Децата ни, цветята ни

Началото на новата учебна година е. Като пъстър букет децата изпълниха училищните дворове, весели, отпочинали, обнадеждени... Като родители ги гледаме с радост и с леко присвити сърца. Сякаш на заден план останаха ежедневните трагедии, които не секнаха цяло лято- "убито дете" като че ли вече не е новина у нас. Претръпнахме ли? Или се уморихме постоянно да се тревожим?
Абдикация. Това е термина, който най-точно описва отношението на обществото към нашите деца. И тези под домашна закрила, и тези под ничия закрила в домовете. Децата имат права. Там на някаква хартийка и според някаква конвенция. Българските деца са защитени според закона. Но кой ще ги защити от човешкото нехайство? Случаите са толкова много и кой от кой по безобразни, че ми е трудно да започна да ги описвам и изброявам. И все се питам: на кого всъщност пречат българските деца? И как да опазим децата си от тежката и неуправляема бюрократична машина, която безмилостно и буквално се стоварва върху тях- било под формата на фалшиви грижи, недогледани закони или липса на елементарно уважение към човека. Защото и децата са хора, а правата им се нарушат системно, ежедневно и брутално!
Децата ни загиват масово- в училище, на улицата, вкъщи- смазани, сгазени, пребити или прободени, варианти разни…. Война срещу децата ни ли е това?! Нещастни случаи? Едва ли! Пък и много станаха. За болните, изоставените и мизерстващите дори не споменавам.
Грижите за живите деца у нас отдавна не дават резултат. А за мъртвите? С години се точат делата за убити деца- по пътищата, прегазени от пияници, намушкани от психопати, удавени по време на ученически екскурзии, премазани от рушащи се сгради, стъпкани в псевдо дискотеки, удушени при първата глътка въздух от пълзящи бацили в родилните отделения или оставени на произвола на съдбата при по-сериозни заболявания. В тези случаи намесата на обикновени граждани понякога спасява детски живот. Само в интернет се въртят бол снимки на болни деца, молещи за милосърдие и помощ. Защото родителите им знаят, че са в безизходица и живота и здравето на детето им отдавна не е в техните ръце...
Забелязали ли сте, че когато без време загине българско дете, виновни обикновено няма? Кой може да се пребори с мудната система и човешкото нехайство? И дали точно това трябва да правят родителите в този трагичен момент? Да се борят с неизвестен извършител?!
Започна новата учебна година. От сърце се моля децата да я завършат живи и здрави. Да завършат усмихнати и щастливи така, както прекрачиха училищния праг. Да сведем глави за тези, които няма вече да тичат в училищния двор и чийто смях заглъхна завинаги. Трагичното е, че свикнахме с лошите новини за деца. Какво ще стане с децата ни занапред, тези цветя на нацията? Ще останат ли тук да красят родната градина, да ни радват с детските си игри и да живеят своето безоблачно детство? Кой да ни каже....
Вероятно децата ни ще напускат страната. Вероятно няма и да се върнат. И ние, с кървящи сърца, ще ги подкрепяме и ще ги изпращаме със сълзи в очите и камъни в душата. За да оцелеят и да имат живота, който заслужават. Защото са умни, талантливи и добри. Може би само те биха могли да разобличат лицемерието на обществото ни... Ние, очевидно, не успяваме… Не закъсняхме ли прекалено? И не е ли прекалено висока цената, която плащаме, за да ги опазим? Дано децата да имат повече успех! Да имат и късмет- ще им трябва. И Бог да ги пази.

