JadieAngel: любов

Показват се публикациите с етикет любов. Показване на всички публикации

15 ноември 2013

Не просете любов!

"Не се страхувайте да изгубите някого, който не се чувства щастлив от това, че ви има в живота си".
Срещаме различни хора в живота си. Някои са благословия, други са уроци. С едни ни свързва дълго приятелство, с други има любов, някои просто преминават без да оставят и следа... Но- един ден се събуждаш и виждаш, че нещата не са вече такива, каквито бяха или каквито ти се иска да бъдат. Всичко се променя. Понякога любовта просто си отива. Ако я е имало въобще... Струва ли си да се борим за някого, който всячески ни показва, че няма нужда от нас в живота си? Може би, да- в името на приятелството, на общите спомени, на хубавите преживявания... Обаче няма ли ответна реакция- по-добре забравете! Имаме един живот и той е кратък, за съжаление. Всеки има право на щастие, на любов. Защо да задълбаваме в проблемни връзки и емоционални драми? Слънцето е за всички, както и любовта. И двете трябва да носят щастие и прекрасни емоции. Ако липсва радостта от любовта- значи нея просто я няма. Може някой ден да я срещнете отново. Тогава със сигурност ще разберете- крилете й ще ви понесат в страстен полет на споделена радост. Ще бъдете прегръщани, целувани, обичани- няма как да не го разберете... Любовта не може да се скрие. Там, където това не се случва- ами, просто няма любов... Раздавайте любов- и ще я получите. Може би там, където не я очаквате, но ще я имате. А тя е всичко- и малък жест на внимание, и разбиращ поглед, и тиха близост, която ви изпълва. Когато ви нараняват, пренебрегват, подценяват- там не си струва да се борите... Любов не се дава на сила. Не се изисква. Не се проси. Никога не просете любов! Не влизайте в този омагьосан кръг, който рано или късно ще ви унищожи. Не си струва. Няма смисъл...
Бъдете щастливи! Споделяйте щастието си! Любовта сама ще ви намери... И ще озари живота ви с нови лъчи- само за вас!

07 октомври 2013

A hand to hold

I do believe I have waited all my life for you. The one. The real one. The man who will love me unconditionally, selflessly, passionately... Maybe I waited too long. Maybe you were never real. Were you just a fragment of my imagination? Wishful thinking? A hope for eternity... I have a feeling you were always here, close to me- maybe just a hand away. I kept reaching out for your hand- so nearby and yet so far away. Oceans apart, worlds away, a galactic void... And yet you are real. Of flesh and blood. You can't be just another dream. I have felt loved. And then betrayed. And then what? Trust is a tricky issue. And it should be handled with care. It can split into a million pieces within a second. And take a lifetime to repair. But there is always the question- is it worth repairing something that has been broken? Picking up the pieces is not a joyful task. It is plain hard work. Sometimes it is much easier to give up. Fighting to get back into someone's heart and soul is a weary deed. I always wonder if you are worth it. It is not about winning or losing. Even if I win- what exactly do I get? What is the reward? And is it worth the trouble? The prayers? The sleepless nights? But then again- the nicest things in life are the simple ones. It really is no big deal. Maybe you should ask yourself if I am worth it. And take it from there... Patience has its limits. Eventually you realize time has run out. We don't have a lifetime to make important decisions. Follow your heart. You can only hold one hand at a time. Reach out to me if it's my hand you want. Before it's too late. Before the ocean drowns all good intentions. And I forget.... Forget what I dreamt of. Forget who you are. Forget... Don't blame it on time, on circumstances, on other people... Love is God's special gift to us. Lose it once and you may never get it again. People come and go. Good people, bad people, all sorts of people... Love remains. If it is real. You just need to know if you want to walk till the end of the world, holding my hand. It's that simple. Otherwise we walk alone. And only God holds our hand. I am at peace. I now know I can walk the rest of the journey with my head held up high. I can do it on my own. And there will always be someone to hold my hand! Because it is what I want and what I believe in... We are who we are. We make our own choices. I feel loved, watched over and blessed. Maybe not by you. In the long run it doesn't really matter. I will not be a beggar for love. I AM love. I may not always see it but I feel it- someone out there is always by my side, holding my hand. Just the way it is meant to be...

10 юли 2013

В полунощ...

