов и всеотдайност. Вярата й беше непреклонна, макар че след смъртта на баща си никога повече не намери бяла лилия на прага.

19 ноември 2010

Синът на хазайката


Беше слънчев летен ден. Със съпруга ми и двете ни малки дъщери заминавахме на почивка в китно българско селце. С нетърпение очаквах промяната в ежедневните задачи и пейзажи. А може би съм предчувствала, че ми предстои необичайно лято? Кой знае...
Бяхме наели къща в подножието на Балкана. Озовахме се пред красива двуетажна вила, разположена сред безкрайна зеленина. Тук времето сякаш беше спряло. Хазайката ни посрещна като стари приятели и весело ни подканяше да се настаняваме. До нея стоеше русо и синеоко момче и ни наблюдаваше с любопитство.
-Това е синът ми, Иван- представи го хазайката.
Вперих поглед в момчето. Имаше нещо божествено в излъчването му- с лазурните си очи и светли къдрици, с ангелското изражение на лицето и лъчезарната си усмивка 10-годишният Иван приличаше на принц от вълшебна приказка. Не знам защо, когато очите ни се срещнаха, усетих леко пробождане в гърдите...
През следващите дни Иван беше непрекъснато с нас- разхождаше момичетата ни из селото, играеше с тях на криеница в двора или ни придружаваше на излетите в планината. Чувствах се безгрижна и щастлива. Радвах се на природата, на звънкия смях на децата и на присъствието на Иван. С удоволствие слушах за забавните случки в училището, които той разказваше на дъщеричките ми, и попивах с небивал интерес всяка негова дума за приятелите му, за любимите му игри и за семейството му. Сред приятната компания и хубавите емоции дните се изнизаха неусетно бързо.
Утрото на последния ден то престоя ни беше облачно и тихо. Момичетата още спяха, а ние със съпруга ми пиехме кафе на терасата. Хазайката се обади, че ще прескочи по работа до съседно село, а Иван не се виждаше никъде. Наслаждавахме се на спокойствието, когато внезапно се чу силен трясък и детски писък оглуши двора. Скочих като попарена и се втурнах към градината. Иван лежеше под едно огромно старо дърво. Беше паднал, докато се е катерел. Опитах се да го изправя, но очевидно кракът му беше счупен и той закрещя от болка. По пребледнялото му личице се стичаха сълзи. Страшно се притесних.
-Ще го закарам до болницата в града, а ти остани при децата- помолих мъжа си, докато предпазливо носехме пострадалото момче към колата. Детето ми каза къде да търся документите му. Взех ги и спешно подкарах към болницата. Пристигнахме след половин час и лекарите веднага го поеха. Стори ми се, че чаках цяла вечност, когато най-после се появи лекар.
-Вие ли сте майката?- попита.
-Не, майка му в момента не беше вкъщи. Докторе, какво му е?
-За щастие няма вътрешни разкъсвания от падането или травми по главата. Колегите сега му гипсират крака и ще можете да го отведете. Смятам, че няма да има усложнения.
Въздъхнах облекчено. Иван щеше да се оправи! Дори реших, че трябва да останем, докато се върне майка му и поеме грижите за него.
Докато чаках да го доведат, механично отворих плика с документите му. Бележник, грамоти за отличен успех, медицински картон, различни бележки за изследвания, имунизации и пр. Изведнъж в очите ми се наби датата на раждането му и пак усетих пробождане в гърдите, като при първата си среща с Иван. Цифрите щяха да ми избодат очите! Дишах на пресекулки, задушавах се. Господи, само това не! Възможно ли бе, или просто сънувах една неосъществима мечта? Актът за раждане, който също беше в плика с документите, разсея всичките ми съмнения...
Върнах се десет години назад в един нереален свят. Бях само на 16. Сама и уплашена. Родих момче далеч от дома си, за да не се разбере и разчуе. Накараха ме да подпиша някакви документи и малко след раждането отнеха русото ми ангелче. Съдбата сякаш си играеше с мен. Отново ли трябваше да ме раздели със сина ми?
Иван се появи от стаятя с гипсиран крак и подпрян на патерица. Поддържаше го една сестра. Беше бледничък, но уплахата и болката сякаш бяха се успокоили. Седях като закована на стола и ръцете ми трепереха от вълнение. Трябваше да се взема в ръце. Скочих и го притиснах силно към себе си. Блажен миг! Сълзите напираха неудържимо в очите ми, а сърцето ми се късаше от болка. Исках да му кажа нещо, но думите заседнаха на гърлото ми. Десет години бях чакала тази среща. Колко пъти се питах къде ли е детето ми, в какво ли семейство е попаднало, какво ли прави, дали е щастливо?
Сега прегръщах порасналото си момче, което не биваше да узнае тайната ми. Нямах право да нахлувам неканена в живота му, да го обърквам и да отнемам радостта на приемните му родители. Но можех ли да понеса отново раздялата с него? Карах замислена към селото и скришом го поглеждах в огледалото.
-Лельо, благодаря ти, че се погрижи за мен!- промълви Иван.
Кимнах само с глава, защото сълзите ми се стичаха мълчаливо по бузите и щях да се издам. Макар и за кратко, бях заедно със сина си, когото мислех, че никога няма да видя. Намалих скоростта- исках този миг да продължи вечно...
Когато наближихме дома на хазайката, слънцето бавно изплува на небосклона и разпъди тъмните облаци. Всичко наоколо светна, светна и в душата ми. Сякаш беше знак, че някой някъде ми беше простил... А навярно ни беше и благословил!

