Вина

Вината... Смразяваща, разяждаща, съсипваща. Колко още саморазрушение можете да понесете? Колко дълго може да се мразите до безумие? До болест или до края? Няма вина без виновни. Глупаво, потискащо и безнадеждно чувство, което води до пълна деформация на мисълта. Или не? Можете ли да прощавате? Давате ли благословия на лъжците, измамниците, крадците на души? Прощавате им, нали? За да живеете в мир. А на себе си прощавате ли? Тежък жребии... На война като на война. С достоен противник, до болка познат. Време разделно идва за всички нас. Прошката е вътре в нас. И трябва да започне от нас. Когато простим на себе си, можем истински да простим и на другите. Всяка дадена прошка е един урок. Без нея ще се лутаме безпаметно в дебрите на житейските трънища и никога няма да разберем смисъла на това да ни има. В това тяло, в този живот, тук и сега. Прошката би могла да ни разкрие неподозирани тайни на житието. Неща, които душата отдавна е разбрала, но които още не са достигнали до физическото ни тяло. Защо се терзаем с толкова унищожителни емоции- гняв, обида, тъга? Болката се разпростира, разкъсва тялото, захапва и душата. Стига! Дните ни са пясъчен часовник- докато се помирим и си простим, времето ни е изтекло... Не вярвайте на заплахи, че един ден ще се изправите пред страшния съд. Душата помни всичко. Тя знае откъде идва и накъде отива. Тя ще ви надживее. Тя е светлата магия в живота ви, искрата, която поглъща бодлите и ги превръща в цветя... Вината е отровата в тялото, от която нямате нужда. Когато ви пристяга под гърдите, когато мрачни спомени нахлуват неканени във вътрешния ви мир, прегърнете я- вината- приемете я и... я пуснете! Тя няма място в светлината, в душата и в живота. Оставете я да си отиде. Доверете се на божествената промисъл. Има причина да сте живи. Някой някъде ви обича и бди над вас. Останалото са уроци, които усвояваме по пътя. Отворете сетивата си за любовта. Тя е навсякъде... Тя е за вас. Тя ще остане и след вас... Заради любовта ще ви запомнят. Сътвореното с любов остава, спомена за любовта не отминава. Другото е преходно и тленно. Просто обичайте и се оставете да бъдете обичани...

Африканско сърце

Африка е песен за душата ми. Спомените от миналото ме топлят и прегръщат. Една невероятна любов изживях с Африка- имаше игри, песни, стихове, слънце и романтика. Никъде няма по-красиви залези…Магията на нощта е тъжна песен за изгубеното щастие. Вслушвам се и почти ги чувам- зовът на безкрайната савана, свободата на джунглата- строга, но справедлива, дивата природа, която ме беляза завинаги. Обичам те! Най-хубавите години от живота си прекарах в обятията ти. Бях безумно щастлива. И се чувствах обичана, закриляна. Топлината, с която ме дари и до ден днешен тлее някъде дълбоко в мен, макар че вече осиротях без песента ти. Спомням си красотата ти- необятната, непокорната, нежната. Когато видя филм за Африка се приковавам пред екрана, притихвам и в мислите си пак съм там- в полята, сред слънчевите земи на моята първа и последна любов…..И тази песен- бавна, ужасно тъжна и необяснима звучи някъде из дълбините на душата ми. Липсваш ми! Не мога да свикна с другата реалност. Да, опитвам се да се адаптирам, старая се да свикна и да те превърна в мил спомен. До поредното изригване. Всичко може да отключи спомена за теб и песента да забучи в ушите ми, като барабаните на нощна Африка. Да удря до полуда…Колкото повече остарявам, толкова повече се връщам в детството си на яркото слънце, безкрайната свобода и безвремието. Там се срещнах с вечността. Там опознах любовта. Там прегръщах щастието всеки ден. Една съдба ме отведе там и не исках никога повече да те напускам . Знаех, че няма да мога да живея без теб. Дори да съм някъде на завет мислите ми, душата ми винаги ще копнеят за Африка. Пристрастена съм към теб, като силен наркотик. Глътката палмово вино, която вкусих там и до днес тръпне по устните ми….. Понякога изгарям от безсилие. Ти ме прие с отворени обятия. Даде ми всичко и не поиска нищо в замяна. Стигаше ти усмивката , която не слизаше от лицето ми. Не можеш да видиш Африка, да живееш там и да не я заобичаш завинаги…. Всяко друго място след нея е като бледо копие на радостта, щедростта, добротата и любовта, които се изливат като летен дъжд от африканското небе- мощен, пречистващ, бурен, а след него- тишина, покой и дъгата на вечността. Мирише на зелено, синьо е небето след бурята, тихо е след трясъците на развилнелите се бесове… Друга Вселена. Седях притихнала до прозореца и попивах с всички сетива картината на рая. За да остане в мен, запечатана завинаги в спомените ми и да ме закриля, когато реалността ме напада за пореден път. Веднъж вече бях допусната в рая и пак ще се върна там- може би не в този живот. Но мястото ми е там – сред истинските чувства, цветната градина на споделената любов и песните за една незабравена емоция. Знаеш, че ще се върна. Дори и само в сънищата ми засега. Разбираш, че нищо не може да ни раздели. Такава любов не се забравя, не се преживява. След нея си като пометен от ураган, изхвърлен на брега при лешоядите и неспособен да се изправиш гордо и да продължиш напред. Сломен си. Нещо ти липсва. Нещо в теб е безвъзвратно изчезнало. Не ти се пее. Не ти се смее. Живуркаш ден за ден и се молиш за милост. Молиш се боговете да не са те забравили, да ти дават сили да продължиш напред, за да раздаваш късчета любов на света… Понеже имаш толкова много любов. А когато свърши любовта- ще се върна при теб. Няма как да не се върна, мила моя Африка! Просто защото при теб оставих сърцето си…… Завинаги.