Да, не мога да спя! И какво от това? Иде ми да крещя! Музиката, която звучи ме влудява.... Направо настръхвам. Безумно те желая! Страстта ме изгаря... Навярно някога и ти си ме желал. От спомени не се живее. Не понасям сивотата. Не мога да живея без да те обичам. Нощта беше наша. Сега е само мрак и тишина. Спомняш ли си целувките ми върху тялото ти? Дали пък не беше само сън? Една илюзия в нощта, измамна като звездите. Какво си мислиш, когато гледаш звездите нощем? Мечтаеш ли за мен? Лудостта отмина.... Страстта потъна в забрава. Нощта събужда стари копнежи. Искам да съм в прегръдките ти. Трудно е да заспиш в полунощ, когато страстите бушуват... Искам да те целувам бавно- чак до изгрева. Мечтал ли си да посрещнеш утрото с мен? Помниш ли ме, отмаляла от твоята любов? Разпиляхме някъде страстта... Остана да тлее искра в една позабравена мелодия, изгоря и спомена за теб... Сърцето помни своята любов. Не помни вече кога и защо, но усеща познатия ритъм на страстта. По дяволите тази песен! Защо я слушахме заедно? Дори не знам каква музика слушаш. Само тази помня. И ме влудява! Сънувал ли си ме поне веднъж, опиянена от любов? Нощта е притаила дъх в очакване на бурята. Уморих се да заспивам без мечти. И да се събуждам сама. Някъде там има още неизживяна страст. Ако разровим пепелта, може и да намерим ключа към изгубения рай... Всичко мога да ти кажа. Искам да съм с теб! Липсваш ми! Липсва ми любовта ти... Вечността е химера. Един ден всичко свършва. Няма вечна любов. Други ще вървят по нашите пътеки, ще се гледат влюбено и ще мечтаят за своята приказка с щастлив край. Други ще вярват в магията на любовта. Вечният кръговрат! Може отново да звучи тази песен- за други двама. Но.... всичко това в някой друг живот, може би. Тази нощ разумът е притъпен. Погледът е замъглен. Сърцето има своя песен. И няма да мълчи. Точно в полунощ ще изкрещя твоето име. Знам, че ще ме чуеш. Ти си този, когото искам! Не сънуваш! Не заспивай! Тази нощ ще бъда само твоя. Дори и само за една нощ. Ще бъде вълшебно... Така, както винаги си искал да бъде. Така, както съм си мечтала. А после, когато се събудиш, ще се питаш дали не е било просто сън.... Може би така ще ме запомниш- една вълна, връхлетяла те ненадейно посред нощ, разбушувала се из мислите ти, развилняла се из страстите ти и безвъзвратно отминала в нощта. На тръгване ще ти подаря песен. Тя ще звучи навсякъде- и на брега, и в гората, и на небето. Ще звучи точно в полунощ. За теб. Ще усетиш полъх- като целувка. Ще те докосна нежно- като на сън. Ще се сгуша до теб. Ако искаш- прегърни ме. Ако желаеш- целуни ме. И сънувай с мен.... Лека нощ.

22 юни 2013

Защото те обичам....

20 април 2013

Африканско сърце

Африка е песен за душата ми. Спомените от миналото ме топлят и прегръщат. Една невероятна любов изживях с Африка- имаше игри, песни, стихове, слънце и романтика. Никъде няма по-красиви залези…Магията на нощта е тъжна песен за изгубеното щастие. Вслушвам се и почти ги чувам- зовът на безкрайната савана, свободата на джунглата- строга, но справедлива, дивата природа, която ме беляза завинаги. Обичам те! Най-хубавите години от живота си прекарах в обятията ти. Бях безумно щастлива. И се чувствах обичана, закриляна. Топлината, с която ме дари и до ден днешен тлее някъде дълбоко в мен, макар че вече осиротях без песента ти. Спомням си красотата ти- необятната, непокорната, нежната. Когато видя филм за Африка се приковавам пред екрана, притихвам и в мислите си пак съм там- в полята, сред слънчевите земи на моята първа и последна любов…..И тази песен- бавна, ужасно тъжна и необяснима звучи някъде из дълбините на душата ми. Липсваш ми! Не мога да свикна с другата реалност. Да, опитвам се да се адаптирам, старая се да свикна и да те превърна в мил спомен. До поредното изригване. Всичко може да отключи спомена за теб и песента да забучи в ушите ми, като барабаните на нощна Африка. Да удря до полуда…Колкото повече остарявам, толкова повече се връщам в детството си на яркото слънце, безкрайната свобода и безвремието. Там се срещнах с вечността. Там опознах любовта. Там прегръщах щастието всеки ден. Една съдба ме отведе там и не исках никога повече да те напускам . Знаех, че няма да мога да живея без теб. Дори да съм някъде на завет мислите ми, душата ми винаги ще копнеят за Африка. Пристрастена съм към теб, като силен наркотик. Глътката палмово вино, която вкусих там и до днес тръпне по устните ми….. Понякога изгарям от безсилие. Ти ме прие с отворени обятия. Даде ми всичко и не поиска нищо в замяна. Стигаше ти усмивката , която не слизаше от лицето ми. Не можеш да видиш Африка, да живееш там и да не я заобичаш завинаги…. Всяко друго място след нея е като бледо копие на радостта, щедростта, добротата и любовта, които се изливат като летен дъжд от африканското небе- мощен, пречистващ, бурен, а след него- тишина, покой и дъгата на вечността. Мирише на зелено, синьо е небето след бурята, тихо е след трясъците на развилнелите се бесове… Друга Вселена. Седях притихнала до прозореца и попивах с всички сетива картината на рая. За да остане в мен, запечатана завинаги в спомените ми и да ме закриля, когато реалността ме напада за пореден път. Веднъж вече бях допусната в рая и пак ще се върна там- може би не в този живот. Но мястото ми е там – сред истинските чувства, цветната градина на споделената любов и песните за една незабравена емоция. Знаеш, че ще се върна. Дори и само в сънищата ми засега. Разбираш, че нищо не може да ни раздели. Такава любов не се забравя, не се преживява. След нея си като пометен от ураган, изхвърлен на брега при лешоядите и неспособен да се изправиш гордо и да продължиш напред. Сломен си. Нещо ти липсва. Нещо в теб е безвъзвратно изчезнало. Не ти се пее. Не ти се смее. Живуркаш ден за ден и се молиш за милост. Молиш се боговете да не са те забравили, да ти дават сили да продължиш напред, за да раздаваш късчета любов на света… Понеже имаш толкова много любов. А когато свърши любовта- ще се върна при теб. Няма как да не се върна, мила моя Африка! Просто защото при теб оставих сърцето си…… Завинаги.