Новите момичета

Бяха три приятелки. Млади, умни, красиви и талантливи. И, за добро или за лошо, амбициозни. И трите вярваха в щастливата си звезда.
Ани беше много музикална. Мечтата й да пее я отведе отвъд океана. Зад гърба си остави хиляди неизпети родни песни, родители, приятели и любим. На 20 години животът беше пред нея. Америка я прегърна в необятната си шир и... не пожела да я върне. Ани стана певица, омъжи се за американец, роди дете и сви гнездо в новата си родина. Връзката си с България поддържаше чрез интернет и телефонни разговори.
- Липсвате ми. Обичам ви! – казваше всеки път на родителите си в слушалката, но не възнамеряваше да се връща. Там се чувстваше добре. Вярно, че синът й не говореше български и познаваше тукашните си роднини само от снимките, но имаше по-важни неща от това. Ани беше спокойна за бъдещето му. Като майка, това я удовлетворяваше и донякъде прикриваше носталгията. А песните? Вече пееше само на английски... Единствено под душа си тананикаше понякога “облаче, ле, бяло”.
Ели завърши с отличен архитектура в София. След дълго обикаляне в търсене на работа, попадна в проектантско бюро. Одобриха я, дадоха й работата и.... заплата от 200 лева. А наемът за квартирата й беше 250 лева. Веднъж спомена за това разминаване в тарифите пред шефа си, надявайки се да получи разбиране и увеличение на доходите си. Шефът й обеща да “уреди” нещо по въпроса, но поиска да излезе с нея. Намираше я за красива и не виждаше защо трябва да тъне в мизерия. Можеше да има всичко в комплект с него- 50-годишният, женен мъж. Ели не пожела да стане метреса. И понеже знаеше английски, замина с еднопосочен билет за Австралия, пък... “каквото сабя покаже!” Вярно, че започна работа като чистачка, но три години по-късно проектираше сгради в австралийска фирма, радваше се на уважението на колегите си и на новия си годеник. Предстоеше й сватба, покупка на дом, а защо не и бебе? Дори през ум не й мина да се завърне в България. Беше удовлетворена от живота си, а щастието намираше в дребните неща- слънцето, океана, небето... Изпращаше пари на родителите си, но мисълта за дома все повече избледняваше на фона на австралийската синева.
Таня мечтаеше да стане художничка. Имаше и талант- поне така казваха учителите й. За нещастие, баща й почина по време на следването й, а майка й получаваше само инвалидна пенсия. Нямаше кой да плаща таксата й за обучение и се наложи да прекъсне образованието си. Издържаше се сама- беше и келнерка, и бавачка, и продавачка. Но душата й искаше само едно: да рисува! Поканата от Ани да й гостува в Америка, й дойде като манна небесна. Тръгна без много да му мисли- нямаше какво да губи. А птичето на щастието само я намери и кацна на рамото й. Докато разглеждаше картинните галерии в Ню Йорк, се запозна с известна тамошна художничка. Нататък нещата се развиха като по сценарии от холивудски филм. Откриха таланта й, получи стипендия за университет, оферта за работа в сферата на изкуството и... животът й влезе в своя коловоз.Беше щастлива. Чувстваше, че владее съдбата си, а не се носи по течението. Само нощем си поплакваше скришом, когато я налегнеше носталгията за дома. Но- не биваше да се оплаква. Предстоеше й самостоятелна изложба на свои картини и Таня се вълнуваше ужасно. Единствено съжаляваше, че майка й нямаше как да дойде да я види. Знаеше, че щеще да се гордее с нея...Само че мама бе далече, а мечтата й се сбъдваше на друг континент. Така е – изкуството искаше жертви...
Ани, Ели и Таня. Това са те- новите момичета. Умни, образовани, красиви. Съчетаващи в себе си всички ценни качества на българката от едно време, та до днес. Напористи, като всички млади, но и трудолюбиви. Безкомпромисни към наложените “демокротични” стереотипи, но и интелигентни. Готови да се лишат от някои временни удобства, но не и да се откажат от крайната цел. А именно- честен и спокоен живот, добро бъдеще и сигурност за децата си. Какво повече да иска една млада жена?
Мили момичета, бъдете щастливи! Вие го заслужавате! Радваме се, че ще прославите България по света с вашия талант, но ни остава горчивия привкус в устата от риторичния въпрос: Можеше ли това да стане и у нас? А за сълзите на хилядите майки, изпратили в странство рожбите си, се страхувам да говоря...
Нима има нещо по-тежко за един народ от това да прогонва децата си навън и да обрича родителите им на самотни старини?
С какво заслужихме незавидната си участ? Кой ще ни каже?....

За животните- с любов!

