Необикновени хора

С баба Тинка се запознах преди година в едно китно родопско градче, където участвах във възстановяването на местната църква. Жива, пъргава жена, въпреки своите 82 години, тя отговаряше за поддръжката на църквата. Живееше сама в малка къщурка до самата църква и сутрин отключваше портите на светата обител, вечер ги заключваше, продаваше свещи и почистваше вътре след някоя по-голяма литургия. Впечатли ме със своята жизненост и оптимизъм. Беше винаги усмихната, никога не се оплакваше от болежки и непрекъснато помагаше на някой. Жилава българка от тази порода, която май вече е на изчезване, но за щастие все още се среща по селата и в малките градове. Баба Тинка никога не показваше признаци на умора или досада. Ръцете й бяха загрубели от полската работа- сама си гледаше градината- зеленчуци и цветя и винаги ми носеше свежи букетчета, когато отивах в града. Работеше безвъзмездно и в двора на църквата- садеше здравец, прекопаваше растенията и ги поливаше в сушите. Такъв й беше денят. Една вечер останах да пренощувам при нея и седнахме на сладка приказка. Почерпих я с вино, защото имах рожден ден, а тя на свой ред ми подари една прекрасна икона. В компанията й се чувствах добре. Излъчваше толкова много позитивна енергия, че не можах да се сдържа да не я попитам откъде черпи тези сили и вдъхновение за живот. Предполагах, че има семейство, въпреки че не бях виждала никой да се вясва в къщата, докато ходех там. Ето какво ми разказа тя, без сълзи и излишен патос.
- Бог ми даде дълъг живот, за което съм Му благодарна. Но ми прати и много изпитания. Той си знае защо. Бях много млада, ненавършила 30, когато останах вдовица с две малки деца. С много любов и лишения успях да отгледам сина си и дъщерята, да ги изуча и да им дам път в живота. Пораснаха добри деца. Когато синът ми се задоми бях много щастлива. Родиха им се две момченца и тогава наистина се почувствах като галеница на съдбата. Но после дойде лошото. Синът ми загина в автомобилна катастрофа. Нямаше и 30 години...Не бях на себе си от мъка. Ако не беше дъщерята и внуците, сигурно щях да полудея. Но казват, че едно зло никога не едва само. Имало е сърце още да пати. Три години по-късно дъщеря ми се разболя от рак на гърдата и си отиде за няколко месеца. Беше само на 33…Идеше ми да вия от мъка и да проклинам целия свят! Защо Господ ми причиняваше това? Лягах и ставах с тази мисъл, но Бог мълчеше. Никому нищо лошо не бях сторила, но приех, че това е моята съдба и трябва да си изживея живота така, както Той е пожелал. Започнах да се занимавам с църквата, да се опитвам да помагам на хората, които идваха тук- всеки със своите си мъки и проблеми. Най-голямата ми радост беше, когато внуците идваха лятото и се навъртаха около мен. Много им се радвах. Пораснаха чудесни мъже. Но вече по-рядко идват насам. Имат семейства, работа. Разбирам ги. Всеки си има своя път в живота. Какво да правят тук? То почти не останаха млади хора в града. Няма работа, няма пари. Как да живеят тук и с какво да хранят децата си? Нищо, така е трябвало. Моля се на Господ да им дава здраве, друго за себе си не искам. В църквата идват много хора от околните села и градове, някои и от по-далеч. Казват, че местността е лечебна. Не знам, но с очите си съм виждала как болни деца оздравяват и се изправят на крака. Какво по-голямо щастие за един родител от това да види детето си здраво? Затова тази църква трябва да я има. Моята мисия е да се грижа за двора , за чистотата и да приемам хората. Мисля, че така им помагам. Затова не се оплаквам. Е, болят ме костите понякога, ама не е страшно. То е от годинките…..
Баба Тинка се разсмя- с нейния си звънлив смях, който никога не можеше да издаде какво й беше минало през главата. С вярата си в Бог, с неизменния стремеж да върши добро, тя бе приела съдбата си като малък откъс от великата вселенска промисъл и всеотдайно даваше своя принос за осъществяването й. Така, както можеше.
Когато си помисля колко пъти се оплакваме за щяло и нещяло се сещам за баба Тинка и млъквам . Нямам право да хленча и да се сърдя. Тя ме научи да приемаме съдбата си и да сме благодарни на Бог за изпитанията, които ни изпраща. Дори и за тези, които късат сърцето ни и раняват душата ни. Но не ни убиват. И да продължаваме с вяра напред. Трудна задача, която изисква много сила и себеотрицание. А умението да продължаваш да обичаш хората, въпреки личните си загуби е особено състояние на душата, неприсъщо за всеки. Наистина човешката сила е безкрайна. Всеки път, когато ходя в Пещера и срещам баба Тинка се убеждавам в това. Любовта, добротата, прошката- това не са абстрактни понятие. Те са тук, на земята и съществуват в нечия душа. Огледайте се около вас и може да ги видите. Щастлива съм, че се докоснах до тях…..

