Излишък от любов

Страдаше от рядко срещано заболяване- излишък от любов. Диагнозата беше неясна, лечението под въпрос. Болестта в критичните си моменти се изразяваше в прекомерна обич към близки и чужди, ненужно състрадание към човешката мъка, тонове съчувствие и всякаква помощ за околните, обикновено в собствен ущърб. Не знаеше това момиче кога да се спре и това е. Казваха й го и лекари, и родители, и попа в местната църква. Не се вслушваше в съветите им. Забравяше личните си желания и се раздаваше докрай за другите. Никога не се замисли какво би могло да й коства това. Дали си струваше усилията й? Дали близките й нямаше да се окажат прави, че повече вреди на себе си, отколкото помага? Нали и старите хора казваха: „Не прави непоискано добро”…..Всичко това подминаваше с лекота и без много размишления. Така разбираше живота- да помага на хората без да мисли за себе си. Имаше добро образование, но вместо да започне високоплатена работа замина на село да се грижи за болни възрастни хора, чийто деца ги бяха изоставили. Готвеше им, чистеше къщите и дворовете им, опитваше се да внесе малко уют и достойнство в последните им земни дни. От там- в съседния град при сираците. Пак безплатен труд и много сълзи за невинните и ненужни дечица. Младостта й се изплъзна някъде по чуждите неволи. Не сви собствено гнездо, не роди свое детенце. Годините си минаваха, а тя никога не се замисли за личния си живот. Но усмивката не слизаше от лицето й, понабръчкано от времето и грижите. Някои ехидно я наричаха „старата мома с котките”, други й се присмиваха, че с оскъдните си средства купуваше храна за всички улични кучета, трети цъкаха с възхищение, но се прибираха при семействата си и забравяха за нея . Никой не й подаде ръка, не й предложи помощ, не я попита имаше ли нужда от нещо. Хората си имаха собствени грижи и нямаха време да се занимават с разни „луди” жени…..Повечето се притесняваха, че изглеждаше неоправдано щастлива и за по-сигурно стояха настрана- сякаш „лудостта” е заразна. Малко хора виждаха причина да се усмихват в сивото си ежедневие. И затова смехът на Марина ги дразнеше- какво толкова весело имаше в живота, те така и не разбираха. Един ден тя просто изчезна. Никой нищо не знаеше. Жива ли беше, не беше ли, накъде я отвя поредната й „мисия”, какво стана….Все въпроси, които увиснаха без отговор. Понесоха се всякакви клюки из квартала, включително, че е била извънземна и събратята й са си я прибрали обратно с летящата чиния. После просто я забравиха. До денят, в който една раздрънкана линейка не спря пред входа и от него изведоха нещо, което наподобяваше Марина. Дълга и мърлява коса, неподържани дрехи, раздърпано палто и блуждаещ поглед. Не говореше вече, не се смееше. Силно упоена от дългата терапия, живецът в очите отдавна беше угаснал. Нямаше и спомен от котешката походка и звънкия смях. Връщаха я у дома след принудителен престой в психиатрия. Но това вече не беше същата жена. Не се появяваше навън и се криеше от всички. Понякога от жилището й се носеха странни звуци и миризми, но никой не смееше да влезе вътре. Когато се разчу, че се е обесила и социалните изнесоха трупа й, съседите си отдъхнаха. Нещата отново бяха „нормални”. Никой не видя предсмъртното писмо до леглото й, никой не го прочете. С разкривен почерк, Марина беше написала:” Никога няма да ме излекувате от добротата. Просто исках да раздавам любов…..”