Детски спомени

За сетен път те сънувам- къщата на моето детство. Далечна, красива, болезнено скъпа. Пътувам в цветните сънища на розово-лилавите лиани, разцъфнали пред прозореца ми. Докосвам ги леко и малки цветчета политат над мен. Лианата е много красиво и крехко цвете, но със здрави корени и стъбла. Оцелява на бури и огън, изпепеляващи лъчи и суша; увяхва, изсъхва и след поредния дъжд пониква от нищото….Разцъфва и възражда магията на вечния живот. Обожавам зеленината наоколо. Банановите листа хвърлят дебели сенки върху прозорците ми. Тези, през които опознавах света. Топъл, уютен и сигурен свят. Чувствах се спокойна и защитена. Колко ли пъти ще се връщам към теб- къщата от слънчевия рай, в който прекарах най-хубавите години от живота си. Душата ми пееше, очите сияеха, сърцето ликуваше. Бях в царството на приказките- котета, кучета, пищни растения и весели игри. Всички те подхранваха детското ми въображение и развиваха усещането за святост на семейството и дома. Моята приказка беше реална. Жива, истинска и обичана… Сега е само бленуван спомен. Идва в съня ми, за да ме успокои, когато душата копнее за изгубения рай. Малка приказна къщичка! Делят ни години, океани, континенти. Как искам да те зърна отново… Да се сгуша в стаичката си и да потъна в детските мечти. Там пораснах, влюбих се, написах първото си стихотворение. Махах на звездите, легнала в хамака под кристалното небе. През нощта мечтаех по-бързо да се впусна в истинския живот и да си намеря място в света на възрастните. Денем попивах слънчевите лъчи, отпусната в легло от рози. Светът около мен беше окъпан от рози, лиани, златни лъчи и растителност с цветовете на дъгата. Едно малко късче от рая. Опознах го, обикнах го и завинаги се пристрастих към него. Вечер си лягам, затварям очи и мислено се пренасям там. Прелитам за секунди хилядите километри и отново съм в моя рай. Тичам на свобода, катеря се по дърветата, играя си с котките или хапвам манго направо от дървото. Мек, сочен плод. Усещам вкуса му- разливаща сладост и бликащ нектар, който се разтапя в устата. Никога повече не попаднах на манго като от нашия двор. Плодовете от сергиите на пазара имаха съвсем различен вкус. Израснах сред целогодишна зеленина и топлина. Играех боса на тревата и се криех с часове в гъстите храсти. Четях детски книжки в тайното си скривалище и се чудех какво ли бъдеще ме очаква…. Сега се ограждам в зелено, за да извикам спомена от онези безгрижни дни. В панелния си апартамент на 11-тия етаж отглеждам стайни растения в зелени стаи със зелени лампиони и чаршафи. Всячески се опитвам да възстановя атмосферата от една друга зеленина, сътворена само от природата. Сякаш допирът до този цвят ще върне като с магическа пръчица слънцето в душата ми и отново ще бъда щастлива…Жадувам да видя моите лиани- високи и величествени, окъпани в нежни розови сияния. Толкова си приличахме- млади, дръзки, красиви, обградени с безкрайна любов. Затова, когато навън е -10 градуса, а в душата ми е -20, притварям очи, увивам се в плюшеното одеяло с нарисуваните тигърчета и се пренасям в къщата на моето детство. Образите изскачат- ярки, живи, прелестни и ме зареждат с хъс за живот. Разлиствам цветната магия на детските години и си пожелавам отново да попадна там. Всяка нощ пътувам, обикалям, преживявам приказката. Събуждам се свежа, отпочинала, обнадеждена. Готова за новия ден. Безвъзвратно изгубено минало? Никога! Бях щастлива тогава и занапред пак ще бъда. Ако не в този живот, то със сигурност в следващия….

