Страници

Показват се публикациите с етикет мисли. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет мисли. Показване на всички публикации

15 ноември 2013

Не просете любов!


"Не се страхувайте да изгубите някого, който не се чувства щастлив от това, че ви има в живота си".
Срещаме различни хора в живота си. Някои са благословия, други са уроци. С едни ни свързва дълго приятелство, с други има любов, някои просто преминават без да оставят и следа... Но- един ден се събуждаш и виждаш, че нещата не са вече такива, каквито бяха или каквито ти се иска да бъдат. Всичко се променя. Понякога любовта просто си отива. Ако я е имало въобще... Струва ли си да се борим за някого, който всячески ни показва, че няма нужда от нас в живота си? Може би, да- в името на приятелството, на общите спомени, на хубавите преживявания... Обаче няма ли ответна реакция- по-добре забравете! Имаме един живот и той е кратък, за съжаление. Всеки има право на щастие, на любов. Защо да задълбаваме в проблемни връзки и емоционални драми? Слънцето е за всички, както и любовта. И двете трябва да носят щастие и прекрасни емоции. Ако липсва радостта от любовта- значи нея просто я няма. Може някой ден да я срещнете отново. Тогава със сигурност ще разберете- крилете й ще ви понесат в страстен полет на споделена радост. Ще бъдете прегръщани, целувани, обичани- няма как да не го разберете... Любовта не може да се скрие. Там, където това не се случва- ами, просто няма любов... Раздавайте любов- и ще я получите. Може би там, където не я очаквате, но ще я имате. А тя е всичко- и малък жест на внимание, и разбиращ поглед, и тиха близост, която ви изпълва. Когато ви нараняват, пренебрегват, подценяват- там не си струва да се борите... Любов не се дава на сила. Не се изисква. Не се проси. Никога не просете любов! Не влизайте в този омагьосан кръг, който рано или късно ще ви унищожи. Не си струва. Няма смисъл...
Бъдете щастливи! Споделяйте щастието си! Любовта сама ще ви намери... И ще озари живота ви с нови лъчи- само за вас!

07 ноември 2013

The witch

Beware of me! You don't need my wrath spilling all over you. You definitely can't handle my strength and you are far too weak for my rage... So stay away. I am a witch. I deal with magic. I create dangerous potions that can kill or heal. I am powerful, more than you will ever know. I have inherited my skills from ages ago and I am at my best now. I can be kind, generous, merciful... The good witch. But I can be evil, too. Dark. Fatal. Your worst nightmare... You do not want to see that side of me. I can be horribly cruel. I have mastered the art of witchcraft over the centuries. Don't ever dare to threaten me. I am no longer afraid of anything. I have overcome my fears and insecurities. I now know who I am and what I am capable of. I have fought all my battles alone and I survived... My magic is my faith. I no longer tolerate the weak and the feeble. Don't ever stand in my way again with your foolish behavior, your fake feelings or your incorrigible acts. Keep your distance, for my fire can be lethal. I have had enough of idiots, users and losers... Anyone who dared take a shot at me or tried to steal my life away from me is long gone. Don't ask where they are now. Not a friendly place. I have divine protection. Like it or not. I have worked hard to achieve all that I am today and the horror is behind me. The battle was ferocious and the war was epic. This witch survived! So beware... When you gaze deeply into my beautiful green eyes and experience waves of sentiment, look no further. What lies beyond is not for all to see. You could be taking on more than you can handle. You have been warned. I am a lonely ranger. I have been resurrected from the dead and all I have now to remind me of my past is a broom and a few cats. Do not be fooled by appearances! A grand power lies within. Be careful which door you open and what you let out- angels or demons. The witch in me will never die. I may no longer need to cast spells but I can still shout out to the universe and make my voice heard. I can sing out loud and make the clear blue skies open above me... And there shall be healing rain or ashes from above. Whatever you deserve. This witch is beautiful. Make sure you never get to see her ugly side. No one will be able to save you then- from yourself. And my voice will still be heard. Forever and always...

07 октомври 2013

A hand to hold


I do believe I have waited all my life for you. The one. The real one. The man who will love me unconditionally, selflessly, passionately... Maybe I waited too long. Maybe you were never real. Were you just a fragment of my imagination? Wishful thinking? A hope for eternity... I have a feeling you were always here, close to me- maybe just a hand away. I kept reaching out for your hand- so nearby and yet so far away. Oceans apart, worlds away, a galactic void... And yet you are real. Of flesh and blood. You can't be just another dream. I have felt loved. And then betrayed. And then what? Trust is a tricky issue. And it should be handled with care. It can split into a million pieces within a second. And take a lifetime to repair. But there is always the question- is it worth repairing something that has been broken? Picking up the pieces is not a joyful task. It is plain hard work. Sometimes it is much easier to give up. Fighting to get back into someone's heart and soul is a weary deed. I always wonder if you are worth it. It is not about winning or losing. Even if I win- what exactly do I get? What is the reward? And is it worth the trouble? The prayers? The sleepless nights? But then again- the nicest things in life are the simple ones. It really is no big deal. Maybe you should ask yourself if I am worth it. And take it from there... Patience has its limits. Eventually you realize time has run out. We don't have a lifetime to make important decisions. Follow your heart. You can only hold one hand at a time. Reach out to me if it's my hand you want. Before it's too late. Before the ocean drowns all good intentions. And I forget.... Forget what I dreamt of. Forget who you are. Forget... Don't blame it on time, on circumstances, on other people... Love is God's special gift to us. Lose it once and you may never get it again. People come and go. Good people, bad people, all sorts of people... Love remains. If it is real. You just need to know if you want to walk till the end of the world, holding my hand. It's that simple. Otherwise we walk alone. And only God holds our hand. I am at peace. I now know I can walk the rest of the journey with my head held up high. I can do it on my own. And there will always be someone to hold my hand! Because it is what I want and what I believe in... We are who we are. We make our own choices. I feel loved, watched over and blessed. Maybe not by you. In the long run it doesn't really matter. I will not be a beggar for love. I AM love. I may not always see it but I feel it- someone out there is always by my side, holding my hand. Just the way it is meant to be...

