When evil leaves....

When evil disappears from our lives we feel free again. And able to feel the sun, reviving every fibre of our body. Breathing is so much easier when we are healthy, joyful and calm. It is as if the tumor that has been gnawing at us for ages is suddenly uprooted, destroyed forever. A new phase in life is about to begin. A strong, wise, positive and long-awaited transformation is at its birth.. The day of resurrection has dawned. The feeling of being alive is so real, we are ready to fly. We are flying! And no longer merely surviving, but actually living life to the full. See the all the glorious shades in the sky, feel the warmth of the sun rays, catch the scent of the trees around us.... Everything now seems alive, vibrating, real. So, life can after all be wonderful. Happiness need not necessarily be a forbidden commodity in our journey ahead. The feeling of being truly alive is such a fantastic, invigorating experience. How inspiring to find out that fate loves us and is offering us a second chance! Life is such an incredible adventure. Get on the roller coaster and get carried away…Yes, sometimes we feel like screaming from the futility and pain of the unexpected agony but then life takes a turn and we are back on top again. Feeling blessed, grateful and loved. Such is the cycle of life. After the hellish night , the morning will bring new faith and hope. After the storm, the sun will shine again. Nature’s laws… Don’t ever get off the roller coaster! Your time will come. Have faith in life. Always believe that you will walk out of the darkness. To be free again. To love and cherish, and live. When evil leaves…...Amen!

The message of pain

Ever wondered why we, humans, are forced to suffer pain? Both physical and emotional pain. Life is one long journey of painful episodes, excruciating at times in strength and force. How many times have you woken up, screaming in pain? The body aches and you are ready to sell your soul if necessary, just to make the pain go away. Who inflicted pain on us? Why are we created to suffer various kinds of pain all our lives? What lessons do we have to learn from pain? There is so much pain all around. Ever wondered what life would be like if we were deprived of pain? Just imagine- no more pain! Not ever. What would our bodies have to be made out of in order to never feel pain? When God created man He gave him feelings- happiness, joy, misery, pride and... pain. The one red light that tells us we are going the wrong way- physically, mentally, or both. How else would we know that is not the road for us? Pain opens our senses, indicates the source of our mistakes. If we can decipher the signs that pain shouts out at us, maybe we can learn to be better people all around. No one wants us to suffer. But we do tend to get carried away in our own selfish little tracks in pursuit of whatever we feel is important at the moment. We could be hurting someone else with our thoughts and activities. Maybe involuntarily, maybe not. Pain slams us down and throws our hideous secrets out in the open. Sometimes we say: "It was worth the pain!" An essential, vital lesson has been grasped, thanks to pain. One that was necessary for the evolution of our soul. Good lessons come the hard way- with much pain. Have you wondered why one of the most gratifying experiences in life- childbirth- is accompanied by so much pain? And yet- ask any mother- would she go through all that again if it means having her baby for life? She would not think twice but say yes. Physical pain is only one half of the issue. Perhaps even more strainful is emotional pain. Love failures or losing a loved one can evoke a volcano of pain. That won't bring our loved one back, so there is no happy ending here, like in childbirth. So why do we go through it? What's the point of suffering? One thing is for certain- if we survive the pain, we are so much more stronger than before. Even if we don't realize it at once. In the long run we are wiser, stronger and... grateful for the pain. Yes, grateful. Pain comes to let us know that someone out there is watching over us and loves us enough to want us to go through life, experiencing all its explosive emotions. Sometimes the balance is not straight. The bad may dominate over the good. We can't have it all. Divine providence is not our aim. We can leave that to someone else's care. He knows the secret. We can leave it in His hands. Some day we, too, will have all the answers. We shall see the reasons for everything we have had to go through in our lifetime. The whole cosmic vision will be ours. One day- when the only thing missing will be... pain.

Ключ към щастието?

