Наваля и първия сняг- пухкав, искрящо бял и чист. Летят снежинки, бялата магия е в стихията си... Градът побеля... Сякаш снегът се опитва да подпомогне пречистването на телата и душите ни. Понатрупали сме и токсини в телата, и тревоги в душата. А вероятно и някой и друг грях... Бялото ни дава шанс за нов живот и нови мечти. Да се отърсим от мъката, сковала сърцата ни, да скъсаме с миналото и да протегнем ръка към новото. Първият сняг е чистота и невинност; светлина и духовност. Нужни са ни повече от всякога. Затрупа града и скри от уморените ни очи мръсните улици и кални градинки. Изчисти града за няколко часа. Ние от години все не успяваме да го сторим. Живеем със заблудата, че управляваме Природата, а тя за сетен път ни показа, че е по-силна от нас и спазва свои закони. Колкото и да нехаем за нея и да й вредим, всъщност разболяваме единствено себе си. Дишаме мърсотията на градската джунгла и се възмущаваме от собствените си боклуци. Но снегът отново ще натрупа и ще почисти земята от хората. Ще побелеят дърветата, покривите, парковете. И ще мирише на чисто. Като в снежна приказка ще отброяваме дните до Коледа, притихнали смирено пред запалената свещ. Навярно ще поискаме да бъдем по-добри, по-състрадателни. Тайно ще помечтаем и за мъничко щастие. Дали ни се полага? Господ решава. Животът е безкрайно справедлив, дори и в най-голямата несправедливост. Когато сме затънали до гуша в кал, снегът ни се вижда като манна небесна. Като панацея за всичките ни болежки- телесни и емоционални. Като обещание за вечност... Нека да вали! Докато побелеем до дъното на душите ни... Дали?
Няма коментари:
Публикуване на коментар
Забележка: Само членове на този блог могат да публикуват коментари.