В храма

Влизам в храма
с мисъл за обич.
Паля свещ
с надежда за прошка.
Изричам молитви
за една обречена любов.

Нужна ми е като храма.
Нужна ми е като свещта.
Сред житейските несгоди-
Господи, благослови я
и я закриляй: любовта!

На дъщеря ми

Сънувала съм те-
една далечна, неоткрита звезда;
Мечтала съм за теб-
като ласка неизживяна досега;
Обичала съм те-
с любов единствена в света.


Рисувам те-
картина с багри на дъгата;
Откривам те-
галактика, незнайна на земята;
Обичам те-
неугасващият път на светлината.

Когато се завърна...

Като глас в пустиня
молитвите ми са нечути….
Като забравен гроб мълчиш-
сякаш искаш до последно
вярата ми да сломиш.



Къде ли се изгуби любовта,
с която можеше да ме дариш?
Нежността отдавна закъснява,
ала всеки следващ удар
все по-силно ме калява.

Като вълна в морето
поемам към неизвестността….
Но когато се завърна-
може би единствен ти
ще ме чакаш на брега.

Братовчедката Маги

Мъничето се появи пред блока ни точно на рождения ми ден- беличко, сладко и дружелюбно. Когато дойде при мен и замърка го приех като знак свише, че това коте неслучайно ме е избрало за стопанка и веднага го прибрах у дома. Приличаше на маргаритка- нежна и красива. Кръстих я на цветето, а на галено й викаме Маги. Бързо се приспособи към порядките у дома и се сприятели с останалите любимци- две котки и куче. Оказа се много кротко, мило и любящо животинче. Постоянно мърка, целува ни, гушка се в нас и подскача радостно наоколо. С котарака Сиско даже си приличат по шарките ( и той е уличен прекрасен! ) и започнахме да се шегуваме, че сигурно са братовчеди. Когато Сиско недоволстваше от нея в началото и ревнуваше от вниманието, което й се оказваше го галех и му казвах: “Бъди гостоприемен и добър с братовчедката Маги, нека и на нея да й е хубаво у нас”. Постепенно свикна с нея, а “братовчедката” толкова го обича, че все на врата му виси и го гушка! Тя обича всички и раздава безкрайна много любов- радва ни с игрите, които измисля и с гальовните ласки. В замяна не поиска много- само подслон и щипка обич. Даваме й ги от сърце...Маги е моята “малка тайна”.Знам защо се появи и защо дойде при нас. Откакто е у дома отново преоткрихме малките радости, прихванахме от живинката й и се почувствахме озарени от любов. Някои съседи искаха да я гонят от двора- жал ми е за тях! Те никога няма да разберат безкористната обич и да я изживеят... Сега щастието е само на една ръка растояние- гушкам Маги и се потапям в блажени мигове на споделена обич. И се чувствам благословена....