Новите момичета

Бяха три приятелки. Млади, умни, красиви и талантливи. И, за добро или за лошо, амбициозни. И трите вярваха в щастливата си звезда.
Ани беше много музикална. Мечтата й да пее я отведе отвъд океана. Зад гърба си остави хиляди неизпети родни песни, родители, приятели и любим. На 20 години животът беше пред нея. Америка я прегърна в необятната си шир и... не пожела да я върне. Ани стана певица, омъжи се за американец, роди дете и сви гнездо в новата си родина. Връзката си с България поддържаше чрез интернет и телефонни разговори.
- Липсвате ми. Обичам ви! – казваше всеки път на родителите си в слушалката, но не възнамеряваше да се връща. Там се чувстваше добре. Вярно, че синът й не говореше български и познаваше тукашните си роднини само от снимките, но имаше по-важни неща от това. Ани беше спокойна за бъдещето му. Като майка, това я удовлетворяваше и донякъде прикриваше носталгията. А песните? Вече пееше само на английски... Единствено под душа си тананикаше понякога “облаче, ле, бяло”.
Ели завърши с отличен архитектура в София. След дълго обикаляне в търсене на работа, попадна в проектантско бюро. Одобриха я, дадоха й работата и.... заплата от 200 лева. А наемът за квартирата й беше 250 лева. Веднъж спомена за това разминаване в тарифите пред шефа си, надявайки се да получи разбиране и увеличение на доходите си. Шефът й обеща да “уреди” нещо по въпроса, но поиска да излезе с нея. Намираше я за красива и не виждаше защо трябва да тъне в мизерия. Можеше да има всичко в комплект с него- 50-годишният, женен мъж. Ели не пожела да стане метреса. И понеже знаеше английски, замина с еднопосочен билет за Австралия, пък... “каквото сабя покаже!” Вярно, че започна работа като чистачка, но три години по-късно проектираше сгради в австралийска фирма, радваше се на уважението на колегите си и на новия си годеник. Предстоеше й сватба, покупка на дом, а защо не и бебе? Дори през ум не й мина да се завърне в България. Беше удовлетворена от живота си, а щастието намираше в дребните неща- слънцето, океана, небето... Изпращаше пари на родителите си, но мисълта за дома все повече избледняваше на фона на австралийската синева.
Таня мечтаеше да стане художничка. Имаше и талант- поне така казваха учителите й. За нещастие, баща й почина по време на следването й, а майка й получаваше само инвалидна пенсия. Нямаше кой да плаща таксата й за обучение и се наложи да прекъсне образованието си. Издържаше се сама- беше и келнерка, и бавачка, и продавачка. Но душата й искаше само едно: да рисува! Поканата от Ани да й гостува в Америка, й дойде като манна небесна. Тръгна без много да му мисли- нямаше какво да губи. А птичето на щастието само я намери и кацна на рамото й. Докато разглеждаше картинните галерии в Ню Йорк, се запозна с известна тамошна художничка. Нататък нещата се развиха като по сценарии от холивудски филм. Откриха таланта й, получи стипендия за университет, оферта за работа в сферата на изкуството и... животът й влезе в своя коловоз.Беше щастлива. Чувстваше, че владее съдбата си, а не се носи по течението. Само нощем си поплакваше скришом, когато я налегнеше носталгията за дома. Но- не биваше да се оплаква. Предстоеше й самостоятелна изложба на свои картини и Таня се вълнуваше ужасно. Единствено съжаляваше, че майка й нямаше как да дойде да я види. Знаеше, че щеще да се гордее с нея...Само че мама бе далече, а мечтата й се сбъдваше на друг континент. Така е – изкуството искаше жертви...
Ани, Ели и Таня. Това са те- новите момичета. Умни, образовани, красиви. Съчетаващи в себе си всички ценни качества на българката от едно време, та до днес. Напористи, като всички млади, но и трудолюбиви. Безкомпромисни към наложените “демокротични” стереотипи, но и интелигентни. Готови да се лишат от някои временни удобства, но не и да се откажат от крайната цел. А именно- честен и спокоен живот, добро бъдеще и сигурност за децата си. Какво повече да иска една млада жена?
Мили момичета, бъдете щастливи! Вие го заслужавате! Радваме се, че ще прославите България по света с вашия талант, но ни остава горчивия привкус в устата от риторичния въпрос: Можеше ли това да стане и у нас? А за сълзите на хилядите майки, изпратили в странство рожбите си, се страхувам да говоря...
Нима има нещо по-тежко за един народ от това да прогонва децата си навън и да обрича родителите им на самотни старини?
С какво заслужихме незавидната си участ? Кой ще ни каже?....