Отдавна изгубих ключа към сърцето ти. Незная къде да го търся. Накъдето и да се обърна, срещам затворените врати към душата ти. Не ме допускаш вече там, за да не разбутам трудно изграденото спокойствие. Живееш със спомените от безоблачното ни минало. Ненавиждаш настоящето. И сънуваш момичето със сините очи и лъчезарната усмивка, с кръшната походка и звънкия смях. Мечтаеш за една илюзия. Изгубеното щастие не може да се върне. Времето изтри и смеха, и мечтите, и блясъка в очите. Няма го момичето, в което се влюби. И повече няма да го срещнеш, не разбра ли? Поне не в този живот…Защо продължаваш да копнееш за нея? Страдаш за миналото, което безвъзвратно отнесе безгрижните дни, страстните нощи и приказните мечти. Нима не помниш чергарския живот, беднотията и несигурността в утрешния ден? Забрави ли, че спяхме на пода, защото нямахме легло и събирахме празни бутилки, за да си купим хляб? Романтиката под открито небе не е идеал за цял живот. Ти го повтаряше, а аз се смеех на страховете ти. Не ме интересуваше къде заспивам, стига да съм до теб. Не се вълнувах от празната стая, която наричахме дом. Бях безумно щастлива с малкото ни семейство- аз, ти и котката. Не мислех за бъдещето, не се тревожех за кариерата си, нищо не исках от теб, освен да ме обичаш. Къде изгуби ключа към сърцето ми? Кога се счупи стъкления рай? Дали не стъпкахме мечтите, когато реши, че работата ти е над всичко? Все по-късно се прибираше, а аз все по-рядко се смеех. Битката за хляба се оказа по-тежка, отколкото предполагах. Дали не погубихме доверието, когато нови изкушения се появиха на хоризонта? Дали не изхвърлихме ключа в ямата, заедно с останките от нероденото ни дете? В този тягостен миг ли се разминаха мечтите ни със скоростта на светлината? Когато аз исках бебета, а ти искаше слава, екскурзии и пари? Не бях първата ти любов, няма да съм и последната. Сега се сърдиш, че съм различна. Упрекваш ме, че не съм това, което бях. Търсиш веселата, безгрижна девойка, която озаряваше дните ти, а аз търся самотата и тишината. Уморих се от амбициите ти. Не предполагах, че животът се изнизва на бързи обороти и, докато четеш книги за отглеждане на детето, то вече е пораснало и има свои деца…Разминават се мечти, идеи, любови. Изчезват хора от живота ни, сменят се жилища, служби, коли и интереси. Реката на промяната тече неумолимо и безмилостно отнася свидните символи на младостта. Там някъде, в реката, захвърлихме ключът. Забравихме за какво ни служеше преди. Ключът , с който отваряхме празната стая и мечтаехме да я напълним с толкова много неща. Стаите сега са много, вещите също, а вратите стоят отключени. Но никой вече не влиза там. Пусто и празно е сред мебелите. Децата излетяха от гнездото, котката умря, телефонът мълчи. Всеки живее собствения си живот. Отдавна не сме си позволявали лукса да мечтаем. Страхуваме се да се изправим пред сбъднатите си мечти и да се запитаме : „Какво следва сега?” Какво прави човек, когато е постигнал целите си в живота? Намира си нови предизвикателства, може би. И нови хора, с които да ги осъществи. Не вярвайте на тези, които казват, че не се страхуват от старостта! Те живеят с илюзиите на младостта и отказват да приемат промяната. Вероятно и те, като нас, са изгубили ключа към любовта, разбирателството и примирието. Не е страшна старостта. Страшно е, когато няма с кого да я изживееш така, както си мечтал на младини….

Помагат ли молитвите?