01 юли 2012

Джулай морнинг

Добро утро! Нов ден, слънце, прекрасни емоции... Благодаря на Бог за този ден, благодаря, че сме живи и здрави, благодаря за семейството ми, за добрите приятели и за любовта, с която съм обградена! След една трудна седмица дочаках изгрева... И той е по-чудесен от всякога. Защото препятствията винаги идват, за да ни научат на нещо, за да ни покажат, че сме силни и че Бог ни пази. Вярвам! Това ми е силата. Не ме интересуват дребните, жалки душици, егоистите, лъжците, предателите и използвачите. Няма да ги съдя. Те сами са изкопали вече своя гроб, заровени в тежки, нелечими болести, бесни страхове, душевна смрад и страдания. За тях спасение няма. Те сами ще извървят своя път към Ада, откъдето няма никога да се завърнат.... Така е в живота- кой каквото си посее.... Истината винаги излиза наяве. И тя е благодатна за всички. Няма случайности. Прощавам на враговете си. И ги забравям! Аз ще бъда щастлива, обичана и добра. А това е най-тежкото наказание за врага- това той няма да преживее! Не ми е жал за такива хора. Ще гледам безучастно страданията им. И знам, че те ще бъдат жестоки... Животът е толкова красив. Дарява ни с любов и доброта. От нас се иска само да ценим това, което имаме и да не се поддаваме на изкушенията на Лукавия. Просто, изпълнимо правило. Дава светлина на мислите, изпълва сърцето с обич и спокойствие. Гони страха. Благославя и закриля. Лягам и ставам с молитва. Всичко е между мен и Бог. Знам, че съм окриляна. И съм благодарна за всичко, което съм получила. От всички изпитания съм станала по-мъдра. Ясно разграничавам злото в човешки образ и го изхвърлям от живота си- с всичките му уродливи форми и притурки. И не го мисля повече. То ще се унищожи само. То вече е осакатено и смазано. Господ си знае работата. Всичко е справедливо. И заслужено. Животът ни е точно такъв, какъвто трябва да бъде. Аз съм дарена с умението да обичам и прощавам. Това е моето спасение. Любовта е моя живот. Амин!

11 май 2012

Празник и светъл, и тъжен....

Мир, любов и светлина. Това остана след теб. Днес почитам паметта ти. Това е твоят ден- Св.Св. Кирил и Методи. На празника на светите братя паля свещ, отварям бутилка червено вино, слагам свежи цветя пред иконата и се моля за мир на душата ти. Обичам те, усещам те, сънувам те. Но просто не мога да те видя... И да те прегърна. Толкова много спомени остави след теб, такава ярка светлина, жар, пламък и страст... Така, както живя- всеотдайно, искрено, смело. Затова днес празнувам живота ти, не смъртта. Празнувам любовта- ти я раздаваше в изобилие, празнувам добротата- ти беше изтъкан от нея, възхвалям силата- с теб се чувствах в безопасност... Получи много от живота, но нищо не ти се даде даром. Водеше битки, падаше, ставаше и продължаваше напред. Живя достойно и остави ярка следа в сърцето на всички, които те обичаха. Аз те боготворях. За мен ти беше герой, неуязвим, всемогъщ и безстрашен. Защо изчезна така внезапно от живота ми? Дори не се сбогувахме. Не беше честно! Останаха толкова неизказани слова. Без теб се наложи много бързо да порасна. Сега се лутам сама из житейските лабиринти и все се питам дали се гордееш с мен. Дали се справям? Какво би ми казал днес? Виждаш ли ме отгоре? Сигурна съм, че бдиш над нас и ни закриляш- така, както винаги си правил. И това донякъде ме утешава. Но е пусто... Опитвам се да преоткрия наново цветовете на живота. Търся слънцето, топлината, красотата на природата. Искам да се събудя и отново да усетя празника и щастието, че съм жива... Знам, че ти така би искал. Старая се да се радвам на малките неща, да изпитвам наслада от живота във всеки миг, да живея самоотвержено и смело- все едно си тук, до мен и заедно вървим по пътя на живота. Може би наистина си до мен. Нали животът е вечен? Не искам да те разочаровам. Всичко е един миг... Навярно някой ден отново ще се съберем във вечността. Дотогава- мир, любов и светлина. За теб, шампионе! Амин.

