Страници

10 юни 2011

Черешова задушница


Задушница е. Православната вяра повелява да си спомним за мъртвите, да запалим свещичка на гроба им или в църква, да помълчим и да се помолим за спасението на душите им.
Рано или късно, всеки губи близък човек. Такива са законите на живота. Едни си отиват, други се раждат, житейският кръговрат продължава… Коленичим пред гробовете на свидните ни близки и се молим да ни простят грешките, обидите, недоизказаните думи, непоказаната любов… За да намерим и ние покой. Колко пъти, когато някой си отиде се сещаме за всичко онова, което сме могли да направим за него, но не сме успели, а вече е твърде късно? Животът ни завърта на въртележката си и с неимоверни сили се държим, за да не изхвърчим от борда. Оцеляването ни често е за сметка на изгубеното време за обичаните хора. Бързаме, борим се, състезаваме се на различни поприща, доказваме се, гоним целите си и рядко се спираме да помислим за какво всъщност ни е всичко това? Какъв е смисълът на суетата? На материалните придобивки? На служебното израстване? Казват, там горе има спокойствие и много любов. А аз си мисля, че повече от всичко, това са двете неща, които са ни необходим тук, на земята. Наскоро гледах един сеанс- две жени се опитваха да отгатнат колко дълго ще живеят. Замислих се дали искам да знам отговора на този въпрос и реших, че не е толкова важно колко дълго ще живея , а как ще живея и какво ще направя за хората през това време. Ще успея ли да помогна на някого в беда? Да се отърся от греховете си? Да си взема поука от грешките и да не се подавам на изкушенията? Да осъзная смисълът на собственото си присъствие на земята и да го оползотворя правилно? Все въпроси, на които ежедневно търся отговори….
Често се питам защо някои хора си отиват ненавреме от този свят. И остават толкова много болка и разбити сърца след себе си. Поговорих с един свещеник и той ми каза, че когато тялото не може повече да изпълнява мисията си на земята, душата отлита, за да продължава да бди над близките си и да им помага отгоре. Самата материя не е важна. Важна е мисълта, любовта и прошката. Често пъти здрави и силни млади хора напускат земния живот и се преселват в отвъдното. Няма утеха за покрусените близки, животът им като че ли губи смисъла си в този миг, и занапред. И все пак- православието ни успокоява, че Господ знае какво прави и някой ден ще разберем значението на тези тягостни времена… Дали това може да ни е някаква утеха? Всеки опечален е изпитал болката силно да желаеш да прегърнеш обичания човек и отчаянието, че това няма как да се случи. Не мисля, че времето лекува. Остава една празнота в душите, която нищо не може да запълни. Сякаш с починалия си е отишла и част от нашия живот. Когато мине малко време се запитваме как този, който вече го няма би искал да живеем. Дали ни гледа? Харесва ли му как продължаваме нататък; ядосва ли се на неспособността ни да преодолеем мъката и да бъдем силни отново? Помага ли ни по неведоми и невидими за нас начини? Иска ли да ни каже нещо?...
Случвало ли ви се е да сънувате нещо съществено, или да имате усещане, интуиция как да постъпите? Дали тези „видения” не са послания на починалите, за които вече няма тайни? И които се опитват да достигнат до нас на подсъзнателно ниво? Наскоро една ясновидка ме скастри: „Разбери веднъж завинаги, че няма смърт!” Може би не успявам напълно да се отърся от материалното, за да проумея пълния смисъл на думите й. А дали все повече хора не мислят като нея? Забелязвам, че напоследък на някои погребения хората не носят черно, не плачат и пускат любимите песни на починалия…. Сякаш приветстват живота, а не смъртта. Животът, който продължава, но под друга форма… Човешко е да се тъгува. Особено, когато мислиш, че никога вече няма да се видиш с обичаните хора. Дали е така? Нали ги носим в сърцата си и мислите си? А може би просто трябва да се научим да уважаваме и ценим самия живот такъв, какъвто се случва днес? Да сме добри с хората, да раздаваме щедро любовта си и да не си пестим силите, за да помогнем на някой.
Вярвам, че всичко, което ни се случва цели да ни направи по-състрадателни и добри. Дали, ако възприемем смъртта като урок по хуманност, ще бъдем хора помежду си? А не стадо разярени, сърдити, злобни и недоволни люде?...
Ами, ако това е великият промисъл на живота? Изгубим ли човечността си, едва ли има смисъл да мечтаем за значими дела. Огледайте се и вижте как се държат някои хора около вас- на улицата, в автобуса, в магазина. Ужасявам се от грубостта и подлостта в отношенията, от злобата и омразата, които вилнеят наред….От ненавистта към ближния.
А там- на гроба, ставаме смирени. Осъзнаваме собствената си незначимост и слабост. Дали? Казват, че задушница е за утеха на живите….Да спрат, да помислят, да се опомнят. Някои житейски уроци са много трудни. Но без тях щяхме да останем мърша.
Нека днес сведем глава в памет на починалите. Утре ще отпразнуваме живота- величествен, красив и несломим…..Такъв, какъвто Бог е пожелал да бъде.

1 коментар:

  1. Да Ваня, така е!
    Добре си го казала!
    Нека бъде!
    Благодаря за чудесното есе!
    И без твое позволение ще го публикувам на стената си!

    ОтговорИзтриване

Забележка: Само членове на този блог могат да публикуват коментари.