Божествен ден

Има хубави дни. Идват със слънце и много вяра в днешния ден. Има и надежда, че нещо сме направили както трябва и Бог ни е подарил този прекрасен ден. Остава да му се насладим и да благодарим за него. Но има и дни, които са изпитание за тялото и душата. Дни, в които не виждаме слънцето и душата не може да се справи с всички беди накуп. Дните се редуват. След лошото винаги идва хубавото. Нищо не е вечно. Когато ни е тежко на душата, тряябва да сме силни и да не губим вяра. Казват, че Бог изпраща трудности на тези, които обича. За да се справим с тях и да бъдем по-силни от преди. Да отворим сетивата си за всички чудесни знаци на природата и да се потопим в тях. Да се слеем ведно с хармонията на вселената. Да се помолим за благоденствие и да благодарим. За цветята, децата, всички живи същества. Благословени да са те! Велика е силата на природата и само тя може да ни даде енергия за живот. В един прекрасен ден.... Има толкова положителна енергия и магия, колкото за цял един живот. Да не пропуснем да й се насладим... Един мъдрец казва: " Има години, които задават въпроси. И години, които дават отговори." Не се терзайте от неизвестното. Ще получите отговорите, които търсите. Имайте търпение. Бог чува въпросите ви. И ще ви отговори. Не мислете с тревога за утрешния ден. Животът се случва тук и сега. Не правете грандиозни планове. Радвайте се на малките неща. Пожелайте да бъдете щастливи- и щастието ще е в душата ви. То е ваш личен избор. Отпразнувайте този ден. С усмивка и любов. За това, че ви има...

Пътека към Нирвана

"Плачех, защото нямах обувки. Тогава се обърнах и видях, че човекът зад мен нямаше крака!"- Индийска притча Прочитайки тази притча отново се замислих колко нерви и енергия изхабяваме, страдайки за нещата, които нямаме. Толкова е лесно да се пуснеш по течението и да затънеш в самосъжаление за изгубените младост, любов, шансове, приятели, пари, мечти и какво ли още не. Защо така бързо изчисляваме какво ни липсва в живота, а ни е толкова трудно да се съсредоточим върху нещата, които имаме? Страдаме, плачем, терзаем се за истински или въображаеми липси, а отказваме да се наслаждаваме на цялата благодат, с която съдбата ни е дарила... Сякаш е по-лесно да се оплакваш какво нямаш, отколкото да осъзнаеш какво имаш. Поспрете, огледайте се и свалете за миг черните очила. Нима всичко е толкова безнадеждно, колкото на вас ви се струва? Нима няма на какво да се порадвате и за какво да сте благодарни? Животът е изключително преживяване. Нещо взима, но и нещо ни дава. Нека не се задълбочаваме в дилемата кои са по-зле или по-добре от нас, а да погледнем откровено и обстойно собствения си живот. За толкова години- какво ви даде животът? Какво постигнахте? С кого се събрахте? Какво сътворихте? Къде бяхте? Какво почувствахте? На какво се смяхте? Кого обикнахте? Кой ви подаде ръка? Със сигурност всеки има своите отговори и виждания по темите. Когато се чувствате зле или обезнадеждени, опитайте едно просто упражнение. Застанете пред запаленото кандило и благодарете на Всевишния за всичко, което имате. Избройте нещата, хората, събитията, които ви правят щастливи и веднага ще се почувствате много по-добре. Как настройваме сетивата си е основния път към спокоен и хубав живот. Мисълта е енергия. Това, което си закодираме- това ще чувстваме, то ще ни се случва. Благодарностите за прекрасните неща, които имаме ще се отразят във вселената и ще върнат тези неща стократно повече обратно към нас. Радвайте се на всичко онова, което имате. То е вашето богатство и щастие. Личната ви пътека към Нирвана... Открийте я и я последвайте!