Някакви садисти изтезават животни в милата ни родина, а никой не взима мерки по въпроса! Кой си позволява подобни извращения и докога ще търпим такива изроди сред нас?! Оказва се, че трябва да спасим животните от... хората! Ако това изобщо са хора. Обичам животните. Обичам природата. Помагам, с каквота мога. Искам да живея в спокойна страна, където да цари мир и любов между хора и животинки. Защото всички сме Негови чеда. И никой няма право да тормози, осакатява или убива друго живо същество! Това безумие трябва да спре! Страшно е, че има много такива случаи. Значи някои люде си въобразяват, че могат безнаказано да издевателстват над животните. Е, няма да стане! Ако трябва ще се вдигнем на всенароден бунт и ще вкараме зверовете в затвора. Защото човекът е истинския звяр! Подписах петицията, присъединих се към всички добри каузи, подкрепих всевъзможни групи за защита на животните! Но знам ли утре, като излеза на двора дали няма да намеря отново кучето ни пред блока смляно от човешка ръка?!
Идват празници, светли християнски дни. Народът ще се втурне към църквите да се моли. Сред тях ще има и мъчители на животни... Те за какво ще се молят? Какво очакват? Доброта? Божия милост? Няма да стане! Без извинение. Не заслужавате нито прошка, нито милост. Не знаете какво ви чака! Не се чудете на злините, които ще се изсипат върху черните ви глави. Заслужавате се ги. Бумерангът на злото е много силен. Страшна е силата, с която ще ви връхлети... Няма милост за подобни изчадия! Няма и да има. Сами се натикахте в казана- там ви е мястото....
Животните са тук, за да ни обичат и помагат. Благословени са тези, които също ги обичат. Бог бди над своите души. И ни пази! За всички, които отворят сърцата и душите си за животните- раят е тук, на земята! Те ще познаят и щастието, и добротата и Божията благодат... Амин!

Провокации

Ежедневно съм подложена на провокации. Предлагат ми пари срещу услуги, искат ми пари срещу услуги, опитват се да ме корумпират на всички важни и маловажни инстанции. А, не! Няма да се дам. Ненавиждам лъжата и се опитвам да живея според Божиите канони. Така и правя от доста време, но за съжаление не успявам да свърша никаква работа. Понеже отказвам да ме провокират и корумпират. Най-тежко е положението в общините, където за един нищожен документ можеш да си изгубиш половин ден, ако не бутнеш някой лев на намръщената служителка. И тутакси въпросната хартийка се появява, като с магическа пръчица от дълбините на бумагите. При джипито направленията за специалист са свършили още предния месец за половин година напред. Ха, боледувай, де! Ако ти стиска….Но- стискайки една банкнота ще се удивите как портите на Хипократ моментално се отварят и стават чудеса. Не са подкупни докторите- просто хартийките за направления са кът и затова с предимство са най-нуждаещите се. Пардон, най-дашните. Пенсионерите, безработните и социално слабите да си търсят алтернативни методи на лечение….И да хващат гората- за билки, разбира се. На изключителни изкушения се натъкнах, докато преподавах езика на Шекспир в един полувисш институт. С радост проследявах близките взаимоотношения студент-преподавател, докато не осъзнах, че въпросните отношения са чисто….търговски. И тогава се видях в ужас. Като заваляха едни предложения, бедна ви е фантазията…. За да не ви досаждам, ще спомена само най-фрапантните. Пристига един добре облечен бизнесмен в кабинета ми и ми предлага работа в казино на столичен хотел за мен и близките ми, тлъсти бакшиши и безплатни вечери за година напред- срещу скромната тройка в студентската книжка на неговото протеже. Въпросното девойче, което вероятно отговаряше за румсървиса в хотела на господина не се беше явявала нито веднъж в час и дори не знаеше , че изучава английски…..За съжаление, нямам влечение към хазарта и не се изкуших от офертата. Друго момче, което на няколко пъти се молеше за заветната тройка накрая ме пресрещна на паркинга и в прав текст ми предложи четири чисто нови зимни гуми за раздрънкания ми Форд- за да не се пребия по пътищата. Работел в гараж и имал възможност да открадне гумите! Благодарих учтиво и отказах, въпреки че с една месечна преподавателска заплата беше изключено да се сдобия с гумите….. И последната оферта, за която мъжът ми и до ден днешен не ми е простил, че отказах беше през гладната Виденова зима. Телефонът звънна рано сутринта от провинцията и развълнуван баща ме уведоми, че тръгва към столицата с едно прасенце и чувал фъстъци за мен! Побеснях! Казах му, че съм вегетарианка и го посъветвах да вложи енергията си в насърчаване на сина си да заляга над учебниците……”Ама, да ви донеса поне фъстъците?”, упорстваше човека, докато не затръшнах телефона. Мъжът ми само ме слушаше и му течаха лигите при мисълта за върнатото прасенце. Той си е месояден и постъпката ми му се видя безобразна. Къде ти прасенца в купонната система в зората на демокрацията?!
Напуснах института след няколко години. Много неграмотност ми се събра от младежите и слаби педагогически похвати от страна на колегите. С две думи- загубена кауза. Капката, която преля чашата беше назначаването на невежи хора за даскали. Голям резил, но те не разбираха така нещата….Вече почти не останаха преподаватели във въпросното учебно заведение, а последно видях шефката си по телевизията да се възмущава от ниската си заплата по време на учителските стачки. Тя, която не смогваше и една задача да реши на дъската пред студентите…. Пълна мизерия!
Та- за провокациите. Моят съвет към вас, ако позволите, е да не им се поддавате. До нищо добро не водят. Пък и лакомията никога не е довела до успех. Трудно се изкушавам вече. Все някъде трябва да се прекъсне порочния кръг на „вземане-даване”. За да не ни е срам пред бъдещите поколения…и пред славното ни минало. Дали?....