Трай, бабо, за хубост?

В днешните демократични времена критериите за хубост се извъртяха на 180 градуса. Въпреки че красотата на българките е интернационален факт, съвременните момичета се втурват като обезумели към кабинетите на пластичните хирурзи, за да коригират „даровете”от майката природа. Тъжна е гледката на издялканата красота. Всичко във визията на поправените девойчета крещи: „Ела, вълчо, изяж ме!”. Фолк културата и Барби образите оставят своите отпечатъци върху иначе симпатичните личица. Пред нас стоят, като извадени от калъп, девойки с изкуствени коси до кръста, нацупени силиконови джуки, фалшиви мигли, гърди като на кърмачка на тризнаци, изпилени нослета, изваяни скули, изсмукани от мазнини бедра и задни части, инжектирана хиалуронова киселина в мнимите бръчки и…празен поглед. Те не се усмихват, за да не се разтече ботокса в бузите, не говорят, защото няма какво да кажат и гледат надменно, убедени, че са следващите звезди на планетата. И си приличат досущ като две капки вода. Това индивидуалност, това интелект, грамотност- кой го е грижа? Живеят според максимата: Искам всичко и го искам сега! Някои от тях са били наистина хубави, преди да ги обземе манията за величие и поголовно „разкрасяване”. Знае се, че отдадеш ли се на порока, после трудно се спира. Чудя се защо винаги прегръщаме най-лошото от западните цивилизации. Ако си мислите, че тези манипулации са безвредни, грешите. Една абитуриентка, изнудила родителите си за силикон в гърдите, прекара дните до бала в кански болки и ледени компреси денонощно върху рязаната плът. Само и само да се появи в рокля с деколте до пъпа, откъдето да изскачат новите прелести… Трудно се разговаря с тази порода момичета. От една страна, постоянният глад, на който се подлагат, за да са кльощави, изцежда силите им и малкото останало „сиво” вещество в главите, а от друга- всяка забележка към външния им вид приемат като хорска „завист”. Когато ги посъветваш да „работят върху себе си”, грабват най-новия каталог за пластика и жадно поглъщат последните новости в „ клъцни-срежи”. Накрая си докарват вид, по който трудно могат да ги разпознаят и собствените им майки. Защо ли се мъчат? Толкова ли им е ниско самочувствието или са жертви на модните списания с малко текст и много картинки? Култът към красотата е придобил застрашителни размери в пазарната ни икономика. Умели търговци внушават на подрастващите, че само и единствено, ако приличат на чалга фурия могат да постигнат успех, слава и пари. И се започва карнавала на маскировките. Опитайте да легнете с екстензии ( удължители) на косата и да заспите. Ще имате усещането, че спите върху сплетени кабели. Ако въобще заспите…. Решите ли да се обърнете по корем , балоните в бюста могат да ви издигнат и над нивото на леглото. И да спите във въздуха, ако сте придобили съответната „безтегловна” опаковка. А след мечтаната липосукция болката е толкова голяма, че всеки допир до кожата предизвиква истерични изблици и рев. И това се търпи в името на нечие виждане за красота! Опитите за вразумяване са обречени на провал. Те не искат и да чуят, че жената е жена, когато е нежна, спокойна, с излъчване и собствен чар. Дали са щастливи в собствения си измислен свят? Повечето от тях имат вид на зловещи хиени, готови да отхапят главата на набелязаната жертва. Те са агресивни, груби и нахални спрямо останалите „недодялани” девойки. Не знаят кой е написал „Хъшове”, не са чували за Владимир Димитров- Майстора и считат Вапцаров за скучен! В библиотека никога не са влизали, но за сметка на това не излизат от кръчмите и баровете. Разпознават марката на дрехите от разстояние и знаят точната цена на силикона. Обсебени от своята красота, те не се притесняват да обявят на всеослушание, че не са прочели нито една книга. Мразят „зубрачките” и ехидно се присмиват на по-ученолюбивите. И зиме, и лете движат с минимален брой дрехи върху телата си. Почти нищо не остават на въображението. Скромността е най-върлия им порок. Участват във всевъзможни конкурси за „мис”- лято, туризъм, мокра фланелка, стегнат задник, и тежко преживяват загубите. Не понасят по-луксозните себеподобни. Победите отбелязват с поредния тежък купон в култово заведение. Един писател, за който не са чували, беше казал :”Пази, Боже, сляпо да прогледа!” Криворазбраната цивилизация отдавна е написана, а ние тепърва откриваме топлата вода. Колко лесно се управляват и манипулират необразовани и самовлюбени люде… Даваш им едно огледало и ги зарязваш да съзерцават прекрасното си отражение. Бедните силиконови красавици! Не искам да съм там, когато огледалото се счупи….