20 април 2012

До една душа

Изминаха пет години, откакто ти вече не си сред нас. Нищо не е същото. Животът си продължава, времето препуска, а нюансите на света изглеждат някак избледнели. Не зная къде си... Надявам се да си в рая. Ако има рай. Не ти написах некролог. Не можех да позволя на смъртта да надделее над живота. Не мога да мисля за теб като снимка върху надгробен камък. Не мога да те обичам в минало време. Спомени, сънища и мисли се преливат в едно и губя представа за време и пространство. Разумът крещи, че те няма, а сърцето прелива от любов към теб. Живея в паралелна действителност- не те срещам в ежедневието, но общувам с теб в мислите си, споделям чувства и емоции с теб. Дали ме чуваш? Дали разбираш какво усещам? Бдиш ли над нас така, както правеше преди? Ти беше моята опора, с теб се чувствах в безопасност. Знаех, че мога да разчитам на теб. Знаех, че любовта ти е безусловна. Семейството за теб беше нещо свято. Затова се раздаваше изцяло за нас. Сега ни остави на Бог. Моля се Той да бди над нас. Защото ти не си тук да ме утешиш, подкрепиш, благословиш... Спомням си последната прегръдка. Защо не разбрах, че е последна? Защо не ми каза, че отиваш в друго измерение и че може и да се срещнем....в някой друг живот? Ако има такъв. Искам да вярвам, че ще те срещна отново. Нали любовта е енергия? Тя не се губи. Тук остана болката и хаоса в душите, но може би при теб е силата и светлината. Казват, че няма смърт. Така ли е? Ти имаш всички отговори... Чувствам се безсилна, несигурна, наранена. Мнителна съм и към щастието, дори. Видях колко преходно е всичко. Радваме се на някого и си въобразяваме, че цяла вечност ще сме заедно... Реалността е безпощадна. Хората просто си тръгват от живота ни и ни оставят кървящи, объркани, затънали в хиляди въпроси без отговори. Всеки сам се научава да живее с болката. Всеки намира своите отговори, за да има някаква утеха. Истината е толкова относителна. Да, животът наистина продължава. Дали пък това не е единствената вечност? Сърцето познава и любовта, и тъгата. Очите гледат- но какво всъщност виждат? Търся те- с очи, с душа, с разум и сърце... Къде си? Помниш ли ме? Или всичко е било една измама? Ще те обичам до сетния си дъх. Нататък не зная какво следва...Ти знаеш. Чакай ме! И ме обичай! Другото все някак ще го преживея. Благодаря на Бог, че имах любовта ти в този живот. И ти имаш моята- оттук до безкрая... Нека има светлина! Ти обичаше живота. Зная, че би искал да съм щастлива. Няма да е лесно. Заради теб ще се опитам да продължа напред. Благодаря ти, че идваш в съня ми, че разговаряш с мен и ме подкрепяш... Обичам те! От тук до безкрая....

07 март 2012

Роза за мама

Мама е любов. Всеки ден й казвам колко много я обичам. Дали е достатъчно? Тя е цялата вселена, събрана в късче любов. Никой не може да обича като нея. Колко много добрина има в очите й, мекота в душата й, топлина в прегръдките...Когато ме гушне се чувствам малка и закриляна. Там някъде все още усещам вибрациите на пъпната връв, както в мига на раждането. С рев ме разделиха от нея, но само за да изградим нова и силна връзка между нас. Знам , че съм й причинила много болка и страдание още с появата си на бял свят. Не й спестих тревоги и разочарования. И въпреки това ме обича. Безусловно. Така умее само мама. Всичко ми прощава. И винаги ме подкрепя. Когато съм безумно щастлива се обаждам на мама. Тя най-истински ще се радва заедно с мен. Когато съм стигнала дъното и сълзите не спират- пак отивам при мама. Да ме утеши, успокои и да ми обещае, че слънцето пак ще изгрее...После може и тя да си поплаче скришом. Но не и пред мен. Не се оплаква, за да не ме тревожи и товари с нейните проблеми и болежки. Когато мама е болна ме свива стомаха; с всяка фибра на тялото си усещам страданието й. Чакам и се моля- сгушена като ембрион – слънцето да изгрее... и мама отново да се усмихне. Мама е свята. Само тя умее щедро да раздава любов без да очаква нещо в замяна. Щастлива е, когато ние, децата й, сме щастливи. Светът й рухва, когато някоя от нас е в беда. С цялата си воля се моли за нас- да сме здрави, щастливи и да постигаме мечтите си. Животът й- това сме ние. И мъка, и радост. И грижа, и обич. Хубаво е с мама. Животът ми е пълен, дните – прекрасни. Никога не е късно да й кажа колко много я обичам. И никога не може да е достатъчно...Аз също съм майка. Познавам безмерната любов, която блика от мен към това чудо на природата- детето ми. Когато станах майка изведнъж осъзнах колко несправедлива и лоша съм била понякога към мама. С типичния младежки егоизъм несъзнателно съм я наскърбявала. Всичко ми е прощавала. Мама е радост. Мисълта, че я има, че мога да чуя гласа й, когато съм далече и да знам , че ме чака да се прибера- това е Божия благословия и най-великото щастие. Животът с мама е чудесен. Повечето хора си тръгват, ако корабът потъва. Но мама остава. Тя е с мен докрая. Понякога ми се струва, че съм й длъжница. Но тя нищо не иска в замяна; любовта й няма цена. Вярва, че доброто ражда добро. Благодарение на нея имам късче от рая – тук, на земята...Благодаря ти, мамо. Бъди благословена! Нека любовта винаги те озарява. Мама е любов! Всичко около нея е озарено от любов. И слънцето, и дъгата, и цветята. Искам да й подаря цвете. Една червена роза. Дали ще мога да й кажа, че сърцето ми бие за нея? Розата е израз на любов. Мама обича рози. Най-хубавата е за нея. На мама- с любов!