18 ноември 2010

Да полетиш отново


Погледнат отгоре, градът изглеждаше като пъстра мозайка, наредена в човешка длан. Самолетът се отправяше стремително надолу и формите на сградите, улиците и площадите добиваха все по-ясни очертания. Елена гледаше замечтано към красивия град. Всяко нейно завръщане у дома предизвикваше силни емоции и отприщваше безброй спомени...
От малка кръстосваше света. Беше обиколила много страни, познаваше различни близки и далечни точки на земното кълбо, но винаги полетът, който я връщаше обратно в София, я изпълваше с трепет и тъга. Толкова години все на път! Беше като въздушен моряк, с нестихващо желание да покорява света. Навсякъде я очакваха нови места, нови запознанства и поне една раздяла. Случваше и се ненадейно и да се влюби, но нито една любов не се оказа достатъчно трайна, за да я задържи в някое от райските кътчета на Земята. Все нещо я теглеше обратно и тя се връщаше и щастлива, че е у дома, и тъжна след поредната раздяла. С годините свикна да гледа на любовта като на изпитание с начало и край. Началото винаги беше необикновено, вълнуващо, а краят- прозаичен: тя, сама в самолета за София, не толкова влюбена, колкото вразумена да не вярва вече на празни обещания. И така до следващия път...
По време на един кратък престой у дома беше срещнала Николай. Връзката се разви почти като на филмова лента- любов от пръв поглед, светкавичен брак, приказно дете и пет години бавно приземяване. Пътуваше само до работа през детската градина и обратно. Често си повтаряше, че би трябвало да е щастлива- имаше хубав дом, чудесен съпруг и дете, не и се налагаше да се разделя с никой и нищо. И въпреки това кошмарите не преставаха. Сънуваше, че отлита надалеч, а всичко скъпо около нея се пука като въздушен балон и изчезва в облаците. Събуждаше се с крясък, разтреперена, дълго си повтаряше, че всичко е било само сън. Пет години се луташе между този сън и реалността, а на шестата вече знаеше какво трябва да направи. Спомни си какво я учеше баща и като малка- ако много се страхуваш от нещо, непременно го направи. И така, един прекрасен ден Елена си събра багажа и напусна тихия си пристан. Сякаш наново и пораснаха криле! Изведнъж усети позабравения порив за авантюри, припомни си младежките мечти. А може би беше време за равносметка- това ли бе голямата любов, заради която си струваше да остане? С Николай се раздели с думите: “Имам нужда от време, за да преосмисля нещата. Ако можеш да ми простиш и все още ме обичаш, тогава ме чакай на тази дата след една година, с последния полет.”
И ето че годината беше изминала. Година на екзотични пътешествия, нови преживявания, разнообразни дни и...мисълта за един мъж, който я очаква. Сега вече знаеше, че рано или късно всеки се завръща към своя пристан, лудориите отшумяват, а любовта, ако я е имало, остава. Е, навярно щеше да си спомня понякога за бурните води на Ниагара или за пясъците на Сахара и да поглежда неволно към небето. Но се надяваше никога повече да не сънува кошмара на раздялата. Кошмар, който бе превърнала в действителност, за да се отърве от него.
Облаците бързо се разсейваха, градът се доближаваше с шеметна скорост. Дали я чакаше? Дали знаеше, че това е последното и завръщане? Ето, виждаше се сградата на летището. След няколко секунди усети твърдия допир на колесарите върху асфалта, бясното препускане по трасето и плавното спиране...
-Добре дошла!- каза на себе си по стара традиция.
Беше и щастлива, и тъжна, както винаги. Придвижи се бавно между тълпата. Липсваше обичайната агитка от приятели и роднини. Сама Николай знаеше, че пристига, и би могъл да я чака, освен ако... Напразно се взираше в лицата на хората около нея. Нямаше го.Изведнъж се почувства ужасно уморена и седна на една пейка. Около нея потокът от хора не стихваше. А сега какво? Трябваше да вземе такси и да отиде при детето си. Поне това и беше останало...
-Добре дошла!
Гласът звучеше познат и позабравен. Обърна се и го видя. Висок, усмихнат, с бяла роза в ръка. Подаде и цветето и тя мигновено се озова в прегръдките му. Не се нуждаеха от думи и обяснения. Всеки сам беше открил пътеката, която водеше към другия. В погледите и на двамата се четеше желание да съхранят този дългоочакван и изстрадан във времето миг.
А когато си тръгнаха, хванати за ръка, зад тях заглъхваха моторите на самолетите, а пред тях бавно се разгръщаше градът в цялото си великолепие и блясък.

