Страници

Показват се публикациите с етикет общество. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет общество. Показване на всички публикации

15 юни 2012

Позитивни парадокси

Не е вярно, че сме негативна нация. Толкова добри новини долитат постоянно до нас, че няма как да не изпаднеш в щастлив делириум. Ежедневно научаваме, че в България няма престъпници. Дори и някой случайно да е бил несправедливо набеден за такъв, тутакси излиза от ареста/затвора и достолепни адвокати ни обясняват, че човечеца е невинен като бебешко дупе! Не е ясно само защо простосмъртния народ не може да оцени райската благодат, в която живурка, ами вечно недоволства от съдебната система и сипе хули по адрес на невинни люде. Съвсем прясна е новината за оневиняването на Вальо Топлото. Вместо да предизвика душевно облекчение, този съдебен казус изригна в почти всенародни ропот и омраза. Крив народ сме си и това е! Така и не се научихме да обичаме бившите си и настоящи управници-монополисти. Нима убягна от погледа на гладния и измръзнал зиме народ факта, че Топлото миткаше с колело, вместо с лимузина и нямаше и спомен от източените милиони? Защо решихме, че милионите му са духнали към Малдивите, като газ в тръбопровода на Топлофикация? То бива недоверие и неприязън, ама нашето си е чиста проба национален хейтърски синдром! И що не вземете да се разходите до Малдивите, та да видите, че там няма офшорки, а само бели хора по бели плажове с шарени коктейли в ръка? Всеки е невинен до доказване на противното! Направо задминахме американците в потвърждаването на тезата за благородството на заподозрени в тежки престъпления. И сега, ако не ни похвали Европа, то кога? Ами то не останаха престъпници в тази държава, бе! Оказва се, че никой не е крал, източвал, присвоявал, фалшифицирал, лъгал, подкупвал, поръчвал, убивал. Другото са само гнусни инсинуации за нажежаване на всенародното недоволство. Едни братя (некръвни), дето отскоро ги издирват също са на път да се окажат туристи на Малдивите. Или Сейшелите. Хората са си отишли на почивка, а тук някой се сетил, че били престъпници! Човек да не смее да напусне страната! Току виж го обявили за общодържавно издирване... Лошото е, че тези благи вести за невинни български граждани идват в изключително неподходящ момент и действат като червено на бик на освирепелия от мизерия народ. А и отдавна се знае, че жегата ни мъти мозъците повече, отколкото е здравословно. Навярно затова подобни радостни съобщения ни изваждат от равновесие за секунди и предизвикват причерняване, гадене и световъртеж. Като прибавиш към клиничната картина системното недохранване, текущите сметки, битовите неволи, на средностатистически нашенец не му мърда колапса. После има да се вайкаме защо сме първи по сърдечносъдови заболявания и ранна смърт... В тия жеги, само като пуснеш новините и те сюрпризират с поредното увеличение на тока, забраната за пушене ти се струва като балсам за изпушилите ни души. Дори от парламента долетя щастлива вест, че ползваш или не ползваш парно, народните избраници щели да гласуват да плащаш, щом имаш тръби в панелката си! Топлофикация не се шегува! И дори това да не ни е първа грижа в рекордните юнските жеги, самата мисъл предизвиква още по-обилно изпотяване и сърцебиене. Ето това се казва негативно мислене. Вместо да се радваме, че Вальо Топлото е невинен, ние се пържим в собствен сос при мисълта за идващата зима и новите небивалици на порно, пардон парно индустрията.... Бивали така, бе хора?! Позитивно мислене трябва на нацията! Стига с това черногледство! Мислете, медитирайте, представяйте си всички райски кътчета на земята, където бихте искали да сте сега и .... проумейте веднъж завинаги, че никога няма да стъпите там! Затова пък новоизлюпените бивши заподозрени за престъпления срещу народа ни със сигурност ще прекарват доста време там и даже може да ви зарадват някой ден с мемоари и снимки на всички тези приказни местенца.... Сега да не вземете да им завидите! Че и това е лоша нашенска черта. Бачкали хората, замогнали се, разпътували се- свят да видят и свят тях да види. Няма лошо. Само че- Видовден дойде! Напук на съдебната система... Най-интересното тепърва предстои!

30 май 2012

Абитуриенти 2012

Изпратихме випуск 2012. Дано порасналите ни деца намерят своя път в живота, дано са щастливи! Баловете постепенно заглъхват, отшумяват виковете, смеха, сълзите и юнашкия купон. Следват делници... И кой, каквото сам си направи в живота. Вярвам в младостта, в нейната решителност и ентусиазъм. Това, което ме влудява е да чета по форумите изказвания на "мъдреците" на нацията, които се възмущават от чалгата, простотията и липсата на акъл у младите. Колко много оплюване отнесоха днешните младежи! За това, че били прости, че нямали вкус, че се обличали безобразно, че не знаели да се веселят, че са алкохолизирана и дрогирана паплач...... Даааа. И тук следва да запитам тези критикари, бъкащи от ум - кой отгледа това поколение? Вие какво наследство им оставихте? Кой превърна милата ни родина в разграден двор, приличащ на кочина; чий блестящ ум срина държавата за 20 години и принуди тези деца да растат сред разруха, беднотия и повсеместна простотия? Не сочете с пръст другите за неща, които сами си сътворихте! Кой избираше управниците си? Кой окраде всичко, до което можа да се докопа? Кой разруши образователната система? Кой потъпка законите и срина съдебната власт? Абитуриентите ли? Я си помислете пак! Това са децата, родени в зората на демокрацията, изградена от шепа лумпени и корумпирани престъпници. Същите тези, които сега сочат децата ни с пръст и високомерно ги обвиняват във всички грехове на земята. Какво направихме ние, за да имат децата ни по-добър живот? Какви ценности им предадохме? На какво ги научихме? И наистина ли сме толкова умни, за колкото се мислим, след като позволихме да ни вкарат в една кошара с действащ див капитализъм? Децата видяха битката ни за оцеляване. Те споделяха страховете ни за утрешния ден. Те се оглеждаха в безпътицата в очите ни.... Те имаха един безумен модел за подражание, наречен хаос, лъжи и пари. Примерът на възрастните... Това е нашата действителност. Това е България от 20 години насам. Държава, която толерира престъпниците и поощрява разрухата. Неслучайно сега и ни тресе. Ами да тресе! Дано се срине всичко гнило, прокажено, фалшиво... Да стане на пепел! Ако Бог е с нас, може и да възкръснем от пепелта. За да имат децата ни по-добър живот... А на всички зложелатели и възмутени блюстители на морала ще кажа- вие кога за последно се изкъпахте? Нямате пари за ток и вода, нали? И затова пестите от баня и тормозите останалите си съмишленици в градския транспорт със зловонна душевна и телесна смрад. А тези, които ви измамиха и се плицикат в перлени джакузита ви се присмиват и сочат с пръст децата ви. Били прости и неграмотни. Обличали се като проститутки и сутеньори. Родителите им били още по-тъпи, че теглили заеми и правели панаири. Всички вие, които сте над тези неща, които се имате за умни, цивилизовани и образовани- чиста ли е съвестта ви? Кой ви дава право да съдите младите? На тях им предстои тежката задачата да изринат боклуците, които им завещахме, да изчистят свинщината, в която ги захвърлихме и да имат сили да изградят нещо стойностно, ако не за себе си, то поне за техните деца.... Жесток жребий! Много грехове имаме пред днешната младеж. Но върха на наглостта е да им се присмиваме. Всъщност ние се присмиваме на себе си. А бихме могли да сведем глави, да се разкаем за грешките си и да се помолим младите да успеят да се справят в този безумен свят, който сътворихме за тях... Ако и това не можем да направим- надеждата остава в природните стихии. Една девятка по Рихтер сполучливо ще срути целия този цирк и завинаги ще изтрие самодоволните усмивки от лицата ни. Майка, обърнала се срещу децата си не я чака нищо добро... Смейте се, ако ви стиска!

