Вярата ни, човешката...

Вярвам в доброто. И в прошката, която ще получа за греховете си. Вярвам, че Бог бди над мен, чува молитвите ми и ме пази. Затова и всяка вечер Му благодаря. Когато страдам или тъгувам вярвам, че ще осмисля урока си от поредното изпитание. Защото няма случайности и знам, че всичко, което ни се случва цели да ни направи по-добри и по-мъдри. Дали успявам? Вярвам, че имам достатъчно разум, за да разбера посланието, което ми се изпраща. Понякога е много трудно. Въпросите напират, а отговорите сякаш се изплъзват и се топят като последния пролетен сняг. Вярвам, че ще получа просветление. За да мога да продължа напред и да съм силна. Тези, които повярваха в Христовото възкресение бяха възнаградени с хармония и душевна благодат. Други продължават да търсят доказателства, факти, материални показатели. Хилядолетия не ни стигнаха да се приобщим към вярата и да се оставим на великата промисъл да ни води напред. Все нещо не ни достига. Жалки сме, заклещени между материалното и желанието ни за духовно израстване. Раздвоени сме и страдаме- отново. Навярно нещата са далеч по-прости, отколкото си ги представяме. Въпросът е доколко успяваме да повярваме в тях. Или наново ще се завъртим в омагьосания кръг на битието, ще падаме, ще ставаме и ще се питаме „Защо?” И навярно точно тогава ще потърсим утеха в някоя църква, ще запалим свещичка и ще се помолим за спасението на душата. Душата, която отказва да се закотви в материята и вечно ни подсеща, че само тя е вечна…. Останалото е преходно и трябва да бъде изстрадано. До болка. За да повярваме в Божиите закони и да се оставим да ни водят. Страданието ще ни доведе до възкресението. И до светлината. Друг път няма. Затова сме на тази земя. Затова се лутаме и търсим всякакви начини да избегнем страданието. Отказваме да разберем или не искаме да приемем,че само то може да спаси душите ни. Страхуваме се. Тъгуваме. Земни сме и ни е трудно да се извисим над нещата. Смирението е част от вярата. Вярвам, че то ни носи повече блага от всякакви успехи и постижения. Стига да осъзнаем колко ни е необходимо. И да се оставим да ни води в ежедневните ни дела. Вярвам, че много хора го разбират. Вярвам, че всеки си носи кръста и знае защо. Вярвам, че ще бъдем благословени. Заради доброто у нас, заради желанието ни да се учим и най-вече заради вярата ни. Без нея не може. Това би означавало да се обречем на вечен мрак, а Той не се пожертва, за да тлеем в дълбините на мрака. Вярвам, че ще сме благословени. И че вярата ще ни помага да живеем по-щастливо. Без нея просто сме загубени….

Равновесие

За сетен път се убеждавам , че всичко в живота ни е на кантар. И доброто, и лошото се борят за превес, а докато това се случва намираме баланса. Но няма как да напуснем везната. Вече знам, че след поредното разочарование ще дойде радостна вест; след предателството ще срещна човечността; след лъжата ще открия истината…И няма как да бъде другояче. Трудно е да поемаме ударите на съдбата, особено ритниците от близки хора, но всяка затръшната врата отваря нова. Понякога търсим утеха при един, а най-неочаквано я откриваме при друг. Случва се да ни откажат помощ там, където я очакваме, но тя пак идва при нас от там, където не сме очаквали. Така разбираме на кого всъщност можем да разчитаме и кой ще ни обърне гръб при първа възможност; кой е истинският приятел и кой е лицемера; кой се радва на успехите ни и споделя болката ни и кой просто ни завижда… Понякога се обръщаме към някого за съвет и получаваме плесница. И докато се чудиш защо точно на теб ти се случва това, изненадващо получаваш най-прекрасните божури от друг. И знаеш, че си на прав път. Защото си се научил да бъдеш добър без да очакваш нещо в замяна, състрадателен си към човешката болка, не злорадстваш, научил си се да прощаваш и най-важното- умееш да обичаш и да се раздаваш безкористно. Няма от какво да се страхуваш. Не се връщай при затворената врата- там не е твоето място. Уважението към другите е точно толкова важно, колкото и себе уважението. Колко пъти сме тровили душата си, подлагайки я на неравностойни експерименти? Сами се навираме между шамарите, а не поглеждаме към градината с рози. Изборът е само наш. Бихме могли да останем при тиранина, който ни манипулира, тормози и травмира от криворазбрана носталгия, но бихме могли и да прегърнем новото, непознатото, хубавото. Това, което кара душата ни да лети, да се чувства значима и обичана. Тя сама намира пътя, дори когато ние се лутаме в неведение. Душата умело различава доброто от злото, истината от фалша… Само трябва да се вслушаме в нея. И да й позволим да ни покаже светлината.

На прошка

Прошка е. Излизам замислена след неделната литургия и се сливам с тълпата. Ще купя цветя и ще поискам прошка от най-близките си. Тези, които обичам и без които не мога. Изкарахме тежка година. Преживяхме загуби и нещастия. Бог е справедлив, но понякога изпитанията, които ни изпраща ми идват в повече. И да плача, и да се тръшкам, че не издържам повече, няма спасение. Каквото е писано да стане, става… Запалих кандилото у дома. Така, както правя всяка сутрин от години. Казах си молитвата и поисках прошка за греховете си. Щом съм още на този земя, значи съм грешна. Опитвам се да преодолявам препятствията по пътя, но невинаги ми се удава. Искам прошка за страха. Този, който ме вледенява и ме изхвърля извън границите на разума. Страхът да не изгубя обичаните хора. Веднъж минах през този ад и не искам да попадам там отново. Страхът е най-подлото човешко падение. Сграбчва те, помита те и те изстрелва в измеренията на злото. Ако му отстъпиш. Ако откажеш да му се дадеш, може и да те подмине. Винаги съм знаела, че е проява на слабост да се страхуваш и сега искрено се разкайвам за всички мои прояви на тази слабост. Искам прошка за страха. Все си обещавам, че ще му изтрия грозното лице от клетъчната си памет и все не успявам докрай да се преборя. Изскача изневиделица, плези ми се и се наслаждава на отровните емоции, които поражда у мен. Мразя да се страхувам! Няма нищо по-унищожително от това проклятие, което сами си причиняваме. Никой не закача силните и смелите. Злото се страхува от тях и бяга като дявол от тамян. Заставам смирено пред иконата на Богородица и искам прошка за всичките си грехове- волни и неволни. Човешко е да се греши. Невинаги разбирам къде съм сбъркала, когато ме наказват, но приемам пораженията върху душата си. Така е трябвало. Само не искам други да страдат заради мен и моите грешки. Не искам други да износват моите грехове. Казват, че домашните ни любимци поемали отрицателните енергии в къщата. Колко ли демони са хвърчали наоколо, за да ми отнемат и кучето, и котката в рамките на три дни? Те ли поеха греховете ни? Те, невинните? Те идват да ни помагат и си тръгват след приключване на мисията си. За разлика от нас, хората, животните не се страхуват от смъртта. Те знаят кога идва, очакват я и я приемат спокойно. Колко много може да научим от тях. Те нямат грехове като хората. Не познават предателството, изневярата, лъжата, коварството, кражбата, убийството, суетата, користта. Надарени са с безкрайна обич и доброта.Ще поискам прошка за отлетелите души. В библията се казва: „Поискай и ще получиш”… Като че ли свикнахме да получаваме, а не да даваме. Но в Книгата ни подсещат: „Дай от залъка си на гладния”…И вярвай! Когато вярата ми отслабне, бедите ме връхлитат. Сякаш невидима сила разкрива пукнатините в душата и изстрелва отровните си стрели право там- да разяждат и рушат. Там, където вярата е слаба, нахлува злото. И вилнее безнаказано. Само вярата го убива. Ще поискам прошка за моментите на слабост, когато вярата ми е била разклатена. Ден за прошка… За страха, за слабостта, за колебанията. Все човешки грехове. Вярвам, че ще получа прошка. И ще ми се даде още един шанс. Разкаях се. А сега трябва и да си простя. Нима има нещо по-трудно от това? Кой ще ни прости, ако ние самите не успеем да си простим? Прощавам си….и продължавам напред. Друг път няма.