23 август 2013

Свобода



Да осъзнаеш свободата е велико чувство. Усещането, че си господар на себе си е несравнимо. Да не зависиш от никого, да не чакаш никого, да не правиш планове с никого... Сам не означава самотен. Повечето хора, които сe  навъртат наоколо са в състояние да ни накарат да се почувстваме много повече самотни, отколкото ако сме насаме със себе си. Да се оставиш на собствените си емоции, да се насладиш на личните си пориви- ето това е истинската свобода. Осъзнаването, че нямаш нужда от никой, за да си щастлив е велико и освобождаващо прозрение. То показва, че вече си осъзнал собствената си стойност. Няма нужда да се съобразяваш с нечий настроения, да ставаш жертва на емоционални игрички или пък да се оставиш да бъдеш душевно рекетиран. Остави всеки там, където иска да бъде- да тлее в несигурността, да се тресе от страховете си, да живее в съмнения и предразсъдъци, да трепери от хорското мнение... Това са зависимите хора. Те вечно се съобразяват с нещо и някой. Всъщност животът ни е даден да го изживеем, както ние намерим за добре и по най-добрия начин за самите нас. Разбира се, без да нараняваш другите. Щастието е свобода. Да угодиш на душата си, да се вслушаш в сърцето си, да не се поддаваш на съмненията от хорските реакции. Красотата е навсякъде. Не винаги има някой до нас, с когото да споделим преживяването. Затова се насладете на приказката, отворете сетивата си и почувствайте вселенското изобилие, позволете на хармонията вътре във вас да излезе навън и да се слее с природата.... Продължете своята приказка сами, ако трябва, но никога не затваряйте страницата. Имаме един живот. И той е толкова прекрасен. Може да не сме срещнали подходящите за нас хора в този живот, но това не значи да се отречем от него. Няма по-хубав дар от живота. Хората са само подправките към него. Някои нагарчат, други лютят, трети просто не са ни по вкуса. Няма нищо лошо в това. Запазете своя дар така, както на вас ви харесва. Свободата е ваша. Дали да продължите напред с някой или сами. Направете това, което ви е по душа. Там, където това се случва с лекота- това е вашия път. Бог не е искал от нас да даваме ненужни жертви. Не ни е създал да страдаме или да проклинаме живота си. Освободете се от негативните хора, дори от тези, които ви създават дискомфорт. Истината е, че можете и без тях. Стига да го пожелаете. Много е вероятно да срещнете някой по пътя с вашите разбирания; хора, които да вибрират на вашите вълни. И това е един подарък към живота. Но, ако не ги срещнете, не се притеснявайте да продължите напред сами. Всъщност вие никога не сте сами. Цялата вселена е с вас. Хората сме малки, несъвършени частици от съвършената система. Не позволявайте на несъвършенствата да замъглят вашата картина. Защото тя е неповторима и уникална. Подарете си свобода- свободата да живееш. Така, както иска душата ви. Така, както повелява сърцето. Насладете се на всеки кадър от филма...Защото някой ден прожекцията просто ще угасне.

25 юли 2013

Щастлива съм!

Лято е. Обичам да съм сред природата, да потъвам в зеленината и прохладата на гората, да рея поглед из синевата, да влизам в хладната вода под жаркото слънце.... Да, обичам живота. Щастлива съм! В живота ми има толкова много красота. Благодарна съм за всичко. Благословена съм да мога да се слея с природата и да усетя божествената любов... Не любов към някого, а любов към живота... Друго не ми трябва. Радвам се на дъгата и разпервам ръце под нея... Вечер съзерцавам луната и слушам шепота на дърветата. Отнякъде долавям уханието на рози- диви и красиви... Има толкова много красота около нас. Наистина понякога са ни нужни години и да минеш през какво ли не, за да осъзнаеш простата истина- животът е толкова прекрасен и това е най-голямото щастие, с което сме дарени. Всичко останало е глупостта и суетата на хората. Навярно и годините си казват думата. Възрастта е превеса на разума над материята.... Щом не ти пука за нещо или някой- значи няма значение. Накрая остава само любов... Животът е извор на толкова много любов. Трябва само да я усетите, да я допуснете в сърцето и да се оставите да ви завладее напълно и завинаги.... Хората идват и си отиват. Животът е вечен. И ние сме една божествена частица от него. Обградена съм с много любов.... Щастлива съм!

10 юли 2013

В полунощ...


Да, не мога да спя! И какво от това? Иде ми да крещя! Музиката, която звучи ме влудява.... Направо настръхвам. Безумно те желая! Страстта ме изгаря... Навярно някога и ти си ме желал. От спомени не се живее. Не понасям сивотата. Не мога да живея без да те обичам. Нощта беше наша. Сега е само мрак и тишина. Спомняш ли си целувките ми върху тялото ти? Дали пък не беше само сън? Една илюзия в нощта, измамна като звездите. Какво си мислиш, когато гледаш звездите нощем? Мечтаеш ли за мен? Лудостта отмина.... Страстта потъна в забрава. Нощта събужда стари копнежи. Искам да съм в прегръдките ти. Трудно е да заспиш в полунощ, когато страстите бушуват... Искам да те целувам бавно- чак до изгрева. Мечтал ли си да посрещнеш утрото с мен? Помниш ли ме, отмаляла от твоята любов? Разпиляхме някъде страстта... Остана да тлее искра в една позабравена мелодия, изгоря и спомена за теб... Сърцето помни своята любов. Не помни вече кога и защо, но усеща познатия ритъм на страстта. По дяволите тази песен! Защо я слушахме заедно? Дори не знам каква музика слушаш. Само тази помня. И ме влудява! Сънувал ли си ме поне веднъж, опиянена от любов? Нощта е притаила дъх в очакване на бурята. Уморих се да заспивам без мечти. И да се събуждам сама. Някъде там има още неизживяна страст. Ако разровим пепелта, може и да намерим ключа към изгубения рай... Всичко мога да ти кажа. Искам да съм с теб! Липсваш ми! Липсва ми любовта ти... Вечността е химера. Един ден всичко свършва. Няма вечна любов. Други ще вървят по нашите пътеки, ще се гледат влюбено и ще мечтаят за своята приказка с щастлив край. Други ще вярват в магията на любовта. Вечният кръговрат! Може отново да звучи тази песен- за други двама. Но.... всичко това в някой друг живот, може би. Тази нощ разумът е притъпен. Погледът е замъглен. Сърцето има своя песен. И няма да мълчи. Точно в полунощ ще изкрещя твоето име. Знам, че ще ме чуеш. Ти си този, когото искам! Не сънуваш! Не заспивай! Тази нощ ще бъда само твоя. Дори и само за една нощ. Ще бъде вълшебно... Така, както винаги си искал да бъде. Така, както съм си мечтала. А после, когато се събудиш, ще се питаш дали не е било просто сън.... Може би така ще ме запомниш- една вълна, връхлетяла те ненадейно посред нощ, разбушувала се из мислите ти, развилняла се из страстите ти и безвъзвратно отминала в нощта. На тръгване ще ти подаря песен. Тя ще звучи навсякъде- и на брега, и в гората, и на небето. Ще звучи точно в полунощ. За теб. Ще усетиш полъх- като целувка. Ще те докосна нежно- като на сън. Ще се сгуша до теб. Ако искаш- прегърни ме. Ако желаеш- целуни ме. И сънувай с мен.... Лека нощ.