Лечебни сънища

Сънувам много и цветно. Понякога се събуждам от безумието на сънищата си, друг път спя блажено от щастието, което ме обгръща. Сънищата ми дават всичко. Изваждат наяве най-тъмните страни в душата ми и ме изправят срещу най-големите кошмари. Всичко онова, от което се страхувам в реалния живот изплува в съня ми и ме принуждава да се справя с него. Да приема, че съществува, да го осъзная и да се справя с него. Понякога получавам и благословия на сън. Неща, които искам , но не мога да получа в действителност идват при мен в съня ми. И се събуждам щастлива. Не правя разлика между реално постигнати успехи и тези, които сънувам. Знам ли кое е по-истинско. Нали казват, че животът е един дълъг сън, от който някой ден се събуждаме и установяваме, че вече сме там, откъдето сме тръгнали- дом, Бог, утроба. Имена разни, мястото е едно. Често се питам какво искат да ми подскажат сънищата. На какво не обръщам достатъчно внимание, кои знаци не разчитам правилно? Истината е, че моите сънища лекуват. Душата, сърцето, мечтите ми. Мъдростта и спокойствието от вихрения нощен танц на подсъзнанието ми са необходими за дневните ми задачи. Вече знам и как да получа отговор по тревожни въпроси. Просто трябва да се помоля преди да заспя и със сигурност нещата ще се изяснят на другата сутрин. Казват, че сънищата са пътуване в астрала. Там срещаме починалите си близки и обикаляме свободно земното кълбо. Не вярвах в това, докато една нощ нещо не ме изхвърли от леглото и се озовах права, будна и с ясното съзнание, че се върнах от там. Само дето връщането е било прекалено бързо и за няколко минути не си усещах тялото. Чувствах се безплътна. Знаех, че съм аз, но не си усещах физически тялото. Може би така е от другата страна, в отвъдното. Само енергията остава, „дрехата” ни я няма. Опитах се да си намокря ръцете. Редувах ту топла, ту студена вода- нищо не усещах. Уплаших се много. Вероятно така се чувства човек, когато осъзнае, че вече не владее тялото си. Поне разбрах, че продължаваме да съществуваме, дори телата ни да са се изхабили. Често се явявам на изпити на сън. Щастлива съм, когато ги издържа. Зная, че съм се справила добре с някакво житейско премеждие. Веднъж мечтаех за църковна сватба ( когато се омъжвах нямаше такъв ритуал) и още същата нощ сънувах как татко ме предава за венчавка и ни качва с мъжа ми на огромен презокеански лайнер. Татко ни махна от брега, а ние поехме двамата по вълните- срещу бурите, трусовете и трудностите. Беше ми лошо, но не се предадох. Да, това беше самия живот или мъдростта, която татко ни остави- заедно да се борим и да се държим един за друг. Нали това е смисъла на брака, та макар и без документ от църквата? Исках сватба- получих я. Помолих татко да ми каже къде бъркам и го сънувах усмихнат- каза ми да си водя записки, да обръщам внимание на всичко, защото е важно и ще се справя. Татко беше много мъдър човек. Винаги ме закриляше и бдеше над мен. И сега продължава да го прави, макар и на сън. Веднъж се опитах да го намеря и изживях истински кошмар. Обиколих цяла Африка пеша на сън, къде ли не ходих- до родното му село и из целия континент, навсякъде, където сме били- така и не успях да стигна до него. Не го намерих, а исках само да го прегърна… Събудих се изтощена, сякаш наистина съм обиколила земното кълбо. Веднъж сънувах, че на татко му се пие бира. Той много обичаше бира. Бяха изминали точно 18 месеца от смъртта му. Отидох на гроба и оставих храна, питиета и едно канче с бира. Точно тогава една пчела се завъртя над бирата и кацна на нея. Съвпадение? Не мисля…. Може би защото наближава задушница, но все си мисля, че посланията, които идват при нас по най-различни пътища са всъщност опит за контакт с тези, за които тъгуваме. Приковани сме към материалното, а то е всъщност преходно, нереално и подвеждащо. Истината….Тя е там някъде, между небето и земята, в астрала и в сърцето и търси път към душите ни……макар и чрез сънищата. Важното е да сме с отоворени сетива, за да разберем и приемем. И да излекуваме душата си….