Да подарим надежда!

Рождество Христово е светъл празник, тачен и празнуван от вярващите православни християни. Всички ние си имаме своите семейни ритуали за Бъдни вечер и Коледа, които извършваме с много любов и настроение. Понякога и с мъничко тъга. Заради хората, които няма да са с нас на празничната трапеза, заради несбъднатите мечти и поредната отлетяла година, която няма да се повтори…Това е и времето за равносметка. Откъде тръгнахме, докъде стигнахме, накъде вървим? Бяхме ли добри? Състрадателни? Отзивчиви? Надвихме ли суетата? Надскочихме ли ограниченията на материята? Повярвахме ли в безсмъртието на душата…
Въпроси, пред които ще застанем някой ден и на които ще трябва да отговорим. Земният ни живот е пълен с много изкушения, грешки и изпитания. Успяхме ли да разчетем правилно знаците? Взехме ли си житейските изпити? Научихме ли си урока? Все неща, заради които сме тук, на земята. Всеки със своята мисия и отговорност. Вярващите знаят колко мъка е преживял Христос, за да достигне безсмъртие. И да подари най-великия дар на човечеството- надеждата. За изцеление, вяра и вечен живот… Вие подарихте ли на някого надежда? Дали сред лъскавите кутийки под елхата, грижливо опаковани с обич за близките ви има и молитва за някой, който очаква чудо за Коледа? Ще му подарите ли надежда, обич, вяра в доброто? Ще се докоснете ли до божественото творение, като се помолите за някой в беда? За болното дете, което са надява да оздравее и да изживее едно щастливо детство? За бедните, бездомните, скитащите души, които срещаме и …. понякога отвръщаме глави от тях- поради безсилие или апатия. Нали знаете, че Бог изпраща ангелите си сред нас в причудливи форми и гледа как ще ги посрещнем? Дали ще подминем просякът; непознатият човек, който ни моли за помощ? Ще отвърнем ли поглед от сълзите на майката, която иска само едно- детето й да е живо и да се радва на живота? Ще се сетим ли колко много деца има, които няма да получат нито подарък, нито топлина, нито ласка за Коледа? И ще се погрижим ли поне за едно от тях? Все едно е ангел, изпратен да ни пази…
Ако душата ни плаче и сме потънали в своята лична мъка, ще успеем ли да се откъснем за миг от нея, да се огледаме и да видим чуждото страдание- и да му протегнем ръка за помощ? Да отворим сърцето си за любовта в божествената промисъл? Тази, заради която идваме на земята и оставаме, докато я почувстваме във вените си, сърцето си, душата си…
Тази Коледа ще подарите ли на някого Надежда? От сърце и с любов. За да бъдете част от кръговрата на живота, да почувствате силата на доброто и да се потопите в магията на вселенската хармония. И да изкарате една наистина прекрасна Коледа….. Желая ви я от сърце!

Мисли....

Поредната трудност в живота. Пречка, проблем или дилема. Можеш да се бунтуваш, да се ядосваш, да беснееш. Да си нарушиш спокойствието, съня, здравето дори. Но можеш и да приемеш нещата, които не можеш да промениш такива, каквито са. Да се оставиш по течението, да се отпуснеш и да си кажеш: "Каквото е, това"... Какво ще избереш зависи само и единствено от теб. Трудностите не се променят, те ни съпътстват цял живот. Може да се промени само отношението ни към тях, начина на възприятие. От това зависи спокойствието ни и бъдещата хармония. Всичко в живота е някакво изпитание, своеобразен вид урок за нас. Дали ще съумеем да разберем посланието е въпрос на личен избор. От нас зависи да се оставим на житейската река да си тече свободно без да й се противопоставяме непрекъснато, да се тръшкаме и ядосваме. Понякога нещата просто се случват, въпреки нас или именно заради това. Оставете живота да си върви по своя коловоз. Качете се на влака и пътувайте спокойно, наслаждавайки се на гледката. Не изпускайте приключението, заради своето неудовлетворение. Всичко тече, всичко се променя... Поемете смело по пътя и вярвайте на машиниста. Той знае накъде ви води и бъдете сигурни, че ще стигнете дотам, с или без нерви. Изборът е ваш. Хубаво е да ви е леко на душата и светли мисли да нахлуват в съзнанието. Не прогонвайте красотата от живота с негативизъм, не си почерняйте деня с отрицателни мисли. Просто се оставете на спокойствието и разрешете на щастието да ви споходи. Да бъде светлина в мислите! Любов в сърцето! И спокойствие в душата! Амин

Ако...