Снахите, свекървите и... златото

Не съм свекърва и никога няма да бъда, защото имам дъщеря. Обаче съм снаха! От тия, дето не винаги могат да се похвалят с безусловна обич от „втората” си майка... И все се питам защо туй явление е така разпространено из нашите географски ширини. Легенди се носят за враждите между снаха и свекърва. И с право. Потресаващи са историите, на които съм попадала за взаимоотношенията между тези две дами. Веднага искам да кажа, че има и изключения. За щастие, познавам изключително добри свекърви и снахи. Защото, когато човек е добронамерен към някого, рядко ще срещне отпор или открита омраза. Наше приятелско семейство- англичани- имат двама сина. И две снахи. Единият ги дари с две внучки, другият няма деца- доста късно се ожени. Свекървата не прави разлика между снахите. Не критикува, не коментира, не натяква. Пред тях се държи естествено, но без излишно фамилиарничене. Не се опитва да „превъзпита” снахите. Не прави забележки как се отглеждат внучките й. Не иска обяснения, не се обижда, не помни до гроб грешките на снахата и не търси под вола теле. Приема, че това е отделно семейство, различно от нейното, с различни разбирания и не влиза в конфликт със снахата. Колкото и да ви е чудно, искрено се радва и на двете си снахи и е доволна, че синовете й са щастливи. Макар и да не живеят според нейните разбирания. Тя ги обича, подкрепя и не ги съди. Така е в Англия. Много важно, ще кажат някои. А тук как стоят нещата? Отвърже ли се езикът на свекървата, следват чудеса от умопомрачителни заключения за „проклетията” на снахата, която е насочена лично срещу нея с цел да я уязви, обиди, унижи, смачка…. Дали е така наистина? „Снаха” на английски език е „daughter-in-law”. „Свекърва” е „mother-in-law”. И двете понятия включват думите „майка” и „дъщеря”. Което ще рече, че снахата е дъщерята, която винаги сте искали да имате. Колко свекърви мислят за снахите си по този начин? Скандално ли ви се струва да си помислите, че снахата ви е дете- така, както е синът ви, а не е врагът в къщи? Можете ли да я обичате като собствено дете? Да я приемете като родна дъщеря? И така, както прощавате грешките на сина си, да прощавате и нейните? Да ги приемете като грешки на младостта, а не като целенасочени нападения срещу вас? Да я подкрепяте и обичате цял живот, въпреки някои издънки? От сина си никога не бихте се отказали, нали? Без значение какво направи или каже. Направете го и за вашата снаха. Ще сте спокойна, щастлива и ще се радвате на полагащото ви се внимание и обич от най-близките ви същества- синът, снахата и прекрасните ви внуци. Нима има по-голяма благословия от това?
И ще се смеете от сърце на всички онези зловещи разкази с неясен край за кръвожадни битки между снахи и свекърви. За злата свекърва, проклела снахата да няма деца. Или за тази, която подарила златен пръстен на снаха си, като предварително го „закодирала” за раздяла, болести и смърт. И цял живот чакала проклятието да се сбъдне, докато не разбрала, че няма как да стане, защото снахата предвидливо е изхвърлила скъпоценния дар…. И други подобни „градски легенди”, които не ви касаят и за които не искате да знаете. Защото това се случва само в приказките, а не в реалния живот, нали?
И понеже сте преди всичко майка- знаете, че децата са най-големият Божий дар. Те са вашето щастие, отговорност и любов. Смисълът на живота. Затова ежедневно благодарите на Господ за този дар и се чувствате благословена.