01 февруари 2012

Монолози

Задъхана съм. И отмаляла... Но душата ми пее! Как обичам да съм с теб; телата ни да се сливат в блажена любов и да лежа в прегръдките ти... Нирвана! Паля свещ. Не искам нашата любов да изгори. Взирам се в пламъка- величествен и изправен; силен и властен. Точно като теб. Как стигнахме до тук? С какво заслужихме такава любов? Защо трябваше да мина през пламъците на ада, за да те открия и да те имам? Преди да те срещна живеех в пълен мрак. Лутах се сама и гневно търсих нещо или някой, който да ме съживи и да потуши пулсиращата болка в сърцето, в главата, в тялото... Бях само на 18, когато любовта ми зашлеви първата плесница. Не исках да живея без любов! А тя беше мъчение, тормоз, битка, ярост, страх, отвращение, измама, но не и любов. Колко неща се прекършиха завинаги тогава. После дойдоха и другите “любови”- все така преходни, повърхностни и болезнени. Истината е, че и аз не знаех какво искам. Но се уморих да страдам. Не обичах игричките на власт, вечните надлъгвания... Може би несъзнателно отблъсквах мъжете около мен, но дълбоко в изтерзаната си душа знаех, че все някога ще те срещна. Боже, колко късно го разбрах! Сляпа ли съм била? Или глуха? Или и двете? Къде отиде прослуватата ми интелигентност? Какво размъти мозъка ми до степен, та да те приема за даденост? Вече бяхме подписали брачния документ и се заредиха тягостни дни на скука, ядове и изгубени илюзии... Какъв кошмар! Не исках да живея така; не исках и да остарея така! Изнизаха се десет години. Представяш ли си- цели десет! Какво ставаше с нас? Къде приспахме страстта? И защо не се опита да ме задържиш; да ме вразумиш? Беше прекалено лесно. Качиш ли се на въртележката, няма слизане. Летиш, докато сама не те изхвърли от борда- изпита и зашеметена да си повръщаш в някой ъгъл... Лекомислено пропилях шансовете си. Забравих за теб, за нас, за обещанията ни пред Бога. Не, не съм била аз! Аз не постъпвам така. Сигурно съм изпаднала в остра амнезия, последвана от раздвоение на личността. И после какво? Хапчета, болести, пак хапчета... Така ми се пада! Толкова ми се искаше да умра! Защо не умрях?... Паля друга свещ. Защото имах дете. НИЕ имахме дете! Четири години го чакахме това дете. Изплаках си очите от мъка. Безумно исках да родя. Колко лекари обиколих тогава- не искам да си спомням! Събуждах се в болка, очакване, разочарование... Времето ми беше враг. Намразих майките с колички и всички бременни. Вярвах, че това е заговор срещу мен. И се ненавиждах! Толкова силно, че едва ли някой друг би могъл да ме обича. Не успях да си простя. Не бях способна и да обичам... Кой да ме научи на безусловна любов? Всеки искаше нещо в замяна срещу “обичта” си. Така съм живяла. Но докога можеше да се живее на инат? И точно тогава забременях! Може и да е било на инат. Но на кого му пука? Беше чудо! Беше невероятно! Научих какво е любов. И получавах любов в огромни дози- толкова много, колкото не бях и сънувала в целия си измислен живот. Заради детето оцелях. Сърце не ми даваше да я оставя сама, без майчина ласка. Как да я лиша от щастие? С какво право да я обрека цял живот да ходи с наведена глава и да проси обич? Не! Не исках да има моята съдба. Нямах сили да я зарежа на произвола на природните стихии. Веднъж вече ми разкъса утробата, напирайки към първата глътка въздух. А после редовно ми късаше сърцето... Любовта задължава! Не може да изоставяш тези, които обичаш. Непростимо е. И какво като останах жива? Кой го е грижа? Само да можех поне малко да се заобичам... За да ме обича и друг. Детето имаше нужда от мен. Но аз имах нужда и от още нещо. Да, бе, да! Какво още? Ламя ненаситна! Цял живот съм била недоволна от всичко, а после се чудя защо нямам приятели, мечти и успехи. Като забравена от Бога! Не, Бог не забравя чедата си. Виж, изчадията... Пак се започва. Е, не съм чак толкова лоша. И аз съм дете на Бога. Поглеждам се в огледалото. Ужас! Колко съм остаряла... Къде ли не ме е лашкал вятъра? Години наред не знаех що е дом и родина. Дали не ме наказват за прегрешения от минал живот? Не ми се мисли за това... Имам аритмия. Вечно бързах. Закъде? И защо? Сега не ходя никъде и отказвам да пътувам. Имам един куп фобии и страхове. От години съм се вкопчила в дома си като удавник за сламка. И пак сънувам стария кошмар- събирам багажа, сбогувам се с всички, но, убий ме, не знам къде отивам. В къщи е най-безопасно. Заградила съм се със свещи, икони и талисмани. Ако можех и душата си да барикадирам срещу външния свят! Не мога. Тя си има собствен ход. Денем дреме със спокойствието на тенджера под налягане, а нощем витае в астрала. Все не успявам да й угодя. Говоря й, увещавам я, повтарям й, че всичко ще е наред. Абе, кой ме слуша! Реша ли да я надвия ме стяга като в менгеме, за да ми напомни, че е по-силна от жалките ми телеса. Тръшва ме безпомощна на леглото и сама не мога да си отговоря дали не е по-добре изобщо да ме няма. И къде ще отида? Ами, ако няма рай? Глупости! Разбира се, че има. Не, няма да позволя да ми отнемат и вярата. Все още вярвам- понякога така силно, че боли! В храма се успокоявам. Не си внушавам. Наистина ми става леко. Дори за миг ми се струва, че съм щастлива. Даже вярвам, че имам ангел-пазител. Така е. Иначе отдавна да съм поела към неизвестното. Може би ми се дава втори шанс. За какво ли? Ще трябва да разбера. Иначе нямаше да се родя. И без това не са ме искали. Родена съм на кармична дата- според числата имам тежка мисия. Като чи ли не знам! Аз съм си я избрала такава. Защото съм силна. Още горе, докато съм нареждала житейския си пасианс съм предвидила всичко- и мъката, и болестите, и страданието. Вярвала съм, че ще се справя. Може би пък се справям? Знам ли... Е, не съм отличничка на житейската писта. Не бях любимо дете. Не съм нечия любима и сега. Но детето казва, че съм най-добрата майка. Миличката, тя! С кого ли ме сравнява? Искам да й подаря целия свят. Каква тъпота! Не мога на едно море да я заведа, та какво остава за света! Дано има повече късмет от мен. Родих я на хубава дата. Знам, че ще е добре. Но по-важно е да е щастлива! След нея нищо друго не родих. Не ми и трябва. Нямам повече запаси от любов. Нали навремето ги изхвърлях в изобилие за щяло и нещяло? Глупостта не ходи по гората... Що за суета? Като млада исках всички да ме харесват.... Дреме ми за всички! Луди около мен, колкото щеш! И те ще изтрезнеят някой ден. Късничко разбрах, че любовта не е непременно лудост, но по-добре късно.... Добре, че остарях, та и малко помъдрях. Знам си мястото. Не е лошо. Навремето ме караха да уча, за да не работя. Така и стана. Трудно е да избягаш от закодирани правила. Знам колко е важно да не върша злини. Да разпознавам доброто от лошото. Знам, че Той ме гледа. Нямам право на повече грешки. Разкаях се. Сега трябва и да си простя!
Свещичката продължава да гори...Хващам парцала и изтривам мръсотията от дома. Ненужните вещи изхвърлям като ненужни спомени. Не искам да живея в миналото. Незнам какво ме чака утре. Май ще се окаже, че само днес има значение. Детето е до мен. Мъжът ми ме прегръща. Обичат ме. Богородица ме гледа благосклонно от стената. Пламъкът ме топли и разпръсква светлината около мен. Хубаво ми е. И на душата, и на сърцето. Любовта е жива. И е вътре в мен. Дарявам я без страх. И получавам любов. Щастлива съм! Друго не ми трябва. Всичко си имам... Освен- къде е виното? Кръвта на живота. Ето го. И кристални чаши за двама. Отпивам глътка червено вино. Тя е като първата целувка. И като истината. За да я усетиш, първо трябва да ти загорчи... Но е вкусна- като любовта. И тръпчива- като прошката.
Погледни ме. Обичай ме. Бъди до мен. Да изпием виното на “екс”.