10 април 2012

Сатурнови сметки

В Сатурнова дупка съм. А може и да е яма. При всички случаи има планетарна намеса- иначе защо ми гръмнаха бушоните? Денят ми започва чудесно- кафето ухае прекрасно, лятото ме зове. Хвърлям едно око в огледалото и констатирам, че изглеждам що-годе добре.Не се терзая дълго какво да облека, защото и без това нямам голям избор. Затова пък си спестявам притесненията да си подновявам гардероба на всеки нов сезон. Нося си старите дрехи с усмивка и винаги влагам частица индивидуално творчество. Така се отличавам от тълпата.Не всеки би се сетил, че от зимното бельо става оригинално лятно бюстие. Пестя пари от дрехи и успявам да закърпя домашния бюджет. Неведнъж са ми казвали, че имам богато въображение. Така е. Артистична натура съм и не изпадам в баналности. Приятелките ми се оплакват, че мъжете им не били романтични. Зависи как подхождаш към тях. Мъжът ми отдавна свикна да вечеряме на свещи и даже се дразни от силно осветление. Хем романтично, хем икономично. Така спестяваме разходи и за ток. Семейството ми отдавна е запознато с принципите на суровоядство- то. Неслучайно в Холивуд всяка втора звезда дъвче моркови и се усмихва бодро. Защо да изоставаме от тях? Хем се вталяваме, хем сме със свеж тен. Пестим и от храна. А когато дъщеря ми се запъти за сетен път към банята й припомням, че прекомерното къпане изсушава кожата и води до преждевременни бръчки. Дори и при млади хора. Косата й била мазна? Ами то е от хормоните в пубертета. И докато позатихнат, използваме научен подход- поръсвам скалпа й с бебешка пудра, разресваме косата и тя заблестява все едно е мита със скъп шампоан и балсам. Така детето пести и козметика, и вода. Освен това не се трови с химия- знае ли човек какво слагат в днешните препарати за къпане? Баба й като си е мила косата с хума и жълтък да не би да е оплешивяла? Напротив. И досега има буйна грива. Синът ми ме кара да се боядисвам, за да изглеждам по-млада. Въпрос на гледна точка. Аз и така си младея. Някои дават луди пари, за да им направят бели кичури, а аз си ги имам от природата. Натурално. У дома не се консумира алкохол и не се пуши- в разрез е с природосъобразния ни начин на живот. Успях да убедя всички членове на семейството в ползата от ходенето пеш. Хем не те блъскат в градския транспорт, хем печелиш две кофички кисело мляко срещу спестеното билетче. И полезно, и благотворно за бюджета. Кола нямаме и при цени на бензина това си е истинска благословия! Непрекъснатото движение отменя нуждата от висене във фитнес залите. Та кой нормален човек би се чувствал комфортно, дишайки потта на десетки фитнес-маниаци? Сигурно се чудите как се развличаме без да се охарчваме? И това съм го измислила. Лятото правим основен ремонт на апартамента почти без пари. Синът се занимава с дърводелство и прави страхотни шкафчета, столчета, масички. Все едно сме с нова мебелировка. Дъщерята шие, преправя и прекроява и сме с нови пердета, калъфи и тапицерия. Съпругът без затруднение изкарва кухнята на балкона и прави от двустайното жилище тристайно. Наесен се чувстваме отлично- все едно сме в нов дом. Дойде ли зимата практикуваме моржуване- древен ритуал за каляване и подмладяване. Съответно нямаме проблеми с цените на парното. Абсолютно независими сме и от инфлацията. Доказали сме, че можем и без храна, и без вода, и без ток и парно, и без транспорт. Начинът ни на живот изключва цял куп болести на цивилизацията- затлъстяване, диабет, високо кръвно, депресия. Съответно не се налага да висим пред НЗОК за скъпи лекарства. Телевизия не гледаме и не четем вестници. Така подържаме добро настроение, здрава психика и оптимистична нагласа. След като всичко ми е наред, навярно се питате защо тогава съм в Сатурнова дупка? Ами, децата ме ядосаха. Пак иде лято и вместо да подхващат работа, те взели, че се размечтали- за море, планина, екскурзии...Ей такива глезотии. Знам, че е от пубертета, но въпреки това се нервирах. На нищо ли не съм ги научила досега? Искат екскурзия? Готово! Още утре ги командировам на село при нашите. Там, сред красивите планински пейзажи, да хващат мотиката и да действат. Че то след лятото пак ще дойде зима и ще искат да хрупат моркови. А тях все някой трябва да ги посади, нали?