Света Ана

Баба ми се казваше Ана- майката на моята майка. Днес трябваше да има Имен Ден. Баба си отиде тихо и спокойно- така, както живя. Няма да забравя последните й думи. Благодари ми, че съм отишла да я видя и ми каза, че се моли да угасне кротко, като свещичка. Дори не можех да си помисля, че баба си отива, но тя си го е усещала и на протестите ми отвърна: "Всяко нещо има край." Права беше баба. Един живот угасна плавно и ни потопи в скръб. Обичах баба. Още я обичам. Чувствам я в сърцето си, в душата си, в мислите си... Помня как като малка ми четеше приказки за лека нощ и се гушкахме заедно в леглото. Баба правеше страхотен шипков мармалад, най-вкусният. Сега си купувам мармалада от магазина и винаги се сещам за баба. До последно слагаше буркани с различни вкусотии и се радваше, че е успяла да подсигури зимнината. Беше лъчезарна, одухотворена, хубава жена. На сватбата ми беше безумно щастлива, а когато се роди и първото й пра-внуче изпадна в умиление. Идваше у нас и го гледаше в захлас. Дъщеря ми правеше бебешки мимики, а баба й отвръщаше със същите муцунки. Пляскаше с ръце и се удивляваше на новия живот. Когато тръгнах да раждам, само баба ме успокои. Каза, че това е най-естественият процес и няма от какво да се страхувам. Повтаряше, че всичко ще е наред. Отново се оказа права. Баба имаше някакви сензорни способности, или силна интуиция. Когато я запознах с едно момче, което виждах за първи път, баба отсече, че това е бъдещия ми съпруг. Приличал на дядо ми ( нейния мъж) и беше убедена, че ще се оженим. Даже писала на нашите ( те бяха в чужбина тогава) - "Честит зет!". За всеобщо учудване сватбата беше след половин година! Баба обичаше живота. Хапваше си по малко от всичко и спазваше строг режим на заниманията. Никога не изпадаше в крайности, не се ядосваше за глупости. Искаше хората около нея да са щастливи. Тогава и тя беше щастлива. За съжаление, баба почина на Никулден- три дни преди именния си ден и тогава не успях да й кажа "Честит Имен Ден!" Изминаха години, но баба ми се появява в сънищата и знам, че бди над нас. Когато си раздал толкова много любов в живота си, няма как да не бъдеш запомнен с любов.... Затова днес й казвам, макар и от друго измерение :"Честит Имен Ден, мила моя бабо! Обичам те..." И ще запаля свещичка в нейна памет. За баба Ани.

Баба ми отива на море!