Роза за мама

Мама е любов. Всеки ден й казвам колко много я обичам. Дали е достатъчно? Тя е цялата вселена, събрана в късче любов. Никой не може да обича като нея. Колко много добрина има в очите й, мекота в душата й, топлина в прегръдките...Когато ме гушне се чувствам малка и закриляна. Там някъде все още усещам вибрациите на пъпната връв, както в мига на раждането. С рев ме разделиха от нея, но само за да изградим нова и силна връзка между нас. Знам , че съм й причинила много болка и страдание още с появата си на бял свят. Не й спестих тревоги и разочарования. И въпреки това ме обича. Безусловно. Така умее само мама. Всичко ми прощава. И винаги ме подкрепя. Когато съм безумно щастлива се обаждам на мама. Тя най-истински ще се радва заедно с мен. Когато съм стигнала дъното и сълзите не спират- пак отивам при мама. Да ме утеши, успокои и да ми обещае, че слънцето пак ще изгрее...После може и тя да си поплаче скришом. Но не и пред мен. Не се оплаква, за да не ме тревожи и товари с нейните проблеми и болежки. Когато мама е болна ме свива стомаха; с всяка фибра на тялото си усещам страданието й. Чакам и се моля- сгушена като ембрион – слънцето да изгрее... и мама отново да се усмихне. Мама е свята. Само тя умее щедро да раздава любов без да очаква нещо в замяна. Щастлива е, когато ние, децата й, сме щастливи. Светът й рухва, когато някоя от нас е в беда. С цялата си воля се моли за нас- да сме здрави, щастливи и да постигаме мечтите си. Животът й- това сме ние. И мъка, и радост. И грижа, и обич. Хубаво е с мама. Животът ми е пълен, дните – прекрасни. Никога не е късно да й кажа колко много я обичам. И никога не може да е достатъчно...Аз също съм майка. Познавам безмерната любов, която блика от мен към това чудо на природата- детето ми. Когато станах майка изведнъж осъзнах колко несправедлива и лоша съм била понякога към мама. С типичния младежки егоизъм несъзнателно съм я наскърбявала. Всичко ми е прощавала. Мама е радост. Мисълта, че я има, че мога да чуя гласа й, когато съм далече и да знам , че ме чака да се прибера- това е Божия благословия и най-великото щастие. Животът с мама е чудесен. Повечето хора си тръгват, ако корабът потъва. Но мама остава. Тя е с мен докрая. Понякога ми се струва, че съм й длъжница. Но тя нищо не иска в замяна; любовта й няма цена. Вярва, че доброто ражда добро. Благодарение на нея имам късче от рая – тук, на земята...Благодаря ти, мамо. Бъди благословена! Нека любовта винаги те озарява. Мама е любов! Всичко около нея е озарено от любов. И слънцето, и дъгата, и цветята. Искам да й подаря цвете. Една червена роза. Дали ще мога да й кажа, че сърцето ми бие за нея? Розата е израз на любов. Мама обича рози. Най-хубавата е за нея. На мама- с любов!

Сън

Сънувам България. Всяка нощ се впускам в астрала и се завръщам у дома. Имам нужда да почувствам родината, макар и насън. Пренасям се в моето легло, в моята спалня. Става ми хубаво и леко на душата. Чувствам се защитена. Луната огрява лицето ми и подсушава сълзите. Сякаш ми шепти, че е една за всички... Защо ли тогава у дома ми изглежда по-бяла, по-чиста? А сутрин? Сутрините са блажени. Слънцето се прокрадва срамежливо между белите пухчета на родното небе и гали ли, гали косите ми... Нежно, уханно, пролетно, Българско слънце! Искам още малко да поспя, така ми е мило. Когато стана ще видя Витоша- зелена, величествена, вечна. Тук, където живея няма планини и гори. Не като нашите. Има само пусти равнини, като равната линия на сърцето на ЕКГ екран. Жива ли съм още? Казват, че от носталгия не се умира. Знам ли... Мъчно ми е за България! Много ми е мъчно- и за планините, и за морето, и за домашния уют. Даже и за кокичетата. Бели, чисти, свежи. Чудно как едно кокиче може да излъчва такава любов и красота. Тук кокичета няма. Затварям очи и ми замирисва на люляк...Помня как около дома ни винаги ухаеше на цъфнали люляци- сини, бели, лилави, те се спускаха на гроздове по клоните и сътворяваха венец от цветни аромати. Сънувам моя дом. Единственото място, където съм се чувствала закриляна и обичана. Така е, у дома и стените помагат. Как ми се иска поне за малко да прегърна тези стени- топли, гладки, светли, поели цялата енергия от предишния ми живот. Животът в България. Един сън. Скъп спомен. И мечта... Мечтата някой ден да се завърна. Не исках да живея навън, но се наложи. А боли- така боли, когато осъзнаваш, че всичко, до което се докосваш е чуждо. И че там някъде- далече в сънищата те очаква Дома... Дали ще ме дочака?