02 юни 2013

Ново начало


Какво бих променила в живота си, ако имах смелостта да започна отново? Такъв въпрос ми зададоха днес. Замислих се за нещата, които приемаме за неизбежни в живота, за погрешните решения и за мечтите, от които не се отказваме до последно. Бих искала да имам повече вяра в себе си, в собствените си умения. Навярно това би ми помогнало да се отърва от всичките си страхове, реални или имагинерни. Страхът е най-големия враг на прогреса. Често съм се страхувала- от независещи от мен неща, от хора и случки. Бих искала да мога да полетя на крилете на смелостта и да не се страхувам от нищо. Бих повярвала, че имам своя мисия на земята и бих я изпълнила без страх. Бих пренаредила и приоритетите си. Не бих се вълнувала за несъществени неща. Важни са здравето, семейството, любовта, работата. Не бих общувала с хора, които хабят жизнените ми сили и ме карат да се чувствам зле. Бих работила това, което обичам, а не това, което ми плаща наема. Бих живяла в къща в планината сред цветя и животни. Със сигурност бих родила още едно дете. Майчинството ме кара да се чувствам обичана и силна. Бих казвала всеки ден на любимите същества колко ги обичам- преди да е станало късно и да са изчезнали от живота ми. Бих заложила на любовта, смело и без предразсъдъци. Бих написала книга, бих отлетяла до далечен екзотичен остров, бих отворила приют за бездомни котки и кучета. Толкова много неща бих направила, ако имах куража да започна отначало... По-малко щях да се съобразявам с хорското мнение и повече да бъда сред свои. Не бих се осланяла на суетата, бих търсила хармонията в мен и около мен. По-често бих се вслушвала в сигналите на тялото. Те най-добре ни подсказват в какво здраве сме и какво иска организма ни. Не бих се отказала от мечтите си- независимо от възрастта, пречките и реакциите на някои хора. По-малко бих плакала, повече бих се смяла. Щях да обръщам повече внимание на радостните мигове в живота ми и да ги ценя. Бих се отказала да робувам на миналото и бъдещето. Първото е безвъзвратно отминало, второто е химера. Бих се научила от рано да вярвам, че сами ковем щастието си и че то е тук и сега. Не бих страдала заради злобата, завистта и лошотията. Всеки сам си носи кръста и отговаря за последиците от своите мисли и действия. Ако имах смелостта да започна всичко отначало навярно бих живяла така, че всеки миг да е един нестихващ реверанс към този дар, живота.... Дали това ще се случи в някой друг живот не знам. Но- всеки нов ден е и едно ново начало. Може би това начало е именно днес....

18 май 2013

Вина


Вината... Смразяваща, разяждаща, съсипваща. Колко още саморазрушение можете да понесете? Колко дълго може да се мразите до безумие? До болест или до края? Няма вина без виновни. Глупаво, потискащо и безнадеждно чувство, което води до пълна деформация на мисълта. Или не? Можете ли да прощавате? Давате ли благословия на лъжците, измамниците, крадците на души? Прощавате им, нали? За да живеете в мир. А на себе си прощавате ли? Тежък жребии... На война като на война. С достоен противник, до болка познат. Време разделно идва за всички нас. Прошката е вътре в нас. И трябва да започне от нас. Когато простим на себе си, можем истински да простим и на другите. Всяка дадена прошка е един урок. Без нея ще се лутаме безпаметно в дебрите на житейските трънища и никога няма да разберем смисъла на това да ни има. В това тяло, в този живот, тук и сега. Прошката би могла да ни разкрие неподозирани тайни на житието. Неща, които душата отдавна е разбрала, но които още не са достигнали до физическото ни тяло. Защо се терзаем с толкова унищожителни емоции- гняв, обида, тъга? Болката се разпростира, разкъсва тялото, захапва и душата. Стига! Дните ни са пясъчен часовник- докато се помирим и си простим, времето ни е изтекло... Не вярвайте на заплахи, че един ден ще се изправите пред страшния съд. Душата помни всичко. Тя знае откъде идва и накъде отива. Тя ще ви надживее. Тя е светлата магия в живота ви, искрата, която поглъща бодлите и ги превръща в цветя... Вината е отровата в тялото, от която нямате нужда. Когато ви пристяга под гърдите, когато мрачни спомени нахлуват неканени във вътрешния ви мир, прегърнете я- вината- приемете я и... я пуснете! Тя няма място в светлината, в душата и в живота. Оставете я да си отиде. Доверете се на божествената промисъл. Има причина да сте живи. Някой някъде ви обича и бди над вас. Останалото са уроци, които усвояваме по пътя. Отворете сетивата си за любовта. Тя е навсякъде... Тя е за вас. Тя ще остане и след вас... Заради любовта ще ви запомнят. Сътвореното с любов остава, спомена за любовта не отминава. Другото е преходно и тленно. Просто обичайте и се оставете да бъдете обичани...