23 август 2010

Вик


Майка и татко се разведоха преди три години. Мама отиде да живее при друг мъж и вече са семейство с дете. Татко не страда дълго и също се задоми отново- за млада хубавица, която наскоро му роди дете. Тъй като парите никога не са били проблем за тях, всеки се премести в ново жилище с новата си половинка, а старото “семейно” гнездо оставиха на...мен. Прецениха, че няма да се чувствам комфортно нито при единия, нито при другия, а и не било редно да ме отделят от приятелите и съучениците, с които съм израсла в квартала. И така- миналото лято се озовах съвсем сама в луксозния ни тристаен апартамент, оборудван с всички екстри. Разбира се, пари не ми липсваха. Даваха ми даже повече, отколкото можех да похарча. Около месец вилнях като невидяла по магазини и дискотеки, освободена от родителски контрол, но после взе, че ми писна. Най- страшно беше, когато оставах съвсем сама нощем и дълго не можех да заспя. Не ме беше страх от крадци- блокът ни се охранява денонощно, но се чувствах най-самотния човек на земята. Телефонните обаждания от нашите постепенно се разредиха. В новите им къщи плачеха нови бебета, а моя плач не достигаше до тях... Според тях вече бях “голяма” и ми бяха гласували “доверие” сама да се грижа зе себе си. Всъщност аз това го мога. От малка съм самостоятелна. Но ми липсва обич и топлина. Искам като се прибера някой да ме чака, да ме прегърне и да ме попита как ми е минал деня. Празни мечти! Вече знам, че никой не ме обича. Приятелите ми са далеч по-бедни, но имат родители, които се интересуват от тях. От мен никой не се интересува. Нямам баби и дядовци. Наскоро посегнах и към наркотиците. Какво блаженство да забравиш за няколко часа, че на никой не му пука за теб! Татко само се обажда да ме пита трябват ли ми още пари. Понякога ми иде да изкрещя: “Не, не ми трябват пари! Мразя парите! Искам любов и внимание!”... Ала кой да ме чуе? Започнах да водя полов живот с по-възрастни мъже. Така поне за малко се чувствам желана, макар и не обичана. Много добре разбирам, че виждат в мен едно красиво и сексапилно момиче, което става за неангажиращ секс. И нищо друго. Мразя целия си скапан живот! Приятелите ми завиждат, че мога да ходя, където си искам и да правя, каквото си искам. Никой не ме контролира. Всички те имат вечерен час и родителите им се грижат за тях. За мен кой го е грижа?! Цяла нощ да не се прибера- какво от това? Никой няма и да забележи. Една съседка искаше да се обажда в социалните служби за мен, но татко разбра и я заплаши да не се бърка. Хората ме гледат със съжаление, но никой не смее да предприеме нещо. Страх ги е от връзките и парите на нашите. А и на мен вече ми е все тая. Не ми пука за училището. Развалих си успеха, макар че уча в елитна гимназия и винаги съм била отличничка. Единственото спасение виждам в наркотиците и, донякъде, секса. Какво друго да правя? Помолих мама да се преместя при нея, но тя каза, че няма да е удобно. Татко също не ме иска. Даже ми се скара да не се лигавя- нали ми бил осигурявал всичко! Другите момичета можели само да мечтаят за живот като моя. Да, бе, да! Не го искам тоя живот! Искам да умра! Няма сили повече да доказвам, че съществувам. Примирих се, че никой не ме обича и не ме иска. А не съм лошо дете. Бях послушна дъщеря. Даже не знам къде сбърках и за какво съм виновна, че нашите да се отдръпнат от мен. И на други деца родителите се развеждат, но не ги изоставят. Тежко е да си излишна при живи родители.Нямам желание да се боря. Те са по-силни от мен.Бих искала да заспя и да не се събудя повече. Може би някой ден и това ще стане... И кошмарът ще свърши! Дано да е скоро...