Прозрения за една любов

Наскоро осъзнах, че остарявам...Имахме годишнина от сватбата с мъжа ми- цели 20 години и беше време за кратка равносметка.В мислите ми се прокрадна едно клише- “Хубаво би било да съм отново на 22, ама задължително със сегашния акъл!” Май не съм открила Америка, но носталгията по отминалите години ме наведе на мисълта, че бая вода е изтекла, откакто казах съдбовното “да”. Реших да се вгледам по-надълбоко в себе си и да проведа една игра: открийте разликите между една булка преди и една домакиня сега. Какво се беше променило? За добро или за лошо? Сбъднаха ли се очакванията ми от брака? Какво постигнах и от кои мечти се отказах? По-щастлива ли съм сега от тогава? Ами любовта? В какво се бе превърнала тя? Знае се, че истината не винаги е приятна, но за мен е задължителна и си обещах да бъда болезнено откровена в констатациите към себе си и съответните изводи, до които стигнах.Нужни ми бяха, за да имам куража да погледна смело към следващите 20 години. Поне...
Омъжих се по любов. И без много да му мисля.Едва ли можеш да опознаеш човека до теб за 6 месеца. И той ме обичаше. Струваше ми се, че това е достатъчно и че цял живот ще летим на крилете на щастието. Не стана съвсем така... Не бях подготвена за трудностите по пътя и не знаех как да се справям с тях. Исках да имам съвършения брак; да бъда перфектната съпруга и майка и всеки провал ме хвърляше в бездната на отчаянието. Едва след 10 години осъзнах, че никой не е съвършен и не бива да се изтезавам по тази начин. Цената на това прозрение се оказа твърде висока...Колко ли млади жени сега се борят с това, през което минах аз? Да се издигнат в професията, да останат желани за любимия мъж, да отглеждат децата си с много търпение и любов, да са факири в кухнята и леглото, домът им да свети и да изглеждат като излезли от модно списание? Ах, блажени са наивните! Нима е възможно всичко това? Ала младостта не търпи неуспехи. И не понася провала. Едва сега осъзнах колко по-важно е да запазиш вътрешното си равновесие в името на семейното спокойствие, отколкото до доказваш на целия свят колко си велика! Защото на света просто не му пука за теб. Единствените хора, които остават до теб и те подкрепят и в най-мрачните моменти са именно те- мъжът и децата. Пред тях няма нужда да се доказваш, те винаги ще те обичат, а останалите- за тях не си струва да се хабят усилия. Нито пък мнението им е от особено значение. Любовта остава, когато и двамата я искат и са готови да жертват собственото си его в името на компромиса. Битката за съпружеско надмощие е обречена от самото начало. Тя е безмислена и крайно изтощителна. Може и да е грешка на младостта, не знам. Вече с никого не се състезавам. Ами близките? С вечните си претенции, коментари и неодобрения? Най- добре би било изобщо да не им се връзваме, ама кой да ти каже? Всяка една външна намеса е пагубна за семейството и, ако знаех това още тогава щях да хлопна вратите пред недоброжелателите и критикарите. Не че сега е късно, ама и това прозрение е изстрадано. А когато дойде детето- откъде да знае човек колко радости и грижи, и тревоги предстоят? То става центъра на вселената, а любовта, с която те дарява наистина оправдава страха и безсънните нощи. Моля се тази любов да бъде вечна; без нея не бих могла да живея. Зная, че майките ще ме разберат...
Отдавна престанах да бъда максималист. Радвам се на простите неща. Щастлива съм, когато вечер всички се съберем около масата и си споделяме дневните преживявания в училище, на работа, сред хората. Тези мигове са безценни и бих искала да ги задържа завинаги, но все още си оставам наивна и на 42 години. Нищо не е вечно на този свят, а човек няма как да знае какви старини го очакват. Моля се и за здраве. Все си мисля, че ако сме здрави ще се справим с новите предизвикателства. Всеки, който в даден момент е изгубил здравето си знае колко безмислено е всичко останало. Вече не искам да покорявам света, а да се радвам на това, което имам. То никак не е малко. И със сигурност е най-скъпото. Останалото е просто суета. С годините разбрах, че за мен най-важното е да съм добра и любяща майка. Мисля, че там ми е и силата. Нищо не ме радва така, както успехите на детето, щастливата й усмивка и обичта, с която ме дарява. Сега разбирам, че си е струвало трудностите, лишенията и усилията.
Понякога получавам укори от мъжа ми, че много съм се променила. Да, така е. Но и той се е променил. Ще ми се да вярвам, че е за добро.Нима е малко да успееш да съхраниш любовта и доверието след 20 години съвместен живот? Няма рецепти за такова щастие, всеки сам си намира пътя към заветното разбирателство. Но не са ли взаимни старанията, нищо не се получава. За себе си приех, че животът е една постоянна промяна. Стремя се да я насочвам към добро. Търся хубавото у хората, подминавам недостатъците. Забелязала съм, че на доброто почти всеки отвръща с добро. И ако не раздавам любов, доброта и щастие няма как да бъда обградена с тях. Има и много преходни неща- младостта, красотата, успехите... За мен е важно да съм сред непреходните- семеен мир и любов. Друго наистина не ми трябва.
Все още имам мечти- та кой човек няма? Без мечтите няма да сме истински. Умението да гледаш напред също е вид изкуство, което се старая да развивам. Носталгията по миналото е вътрешния ми протест към нещата, които не харесвам сега. Можех ли да се справя по-добре? Навярно...Но никога не е късно за промяна, стига да знаем какво искаме. И това отнема време, докато се разбере. Поне при мен беше така...
Когато остарея искам да съм здрава и доволна от живота си. Да се радвам на семейството си- мъж, дете, внуци, ако е рекъл Господ. Да имам сили да им помагам и да ги виждам щастливи. И да знам, че въпреки неизбежните житейски грешки все пак съм намерила правилния път и не съм се отклонявала от него. Няма да е лесно, но затова пък си струва да се опита...