06 юни 2011

Звездна приказка


Иванка пристигна в столицата на 18 години- неграмотно, но усмихнато селско девойче с голями планове за бъдещето си. Първо си смени името- Иванка беше твърде обикновено име за необикновения живот, който й предстоеше. Предпочете да се назовава Станислава Станиславова, трето поколение софиянка, от богат и елитен столичен род... Едва ли някой щеше да тръгне да проверява биографията й, когато покори хай-лайфа. Истината е, че мисията се оказа трудна, макар и не невъзможна. Поради липсата на образование и почти всякакъв интелект, Слава се насочи към най-лесно достъпното средство за промяна на имиджа- парите. Не че ги имаше, но знаеше как да си ги набави. За целта се сближи с няколко заможни балъци, съдра им кожата и ги заряза да ближат рани и да сънуват креватните й подвизи. Да, парите й бяха нужни, но те не бяха самоцел. Слава се целеше нависоко. Искаше престиж, слава, социален статус, богат съпруг и обществено признание. Амбициите й не познаваха граници, а целта оправдаваше средствата. Момичето положи нечовешки усилия в постигане на заветната си мечта. След дългогодишно висене по всевъзможни барове и клубове за богаташи попадна на добра находка- млад, прилично изглеждащ бизнесмен, който не беше безразличен към прелестите й. Тук трябва да вметнем , че визията на Слава нямаше нищо общо с вида на Иванка. Младата жена беше усвоила до съвършенство умението да виси по цял ден в салоните за красота, да пазарува само бутикови дрехи и да се появява в обществото в целия блясък на новия си, лъскав имидж. Обектът на нейните чувства не можеше да остане безразличен към такава първична красота и маниери. Слава обожаваше да се появява в скъпарски издания и се скъсваше да дава интервюта за цените на тоалетите й, бижутата й и шопинг екскурзиите в Дубай... Надяваше се хората да й се възхищават и поне мъничко да й завиждат. Та нима тя не бе постигнала “американската мечта” на родна земя? Според ограничените й представи за живота едва ли имаше някой, който да не мечтае за лукс в неограничен вид. С надеждата да не изглежда прекалено елементарна в очите на хората, Слава си купи и диплома- за всеки случаи. Някои недобронамерени хора понякога я питаха за образованието й, но тя бързо и умело отклоняваше темата към поредната си шопинг бомба и щедро разтваряше вратите на гардероба си. А там беше като в покоите на Шехерезада- тузарски дрехи с петцифрени суми в евро. След години, ако напълнееше безумно, винаги можеше да ги разпродаде и с взетите пари да изгради модерни сиропиталища в цялата страна. Но- напълняването засега се отлагаше. Тя беше млада, красива, стройна и в разцвета на силите си. И искаше само най-доброто от живота. Защото го заслужаваше. И, разбира се, го получи. Омъжи се за своя избраник ( след като го разведе ) , роди детенце и заживя като в приказките. Оказа се, че бохемският живот й е в кръвта. Занизаха се бляскави и показни дни. Като всеки човек и Слава имаше своите проблеми- дали на следващото парти да облече роклята на Гучи или на Диор? А, може би, щеше да е по-добре да отскочи до Париж и да си купи нещо от новата колекция на Шанел? Трудно се взимаха подобни решения сред такова изобилие от фешън съблазни. Ами бижутата? Как най-добре да ги комбинира, за да покаже на всички, че имаше по много и от всичко без да изглежда кичозно? Сложни дилеми... Знаеше, че родените аристократи не парадират с богатството си, но все пак тя си беше от село и не виждаше причина да не се изфука с придобивките си. Какво пък толкова- нека хората да знаят, че и у нас може да тънеш в охолство без да си потомствен аристократ. И че с упоритост всичко се постига. Като добре възпитана дама Слава мълчеше по въпроса за произхода на семейното богатство. Ако много я пришпорваха за отговори, тогава мъдро отвръщаше, че работата му е майката! Работиш и забогатяваш. Така е в цивилизования свят, така вече беше и у нас. Нищо не идва даром! За съжаление, обаче, бедните й съграждани не й повярваха. Не само, че се усъмниха в думите й, ами си позволиха и да я заплашват. Слава се уплаши. Семейният съвет се събра и седна да умува какво да прави. Не искаха да са поредните жертви на злобни куршуми. Биха могли да емигрират. Само че там никой нямаше да се впечатлява от тях. Щяха да са част от тълпата и никой нямаше да се вълнува от марката на обувките й. Каква трагедия! Тогава накъде? И точно в този момент й хрумна гениална идея. Обратно на село! Хем нямаше да могат да я открият в затънтения край, хем пак можеше да се разхожда из полето с роклите на “Гучи” и да се фръцка пред кравите и овцете. Там, далеч от завистливи очи, можеше да запази спокойствието на семейството си и да се радва на придобитите с къртовски труд житейски награди. Да, родното село щеше да я спаси от деградиралото хайлайфско общество. За първи път в живота си Слава беше благодарна, че е от село. Неслучайно казват, че човек не трябва да забравя откъде е тръгнал и винаги да знае кога е време да се завърне към корените си.