Студ!

Студено е навън. Сякаш зимата се опитва да покрие земята с амнезиращ сън, за да не помним кои сме и накъде вървим. Лутаме се и губим посоката. Бледи спомени прехвърчат покрай нас, като изгубени снежинки и навяват тъга...Миналото никога вече няма да се върне. Смехът, любовта и радостите са покрити с преспи от мълчание.Спят дълбоко и не искат да се покажат навън. Живеем в очакване... На какво? Пролетта? Слънцето? Или сбъднатите мечти?... Животът ни минава в отброяване на дните до... следващото важно нещо за нас. И преходно. Ще отмине и ще потъне в преспите идната зима. Прекрасно и забравено. Дали си е струвало чакането? Защо живеем в очакване на бъдещето, несигурно и измамно, тъгуваме за миналото, отлетяло и невъзвратимо, а проспиваме сегашния миг? Нима той не е всичко, което имаме на тази земя? Единственото реално и истинско събитие- настоящия миг. Със своите хубави и лоши послания, с откровените до болка емоции... Това сме ние, тук и сега. Останалото е просто сън. Някой ден ще се събудим и ще осъзнаем, че всичко е минало. Навярно ще ни се прииска да си поспим още малко, да се върнем в приказните сънища на тази невероятна магия, наречена живот. Приключението ще е приключило. И тогава какво? Ще останем в светлината на скъпите спомени и ще се чувстваме благословени за този дар, който сме имали щастието да изживеем... А дотогава- радвайте се на мига! Той е само ваш и е неповторим.....