Сигурно сте се питали все някога помагат ли молитвите? Каква е ползата от тях и вярваме ли в силата им? Молитвата е мощен енергиен поток от мисли и пожелания. За вярвящия човек, който изрича молитва тя е лек, изцеление, надежда... Молитвата е разговор с Бог. Той винаги ни чува и упованието в изречените слова е балсам за душата. Чудото става. Наистина усещаме как ни олеква, болката затихва, а страховете изчезват. Мисълта владее света. Тя дава тласък на събитията в избраната от нас посока. Енергийният заряд е толкова силен, че дори мълчаливата молитва е в състояние да промени събития, прогнози, съдби... Внимавайте какво си пожелавате! Не мислете лошо за друг, за да не се чудите после защо ви се е стоварила на главата някоя беда. Молитвата е с ефект на бумеранг. И доброто, и злото се връщат върху молещия се с ускорена скорост. Вярващият човек е благословен. Бог го пази и закриля. Доброто е негов начин на живот. Изпитанията, които преодолява са малки знаци на обич от Всевишния. Добрият, смиреният, молещият се човек е лъч от божествената енергия, която е вечна и всемогъща. Повярвайте и се помолете... Когато молитвите ви се сбъднат ще осъзнаете, че сте важна частица от вселенския промисъл, предаваща нататък посланието на доброто... Ако всички повярваме и се помолим? Представяте ли си в какъв приказен свят ще живеем? Свят, в който злото не би могло да вирее, задушено от приливната вълна на любовта. Бог ни е дарил с прекрасен живот, на който да се радваме и да живеем в хармония със себе си и другите хора. Не е нужно много, за да запазим радостта в дните си. Мислете добро, молете се за добро и правете добро. Това е пътят към светлината, любовта и щастието. Освободете душата си и я оставате да се рее в молитвена песен. Нима има по-прекрасно нещо от живота? Не го оставяйте да ви се изплъзне между пръстите. Изживейте го със страст и много любов. И с една молитва за доброто. Още сега. За да се докоснете до вечния живот...

Студ

Студено е навън. Сякаш зимата се опитва да покрие земята с амнезиращ сън, за да не помним кои сме и накъде вървим. Лутаме се и губим посоката. Бледи спомени прехвърчат покрай нас, като изгубени снежинки и навяват тъга...Миналото никога вече няма да се върне. Смехът, любовта и радостите са покрити с преспи от мълчание.Спят дълбоко и не искат да се покажат навън. Живеем в очакване... На какво? Пролетта? Слънцето? Или сбъднатите мечти?... Животът ни минава в отброяване на дните до... следващото важно нещо за нас. И преходно. Ще отмине и ще потъне в преспите идната зима. Прекрасно и забравено. Дали си е струвало чакането? Защо живеем в очакване на бъдещето, несигурно и измамно, тъгуваме за миналото, отлетяло и невъзвратимо, а проспиваме сегашния миг? Нима той не е всичко, което имаме на тази земя? Единственото реално и истинско събитие- настоящия миг. Със своите хубави и лоши послания, с откровените до болка емоции... Това сме ние, тук и сега. Останалото е просто сън. Някой ден ще се събудим и ще осъзнаем, че всичко е минало. Навярно ще ни се прииска да си поспим още малко, да се върнем в приказните сънища на тази невероятна магия, наречена живот. Приключението ще е приключило. И тогава какво? Ще останем в светлината на скъпите спомени и ще се чувстваме благословени за този дар, който сме имали щастието да изживеем... А дотогава- радвайте се на мига! Той е само ваш и е неповторим.....