Цветна експлозия

Искам да те нарисувам с цветни боички. Докато чертите ти не са избледнели. Докато още усещам цветовете, които излъчваше аурата ти. Посягам към червеното. Заради пламъка, с който живя и за огромната любов, с която ме дари. Понякога червеното ми идваше в повече, признавам, но без него е толкова сиво, студено... Ще има и жълто. Ярко жълто- като африканското слънце, което ме събуждаше години наред и озаряваше детството ми с безкрайна топлина. Помня изгревите- обещанията им за един обикновен ден на тази необикновена земя. И залезите- понякога кротки и смирени, друг път яростни и кърваво червени. Само с магическа четка мога да нарисувам африканските нощи- в тъмнината бяха закодирани всички цветове на дъгата. Като в калейдоскоп се сменяха пейзажи, сенки, форми, цветове. Когато Сахара изпращаше белия си “сняг”, тучната зеленина за миг се покриваше с финия пясък и обвиваше живота в пясъчна мъгла. Само тропическите дъждове- мощни и проливни- можеха да вдигнат бялата пелерина във въздуха и да я отмият. А след тях наставаше блажена тишина, напоена с роса. Колко години след това сънувах Африка! Сякаш частица от мен остана там завинаги... Завиждам ти. За това, че вече си част от Космоса и можеш всяка вечер да гледаш залеза и дъгата, да пътуваш без ограничения до вълшебната земя... Помня и първата си Коледа там. Синя Коледа. Също като небето и рокличката ми. Нямаше сняг, само сребристи прашинки проблясваха върху клоните на елхата на лунната светлина. Моята Коледа беше най-цветната и най-прекрасната. Така и не свикнах с бялата Коледа по други географски ширини. Дните бяха окъпани в зелено. Това е любимият ми цвят. Напомня ми дивата природа със суровите си закони, където само силните оцеляват и... побеждават. Растях на воля и на свобода, но приех и заповедите на джунглата- всеки пада, но само който се изправи не бива прегазен. Рисувам бащината къща. Макар и до ден днешен да не знам коя е тя. Тази, в която съм се родила или онази, далечната, в която пораснах и оставих младостта си? Тя изниква в съзнанието ми, сияеща в цялата палитра на дъгата и окъпана в щастие и обич...Образът се разводнява и помръква. Цветовете не са така ярки и привлекателни, откакто ти пое към бялата светлина. Те бяха в теб, около теб, а аз минавах безгрижно под дъгата и си въобразявах, че тази идилия ще трае вечно. Сега се питам дали не е било просто сън. Красив сън, от който е време да се събудя. С изненада откривам, че и тук има цветове. Тревата отново е зелена, небето е синьо и слънцето златисто.Бурята е отшумяла и дъгата разлиства прелестните си цветове над мен. Радвам се да я видя. Нарисувах своята картина. Харесва ли ти? Кой да ми каже...
- Колко е красива!
Дъщеря ми ме прегръща и гледа творението ми в захлас.
- Мамо, прекрасна е!
На нея може да се вярва. Тя ще става художник, знае за какво говори. И един ден също ще нарисува своята картина.... Навярно още по-красива от моята.