03 юни 2011

Децата и доброто


Пребито дете в „Пирогов”. Друго убито от майка си, защото плачело. И стотици други „неизвестни” деца, подлагани на ежедневен физически и психически тормоз от родителите си. За тях може и никога да не научим. Какво стана с прословутата любов на българина към децата му? Къде изчезна обичта и добротата? Защо ги замести насилието и агресията? Какво става вътре в най-малката клетка на обновяващото ни се общество? И защо от всички тези промени страдат децата- най-беззащитните?
Преди време седмокласнички пребиха своя съученичка посред бял ден пред дома й. Била “изпортила” друго момиче, че пуши трева и откровението й костваше комоцио, множество физически и най-вече душевни рани. Наскоро младежи пребиха съученика си заради момиче... Което неизбежно повдига за сетен път въпроса за детското насилие и жестоката агресия, която избуява у подрастващите. Следват анализи, риторични въпроси, психологически обяснения.... И като всяко чудо у нас- след три дни случката се забравя. Така, както почти забравихме за удушвачките от Пловдив, за накълцаното момче от Перник, за разфасования абитуриент от Западен парк, и други свирепи ужаси на ежедневието. А може би е по-лесно да ги забравим? Фактите обаче остават и са безмилостни: деца бият наред, крадат, убиват. И дори не се чувстват виновни. После учители, психолози и родители, по стар български обичай, започват да си прехвърлят парещата топка за вината и никой не иска тя да остане у него. Явно ничия съвест не е готова да понесе отговорността за тези пъклени деяния. И все пак- възпитанието започва от семейството. То е в основата на емоциите, които малкото човече “попива”, придобива и възпроизвежда. Напоследък наблюдавам странни гледки в градинката пред блока. Млади майки, захапали цигари и изнервени до краен предел, крещят истерично и пердашат за щяло и нещяло невръстните си отрочета. Току-що проходило бебе отнесе ритник, че паднало в калта и се изцапало....Друго получи два шамара, че се е напишкало, а младо момиче опищя махалата, че не можела да си изпуши на спокойствие цигарата, притеснявана от невръстния си син?! Долетяха изрази като “махай се!”, “ще те смачкам!”, “изчезни, тъпако!” и прочие недостойни реплики за всепрощаващата майчина любов. Сигурна съм, че животът на тези млади майки не е лек. Вероятно имат финансови, семейни и други проблеми- като всички хора, между впрочем. Позволих си да кажа на една повторно разведена съседка, която познавам от дете, че дъщеричката й не е виновна за личните й неудачи и да не си изкарва яда на нея. Младата жена ме изгледа странно и поясни, че именно заради малката нямала личен живот- понеже бабите не искали да я гледат. А нима са длъжни?! И това детенце яде бой за глупости, а вече и заеква... Питам се: как ли ще изглеждат тези деца след десет години? Кого ще виним , когато и те започнат да удрят и да се държат грубиянски? Какво ли ще кажат майките им тогава? Дали някога ще проумеят, че децата им копират тяхното поведение и прилагат точно тези модели на общуване, които са получили през първите седем години? На кого ще се сърдят майките тогава? Дали ще помнят своите крясъци и шамари или ще махнат с ръка и ще отсекат, че е от пубертета? Ще си спомнят ли как са ритали бездомните животинки пред ужасените детски очи, когато техните тийнейджъри бесят улични котки и газят кучета? Или и това няма да им направи впечатление? Ами, ако после тези деца убият и човек? И тогава ли ще е виновна държавата, училището, лошите приятели? Не, уважаеми родители. Възпитанието започва у дома и продължава цял живот. Каквото посеете, това ще пожънете. Щом не можете да се отървете от егоизма си и прехвърляте житейските си неудачи върху крехките детски рамене; щом си изкарвате яда от любовните си несполуки върху невръстните главици- нищо добро не ви очаква след време. Пренебрежението на детето към вашите викове и забрани ще е най-малкия проблем. Нищо чудно агресията да се насочи и към вас. Да, трудно е да признаеш, че си се издънил в най-важната мисия: да бъдеш родител. По-лошо е, че потърпевши ще са и хора извън “задружното” ви семейство- невинни и непознаващи ада на домашния тормоз. Как се живее със съвестта, че си отгледал престъпник? Не искам и да знам! Знам само, че децата не се раждат лоши. Ние ги правим такива. А насилието винаги ражда насилие. Замислете се върху това следващия път, когато вдигнете ръка срещу невръстния ви наследник. И не го правете!

28 май 2011

Жени и породи


Трудно е да опишеш една жена. Българката през вековете се е променяла, за да се адаптира към околната среда и е притежавала различни качества, необходими за оцеляване в съответното време. Ако преди 50 години на дневен ред са били добродетели като скромност, доброта и всеотдайност , днес се появяват съвсем различни изисквания към жената. За да не прозвуча твърде носталгично ще отбележа, че и днес има много работливи и кротки жени, отдадени на семействата си и загрижени за близките си. Жени, съхранили своята идентичност, въпреки агресията на новото време. Тревожа се за другите, „лошите” момичета и за тяхната представа за женственост. Отворете кое да е списание. Веднага изскача нечий задник, който е „най-„, последван от поредния силиконов бюст и издути джуки. Под картинката може да прочете с коя марка дрехи се облича въпросната дама и откъде пазарува. Критериите за красота днес са потресаващи. Почти нищо не се оставя на въображението, а за младите жени голотата е трамплин към успеха. Не е тайна, че ако се съблечеш на правилното място и пред подходящия човек те очаква звездно бъдеще, слава и бесен шопинг! И те напират да се напъхат в тези групички, които ще им гарантират въпросния успех. Било то като манекенка или моделка, мечтата на съвременните момичета е бърза слава, пари, успех и богат мъж. Чалгата ги подведе да мислят, че това е новата религия, която ще ги отведе в бляскавия рай на нощните заведения, скъпите коли и богатите чичковци. Тъжно и жалко е да видиш младо момиче, накипрено като уличница да се овърта около поредния чичко-паричко. Конкуренцията е безмилостна, жестока. Всички средства са позволени, за да опетниш и очерниш името на съперницата за сърцето на баровеца. В публичното пространство се започва една тежка словесна атака, подхвърлят се нецензурни думи и обиди по адрес на някоя с претенции за слава и охолен живот. В разни интервюта млади, изгряващи актриси на по 20 и няколко години споделят без притеснение, че не помнят точния брой на връзките си, защото са били много и се пъчат със сексуалните си постижения. Кой ли се интересува от това? И това ли е новото мерило за успех? Дали точно тези момичета няма да изчезнат от сцената точно толкова бързо, колкото са се появили на нея? За тях класиката в жанра са вече „бабички”, които трябвало да се пенсионират и да блеснат те, младите, нахалните и ужасно бездарните. Понеже и дума не става за талант, интелигентност и обща култура , тези момичета се скъсват да обясняват каква кола карат и къде пазаруват. На екрана или на сцената стоят смешно и недодялано. Всичко в тях е фалшиво- от таланта до поведението. Излъчват една отблъскваща простота и остават горчив привкус у събеседника. Защо ли отгледахме такива деца? Консуматори, безпардонни и алчни същества, които са готови да продадат душата си на дявола за своята пет-минутна слава. По-тъжното е, че тази порода БГ жени са кухи отвътре и никакви силиконови пълнежи не могат да скрият този очебиен факт. Достатъчно е само да си отворят устата и потъваш вдън земя от срам. На тях, обаче не им пука. Сексът за тях е разменна монета, а не висш акт на любов и интимност. Продават се срещу съответната сума- някои по-скъпо, други по-евтино…. Проституцията като начин на живот пусна своите корени в новата ни демокрация и опримчи с пипалата си доста девойки. Подведе ги с лекия живот и лесните пари. Но по-страшното е, че облада душите им и ги омагьоса в порочния кръг на дрогата, разврата и ги осакати за цял живот….Какви жени ще бъдат те, какви майки ще станат? Как ще успеят да се смилят над болните и бедните, над тъжните и изоставените? Как ще си върнат душата? Страшно ще е, когато един ден се изправят пред тези въпроси, а отговорите ще са потънали безвъзвратно в бездната на пропиляната и поругана младост…..