Голяма радост споходи мрачните пенсионерски дни на баба ми. Между два шопинг тура за хляб и кисело мляко я споходи радостната вест, че е сред избраните да почива безплатно на море. Така решили в кварталния пенсионерски клуб, където стриктно изпълнявали заръките за социално облагодетелстване, спуснати от кабинета. Баба отговаряла на всички условия- плащала си е редовно членския внос, тока, парното, водата, телефона, пенсията й е под сто лева, не е била на море от 40 години, физически здрава е и е родена с късмет. Нали са я избрали за безплатното летуване през ноември? Баба се развълнува. Три дни сън не я хвана, залък не можа да преглътне. Последното може и да се дължеше на двата клатещи се зъба в устата й, които не позволяваха да дъвче, но по-вероятно бе да е от емоциите, които я връхлетяха ненадейно. Даже вдигна малко и кръвно, та се наложи да иска заем от комшията, за да си купи илачи за състоянието си. Предстоеше й да си намери и бански, защото не вървеше някак си да се съблича по кюлоти. Младата продавачка в магазина й предложи няколко модела- с прашки, с банели или цял бански от ликра, бързосъхнещ, на цена от 80 лева. Баба пак взе заем и си купи целия бански. Нали е бързосъхнещ, нямаше опасност да й измръзнат бъбреците, докато седи на пясъка. За куфар нямаше пари и затова натъпка малкото си багаж в пазарска чанта- една стара хавлия, джапанки и новия бански. И зачака…. Денем, докато си поливаше доматите в градинката си затваряше очите и си представяше морските вълни- сини, огромни, бушуващи. Ех, море! Вярно, че й беше малко късно за такива преживявания, но по-добре късно, отколкото никога. Първият автобус с летовници замина, но баба ми не беше сред тях. Обясниха й, че ще ги извозват поетапно, тъй като превозът е безплатен, но няма достатъчно свободни автобуси. Баба с притеснение отбеляза, че рейсовете заминаваха пълни с весели пенсионери, а се връщаха с по няколко празни места и мрачни физиономии на останалите пътници. Оказа се, че не на всички набори им е понесло морето. И са се преселили в по-добрия свят…Но баба беше смела и що-годе добре. От какво тогава да се стряска? Малко преди Коледа дойде и нейния ред. На въпроса й как точно ще се пекат на слънце посред зима, тур операторката любезно й обясни, че слънцето е вредно, води до рак на кожата, водата в Черно море е замърсена и най-добре ще е да се разхождат по плажа, вдишвайки йодни пари. Това обаче изключваше разхождането по бански и джапанки. Нарами баба гумените ботуши и плетеното палтенце от преди петдесет години и се метна на рейса. Пътят се оказа и дълъг, и труден. Якото друсане по родните магистрали поразмести костите й, но нали затова отиваше на море. Надяваше се там да си ги намести. Настаниха ги в хотел на няколко километра от плажа. Ходенето пеша до плажа и обратно си беше истинска авантюра и не беше по силите на всеки. Неслучайно тези с бастуните и травмите си седяха в хотела. Храната беше добра, специално пригодена за пенсионери. Сутрин вода на гладно за прочистване на организма, за обяд домат, а вечер едно кисело мляко. Всички знаеха, че преяждането на море е вредно и може да доведе до удавяне. Не че имаше чак такива смелчаци, които да се потопят в ледените води. Иначе дишаха здраво- всички отваряха уста и жадно поемаха безплатните йодни пари, които трябваше да обновят телата им и да съживят силите им. Впоследствие се наложило някой от дишащите да бъдат реанимирани на плажа и да им се прилага изкуствено дишане- къде успешно, къде не. Но баба остана доволна. С изключение на това, че и падна и пред- последния зъб, други ексцесии нямаше. Единствено се тормозеше, че не бе успяла да надене бързо съхнещия си бански и трябваше цяла година да го изплаща на вноски от пенсийката. Но- живот и здраве, догодина може би пак ще се дореди за море- този път през лятото- и тогава ще може да си разходи луксозната покупка. Ей, голямо нещо е това безплатното море за пенсионери! Евала на тия ,дето са го измислили….