18 август 2010

Майки и дъщери


Когато младото семейство Яна и Иван осиновиха Ния преди трийсетина година, не знаеха какво им предстои. Вълнуваха се, че и у тях най-после се чува детска глъч и бдяха над тъй дълго чаканато си съкровище. Обожаваха своята дъщеричка. Ния растеше красива, но проявяваше по-особен характер още от малка, който гордите й родители отдаваха на капризите на възрастта. Все се надяваха, че ще отмине периода, хормоните ще се усмирят и ще се радват на своето пораснало момиче. Никога не скриха от нея, че е осиновена. От малка Ния знаеше, че е по-специална и че мама и татко са я взели от дом за деца, защото много са искали да си имат свое детенце. И умело използваше този коз, за да ги манипулира. Когато нещо й отказваха, испадаше в истерия и крещеше по тях:” Не ме обичате, защото съм осиновена! Мразя ви! Ако ме бяхте оставили сигурно щях да попадна на богати и свестни родители!” Родителите й притихваха и приемаха грозните обвинения като личен провал. Стараеха се във всичко да й угодят. Купиха й апартамант, плащаха й сметките, даваха й пари, за да си купува, каквото иска. Не бяха хора с възможности, но работеха много и даваха мило и драго, за да е доволно детето им. За съжаление, това почти никога не се случваше. Никога не чуха добра дума, не получиха любов или усмивка от Ния. Ходеше вечно начумерена, сърдита от сутрин до вечер на целия свят. Омъжи се рано, бързо се разведе, изгони родителите си от апартамента, който й бяха купили и ги принуди да живеят под наем, за да си води гаджетата вкъщи. Отказа да учи и започна работа като сервитьорка в малко заведение. Там се запозна с Николай- млад, интелигентен и разведен мъж с едно дете. Прибра го при нея и му роди дете. Малко след раждането заряза детето на отглеждане при майка си и тръгна по нощен живот. Първо изгони първородната щерка на Николай от жилището си, а малко след това и той си тръгна, омерзен от тежкия й и инатлив характер. Писнаха му скандалите, заповедите, вечното неудовлетворение.... Ния остана сама. Реши да си прибере детето, но след поредния побой над него, майка й го взе при себе си. Малката заекваше и плачеше от майка си. Баба й я прегръщаше и я даряваше с много любов. Детето й отвръщаше със същото...Болести мъчеха Яна. Имаше и сърдечни проблеми, и тежък диабет. Направи инсулт, а дъщеря й подметна, че май й е дошло време да напуска този свят! Яна преглътна и тази обида. Ходеше на дълги разходки с внучката си и се молеше Ния най-после да получи някакво просветление и да заживее в мир със себе си и с околните. Това така и не се случваше. След поредния скандал с дъщеря си за пари, възрастната жена предложи на съпруга си да си продадат къщата на село и да й дадат парите. Пък да прави, каквото иска. Само и само да ги остави на мира и да не малтретира детето си. Това нямаше особен ефект. На Ния все нещо не й достигаше.Все някой й пречеше да бъде щастлива. И си изкарваше дълбокото неудовлетворение от живота върху най-близките си хора. Яна дълго размишляваше върху проваленото си родителство и все не намираше отговор на въпроса”Защо се случи така?” Гените ли бяха виновни или възпитанието? Откъде тази омраза в дъщеря й към тях? Стоеше будна нощем и гледаше в тавана, а отговорите все не идваха. Наскоро ми каза, че вероятно е сбъркала, като е осиновил Ния....После силно се разкая за думите си. Молеше Бог за прошка. Дали така лесно щеше да се откаже от Ния, ако й беше биологично дете? Защо това момиче така и не прихвана поне малко от благия им нрав и трудолюбие? Животът не винаги ни предоставя най-правилните решения. Яна реши да гледа внучката си и да не задава повече въпроси. Ния й я остави с облекчение. Сега вече можеше да си поживее на спокойствие, далече от „дъртаците” и „мрънкалото”. Как точно си представяше живота, никой не разбра. Не се обаждаше, не питаше за детето си. Баба и внучка си живееха кротко и в разбирателство. Детето беше много привързано към тях. Непрекъснато ги прегръщаше и им казваше колко много ги обича. Това донякъде стопли изтерзаната душа на Яна. Макар и късно, беше получила любовта, за която цял живот копнееше...Болката си потискаше и не говореше за Ния. Последното, което чу за нея е, че е заминала в чужбина с някакъв мъж. Не се обади, за да се сбогува с тях. Нямаха какво повече да си кажат. Наскоро срещнах Яна- остаряла, но с блясък в очите. До нея подскачаше внучката й и често я прегръщаше. Попитах я как е. „ Добре съм. Нали знаеш- майчини неволи....” Нямаше упрек, нямаше съжаление. Такива са майките. Дори и тези на „ничиите” деца. Майчината любов е вечна и не очаква нищо в замяна. Майките прощават всичко. И не кълнат съдбата, че ги е забравила. Нищо, че единственото, което са очаквали е зрънце любов....