Ако беше сред нас щеше да имаш 70-годишен юбилей. Щяхме да се съберем да полеем щастливото събитие, да се повеселим и да се почерпим за твое здраве. Уви, не дочака този миг. Отлетя в небитието и остави мъката да ни стиска за гърлото на празници и делници... Ако беше тук животът щеше да е по-светъл, по-лек и хубав. Щеше да раздаваш безграничната си любов, да ни разсмиваш и да се грижиш за нас- така, както правеше цял живот. Няма те на този ден. От каменната плоча грее усмивката ти, така обичана и жадувана, а сълзите текат на воля.... Липсваш ми. Студено е без теб. Тъмно е. Мрачно е и в душата, и в сърцето. Липсва ми гласа ти, прегръдката, усмивката, всичко, което беше ти. Ако имаме друг живот искам пак да те срещна там, отново да ми бъдеш баща и да се радвам на безгрижните и обични дни, с които ме дари... Сърцето не знае забрава. Ти си в мислите, в сънищата и в спомените ми. Бих искала да знам дали ни гледаш, дали знаеш какво чувствам, дали виждаш колко непохватно се справяме без теб. Ако беше тук, щеше ли да се гордееш с мен? Ако можеше да ми кажеш нещо, какво би било то? Ако имахме право на още едно желание, можехме ли да надхитрим смъртта... Тя идва, когато си иска. Няма подходящ момент. Идва, отсича и си заминава. След нея остава хаос и разруха. Не зная как да се справя с промените, трудно ми е без теб. Опитвам се да продължа нататък, но се лутам сред сковаващата мъка и безвъзвратно отминалия живот... Не зная как си, от какво имаш нужда. Ако можех да те видя само още веднъж.... Ако имах право на още една прегръдка, един последен разговор.... Самотата стана навик. Искам да отпразнувам миналото, което имахме. Искам да намеря утеха сега... Занапред не знам какво ме чака. Днес си спомням твоя живот. Днес си мисля за теб. Обичам те. И искам на глас да изкрещя: Честит празник, шампионе! Дали ще ме чуеш? Дали....
http://www.youtube.com/watch?v=FawuatDinR8&feature=related

Пътуване

Цял живот пътуваме. Всеки към своята дестинация- желана, принудителна или неизбежна. Пътища много, пътници разни... Придружават ни куфари и сакове с различно съдържание. На кой каквото му е свидно; без което не може. Носим си багажа и не понасяме да ни ровят в него- усещането е, че ни бъркат в душата и изваждат на показ съкровени неща. Пътувала съм много. Понякога с мерак, друг път на инат. Прекосявала съм географски ширини и духовни висини. Падала съм, ставала съм и съм продължавала напред. Като повечето хора. На младини пътувах към любовта. Екипирана с мечти, романтика, вяра и.... резервни илюзии. За всеки случай! Търсех сродната си душа, в която да се влюбя безпаметно и с която да заживеем щастливо до края на дните си. Само че тази приказка се оказа с доста разновидности и, обикновено, всеки сам си я дописва. Ако сюжетът не ми харесваше, на помощ изскачаха резервните варианти от торбата. Дали пък любовта сама по себе си не е най-голямата илюзия? Или просто погрешно я разбираме? Колко пъти човек се влюбва и решава, че е завинаги, а рано или късно с ужас потъва в дебрите на реалността? Разбира се, има и щастливи изключения. Нали все някой е написал тази приказка и навярно я е изживял...Но има и такива, които си събират багажа след поредния любовен провал и скриват в куфара раненото си сърце и разбитите си мечти. Така се надяват да ги съхранят- до следващия път. Любовта винаги предизвиква хаос в багажа- изваждаме едно, слагаме друго, изхвърляме трето. И внимаваме да сме по-добре оборудвани за следващия сблъсък с разтърсващата емоция, ако има такъв.
Тежък е и пътят към себепознанието. Детството, младостта и зрелостта извикват у всеки различни спомени, чувства, копнежи. Прилежно си прибираме в куфара сувенирите от изминалото време- било то белези от тъгата или окраски от дъгата. Каквото ни е навестило... Има моменти, в които съзнателно поемаме в грешната посока. Сякаш напук на себе си и на порядките се опитваме да надхитрим съдбата. Да се изявим като по-силни, по-знаещи, независими. Дали осъзнаваме, че всъщност лъжем себе си? Учудваме ли се тогава, когато заслужено ни плеснат през ръцете или се жалваме от несправедливия обрат? Много пъти съм се впускала в авантюри на инат и точно толкова пъти бумерангът на ината ме е шамаросвал скоропостижно, та да видя звезди посред бял ден! Да проумея, че не мога да се отклонявам безнаказано от правия път и да се скатая в тълпата от пороци. Направя ли го- влакът дерайлира и дълго ближа рани от пътната злополука. За която никой не ми е виновен. Трудно се заглушава викът на съвестта. Още по-трудно се лекува вината. Щастлива съм, ако я разпозная навреме и успея да я предотвратя. А после и да си простя. Тогава багажът олеква и по-лесно се върви напред...
Най-тежко е да загубиш вярата. Без нея сме като в тъмен лабиринт, където лутането може да продължи с години. Или като неопитни плувци в бурно море- без земя на хоризонта. Вече знам, че спасение има. Дали ще се удавя или ще доплувам до брега решавам аз. Стига да си нося смелостта, силата и вярата. Без тях не става. Учудващо е колко много сила се побира в един малък куфар. Понякога дори не подозираме, че я имаме. И едва, когато отдъхваме на брега разбираме какво сме направили. И колко сме добри!
Времето напредва и отново започвам да си стягам багажа. Този път накъде? Има ли крайна спирка? Близко ли е или далеч? Незная. Затова продължавам....По пътя ще изникват нови препятствия, но ще има и награди за проявена храброст. Ще бъде и весело, и тъжно. Един път лесно, друг път нанагорно. Пътища разни, хора различни. Аз съм трениран пътник. И винаги в бойна готовност. Знам и какво ми трябва за из път, та не мъкна излишен багаж. Щастливи са тези, които са разбрали какво да има в куфара...

Да се завърнеш у дома...