27 октомври 2011

Да танцуваме!

Трудно е да вървиш сам из житейските пътища. Понякога пътеките са стръмни, друг път трънливи, а в повечето случай опасни.....Още с прерязването на пъпната ни връв, с отделянето от топлата утроба сме захвърлени на произвола на съдбата. Поемаме първата глътка въздух с вик, а после цял живот крещим от болка, самота, невежество. Изпитанията, в които се препъваме по пътя са бодлите, които дерат душата ни и оставят своите отпечатъци до сетния ни дъх. Накрая си отиваме, надупчени от куршумите на съдбата, уморени и примирени. Колко дупки има във вашата душа? Дали е гладка и мека или прилича по-скоро на пробойна, по която се е упражнявала всесилната съдба? Колко често казваме, че животът продължава и караме напред, но дълбоко в нас нещо си е отишло завинаги- любим човек, мечтите ни, младостта...Пробойните остават, докато накрая не заприличаме на паяжина, раздрана от житейските уроци. И все пак сме благодарни- приключението е било вълнуващо, трудно и несигурно, но ни е поднесло и мигове на щастие, които нареждаме като пейзажи в паметта си. Първата прегръдка на мама, силното рамо на татко, първата целувка, подскачащото от любов сърце, първата ни рожба, щастието да сме сред добри приятели. И сякаш на заден план остават трудностите, болестите, мъката, сълзите и всички онези стрели, летяли покрай нас и попадали в нас... Дали си е струвало? Не знам. Какво ли си мисли човек, когато се сбогува с този свят? Какво ще запомни и ще пренесе в отвъдното? Какво остава на диска? Дали енергията на любовта, която сме раздали в изобилие не е силата, която ще остана завинаги в душата? Нали казват, че идваме на този свят, за да се научим да обичаме. И не е ли болката, която изпитваме най-често по житейската писта от несподелена, неразбрана или изгубена любов? Раздялата с любими същества разклаща до дъно психическите ни устои. И помним тази болка до края. Животът нищо не ни спестява. Така, както и дарява, така и с лека ръка понякога ни измъква свидните души... Каква утеха има за майката, загубила рожбата си? Дали някога ще успее да удави болката и да се засмее от сърце? Колко сълзи лее жената, останала без верния си спътник в живота? Денем изглежда силна и спокойна, но нощите са един несекващ кошмар, раздиран от тъга и безсилие. А какво става в душите ни, когато изгубим родител? Не е ли това началото на края? Сякаш потъваме в бездна, дълбоко и безвъзвратно, без да знаем дали отново ще се появим на повърхността. Изникват хиляди въпроси. Защо? Как ще живея сега? Как ще продължа напред без любимото същество? Нощта не дава отговори, а утрото, казват, било по-мъдро от вечерта. Гушкаме домашните си любимци, за да раздадем на нещо живо насъбралата се любов и потъваме в блаженство от ответната реакция- пухкава лапа на съчувствие и разбирателство, умен поглед и успокояващо мъркане...Прегръщаме ги и ги обичаме, защото един ден и тях няма да ги има... Не случайно казват, че никой нищо няма да си отнесе от земята. Къщите, колите и материалните придобивки ще преминат в други ръце и няма да помнят, че точно ние сме ги обитавали преди. Друг ще ходи в нашата къща, ще кара нашата кола и ще носи дрехите ни. Материята няма да ни е потребна. Затова оставяме на земята тленните си останки, когато си заминем. Те няма да ни трябват повече за следващото изпитание. Вероятно няма и да ги помним. Но това, без което не можем и във вечността е любовта- спомена за нея, преживяванията ни от любов, щастието, макар и мимолетно, с което ни е дарила любовта. Това е смисълът. С нея ще си заминем, заради нея ще ни помнят и тачат, от любов ще скърбят за нас...Няма живот без любов. Всичко живо линее, гасне и загива без любов. И цветята, и животните, и ние, хората. Когато душата страда, болестите ни нападат и разрушават. Не успеем ли да превъзмогнем душевната болка, отваряме широко вратите за физическите травми, болежки и страдания. Липсата на любов ни разболява , а понякога ни и унищожава. Дали даряваме достатъчно любов? На семейството, на приятелите, на хората около нас? Кой ще ни запомни, ако никой не не обича? Защо се лишаваме от този райски благодат и се затормозяваме да съдим другите, да мразим и да се сърдим за какво ли не? Може би животът е един танц. Прекрасен, страстен и буен танц за две души... Искам да го изтанцувам докрай и да го помня вечно! Този танц на любовта, заради който сме тук и се учим на стъпките цял живот. Може би вашият танц е страстно танго? Или буен рок? Бавен блус или изящен валс? Танцувайте! Не се щадете! Това е танцът на любовта и на живота. Прекрасен, единствен, красив и вълнуващ танц. Намерете си партньор, прегърнете го нежно и му прошепнете: „Танцувай смен!” И се понесете във вихъра на вечността....