Африканско детство

За сетен път те сънувам- къщата на моето детство. Далечна, красива, болезнено скъпа. Пътувам в цветните сънища на розово-лилавите лиани, разцъфнали пред прозореца ми. Докосвам ги леко и малки цветчета политат над мен. Лианата е много красиво и крехко цвете, но със здрави корени и стъбла. Оцелява на бури и огън, изпепеляващи лъчи и суша; увяхва, изсъхва и след поредния дъжд пониква от нищото….Разцъфва и възражда магията на вечния живот. Обожавам зеленината наоколо. Банановите листа хвърлят дебели сенки върху прозорците ми. Тези, през които опознавах света. Топъл, уютен и сигурен свят. Чувствах се спокойна и защитена. Колко ли пъти ще се връщам към теб- къщата от слънчевия рай, в който прекарах най-хубавите години от живота си. Душата ми пееше, очите сияеха, сърцето ликуваше. Бях в царството на приказките- котета, кучета, пищни растения и весели игри. Всички те подхранваха детското ми въображение и развиваха усещането за святост на семейството и дома. Моята приказка беше реална. Жива, истинска и обичана… Сега е само бленуван спомен. Идва в съня ми, за да ме успокои, когато душата копнее за изгубения рай. Малка приказна къщичка! Делят ни години, океани, континенти. Как искам да те зърна отново… Да се сгуша в стаичката си и да потъна в детските мечти. Там пораснах, влюбих се, написах първото си стихотворение. Махах на звездите, легнала в хамака под кристалното небе. През нощта мечтаех по-бързо да се впусна в истинския живот и да си намеря място в света на възрастните. Денем попивах слънчевите лъчи, отпусната в легло от рози. Светът около мен беше окъпан от рози, лиани, златни лъчи и растителност с цветовете на дъгата. Едно малко късче от рая. Опознах го, обикнах го и завинаги се пристрастих към него. Вечер си лягам, затварям очи и мислено се пренасям там. Прелитам за секунди хилядите километри и отново съм в моя рай. Тичам на свобода, катеря се по дърветата, играя си с котките или хапвам манго направо от дървото. Мек, сочен плод. Усещам вкуса му- разливаща сладост и бликащ нектар, който се разтапя в устата. Никога повече не попаднах на манго като от нашия двор. Плодовете от сергиите на пазара имаха съвсем различен вкус. Израснах сред целогодишна зеленина и топлина. Играех боса на тревата и се криех с часове в гъстите храсти. Четях детски книжки в тайното си скривалище и се чудех какво ли бъдеще ме очаква…. Сега се ограждам в зелено, за да извикам спомена от онези безгрижни дни. В панелния си апартамент на 11-тия етаж отглеждам стайни растения в зелени стаи със зелени лампиони и чаршафи. Всячески се опитвам да възстановя атмосферата от една друга зеленина, сътворена само от природата. Сякаш допирът то този цвят ще върне като с магическа пръчица слънцето в душата ми и отново ще бъда щастлива…Жадувам да видя моите лиани- високи и величествени, окъпани в нежни розови сияния. Толкова си приличахме- млади, дръзки, красиви, обградени с безкрайна любов. Затова, когато навън е -10 градуса, а в душата ми е -20, притварям очи, увивам се в плюшеното одеяло с нарисуваните тигърчета и се пренасям в къщата на моето детство. Образите изскачат- ярки, живи, прелестни и ме зареждат с хъс за живот. Разлиствам цветната магия на детските години и си пожелавам отново да попадна там. Всяка нощ пътувам, обикалям, преживявам приказката. Събуждам се свежа, отпочинала, обнадеждена. Готова за новия ден. Безвъзвратно изгубено минало? Никога! Бях щастлива тогава и занапред пак ще бъда. Щастлива съм и сега. И се чувствам благословена. Защото имах най-хубавото, най-необичайното и красиво детство. Африканско детство.

Силата на молитвата

Сигурно сте се питали все някога помагат ли молитвите? Каква е ползата от тях и вярваме ли в силата им? Молитвата е мощен енергиен поток от мисли и пожелания. За вярвящия човек, който изрича молитва тя е лек, изцеление, надежда... Молитвата е разговор с Бог. Той винаги ни чува и упованието в изречените слова е балсам за душата. Чудото става. Наистина усещаме как ни олеква, болката затихва, а страховете изчезват. Мисълта владее света. Тя дава тласък на събитията в избраната от нас посока. Енергийният заряд е толкова силен, че дори мълчаливата молитва е в състояние да промени събития, прогнози, съдби... Внимавайте какво си пожелавате! Не мислете лошо за друг, за да не се чудите после защо ви се е стоварила на главата някоя беда. Молитвата е с ефект на бумеранг. И доброто, и злото се връщат върху молещия се с ускорена скорост. Вярващият човек е благословен. Бог го пази и закриля. Доброто е негов начин на живот. Изпитанията, които преодолява са малки знаци на обич от Всевишния. Добрият, смиреният, молещият се човек е лъч от божествената енергия, която е вечна и всемогъща. Повярвайте и се помолете... Когато молитвите ви се сбъднат ще осъзнаете, че сте важна частица от вселенския промисъл, предаваща нататък посланието на доброто... Ако всички повярваме и се помолим? Представяте ли си в какъв приказен свят ще живеем? Свят, в който злото не би могло да вирее, задушено от приливната вълна на любовта. Бог ни е дарил с прекрасен живот, на който да се радваме и да живеем в хармония със себе си и другите хора. Не е нужно много, за да запазим радостта в дните си. Мислете добро, молете се за добро и правете добро. Това е пътят към светлината, любовта и щастието. Освободете душата си и я оставате да се рее в молитвена песен. Нима има по-прекрасно нещо от живота? Не го оставяйте да ви се изплъзне между пръстите. Изживейте го със страст и много любов. И с една молитва за доброто. Още сега. За да се докоснете до вечния живот...