Африканско детство

За сетен път те сънувам- къщата на моето детство. Далечна, красива, болезнено скъпа. Пътувам в цветните сънища на розово-лилавите лиани, разцъфнали пред прозореца ми. Докосвам ги леко и малки цветчета политат над мен. Лианата е много красиво и крехко цвете, но със здрави корени и стъбла. Оцелява на бури и огън, изпепеляващи лъчи и суша; увяхва, изсъхва и след поредния дъжд пониква от нищото….Разцъфва и възражда магията на вечния живот. Обожавам зеленината наоколо. Банановите листа хвърлят дебели сенки върху прозорците ми. Тези, през които опознавах света. Топъл, уютен и сигурен свят. Чувствах се спокойна и защитена. Колко ли пъти ще се връщам към теб- къщата от слънчевия рай, в който прекарах най-хубавите години от живота си. Душата ми пееше, очите сияеха, сърцето ликуваше. Бях в царството на приказките- котета, кучета, пищни растения и весели игри. Всички те подхранваха детското ми въображение и развиваха усещането за святост на семейството и дома. Моята приказка беше реална. Жива, истинска и обичана… Сега е само бленуван спомен. Идва в съня ми, за да ме успокои, когато душата копнее за изгубения рай. Малка приказна къщичка! Делят ни години, океани, континенти. Как искам да те зърна отново… Да се сгуша в стаичката си и да потъна в детските мечти. Там пораснах, влюбих се, написах първото си стихотворение. Махах на звездите, легнала в хамака под кристалното небе. През нощта мечтаех по-бързо да се впусна в истинския живот и да си намеря място в света на възрастните. Денем попивах слънчевите лъчи, отпусната в легло от рози. Светът около мен беше окъпан от рози, лиани, златни лъчи и растителност с цветовете на дъгата. Едно малко късче от рая. Опознах го, обикнах го и завинаги се пристрастих към него. Вечер си лягам, затварям очи и мислено се пренасям там. Прелитам за секунди хилядите километри и отново съм в моя рай. Тичам на свобода, катеря се по дърветата, играя си с котките или хапвам манго направо от дървото. Мек, сочен плод. Усещам вкуса му- разливаща сладост и бликащ нектар, който се разтапя в устата. Никога повече не попаднах на манго като от нашия двор. Плодовете от сергиите на пазара имаха съвсем различен вкус. Израснах сред целогодишна зеленина и топлина. Играех боса на тревата и се криех с часове в гъстите храсти. Четях детски книжки в тайното си скривалище и се чудех какво ли бъдеще ме очаква…. Сега се ограждам в зелено, за да извикам спомена от онези безгрижни дни. В панелния си апартамент на 11-тия етаж отглеждам стайни растения в зелени стаи със зелени лампиони и чаршафи. Всячески се опитвам да възстановя атмосферата от една друга зеленина, сътворена само от природата. Сякаш допирът то този цвят ще върне като с магическа пръчица слънцето в душата ми и отново ще бъда щастлива…Жадувам да видя моите лиани- високи и величествени, окъпани в нежни розови сияния. Толкова си приличахме- млади, дръзки, красиви, обградени с безкрайна любов. Затова, когато навън е -10 градуса, а в душата ми е -20, притварям очи, увивам се в плюшеното одеяло с нарисуваните тигърчета и се пренасям в къщата на моето детство. Образите изскачат- ярки, живи, прелестни и ме зареждат с хъс за живот. Разлиствам цветната магия на детските години и си пожелавам отново да попадна там. Всяка нощ пътувам, обикалям, преживявам приказката. Събуждам се свежа, отпочинала, обнадеждена. Готова за новия ден. Безвъзвратно изгубено минало? Никога! Бях щастлива тогава и занапред пак ще бъда. Ако не в този живот, то със сигурност в следващия….