21 октомври 2011

Изгубен ключ

Отдавна изгубих ключа към сърцето ти. Незная къде да го търся. Накъдето и да се обърна, срещам затворените врати към душата ти. Не ме допускаш вече там, за да не разбутам трудно изграденото спокойствие. Живееш със спомените от безоблачното ни минало. Ненавиждаш настоящето. И сънуваш момичето със сините очи и лъчезарната усмивка, с кръшната походка и звънкия смях. Мечтаеш за една илюзия. Изгубеното щастие не може да се върне. Времето изтри и смеха, и мечтите, и блясъка в очите. Няма го момичето, в което се влюби. И повече няма да го срещнеш, не разбра ли? Поне не в този живот…Защо продължаваш да копнееш за нея? Страдаш за миналото, което безвъзвратно отнесе безгрижните дни, страстните нощи и приказните мечти. Нима не помниш чергарския живот, беднотията и несигурността в утрешния ден? Забрави ли, че спяхме на пода, защото нямахме легло и събирахме празни бутилки, за да си купим хляб? Романтиката под открито небе не е идеал за цял живот. Ти го повтаряше, а аз се смеех на страховете ти. Не ме интересуваше къде заспивам, стига да съм до теб. Не се вълнувах от празната стая, която наричахме дом. Бях безумно щастлива с малкото ни семейство- аз, ти и котката. Не мислех за бъдещето, не се тревожех за кариерата си, нищо не исках от теб, освен да ме обичаш. Къде изгуби ключа към сърцето ми? Кога се счупи стъкления рай? Дали не стъпкахме мечтите, когато реши, че работата ти е над всичко? Все по-късно се прибираше, а аз все по-рядко се смеех. Битката за хляба се оказа по-тежка, отколкото предполагах. Дали не погубихме доверието, когато нови изкушения се появиха на хоризонта? Дали не изхвърлихме ключа в ямата, заедно с останките от нероденото ни дете? В този тягостен миг ли се разминаха мечтите ни със скоростта на светлината? Когато аз исках бебета, а ти искаше слава, екскурзии и пари? Не бях първата ти любов, няма да съм и последната. Сега се сърдиш, че съм различна. Упрекваш ме, че не съм това, което бях. Търсиш веселата, безгрижна девойка, която озаряваше дните ти, а аз търся самотата и тишината. Уморих се от амбициите ти. Не предполагах, че животът се изнизва на бързи обороти и, докато четеш книги за отглеждане на детето, то вече е пораснало и има свои деца…Разминават се мечти, идеи, любови. Изчезват хора от живота ни, сменят се жилища, служби, коли и интереси. Реката на промяната тече неумолимо и безмилостно отнася свидните символи на младостта. Там някъде, в реката, захвърлихме ключът. Забравихме за какво ни служеше преди. Ключът , с който отваряхме празната стая и мечтаехме да я напълним с толкова много неща. Стаите сега са много, вещите също, а вратите стоят отключени. Но никой вече не влиза там. Пусто и празно е сред мебелите. Децата излетяха от гнездото, котката умря, телефонът мълчи. Всеки живее собствения си живот. Отдавна не сме си позволявали лукса да мечтаем. Страхуваме се да се изправим пред сбъднатите си мечти и да се запитаме : „Какво следва сега?” Какво прави човек, когато е постигнал целите си в живота? Намира си нови предизвикателства, може би. И нови хора, с които да ги осъществи. Не вярвайте на тези, които казват, че не се страхуват от старостта! Те живеят с илюзиите на младостта и отказват да приемат промяната. Вероятно и те, като нас, са изгубили ключа към любовта, разбирателството и примирието. Не е страшна старостта. Страшно е, когато няма с кого да я изживееш така, както си мечтал на младини….