Връщайте се!

Тъй рече един бивш управник на всички българи, скитащи се немили-недраги из чужбина последните двайсетина година на демократичния преход у нас. Същите тези управници, които изгониха децата ни навън, за да се препитават и да оцеляват по широкия свят сега решиха, че имали нужда от тях тук- за да слугуват и мизерстват с триста лева заплата, да тънат в битови неуредици и социални недоразумения, здравни и образователни катастрофи и да попълнят липсващата работна ръка. Понеже е ясно, че не само миячи на чинии са навън ( моите уважения към професията! ), но и болшинството образовани, работливи и перспективни млади хора. Тези упорити и трудолюбиви деца, които вдигнаха високо глави и отказаха да бъдат потъпкани таланта и младостта им, докато поредното правителство се награби; децата, които разбиха майчините сърца и удавиха в сълзи бащините къщи- те, смелите, силните и непримиримите заминаха в чужбина, гладуваха,бачкаха здрваво, бориха се за свое място под слънцето, и вече се устроиха сравнително добре, далеч от родината… Те ли да се връщат, заради нечий каприз? Не мисля. Колкото и повиквателни да им изпратите, точно тези млади хора няма да се върнат никога тук. И това е пределно ясно на родителите им, приятелите и погребаната любов. Те дадоха всичко от себе си, лишиха се от всичко, за да успеят в един не особено гостоприемен свят, където „българин” все още е мръсна дума, но се пребориха с предразсъдъци, пречки и хиляди трудности, за които управниците ни няма как да знаят, седнали удобно в креслата си. Те зарязаха всичко мило и родно, заключиха сърцата си и заминаха далеч- само и само да оцелеят. Някой интересувал ли се от тях през това време? Освен безсънните нощи на хилядите майки, изпратили чедата си в странство, някой друг помисли ли как живеят тези деца, какви трудности срещат, каква е цената на успеха? Едва ли… Обаче сега ги искат обратно тук. Няма как да стане! Веднъж ги прогонихте от дома им, а като видяхте, че прославят България с ум и талант се сетихте за тях и решихте, че ще е по-добре за имиджа ви да са тук. Само че пропускате нещо много важно. Тези деца не са глупави. Те са видели истинската демокрация в действие, а не тукашната псевдо- корупционна „демокрация”, получили са признания за уменията си, устроили са си живота, свили са семейни гнезда. Какво да правят тук? Та те имат там своя живот! Да, ще навестяват понякога възрастните си родители, ще им пращат снимки по скайпа на новороденото бебе, но ще продължават да работят там, в цивилизования свят, за да осмислят дните си, да постигат мечтите си и да отгледат децата си в една нормална среда. Защото се видя че това не може да се случи тук. Късно е вече за сантименти. Късно е, либе, за китка. И не го избивайте на родолюбие. Тези млади хора безкрайно обичат България. И заминаха, за да не гледат как тя се разпада пред очите им, заради шепа некадърни управници. Да бъдем откровени- вие не мислите за тях, никога не сте го правили, иначе те нямаше да са навън сега. Само майките ще продължават тайно да ронят сълзи нощем и да проклинат държавата-мащеха. Защото знаят, че и за тях е по-добре децата им да са в чужбина. Понеже не биха оцелели с „щедрите” пенсии, които им отпускате. За тях е късно вече да преустройват живота си, а и нямат сили за това. Но младите- те заслужават цялото щастие на земното кълбо, заради своята упоритост и денонощен труд. И ако все пак решат да се завърнат у дома, то ще е за да прегърнат майка и баща, братя и сестри, а не пошли "демократични" призиви....
На всички, избрали нелекия път да живеят и да се трудят в чужбина желая много успехи и щастие, и да бъдат все така силни и непримирими към лицемерието и тиранията. Защото от това зависи и нашето щастие тук. Ако въобще го има....

