Всичко е сън... И живот, и мечти, и болка. Един ден ще се събудя. И всичко ще изчезне. Може дори да не помня какво съм сънувала. Реалността ще е друга. Спокойна. Слънчева. Мъдра... Един несбъднат сън. Препускам в цветовете на дъгата, играя с огъня, летя в безкрая... Някой ден ще разбера, че просто сънувам. Бог не ни е завещал живот като насън. Това, което виждам, чувам, усещам е само миг към вечността. И ще мине бързо. Картини се редуват, вълни заливат измамното щастие, отнасят в дълбините прашинката радост, изгарят мечтите... Сънят е бурен, тялото потреперва, душата тъжи. Изчезват хора, години се губят в пропастта на времето. Не зная къде съм. Не мисля накъде вървя. Оставям се на течението. Каквото дойде, това. Нямам сили да се боря. А и не искам вече. Уморих се. Един сюжет, който няма да бъде запомнен дори. Незначителен и жалък. Живеем с мисълта, че живота си е наш. Дали? Иска ни се да сме пилоти в самолета си. Едва ли... Сънувам без да мисля. Не страдам дори. И този сън ще приключи. Искам да съм бодра, когато се събудя. Да съм още по-близо до Бог. Той знае защо сънувам този сън. На него съм нужна. Това ми стига. Другото няма да го помня. От сън спомени няма... Дано!