20 април 2013

Африканско сърце


Африка е песен за душата ми. Спомените от миналото ме топлят и прегръщат. Една невероятна любов изживях с Африка- имаше игри, песни, стихове, слънце и романтика. Никъде няма по-красиви залези…Магията на нощта е тъжна песен за изгубеното щастие. Вслушвам се и почти ги чувам- зовът на безкрайната савана, свободата на джунглата- строга, но справедлива, дивата природа, която ме беляза завинаги. Обичам те! Най-хубавите години от живота си прекарах в обятията ти. Бях безумно щастлива. И се чувствах обичана, закриляна. Топлината, с която ме дари и до ден днешен тлее някъде дълбоко в мен, макар че вече осиротях без песента ти. Спомням си красотата ти- необятната, непокорната, нежната. Когато видя филм за Африка се приковавам пред екрана, притихвам и в мислите си пак съм там- в полята, сред слънчевите земи на моята първа и последна любов…..И тази песен- бавна, ужасно тъжна и необяснима звучи някъде из дълбините на душата ми. Липсваш ми! Не мога да свикна с другата реалност. Да, опитвам се да се адаптирам, старая се да свикна и да те превърна в мил спомен. До поредното изригване. Всичко може да отключи спомена за теб и песента да забучи в ушите ми, като барабаните на нощна Африка. Да удря до полуда…Колкото повече остарявам, толкова повече се връщам в детството си на яркото слънце, безкрайната свобода и безвремието. Там се срещнах с вечността. Там опознах любовта. Там прегръщах щастието всеки ден. Една съдба ме отведе там и не исках никога повече да те напускам . Знаех, че няма да мога да живея без теб. Дори да съм някъде на завет мислите ми, душата ми винаги ще копнеят за Африка. Пристрастена съм към теб, като силен наркотик. Глътката палмово вино, която вкусих там и до днес тръпне по устните ми….. Понякога изгарям от безсилие. Ти ме прие с отворени обятия. Даде ми всичко и не поиска нищо в замяна. Стигаше ти усмивката , която не слизаше от лицето ми. Не можеш да видиш Африка, да живееш там и да не я заобичаш завинаги…. Всяко друго място след нея е като бледо копие на радостта, щедростта, добротата и любовта, които се изливат като летен дъжд от африканското небе- мощен, пречистващ, бурен, а след него- тишина, покой и дъгата на вечността. Мирише на зелено, синьо е небето след бурята, тихо е след трясъците на развилнелите се бесове… Друга Вселена. Седях притихнала до прозореца и попивах с всички сетива картината на рая. За да остане в мен, запечатана завинаги в спомените ми и да ме закриля, когато реалността ме напада за пореден път. Веднъж вече бях допусната в рая и пак ще се върна там- може би не в този живот. Но мястото ми е там – сред истинските чувства, цветната градина на споделената любов и песните за една незабравена емоция. Знаеш, че ще се върна. Дори и само в сънищата ми засега. Разбираш, че нищо не може да ни раздели. Такава любов не се забравя, не се преживява. След нея си като пометен от ураган, изхвърлен на брега при лешоядите и неспособен да се изправиш гордо и да продължиш напред. Сломен си. Нещо ти липсва. Нещо в теб е безвъзвратно изчезнало. Не ти се пее. Не ти се смее. Живуркаш ден за ден и се молиш за милост. Молиш се боговете да не са те забравили, да ти дават сили да продължиш напред, за да раздаваш късчета любов на света… Понеже имаш толкова много любов. А когато свърши любовта- ще се върна при теб. Няма как да не се върна, мила моя Африка! Просто защото при теб оставих сърцето си…… Завинаги.

16 април 2013

И днес е ден...


Понякога искаш да ме накараш да живея за утрешния ден. За този миг, който няма как да знам дали ще настъпи. Да повярвам в химери. Да очаквам утре, да забравя за вчера и да се преструвам, че днес е стълба към красиво бъдеще. Една илюзия, заради която жертваш толкова много- и време, и нежност, и обич. Те ще се случат утре, обещаваш- и продължавам да живея в очакване. Днес може да е сиво, скучно, неуредено. Утре ще е по-добре… Дали е така? Миналото е оставило кървави белези в душата ми и не желая да се връщам към него. А и то е безвъзвратно изгубено. Отнесло е със себе си и хубавото, и лошото. Няма смисъл да си спомням старите успехи. Отдавна са отнесени от реката на забравата, погребани в пясъчните дюни на спомените… Понякога сънувам цветни сънища- за любовта, която ни понася на крилете си и ни отвежда в дебрите на въображаемото щастие. Топло ми е в душата, леко ми е на сърцето. Чувствам се обградена от облаци любов. Не искам да се събуждам! Хубаво ми е. Нищо, че е сън. Той се случва тук и сега. И е по-реален от всичко... Толкова години пропиляваме в очакване. Чакаме да дойде лятото, после да празнуваме Коледа, Нова Година, Великден. И пак лято... Някога замислял ли си се, че ще дойде и последното лято- това, след което няма повече да има утре? Какво ще чакаме тогава? Целият ни живот е едно очакване. Живеем хаотично, забързано. Понякога пренебрегваме най-близките си хора, защото днес сме много заети... Но утре не знаем какво ни очаква. Как бихте живели днес, ако знаехте, че няма утре? Риторичен въпрос, стар, колкото света…. И все пак- времето ни заедно е тук и сега. Този миг, който никога няма да се върне. Как би искал да живееш днес? Без очакване, без планове. Би ли ме прегърнал сега? Без да очакваш нищо в замяна? Без да се взираш във времето напред? То не ни принадлежи. Какво би ми казал точно сега? Бог ни е дарил с днешния ден, за да му се радваме и да го изживеем щастливо. Защото е прекрасен, единствен, истински… Уморих се до чакам бъдещето да донесе бленуваното щастие. И днес е ден! Може би най-хубавият досега... Както си го направим. Какъвто винаги сме искали да ни се случи. Ден, като цял един живот...

15 март 2013

Сън


Всичко е сън... И живот, и мечти, и болка. Един ден ще се събудя. И всичко ще изчезне. Може дори да не помня какво съм сънувала. Реалността ще е друга. Спокойна. Слънчева. Мъдра... Един несбъднат сън. Препускам в цветовете на дъгата, играя с огъня, летя в безкрая... Някой ден ще разбера, че просто сънувам. Бог не ни е завещал живот като насън. Това, което виждам, чувам, усещам е само миг към вечността. И ще мине бързо. Картини се редуват, вълни заливат измамното щастие, отнасят в дълбините прашинката радост, изгарят мечтите... Сънят е бурен, тялото потреперва, душата тъжи. Изчезват хора, години се губят в пропастта на времето. Не зная къде съм. Не мисля накъде вървя. Оставям се на течението. Каквото дойде, това. Нямам сили да се боря. А и не искам вече. Уморих се. Един сюжет, който няма да бъде запомнен дори. Незначителен и жалък. Живеем с мисълта, че живота си е наш. Дали? Иска ни се да сме пилоти в самолета си. Едва ли... Сънувам без да мисля. Не страдам дори. И този сън ще приключи. Искам да съм бодра, когато се събудя. Да съм още по-близо до Бог. Той знае защо сънувам този сън. На него съм нужна. Това ми стига. Другото няма да го помня. От сън спомени няма... Дано!