Мизераблите

Джипито ми даде направление за психиатър. Според нея имах есенна депресия, а според мен имах уплах от настъпващия отоплителен сезон и съответните цифри към него. Въпреки разногласията ни се озовах пред кабинета, където имаше митинг. Или не? Преброих 30 човека и се оказа, че всички чакаха за преглед! Прииждаха и още, които се плесваха по челото при вида на чакащите и бързо се омитаха. Както се изрази един: “Да не съм луд, та да чакам!” Аз, обаче, реших да поостана, да се поогледам, да послушам... Имаше всякакви хора. Опитах се да преценя дали сред тях наистина се спотайваха “луди”. Поради неизбежното застояване диалози, монолози и прочие се развихриха с пълна сила.
- Не съм болна- разправяше руса хубавица. – Но откакто мъжът ми стана митничар, сън не ме лови! Всеки ден щурмувам бутиците и пак не мога всичко да похарча! Ами, ако умра преди да успея да се насладя на цялото това богатство?!
- А на мен ми омръзна на всеки празник да кръстосвам земното кълбо – обади се друга госпожа. – Развих страх от летене! Дано сега като купихме яхтата да се почувствам по-добре.
Яхти? Бутици? Замислих се дали не халюцинирам, когато до ушите ми долетя друг фалцет:
- Депутатска съпруга съм и няма да търпя никаква дискриминация! Искат да ни отнемат ВИП паспортите за чужбина! Те за каква ме мислят? Да пътувам с паспорт за простосмъртни- как ли пък не! Нарочно ме унижават, за да добия комплекс за малоценност....
- Да ви имам проблемите!- дочу се мъжки глас. – Знаете ли какво е всяка нощ да заспиваш, повтаряйки наизуст десет цифрени банкови сметки?! Никъде не смея да ги запиша, а само една да объркам или, не дай боже, да забравя- изгарям с поне пет милиона! Това живот ли е?
- Ами аз? – обади се друг. – Никой не ме брои за човек! Колко пъти крадох, колко пъти ме хващаха и накрая нищо- все едно съм невидим! И това, ако е държава!
Да...... Хората имаха сериозни проблеми. Прецених, че не е редно да занимавам терапевта със сезонната ми депресия и тихичко си тръгнах. Имаше къде-къде по-тежки случаи. Замислих се за чакащите и ми дожаля за тях. Горките хорица! И тяхната не беше лесна...

Живот втора употреба

Превърнахме се в държава втора употреба. Караме коли втора употреба, пазаруваме мебели, дрехи, обувки втора употреба. Вместо да си купим нещо ново, ние си прибираме у дома употребяваните стоки и ги вкарваме в директно КПД ( курс на повторна далавера) . Навличаме гордо носените гащи и пет пари не даваме за хорското мнение. Търговията просперира, заради изтънелия ни джоб. Да сте виждали наскоро пенсионер в магазин за обувки, например? Откъде 50 лева за нови обувки? Какво да яде после? Цървули ли?! Даже излезе новина, че вече се продавали и…бюстове втора употреба! Подменяме си чарковете с употребявани такива и си живуркаме сред демокрацията, дето също е втора употреба….Вижте правителството- всяко „ново” е добре познатото старо. Има и политици втора употреба. Употребят си веднъж властта, а като видят, че има още за прибиране, карат втори тур. Абе, прибрано племе сме ние, българите. Нищо не бива да остава неприбрано- това земи, това фондове, предприятия, стопанства, институти, - всичко се „бракува” и се препродава срещу жълти стотинки. Нали е втора употреба? Купуват ги обикновено най-закъсалите- слугите на народа. Тези, които са дали клетва да служат безкористно на хората. Бедняшка работа! Вместо да отиде на Бахамите и като европейски гражданин да си закупи вила там, сиромахът е принуден да си напазарува бълващия от радиация Кремиковци, дето никой не смее да припари там. За да не изгърми в поредната корупционна сделка. Тъжно и несправедливо. Имало било инфлация… Хайде, де! На какво? Продадохме на безценица държавни гиганти, а сега се тръшкаме, че поскъпнали доматите. Голяма работа! Без домати може. А без ток, телефон, вода, горива? Как се кара на ток втора употреба? Ами, лесно. За 80 стотинки получавате 6 часа топлина, уют и романтика. Нарича се свещ. И няма опасност да ви гръмнат уредите втора употреба при първата градушка, дето зачука. Превърнахме се в хора втора употреба…. Образоват ни като такива, лекуват ни сякаш сме опитни мишки, пласират ни на пазара на труда, където работим за Бог да прости, а после ни вкарват в разни статистики за намалялата безработица…. Чудна работа. Само едно ме притеснява- дали и мозъците ни вече не са втора употреба?

