За истината в живота ни....

Истината- можем ли да я понесем? Цялата, неподправената, болезнената и не особено приятна за близките ни? Всеки един от нас си има своите "скелети" в гардероба и за нищо на света не би ги извадил наяве. Постъпки, от които се срамуваме, жалки случки или груба действителност, която би причинила болка на обичаните ни хора...Истината. До колко тя присъства в живота ни? Земни сме и сме грешни, така е. И все пак- какво и колко сме склонни да си признаем? И защо? Ами, защото това сме ние- и добри, и лоши; и откровени, и объркани; и тъжни, и трогателни. Въпросът възникна, когато наскоро представих мемоарите си от един не особено добър период за мен. Хората се вълнуваха повече от това какво ще кажат другите, семейството. Ами, какво да кажат? Това съм аз. Биха могли да ме приемат такава, каквато съм и да ми обичат. Може и да ми простят, дори. Като че ли това не ме вълнува толкова. Изучавам самодейно човешката психология и винаги се питам защо лъжем за всичко? Като се започне от най-баналните теми и се стигне до глобални въпроси? За да не нараним някого? Кого? Човекът до нас или нас самите? Кому е нужна истината? И не е ли всяка една изречена лъжа едно бягство от нас, от живота ни, от мечтите ни? После тънем в депресия, дисхармония, страдаме, че сме неразбрани... Как да ни разберат, като упорито крием своето истинско лице от света. Може би от страх? Затова, че не сме достойни да ни повярват, да ни опознаят и да ни обичат? Как да стане, като ние сами не се приемаме такива, каквито сме? Страх ни е от самотата, пренебрежението, наказанието. Не искаме никой да ни съди. Да рови в душевните ни рани и да знае болезнената истина за нас. Защото тя рядко е така красива, както опаковката, която предлагаме. И все пак- доколко можете да сте откровени със себе си? Можете ли да напишете на един лист всичко, което никога не бихте споделили за себе си и да го дадете на някой да го прочете? Някой, който има отношение към вас? Трудно е, нали? Опасяваме се, че няма да се впишем в "нормите", че ще ни се присмеят или още по-страшно- ще ни отхвърлят. Дали? Бог ни е създал такива- грешни сме, но по-важното е: дали се учим от грешките си? Как бихме изкарали житейската школа, ако не правихме грешки? Нали всичко, което ни се случва е низ от уроци, трънлив път на себепознанието, болезнен опит да намерим любовта... Кой обича да го лъжат? Колко пъти сме казвали, че предпочитаме истината, колкото и да е противна пред захаросаната лъжа? Но въпреки това лъжем близките си, семейството си, приятелите.... За да им спестим болката, това е оправданието. Каква болка? Че не сме това, за което сме се представяли? Та ние лъжем себе си най-вече. А истината, рано или късно, излиза на бял свят... И тогава сме сами със съвестта си. Човек не може да избяга от себе си. Затова може да приеме истината в живота си и да я обикне. Да се поучи от нея и да си прости. Да повярва, че може да се промени към по-добро.... Дали ще ви приемат в истинския ви вид? Струва си риска да узнаете.....