И днес е ден...

Понякога искаш да ме накараш да живея за утрешния ден. За този миг, който няма как да знам дали ще настъпи. Да повярвам в химери. Да очаквам утре, да забравя за вчера и да се преструвам, че днес е стълба към красиво бъдеще. Една илюзия, заради която жертваш толкова много- и време, и нежност, и обич. Те ще се случат утре, обещаваш- и продължавам да живея в очакване. Днес може да е сиво, скучно, неуредено. Утре ще е по-добре… Дали е така? Миналото е оставило кървави белези в душата ми и не желая да се връщам към него. А и то е безвъзвратно изгубено. Отнесло е със себе си и хубавото, и лошото. Няма смисъл да си спомням старите успехи. Отдавна са отнесени от реката на забравата, погребани в пясъчните дюни на спомените… Понякога сънувам цветни сънища- за любовта, която ни понася на крилете си и ни отвежда в дебрите на въображаемото щастие. Топло ми е в душата, леко ми е на сърцето. Чувствам се обградена от облаци любов. Не искам да се събуждам! Хубаво ми е. Нищо, че е сън. Той се случва тук и сега. И е по-реален от всичко... Толкова години пропиляваме в очакване. Чакаме да дойде лятото, после да празнуваме Коледа, Нова Година, Великден. И пак лято... Някога замислял ли си се, че ще дойде и последното лято- това, след което няма повече да има утре? Какво ще чакаме тогава? Целият ни живот е едно очакване. Живеем хаотично, забързано. Понякога пренебрегваме най-близките си хора, защото днес сме много заети... Но утре не знаем какво ни очаква. Как бихте живели днес, ако знаехте, че няма утре? Риторичен въпрос, стар, колкото света…. И все пак- времето ни заедно е тук и сега. Този миг, който никога няма да се върне. Как би искал да живееш днес? Без очакване, без планове. Би ли ме прегърнал сега? Без да очакваш нищо в замяна? Без да се взираш във времето напред? То не ни принадлежи. Какво би ми казал точно сега? Бог ни е дарил с днешния ден, за да му се радваме и да го изживеем щастливо. Защото е прекрасен, единствен, истински… Уморих се до чакам бъдещето да донесе бленуваното щастие. И днес е ден! Може би най-хубавият досега... Както си го направим. Какъвто винаги сме искали да ни се случи. Ден, като цял един живот...

Цветно!