Да бъде пролет!

Пролет е. Животът възкръсна изпод бялото було на дългата зима и даде заявка за нови вълнения. Бавно излизаме от пашкула и вдъхваме аромата на пролетните цветя, жадно се взираме в пъстрите цветове, поднесени от природата. Прекрасно е усещането за нов живот. Сякаш сваляме от гърба си не само зимните дрехи, но и грижите, тъгата, тъмнината в душата. Природата се събужда от зимния си сън, предвкусва топлината на идните дни. Изкарахме тежка зима. Сега ни се иска отново да се посмеем, да попием всеки слънчев лъч върху зажаднялата за ласки кожа и да се гмурнем в морето от пъстри цветове. Пролетта дойде в цялата си прелест- многоцветна, свежа, уханна... Как ни се иска да проникне до дълбините на душата и да даде живот на зрънцето надежда, което посяхме. Дали? Очакването е като обещание за възкресението, за вечния живот. Сливаме се с природата, щедро раздаваме от своята вяра и доброта. Природата започва новия си цикъл. И ние сме частица от него. Малка, уникална частица, пропита с любов. Семето, което посяхме... То ще разцъфне и ще даде плодове. Очакване...Какво посяхте? За какво се молихте? В какво повярвахте? Какво си пожелахте? Пролетта ще ви зарадва със своите плодове. Събудете се. Огледайте се. Мечтите понякога се сбъдват. Дано! Пролет е... Бъдете!

Африка

Африка. Дива, уникална и красива. Черният континент притежава невероятна магия в своите гори, джунгли и водопади. Африканските пейзажи зашеметяват със своята свобода и неповторимост. Това е друг свят, друга вселена, нови усещания и силни емоции. Имах щастието да живея повече от десет години в Африка, да опозная природата й, доколкото тя го позволява и да се наслаждавам на най-красивите изгреви, залези и дъги. Африка- една любов, която ще остане завинаги в сърцето ми....