17 август 2010

Обрат и отмъщение


Когато Лара и Стоян се влюбиха един в друг бяха млади, буйни и неземно красиви. Тя- стройна, синеока, с водопад от черни къдрици, а той- висок, напет и рус. Бяха невероятна двойка и хората се обръщаха след тях на улицата. Младите цъкаха с възхищение, а старите хора, видели какво ли не, казваха: “Ами, тя младостта е красива. Дано да си имат и късмет...” Лара беше по-кротката от двамата и по-разбрана. С всеотдайната си любов почти успяваше да опитоми някои диви изцепки на годеника си- като бясното шофиране, непремерения риск, девиза му: “Живей все едно, че няма утре!” Сватбата им се очертаваше като събитието на сезона. Бяха поканили над 200 гости- роднини, приятели, колеги. Всичко беше готово и изпипано до последния детайл. Няколко дни преди великото събитие Стоян предложи на Лара да отскочат до морето, малко да си отдъхнат. Тръгнаха през нощта, пътят беше мокър и хлъзгав, а Стоян летеше по него с обичайната си бързина. Не се вслуша в молбите на Лара да намали скоростта. Чувстваше се като бог зад волана. Само че този път самочувствието му изигра лоша шега. На един завой изгуби контрол над колата, преобърнаха се в движение и се приземиха в канавката.
Събудиха се заедно в болницата- посърнали, уплашени, но живи. Имаше само един знак, който щеше вечно да им напомня за безразсъдната младост- Лара бе останала без дясната си ръка. Наложило се лекарите да я ампутират до лакътя, за да спасят живота й. Младата жена гледаше в тавана и се надяваше, че това е просто лош сън и скоро ще се събуди. Избягваше да поглежда осакатената си ръка. Потърси утеха в прегръдките на любимия и тогава чу най-страшната присъда: “С теб сме дотук. Сватба няма да има, аз саката жена не искам!” Тези грозни думи я попариха като вряла вода. Не можеше да повярва, че ги изрича същия мъж, който до вчера й се кълнеше във вечна любов. Сълзите се стичаха безмълвно по лицето й, а душата й отказваше да приеме шамара на съдбата. Това ли бе голямата любов?! И така ли трябваше да боли?...
Стоян се постара по-бързо да забрави Лара. Не се вслуша в думите на приятелите си, че върши грях и с присъщото си чувство за гордост и безнаказаност си намери нова приятелка. Пак млада, красива и богата. Ожениха се набързо и се преместиха в друг град. Заживяха добре и сцената с катастрофата постепенно избледня в съзнанието на Стоян. Посвети се на семейството си и зарови надълбоко драмата от миналото. Когато и бебето вече беше на път той отново се почувства окрилян и наистина щастлив. Деня, в който разбра, че има син Стоян се напи безпаметно. Момче! 3 кила и 500, 50 см! Станах баща! Непонятни за него чувства нахлуваха в душата му- и радост, и блогодарност, и умиление. Вече си представяше първородния си син след 20 години- висок, красив, напет, също като баща си. Щяха да работят заедно в строителния бизнес на Стоян, момичетата щяха да тичат след него, а родителите му да благоговеят пред съвършеното си творение! Мечтите на Стоян се рееха безкрайно... Осъзна, че пак беше станал галеник на съдбата и с бодри крачки се запъти към болницата да прегърне жена си и детето си.
Там свари младата си булка подпухнала от рев. Гушкаше едно сладко бебенце, а сълзите й не спираха да капят върху него.
- Какво има? Детето ли е болно?- сопна се Стоян.
- Не, но виж... И тя разгърна бялата пеленка. Една позабравена мъка стисна Стоян за гърлото и се стремеше да го удуши. Синът му, най-красивото бебе на света, се беше родил без ръчичка- дясната бе само до лакътя.
Младият татко плака за първи път в живота си. Плака за тежката участ на невинното създание и за изгубените си илюзии. Синът му беше дошъл на белия свят, за да го научи на най-трудния урок- Господ забавя, но не забравя. Стоян знаеше, че докато е жив ще гледа сина си и осакатената му ръчичка и ще вижда греха от своята младост. Нямаше забрава. А дали щеше да успее да изкупи греха си и да си прости- това беше в ръцете на времето.