По празниците доста нашенци се прибраха у дома от всички краища на света. Петте континента изсипаха родните туристи на летище „София” и всички те се запътиха към своите мили родни къщурки. Безкрайна радост за едни, повод за цинизъм у други. Едната част плачеше от умиление на родна земя, а другата цъкаше с възмущение от някои родни гледки. Разбирам напълно първата групичка- винаги плачех от радост, когато кацах в България и отново плачех на излитане- от носталгията, обхванала ме още в самолета. Затова се загледах в „другите”- неплачещите- и се заслушах в приказките им. Тях едва ли ще ги разбера, но не мога да не се запитам дали и те наистина разбират порочния кръг, в който сами са се заплели. Млад мъж се възмущаваше на глас от блъсканицата на летището. Това го нямало в цял свят!? Може би е идвал от северния полюс, не знам. Друг се сърдеше на мъглата- а да знаете само в Маями как греело слънцето! Защо ли не си е останал там? На трети му забавили багажа, станало му лошо в самолета, писнало му да чака…За всички тези беди, според сънародниците ни, току-ща кацнали на родна земя, беше виновна майка България. Мисля си, че такива хора неслучайно живеят в странство. И още по-добре. Не ми трябват хулите им, негативизма и омразата към всичко родно. Да си стоят там, откъдето идват! Но ми е жал за тях. Който плюе бащиния дом, едва ли ще се чувства истински щастлив някъде, пък било то и в най-цивилизованата страна. Сигурна съм също, че който е напуснал България, за да избяга от проблемите си, вместо да ги реши тук- ще се сблъска челно с тях, независимо къде се намира. Нерешените лични тегоби бързо ни застигат, където и да бягаме и колкото и да мрънкаме. А за тях родината няма вина. Алчността, глупостта, нахалството, гордостта, неудовлетворението и агресията са чувства, които сами си отглеждаме. И вината за тях е в нас самите. Да се завърнеш у дома е свято чувство- дано повече хора осъзнаят това.....

Тънката линия на приятелството

“ Не отивай в чужд дом, когато си болен.
Не отивай при свой приятел,
когато си озлобен. Стой в гората,
ходи между дърветата и на тях се оплаквай.
Само когато умът ти е спокоен и сърцето
Свободно, тогава посети приятеля си.”
( Из духовните послания на Петър Дънов )

“Приятел в нужда се познава” е казал народът. И наистина- за къде сме без приятели? Щастливи сме, когато сме обградени от сродни души, тачим любимите си хора и обичаме да сме заедно с тях. И все пак- дали понякога не злоупотребяваме с добрият приятел, превръщайки го в неволен слушател на тегобите ни? Някой може да каже: “Ами на кого тогава да се оплача?” Отговорът е съвсем прост: на никого. Приятелите ни не са тук, за да разтоварваме върху тях самосвала с отрицателните си преживявания. Те не заслужават това! Всеки сам си носи кръста на душевните рани и терзания. Приятелите могат да ни дадат добър съвет или да се отзоват посред нощ на нашия зов за помощ. Затова ги обичаме и разчитаме на тях. Но не бива да очакваме да са нашите кошчета за душевни отпадъци...И на нас не ни е приятно, когато някой ни залее с поток от информация за болежките си, безпаричието и емоционалните си дилеми. Даже съзнателно страним от такива хора. Човек полага усилия, за да изгради вътрешния си мир и да постигне хармония със себе си и обкръжаващата го среда. Трудно е, а понякога балансът е деликатен и е нужна съвсем малка психо-атака от вън, за да се срине до основи душевното ни спокойствие и равновесие. Дали, ако по-малко се оплакваме, няма да успеем да принизим значимостта на проблемите ни? И да не товарим излишно и други хора с тях? Докато- давайки воля на отрицателните си емоции, сякаш сами се вкарваме в капана на лошото настроение и безизходицата..?
Имам една приятелка- Марина. Много я обичам. От години сме заедно и в добро, и в лошо. Винаги съм се възхищавала на силата й да се изправя срещу трудностите без да им се дава. Вече знам с колко труд и постоянство е изградила своята броня и виждам как надеждно я пази. Тя не се оплаква, не хленчи, не се сърди на никого и не проклина съдбата си. Казва, че и това ще мине... От нея се научих да се усмихвам и да казвам, че съм добре, дори когато не е така. За моя изненада, с течение на времето открих, че това ми помага да бъда силна и ми дава вяра в собствените сили. Без вяра сме загубени. И приятелите ни са за това- да се веселим заедно, да ни подкрепят в трудности и да ни показват, че винаги вярват в нас. От собствен опит знам, че когато някой вярва в мен съм способна да извърша чудеса. Да са ни живи и здрави приятелите!

Ключ към щастието?

Отдавна изгубих ключа към сърцето ти. Незная къде да го търся. Накъдето и да се обърна, срещам затворените врати към душата ти. Не ме допускаш вече там, за да не разбутам трудно изграденото спокойствие. Живееш със спомените от безоблачното ни минало. Ненавиждаш настоящето. И сънуваш момичето със сините очи и лъчезарната усмивка, с кръшната походка и звънкия смях. Мечтаеш за една илюзия. Изгубеното щастие не може да се върне. Времето изтри и смеха, и мечтите, и блясъка в очите. Няма го момичето, в което се влюби. И повече няма да го срещнеш, не разбра ли? Поне не в този живот…Защо продължаваш да копнееш за нея? Страдаш за миналото, което безвъзвратно отнесе безгрижните дни, страстните нощи и приказните мечти. Нима не помниш чергарския живот, беднотията и несигурността в утрешния ден? Забрави ли, че спяхме на пода, защото нямахме легло и събирахме празни бутилки, за да си купим хляб? Романтиката под открито небе не е идеал за цял живот. Ти го повтаряше, а аз се смеех на страховете ти. Не ме интересуваше къде заспивам, стига да съм до теб. Не се вълнувах от празната стая, която наричахме дом. Бях безумно щастлива с малкото ни семейство- аз, ти и котката. Не мислех за бъдещето, не се тревожех за кариерата си, нищо не исках от теб, освен да ме обичаш. Къде изгуби ключа към сърцето ми? Кога се счупи стъкления рай? Дали не стъпкахме мечтите, когато реши, че работата ти е над всичко? Все по-късно се прибираше, а аз все по-рядко се смеех. Битката за хляба се оказа по-тежка, отколкото предполагах. Дали не погубихме доверието, когато нови изкушения се появиха на хоризонта? Дали не изхвърлихме ключа в ямата, заедно с останките от нероденото ни дете? В този тягостен миг ли се разминаха мечтите ни със скоростта на светлината? Когато аз исках бебета, а ти искаше слава, екскурзии и пари? Не бях първата ти любов, няма да съм и последната. Сега се сърдиш, че съм различна. Упрекваш ме, че не съм това, което бях. Търсиш веселата, безгрижна девойка, която озаряваше дните ти, а аз търся самотата и тишината. Уморих се от амбициите ти. Не предполагах, че животът се изнизва на бързи обороти и, докато четеш книги за отглеждане на детето, то вече е пораснало и има свои деца…Разминават се мечти, идеи, любови. Изчезват хора от живота ни, сменят се жилища, служби, коли и интереси. Реката на промяната тече неумолимо и безмилостно отнася свидните символи на младостта. Там някъде, в реката, захвърлихме ключът. Забравихме за какво ни служеше преди. Ключът , с който отваряхме празната стая и мечтаехме да я напълним с толкова много неща. Стаите сега са много, вещите също, а вратите стоят отключени. Но никой вече не влиза там. Пусто и празно е сред мебелите. Децата излетяха от гнездото, котката умря, телефонът мълчи. Всеки живее собствения си живот. Отдавна не сме си позволявали лукса да мечтаем. Страхуваме се да се изправим пред сбъднатите си мечти и да се запитаме : „Какво следва сега?” Какво прави човек, когато е постигнал целите си в живота? Намира си нови предизвикателства, може би. И нови хора, с които да ги осъществи. Не вярвайте на тези, които казват, че не се страхуват от старостта! Те живеят с илюзиите на младостта и отказват да приемат промяната. Вероятно и те, като нас, са изгубили ключа към любовта, разбирателството и примирието. Не е страшна старостта. Страшно е, когато няма с кого да я изживееш така, както си мечтал на младини….

