Страници

06 ноември 2009

Игрите на Съдбата


Такъв е животът ни- непредсказуем и пълен с обрати. В един миг живееш в любов и хармония, в следващия си затънал в мъка, омраза и грях. Къде ли е щастието? В забранената любов? В домашния уют? В дългогодишния брак и децата? Не знам... Надя още търси отговора на въпроса. Пиша за нея и за жените, които са изпадали в подобна криза. Как ли са се справили? Защото отстрани можем само да изказваме мнение и да правим констатации. Но не и да съдим. Няма как да знаем какво бушува в душите ни, човешките и ни подтиква към действия с неочаквани последствия...
С Надя сме приятелки от деца. Беше будно, непокорно момиче с червени къдрици и очарователни лунички. Не стандартната красавица, но омайваше всички с чар и хумор. Когато навърши 16 години, водителите й се разведоха. Всеки си беше хванал любовник и Надя увисна между двамата като нежелано помиярче. И понеже беше едно дете, още тогава се зарече да роди поне две и за нищо на света да не се развежда. Но съдбата пожела друго.
На 20 години изживя красива любов и точно когато се опитваше да си представи как ли ще изглеждат децата им, той я заряза и се ожени за друга. Надето беше съсипана. В главата й се въртяха мисли като самота, стара мома и самоубийство, но се запозна с Иван. Сериозен, работлив и здравомислещ мъж. Без много да се колебае и да подлага чувствата си на проверка, Надя прие предложението му за брак. Иван й даде дом и уют, а тя му роди две деца- син и дъщеря. Изглеждаха щастливо семейство. Имаха хубава къща, умни деца и добри взаимоотношения.
Надя вече не вършеше щуротии. Беше добила сериозна физиономия, нетипична за нея, и разсъждаваше като мъдрец- въпреки че бе само на 25 години! Но явно с какъвто се събереш, такъв ставаш. Иван не блестеше с особено чувство за хумор, но затова пък й осигуряваше спокоен и охолен живот. Дори пред себе си Надя не искаше да признае, че нещо й липсва. А може би наистина нищо не й липсваше...
Улисани в семейни и професионални ангажименти, все по-рядко се срещахме. По телефона се осведомявахме как са децата и постепенно общуването ни съвсем заглъхна.
До деня, в който гръмна мълвата. Надя бе напуснала мъжа си и невръстните си деца и бе избягала с любовника си. ( По нейните думи- мъжът на живота й ). Имах чувството, че съдбата си играе с нея- нали толкова страдаше от раздялата на родителите си преди 10 години, нали се беше зарекла да не повтаря техните грешки!
Почти бях готова да се откажа от нея и да я заклеймя като неморална, но тя дойде у нас и през сълзи ми разказа какво се случва с нея. Никога не бе обичала Иван. Омъжила се за него, за да излекува разбитото си сърце. Дори и след като родила, не успяла да намери в себе си обич за него. Страхотно се радвала на децата си, но те не можели да запълнят празнотата в сърцето й. А то все още копнееше за любов.
С Кирил я свързваше страстно, всепоглъщащо чувство. Като по филмите. Самото му присъствие я карало да настръхва, казваше тя. В прегръдките му забравяла за останалата част от света. За пръв път се чувствала желана, обичана... истинска жена.
Винаги има едно “но”. Иван не проявил разбиране към емоционалните й изблици и след развода си прибрал децата. Нарекъл я с гнусни имена пред съда и успял да й отнеме родителските права.
И така- моята приятелка имаше любовта на своя живот, но остана без децата си. Десет години живя откъсната от тях, пожертвала ги в името на голямата страст. За съжаление с Кирил не успяха да създадат свое потомство. Или може би това беше тяхното наказание за причинената мъка на най-близките й хора. Надя зачеркна в мислите си имената им- за да не страда излишно и за да се отдаде изцяло на живота, за който беше мечтала, без угризения. Семейството й беше Кирил, а на въпроса “Имате ли деца?” отговаряше: “Нямам”.
Винаги протестирах срещу този отговор, но думите ми оставаха нечути.
В един прекрасен летен ден идилията свърши. Кирил получи инфаркт и си отиде за няколко часа. Надя не беше на себе си. В началото крясъци, истерия и плач огласяха дома им денонощно. После сякаш потъна. Прекарваше дните и нощите, упоена с лекарства, и гледаше в тавана. Нищо не чувстваше. И не й се живееше. До решаващия телефонен звън.
Надя рядко вдигаше телефона, но този път почувствала, че е нещо важно. Бил Иван. Предложил й да се съберат отново с децата. При споменаването на децата сърцето й потръпнало. Наистина има Бог, помислила си тя, и Той й даваше втори шанс. Този път не биваше да го пропилява.
Иван и децата се връщали от почивка. Надя се отправила към стария дом- все още имаше ключ оттам, през всичките тези години Иван не беше сменил бравата. Влязла, седнала и зачакала. Седяла със свито сърце и прехвърляла наум какво да каже на порасналите си деца. Ами ако я отхвърлят? Имаха право на това. Часовете се изнизвали, а тя все още не знаела какво да говори и как да се държи. Дали да ги прегърне и да им поиска прошка? Но ако я мразят? Ами ако не я помнят?...
Пронизителен звън на вратата прекъснал терзанията й. Униформен полицай й съобщил, че Иван е катастрофирал по пътя за София. В колата нямало оцелели...
Кратктрайна бе Божията прошка. Наказанието- жестоко! Вече наистина нямаше деца, както бе твърдяла цял живот. Нямаше и семейство. Нямаше и любов.
Надя се отдръпна от приятели, колеги, роднини. Не продаде дома си, въпреки че я убеждавахме да го направи, за да започне наново. Очевидно всяка промяна вече я плашеше безумно.
Често се питах как да й помогна, но не намирах отговор. Обаче Надя го намери. Колкото и да не вярвах, в нея беше останала искрица от младежката воля и сила за живот. Обади ми се, че ще дойде на кафе у нас, но няма да е сама. Разбира се, помислих си, че пак е срещнала някой галантен красавец. Сигурно не съм успяла да скрия изненадата си, когато тя се появи с две дечица, които представи като “сина ми и дъщеря ми”.
Бяха на по 3 и 4 годинки- точно на толкова тя изостави собствените си деца. А сега беше осиновила братче и сестриче от дом за сираци. Дечицата се гушкаха в нея и я стискаха здраво за ръка. Надя ги настани в скута си, целуна ги и не ги изпусна до края на гостуването. И все ги галеше по главичките. Нямах думи! Приятелката ми изглеждаше спокойна и уверена. Беше се простила с миналото и сега държеше бъдещето си в ръцете си.
Да... неведоми са Божиите пътища. И начините, по които ни се дава прошка. А изстраданото щастие като че ли е най-истинско.

1 коментар:

Забележка: Само членове на този блог могат да публикуват коментари.