Под хипноза

От много време болестта на Неда я задържаше в къщи. Страхуваше се да излиза по тъмно, да бъде сред хора и да се отдалечава задълго от дома. Психиатър й изписа цяла шепа лекарства, но като че ли това още повече усложни състоянието й, изваждайки на показ недъга й. Тогава чу за хипнозата. Разучи темата основно- лекари, методи, адреси. Опозна детайлите на лечението, както и целебния им ефект върху пациентите. Оставаше само да се престраши да отиде. Ужасно се страхуваше. Но тъй като страхът беше постоянен спътник в живота й години наред реши, че няма повече какво да губи. Така един прекрасен ден се озова на кушетката на доктор Иванов. Лекарят беше много внимателен и работеше изключително прецизно. Разясни й хода на процедурата и обеща да я събуди, ако нещо я разстрои. Всичко записваше с диктофон, а касетата оставаше за пациента. Неда бързо потъна в дълбок сън и се озова 30 години назад във времето. Детските й спомени бяха ярки и щастливи. Но- регресията продължаваше. В един момент Неда се разтрепери.
- Моля ви, помогнете ми – плачеше с детски глас. – Страх ме е. Ужасно е...
- Кое е ужасно, Неда?
- Пожарът... Тълпата... Тъмното...
- Къде си, Неда?
- На площад Света Неделя пред църквата...
- Кога е това?
- На Велики Четвъртък, 1925 година. С новата рокличка съм и бели сандалки.
- Коя си ти?
- Казвам се Лиза и съм на 8 години.
- Какво правиш там, Лиза?
- Празник е. Чакам да свърши литургията и мама, тати и батко да дойдат при мен. Камбаните бият... Помогнете!
- Какво виждаш?
- Мощен взрив, огън, хората пищят и бягат. Мама и татко ги няма. Не мога да се прибера у дома. Пожарът се развихря. Хората ме блъскат, ще се задуша... Падам. Не мога да стана. Газят ме. Боли... Помощ!
- Събуди се, Неда! Веднага! Това е от предишен живот. Сега си в безопасност. Няма пожар. Спокойно.
Неда бавно отвори очи. Чувстваше, че се връща от друго измерение. След сеанса лекарят й обясни, че нещо е отключило стара травма от последното й прераждане. В резултат на трагичното преживяване и мъчителната смърт тогава, в този живот Неда беше пренесла старите си страхове- да не изгуби семейството си, да се пази от тълпи, да не влиза в църква на Великден и да не остане без покрив. Според доктор Иванов това обясняваше сегашните й странни привички и фобии.
Само че Неда не вярваше в прераждания. Беше по-склонна да мисли, че просто е сънувала кошмар. И за да докаже правотата си още на другия ден отиде в Народна библиотека. С часове се рови из архивите и старите вестници. Събра доста информация. Научи, че на Великден 1925 година в църквата Света Неделя е извършен кървав атентат. Точно по време на литургията църквата е взривена. Имало е над сто жертви, 25 от тях деца. В ръката си държеше документа с имената на жертвите- него най-трудно го откри. Докато четеше имената на загиналите кошмарът постепенно избледня. С него и страшните спомени... В края на бюлетината с малки букви беше отбелязано, че сред жертвите е имало и семейство с две деца- 12-годишно момче и 8-годишно момиче на име Лиза...
Неда прибра архивите и излезе навън. Вече не търсеше логично обяснение. Само знаеше, че трябва незабавно да отиде в Света Неделя и да запали свещичка за мъртвите.
Пролетното слънце я огря и върна към живота. Всичко около нея възкръсваше за нов живот- и цветята, и дърветата, и хората. Беше й леко на душата. Страховете й се бяха изпарили заедно с утринната роса. Животът беше прекрасен!
Засмяна, Неда се впусна по улицата и се сля с тълпата...

Приложна магия

Владея изкуството на приложната магия. Изкусно, фино и със замах! При това даже не съм екстрасенс, нито врачка-гледачка. Обаче съм много добра във фокусите по оцеляването. Боря несправедливостите с меч и ги замитам от хоризонта с вълшебна метла. Така е, животът е неспреведлив. Както казваше баба ми: “А кой ти е обещал, че ще бъде справедлив?!” Никой. И затова се искат бързи действия, много акъл и мъничко късмет... С финансите се оправям криво-ляво. По-скоро криво. Но се оправям. И дума да не става, че ще се дам на бандюгите от БТК, НЕК, ТЕЦ и прочие височайши особи. Не съм монтьор, но и нямам пари, за да ползвам услугите на такъв. Разни познати вдигнаха рамене и ме сгърчиха, че мъж се кани само на маса, не и за работа! Така ли? Колата си иска своето и аз също. Застанах пред входа на блока ни и на всеослушание обявих, че спешно ми трябва мъж! Двама ме огледаха и един комшия се престраши да бъде на мое разположение. Учтиво го поведох към колата, вдигнах капака и го поканих да я разгледа и оправи. Човекът се оказа със златни ръце и вече не ме грози опасност да се взривя от пушеците под капака, докато шофирам. Благодарих му най-сърдечно и потеглих към нови предизвикателства. Трябваха ми съответно водопроводчик, електротехник и ключар. За тази цел има чужди мъже, всеки със своя си талант. Една усмивка, две мили приказки по комшийски и вече кранчето в банята не тече, бушоните не гърмят и у дома се влиза без ритник по вратата. И това, ако не е чудо, здраве му кажи! Преди да си помислите, че съм затънала в битовизми, държа да подчертая, че изкуството ми се простира извън границите на домашните магии. Наскоро ми се наложи да попълвам един “чаршаф” със списъци на училища, където желая да кандидатства осмокласничката ми. Забелязах, че повечето родители гледаха безпомощно и се оплитаха в бюрократичните приюмици на МОН като пилци в калчища. Все бъркаха някъде и се налагаше да започват наново. Що писане се изписа, бедна ви е фантазията.... Ако и децата бяха писали толкова на новаторските тестове, сега всички щяха да са в елитни гимназии. Но не би! Понеже учителите недвусмислено заявиха, че не желаят повече да се подиграват с труда им ( и с право ), начинът МОН да си измие ръцете е като скъса поголовно кандидат-гимназистите, закрие паралелки поради липса на деца, уволни безработните преподаватели, а на останалите вдигне заплатите с парите от уволнените. Схванахте ли номера? Доста е прозрачен, но затова пък е ефикасен. Вика му се верижна реакция. Лошото е, че на изходната точка потърпевши пак ще са децата. А за профуканите родителски левчета по курсове и частни уроци изобщо няма да говоря! Добрата новина е, че щерката явно е наследила част от моето магьосничество и направо по чудо изкара толкова прилични оценки, че чак аз се втрещих! Чиста магия, казвам ви. Без да подценявам уменията на детето ( и мързелът! ) смятам, че в цялата работа е замесено паранормалното. Целият ми живот е магия! Да живееш на инат, да се присмиваш над болежките, да се дуалираш с дявола и да победиш, да пазиш семейството от недоброжелатели, да се раздаваш безрезервно, да вършиш по десет неща едновременно, да изглеждаш добре и да се усмихваш, да не губиш надежда в кризисни моменти и, накрая, пак да ти останат сили да даряваш близките си хора и човечеството с любов! Велика магьосница съм. Като повечето български жени...