Приложна магия

Владея изкуството на приложната магия. Изкусно, фино и със замах! При това даже не съм екстрасенс, нито врачка-гледачка. Обаче съм много добра във фокусите по оцеляването. Боря несправедливостите с меч и ги замитам от хоризонта с вълшебна метла. Така е, животът е неспреведлив. Както казваше баба ми: “А кой ти е обещал, че ще бъде справедлив?!” Никой. И затова се искат бързи действия, много акъл и мъничко късмет... С финансите се оправям криво-ляво. По-скоро криво. Но се оправям. И дума да не става, че ще се дам на бандюгите от БТК, НЕК, ТЕЦ и прочие височайши особи. Не съм монтьор, но и нямам пари, за да ползвам услугите на такъв. Разни познати вдигнаха рамене и ме сгърчиха, че мъж се кани само на маса, не и за работа! Така ли? Колата си иска своето и аз също. Застанах пред входа на блока ни и на всеослушание обявих, че спешно ми трябва мъж! Двама ме огледаха и един комшия се престраши да бъде на мое разположение. Учтиво го поведох към колата, вдигнах капака и го поканих да я разгледа и оправи. Човекът се оказа със златни ръце и вече не ме грози опасност да се взривя от пушеците под капака, докато шофирам. Благодарих му най-сърдечно и потеглих към нови предизвикателства. Трябваха ми съответно водопроводчик, електротехник и ключар. За тази цел има чужди мъже, всеки със своя си талант. Една усмивка, две мили приказки по комшийски и вече кранчето в банята не тече, бушоните не гърмят и у дома се влиза без ритник по вратата. И това, ако не е чудо, здраве му кажи! Преди да си помислите, че съм затънала в битовизми, държа да подчертая, че изкуството ми се простира извън границите на домашните магии. Наскоро ми се наложи да попълвам един “чаршаф” със списъци на училища, където желая да кандидатства осмокласничката ми. Забелязах, че повечето родители гледаха безпомощно и се оплитаха в бюрократичните приюмици на МОН като пилци в калчища. Все бъркаха някъде и се налагаше да започват наново. Що писане се изписа, бедна ви е фантазията.... Ако и децата бяха писали толкова на новаторските тестове, сега всички щяха да са в елитни гимназии. Но не би! Понеже учителите недвусмислено заявиха, че не желаят повече да се подиграват с труда им ( и с право ), начинът МОН да си измие ръцете е като скъса поголовно кандидат-гимназистите, закрие паралелки поради липса на деца, уволни безработните преподаватели, а на останалите вдигне заплатите с парите от уволнените. Схванахте ли номера? Доста е прозрачен, но затова пък е ефикасен. Вика му се верижна реакция. Лошото е, че на изходната точка потърпевши пак ще са децата. А за профуканите родителски левчета по курсове и частни уроци изобщо няма да говоря! Добрата новина е, че щерката явно е наследила част от моето магьосничество и направо по чудо изкара толкова прилични оценки, че чак аз се втрещих! Чиста магия, казвам ви. Без да подценявам уменията на детето ( и мързелът! ) смятам, че в цялата работа е замесено паранормалното. Целият ми живот е магия! Да живееш на инат, да се присмиваш над болежките, да се дуалираш с дявола и да победиш, да пазиш семейството от недоброжелатели, да се раздаваш безрезервно, да вършиш по десет неща едновременно, да изглеждаш добре и да се усмихваш, да не губиш надежда в кризисни моменти и, накрая, пак да ти останат сили да даряваш близките си хора и човечеството с любов! Велика магьосница съм. Като повечето български жени...