Майка

Мама е любов. Всеки ден й казвам колко много я обичам. Дали е достатъчно? Тя е цялата вселена, събрана в късче любов. Никой не може да обича като нея. Колко много добрина има в очите й, мекота в душата й, топлина в прегръдките...Когато ме гушне се чувствам малка и закриляна. Там някъде все още усещам вибрациите на пъпната връв, както в мига на раждането. С рев ме разделиха от нея, но само за да изградим нова и силна връзка между нас. Знам , че съм й причинила много болка и страдание още с появата си на бял свят. Не й спестих тревоги и разочарования. И въпреки това ме обича. Безусловно. Така умее само мама. Всичко ми прощава. И винаги ме подкрепя. Когато съм безумно щастлива се обаждам на мама. Тя най-истински ще се радва заедно с мен. Когато съм стигнала дъното и сълзите не спират- пак отивам при мама. Да ме утеши, успокои и да ми обещае, че слънцето пак ще изгрее...После може и тя да си поплаче скришом. Но не и пред мен. Не се оплаква, за да не ме тревожи и товари с нейните проблеми и болежки. Когато мама е болна ме свива стомаха; с всяка фибра на тялото си усещам страданието й. Чакам и се моля- сгушена като ембрион – слънцето да изгрее... и мама отново да се усмихне.
Мама е свята. Само тя умее щедро да раздава любов без да очаква нещо в замяна. Щастлива е, когато ние, децата й, сме щастливи. Светът й рухва, когато някоя от нас е в беда. С цялата си воля се моли за нас- да сме здрави, щастливи и да постигаме мечтите си. Животът й- това сме ние. И мъка, и радост. И грижа, и обич. Хубаво е с мама. Животът ми е пълен, дните – прекрасни. Никога не е късно да й кажа колко много я обичам. И никога не може да е достатъчно...Аз също съм майка. Познавам безмерната любов, която блика от мен към това чудо на природата- детето ми. Когато станах майка изведнъж осъзнах колко несправедлива и лоша съм била понякога към мама. С типичния младежки егоизъм несъзнателно съм я наскърбявала. Всичко ми е прощавала.
Мама е радост. Мисълта, че я има, че мога да чуя гласа й, когато съм далече и да знам , че ме чака да се прибера- това е Божия благословия и най-великото щастие. Животът с мама е чудесен. Повечето хора си тръгват, ако корабът потъва. Но мама остава. Тя е с мен докрая. Понякога ми се струва, че съм й длъжница. Но тя нищо не иска в замяна; любовта й няма цена. Вярва, че доброто ражда добро. Благодарение на нея имам късче от рая – тук, на земята...Благодаря ти, мамо. Бъди благословена! Нека любовта винаги те озарява.
Мама е любов! Всичко около нея е озарено от любов. И слънцето, и дъгата, и цветята. Искам да й подаря цвете. Една червена роза. Дали ще мога да й кажа, че сърцето ми бие за нея? Розата е израз на любов. Мама обича рози. Най-хубавата е за нея. На мама- с любов!

На прошка

Прошка е. Излизам замислена след неделната литургия и се сливам с тълпата. Ще купя цветя и ще поискам прошка от най-близките си. Тези, които обичам и без които не мога. Изкарахме тежка година. Преживяхме загуби и нещастия. Бог е справедлив, но понякога изпитанията, които ни изпраща ми идват в повече. И да плача, и да се тръшкам, че не издържам повече, няма спасение. Каквото е писано да стане, става… Запалих кандилото у дома. Така, както правя всяка сутрин от години. Казах си молитвата и поисках прошка за греховете си. Щом съм още на този земя, значи съм грешна. Опитвам се да преодолявам препятствията по пътя, но невинаги ми се удава. Искам прошка за страха. Този, който ме вледенява и ме изхвърля извън границите на разума. Страхът да не изгубя обичаните хора. Веднъж минах през този ад и не искам да попадам там отново. Страхът е най-подлото човешко падение. Сграбчва те, помита те и те изстрелва в измеренията на злото. Ако му отстъпиш. Ако откажеш да му се дадеш, може и да те подмине. Винаги съм знаела, че е проява на слабост да се страхуваш и сега искрено се разкайвам за всички мои прояви на тази слабост. Искам прошка за страха. Все си обещавам, че ще му изтрия грозното лице от клетъчната си памет и все не успявам докрай да се преборя. Изскача изневиделица, плези ми се и се наслаждава на отровните емоции, които поражда у мен. Мразя да се страхувам! Няма нищо по-унищожително от това проклятие, което сами си причиняваме. Никой не закача силните и смелите. Злото се страхува от тях и бяга като дявол от тамян. Заставам смирено пред иконата на Богородица и искам прошка за всичките си грехове- волни и неволни. Човешко е да се греши. Невинаги разбирам къде съм сбъркала, когато ме наказват, но приемам пораженията върху душата си. Така е трябвало. Само не искам други да страдат заради мен и моите грешки. Не искам други да износват моите грехове. Казват, че домашните ни любимци поемали отрицателните енергии в къщата. Колко ли демони са хвърчали наоколо, за да ми отнемат и кучето, и котката в рамките на три дни? Те ли поеха греховете ни? Те, невинните? Те идват да ни помагат и си тръгват след приключване на мисията си. За разлика от нас, хората, животните не се страхуват от смъртта. Те знаят кога идва, очакват я и я приемат спокойно. Колко много може да научим от тях. Те нямат грехове като хората. Не познават предателството, изневярата, лъжата, коварството, кражбата, убийството, суетата, користта. Надарени са с безкрайна обич и доброта.Ще поискам прошка за отлетелите души. В библията се казва: „Поискай и ще получиш”… Като че ли свикнахме да получаваме, а не да даваме. Но в Книгата ни подсещат: „Дай от залъка си на гладния”…И вярвай! Когато вярата ми отслабне, бедите ме връхлитат. Сякаш невидима сила разкрива пукнатините в душата и изстрелва отровните си стрели право там- да разяждат и рушат. Там, където вярата е слаба, нахлува злото. И вилнее безнаказано. Само вярата го убива. Ще поискам прошка за моментите на слабост, когато вярата ми е била разклатена. Ден за прошка… За страха, за слабостта, за колебанията. Все човешки грехове. Вярвам, че ще получа прошка. И ще ми се даде още един шанс. Разкаях се. А сега трябва и да си простя. Нима има нещо по-трудно от това? Кой ще ни прости, ако ние самите не успеем да си простим? Прощавам си….и продължавам напред. Друг път няма.

