Тънката линия на приятелството

“ Не отивай в чужд дом, когато си болен.
Не отивай при свой приятел,
когато си озлобен. Стой в гората,
ходи между дърветата и на тях се оплаквай.
Само когато умът ти е спокоен и сърцето
Свободно, тогава посети приятеля си.”
( Из духовните послания на Петър Дънов )

“Приятел в нужда се познава” е казал народът. И наистина- за къде сме без приятели? Щастливи сме, когато сме обградени от сродни души, тачим любимите си хора и обичаме да сме заедно с тях. И все пак- дали понякога не злоупотребяваме с добрият приятел, превръщайки го в неволен слушател на тегобите ни? Някой може да каже: “Ами на кого тогава да се оплача?” Отговорът е съвсем прост: на никого. Приятелите ни не са тук, за да разтоварваме върху тях самосвала с отрицателните си преживявания. Те не заслужават това! Всеки сам си носи кръста на душевните рани и терзания. Приятелите могат да ни дадат добър съвет или да се отзоват посред нощ на нашия зов за помощ. Затова ги обичаме и разчитаме на тях. Но не бива да очакваме да са нашите кошчета за душевни отпадъци...И на нас не ни е приятно, когато някой ни залее с поток от информация за болежките си, безпаричието и емоционалните си дилеми. Даже съзнателно страним от такива хора. Човек полага усилия, за да изгради вътрешния си мир и да постигне хармония със себе си и обкръжаващата го среда. Трудно е, а понякога балансът е деликатен и е нужна съвсем малка психо-атака от вън, за да се срине до основи душевното ни спокойствие и равновесие. Дали, ако по-малко се оплакваме, няма да успеем да принизим значимостта на проблемите ни? И да не товарим излишно и други хора с тях? Докато- давайки воля на отрицателните си емоции, сякаш сами се вкарваме в капана на лошото настроение и безизходицата..?
Имам една приятелка- Марина. Много я обичам. От години сме заедно и в добро, и в лошо. Винаги съм се възхищавала на силата й да се изправя срещу трудностите без да им се дава. Вече знам с колко труд и постоянство е изградила своята броня и виждам как надеждно я пази. Тя не се оплаква, не хленчи, не се сърди на никого и не проклина съдбата си. Казва, че и това ще мине... От нея се научих да се усмихвам и да казвам, че съм добре, дори когато не е така. За моя изненада, с течение на времето открих, че това ми помага да бъда силна и ми дава вяра в собствените сили. Без вяра сме загубени. И приятелите ни са за това- да се веселим заедно, да ни подкрепят в трудности и да ни показват, че винаги вярват в нас. От собствен опит знам, че когато някой вярва в мен съм способна да извърша чудеса. Да са ни живи и здрави приятелите!