Монолози

Задъхана съм. И отмаляла... Но душата ми пее! Как обичам да съм с теб; телата ни да се сливат в блажена любов и да лежа в прегръдките ти... Нирвана! Паля свещ. Не искам нашата любов да изгори. Взирам се в пламъка- величествен и изправен; силен и властен. Точно като теб. Как стигнахме до тук? С какво заслужихме такава любов? Защо трябваше да мина през пламъците на ада, за да те открия и да те имам? Преди да те срещна живеех в пълен мрак. Лутах се сама и гневно търсих нещо или някой, който да ме съживи и да потуши пулсиращата болка в сърцето, в главата, в тялото... Бях само на 18, когато любовта ми зашлеви първата плесница. Не исках да живея без любов! А тя беше мъчение, тормоз, битка, ярост, страх, отвращение, измама, но не и любов. Колко неща се прекършиха завинаги тогава. После дойдоха и другите “любови”- все така преходни, повърхностни и болезнени. Истината е, че и аз не знаех какво искам. Но се уморих да страдам. Не обичах игричките на власт, вечните надлъгвания... Може би несъзнателно отблъсквах мъжете около мен, но дълбоко в изтерзаната си душа знаех, че все някога ще те срещна. Боже, колко късно го разбрах! Сляпа ли съм била? Или глуха? Или и двете? Къде отиде прослуватата ми интелигентност? Какво размъти мозъка ми до степен, та да те приема за даденост? Вече бяхме подписали брачния документ и се заредиха тягостни дни на скука, ядове и изгубени илюзии... Какъв кошмар! Не исках да живея така; не исках и да остарея така! Изнизаха се десет години. Представяш ли си- цели десет! Какво ставаше с нас? Къде приспахме страстта? И защо не се опита да ме задържиш; да ме вразумиш? Беше прекалено лесно. Качиш ли се на въртележката, няма слизане. Летиш, докато сама не те изхвърли от борда- изпита и зашеметена да си повръщаш в някой ъгъл... Лекомислено пропилях шансовете си. Забравих за теб, за нас, за обещанията ни пред Бога. Не, не съм била аз! Аз не постъпвам така. Сигурно съм изпаднала в остра амнезия, последвана от раздвоение на личността. И после какво? Хапчета, болести, пак хапчета... Така ми се пада! Толкова ми се искаше да умра! Защо не умрях?... Паля друга свещ. Защото имах дете. НИЕ имахме дете! Четири години го чакахме това дете. Изплаках си очите от мъка. Безумно исках да родя. Колко лекари обиколих тогава- не искам да си спомням! Събуждах се в болка, очакване, разочарование... Времето ми беше враг. Намразих майките с колички и всички бременни. Вярвах, че това е заговор срещу мен. И се ненавиждах! Толкова силно, че едва ли някой друг би могъл да ме обича. Не успях да си простя. Не бях способна и да обичам... Кой да ме научи на безусловна любов? Всеки искаше нещо в замяна срещу “обичта” си. Така съм живяла. Но докога можеше да се живее на инат? И точно тогава забременях! Може и да е било на инат. Но на кого му пука? Беше чудо! Беше невероятно! Научих какво е любов. И получавах любов в огромни дози- толкова много, колкото не бях и сънувала в целия си измислен живот. Заради детето оцелях. Сърце не ми даваше да я оставя сама, без майчина ласка. Как да я лиша от щастие? С какво право да я обрека цял живот да ходи с наведена глава и да проси обич? Не! Не исках да има моята съдба. Нямах сили да я зарежа на произвола на природните стихии. Веднъж вече ми разкъса утробата, напирайки към първата глътка въздух. А после редовно ми късаше сърцето... Любовта задължава! Не може да изоставяш тези, които обичаш. Непростимо е. И какво като останах жива? Кой го е грижа? Само да можех поне малко да се заобичам... За да ме обича и друг. Детето имаше нужда от мен. Но аз имах нужда и от още нещо. Да, бе, да! Какво още? Ламя ненаситна! Цял живот съм била недоволна от всичко, а после се чудя защо нямам приятели, мечти и успехи. Като забравена от Бога! Не, Бог не забравя чедата си. Виж, изчадията... Пак се започва. Е, не съм