Мизераблите

Джипито ми даде направление за психиатър. Според нея имах есенна депресия, а според мен имах уплах от настъпващия отоплителен сезон и съответните цифри към него. Въпреки разногласията ни се озовах пред кабинета, където имаше митинг. Или не? Преброих 30 човека и се оказа, че всички чакаха за преглед! Прииждаха и още, които се плесваха по челото при вида на чакащите и бързо се омитаха. Както се изрази един: “Да не съм луд, та да чакам!” Аз, обаче, реших да поостана, да се поогледам, да послушам... Имаше всякакви хора. Опитах се да преценя дали сред тях наистина се спотайваха “луди”. Поради неизбежното застояване диалози, монолози и прочие се развихриха с пълна сила.
- Не съм болна- разправяше руса хубавица. – Но откакто мъжът ми стана митничар, сън не ме лови! Всеки ден щурмувам бутиците и пак не мога всичко да похарча! Ами, ако умра преди да успея да се насладя на цялото това богатство?!
- А на мен ми омръзна на всеки празник да кръстосвам земното кълбо – обади се друга госпожа. – Развих страх от летене! Дано сега като купихме яхтата да се почувствам по-добре.
Яхти? Бутици? Замислих се дали не халюцинирам, когато до ушите ми долетя друг фалцет:
- Депутатска съпруга съм и няма да търпя никаква дискриминация! Искат да ни отнемат ВИП паспортите за чужбина! Те за каква ме мислят? Да пътувам с паспорт за простосмъртни- как ли пък не! Нарочно ме унижават, за да добия комплекс за малоценност....
- Да ви имам проблемите!- дочу се мъжки глас. – Знаете ли какво е всяка нощ да заспиваш, повтаряйки наизуст десет цифрени банкови сметки?! Никъде не смея да ги запиша, а само една да объркам или, не дай боже, да забравя- изгарям с поне пет милиона! Това живот ли е?
- Ами аз? – обади се друг. – Никой не ме брои за човек! Колко пъти крадох, колко пъти ме хващаха и накрая нищо- все едно съм невидим! И това, ако е държава!
Да...... Хората имаха сериозни проблеми. Прецених, че не е редно да занимавам терапевта със сезонната ми депресия и тихичко си тръгнах. Имаше къде-къде по-тежки случаи. Замислих се за чакащите и ми дожаля за тях. Горките хорица! И тяхната не беше лесна...

Живот втора употреба

Превърнахме се в държава втора употреба. Караме коли втора употреба, пазаруваме мебели, дрехи, обувки втора употреба. Вместо да си купим нещо ново, ние си прибираме у дома употребяваните стоки и ги вкарваме в директно КПД ( курс на повторна далавера) . Навличаме гордо носените гащи и пет пари не даваме за хорското мнение. Търговията просперира, заради изтънелия ни джоб. Да сте виждали наскоро пенсионер в магазин за обувки, например? Откъде 50 лева за нови обувки? Какво да яде после? Цървули ли?! Даже излезе новина, че вече се продавали и…бюстове втора употреба! Подменяме си чарковете с употребявани такива и си живуркаме сред демокрацията, дето също е втора употреба….Вижте правителството- всяко „ново” е добре познатото старо. Има и политици втора употреба. Употребят си веднъж властта, а като видят, че има още за прибиране, карат втори тур. Абе, прибрано племе сме ние, българите. Нищо не бива да остава неприбрано- това земи, това фондове, предприятия, стопанства, институти, - всичко се „бракува” и се препродава срещу жълти стотинки. Нали е втора употреба? Купуват ги обикновено най-закъсалите- слугите на народа. Тези, които са дали клетва да служат безкористно на хората. Бедняшка работа! Вместо да отиде на Бахамите и като европейски гражданин да си закупи вила там, сиромахът е принуден да си напазарува бълващия от радиация Кремиковци, дето никой не смее да припари там. За да не изгърми в поредната корупционна сделка. Тъжно и несправедливо. Имало било инфлация… Хайде, де! На какво? Продадохме на безценица държавни гиганти, а сега се тръшкаме, че поскъпнали доматите. Голяма работа! Без домати може. А без ток, телефон, вода, горива? Как се кара на ток втора употреба? Ами, лесно. За 80 стотинки получавате 6 часа топлина, уют и романтика. Нарича се свещ. И няма опасност да ви гръмнат уредите втора употреба при първата градушка, дето зачука. Превърнахме се в хора втора употреба…. Образоват ни като такива, лекуват ни сякаш сме опитни мишки, пласират ни на пазара на труда, където работим за Бог да прости, а после ни вкарват в разни статистики за намалялата безработица…. Чудна работа. Само едно ме притеснява- дали и мозъците ни вече не са втора употреба?

