Кой се страхува от смъртта? Онази черната, злата, с косата, която идва неканена и ни отнема най-ценното- живота? Покосява наред, без да се интересува кой млад, кой стар, кой има недовършени задачи в материалния свят…Не пита живее ли ни се още. И ни отвежда там, откъдето никой не се е върнал. Казват, било по-добрия свят. Няма как да знаем със сигурност и затова падаме в жертва на страха от съвместната ни среща. Цял живот бягаме от нея, надлъгваме я, заобикаляме я и след поредното „оцеляване” се имаме за велики и недосегаеми. До един миг, когато всичко приключва. Така или иначе тя ни побеждава накрая. Замислих се за смъртта, когато изгубих близки хора и осъзнах собствения си временен статус на земята. Разбрах, че тя ни диша във врата. Трябва ли да се страхувам? Отговорът е НЕ. Защото там, в отвъдното, са баба, татко, кучето и котката ми. Най-силните вече са там. И най-добрите. Няма от какво да се страхувам. Когато дойде и моето време, те ще ме чакат и знам, че няма да позволят нищо лошо да ми се случи. Пазеха ме на земята, ще ме пазят и горе. А страхът- той ще остане в обвивката, която повече няма да ни е нужна. Сънувам любимите си същества на златни върхове и знам, че и там душите им са пълни с любов, всеотдайни са и безстрашни- такива, каквито винаги са били и на земята. Защо тогава да ме е страх?....
Не бива да се страхуваме, още повече, че сме преживявали веднъж "смъртта" при нашето раждане: за утробата, бебето което живее в нея, вече е мъртво, защото я е напуснало, тя е празна, няма никой в нея, тъжно и е..., но бебето, което не може повече да живее там, тясно му е, расте, то просто трябва да напусне топлото и уютно местенце, напускайки, започва друг, напълно различен живот...
ОтговорИзтриване