Да полетиш отново

Погледнат отгоре, градът изглеждаше като пъстра мозайка, наредена в човешка длан. Самолетът се отправяше стремително надолу и формите на сградите, улиците и площадите добиваха все по-ясни очертания. Елена гледаше замечтано към красивия град. Всяко нейно завръщане у дома предизвикваше силни емоции и отприщваше безброй спомени...
От малка кръстосваше света. Беше обиколила много страни, познаваше различни близки и далечни точки на земното кълбо, но винаги полетът, който я връщаше обратно в София, я изпълваше с трепет и тъга. Толкова години все на път! Беше като въздушен моряк, с нестихващо желание да покорява света. Навсякъде я очакваха нови места, нови запознанства и поне една раздяла. Случваше и се ненадейно и да се влюби, но нито една любов не се оказа достатъчно трайна, за да я задържи в някое от райските кътчета на Земята. Все нещо я теглеше обратно и тя се връщаше и щастлива, че е у дома, и тъжна след поредната раздяла. С годините свикна да гледа на любовта като на изпитание с начало и край. Началото винаги беше необикновено, вълнуващо, а краят- прозаичен: тя, сама в самолета за София, не толкова влюбена, колкото вразумена да не вярва вече на празни обещания. И така до следващия път...
По време на един кратък престой у дома беше срещнала Николай. Връзката се разви почти като на филмова лента- любов от пръв поглед, светкавичен брак, приказно дете и пет години бавно приземяване. Пътуваше само до работа през детската градина и обратно. Често си повтаряше, че би трябвало да е щастлива- имаше хубав дом, чудесен съпруг и дете, не и се налагаше да се разделя с никой и нищо. И въпреки това кошмарите не преставаха. Сънуваше, че отлита надалеч, а всичко скъпо около нея се пука като въздушен балон и изчезва в облаците. Събуждаше се с крясък, разтреперена, дълго си повтаряше, че всичко е било само сън. Пет години се луташе между този сън и реалността, а на шестата вече знаеше какво трябва да направи. Спомни си какво я учеше баща и като малка- ако много се страхуваш от нещо, непременно го направи. И така, един прекрасен ден Елена си събра багажа и напусна тихия си пристан. Сякаш наново и пораснаха криле! Изведнъж усети позабравения порив за авантюри, припомни си младежките мечти. А може би беше време за равносметка- това ли бе голямата любов, заради която си струваше да остане? С Николай се раздели с думите: “Имам нужда от време, за да преосмисля нещата. Ако можеш да ми простиш и все още ме обичаш, тогава ме чакай на тази дата след една година, с последния полет.”
И ето че годината беше изминала. Година на екзотични пътешествия, нови преживявания, разнообразни дни и...мисълта за един мъж, който я очаква. Сега вече знаеше, че рано или късно всеки се завръща към своя пристан, лудориите отшумяват, а любовта, ако я е имало, остава. Е, навярно щеше да си спомня понякога за бурните води на Ниагара или за пясъците на Сахара и да поглежда неволно към небето. Но се надяваше никога повече да не сънува кошмара на раздялата. Кошмар, който бе превърнала в действителност, за да се отърве от него.
Облаците бързо се разсейваха, градът се доближаваше с шеметна скорост. Дали я чакаше? Дали знаеше, че това е последното и завръщане? Ето, виждаше се сградата на летището. След няколко секунди усети твърдия допир на колесарите върху асфалта, бясното препускане по трасето и плавното спиране...
-Добре дошла!- каза на себе си по стара традиция.
Беше и щастлива, и тъжна, както винаги. Придвижи се бавно между тълпата. Липсваше обичайната агитка от приятели и роднини. Сама Николай знаеше, че пристига, и би могъл да я чака, освен ако... Напразно се взираше в лицата на хората около нея. Нямаше го.Изведнъж се почувства ужасно уморена и седна на една пейка. Около нея потокът от хора не стихваше. А сега какво? Трябваше да вземе такси и да отиде при детето си. Поне това и беше останало...
-Добре дошла!
Гласът звучеше познат и позабравен. Обърна се и го видя. Висок, усмихнат, с бяла роза в ръка. Подаде и цветето и тя мигновено се озова в прегръдките му. Не се нуждаеха от думи и обяснения. Всеки сам беше открил пътеката, която водеше към другия. В погледите и на двамата се четеше желание да съхранят този дългоочакван и изстрадан във времето миг.
А когато си тръгнаха, хванати за ръка, зад тях заглъхваха моторите на самолетите, а пред тях бавно се разгръщаше градът в цялото си великолепие и блясък.