Книги на килограм

Нов подход имат днешните ученици към (не)четенето на книги. Това „досадно” за повечето от тях занимание е придобило нова измерителна единица. Децата вече четата според….грамажа на книгата. Ако книгата е тежка и дебела- забрави. По-тъничките може и да се попрелистят. Съдържанието е без значение, световното признание на автора също. Наскоро намерих едно издание на „Илиада” на….боклука! Ненужната вещ вероятно е попаднала там поради прекомерната си тежест. И липсата на картинки. Децата си падат по тънички списания с повече картинки и малко текст. В скайпа комуникират едносрично и пишат на „маймуница”. Вечер гледат смайващи риалитита- по една телевизия разни „брадъри” се почесват и натискат, а по другия канал хората от джунглата си показват задниците. Кога да им остане време да четат? А и с напредване на класовете, задължителната литература става все по-тежка- разбирай, на килограм. Почти няма шанс да разгърнат”Под игото”- доста е „дебело”. В една книжарница наскоро чух една тийнейджърка да пита имат ли „съкратена” версия на „Под игото”! Други, по находчиви, щурмуват видеотеките и търсят книгите на филм. Ако не намерят диска, си го даунлоудват от замунда.ком и считат книгата за „прочетена”. Съвременната ученическа „библиотека” има доста нестандартен вид. Там се подвизават брошури с козметични продукти, компютърни и хай-лайф списания, рекламни листовки за намаления в моловете. Това четат децата. Това ги интересува. Книгата вече не е със статут на „прозорец към света”. Тя е една ненужна вещ, която често отива директно на боклука. Колкото е по-дебела, толкова е по-нежелана. Теглото определя качествата й, според днешните младежи. А и щом имаме дрехи на килограм, защо пък да нямаме книги на килограм? Срещу блока ни има пункт за вторични суровини. Едно момче донесе кашон и помоли да му го притеглят. Получи 80 стотинки в замяна на ненужната хартия. Надникнах вътре- на боклука отиваха разказите на Елин Пелин и стиховете на Вапцаров. Дадох левче на жената и си прибрах кашона. Мисля си, че е грях да изхвърляш книги, класика или не. Разбира се, има и по-страшен вариант. Едно дете събираше изхвърлени книги от боклука и прилежно ги нареждаше в кашон. Нещо трепна в мен и си помислих, че все пак каузата не е загубена. Но….детето било бедно, както то ми обясни и у тях се отоплявали на печка с въглища. Когато въглищата поскъпнали майка му го пращала на боклука да събира книги- от по-дебелите, защото горели по-добре! И не става дума за ромско дете. Какво повече да кажа? Дали, когато човек мисли как да оцелее забравя за духовната храна или просто сме се превърнали във варвари, които консумират всичко за собственото добруване? Опасявам се, че отношението ни към книгите говори за един напреднал дебилизъм, който идните поколения трудно ще изкоренят. Ако въобще имат желание да го правят….