Пак е пролет. Някак неусетно се промъкват първите цветчета сред мрачните облаци. Вали! Пролетта иска да се настани трайно в живота ни, но все нещо се случва. И дъжд, и студ, и мрак препречват пътя й към нашите сърца. Напук на тях се обличам цветно. Пускам пролетта в душата си. Искам слънце, цветя и смях в живота ми. Отива си една дълга и тъжна зима. Сега искам пак да се смея... Стига толкова сълзи! Каквото било, било. Нов сезон, нов късмет. Всичко е преходно, всичко се променя... Пролетта е моето ново начало. Посявам семето на любовта- все някога ще поникне. Очаквам горещо лято. С мирис на море и загорели тела... Плахо излизам от черупката. Проспах своя зимен сън. Навън животът отново се събужда. Ухание на цвят, зеленина и гора залива сетивата ми. Цветно е! Животът е толкова красив. Дочаках изгрева- едно ново начало, обляно в светлина. Роди се една мечта... За нея всичко предстои. Прекрасна, цветна пролет- добре си ни дошла!

Сън

Всичко е сън... И живот, и мечти, и болка. Един ден ще се събудя. И всичко ще изчезне. Може дори да не помня какво съм сънувала. Реалността ще е друга. Спокойна. Слънчева. Мъдра... Един несбъднат сън. Препускам в цветовете на дъгата, играя с огъня, летя в безкрая... Някой ден ще разбера, че просто сънувам. Бог не ни е завещал живот като насън. Това, което виждам, чувам, усещам е само миг към вечността. И ще мине бързо. Картини се редуват, вълни заливат измамното щастие, отнасят в дълбините прашинката радост, изгарят мечтите... Сънят е бурен, тялото потреперва, душата тъжи. Изчезват хора, години се губят в пропастта на времето. Не зная къде съм. Не мисля накъде вървя. Оставям се на течението. Каквото дойде, това. Нямам сили да се боря. А и не искам вече. Уморих се. Един сюжет, който няма да бъде запомнен дори. Незначителен и жалък. Живеем с мисълта, че живота си е наш. Дали? Иска ни се да сме пилоти в самолета си. Едва ли... Сънувам без да мисля. Не страдам дори. И този сън ще приключи. Искам да съм бодра, когато се събудя. Да съм още по-близо до Бог. Той знае защо сънувам този сън. На него съм нужна. Това ми стига. Другото няма да го помня. От сън спомени няма... Дано!

На добър път!