Камбаните бият

Мери-Джейн Иванофф беше първо поколение канадка, кръстена на баба си Марийка и баба си Янка от село Слишовци, Трънско. Когато семейството пристигнало в Монреал притежавало три изразителни качества- мизерия, амбиция и ярък трънски акцент. Последното не било толкова важно за канадската им асимилация, тъй като там почти не се чувала френска реч в чист вид, да не говорим за английска. Родителите на Мери-Джейн – новоизлюпените канадци Айвън и Захаринка бързо свикнали с местните нрави и англо-говорящите си съседи. На първото междусъседско парти сред бланшираните омари и пастета от костенурка се откроявал вкусен трънски зелник. Гостите си облизали пръстите и тавата на Зинка бързо се опразнила. Всички си записали рецептата за биг грийн чийзбургер фром Трън. Такава вкусотия не били хапвали досега! На следващия гедъринг Зинка отново се изявила като блестяща кулинарка. Този път българския деликатес бил селски тиквеник- или пъмпкин перфекто пай по канадски. Хората се струпали около тавата и за нула време я омели- като невиждали храна туземци. На по-нататъшните сбирки Зинка нагостила съседите си и с шкембе чорба, боб по манастирски, качамак. Нечувани деликатеси! Ястията съответно били вписани в книжката с рецепти като тъми сууп, монастери бийнс и кетч-ъ-мак.
Един ден малката Мери-Джейн довела в къщи свое приятелче- канадче от индийски произход. Децата се заиграли, а скоро към тях се присъединили и други канадчета- съответно с етиопско, норвежко и новозеландско потекло. И изведнъж- о, чудо! Докато забърквала поредния нашенски специалитет Зинка дочула децата да пеят на български език:
- Рано сутрин, рано сутрин
- В неделя, в неделя-
- Камбаните бият, камбаните бият-
- Бим-бам-бум... Бим-бам-бум.
Зинка се просълзила от умиление. Цяла международна общност да пее песничка на български и то при положение, че я има и на френски, и на английски. Но не- децата не пееха “Фрере Жака, дон ме ву”, нито пък “Ар ю слийпинг, брадър Джон?”. Те пееха “Рано сутрин камбаните бият”- българската песен на трънски диалект!
- Боже, колко е малък света – помисли си Зинка и се почувства като у дома. Каква утеха да знаеш, че от Слишовци до Монреал камбаните бият еднакво за всички.
Непременно трябваше да почерпи децата с нещо вкусно. Дано да харесат каша от канейдиън компирс...

Тайни и предразсъдъци

Преди години Нели и Иван осиновиха момиченце от дом за сираци. След безкрайни години безплоден брак бебето Бояна беше същински божий дар. Детето промени изцяло затворения им начин на живот и внесе нов смисъл и радост в него. Най-после слънцето огря и техния дом. Вече не брояха дните до овулацията, а зъбките на Боби ( така й викаха на галено ). Нели беше чела, че осиновените деца често придобиват чертите на осиновителите си, но при тях не беше така. С нарастваща тревога тя наблюдаваше как Боби растеше чернокоса и тъмноока, с продълговато лице и фини крайници. Въобще не приличаше на тях. И двамата бяха руси, едри хора, лишени от нежната красота на дъщеря им. Бяха сменили град, адрес, работа, приятели, за да избягат от хорските приказки, но как да скриеш очевидното? Майчиното сърце все повече се свиваше от страх да не би някой да посегне на така старателно укриваната тайна и да я разбие на пух и прах. Никога не им мина през ума да кажат истината на Боби- твърде много се страхуваха да не я изгубят...
И ето че един ден белята стана. При това в най-трудната възраст. Боби беше на 15, когато връхлетя разплакана в къщи и с викове настояваше да знае дали наистина е осиновена.
Нели замръзна. – Кой ти каза?- едва промълви.
- Комшийката Кера – плачеше Боби.
-Вярно е, нали? Мразя ви! Не ми се живее! Целият ми живот е една лъжа!
Последваха още много упреци, сълзи,крясъци и заплахи, докато накрая се изяснят и успокоят. Нели и Иван трудно удържаха на потока от въпроси- Коя съм? Кои са истинските ми родители? Как изглеждат? Защо са ме оставили? Защо не сте ми казали досега? Обичате ли ме? И вие ли ще ме зарежете?...
Сложни въпроси без еднозначни отговори. Но бурята отмина. Нели прегърна дъщеря си и избърса сълзите й.
- Прости ни! Не сме искали да те нараним, а само да те предпазим. Обичаме те повече от всичко на света. Ти си нашето дете и не бихме и мечтали за друго
Тази нощ двете спаха прегърнати и помирени- майка и дъщеря. Нещо се беше сринало помежду им, за да се изгради наново- здраво и истинско. Като доверието. А там, където има любов и най-страшната болка преминава и остава...още повече любов.

Тази история се случи преди десет години. Боби вече е майка на две прекрасни момиченца. По-малката й дъщеря е осиновена, но любовта й към двете е еднакво силна.
Нели и Иван се радват на внучките си и на живота. И продължават да се чувстват благословени.
За съжаление, Бог не бе така благосклонен към комшийката Кера. Наскоро 20-годишният й син загина нелепо в автомобилна катастрофа и почерни дома. Майка му все още се пита с какво заслужи тежката си участ. Съдба...