04 март 2010

За Байрон и бълхите


Дядо Санчо кротко чакаше реда си в кварталната бръснарница. От години се подстригваше тук. Златни ръце имаше кака Сийка- така й викаха клиентите й- нищо, че беше на половината им години. Пък и евтино взимаше- по два лева на череп, та винаги имаше опашка при нея. Дядо Санчо попрелисти няколко лъскави списания на масичката пред него, нарочно оставени там от кака Сийка, за да намекват поне малко за категория “лукс” на гаражното й салонче. Старецът подмина светската хроника “кой с кого и къде” и погледа му се закова на поредното хитово заглавие: Манекенката Исмайла Бълхарова написала книга! Чудесата нямат край, помисли си дядо Санчо и разтърка невярващо очи. На младини и Санчо понаписваше нещо, даже в гилдията му викаха “Байрона”, заради лиричните му откровения.
-Хайде Санчо, ти си- подвикна чевръсто кака Сийка и освободи стола за него.
-Какво си се умълчал? Да не си вдигнал кръвното пак?- попита го кака Сийка дружелюбно и му сложи хавлията-лигавник.
-Не, не, но просто се зачудих...В списанието ти пише, че Исмайла Бълхарова написала книга!
-Е, и?
-Да, ама аз наскоро я гледах по телевизията в едно шоу с въпроси, където не знаеше малкото име на Умберто Еко, щото не беше чувала за него!
-Санчо!- скара му се кака Сийка, докато приглаждаше рехавата му косица.
-Голяма работа! То в днешно време всеки може да напише книга и да му я издадат, щом има бълхички-парички!
-Даже и манекенки?!
-Разбира се. И миски, и манекенки най-вече.Те си имат богати спонсори, що да не пишат? - разясни му кака Сийка.
-Е, да, де- не се даваше Санчо, - ама то, за да пишеш не трябва ли поне една книга да си прочел преди това?
-Санчо! Коса не ти остана от толкоз мъдрости - скастри го кака Сийка, като внимаваше да не го пореже с бръснача.
–То и Виктория Бекъм призна, че не е чела книги, а само модни списания е разлиствала. Ама и тя ще става писателка. При това сигурно успешна. Ти като толкоз писа на времето, та к”во? Виж се докъде я докара...Даже и една книга нямаш издадена. А да не говорим, че си забравил що е то парно...
-Не, како Сийке, не може така, бе- не се предаваше Санчо.
–Не може и куцо, и кьораво да се пишат писатели! Не може! Срам е за нацията. Срамно е и заради Ботев, и Вазов...
-Хайде стига, Байроне- закачи го фризьорката.
–Не се коси! Готов си. Я се виж какъв си хубавец! Исмайла пасти да яде. Пък и душата ти поетична. Повече от това здраве му кажи. Ти няма да оправиш света...
Права беше кака Сийка, както винаги, помисли си Санчо и плати 2.20лв . Бакшишът беше заради комплимента към външността му.
Когато се прибра в къщи Санчо подвикна на жена си:
-Тинче, дай ми ръкописа отпреди 20 години, че искам да го допиша.Ще издавам книга- важно поясни Санчо.
-Санчо, ти изкука ли бе? Какъв ръкопис?! Нали още миналата зима го хвърлихме в печката, че нямахме дърва за топлене- провикна се Тинчето.
–Забрави ли?
Беше забравил..... Ех, старост-нерадост. Много важно, каза си Санчо, и полегна. Светът можеше да мине и без неговия роман. Така, както и той можеше без книгата на Исмайла...Защото писатели от ден до пладне, колкото щеш. Нищо. Нека пишат, нека се учат, утешаваше се дядо Санчо. И в най-смелите си мечти не можеха да стигнат Байрона, нищо че творчеството му беше на пепел. Дай Боже някой ден да възкръсне от там...