12 април 2011

Пир по време на криза


Милионерите у нас са важни и значими особи в собствените си очи. Появяват се в обществото с префинени маниери, които биха засенчили и най-великите холивудски звезди. Тоалетите им са винаги от последната колекция на „Версаче” или „Армани”, а на непросветените задължително се съобщава цената на въпросното творение на модата. Иначе как ще знаем, че роклята струва хилядарки в евро? Все си мисля, че би било по-удобно за заинтересуваните да не се сваля етикета от дрехата- така ще знаят и марката, и цената без да се налага господата да разясняват постоянно из медиите колко пари са дали за една официална рокля. Но- това си е приоритет на богатите и мен лично не ме вълнува. Щом имат възможност и желание- нека се обличат, както искат. Обаче- отскоро в демократичната ни общност се заговори за благотворителност. Нещо, с което богатите им събратя отвъд океана са запознати отдавна и прилагат на практика без много шум. Те знаят, че който има много, трябва и да дава на бедни, болни и нуждаещи се. Много от западните величия спонсорират болници и различни проекти за лечение на рак, спин и други тежки болести. Може би защото са разбрали, че са простосмъртни, въпреки богатствата си и някой ден може да изпаднат в подобна беда. Тогава парите няма да им свършат особена работа. Здравето не се купува с пари и, рано или късно, всички си отиваме от този свят. А към ковчезите няма пришити джобове, за да си отнесем спестеното на оня свят. Целта на парите е да се въртят. Колкото повече са в обръщение, толкова повече има- за всички. Не знам колко време ще е необходимо и на нашенските богаташи да осъзнаят тези прости житейски факти. Как иначе да си обясним явлението, че десетки милионери, събрани на благотворително парти събрали едва 25 000 лева за десет болни дечица! Сякаш парите от една маркова рокля могат да излекуват десет деца! И то- дарени общо от всички присъстващи! Невероятно! Мисля, че има още много да се учат на милосърдие и благоприличие родните милионери. Като че ли по-безобидния вариант би бил нищо да не дадеш, отколкото да даряваш сума, равносилна на подигравка с участта на отчаяните семейства на страдащите деца. Сигурно многото пари променят хората. Свидетели сме на това как много от тях залитат по материалното и се втурват да пазаруват най-новото и най-скъпото от милионерските среди с бясно темпо. Дали това им доставя удоволствие наистина или просто е желание да покажеш на хората с какви неограничени възможности разполагаш? Няма как да знам отговора, а и, честно казано, не искам да знам. Не искам да съм на мястото на българските милионери и не желая да разбирам начина им на мислене. Безспорно ни дели огромна пропаст във вижданията ни за живота. Парите са необходими на хората за нормално съществуване. Но истински богатият човек е този, който има отворено сърце за човешкото страдание и достатъчно голяма душа, за да помогне на някой в беда. Безкористно. А за това понякога дори не трябват пари.

18 март 2011

Новите момичета


Бяха три приятелки. Млади, умни, красиви и талантливи. И, за добро или за лошо, амбициозни. И трите вярваха в щастливата си звезда.
Ани беше много музикална. Мечтата й да пее я отведе отвъд океана. Зад гърба си остави хиляди неизпети родни песни, родители, приятели и любим. На 20 години животът беше пред нея. Америка я прегърна в необятната си шир и... не пожела да я върне. Ани стана певица, омъжи се за американец, роди дете и сви гнездо в новата си родина. Връзката си с България поддържаше чрез интернет и телефонни разговори.
- Липсвате ми. Обичам ви! – казваше всеки път на родителите си в слушалката, но не възнамеряваше да се връща. Там се чувстваше добре. Вярно, че синът й не говореше български и познаваше тукашните си роднини само от снимките, но имаше по-важни неща от това. Ани беше спокойна за бъдещето му. Като майка, това я удовлетворяваше и донякъде прикриваше носталгията. А песните? Вече пееше само на английски... Единствено под душа си тананикаше понякога “облаче, ле, бяло”.
Ели завърши с отличен архитектура в София. След дълго обикаляне в търсене на работа, попадна в проектантско бюро. Одобриха я, дадоха й работата и.... заплата от 200 лева. А наемът за квартирата й беше 250 лева. Веднъж спомена за това разминаване в тарифите пред шефа си, надявайки се да получи разбиране и увеличение на доходите си. Шефът й обеща да “уреди” нещо по въпроса, но поиска да излезе с нея. Намираше я за красива и не виждаше защо трябва да тъне в мизерия. Можеше да има всичко в комплект с него- 50-годишният, женен мъж. Ели не пожела да стане метреса. И понеже знаеше английски, замина с еднопосочен билет за Австралия, пък... “каквото сабя покаже!” Вярно, че започна работа като чистачка, но три години по-късно проектираше сгради в австралийска фирма, радваше се на уважението на колегите си и на новия си годеник. Предстоеше й сватба, покупка на дом, а защо не и бебе? Дори през ум не й мина да се завърне в България. Беше удовлетворена от живота си, а щастието намираше в дребните неща- слънцето, океана, небето... Изпращаше пари на родителите си, но мисълта за дома все повече избледняваше на фона на австралийската синева.
Таня мечтаеше да стане художничка. Имаше и талант- поне така казваха учителите й. За нещастие, баща й почина по време на следването й, а майка й получаваше само инвалидна пенсия. Нямаше кой да плаща таксата й за обучение и се наложи да прекъсне образованието си. Издържаше се сама- беше и келнерка, и бавачка, и продавачка. Но душата й искаше само едно: да рисува! Поканата от Ани да й гостува в Америка, й дойде като манна небесна. Тръгна без много да му мисли- нямаше какво да губи. А птичето на щастието само я намери и кацна на рамото й. Докато разглеждаше картинните галерии в Ню Йорк, се запозна с известна тамошна художничка. Нататък нещата се развиха като по сценарии от холивудски филм. Откриха таланта й, получи стипендия за университет, оферта за работа в сферата на изкуството и... животът й влезе в своя коловоз.Беше щастлива. Чувстваше, че владее съдбата си, а не се носи по течението. Само нощем си поплакваше скришом, когато я налегнеше носталгията за дома. Но- не биваше да се оплаква. Предстоеше й самостоятелна изложба на свои картини и Таня се вълнуваше ужасно. Единствено съжаляваше, че майка й нямаше как да дойде да я види. Знаеше, че щеще да се гордее с нея...Само че мама бе далече, а мечтата й се сбъдваше на друг континент. Така е – изкуството искаше жертви...
Ани, Ели и Таня. Това са те- новите момичета. Умни, образовани, красиви. Съчетаващи в себе си всички ценни качества на българката от едно време, та до днес. Напористи, като всички млади, но и трудолюбиви. Безкомпромисни към наложените “демокротични” стереотипи, но и интелигентни. Готови да се лишат от някои временни удобства, но не и да се откажат от крайната цел. А именно- честен и спокоен живот, добро бъдеще и сигурност за децата си. Какво повече да иска една млада жена?
Мили момичета, бъдете щастливи! Вие го заслужавате! Радваме се, че ще прославите България по света с вашия талант, но ни остава горчивия привкус в устата от риторичния въпрос: Можеше ли това да стане и у нас? А за сълзите на хилядите майки, изпратили в странство рожбите си, се страхувам да говоря...
Нима има нещо по-тежко за един народ от това да прогонва децата си навън и да обрича родителите им на самотни старини?
С какво заслужихме незавидната си участ? Кой ще ни каже?....