17 декември 2012

На добър път!

Цял живот пътуваме. Всеки към своята дестинация- желана, принудителна или неизбежна. Пътища много, пътници разни... Придружават ни куфари и сакове с различно съдържание. На кой каквото му е свидно; без което не може. Носим си багажа и не понасяме да ни ровят в него- усещането е, че ни бъркат в душата и изваждат на показ съкровени неща. Пътувала съм много. Понякога с мерак, друг път на инат. Прекосявала съм географски ширини и духовни висини. Падала съм, ставала съм и съм продължавала напред. Като повечето хора. На младини пътувах към любовта. Екипирана с мечти, романтика, вяра и.... резервни илюзии. За всеки случай! Търсех сродната си душа, в която да се влюбя безпаметно и с която да заживеем щастливо до края на дните си. Само че тази приказка се оказа с доста разновидности и, обикновено, всеки сам си я дописва. Ако сюжетът не ми харесваше, на помощ изскачаха резервните варианти от торбата. Дали пък любовта сама по себе си не е най-голямата илюзия? Или просто погрешно я разбираме? Колко пъти човек се влюбва и решава, че е завинаги, а рано или късно с ужас потъва в дебрите на реалността? Разбира се, има и щастливи изключения. Нали все някой е написал тази приказка и навярно я е изживял...Но има и такива, които си събират багажа след поредния любовен провал и скриват в куфара раненото си сърце и разбитите си мечти. Така се надяват да ги съхранят- до следващия път. Любовта винаги предизвиква хаос в багажа- изваждаме едно, слагаме друго, изхвърляме трето. И внимаваме да сме по-добре оборудвани за следващия сблъсък с разтърсващата емоция, ако има такъв.
Тежък е и пътят към себепознанието. Детството, младостта и зрелостта извикват у всеки различни спомени, чувства, копнежи. Прилежно си прибираме в куфара сувенирите от изминалото време- било то белези от тъгата или окраски от дъгата. Каквото ни е навестило... Има моменти, в които съзнателно поемаме в грешната посока. Сякаш напук на себе си и на порядките се опитваме да надхитрим съдбата. Да се изявим като по-силни, по-знаещи, независими. Дали осъзнаваме, че всъщност лъжем себе си? Учудваме ли се тогава, когато заслужено ни плеснат през ръцете или се жалваме от несправедливия обрат? Много пъти съм се впускала в авантюри на инат и точно толкова пъти бумерангът на ината ме е шамаросвал скоропостижно, та да видя звезди посред бял ден! Да проумея, че не мога да се отклонявам безнаказано от правия път и да се скатая в тълпата от пороци. Направя ли го- влакът дерайлира и дълго ближа рани от пътната злополука. За която никой не ми е виновен. Трудно се заглушава викът на съвестта. Още по-трудно се лекува вината. Щастлива съм, ако я разпозная навреме и успея да я предотвратя. А после и да си простя. Тогава багажът олеква и по-лесно се върви напред...
Най-тежко е да загубиш вярата. Без нея сме като в тъмен лабиринт, където лутането може да продължи с години. Или като неопитни плувци в бурно море- без земя на хоризонта. Вече знам, че спасение има. Дали ще се удавя или ще доплувам до брега решавам аз. Стига да си нося смелостта, силата и вярата. Без тях не става. Учудващо е колко много сила се побира в един малък куфар. Понякога дори не подозираме, че я имаме. И едва, когато отдъхваме на брега разбираме какво сме направили. И колко сме добри!
Времето напредва и отново започвам да си стягам багажа. Този път накъде? Има ли крайна спирка? Близко ли е или далеч? Не зная. Затова продължавам....По пътя ще изникват нови препятствия, но ще има и награди за проявена храброст. Ще бъде и весело, и тъжно. Един път лесно, друг път нанагорно. Пътища разни, хора различни. Аз съм трениран пътник. И винаги в бойна готовност. Знам и какво ми трябва за из път, та не мъкна излишен багаж. Щастливи са тези, които са разбрали какво да има в куфара...

21 септември 2012

Есенна соната

Есента дойде. Есента на моите мечти. Просто идва ден, в който се събуждаш и осъзнаваш, че мечтите ти са вече минало. Всичко, за което си мечтал е в миналото. Някои мечти са се сбъднали, повечето не са. Но вече не ти се мечтае.... Няма за кога. Зимата наближава, а с нея се спуска и бялата пелена на забравата. Сега други мечтаят твоите мечти. Така е- времето е безпощадно, колелото се завърта и за един миг си изхвърлен от играта. Сега друг е на 20 години. Друг гледа напред и мечтае за успехи, любов и щастие... А ти се улавяш, че се вълнуваш с него и дори му стискаш палци да постигне онова, което ти не успя. Защото е млад и силен, и безстрашен. Защото бъдещето е пред него, а съдбата обича смелите. И играта за него тепърва предстои... Други ще бродят по пътеките, по които ти не успя да минеш. И ще събират овации, като есенни листа. А ти ще се рееш в спомените за пропуснатите мигове, за разпилените надежди и пожълтели мечти. Рано или късно есента идва. Златна, зряла, красива и... малко тъжна. Навява полъх носталгичен по неизживените дни. Капе есенен дъжд, за да измие от очите умората от дългото взиране напред. В душата е тихо, есенния вятър отвя и последните пресъхнали зрънца, не дали плодове. В страданието също има красота. Болката от несбъднатите мечти е притъпена. Следва приемане и примирение. Такъв е животът. Това си могъл, това си направил. Не ти стига? Може би ти е липсвала подкрепа. Може би твърде рано са ти отрязали крилете. Каквато и да е- то е минало. Би могъл да превърнеш есента в магия. Да се слееш в приказната й красота, да се потопиш в меката й топлина и да сънуваш своя есенен сън. Този, който не получи в живота, но продължава да тлее там някъде в дълбините на незабравата... Не тъгувай! Целият живот е сън. Животът никога не ти дава нещо, което да не може да си вземе обратно. Всичко е илюзия. Красива илюзия. Наслади й се. Някой ден и тя ще си отиде...