Принцът и грозницата

Откакто се помнеше Неви знаеше, че е грозна. И пълна. И не особено умна. В този ред. Нямаше човек в обкръжението й, който да й спести тази обезсърчаваща информация. Казваха й го родителите й / за нейно добро, разбира се /, за да няма прекалено голями очаквания от живота..Повтаряха й го често- да не би да изпадне в самозаблуда и да реши, че може и да постигне нещо в живота си. Зорко следяха развитието й и на всяка крачка я обсипваха с всеотдайни забележки и критики.
Като малка Неви искаше да стане актриса. Дълго се въртеше пред огледалото с роклите на мама и мечтаеше за световна слава и любовта на публиката. Може би имаше и талант. Така и не узна това. Мечтата й бе унищожена още в зародиш. Актрисите са паднали жени, обясниха й загрижено родителите. Според тях, тя нямаше и данни.
Когато поотрасна Неви реши да кандидатства журналистика.
-Не може! Никога няма да те приемат. Слаба си по български, пък и нямаме връзки- разясниха й положението родителите.
-Стига си ни губила времето с твоите глупави експерименти!
Неви знаеше, че е безмислено да се спори с тях. Че кой друг, ако не те знаеха кое е най-доброто за нея? И кой би повярвал във възможностите й, след като вече самата тя не си вярваше? И този път ги послуша- така беше възпитана.
Когато се влюби за първи път родителските напътствия се стовариха с пълна сила върху крехкото й самочувствие- дебела си, нищо женствено няма в теб, всичко ти стои ужасно...
Неви се амбицира. Любовта вършеше чудеса. Отслабна с 20 кг. и сама не можеше да се познае. Ала скандалите в къщи зачестиха.
-Погледни се на какво приличаш! Със сигурност ще се разболееш!
Така и стана. Анорексията я стисна здраво в лапите си и не й даваше мира. Само че това убягна на зорките погледи, с които се следеше нелекото й развитие. Не беше толкова важно, че е болна. По-важно беше да не ги направи за резил с измислената си любовна история. Така де- какво щяха да кажат хората, съседите и прочие заинтересовани личности? Неви нямаше обяснение за себе си защо не бива да обича. А защо не можеше да бъде обичана беше пределно ясно- грозна, дебела, слабохарактерна...
Когато порасна още малко бракът се превърна във фикс-идея. Струваше й се единственото спасение от дългия домашен тормоз. Само че кой щеше да я вземе? Отговорът го знаеше от 20 години- никой!Всеки мъж искаше хубава и умна жена. Нейните желания нямаха значение. Отдавна вече не вярваше в приказките за принца на бял кон...
И тогава се случи най-странното нещо в живота й. Стана чудо! Принцът се появи. Даже взе, че я хареса. Каза й, че е влюбен в нея и иска да се оженят. Неви не можеше да повярва на късмета си! Някой я обичаше. И искаше да свърже живота си с нея. Създадоха семейство, родиха им се две чудесни дечица. Неви се изявяваше като добра съпруга и майка. И понеже знаеше езици успя да си намери работа в отдела за външна политика на един всекидневник, което я доближи до мечтата й за журналистика.
Всичко вървеше добре до денят, в който старите демони отново се появиха и заплашиха с разруха трудно-съграденото спокойствие. При едно семейно гостуване, под влияние на алкохола, роднините й изказаха мнение, че съпругът й я мами.
-Едва ли работи толкова до късно, ако на това му се вика “работа”- намекнаха загрижено те.
Неви се погледна в огледалото и въобще не й хареса това, което видя. Беше се превърнала в сянка на себе си. Отдавна беше забравила какво иска и какво може. Нямаше вяра във възможностите си. Беше се уморила да се доказва. Но в едно беше напълно сигурна- мъжът й! Нямаше да позволи да опетнат и неговото име. Та тя вярваше на него повече, отколкото на себе си! Време беше да се раздели с най-големия си кошмар. Все пак и тя имаше деца. Знаеше какво е обич. Безусловна любов и подкрепа. Неви боготвореше децата си и ги смяташе за най-голямата си благословия.Беше време да прости- на миналото и на всички от него. Животът продължаваше... Така, както всеки го разбираше. Да, светът не се въртеше около нея. Но тя бе част от него. Малка искра, но жива. И безценна в нечий очи. Беше благословена с любовта на мъжа си и децата си. Нима имаше по-голямо щастие от това? Бъдещето беше пред тях... А миналото? То можеше да спи необезпокоявано. До забрава...