13 март 2010

Провокации


Ежедневно съм подложена на провокации. Предлагат ми пари срещу услуги, искат ми пари срещу услуги, опитват се да ме корумпират на всички важни и маловажни инстанции. А, не! Няма да се дам. Ненавиждам лъжата и се опитвам да живея според Божиите канони. Така и правя от доста време, но за съжаление не успявам да свърша никаква работа. Понеже отказвам да ме провокират и корумпират. Най-тежко е положението в общините, където за един нищожен документ можеш да си изгубиш половин ден, ако не бутнеш някой лев на намръщената служителка. И тутакси въпросната хартийка се появява, като с магическа пръчица от дълбините на бумагите. При джипито направленията за специалист са свършили още предния месец за половин година напред. Ха, боледувай, де! Ако ти стиска….Но- стискайки една банкнота ще се удивите как портите на Хипократ моментално се отварят и стават чудеса. Не са подкупни докторите- просто хартийките за направления са кът и затова с предимство са най-нуждаещите се. Пардон, най-дашните. Пенсионерите, безработните и социално слабите да си търсят алтернативни методи на лечение….И да хващат гората- за билки, разбира се. На изключителни изкушения се натъкнах, докато преподавах езика на Шекспир в един полувисш институт. С радост проследявах близките взаимоотношения студент-преподавател, докато не осъзнах, че въпросните отношения са чисто….търговски. И тогава се видях в ужас. Като заваляха едни предложения, бедна ви е фантазията…. За да не ви досаждам, ще спомена само най-фрапантните. Пристига един добре облечен бизнесмен в кабинета ми и ми предлага работа в казино на столичен хотел за мен и близките ми, тлъсти бакшиши и безплатни вечери за година напред- срещу скромната тройка в студентската книжка на неговото протеже. Въпросното девойче, което вероятно отговаряше за румсървиса в хотела на господина не се беше явявала нито веднъж в час и дори не знаеше , че изучава английски…..За съжаление, нямам влечение към хазарта и не се изкуших от офертата. Друго момче, което на няколко пъти се молеше за заветната тройка накрая ме пресрещна на паркинга и в прав текст ми предложи четири чисто нови зимни гуми за раздрънкания ми Форд- за да не се пребия по пътищата. Работел в гараж и имал възможност да открадне гумите! Благодарих учтиво и отказах, въпреки че с една месечна преподавателска заплата беше изключено да се сдобия с гумите….. И последната оферта, за която мъжът ми и до ден днешен не ми е простил, че отказах беше през гладната Виденова зима. Телефонът звънна рано сутринта от провинцията и развълнуван баща ме уведоми, че тръгва към столицата с едно прасенце и чувал фъстъци за мен! Побеснях! Казах му, че съм вегетарианка и го посъветвах да вложи енергията си в насърчаване на сина си да заляга над учебниците……”Ама, да ви донеса поне фъстъците?”, упорстваше човека, докато не затръшнах телефона. Мъжът ми само ме слушаше и му течаха лигите при мисълта за върнатото прасенце. Той си е месояден и постъпката ми му се видя безобразна. Къде ти прасенца в купонната система в зората на демокрацията?!
Напуснах института след няколко години. Много неграмотност ми се събра от младежите и слаби педагогически похвати от страна на колегите. С две думи- загубена кауза. Капката, която преля чашата беше назначаването на невежи хора за даскали. Голям резил, но те не разбираха така нещата….Вече почти не останаха преподаватели във въпросното учебно заведение, а последно видях шефката си по телевизията да се възмущава от ниската си заплата по време на учителските стачки. Тя, която не смогваше и една задача да реши на дъската пред студентите…. Пълна мизерия!
Та- за провокациите. Моят съвет към вас, ако позволите, е да не им се поддавате. До нищо добро не водят. Пък и лакомията никога не е довела до успех. Трудно се изкушавам вече. Все някъде трябва да се прекъсне порочния кръг на „вземане-даване”. За да не ни е срам пред бъдещите поколения…и пред славното ни минало. Дали?....

10 януари 2010

Живот втора употреба


Превърнахме се в държава втора употреба. Караме коли втора употреба, пазаруваме мебели, дрехи, обувки втора употреба. Вместо да си купим нещо ново, ние си прибираме у дома употребяваните стоки и ги вкарваме в директно КПД ( курс на повторна далавера) . Навличаме гордо носените гащи и пет пари не даваме за хорското мнение. Търговията просперира, заради изтънелия ни джоб. Да сте виждали наскоро пенсионер в магазин за обувки, например? Откъде 50 лева за нови обувки? Какво да яде после? Цървули ли?! Даже излезе новина, че вече се продавали и…бюстове втора употреба! Подменяме си чарковете с употребявани такива и си живуркаме сред демокрацията, дето също е втора употреба….Вижте правителството- всяко „ново” е добре познатото старо. Има и политици втора употреба. Употребят си веднъж властта, а като видят, че има още за прибиране, карат втори тур. Абе, прибрано племе сме ние, българите. Нищо не бива да остава неприбрано- това земи, това фондове, предприятия, стопанства, институти, - всичко се „бракува” и се препродава срещу жълти стотинки. Нали е втора употреба? Купуват ги обикновено най-закъсалите- слугите на народа. Тези, които са дали клетва да служат безкористно на хората. Бедняшка работа! Вместо да отиде на Бахамите и като европейски гражданин да си закупи вила там, сиромахът е принуден да си напазарува бълващия от радиация Кремиковци, дето никой не смее да припари там. За да не изгърми в поредната корупционна сделка. Тъжно и несправедливо. Имало било инфлация… Хайде, де! На какво? Продадохме на безценица държавни гиганти, а сега се тръшкаме, че поскъпнали доматите. Голяма работа! Без домати може. А без ток, телефон, вода, горива? Как се кара на ток втора употреба? Ами, лесно. За 80 стотинки получавате 6 часа топлина, уют и романтика. Нарича се свещ. И няма опасност да ви гръмнат уредите втора употреба при първата градушка, дето зачука. Превърнахме се в хора втора употреба…. Образоват ни като такива, лекуват ни сякаш сме опитни мишки, пласират ни на пазара на труда, където работим за Бог да прости, а после ни вкарват в разни статистики за намалялата безработица…. Чудна работа. Само едно ме притеснява- дали и мозъците ни вече не са втора употреба?