01 юли 2012

Джулай морнинг

Добро утро! Нов ден, слънце, прекрасни емоции... Благодаря на Бог за този ден, благодаря, че сме живи и здрави, благодаря за семейството ми, за добрите приятели и за любовта, с която съм обградена! След една трудна седмица дочаках изгрева... И той е по-чудесен от всякога. Защото препятствията винаги идват, за да ни научат на нещо, за да ни покажат, че сме силни и че Бог ни пази. Вярвам! Това ми е силата. Не ме интересуват дребните, жалки душици, егоистите, лъжците, предателите и използвачите. Няма да ги съдя. Те сами са изкопали вече своя гроб, заровени в тежки, нелечими болести, бесни страхове, душевна смрад и страдания. За тях спасение няма. Те сами ще извървят своя път към Ада, откъдето няма никога да се завърнат.... Така е в живота- кой каквото си посее.... Истината винаги излиза наяве. И тя е благодатна за всички. Няма случайности. Прощавам на враговете си. И ги забравям! Аз ще бъда щастлива, обичана и добра. А това е най-тежкото наказание за врага- това той няма да преживее! Не ми е жал за такива хора. Ще гледам безучастно страданията им. И знам, че те ще бъдат жестоки... Животът е толкова красив. Дарява ни с любов и доброта. От нас се иска само да ценим това, което имаме и да не се поддаваме на изкушенията на Лукавия. Просто, изпълнимо правило. Дава светлина на мислите, изпълва сърцето с обич и спокойствие. Гони страха. Благославя и закриля. Лягам и ставам с молитва. Всичко е между мен и Бог. Знам, че съм окриляна. И съм благодарна за всичко, което съм получила. От всички изпитания съм станала по-мъдра. Ясно разграничавам злото в човешки образ и го изхвърлям от живота си- с всичките му уродливи форми и притурки. И не го мисля повече. То ще се унищожи само. То вече е осакатено и смазано. Господ си знае работата. Всичко е справедливо. И заслужено. Животът ни е точно такъв, какъвто трябва да бъде. Аз съм дарена с умението да обичам и прощавам. Това е моето спасение. Любовта е моя живот. Амин!

18 юни 2012

Минало (не)забравимо

Не можеш да избягаш от миналото си. Докато не се изправиш лице в лице с него и не смачкаш призраците, които витаят там няма отърване. На война като на война! Всички средства са позволени. Да, разбираш, че проблема не е преодолян. Просто е бил потулен във времето и при първа възможност изскача на светло. Отново се чувстваш слаба, неразбрана, объркана. Връщаш се назад във времето в един нереален свят, където не желаеш да пребиваваш. Не харесваш човека, който беше тогава. Виждаш се беззащитна, уязвима, лутаща се. Боже, колко вода изтече оттогава. Колко литература мина през ръцете ти. Колко размисли, мъдрости, притчи и прочие неща изчете... Нищо ли не запомни?! Ето те отново на старта. За поредния изпит. Явно този урок не е научен. Не може вечно да бягаш от него. Стегни се и действай! Времето изтече. Не може да се криеш в пясъка и да се правиш, че това не се е случило, не те е засегнало, не те боли... Ужасно е да осъзнаеш, че още боли, че още очакваш... нещо да се случи! Всичко изригна със страшна сила и ти зашлеви такъв шамар, че видя звездите посред бял ден. Заслужено! Сега да видим как ще действаш. С разума, с чувствата, с познанията, натрупани през годините или...? Кофти тръпка! Живот в заблуда е много неприятен. Особено, когато истината лъсне наяве- грозна, подмолна, жалка... Няма оправдание за нея. Живот в лъжа не е вечен. Все някога балонът се пука и те засипват парченца омраза, страст, ярост, страдание и тъга. Красиво опакования спомен гръмна в ръцете ти и сега трябва сама да се справиш с демоните от миналото. Как чевръсто наскачаха около теб, как изкусно те подведоха по старата пътека на греха, как умело съблазниха душата и разбиха сърцето... Слаба воля! Или не? Предстои да видим. Втори рунд се задава. Знаеш какво трябва да направиш, така че действай смело. Няма да се даваш повече! Веднъж те захвърлиха сдъвкана и изплюта, не си го причинявай пак. Нищо добро няма в този грозен сценарий и ти го знаеш много добре. Само трябва да дисциплинираш чувствата си. Помисли само- постигна толкова много, стигна толкова далеч. Нали не възнамеряваш един недопушен фас да изгори всичко, за което се бори толкова дълго? А и отдавна отказа цигарите... Да не се връщаме към старите пороци. По-силна си, отколкото си мислиш. А и вярата я имаш. Знаеш, че Бог не би ти пратил нещо, с което не можеш да се справиш. Просто от теб се иска да покажеш, че не си беглец. Не си решаваш проблемите като ги загърбваш. Така че- давай напред! И това ще мине. Вече не се страхуваш, както преди. Проумяла си, че всяко нещо се случва с определена цел. Още си жива и още си тук. Това не те пречупи. Сега просто трябва да теглиш финалната черта. Тази сатира приключи. Да, проточи се във времето, но сега е момента да я изхвърлиш от съзнанието си. Ще напишеш нова приказка. Това го умееш. Тя ще е красива, увлекателна, с щастлив край. Такава, каквато заслужаваш. Приказката на твоя живот. Без сълзи и ненужни драми. Без емоционални сътресения. Повярвай в себе си! Знаеш, че можеш. Разкарай излишния товар веднъж завинаги. Трябва да продължиш напред. Лека, уверена, щастлива... От теб зависи. Вярвам в теб!