Необикновени хора

С баба Тинка се запознах преди година в едно китно родопско градче, където участвах във възстановяването на местната църква. Жива, пъргава жена, въпреки своите 82 години, тя отговаряше за поддръжката на църквата. Живееше сама в малка къщурка до самата църква и сутрин отключваше портите на светата обител, вечер ги заключваше, продаваше свещи и почистваше вътре след някоя по-голяма литургия. Впечатли ме със своята жизненост и оптимизъм. Беше винаги усмихната, никога не се оплакваше от болежки и непрекъснато помагаше на някой. Жилава българка от тази порода, която май вече е на изчезване, но за щастие все още се среща по селата и в малките градове. Баба Тинка никога не показваше признаци на умора или досада. Ръцете й бяха загрубели от полската работа- сама си гледаше градината- зеленчуци и цветя и винаги ми носеше свежи букетчета, когато отивах в града. Работеше безвъзмездно и в двора на църквата- садеше здравец, прекопаваше растенията и ги поливаше в сушите. Такъв й беше денят. Една вечер останах да пренощувам при нея и седнахме на сладка приказка. Почерпих я с вино, защото имах рожден ден, а тя на свой ред ми подари една прекрасна икона. В компанията й се чувствах добре. Излъчваше толкова много позитивна енергия, че не можах да се сдържа да не я попитам откъде черпи тези сили и вдъхновение за живот. Предполагах, че има семейство, въпреки че не бях виждала никой да се вясва в къщата, докато ходех там. Ето какво ми разказа тя, без сълзи и излишен патос.
- Бог ми даде дълъг живот, за което съм Му благодарна. Но ми прати и много изпитания. Той си знае защо. Бях много млада, ненавършила 30, когато останах вдовица с две малки деца. С много любов и лишения успях да отгледам сина си и дъщерята, да ги изуча и да им дам път в живота. Пораснаха добри деца. Когато синът ми се задоми бях много щастлива. Родиха им се две момченца и тогава наистина се почувствах като галеница на съдбата. Но после дойде лошото. Синът ми загина в автомобилна катастрофа. Нямаше и 30 години...Не бях на себе си от мъка. Ако не беше дъщерята и внуците, сигурно щях да полудея. Но казват, че едно зло никога не едва само. Имало е сърце още да пати. Три години по-късно дъщеря ми се разболя от рак на гърдата и си отиде за няколко месеца. Беше само на 33…Идеше ми да вия от мъка и да проклинам целия свят! Защо Господ ми причиняваше това? Лягах и ставах с тази мисъл, но Бог мълчеше. Никому нищо лошо не бях сторила, но приех, че това е моята съдба и трябва да си изживея живота така, както Той е пожелал. Започнах да се занимавам с църквата, да се опитвам да помагам на хората, които идваха тук- всеки със своите си мъки и проблеми. Най-голямата ми радост беше, когато внуците идваха лятото и се навъртаха около мен. Много им се радвах. Пораснаха чудесни мъже. Но вече по-рядко идват насам. Имат семейства, работа. Разбирам ги. Всеки си има своя път в живота. Какво да правят тук? То почти не останаха млади хора в града. Няма работа, няма пари. Как да живеят тук и с какво да хранят децата си? Нищо, така е трябвало. Моля се на Господ да им дава здраве, друго за себе си не искам. В църквата идват много хора от околните села и градове, някои и от по-далеч. Казват, че местността е лечебна. Не знам, но с очите си съм виждала как болни деца оздравяват и се изправят на крака. Какво по-голямо щастие за един родител от това да види детето си здраво? Затова тази църква трябва да я има. Моята мисия е да се грижа за двора , за чистотата и да приемам хората. Мисля, че така им помагам. Затова не се оплаквам. Е, болят ме костите понякога, ама не е страшно. То е от годинките…..
Баба Тинка се разсмя- с нейния си звънлив смях, който никога не можеше да издаде какво й беше минало през главата. С вярата си в Бог, с неизменния стремеж да върши добро, тя бе приела съдбата си като малък откъс от великата вселенска промисъл и всеотдайно даваше своя принос за осъществяването й. Така, както можеше.
Когато си помисля колко пъти се оплакваме за щяло и нещяло се сещам за баба Тинка и млъквам . Нямам право да хленча и да се сърдя. Тя ме научи да приемаме съдбата си и да сме благодарни на Бог за изпитанията, които ни изпраща. Дори и за тези, които късат сърцето ни и раняват душата ни. Но не ни убиват. И да продължаваме с вяра напред. Трудна задача, която изисква много сила и себеотрицание. А умението да продължаваш да обичаш хората, въпреки личните си загуби е особено състояние на душата, неприсъщо за всеки. Наистина човешката сила е безкрайна. Всеки път, когато ходя в Пещера и срещам баба Тинка се убеждавам в това. Любовта, добротата, прошката- това не са абстрактни понятие. Те са тук, на земята и съществуват в нечия душа. Огледайте се около вас и може да ги видите. Щастлива съм, че се докоснах до тях…..