07 януари 2010

Необикновени хора


С баба Тинка се запознах преди година в едно китно родопско градче, където участвах във възстановяването на местната църква. Жива, пъргава жена, въпреки своите 82 години, тя отговаряше за поддръжката на църквата. Живееше сама в малка къщурка до самата църква и сутрин отключваше портите на светата обител, вечер ги заключваше, продаваше свещи и почистваше вътре след някоя по-голяма литургия. Впечатли ме със своята жизненост и оптимизъм. Беше винаги усмихната, никога не се оплакваше от болежки и непрекъснато помагаше на някой. Жилава българка от тази порода, която май вече е на изчезване, но за щастие все още се среща по селата и в малките градове. Баба Тинка никога не показваше признаци на умора или досада. Ръцете й бяха загрубели от полската работа- сама си гледаше градината- зеленчуци и цветя и винаги ми носеше свежи букетчета, когато отивах в града. Работеше безвъзмездно и в двора на църквата- садеше здравец, прекопаваше растенията и ги поливаше в сушите. Такъв й беше денят. Една вечер останах да пренощувам при нея и седнахме на сладка приказка. Почерпих я с вино, защото имах рожден ден, а тя на свой ред ми подари идна прекрасна икона. В компанията й се чувствах добре. Излъчваше толкова много позитивна енергия, че не можах да се сдържа да не я попитам откъде черпи тези сили и вдъхновение за живот. Предполагах, че има семейство, въпреки че не бях виждала никой да се вясва в къщата, докато ходех там. Ето какво ми разказа тя, без сълзи и излишен патос.
- Бог ми даде дълъг живот, за което съм Му благодарна. Но ми прати и много изпитания. Той си знае защо. Бях много млада, ненавършила 30, когато останах вдовица с две малки деца. С много любов и лишения успях да отгледам сина си и дъщерята, да ги изуча и да им дам път в живота. Пораснаха добри деца. Когато синът ми се задоми бях много щастлива. Родиха им се две момченца и тогава наистина се почувствах като галеница на съдбата. Но после дойде лошото. Синът ми загина в автомобилна катастрофа. Нямаше и 30 години...Не бях на себе си от мъка. Ако не беше дъщерята и внуците, сигурно щях да полудея. Но казват, че едно зло никога не едва само. Имало е сърце още да пати. Три години по-късно дъщеря ми се разболя от рак на гърдата и си отиде за няколко месеца. Беше само на 33…Идеше ми да вия от мъка и да проклинам целия свят! Защо Господ ми причиняваше това? Лягах и ставах с тази мисъл, но Бог мълчеше. Никому нищо лошо не бях сторила, но приех, че това е моята съдба и трябва да си изживея живота така, както Той е пожелал. Започнах да се занимавам с църквата, да се опитвам да помагам на хората, които идваха тук- всеки със своите си мъки и проблеми. Най-голямата ми радост беше, когато внуците идваха лятото и се навъртаха около мен. Много им се радвах. Пораснаха чудесни мъже. Но вече по-рядко идват насам. Имат семейства, работа. Разбирам ги. Всеки си има своя път в живота. Какво да правят тук? То почти не останаха млади хора в града. Няма работа, няма пари. Как да живеят тук и с какво да хранят децата си? Нищо, така е трябвало. Моля се на Господ да им дава здраве, друго за себе си не искам. В църквата идват много хора от околните села и градове, някои и от по-далеч. Казват, че местността е лечебна. Не знам, но с очите си съм виждала как болни деца оздравяват и се изправят на крака. Какво по-голямо щастие за един родител от това да види детето си здраво? Затова тази църква трябва да я има. Моята мисия е да се грижа за двора , за чистотата и да приемам хората. Мисля, че така им помагам. Затова не се оплаквам. Е, болят ме костите понякога, ама не е страшно. То е от годинките…..
Баба Тинка се разсмя- с нейния си звънлив смях, който никога не можеше да издаде какво й беше минало през главата. С вярата си в Бог, с неизменния стремеж да върши добро, тя бе приела съдбата си като малък откъс от великата вселенска промисъл и всеотдайно даваше своя принос за осъществяването й. Така, както можеше.
Когато си помисля колко пъти се оплакваме за щяло и нещяло се сещам за баба Тинка и млъквам . Нямам право да хленча и да се сърдя. Тя ме научи да приемаме съдбата си и да сме благодарни на Бог за изпитанията, които ни изпраща. Дори и за тези, които късат сърцето ни и раняват душата ни. Но не ни убиват. И да продължаваме с вяра напред. Трудна задача, която изисква много сила и себеотрицание. А умението да продължаваш да обичаш хората, въпреки личните си загуби е особено състояние на душата, неприсъщо за всеки. Наистина човешката сила е безкрайна. Всеки път, когато ходя в Пещера и срещам баба Тинка се убеждавам в това. Любовта, добротата, прошката- това не са абстрактни понятие. Те са тук, на земята и съществуват в нечия душа. Огледайте се около вас и може да ги видите. Щастлива съм, че се докоснах до тях…..