30 май 2012

Абитуриенти 2012

Изпратихме випуск 2012. Дано порасналите ни деца намерят своя път в живота, дано са щастливи! Баловете постепенно заглъхват, отшумяват виковете, смеха, сълзите и юнашкия купон. Следват делници... И кой, каквото сам си направи в живота. Вярвам в младостта, в нейната решителност и ентусиазъм. Това, което ме влудява е да чета по форумите изказвания на "мъдреците" на нацията, които се възмущават от чалгата, простотията и липсата на акъл у младите. Колко много оплюване отнесоха днешните младежи! За това, че били прости, че нямали вкус, че се обличали безобразно, че не знаели да се веселят, че са алкохолизирана и дрогирана паплач...... Даааа. И тук следва да запитам тези критикари, бъкащи от ум - кой отгледа това поколение? Вие какво наследство им оставихте? Кой превърна милата ни родина в разграден двор, приличащ на кочина; чий блестящ ум срина държавата за 20 години и принуди тези деца да растат сред разруха, беднотия и повсеместна простотия? Не сочете с пръст другите за неща, които сами си сътворихте! Кой избираше управниците си? Кой окраде всичко, до което можа да се докопа? Кой разруши образователната система? Кой потъпка законите и срина съдебната власт? Абитуриентите ли? Я си помислете пак! Това са децата, родени в зората на демокрацията, изградена от шепа лумпени и корумпирани престъпници. Същите тези, които сега сочат децата ни с пръст и високомерно ги обвиняват във всички грехове на земята. Какво направихме ние, за да имат децата ни по-добър живот? Какви ценности им предадохме? На какво ги научихме? И наистина ли сме толкова умни, за колкото се мислим, след като позволихме да ни вкарат в една кошара с действащ див капитализъм? Децата видяха битката ни за оцеляване. Те споделяха страховете ни за утрешния ден. Те се оглеждаха в безпътицата в очите ни.... Те имаха един безумен модел за подражание, наречен хаос, лъжи и пари. Примерът на възрастните... Това е нашата действителност. Това е България от 20 години насам. Държава, която толерира престъпниците и поощрява разрухата. Неслучайно сега и ни тресе. Ами да тресе! Дано се срине всичко гнило, прокажено, фалшиво... Да стане на пепел! Ако Бог е с нас, може и да възкръснем от пепелта. За да имат децата ни по-добър живот... А на всички зложелатели и възмутени блюстители на морала ще кажа- вие кога за последно се изкъпахте? Нямате пари за ток и вода, нали? И затова пестите от баня и тормозите останалите си съмишленици в градския транспорт със зловонна душевна и телесна смрад. А тези, които ви измамиха и се плицикат в перлени джакузита ви се присмиват и сочат с пръст децата ви. Били прости и неграмотни. Обличали се като проститутки и сутеньори. Родителите им били още по-тъпи, че теглили заеми и правели панаири. Всички вие, които сте над тези неща, които се имате за умни, цивилизовани и образовани- чиста ли е съвестта ви? Кой ви дава право да съдите младите? На тях им предстои тежката задачата да изринат боклуците, които им завещахме, да изчистят свинщината, в която ги захвърлихме и да имат сили да изградят нещо стойностно, ако не за себе си, то поне за техните деца.... Жесток жребий! Много грехове имаме пред днешната младеж. Но върха на наглостта е да им се присмиваме. Всъщност ние се присмиваме на себе си. А бихме могли да сведем глави, да се разкаем за грешките си и да се помолим младите да успеят да се справят в този безумен свят, който сътворихме за тях... Ако и това не можем да направим- надеждата остава в природните стихии. Една девятка по Рихтер сполучливо ще срути целия този цирк и завинаги ще изтрие самодоволните усмивки от лицата ни. Майка, обърнала се срещу децата си не я чака нищо добро... Смейте се, ако ви стиска!

22 май 2012

Земетръс

Изтръгна ни от дълбок сън. Захвърли ни в пространството. Разлюти се, изригна, разбуча се и ни одруса яко. Поразхвърли грижливо подредения ни живот. Разтърси ни от злокобните ни мисли. Удари ни два шамара, плисна студена вода в лицето ни, разфуча се и завихри цунами от страсти.... Събудихте ли се вече? Разбрахте ли за какво иде реч? Природата или човекът? Човекът или природата? Кога започнахме да мислим за себе си като за най-съвършените създания на земята? И забравихме, че сме смъртни? Няма да има милост за този, който руши, цапа, унищожава майката земя. Жалки, глупави създания... Колко още безсънни нощи трябва да преживеете и колко страх да понесете, за да разберете, че с природата шега не бива? Ако трябва, още много пъти ще треперите пред панелните си кутийки, докато не осъзнаете, че трябва да пазите и обичате земята. Не го ли направите- отмъщението може да бъде съкрушително. Показа ви се малък откъс от съвременния Армагедон. Опустошително, страшно, смазващо. И напълно заслужено. Кой ви дава право да късате цветя? Вие какво посадихте? Да убивате животни? Да унищожавате гори? Да хвърляте отпадъците си сред природните величия? Природата е жива, тя диша, расте, хубавее... Докато някое нищожество не се опита да я задуши с обелките на измислената си цивилизация. А после- олеле! Помощ! Земетресение! Природата ви показа кой командва парада. Бихте могли да живеете в хармония с нея. Но можете и да си направите живота на земята ад. Изборът е ваш. Толкова бързо можете да изчезнете от лицето на земята, колкото не сте си и представяли, че е възможно... Смешните ви придобивки могат да се изпарят за миг. Силен тътен... Гръм и трясък. Градушка. Порои. Разруха. Един миг. Сковаващ страх... Събудихте ли се?

11 май 2012

Празник и светъл, и тъжен....

Мир, любов и светлина. Това остана след теб. Днес почитам паметта ти. Това е твоят ден- Св.Св. Кирил и Методи. На празника на светите братя паля свещ, отварям бутилка червено вино, слагам свежи цветя пред иконата и се моля за мир на душата ти. Обичам те, усещам те, сънувам те. Но просто не мога да те видя... И да те прегърна. Толкова много спомени остави след теб, такава ярка светлина, жар, пламък и страст... Така, както живя- всеотдайно, искрено, смело. Затова днес празнувам живота ти, не смъртта. Празнувам любовта- ти я раздаваше в изобилие, празнувам добротата- ти беше изтъкан от нея, възхвалям силата- с теб се чувствах в безопасност... Получи много от живота, но нищо не ти се даде даром. Водеше битки, падаше, ставаше и продължаваше напред. Живя достойно и остави ярка следа в сърцето на всички, които те обичаха. Аз те боготворях. За мен ти беше герой, неуязвим, всемогъщ и безстрашен. Защо изчезна така внезапно от живота ми? Дори не се сбогувахме. Не беше честно! Останаха толкова неизказани слова. Без теб се наложи много бързо да порасна. Сега се лутам сама из житейските лабиринти и все се питам дали се гордееш с мен. Дали се справям? Какво би ми казал днес? Виждаш ли ме отгоре? Сигурна съм, че бдиш над нас и ни закриляш- така, както винаги си правил. И това донякъде ме утешава. Но е пусто... Опитвам се да преоткрия наново цветовете на живота. Търся слънцето, топлината, красотата на природата. Искам да се събудя и отново да усетя празника и щастието, че съм жива... Знам, че ти така би искал. Старая се да се радвам на малките неща, да изпитвам наслада от живота във всеки миг, да живея самоотвержено и смело- все едно си тук, до мен и заедно вървим по пътя на живота. Може би наистина си до мен. Нали животът е вечен? Не искам да те разочаровам. Всичко е един миг... Навярно някой ден отново ще се съберем във вечността. Дотогава- мир, любов и светлина. За теб, шампионе! Амин.