чак толкова лоша. И аз съм дете на Бога. Поглеждам се в огледалото. Ужас! Колко съм остаряла... Къде ли не ме е лашкал вятъра? Години наред не знаех що е дом и родина. Дали не ме наказват за прегрешения от минал живот? Не ми се мисли за това... Имам аритмия. Вечно бързах. Закъде? И защо? Сега не ходя никъде и отказвам да пътувам. Имам един куп фобии и страхове. От години съм се вкопчила в дома си като удавник за сламка. И пак сънувам стария кошмар- събирам багажа, сбогувам се с всички, но, убий ме, не знам къде отивам. В къщи е най-безопасно. Заградила съм се със свещи, икони и талисмани. Ако можех и душата си да барикадирам срещу външния свят! Не мога. Тя си има собствен ход. Денем дреме със спокойствието на тенджера под налягане, а нощем витае в астрала. Все не успявам да й угодя. Говоря й, увещавам я, повтарям й, че всичко ще е наред. Абе, кой ме слуша! Реша ли да я надвия ме стяга като в менгеме, за да ми напомни, че е по-силна от жалките ми телеса. Тръшва ме безпомощна на леглото и сама не мога да си отговоря дали не е по-добре изобщо да ме няма. И къде ще отида? Ами, ако няма рай? Глупости! Разбира се, че има. Не, няма да позволя да ми отнемат и вярата. Все още вярвам- понякога така силно, че боли! В храма се успокоявам. Не си внушавам. Наистина ми става леко. Дори за миг ми се струва, че съм щастлива. Даже вярвам, че имам ангел-пазител. Така е. Иначе отдавна да съм поела към неизвестното. Може би ми се дава втори шанс. За какво ли? Ще трябва да разбера. Иначе нямаше да се родя. И без това не са ме искали. Родена съм на кармична дата- според числата имам тежка мисия. Като чи ли не знам! Аз съм си я избрала такава. Защото съм силна. Още горе, докато съм нареждала житейския си пасианс съм предвидила всичко- и мъката, и болестите, и страданието. Вярвала съм, че ще се справя. Може би пък се справям? Знам ли... Е, не съм отличничка на житейската писта. Не бях любимо дете. Не съм нечия любима и сега. Но детето казва, че съм най-добрата майка. Миличката, тя! С кого ли ме сравнява? Искам да й подаря целия свят. Каква тъпота! Не мога на едно море да я заведа, та какво остава за света! Дано има повече късмет от мен. Родих я на хубава дата. Знам, че ще е добре. Но по-важно е да е щастлива! След нея нищо друго не родих. Не ми и трябва. Нямам повече запаси от любов. Нали навремето ги изхвърлях в изобилие за щяло и нещяло? Глупостта не ходи по гората... Що за суета? Като млада исках всички да ме харесват.... Дреме ми за всички! Луди около мен, колкото щеш! И те ще изтрезнеят някой ден. Късничко разбрах, че любовта не е непременно лудост, но по-добре късно.... Добре, че остарях, та и малко помъдрях. Знам си мястото. Не е лошо. Навремето ме караха да уча, за да не работя. Така и стана. Трудно е да избягаш от закодирани правила. Знам колко е важно да не върша злини. Да разпознавам доброто от лошото. Знам, че Той ме гледа. Нямам право на повече грешки. Разкаях се. Сега трябва и да си простя!
Свещичката продължава да гори...Хващам парцала и изтривам мръсотията от дома. Ненужните вещи изхвърлям като ненужни спомени. Не искам да живея в миналото. Незнам какво ме чака утре. Май ще се окаже, че само днес има значение. Детето е до мен. Мъжът ми ме прегръща. Обичат ме. Богородица ме гледа благосклонно от стената. Пламъкът ме топли и разпръсква светлината около мен. Хубаво ми е. И на душата, и на сърцето. Любовта е жива. И е вътре в мен. Дарявам я без страх. И получавам любов. Щастлива съм! Друго не ми трябва. Всичко си имам... Освен- къде е виното? Кръвта на живота. Ето го. И кристални чаши за двама. Отпивам глътка червено вино. Тя е като първата целувка. И като истината. За да я усетиш, първо трябва да ти загорчи... Но е вкусна- като любовта. И тръпчива- като прошката.
Погледни ме. Обичай ме. Бъди до мен. Да изпием виното на “екс”.