15 януари 2010

Мизераблите


Джипито ми даде направление за психиатър. Според нея имах есенна депресия, а според мен имах уплах от настъпващия отоплителен сезон и съответните цифри към него. Въпреки разногласията ни се озовах пред кабинета, където имаше митинг. Или не? Преброих 30 човека и се оказа, че всички чакаха за преглед! Прииждаха и още, които се плесваха по челото при вида на чакащите и бързо се омитаха. Както се изрази един: “Да не съм луд, та да чакам!” Аз, обаче, реших да поостана, да се поогледам, да послушам... Имаше всякакви хора. Опитах се да преценя дали сред тях наистина се спотайваха “луди”. Поради неизбежното застояване диалози, монолози и прочие се развихриха с пълна сила.
- Не съм болна- разправяше руса хубавица. – Но откакто мъжът ми стана митничар, сън не ме лови! Всеки ден щурмувам бутиците и пак не мога всичко да похарча! Ами, ако умра преди да успея да се насладя на цялото това богатство?!
- А на мен ми омръзна на всеки празник да кръстосвам земното кълбо – обади се друга госпожа. – Развих страх от летене! Дано сега като купихме яхтата да се почувствам по-добре.
Яхти? Бутици? Замислих се дали не халюцинирам, когато до ушите ми долетя друг фалцет:
- Депутатска съпруга съм и няма да търпя никаква дискриминация! Искат да ни отнемат ВИП паспортите за чужбина! Те за каква ме мислят? Да пътувам с паспорт за простосмъртни- как ли пък не! Нарочно ме унижават, за да добия комплекс за малоценност....
- Да ви имам проблемите!- дочу се мъжки глас. – Знаете ли какво е всяка нощ да заспиваш, повтаряйки наизуст десет цифрени банкови сметки?! Никъде не смея да ги запиша, а само една да объркам или, не дай боже, да забравя- изгарям с поне пет милиона! Това живот ли е?
- Ами аз? – обади се друг. – Никой не ме брои за човек! Колко пъти крадох, колко пъти ме хващаха и накрая нищо- все едно съм невидим! И това, ако е държава!
Да...... Хората имаха сериозни проблеми. Прецених, че не е редно да занимавам терапевта със сезонната ми депресия и тихичко си тръгнах. Имаше къде-къде по-тежки случаи. Замислих се за чакащите и ми дожаля за тях. Горките хорица! И тяхната не беше лесна...