14 февруари 2011

Всичко е любов....

Някой ден любовта ще си отиде. Единствената, живата, вечната…Тази, без която не можеш да живееш, да дишаш, да съществуваш. Ще останеш сама, разбита, неразбрана. На границата между Ада и Рая, ще се чудиш дали си жива и защо. Дали не си я сънувала, любовта на живота ти? Тази, която отвори небесата си за теб, разходи те из слънчевите си градини и после те захвърли в пустинята. Една любов, която ти даде всичко и после ти го отне. Боли.Заради болката знаеш, че още си жива.А някъде в дълбините на последните оцелели клетки ще крещят спомените, потъпкани от несправедливите житейски обрати. В сърцето ти ще тлее пламъка на потушения огън. Този, който никога няма да се разрази отново. В душата ти ще е пусто, като морски бряг пометен от цунами. Нищо няма да чувстваш. Тялото ти може и да е физически живо, но душата ти отдавна ще се е преселила в лоното на пълната забрава. Апатия и тишина. А след тях- викове! На отчаяние. На безпомощност. На лудост. Ще проклинаш съдбата. Ще мразиш живота. Ще поискаш да умреш. Няма спасение… Още си тук. Наказана. Необичана. Забравена и нежелана. Колко още можеш да търпиш? Докога ще вярваш? Нима искаш пак да паднеш в коварния капан? Цялата си потрошена, изцедена, пребита. Защо си причиняваш това?! Заклинанията свършиха. Обещанията се изпариха. Вечността достигна своя край. На какво се надяваш? Какво очакваш да се случи? Защо позволяваш на Надеждата да се прокрадва в атрофиралите съдове на сърцето ти? Не я допускай повече там! Изгоря от любов. Но не умря от любов. Изгуби войната. Стана жертва на собствените си безмилостни емоции. Живот сред пепелта? Сиво, скучно, спокойно… Струва ли си? Искаш пак да гориш? Да усетиш топлината на пламъците? Да те уцелят искрите на страстта и да се разбиеш като фойерверки в нощното небе? Още веднъж да полетиш…Останаха ли ти сили? Една звезда ще носи твоето име. Само звездите са вечни. Другото е илюзия. И пресъхналите сълзи, и свитото сърце, и опустошената душа… На дъното си. В мрака няма надежда. В мечтите няма смисъл. Любовта си е отишла безвъзвратно… Защо я търсиш пак? Подаваш ръка към светлината, търсиш края на тунела. Пази се от нея! Бягай далече! Не сънувай горещи целувки и огнени ласки, за да не изгориш в тях. Не вярвай, че влюбените са щастливи. Те са жалки наркомани, дрогирани от собствените си заблуди. Не пожелавай стрелата на дявола! Отново ще бъдеш измамена, изоставена, изстинала… За кой ли път? Животът без любов не е живот? А какво е? Един кратък миг; промеждутък от време между раждането и смъртта. Искаш да го изживееш с любов? Твоя воля! Обичай тогава. Люби силно. Раздай душата си на парчета. Всичко на този свят е временно…. Страданието също. Бъди безстрашна! Гмурни се в дебрите на неизвестността. Отвори сърцето си и се отдай на чувствата, които нахлуват неканени там. Рискувай с любовта! Отново… Може и да се взривиш. И какво от това? Нали затова си живяла….

03 август 2010

Моята любов

Не мога да обичам на инат. Любовта ми не е търговска стока и не става за размяна- срещу ласки, сигурност, придобивки, статус... Отдавна престанах да пресмятам плюсовете и минусите на моята любов. Приех я такава, каквато е- с всичките й трудности и несъвършенства. Любовта ми е дълготрайна, но е минала през хиляди фази и препятствия. Оцеляла е! Напук на зложелателите. Или заради тях- не знам. Имаше мигове на съмнение, нощи на отчаяние, тягостни дни на очакване... Тя преодоля всичко и се оказа по-силна от житейските урагани. Поизмачкана е малко, но е жива! В живота всеки получава това, което заслужава. Не можеш да надхитриш съдбата. За да я срещна, да я запазя и да я имам и до днес- тази неуловима магия любов- означава, че съм достойна за нея. Истината е, че имаше и битки за нея. Воювах, за да я имам, страдах да не я изгубя, молих се, за да я запазя.... "Пазете любовта си!"- това ни завеща кума на сватбата преди повече от двайсет години. Предупреди ни, че любовта има и завистници. Но младостта и дързостта не ни отвориха сетивата за опасностите, които предстояха. Трябваше да се научим да се обичаме след грешките и да можем да прощаваме. Да изградим неприкосновена кула на свят за двама, след като сме сринали до основи старата постройка. Да се научим не да отбягваме, а да овладяваме ударите на съдбата и да запазим спокойствието си. Никой не ни е обещавал вечно щастие. Не предвидихме развоя на съдбата, не бяхме подготвени за бурите, не очаквахме такава болка... Заедно преминахме през огъня и оцеляхме. Имахме защитна мантия- нашата любов. Не се страхувам вече. Не се и съмнявам. Вярвам в силата й. Познавам мъдростта й. Кълна се в истиността й... Вечността може и да не е химера. Моята любов ме води към нея.

Страници