България в сърцето....

Сънувам България. Всяка нощ се впускам в астрала и се завръщам у дома. Имам нужда да почувствам родината, макар и насън. Пренасям се в моето легло, в моята спалня. Става ми хубаво и леко на душата. Чувствам се защитена. Луната огрява лицето ми и подсушава сълзите. Сякаш ми шепти, че е една за всички... Защо ли тогава у дома ми изглежда по-бяла, по-чиста? А сутрин? Сутрините са блажени. Слънцето се прокрадва срамежливо между белите пухчета на родното небе и гали ли, гали косите ми... Нежно, уханно, пролетно, Българско слънце! Искам още малко да поспя, така ми е мило. Когато стана ще видя Витоша- зелена, величествена, вечна. Тук, където живея няма планини и гори. Не като нашите. Има само пусти равнини, като равната линия на сърцето на ЕКГ екран. Жива ли съм още? Казват, че от носталгия не се умира. Знам ли... Мъчно ми е за България! Много ми е мъчно- и за планините, и за морето, и за домашния уют. Даже и за кокичетата. Бели, чисти, свежи. Чудно как едно кокиче може да излъчва такава любов и красота. Тук кокичета няма. Затварям очи и ми замирисва на люляк...Помня как около дома ни винаги ухаеше на цъфнали люляци- сини, бели, лилави, те се спускаха на гроздове по клоните и сътворяваха венец от цветни аромати.
Сънувам моя дом. Единственото място, където съм се чувствала закриляна и обичана. Така е, у дома и стените помагат. Как ми се иска поне за малко да прегърна тези стени- топли, гладки, светли, поели цялата енергия от предишния ми живот. Животът в България. Един сън. Скъп спомен. И мечта... Мечтата някой ден да се завърна. Не исках да живея навън, но се наложи. А боли- така боли, когато осъзнаваш, че всичко, до което се докосваш е чуждо. И че там някъде- далече в сънищата те очаква Дома... Дали ще ме дочака? Единствена, обичана страна. България в сърцето ми.....

Честита Баба Марта!

ДА СТЕ ЗДРАВИ, ВЕСЕЛИ, ОБИЧАНИ!

Пролетни цветя

Малка спретната къщурка

Всичко е любов....

