Те загинаха за България. Проляха кръвта си, за да я има нашата родина. За да помним историята и да продължим напред. Да отдадем почит и минута мълчание в тяхна памет. Те не помислиха за младостта, мечтите си и собствените желания. Те умираха с мисълта да я има България, да има бъдеще за децата й, да растем в свободна и светла страна. Те изгубиха своята младост, за да ни подарят нашата. Да сведем глави пред героичния подвиг на безстрашните родолюбци, пред силата на саможертвата, останала във вечността.... За да я има България. С красивите си планини и гори, дарили с дом и закрила борците за свободата й. Дали ще им хареса съвременната България? Сякаш хилядолетия не успяха да променят облика й, така както ние успяхме за последните двайсетина година....Такава ли си я представяха, отивайки на бой? И днес, като завият сирените едни ще спрат и ще отдадат почит, други ще си продължат по пътя сякаш нищо не се е случило. И в паметта си не можем да бъдем единни. Просто миг, в който да поспрем и да си припомним кои сме, откъде идваме, накъде вървим.... Историята не забравя. И ние сме тленни. Днес ни има, утре ни няма. Дали някой нас ще ни запомни с нещо? Те не чакаха слава. Нищо не поискаха за себе си. В предсмъртната им въздишка беше мисълта за България. Това им стигаше. Светла им памет! И Бог да пази България!