Помагат ли молитвите?

Сигурно сте се питали все някога помагат ли молитвите? Каква е ползата от тях и вярваме ли в силата им? Молитвата е мощен енергиен поток от мисли и пожелания. За вярвящия човек, който изрича молитва тя е лек, изцеление, надежда... Молитвата е разговор с Бог. Той винаги ни чува и упованието в изречените слова е балсам за душата. Чудото става. Наистина усещаме как ни олеква, болката затихва, а страховете изчезват. Мисълта владее света. Тя дава тласък на събитията в избраната от нас посока. Енергийният заряд е толкова силен, че дори мълчаливата молитва е в състояние да промени събития, прогнози, съдби... Внимавайте какво си пожелавате! Не мислете лошо за друг, за да не се чудите после защо ви се е стоварила на главата някоя беда. Молитвата е с ефект на бумеранг. И доброто, и злото се връщат върху молещия се с ускорена скорост. Вярващият човек е благословен. Бог го пази и закриля. Доброто е негов начин на живот. Изпитанията, които преодолява са малки знаци на обич от Всевишния. Добрият, смиреният, молещият се човек е лъч от божествената енергия, която е вечна и всемогъща. Повярвайте и се помолете... Когато молитвите ви се сбъднат ще осъзнаете, че сте важна частица от вселенския промисъл, предаваща нататък посланието на доброто... Ако всички повярваме и се помолим? Представяте ли си в какъв приказен свят ще живеем? Свят, в който злото не би могло да вирее, задушено от приливната вълна на любовта. Бог ни е дарил с прекрасен живот, на който да се радваме и да живеем в хармония със себе си и другите хора. Не е нужно много, за да запазим радостта в дните си. Мислете добро, молете се за добро и правете добро. Това е пътят към светлината, любовта и щастието. Освободете душата си и я оставате да се рее в молитвена песен. Нима има по-прекрасно нещо от живота? Не го оставяйте да ви се изплъзне между пръстите. Изживейте го със страст и много любов. И с една молитва за доброто. Още сега. За да се докоснете до вечния живот...

Живот втора употреба

Превърнахме се в държава втора употреба. Караме коли втора употреба, пазаруваме мебели, дрехи, обувки втора употреба. Вместо да си купим нещо ново, ние си прибираме у дома употребяваните стоки и ги вкарваме в директно КПД ( курс на повторна далавера) . Навличаме гордо носените гащи и пет пари не даваме за хорското мнение. Търговията просперира, заради изтънелия ни джоб. Да сте виждали наскоро пенсионер в магазин за обувки, например? Откъде 50 лева за нови обувки? Какво да яде после? Цървули ли?! Даже излезе новина, че вече се продавали и…бюстове втора употреба! Подменяме си чарковете с употребявани такива и си живуркаме сред демокрацията, дето също е втора употреба….Вижте правителството- всяко „ново” е добре познатото старо. Има и политици втора употреба. Употребят си веднъж властта, а като видят, че има още за прибиране, карат втори тур. Абе, прибрано племе сме ние, българите. Нищо не бива да остава неприбрано- това земи, това фондове, предприятия, стопанства, институти, - всичко се „бракува” и се препродава срещу жълти стотинки. Нали е втора употреба? Купуват ги обикновено най-закъсалите- слугите на народа. Тези, които са дали клетва да служат безкористно на хората. Бедняшка работа! Вместо да отиде на Бахамите и като европейски гражданин да си закупи вила там, сиромахът е принуден да си напазарува бълващия от радиация Кремиковци, дето никой не смее да припари там. За да не изгърми в поредната корупционна сделка. Тъжно и несправедливо. Имало било инфлация… Хайде, де! На какво? Продадохме на безценица държавни гиганти, а сега се тръшкаме, че поскъпнали доматите. Голяма работа! Без домати може. А без ток, телефон, вода, горива? Как се кара на ток втора употреба? Ами, лесно. За 80 стотинки получавате 6 часа топлина, уют и романтика. Нарича се свещ. И няма опасност да ви гръмнат уредите втора употреба при първата градушка, дето зачука. Превърнахме се в хора втора употреба…. Образоват ни като такива, лекуват ни сякаш сме опитни мишки, пласират ни на пазара на труда, където работим за Бог да прости, а после ни вкарват в разни статистики за намалялата безработица…. Чудна работа. Само едно ме притеснява- дали и мозъците ни вече не са втора употреба?

Книги на килограм

Нов подход имат днешните ученици към (не)четенето на книги. Това „досадно” за повечето от тях занимание е придобило нова измерителна единица. Децата вече четата според….грамажа на книгата. Ако книгата е тежка и дебела- забрави. По-тъничките може и да се попрелистят. Съдържанието е без значение, световното признание на автора също. Наскоро намерих едно издание на „Илиада” на….боклука! Ненужната вещ вероятно е попаднала там поради прекомерната си тежест. И липсата на картинки. Децата си падат по тънички списания с повече картинки и малко текст. В скайпа комуникират едносрично и пишат на „маймуница”. Вечер гледат смайващи риалитита- по една телевизия разни „брадъри” се почесват и натискат, а по другия канал хората от джунглата си показват задниците. Кога да им остане време да четат? А и с напредване на класовете, задължителната литература става все по-тежка- разбирай, на килограм. Почти няма шанс да разгърнат”Под игото”- доста е „дебело”. В една книжарница наскоро чух една тийнейджърка да пита имат ли „съкратена” версия на „Под игото”! Други, по находчиви, щурмуват видеотеките и търсят книгите на филм. Ако не намерят диска, си го даунлоудват от замунда.ком и считат книгата за „прочетена”. Съвременната ученическа „библиотека” има доста нестандартен вид. Там се подвизават брошури с козметични продукти, компютърни и хай-лайф списания, рекламни листовки за намаления в моловете. Това четат децата. Това ги интересува. Книгата вече не е със статут на „прозорец към света”. Тя е една ненужна вещ, която често отива директно на боклука. Колкото е по-дебела, толкова е по-нежелана. Теглото определя качествата й, според днешните младежи. А и щом имаме дрехи на килограм, защо пък да нямаме книги на килограм? Срещу блока ни има пункт за вторични суровини. Едно момче донесе кашон и помоли да му го притеглят. Получи 80 стотинки в замяна на ненужната хартия. Надникнах вътре- на боклука отиваха разказите на Елин Пелин и стиховете на Вапцаров. Дадох левче на жената и си прибрах кашона. Мисля си, че е грях да изхвърляш книги, класика или не. Разбира се, има и по-страшен вариант. Едно дете събираше изхвърлени книги от боклука и прилежно ги нареждаше в кашон. Нещо трепна в мен и си помислих, че все пак каузата не е загубена. Но….детето било бедно, както то ми обясни и у тях се отоплявали на печка с въглища. Когато въглищата поскъпнали майка му го пращала на боклука да събира книги- от по-дебелите, защото горели по-добре! И не става дума за ромско дете. Какво повече да кажа? Дали, когато човек мисли как да оцелее забравя за духовната храна или просто сме се превърнали във варвари, които консумират всичко за собственото добруване? Опасявам се, че отношението ни към книгите говори за един напреднал дебилизъм, който идните поколения трудно ще изкоренят. Ако въобще имат желание да го правят….