Някой ден любовта ще си отиде. Единствената, живата, вечната…Тази, без която не можеш да живееш, да дишаш, да съществуваш. Ще останеш сама, разбита, неразбрана. На границата между Ада и Рая, ще се чудиш дали си жива и защо. Дали не си я сънувала, любовта на живота ти? Тази, която отвори небесата си за теб, разходи те из слънчевите си градини и после те захвърли в пустинята. Една любов, която ти даде всичко и после ти го отне. Боли.Заради болката знаеш, че още си жива.А някъде в дълбините на последните оцелели клетки ще крещят спомените, потъпкани от несправедливите житейски обрати. В сърцето ти ще тлее пламъка на потушения огън. Този, който никога няма да се разрази отново. В душата ти ще е пусто, като морски бряг пометен от цунами. Нищо няма да чувстваш. Тялото ти може и да е физически живо, но душата ти отдавна ще се е преселила в лоното на пълната забрава. Апатия и тишина. А след тях- викове! На отчаяние. На безпомощност. На лудост. Ще проклинаш съдбата. Ще мразиш живота. Ще поискаш да умреш. Няма спасение… Още си тук. Наказана. Необичана. Забравена и нежелана. Колко още можеш да търпиш? Докога ще вярваш? Нима искаш пак да паднеш в коварния капан? Цялата си потрошена, изцедена, пребита. Защо си причиняваш това?! Заклинанията свършиха. Обещанията се изпариха. Вечността достигна своя край. На какво се надяваш? Какво очакваш да се случи? Защо позволяваш на Надеждата да се прокрадва в атрофиралите съдове на сърцето ти? Не я допускай повече там! Изгоря от любов. Но не умря от любов. Изгуби войната. Стана жертва на собствените си безмилостни емоции. Живот сред пепелта? Сиво, скучно, спокойно… Струва ли си? Искаш пак да гориш? Да усетиш топлината на пламъците? Да те уцелят искрите на страстта и да се разбиеш като фойерверки в нощното небе? Още веднъж да полетиш…Останаха ли ти сили? Една звезда ще носи твоето име. Само звездите са вечни. Другото е илюзия. И пресъхналите сълзи, и свитото сърце, и опустошената душа… На дъното си. В мрака няма надежда. В мечтите няма смисъл. Любовта си е отишла безвъзвратно… Защо я търсиш пак? Подаваш ръка към светлината, търсиш края на тунела. Пази се от нея! Бягай далече! Не сънувай горещи целувки и огнени ласки, за да не изгориш в тях. Не вярвай, че влюбените са щастливи. Те са жалки наркомани, дрогирани от собствените си заблуди. Не пожелавай стрелата на дявола! Отново ще бъдеш измамена, изоставена, изстинала… За кой ли път? Животът без любов не е живот? А какво е? Един кратък миг; промеждутък от време между раждането и смъртта. Искаш да го изживееш с любов? Твоя воля! Обичай тогава. Люби силно. Раздай душата си на парчета. Всичко на този свят е временно…. Страданието също. Бъди безстрашна! Гмурни се в дебрите на неизвестността. Отвори сърцето си и се отдай на чувствата, които нахлуват неканени там. Рискувай с любовта! Отново… Може и да се взривиш. И какво от това? Нали затова си живяла….

Pets and kids

There is so much love in the air. Just look at them- pets and kids, kids and pets... Ain't they cute? Absolutely adorable! Children who grow up in the presence of animals become better people and that is a fact. They are strong, caring and loving... Let kids have pets around them! You will be doing the best for your children and there will always be a grateful bark or mew to go around. Life is meant for living. Live it to the full. Have kids and pets! And you will be a happy person!