Цял живот пътуваме. Всеки към своята дестинация- желана, принудителна или неизбежна. Пътища много, пътници разни... Придружават ни куфари и сакове с различно съдържание. На кой каквото му е свидно; без което не може. Носим си багажа и не понасяме да ни ровят в него- усещането е, че ни бъркат в душата и изваждат на показ съкровени неща. Пътувала съм много. Понякога с мерак, друг път на инат. Прекосявала съм географски ширини и духовни висини. Падала съм, ставала съм и съм продължавала напред. Като повечето хора. На младини пътувах към любовта. Екипирана с мечти, романтика, вяра и.... резервни илюзии. За всеки случай! Търсех сродната си душа, в която да се влюбя безпаметно и с която да заживеем щастливо до края на дните си. Само че тази приказка се оказа с доста разновидности и, обикновено, всеки сам си я дописва. Ако сюжетът не ми харесваше, на помощ изскачаха резервните варианти от торбата. Дали пък любовта сама по себе си не е най-голямата илюзия? Или просто погрешно я разбираме? Колко пъти човек се влюбва и решава, че е завинаги, а рано или късно с ужас потъва в дебрите на реалността? Разбира се, има и щастливи изключения. Нали все някой е написал тази приказка и навярно я е изживял...Но има и такива, които си събират багажа след поредния любовен провал и скриват в куфара раненото си сърце и разбитите си мечти. Така се надяват да ги съхранят- до следващия път. Любовта винаги предизвиква хаос в багажа- изваждаме едно, слагаме друго, изхвърляме трето. И внимаваме да сме по-добре оборудвани за следващия сблъсък с разтърсващата емоция, ако има такъв.
Тежък е и пътят към себепознанието. Детството, младостта и зрелостта извикват у всеки различни спомени, чувства, копнежи. Прилежно си прибираме в куфара сувенирите от изминалото време- било то белези от тъгата или окраски от дъгата. Каквото ни е навестило... Има моменти, в които съзнателно поемаме в грешната посока. Сякаш напук на себе си и на порядките се опитваме да надхитрим съдбата. Да се изявим като по-силни, по-знаещи, независими. Дали осъзнаваме, че всъщност лъжем себе си? Учудваме ли се тогава, когато заслужено ни плеснат през ръцете или се жалваме от несправедливия обрат? Много пъти съм се впускала в авантюри на инат и точно толкова пъти бумерангът на ината ме е шамаросвал скоропостижно, та да видя звезди посред бял ден! Да проумея, че не мога да се отклонявам безнаказано от правия път и да се скатая в тълпата от пороци. Направя ли го- влакът дерайлира и дълго ближа рани от пътната злополука. За която никой не ми е виновен. Трудно се заглушава викът на съвестта. Още по-трудно се лекува вината. Щастлива съм, ако я разпозная навреме и успея да я предотвратя. А после и да си простя. Тогава багажът олеква и по-лесно се върви напред...
Най-тежко е да загубиш вярата. Без нея сме като в тъмен лабиринт, където лутането може да продължи с години. Или като неопитни плувци в бурно море- без земя на хоризонта. Вече знам, че спасение има. Дали ще се удавя или ще доплувам до брега решавам аз. Стига да си нося смелостта, силата и вярата. Без тях не става. Учудващо е колко много сила се побира в един малък куфар. Понякога дори не подозираме, че я имаме. И едва, когато отдъхваме на брега разбираме какво сме направили. И колко сме добри!
Времето напредва и отново започвам да си стягам багажа. Този път накъде? Има ли крайна спирка? Близко ли е или далеч? Не зная. Затова продължавам....По пътя ще изникват нови препятствия, но ще има и награди за проявена храброст. Ще бъде и весело, и тъжно. Един път лесно, друг път нанагорно. Пътища разни, хора различни. Аз съм трениран пътник. И винаги в бойна готовност. Знам и какво ми трябва за из път, та не мъкна излишен багаж. Щастливи са тези, които са разбрали какво да има в куфара...

Да вали!

Идва краят на годината. С него наваля и първия сняг- пухкав, искрящо бял и чист. Градът побеля в началото на Коледните пости. Сякаш снегът се опитва да подпомогне пречистването на телата и душите ни. Понатрупали сме и токсини в телата, и тревоги в душата. А вероятно и някой и друг грях... Бялото ни дава шанс за нов живот и нови мечти. Да се отърсим от мъката, сковала сърцата ни, да скъсаме с миналото и да протегнем ръка към новото. Бялата магия е чистота и невинност; светлина и духовност. Нужна ни е повече от всякога. Затрупа града и скри от уморените ни очи мръсните улици и кални градинки. Изчисти града за няколко часа. Ние от години вси не успяваме да го сторим. Живеем със заблудата, че управляваме Природата, а тя за сетен път ни показа, че е по-силна от нас и спазва свои закони. Колкото и да нехаем за нея и да й вредим, всъщност разболяваме единствено себе си. Дишаме мърсотията на градската джунгла и се възмущаваме от собствените си боклуци. Но снегът отново ще натрупа и ще почисти земята от хората. Ще побелеят дърветата, покривите, парковете. И ще мирише на чисто. Като в снежна приказка ще отброяваме дните до Коледа, притихнали смирено пред запалената свещ. Навярно ще поискаме да бъдем по-добри, по-състрадателни. Тайно ще помечтаем и за мъничко щастие. Дали ни се полага? Господ решава. Животът е безкрайно справедлив, дори и в най-голямата несправедливост. Когато сме затънали до гуша в кал, снегът ни се вижда като манна небесна. Като панацея за всичките ни болежки- телесни и емоционални. Като обещание за вечност... Нека да вали! Докато побелеем до дъното на душите ни... Дали? .... Да вали!

Искрено

Не ме утешавай!
Не искам да тлея бавно на клада.
И тази мъка няма да ме погуби-
Ще угасне все някога пожара в душата ми,
А аз пак ще живея- още съм млада...


Не ме съжалявай!
С крещяща болка мога да си отида,
Ще стисна зъби отново, ще замълча…
Няма и една сълза да отроня,
Дори безразличие в тебе да видя.