Трай, бабо, за хубост?

В днешните демократични времена критериите за хубост се извъртяха на 180 градуса. Въпреки че красотата на българките е интернационален факт, съвременните момичета се втурват като обезумели към кабинетите на пластичните хирурзи, за да коригират „даровете”от майката природа. Тъжна е гледката на издялканата красота. Всичко във визията на поправените девойчета крещи: „Ела, вълчо, изяж ме!”. Фолк културата и Барби образите оставят своите отпечатъци върху иначе симпатичните личица. Пред нас стоят, като извадени от калъп, девойки с изкуствени коси до кръста, нацупени силиконови джуки, фалшиви мигли, гърди като на кърмачка на тризнаци, изпилени нослета, изваяни скули, изсмукани от мазнини бедра и задни части, инжектирана хиалуронова киселина в мнимите бръчки и…празен поглед. Те не се усмихват, за да не се разтече ботокса в бузите, не говорят, защото няма какво да кажат и гледат надменно, убедени, че са следващите звезди на планетата. И си приличат досущ като две капки вода. Това индивидуалност, това интелект, грамотност- кой го е грижа? Живеят според максимата: Искам всичко и го искам сега! Някои от тях са били наистина хубави, преди да ги обземе манията за величие и поголовно „разкрасяване”. Знае се, че отдадеш ли се на порока, после трудно се спира. Чудя се защо винаги прегръщаме най-лошото от западните цивилизации. Ако си мислите, че тези манипулации са безвредни, грешите. Една абитуриентка, изнудила родителите си за силикон в гърдите, прекара дните до бала в кански болки и ледени компреси денонощно върху рязаната плът. Само и само да се появи в рокля с деколте до пъпа, откъдето да изскачат новите прелести… Трудно се разговаря с тази порода момичета. От една страна, постоянният глад, на който се подлагат, за да са кльощави, изцежда силите им и малкото останало „сиво” вещество в главите, а от друга- всяка забележка към външния им вид приемат като хорска „завист”. Когато ги посъветваш да „работят върху себе си”, грабват най-новия каталог за пластика и жадно поглъщат последните новости в „ клъцни-срежи”. Накрая си докарват вид, по който трудно могат да ги разпознаят и собствените им майки. Защо ли се мъчат? Толкова ли им е ниско самочувствието или са жертви на модните списания с малко текст и много картинки? Култът към красотата е придобил застрашителни размери в пазарната ни икономика. Умели търговци внушават на подрастващите, че само и единствено, ако приличат на чалга фурия могат да постигнат успех, слава и пари. И се започва карнавала на маскировките. Опитайте да легнете с екстензии ( удължители) на косата и да заспите. Ще имате усещането, че спите върху сплетени кабели. Ако въобще заспите…. Решите ли да се обърнете по корем , балоните в бюста могат да ви издигнат и над нивото на леглото. И да спите във въздуха, ако сте придобили съответната „безтегловна” опаковка. А след мечтаната липосукция болката е толкова голяма, че всеки допир до кожата предизвиква истерични изблици и рев. И това се търпи в името на нечие виждане за красота! Опитите за вразумяване са обречени на провал. Те не искат и да чуят, че жената е жена, когато е нежна, спокойна, с излъчване и собствен чар. Дали са щастливи в собствения си измислен свят? Повечето от тях имат вид на зловещи хиени, готови да отхапят главата на набелязаната жертва. Те са агресивни, груби и нахални спрямо останалите „недодялани” девойки. Не знаят кой е написал „Хъшове”, не са чували за Владимир Димитров- Майстора и считат Вапцаров за скучен! В библиотека никога не са влизали, но за сметка на това не излизат от кръчмите и баровете. Разпознават марката на дрехите от разстояние и знаят точната цена на силикона. Обсебени от своята красота, те не се притесняват да обявят на всеослушание, че не са прочели нито една книга. Мразят „зубрачките” и ехидно се присмиват на по-ученолюбивите. И зиме, и лете движат с минимален брой дрехи върху телата си. Почти нищо не остават на въображението. Скромността е най-върлия им порок. Участват във всевъзможни конкурси за „мис”- лято, туризъм, мокра фланелка, стегнат задник, и тежко преживяват загубите. Не понасят по-луксозните себеподобни. Победите отбелязват с поредния тежък купон в култово заведение. Един писател, за който не са чували, беше казал :”Пази, Боже, сляпо да прогледа!” Криворазбраната цивилизация отдавна е написана, а ние тепърва откриваме топлата вода. Колко лесно се управляват и манипулират необразовани и самовлюбени люде… Даваш им едно огледало и ги зарязваш да съзерцават прекрасното си отражение. Бедните силиконови красавици! Не искам да съм там, когато огледалото се счупи….