Бебе Матей

Пристигнал е в дома с цялото величие на библейското си име и впечатляващите размери от 2200 грама, 46 см. , на 10 дни. Историята му започва като на много други изоставени деца- млада, объркана майка, баща- неизвестен. Така пише в акта му за раждане. ( За майката не се споменава, че е била объркана ). Там го поемат жените, приели благородната мисия на “многодетни майки”- жени със символично заплащане и несимволични сърца.
Само година по-късно бебето Матей е вече в обятията на новите си родители- млада, бездетна двойка със скромни възможности, но добри намерения. И нещата потръгват за всички, уж нормално. Детски смях оглася дома на Вяра и Асен, а усмивките все по-често се задържат върху лицата им. Те наистина се привързват към Матей, а и започват да се чувстват “нормални”- като всяко семейство с дете.
На 2 годинки Матей получава първия си припадък. Кардиологичният преглед и заключението са безмилостни- детето страда от остра сърдечна недостатъчност. Прогнозите не са особено окуражителни. Обикалят от лекар на лекар, докато накрая възрастен педиатър им казва:
-Не мислете за болестта. Грижете се добре за сина си, обичайте го много и никога не
губете вяра! Господ си знае работата...
Така преминават още няколко години- с нови припадъци, лекарства, болници, тревога и неяснота за бъдещето. Нервите на “бащата” не издържат и на петата година Асен напуска жена си и Матей. Вяра остава сама със сина си и упованието на името, с което е дошла на белия свят. Тогава тя е на 30 години. Шестата година на детето е критична- то се люшка по тънката линия между живота и смъртта. Неочаквано се намесват роднини, приятели и други “доброжелатели”, които съветват Вяра да върне Матей в Дома, да го “разсинови” и да си гледа спокойствието и живота- млада е и не бива да се товари с такива непосилни грижи, напътстват я близките й. За пръв и последен път Вяра дава воля на сълзите си- плаче и плаче, докато цялата натрупана мъка се излива навън. Тогава разбира, че няма на кого да разчита и от това най я боли. После поглежда сина си и е наясно, че никой и нищо не биха могли да я отделят от него. И действа... Продава семейния апартамент, оставен й след развода, купува еднопосочен билет за нея и Матей и тръгва по света да търси лек за сина си. ( По това време в България все още не се правеха сърдечни трансплантации ).
В Чикаго мие чинии по нощите, чисти офиси и разхожда кучета на богаташи, за да може да се издържа. Там среща Петър- български емигрант, с малък бизнес, несемеен. Влюбва се в него, а Петър намира у Вяра всичко, за което е мечтал. Предлага й брак и скоро след това тримата заживяват заедно в къщата на Петър. Новият й съпруг взима присърце проблемите на Матей, намира лекари, болница, води го по изследвания и тегли кредит за операцията. Според лекарите е важно трансплантацията да се извърши преди детето да навлезе в пубертета. И зачакват... донор. Почти година по-късно чудото става- на 10 години Матей получава ново сърце и започва бързо да се възстановява. Неотлъчно до него са майка му и Петър, когото той нарича “татко”. Обграждат го с любов, грижи и вяра в успеха.
Сега Матей е на 16, а болестта е само спомен. Момчето учи в колеж за изкуства, иска да стане художник, играе бейзбол в училищния отбор, плува и прави планински преходи.
Преди две години още едно щастливо събитие спохожда Вяра и Петър- ражда им се дъщеричка, Йоана.
Сега семейството си идва в България всяко лято, за да могат Матей и Йоана да опознаят родината си и да не губят връзката с нея.
При всяко идване в страната Вяра посещава Дома за изоставени деца, разказва за успехите на Матей и помага на децата, с каквото може. При последното си посещение там миналото лято, учителките й разказали за 1-годишната Анна, която никой не искал да осинови, тъй като по рождение едното й краче е по-късо от другото. Вяра споделя това с Петър и когато виждат момиченцето без колебание решават да го осиновят. Уреждат бързо документите и си го взимат при тях, убедени, че ако не друго поне могат да му дадат любов. Така семейството се увеличава с още едно дете, а Матей и Йоана се радват на новата си сестричка. Всеотдайните грижи са ежедневие в това семейство и до днес в дома им цари любов, разбирателство и истинско щастие...

Защото те обичам...