Книги на килограм

Нов подход имат днешните ученици към (не)четенето на книги. Това „досадно” за повечето от тях занимание е придобило нова измерителна единица. Децата вече четата според….грамажа на книгата. Ако книгата е тежка и дебела- забрави. По-тъничките може и да се попрелистят. Съдържанието е без значение, световното признание на автора също. Наскоро намерих едно издание на „Илиада” на….боклука! Ненужната вещ вероятно е попаднала там поради прекомерната си тежест. И липсата на картинки. Децата си падат по тънички списания с повече картинки и малко текст. В скайпа комуникират едносрично и пишат на „маймуница”. Вечер гледат смайващи риалитита- по една телевизия разни „брадъри” се почесват и натискат, а по другия канал хората от джунглата си показват задниците. Кога да им остане време да четат? А и с напредване на класовете, задължителната литература става все по-тежка- разбирай, на килограм. Почти няма шанс да разгърнат”Под игото”- доста е „дебело”. В една книжарница наскоро чух една тийнейджърка да пита имат ли „съкратена” версия на „Под игото”! Други, по находчиви, щурмуват видеотеките и търсят книгите на филм. Ако не намерят диска, си го даунлоудват от замунда.ком и считат книгата за „прочетена”. Съвременната ученическа „библиотека” има доста нестандартен вид. Там се подвизават брошури с козметични продукти, компютърни и хай-лайф списания, рекламни листовки за намаления в моловете. Това четат децата. Това ги интересува. Книгата вече не е със статут на „прозорец към света”. Тя е една ненужна вещ, която често отива директно на боклука. Колкото е по-дебела, толкова е по-нежелана. Теглото определя качествата й, според днешните младежи. А и щом имаме дрехи на килограм, защо пък да нямаме книги на килограм? Срещу блока ни има пункт за вторични суровини. Едно момче донесе кашон и помоли да му го притеглят. Получи 80 стотинки в замяна на ненужната хартия. Надникнах вътре- на боклука отиваха разказите на Елин Пелин и стиховете на Вапцаров. Дадох левче на жената и си прибрах кашона. Мисля си, че е грях да изхвърляш книги, класика или не. Разбира се, има и по-страшен вариант. Едно дете събираше изхвърлени книги от боклука и прилежно ги нареждаше в кашон. Нещо трепна в мен и си помислих, че все пак каузата не е загубена. Но….детето било бедно, както то ми обясни и у тях се отоплявали на печка с въглища. Когато въглищата поскъпнали майка му го пращала на боклука да събира книги- от по-дебелите, защото горели по-добре! И не става дума за ромско дете. Какво повече да кажа? Дали, когато човек мисли как да оцелее забравя за духовната храна или просто сме се превърнали във варвари, които консумират всичко за собственото добруване? Опасявам се, че отношението ни към книгите говори за един напреднал дебилизъм, който идните поколения трудно ще изкоренят. Ако въобще имат желание да го правят….

Трай, бабо, за хубост?