Божествена закрила

В началото на Новата Година винаги притаявам дъх и очаквам знак свише какво ни предстои през идните 12 месеца. Тегля късметче от баницата, запалвам кандилото, моля се за здраве и благоденствие. Какво всъщност да си поискам? Отдавна не мечтая за грандиозни събития. Разбрала съм, че щастието е в простичките неща. Но те са и най-важните. Да сме здрави, обичаните ни хора и те да са живи и здрави, да бъдем дълги години заедно и да сме окриляни от любов. Повече от това здраве му кажи! Престанах да обръщам внимание на дребните несполуки или да се амбицирам за велики дела. Може би защото осъзнах, че понякога нашите планове не съвпадат с Божиите....Но вярвам, че Той ще ни ни закриля. И знае какво и колко можем да понесем. Припомням си това, когато не знам какво да правя и се чудя защо ми се случва някакво предизвикателство. Животът е пъстра картина и има от всичко- и добро, и лошо се редуват, за да се научим да разпознаваме посланията и да ценим Художникът. Хората имат различни мечти и желания през житейските етапи. Искат успехи, кариера, богатства, семейство, нови придобивки, развлечения и постижения....Дай Боже да се сбъднат мечтите им. И всичко да си върви по реда. Остават непреходни стремежите ни към изконните човешки добродетели- да раздаваме и получаваме любов, да се чувстваме разбрани и подкрепяни, да вярвяме, че сме закриляни и благословени...Навярно, когато живеем в хармония с вселенския разум ще успеем и да се почувстваме мъничка, но тачена искрица от него. А останалото? То ще се нареди все някак. Пътят е дълъг, но толкова прекрасен. Кой би се отказал от него- най-великото пътешествие, наречено Живот! Поканете сродна душа и тръгнете смело напред. Там някъде, из бурните житейски дебри, със сигурност ще срещнете и щастието....То ви чака да го откриете. И да го опознаете за дълго....Дай Боже да го намерите!

Да посрещнем 2010 Година!

Тя чука на вратата ни. 2010 Година! Нова, пременена, носеща послания за здраве, щастие и любов. Ще й отворим вратата в полунощ, ще я поканим да влезе в домовете ни и ще се помолим да е благосклонна и добра. Да донесе здраве в семейството, мъдрост, успехи и късмет. Да благослови България с добри дела, мир и просперитет. Да сме щастлив и успял народ! Ще я поканим на трапезата, ще я нагостим богато и ще притаим дъх в очакване на хубави вести. Ще се съберем с любимите хора, ще се повеселим заедно, за да привлечем доброто в домовете и душите ни. Колко ни е нужна вярата сега! Как ни се иска Новата Година да е по-добра от старата, да е спокойна и богата, да е здрава, силна, късметлийска. Дай Боже! Заповядай и добре дошла 2010!

За приятелството и...предателството

Приятели има много по света. Дай Боже винаги да ги има- много или малко, но без тях животът би бил толкова сив. Лошото е, когато приятелството се превърне в предателство. За приятелите и предателите може да се пише много- нищо ново по света. Какво кара един приятел да се превърне в предател? Какво може да извади приятел от строя и да го хвърли в другия лагер? Липсата на любов, завист, комплекси? Много неща могат да подразнят довчерашния приятел, да го накарат да забрави щастливите мигове заедно, безкористната помощ и безусловната обич. Тъжно е да изгубиш приятел. Боли, когато той сам е взел решение да напусне вашата обща среда. Самотно е. Приятелите идват и си отиват. Малко са тези, които се задържат. И остават завинаги. Любовта стана много дефицитна стока. Сякаш трябва да я поднесеш в красива кутия, опакована в панделка, за да й обърнат внимание. Може би това не е любов? Сигурно е, че добрият приятел не скача от борда, когато всичко потъва. Огледайте се. Кой е до вас в трудните мигове? Кой ви слуша, когато ридаете от поредния житейски шамар? Иначе- за ядене, пиене и веселба- приятели бол! Никой не бяга от хубавото. За съжаление, в живота се случват и неприятни неща. Тогава на кого ще се опрете? Дано да има такъв човек до вас. Това е истинското богатство. Другото е глупост, суета и интереси. Това са предателите под прикритие- опасна порода, която не бива да допускаме до сърцето и живота си. Коварство е да зарежеш приятел в нужда. Трудно е винаги да си добър приятел. Но истинска благословия е да имаш добър приятел. Предателите се забравят, приятелите- никога. Може би това е една от мистериите на живота- да се научим да ги различаваме и да пазим приятелите си. Другите сами ще си отидат- непотребни и нещастни. Мрачна сянка в житейската тъмнина. Слънцето ще изгрее отново с приятел. Кръговрат... Приятелите- дано ги има и Бог да ги пази!

Снахите, свекървите и... златото

Не съм свекърва и никога няма да бъда, защото имам дъщеря. Обаче съм снаха! От тия, дето не винаги могат да се похвалят с безусловна обич от „втората” си майка... И все се питам защо туй явление е така разпространено из нашите географски ширини. Легенди се носят за враждите между снаха и свекърва. И с право. Потресаващи са историите, на които съм попадала за взаимоотношенията между тези две дами. Веднага искам да кажа, че има и изключения. За щастие, познавам изключително добри свекърви и снахи. Защото, когато човек е добронамерен към някого, рядко ще срещне отпор или открита омраза. Наше приятелско семейство- англичани- имат двама сина. И две снахи. Единият ги дари с две внучки, другият няма деца- доста късно се ожени. Свекървата не прави разлика между снахите. Не критикува, не коментира, не натяква. Пред тях се държи естествено, но без излишно фамилиарничене. Не се опитва да „превъзпита” снахите. Не прави забележки как се отглеждат внучките й. Не иска обяснения, не се обижда, не помни до гроб грешките на снахата и не търси под вола теле. Приема, че това е отделно семейство, различно от нейното, с различни разбирания и не влиза в конфликт със снахата. Колкото и да ви е чудно, искрено се радва и на двете си снахи и е доволна, че синовете й са щастливи. Макар и да не живеят според нейните разбирания. Тя ги обича, подкрепя и не ги съди. Така е в Англия. Много важно, ще кажат някои. А тук как стоят нещата? Отвърже ли се езикът на свекървата, следват чудеса от умопомрачителни заключения за „проклетията” на снахата, която е насочена лично срещу нея с цел да я уязви, обиди, унижи, смачка…. Дали е така наистина? „Снаха” на английски език е „daughter-in-law”. „Свекърва” е „mother-in-law”. И двете понятия включват думите „майка” и „дъщеря”. Което ще рече, че снахата е дъщерята, която винаги сте искали да имате. Колко свекърви мислят за снахите си по този начин? Скандално ли ви се струва да си помислите, че снахата ви е дете- така, както е синът ви, а не е врагът в къщи? Можете ли да я обичате като собствено дете? Да я приемете като родна дъщеря? И така, както прощавате грешките на сина си, да прощавате и нейните? Да ги приемете като грешки на младостта, а не като целенасочени нападения срещу вас? Да я подкрепяте и обичате цял живот, въпреки някои издънки? От сина си никога не бихте се отказали, нали? Без значение какво направи или каже. Направете го и за вашата снаха. Ще сте спокойна, щастлива и ще се радвате на полагащото ви се внимание и обич от най-близките ви същества- синът, снахата и прекрасните ви внуци. Нима има по-голяма благословия от това?
И ще се смеете от сърце на всички онези зловещи разкази с неясен край за кръвожадни битки между снахи и свекърви. За злата свекърва, проклела снахата да няма деца. Или за тази, която подарила златен пръстен на снаха си, като предварително го „закодирала” за раздяла, болести и смърт. И цял живот чакала проклятието да се сбъдне, докато не разбрала, че няма как да стане, защото снахата предвидливо е изхвърлила скъпоценния дар…. И други подобни „градски легенди”, които не ви касаят и за които не искате да знаете. Защото това се случва само в приказките, а не в реалния живот, нали?
И понеже сте преди всичко майка- знаете, че децата са най-големият Божий дар. Те са вашето щастие, отговорност и любов. Смисълът на живота. Затова ежедневно благодарите на Господ за този дар и се чувствате благословена.