09 май 2012

Хаотично

Може би някой ден отново ще се видим. Ще мога да те прегърна и да ти прошепна колко много те обичам. Някъде там- след синевата още грее твоята усмивка... Защо не мога да я видя? Оковани сме в материалното. Търсим духовното, истинското, кога на сън , кога наяве. Всичко е само сън. Там горе е истинският живот. Вечният. Благословеният. Обгърнатият с любовта на всички скъпи нам хора и животни. Там никой с никого не се разделя. Няма грубости, мъка и сълзи. Няма битка за оцеляване, лицемерие и страх. Тук е апокалипсиса. Тънем в собствените си тъпотии, въртим се из обречени лабиринти, усмихваме се насила и треперим за утрешния ден. Страхуваме се от собствената си сянка дори. Жалка картинка. Да живееш е умение и изкуство- не всеки го владее. Всеки Божий ден на тази земя ни поднася нов урок, предизвикателство; изпраща ни знаци и послания от вселената. Стига да имаме отворени сетива да ги разберем. Понякога се уморявам. Струва ми се, че товара е прекалено голям, а силите са намалели. Вероятно сама съм си избрала този път. И ще трябва да го извървя докрай. Глътка въздух в адския пек и продължавам напред. Нито знам накъде, нито докога... Механичен живот. Понякога дори не ми се говори. По-лесно е да го напиша. Заприличали сме на марсианци, попаднали в джунглата. Грозна гледка. Забравих вече какво умея, дали нещо умея.... Самотата стана навик, сънувам един и същ сън. Когато се събуждам не зная къде съм; не искам да се завръщам тук... Може и това да е урок. Не знам. Времето е измамно, илюзията е пълна. Не помня години, пространства, излитания. Помня, че винаги се приземявах. Вече не летя. Само гледам нагоре към облаците и се рея в спомени. Приказката беше хубава. Макар и с тъжен край. Героите са уморени. Остарели. Избледнели. Като силуети от старите ленти. Черно бели филми. Пепел и мрак. Глупаво е да нямаш мечти. Нали те последни умират? Навярно сме по-мъртви от умрелите. Хубавото е, че всичко е преходно. И това ще мине... Не ни съди прекалено сурово, дори и да го заслужаваме. Такива сме- смешни малки човечета. Хора без лица. И какво като вулкана бушува отвътре? И той ще угасне. Ще се превърне в пепел. Всичко се превръща в пепел. Дали нещо ще възкръсне от пепелта само Господ знае. Уморих се от тъмнината. Слънцето е за всички. Дали ще изгрее отново?

20 април 2012

До една душа

Изминаха пет години, откакто ти вече не си сред нас. Нищо не е същото. Животът си продължава, времето препуска, а нюансите на света изглеждат някак избледнели. Не зная къде си... Надявам се да си в рая. Ако има рай. Не ти написах некролог. Не можех да позволя на смъртта да надделее над живота. Не мога да мисля за теб като снимка върху надгробен камък. Не мога да те обичам в минало време. Спомени, сънища и мисли се преливат в едно и губя представа за време и пространство. Разумът крещи, че те няма, а сърцето прелива от любов към теб. Живея в паралелна действителност- не те срещам в ежедневието, но общувам с теб в мислите си, споделям чувства и емоции с теб. Дали ме чуваш? Дали разбираш какво усещам? Бдиш ли над нас така, както правеше преди? Ти беше моята опора, с теб се чувствах в безопасност. Знаех, че мога да разчитам на теб. Знаех, че любовта ти е безусловна. Семейството за теб беше нещо свято. Затова се раздаваше изцяло за нас. Сега ни остави на Бог. Моля се Той да бди над нас. Защото ти не си тук да ме утешиш, подкрепиш, благословиш... Спомням си последната прегръдка. Защо не разбрах, че е последна? Защо не ми каза, че отиваш в друго измерение и че може и да се срещнем....в някой друг живот? Ако има такъв. Искам да вярвам, че ще те срещна отново. Нали любовта е енергия? Тя не се губи. Тук остана болката и хаоса в душите, но може би при теб е силата и светлината. Казват, че няма смърт. Така ли е? Ти имаш всички отговори... Чувствам се безсилна, несигурна, наранена. Мнителна съм и към щастието, дори. Видях колко преходно е всичко. Радваме се на някого и си въобразяваме, че цяла вечност ще сме заедно... Реалността е безпощадна. Хората просто си тръгват от живота ни и ни оставят кървящи, объркани, затънали в хиляди въпроси без отговори. Всеки сам се научава да живее с болката. Всеки намира своите отговори, за да има някаква утеха. Истината е толкова относителна. Да, животът наистина продължава. Дали пък това не е единствената вечност? Сърцето познава и любовта, и тъгата. Очите гледат- но какво всъщност виждат? Търся те- с очи, с душа, с разум и сърце... Къде си? Помниш ли ме? Или всичко е било една измама? Ще те обичам до сетния си дъх. Нататък не зная какво следва...Ти знаеш. Чакай ме! И ме обичай! Другото все някак ще го преживея. Благодаря на Бог, че имах любовта ти в този живот. И ти имаш моята- оттук до безкрая... Нека има светлина! Ти обичаше живота. Зная, че би искал да съм щастлива. Няма да е лесно. Заради теб ще се опитам да продължа напред. Благодаря ти, че идваш в съня ми, че разговаряш с мен и ме подкрепяш... Обичам те! От тук до безкрая....