Любов, топлина и уют

Какво повече му трябва на човек? Да е здрав, обичан и да е с любимите си хора. Както тези малки сладурчета са се сгушили и проспиват мрачната зима, необременени от тревоги, така и хората да са сгушени до любим човек, да са сити и на топло и да се чувстват мъничко щастливи.... Другото е Божа работа.

За измамата

В живота ни постоянно влизат и излизат хора. Някои остават следи завинаги, други ни огряват с толкова много любов, че е трудно да си представим дните си без тях, а трети просто търсят интереса, изгодата, ползата. За измамата ще стане дума тук. За коварната измама, обвита в захаросано бонбонче, поднесена с много чувство и състрадание, с подмолни цели и користни мисли. Познавате ли такива хора? Те са готови на всичко, за да спечелят доверието ви. Играят невероятен театър, засипват ви с хвалебствени слова и внимание, държат ръката ви, когато плачете... Те са до вас във всичко и всякога. Неусетно влизат под кожата ви, симулират обич, доближават се до най-съкровени кътчета на душата ви. Имитират щастие, привързаност, приятелство, съпричастност. Едва ли не са до вас и в добро, и в зло, во веки веков. Минава време. Те вече имат вашето доверие, дори обич. И един прекрасен ден грандиозната измама лъсва. Непонятна, чутовна, експлозивна. Като ударени с мокър парцал сте. Не можете да повярвате. Не искате да повярвате! Всичко се изпарява в един миг. Няма обяснение. Може би има причини. Няма как да знаете. А вероятно не ви и трябва. Струва ви се нелогично, но това е ваша заблуда. Има логика, има и умисъл- просто вие не сте я видели. Били сте потопени в дебрите на блажената любов. Продължавате да тънете в нея, докато един ден не осъзнаете, че всъщност обратна връзка няма. А дали някога е имало? Няма как да знаете. Да, любовта е хлъзгаво понятие. Понякога просто си отива. По-страшно е, когато се изроди. Тогава бягайте надалеч. Паднат ли маските, играта загрубява. Не търсете причини, мотиви, обяснения. Забравете миналото. Вината е ваша. Че сте повярвали. И сте се доверили. За жалост може да сте разбрали твърде късно, че всичко е било фарс. Да сте си отваряли очите! Хубавото е, че животът продължава. С вас или без вас. Ако сте оцелели, сте по-силни отпреди. Научили сте нещо. Преживели сте емоции, радости, тъга. Затова благодарете за опита и не се обръщайте назад. Не се взирайте и с тревога напред. Каквото има да става, ще става. Радвайте се на днешния ден, продължавайте да раздавате любов- на тези, които имат нужда от нея. Бъдете сред хора, които ви карат да се чувствате добре. Не спирайте да търсите доброто у всеки. Който търси, намира. Каквото и да се случи- накрая доброто винаги побеждава. Не съдете никой. Има кой да се погрижи за това. Човек предполага, Господ разполага. Заложете на добротата. Всичко е сън. Когато се събудим, може и да разберем защо сме участвали в театъра. И да видим колко нищожни са били неволите ни. Дотогава- животът е прекрасен, живейте го с усмивка на лицето и в сърцето. Нека слънцето огрява душата ви. Пейте и се смейте. И благодарете за всеки ден на тази земя!