Родна реч- ругана, кратка...

Обичам да чета български вестници и списания. Това ми е, така да се каже и хоби, и развлечение, и професия. Напоследък забелязвам тревожна тенденция в издателския бизнес на луксозни списания. Ако застанете пред една будка за вестници, със сигурност ще се запитате дали сте в България или на Албиона. Почти всички заглавия са на английски език или, ако са на български, са изписани на латиница! Нямам нищо против английските списания- тях също ги чета, но в България искам да чета българска реч. Което и английско или американско списание да разгърнете, няма да намерите вътре подзаглавия на кирилица. Как стоят нещата у нас? Няма да изброявам списанията, изписани на английски, за да не им правя реклама или антиреклама ( въпрос на гледна точка). Реалността, обаче е изумителна. От над 50 заглавия, преброих 5 ( пет! ) на български език и на кирилица! Когато разгърнете така-наречените „български” списания, картинката съвсем загрубява. Рубриките вътре са с наименования “ Fashion”, “News”, “Top report”, “Make-up”, “Destination”, “Travel”, “People”, “ Music”, “Films”, “Horoscope”, “Health”, “Reviews”, “Letters”, “ Home”,
“Accessories”, “Gossip”, “Tendencies”, “Clothes”, “Interviews”, и прочие, и прочие заглавия и под-заглавия, за които си има съвсем точни и хубави български думи! Доколкото ми е известно, още не сме станали колония на Щатите и изписването на текстове на английски в пресата ни съвсем не е задължително! Дали пък редакторите на подобни издания не избиват някакви комплекси и не робуват на идеята, че всичко вносно е по-добро от нашето? И напъвайки се да се изразяват на английски за щяло и нещяло, погрешно вярват, че ще увеличат тиражите си и съответно печалбите? Не мисля. Жалко е и елементарно. Знам, че за всеки има място под слънцето и в ерата на демокрацията свободата да издаваш, каквото си искаш е почти неприкосновена. Няма цензура, няма мярка, няма култура. Четем това, което ни се предлага. Мотивацията на издателите? Печалбата, разбира се. Така е в цял свят, ще възроптаят някои. И все пак- всяка уважаваща себе си нация пише на родния си език. За родните си читатели. Едно от малкото неща, с които сме добре известни в света е азбуката ни. И нея ли искаме да затрием? Да я заличим за поколенията и после да се вайкаме защо младите имали беден речник и са неграмотни? Мисля, че всяко едно издание на българския пазар, освен развлекателна има и образователна функция. „ Младите не четат книги, не познават езика ни, служат си със знаци, вместо думи”. Това се тръби ежедневно. Защо тогава, имащите достъп до четивата на българина, продължават да му натрапват англоезична реч и да тикат българския език в аналите на тоталната забрава?

Надежда за Коледа

Рождество Христово е светъл празник, тачен и празнуван от вярващите православни християни. Всички ние си имаме своите семейни ритуали за Бъдни вечер и Коледа, които извършваме с много любов и настроение. Понякога и с мъничко тъга. Заради хората, които няма да са с нас на празничната трапеза, заради несбъднатите мечти и поредната отлетяла година, която няма да се повтори…Това е и времето за равносметка. Откъде тръгнахме, докъде стигнахме, накъде вървим? Бяхме ли добри? Състрадателни? Отзивчиви? Надвихме ли суетата? Надскочихме ли ограниченията на материята? Повярвахме ли в безсмъртието на душата…
Въпроси, пред които ще застанем някой ден и на които ще трябва да отговорим. Земният ни живот е пълен с много изкушения, грешки и изпитания. Успяхме ли да разчетем правилно знаците? Взехме ли си житейските изпити? Научихме ли си урока? Все неща, заради които сме тук, на земята. Всеки със своята мисия и отговорност. Вярващите знаят колко мъка е преживял Христос, за да достигне безсмъртие. И да подари най-великия дар на човечеството- надеждата. За изцеление, вяра и вечен живот… Вие подарихте ли на някого надежда? Дали сред лъскавите кутийки под елхата, грижливо опаковани с обич за близките ви има и молитва за някой, който очаква чудо за Коледа? Ще му подарите ли надежда, обич, вяра в доброто? Ще се докоснете ли до божественото творение, като се помолите за някой в беда? За болното дете, което са надява да оздравее и да изживее едно щастливо детство? За бедните, бездомните, скитащите души, които срещаме и …. понякога отвръщаме глави от тях- поради безсилие или апатия. Нали знаете, че Бог изпраща ангелите си сред нас в причудливи форми и гледа как ще ги посрещнем? Дали ще подминем просякът; непознатият човек, който ни моли за помощ? Ще отвърнем ли поглед от сълзите на майката, която иска само едно- детето й да е живо и да се радва на живота? Ще се сетим ли колко много деца има, които няма да получат нито подарък, нито топлина, нито ласка за Коледа? И ще се погрижим ли поне за едно от тях? Все едно е ангел, изпратен да ни пази…
Ако душата ни плаче и сме потънали в своята лична мъка, ще успеем ли да се откъснем за миг от нея, да се огледаме и да видим чуждото страдание- и да му протегнем ръка за помощ? Да отворим сърцето си за любовта в божествената промисъл? Тази, заради която идваме на земята и оставаме, докато я почувстваме във вените си, сърцето си, душата си…
Тази Коледа ще подарите ли на някого Надежда? От сърце и с любов. За да бъдете част от кръговрата на живота, да почувствате силата на доброто и да се потопите в магията на вселенската хармония. И да изкарате една наистина прекрасна Коледа….. Желая ви я от сърце!