14 декември 2009

Снахите, свекървите и... златото


Не съм свекърва и никога няма да бъда, защото имам дъщеря. Обаче съм снаха! От тия, дето не винаги могат да се похвалят с безусловна обич от „втората” си майка... И все се питам защо туй явление е така разпространено из нашите географски ширини. Легенди се носят за враждите между снаха и свекърва. И с право. Потресаващи са историите, на които съм попадала за взаимоотношенията между тези две дами. Веднага искам да кажа, че има и изключения. За щастие, познавам изключително добри свекърви и снахи. Защото, когато човек е добронамерен към някого, рядко ще срещне отпор или открита омраза. Наше приятелско семейство- англичани- имат двама сина. И две снахи. Единият ги дари с две внучки, другият няма деца- доста късно се ожени. Свекървата не прави разлика между снахите. Не критикува, не коментира, не натяква. Пред тях се държи естествено, но без излишно фамилиарничене. Не се опитва да „превъзпита” снахите. Не прави забележки как се отглеждат внучките й. Не иска обяснения, не се обижда, не помни до гроб грешките на снахата и не търси под вола теле. Приема, че това е отделно семейство, различно от нейното, с различни разбирания и не влиза в конфликт със снахата. Колкото и да ви е чудно, искрено се радва и на двете си снахи и е доволна, че синовете й са щастливи. Макар и да не живеят според нейните разбирания. Тя ги обича, подкрепя и не ги съди. Така е в Англия. Много важно, ще кажат някои. А тук как стоят нещата? Отвърже ли се езикът на свекървата, следват чудеса от умопомрачителни заключения за „проклетията” на снахата, която е насочена лично срещу нея с цел да я уязви, обиди, унижи, смачка…. Дали е така наистина? „Снаха” на английски език е „daughter-in-law”. „Свекърва” е „mother-in-law”. И двете понятия включват думите „майка” и „дъщеря”. Което ще рече, че снахата е дъщерята, която винаги сте искали да имате. Колко свекърви мислят за снахите си по този начин? Скандално ли ви се струва да си помислите, че снахата ви е дете- така, както е синът ви, а не е врагът в къщи? Можете ли да я обичате като собствено дете? Да я приемете като родна дъщеря? И така, както прощавате грешките на сина си, да прощавате и нейните? Да ги приемете като грешки на младостта, а не като целенасочени нападения срещу вас? Да я подкрепяте и обичате цял живот, въпреки някои издънки? От сина си никога не бихте се отказали, нали? Без значение какво направи или каже. Направете го и за вашата снаха. Ще сте спокойна, щастлива и ще се радвате на полагащото ви се внимание и обич от най-близките ви същества- синът, снахата и прекрасните ви внуци. Нима има по-голяма благословия от това?
И ще се смеете от сърце на всички онези зловещи разкази с неясен край за кръвожадни битки между снахи и свекърви. За злата свекърва, проклела снахата да няма деца. Или за тази, която подарила златен пръстен на снаха си, като предварително го „закодирала” за раздяла, болести и смърт. И цял живот чакала проклятието да се сбъдне, докато не разбрала, че няма как да стане, защото снахата предвидливо е изхвърлила скъпоценния дар…. И други подобни „градски легенди”, които не ви касаят и за които не искате да знаете. Защото това се случва само в приказките, а не в реалния живот, нали?
И понеже сте преди всичко майка- знаете, че децата са най-големият Божий дар. Те са вашето щастие, отговорност и любов. Смисълът на живота. Затова ежедневно благодарите на Господ за този дар и се чувствате благословена.

28 ноември 2009

Баба ми отива на море!


Голяма радост споходи мрачните пенсионерски дни на баба ми. Между два шопинг тура за хляб и кисело мляко я споходи радостната вест, че е сред избраните да почива безплатно на море. Така решили в кварталния пенсионерски клуб, където стриктно изпълнявали заръките за социално облагодетелстване, спуснати от кабинета. Баба отговаряла на всички условия- плащала си е редовно членския внос, тока, парното, водата, телефона, пенсията й е под сто лева, не е била на море от 40 години, физически здрава е и е родена с късмет. Нали са я избрали за безплатното летуване през ноември? Баба се развълнува. Три дни сън не я хвана, залък не можа да преглътне. Последното може и да се дължеше на двата клатещи се зъба в устата й, които не позволяваха да дъвче, но по-вероятно бе да е от емоциите, които я връхлетяха ненадейно. Даже вдигна малко и кръвно, та се наложи да иска заем от комшията, за да си купи илачи за състоянието си. Предстоеше й да си намери и бански, защото не вървеше някак си да се съблича по кюлоти. Младата продавачка в магазина й предложи няколко модела- с прашки, с банели или цял бански от ликра, бързосъхнещ, на цена от 80 лева. Баба пак взе заем и си купи целия бански. Нали е бързосъхнещ, нямаше опасност да й измръзнат бъбреците, докато седи на пясъка. За куфар нямаше пари и затова натъпка малкото си багаж в пазарска чанта- една стара хавлия, джапанки и новия бански. И зачака…. Денем, докато си поливаше доматите в градинката си затваряше очите и си представяше морските вълни- сини, огромни, бушуващи. Ех, море! Вярно, че й беше малко късно за такива преживявания, но по-добре късно, отколкото никога. Първият автобус с летовници замина, но баба ми не беше сред тях. Обясниха й, че ще ги извозват поетапно, тъй като превозът е безплатен, но няма достатъчно свободни автобуси. Баба с притеснение отбеляза, че рейсовете заминаваха пълни с весели пенсионери, а се връщаха с по няколко празни места и мрачни физиономии на останалите пътници. Оказа се, че не на всички набори им е понесло морето. И са се преселили в по-добрия свят…Но баба беше смела и що-годе добре. От какво тогава да се стряска? Малко преди Коледа дойде и нейния ред. На въпроса й как точно ще се пекат на слънце посред зима, тур операторката любезно й обясни, че слънцето е вредно, води до рак на кожата, водата в Черно море е замърсена и най-добре ще е да се разхождат по плажа, вдишвайки йодни пари. Това обаче изключваше разхождането по бански и джапанки. Нарами баба гумените ботуши и плетеното палтенце от преди петдесет години и се метна на рейса. Пътят се оказа и дълъг, и труден. Якото друсане по родните магистрали поразмести костите й, но нали затова отиваше на море. Надяваше се там да си ги намести. Настаниха ги в хотел на няколко километра от плажа. Ходенето пеша до плажа и обратно си беше истинска авантюра и не беше по силите на всеки. Неслучайно тези с бастуните и травмите си седяха в хотела. Храната беше добра, специално пригодена за пенсионери. Сутрин вода на гладно за прочистване на организма, за обяд домат, а вечер едно кисело мляко. Всички знаеха, че преяждането на море е вредно и може да доведе до удавяне. Не че имаше чак такива смелчаци, които да се потопят в ледените води. Иначе дишаха здраво- всички отваряха уста и жадно поемаха безплатните йодни пари, които трябваше да обновят телата им и да съживят силите им. Впоследствие се наложило някой от дишащите да бъдат реанимирани на плажа и да им се прилага изкуствено дишане- къде успешно, къде не. Но баба остана доволна. С изключение на това, че и падна и пред- последния зъб, други ексцесии нямаше. Единствено се тормозеше, че не бе успяла да надене бързо съхнещия си бански и трябваше цяла година да го изплаща на вноски от пенсийката. Но- живот и здраве, догодина може би пак ще се дореди за море- този път през лятото- и тогава ще може да си разходи луксозната покупка. Ей, голямо нещо е това безплатното море за пенсионери! Евала на тия ,дето са го измислили….