Камбаните бият

Мери-Джейн Иванофф беше първо поколение канадка, кръстена на баба си Марийка и баба си Янка от село Слишовци, Трънско. Когато семейството пристигнало в Монреал притежавало три изразителни качества- мизерия, амбиция и ярък трънски акцент. Последното не било толкова важно за канадската им асимилация, тъй като там почти не се чувала френска реч в чист вид, да не говорим за английска. Родителите на Мери-Джейн – новоизлюпените канадци Айвън и Захаринка бързо свикнали с местните нрави и англо-говорящите си съседи. На първото междусъседско парти сред бланшираните омари и пастета от костенурка се откроявал вкусен трънски зелник. Гостите си облизали пръстите и тавата на Зинка бързо се опразнила. Всички си записали рецептата за биг грийн чийзбургер фром Трън. Такава вкусотия не били хапвали досега! На следващия гедъринг Зинка отново се изявила като блестяща кулинарка. Този път българския деликатес бил селски тиквеник- или пъмпкин перфекто пай по канадски. Хората се струпали около тавата и за нула време я омели- като невиждали храна туземци. На по-нататъшните сбирки Зинка нагостила съседите си и с шкембе чорба, боб по манастирски, качамак. Нечувани деликатеси! Ястията съответно били вписани в книжката с рецепти като тъми сууп, монастери бийнс и кетч-ъ-мак.
Един ден малката Мери-Джейн довела в къщи свое приятелче- канадче от индийски произход. Децата се заиграли, а скоро към тях се присъединили и други канадчета- съответно с етиопско, норвежко и новозеландско потекло. И изведнъж- о, чудо! Докато забърквала поредния нашенски специалитет Зинка дочула децата да пеят на български език:
- Рано сутрин, рано сутрин
- В неделя, в неделя-
- Камбаните бият, камбаните бият-
- Бим-бам-бум... Бим-бам-бум.
Зинка се просълзила от умиление. Цяла международна общност да пее песничка на български и то при положение, че я има и на френски, и на английски. Но не- децата не пееха “Фрере Жака, дон ме ву”, нито пък “Ар ю слийпинг, брадър Джон?”. Те пееха “Рано сутрин камбаните бият”- българската песен на трънски диалект!
- Боже, колко е малък света – помисли си Зинка и се почувства като у дома. Каква утеха да знаеш, че от Слишовци до Монреал камбаните бият еднакво за всички.
Непременно трябваше да почерпи децата с нещо вкусно. Дано да харесат каша от канейдиън компирс...