Не ме утешавай! Не ме съжалявай!
Бъди до мен без повече измяна и лъжи….
Бъди този, заради когото мога да умра.
Обичай ме винаги- и силно, и нежно!
Ако ли не- просто си върви…...

Reborn

Sooner or later the truth comes out. Whether you like it or not. Whether you are ready for it or not. It is right there- infront of you- staring at you in the face, bold, unpolished, at times ugly... So what if you are hurt? So what if you are mad, aching, bleeding or just plain neurotic? Surely you know there are things in life that can't be stopped? People you can't come to terms with? Situations you can't control... Face the truth, accept it and let go. What must be, must be. Maybe it had to happen this way. Maybe you deserved all you got. Or maybe it was more than you bargained for? Never mind. Life is a battle. Learn to fight your own battles. You might not win the war. It's no big deal. Yes, you will feel unloved, neglected, abused and bruised. Maybe your heart is sore and your soul hurts.. That, too, will pass... Pain makes us strong. Eventually you will heal. Someone else will come along who appreciates your friendship. Maybe even fall in love with you. Love can't be demanded or forced upon. It's either there or not. Learn to let go of those who have no need for your love in their lives. Let them be. Everyone has the right to make his own choices. Lies are not a good environment for feelings to flourish. The truth will one day be reborn. And you will feel relief. Not guilt, not pain, just relief... Learn to accept life's lessons without additional drama. Life is fair. Everyone gets what he deserves. Sometimes life hands us blessings, at other times we're given lessons. Accept what you are given and learn from it. Never mind the ego. That is always a bad advisor. Unfortunately, the more you try to hold on to something, the more it slips away from you. Nothing is ours forever. Life never gives us stuff it can't take away from us one day... Everything is temporary. Happiness, sadness, suffering, health, illness, pain, dreams... One day all these will disappear. People will be gone. Our days will be over... That day might be tomorrow. So, let go of everything... Nothing is yours forever. Learn to live without it. Laugh at evil. Evil, too, is temporary... Enjoy today. Whatever it is. Whoever you are with. Wherever you are. Some day you will be reborn. And today will no longer matter. There will be a whole new life ahead of you. It will be a new beginning, not the end. Just live and... let go.

Есенна соната

Есента дойде. Есента на моите мечти. Просто идва ден, в който се събуждаш и осъзнаваш, че мечтите ти са вече минало. Всичко, за което си мечтал е в миналото. Някои мечти са се сбъднали, повечето не са. Но вече не ти се мечтае.... Няма за кога. Зимата наближава, а с нея се спуска и бялата пелена на забравата. Сега други мечтаят твоите мечти. Така е- времето е безпощадно, колелото се завърта и за един миг си изхвърлен от играта. Сега друг е на 20 години. Друг гледа напред и мечтае за успехи, любов и щастие... А ти се улавяш, че се вълнуваш с него и дори му стискаш палци да постигне онова, което ти не успя. Защото е млад и силен, и безстрашен. Защото бъдещето е пред него, а съдбата обича смелите. И играта за него тепърва предстои... Други ще бродят по пътеките, по които ти не успя да минеш. И ще събират овации, като есенни листа. А ти ще се рееш в спомените за пропуснатите мигове, за разпилените надежди и пожълтели мечти. Рано или късно есента идва. Златна, зряла, красива и... малко тъжна. Навява полъх носталгичен по неизживените дни. Капе есенен дъжд, за да измие от очите умората от дългото взиране напред. В душата е тихо, есенния вятър отвя и последните пресъхнали зрънца, не дали плодове. В страданието също има красота. Болката от несбъднатите мечти е притъпена. Следва приемане и примирение. Такъв е животът. Това си могъл, това си направил. Не ти стига? Може би ти е липсвала подкрепа. Може би твърде рано са ти отрязали крилете. Каквато и да е- то е минало. Би могъл да превърнеш есента в магия. Да се слееш в приказната й красота, да се потопиш в меката й топлина и да сънуваш своя есенен сън. Този, който не получи в живота, но продължава да тлее там някъде в дълбините на незабравата... Не тъгувай! Целият живот е сън. Животът никога не ти дава нещо, което да не може да си вземе обратно. Всичко е илюзия. Красива илюзия. Наслади й се. Някой ден и тя ще си отиде...