В днешните демократични времена критериите за хубост се извъртяха на 180 градуса. Въпреки че красотата на българките е интернационален факт, съвременните момичета се втурват като обезумели към кабинетите на пластичните хирурзи, за да коригират „даровете”от майката природа. Тъжна е гледката на издялканата красота. Всичко във визията на поправените девойчета крещи: „Ела, вълчо, изяж ме!”. Фолк културата и Барби образите оставят своите отпечатъци върху иначе симпатичните личица. Пред нас стоят, като извадени от калъп, девойки с изкуствени коси до кръста, нацупени силиконови джуки, фалшиви мигли, гърди като на кърмачка на тризнаци, изпилени нослета, изваяни скули, изсмукани от мазнини бедра и задни части, инжектирана хиалуронова киселина в мнимите бръчки и…празен поглед. Те не се усмихват, за да не се разтече ботокса в бузите, не говорят, защото няма какво да кажат и гледат надменно, убедени, че са следващите звезди на планетата. И си приличат досущ като две капки вода. Това индивидуалност, това интелект, грамотност- кой го е грижа? Живеят според максимата: Искам всичко и го искам сега! Някои от тях са били наистина хубави, преди да ги обземе манията за величие и поголовно „разкрасяване”. Знае се, че отдадеш ли се на порока, после трудно се спира. Чудя се защо винаги прегръщаме най-лошото от западните цивилизации. Ако си мислите, че тези манипулации са безвредни, грешите. Една абитуриентка, изнудила родителите си за силикон в гърдите, прекара дните до бала в кански болки и ледени компреси денонощно върху рязаната плът. Само и само да се появи в рокля с деколте до пъпа, откъдето да изскачат новите прелести… Трудно се разговаря с тази порода момичета. От една страна, постоянният глад, на който се подлагат, за да са кльощави, изцежда силите им и малкото останало „сиво” вещество в главите, а от друга- всяка забележка към външния им вид приемат като хорска „завист”. Когато ги посъветваш да „работят върху себе си”, грабват най-новия каталог за пластика и жадно поглъщат последните новости в „ клъцни-срежи”. Накрая си докарват вид, по който трудно могат да ги разпознаят и собствените им майки. Защо ли се мъчат? Толкова ли им е ниско самочувствието или са жертви на модните списания с малко текст и много картинки? Култът към красотата е придобил застрашителни размери в пазарната ни икономика. Умели търговци внушават на подрастващите, че само и единствено, ако приличат на чалга фурия могат да постигнат успех, слава и пари. И се започва карнавала на маскировките. Опитайте да легнете с екстензии ( удължители) на косата и да заспите. Ще имате усещането, че спите върху сплетени кабели. Ако въобще заспите…. Решите ли да се обърнете по корем , балоните в бюста могат да ви издигнат и над нивото на леглото. И да спите във въздуха, ако сте придобили съответната „безтегловна” опаковка. А след мечтаната липосукция болката е толкова голяма, че всеки допир до кожата предизвиква истерични изблици и рев. И това се търпи в името на нечие виждане за красота! Опитите за вразумяване са обречени на провал. Те не искат и да чуят, че жената е жена, когато е нежна, спокойна, с излъчване и собствен чар. Дали са щастливи в собствения си измислен свят? Повечето от тях имат вид на зловещи хиени, готови да отхапят главата на набелязаната жертва. Те са агресивни, груби и нахални спрямо останалите „недодялани” девойки. Не знаят кой е написал „Хъшове”, не са чували за Владимир Димитров- Майстора и считат Вапцаров за скучен! В библиотека никога не са влизали, но за сметка на това не излизат от кръчмите и баровете. Разпознават марката на дрехите от разстояние и знаят точната цена на силикона. Обсебени от своята красота, те не се притесняват да обявят на всеослушание, че не са прочели нито една книга. Мразят „зубрачките” и ехидно се присмиват на по-ученолюбивите. И зиме, и лете движат с минимален брой дрехи върху телата си. Почти нищо не остават на въображението. Скромността е най-върлия им порок. Участват във всевъзможни конкурси за „мис”- лято, туризъм, мокра фланелка, стегнат задник, и тежко преживяват загубите. Не понасят по-луксозните себеподобни. Победите отбелязват с поредния тежък купон в култово заведение. Един писател, за който не са чували, беше казал :”Пази, Боже, сляпо да прогледа!” Криворазбраната цивилизация отдавна е написана, а ние тепърва откриваме топлата вода. Колко лесно се управляват и манипулират необразовани и самовлюбени люде… Даваш им едно огледало и ги зарязваш да съзерцават прекрасното си отражение. Бедните силиконови красавици! Не искам да съм там, когато огледалото се счупи….