08 януари 2010

Принцът и грозницата


Откакто се помнеше Неви знаеше, че е грозна. И пълна. И не особено умна. В този ред. Нямаше човек в обкръжението й, който да й спести тази обезсърчаваща информация. Казваха й го родителите й / за нейно добро, разбира се /, за да няма прекалено голями очаквания от живота..Повтаряха й го често- да не би да изпадне в самозаблуда и да реши, че може и да постигне нещо в живота си. Зорко следяха развитието й и на всяка крачка я обсипваха с всеотдайни забележки и критики.
Като малка Неви искаше да стане актриса. Дълго се въртеше пред огледалото с роклите на мама и мечтаеше за световна слава и любовта на публиката. Може би имаше и талант. Така и не узна това. Мечтата й бе унищожена още в зародиш. Актрисите са паднали жени, обясниха й загрижено родителите. Според тях, тя нямаше и данни.
Когато поотрасна Неви реши да кандидатства журналистика.
-Не може! Никога няма да те приемат. Слаба си по български, пък и нямаме връзки- разясниха й положението родителите.
-Стига си ни губила времето с твоите глупави експерименти!
Неви знаеше, че е безмислено да се спори с тях. Че кой друг, ако не те знаеха кое е най-доброто за нея? И кой би повярвал във възможностите й, след като вече самата тя не си вярваше? И този път ги послуша- така беше възпитана.
Когато се влюби за първи път родителските напътствия се стовариха с пълна сила върху крехкото й самочувствие- дебела си, нищо женствено няма в теб, всичко ти стои ужасно...
Неви се амбицира. Любовта вършеше чудеса. Отслабна с 20 кг. и сама не можеше да се познае. Ала скандалите в къщи зачестиха.
-Погледни се на какво приличаш! Със сигурност ще се разболееш!
Така и стана. Анорексията я стисна здраво в лапите си и не й даваше мира. Само че това убягна на зорките погледи, с които се следеше нелекото й развитие. Не беше толкова важно, че е болна. По-важно беше да не ги направи за резил с измислената си любовна история. Така де- какво щяха да кажат хората, съседите и прочие заинтересовани личности? Неви нямаше обяснение за себе си защо не бива да обича. А защо не можеше да бъде обичана беше пределно ясно- грозна, дебела, слабохарактерна...
Когато порасна още малко бракът се превърна във фикс-идея. Струваше й се единственото спасение от дългия домашен тормоз. Само че кой щеше да я вземе? Отговорът го знаеше от 20 години- никой!Всеки мъж искаше хубава и умна жена. Нейните желания нямаха значение. Отдавна вече не вярваше в приказките за принца на бял кон...
И тогава се случи най-странното нещо в живота й. Стана чудо! Принцът се появи. Даже взе, че я хареса. Каза й, че е влюбен в нея и иска да се оженят. Неви не можеше да повярва на късмета си! Някой я обичаше. И искаше да свърже живота си с нея. Създадоха семейство, родиха им се две чудесни дечица. Неви се изявяваше като добра съпруга и майка. И понеже знаеше езици успя да си намери работа в отдела за външна политика на един всекидневник, което я доближи до мечтата й за журналистика.
Всичко вървеше добре до денят, в който старите демони отново се появиха и заплашиха с разруха трудно-съграденото спокойствие. При едно семейно гостуване, под влияние на алкохола, роднините й изказаха мнение, че съпругът й я мами.
-Едва ли работи толкова до късно, ако на това му се вика “работа”- намекнаха загрижено те.
Неви се погледна в огледалото и въобще не й хареса това, което видя. Беше се превърнала в сянка на себе си. Отдавна беше забравила какво иска и какво може. Нямаше вяра във възможностите си. Беше се уморила да се доказва. Но в едно беше напълно сигурна- мъжът й! Нямаше да позволи да опетнат и неговото име. Та тя вярваше на него повече, отколкото на себе си! Време беше да се раздели с най-големия си кошмар. Все пак и тя имаше деца. Знаеше какво е обич. Безусловна любов и подкрепа. Неви боготвореше децата си и ги смяташе за най-голямата си благословия.Беше време да прости- на миналото и на всички от него. Животът продължаваше... Така, както всеки го разбираше. Да, светът не се въртеше около нея. Но тя бе част от него. Малка искра, но жива. И безценна в нечий очи. Беше благословена с любовта на мъжа си и децата си. Нима имаше по-голямо щастие от това? Бъдещето беше пред тях... А миналото? То можеше да спи необезпокоявано. До забрава...