Дивото зове 2

Събрахме се на маса след панихидата на Дивото. Бяха изминали 40 дни от показния му разстрел и бодрата ни дружинка приседна на рапорт и прогнози. Бизнесът вървеше добре, парите се множаха и трупаха като мухи на мед. Настъпиха блажени времена. Дебелия доволно потриваше ръце и почти не ругаеше. Всички изглеждаха развълнувани. Най-после някой се беше сетил, че у тая държава имаше и бели хора с изтънчени потребности. Предстоеше откриване на арена за луксозни стоки; жизнено необходими вещи за умни и успели в живота хора. Тези, които закусваха черен хайвер, караха Майбах, притежаваха личен самолет, имаха яхта в Монако и сметка на Сейшелските острови. Тони Куцото въздъхна облекчено:
- Доживях да легализират богатството! Аман от тоя данък обществено мнение... Писна ми да се оправдавам и обяснявам, че парите са ми от спестени закуски!
- Дивото, мир на праха му, не дочака светлото бъдеще – обади се кака Софка.
- Млъкни, ма! К”во ти пука за умрелите, бедните и болните? Глей си кефа и т”ва е! – разсъждаваше философски и в духа на новото време Пешо Пердето. – Лошото мина, сега ни чакат хубави години.
- Че то кое ни беше лошото? – недоумяваше кака Софка. – Живеехме си като баровци, а дори и сега хората навън стачкуват за мизерните си заплати.
- Майната им на хората! – изруга Дебелия. – Да стачкуват! Щом са прости и са се примирявали да живеят с триста лева, кой им е виновен?! Правителството ли? Как ли пък не! Че те, министрите, първи си откриха сметки на Кайманите.
- Да, де, ама ако един ден хората се надигнат и се разбунтуват?- упорстваше кака Софка.
Бурен смях огласи кръчмата.
- Кои хора, бе? Че то хора не останаха! Измряха от глад...Кой? Пенсионерите ли ще се надигнат? Тия, дето карат на по една вафла на ден от години и са с единия крак в гроба? Отде сили?! Болните ли? Те почти всички измряха след здравната реформа... Младите? Образованите? Всички са в чужбина! Кой остана, та да се надигне, пък и да го чуят? Не ставай смешна, че не ти отива на тъпата физиономия.... – нареждаше Дебелия.
- Така е. Прав си –намеси се Куцото. – Останахме само ние и Парламента. И един голям разграден двор... Егати кефа!
- И в най-смелите си фантазии не съм си представял такъв просперитет – обади се Пердето. – Дори, когато дрогата почна да се пласира с помощта на ченгетата, пак не вярвах, че ще ни се изсипат толкоз благини накуп!
- И все пак- знайте, че не сме сами – не се предаваше кака Софка. – Ами, ако един ден ни опандизат?
Отново бурен смях разлюля кръчмата.
- Кой ще ни опандизи, бе? Нали прокурорите са все наши хор? Нали и на тях им се присънват яхти...
- Плюс това – Пердето продължи, - Дори и някой заблуден да го стори, още на другия ден ще ни пуснат срещу хилядарка гаранция. К”во му плащаш? Няма доказателства, болни сме и готово!
- Ама ние не сме болни! – гласът на кака Софка разбуни духовете. Взе да ни писва от параноята й.
- Болни сме! – отсече Дебелия. – Аз имам нарушение на хипофизата , ли беше, на щитовидната, ли... Все тая! Затова съм дебел, а ако се наложи ще впишем и диабет- от стреса. Куцото е сакат, Пешо е хипохондрик, Бизона заеква, а ти си умствено изостанала. – изреди болестите ни Шефа.
Все заболявания, несъвместими с пандиза. Посмяхме се пак и ни олекна. Като че ли на всички започваше да ни просветва, че живеем в Рая.
- Ако ние сме в Рая, то къде тогава е Дивото? – кака Софка се чешаше по главата и се напъваше от мислене. – Дали пък после няма да прекараме цяла вечност в Ада?
- Тъпачка! – скастри я Дебелия. – Спри да мислиш на глас, че ме заболя главата от тебе! Да не взема да ти орежа премиите и да те остава да шаваш със сто лева на ден, като некой просяк, а? Тогава ще си мечтаеш за Ада!
Умълчахме се след тирадата на Дебелия. Никой не искаше и да си представи дори такава страшна мизерия! Ами лукса? Ами островите? Да не говорим за колите, и бижутата, и марковите дрехи....Не! Не биваше да затъваме в мрачни помисли.... Оптимизмът му е цаката! И вярата в бъдещето на бронирания живот! Ударихме по още едно уиски, за да заглушим зовът на Дивото, който се надигаше със свирепа сила от Отвъдното.....