Тънката линия на приятелството

“ Не отивай в чужд дом, когато си болен.
Не отивай при свой приятел,
когато си озлобен. Стой в гората,
ходи между дърветата и на тях се оплаквай.
Само когато умът ти е спокоен и сърцето
Свободно, тогава посети приятеля си.”
( Из духовните послания на Петър Дънов )

“Приятел в нужда се познава” е казал народът. И наистина- за къде сме без приятели? Щастливи сме, когато сме обградени от сродни души, тачим любимите си хора и обичаме да сме заедно с тях. И все пак- дали понякога не злоупотребяваме с добрият приятел, превръщайки го в неволен слушател на тегобите ни? Някой може да каже: “Ами на кого тогава да се оплача?” Отговорът е съвсем прост: на никого. Приятелите ни не са тук, за да разтоварваме върху тях самосвала с отрицателните си преживявания. Те не заслужават това! Всеки сам си носи кръста на душевните рани и терзания. Приятелите могат да ни дадат добър съвет или да се отзоват посред нощ на нашия зов за помощ. Затова ги обичаме и разчитаме на тях. Но не бива да очакваме да са нашите кошчета за душевни отпадъци...И на нас не ни е приятно, когато някой ни залее с поток от информация за болежките си, безпаричието и емоционалните си дилеми. Даже съзнателно страним от такива хора. Човек полага усилия, за да изгради вътрешния си мир и да постигне хармония със себе си и обкръжаващата го среда. Трудно е, а понякога балансът е деликатен и е нужна съвсем малка психо-атака от вън, за да се срине до основи душевното ни спокойствие и равновесие. Дали, ако по-малко се оплакваме, няма да успеем да принизим значимостта на проблемите ни? И да не товарим излишно и други хора с тях? Докато- давайки воля на отрицателните си емоции, сякаш сами се вкарваме в капана на лошото настроение и безизходицата..?
Имам една приятелка- Марина. Много я обичам. От години сме заедно и в добро, и в лошо. Винаги съм се възхищавала на силата й да се изправя срещу трудностите без да им се дава. Вече знам с колко труд и постоянство е изградила своята броня и виждам как надеждно я пази. Тя не се оплаква, не хленчи, не се сърди на никого и не проклина съдбата си. Казва, че и това ще мине... От нея се научих да се усмихвам и да казвам, че съм добре, дори когато не е така. За моя изненада, с течение на времето открих, че това ми помага да бъда силна и ми дава вяра в собствените сили. Без вяра сме загубени. И приятелите ни са за това- да се веселим заедно, да ни подкрепят в трудности и да ни показват, че винаги вярват в нас. От собствен опит знам, че когато някой вярва в мен съм способна да извърша чудеса. Да са ни живи и здрави приятелите!

Притча за ангелите и хората

Здравей! Позна ли ме? Аз съм твоят ангел-пазител. С теб съм от раждането ти; от първата глътка въздух, през годините, та до днес... Помниш ли ме? Твоята съдба, щастливата случайност, щурия късмет... Това бях аз- вечната ти бяла сянка, която ще бди над теб, докато те има. Понякога идвах в съня ти, за да ме чуеш. Тогава падаха предразсъдъците ти и ти се вслушваше в думите ми. Наричаше ме интуиция, предчувствие. Но това пак бях аз- вътрешния ти глас, пазителя на твоите тяло и душа. Моята мисия е да те пазя и да ти помагам в нелеките житейски битки. А когато дойде време да те предам в ръцете на Създателя, животът ни заедно ще е запечатан на филмова лента. Тогава ще можеш да ме видиш; да осъзнаеш, че ме има и че винаги бях до теб, дори когато отричаше Божията благословия. Да, знам, че много пъти се чувстваше забравена от Бога. Но аз чувах среднощните ти молитви; давех се в сълзите ти и виждах как душата ти се превива от болка. Бях с теб! Усещах страданието ти! И исках да ти кажа, че то е най-великия вселенски урок. И благодарение на него ставаш по-силна, по-мъдра и по-добра. Страданието е справедливо. Ужасно справедливо! Знам, че не го възприемаш така, но някой ден ще го разбереш. Как иначе ще се докоснеш до вселенската мъдрост? Страданието поражда състрадание. Отваря ти очите за чуждата болка. Защото ти не си сама на този свят! И други страдат, плачат, кървят... Някои дори много повече от теб. Зад всяка болка стои един урок. Тя те връхлита, за да ти покаже къде бъркаш и да те научи да се справяш с нея. Ти избираш как. Може с любов, може и с отрицание. Но нима има нещо по-силно от любовта? Когато усетиш любовта и се предадеш на нея, болката се изпарява, тъгата се разтваря, светлината те озарява...Чувстваш се богоизбрана. Ти наистина си Негово дете. Помниш ли колко пъти си се пощипвала, за да узнаеш това неземно щастие, което те огрява сън ли е или реалност? И се питаше с какво заслужи този земен рай. За всяко нещо си има причина. И за лошото, и за доброто. Понякога лошото е скрита благословия и един ден ще я разбереш. Дори и сега да не вярваш. Имаш още да се учиш. Но аз ще съм до теб и никога няма да те изоставя. И в най-тежкия ти миг. Ще ме видиш на лентата в края на земния ти път. Тогава, когато съзнанието ти се отвори към другите измерения. Бялата ти сянка, твоето второ “аз”. Не вярваш ли? Аз бях там, когато ти се отречи от Бог и от света. Когато ридаеше безутешно за пропиления си живот. Когато болката беше непоносима. Когато вярата ти се срина в бездната на измъчената ти душа...Вгледай се внимателно- аз пак съм там! И ти помагам. Как ли? Защо не виждаш стъпките ми до твоите? Погледни лентата – това са моите стъпки. Точно в този миг, мила, аз те носех на ръце...

Не ме утешавай.....

Не ме утешавай!
Не искам да тлея бавно на клада.
Тази мъка няма да ме погуби-
Ще угасне пожара в душата ми
И пак ще живея- още съм млада…..


Не ме съжалявай!
С крещящата болка ще си отида,
Ще стисна зъби, ще замълча…
Няма и една сълза да отроня,
Дори омраза в очите ти да видя.


Не ме утешавай!
Не ме съжалявай!
Бъди до мен без измяна и лъжи….
Бъди този, за когото мога да умра.
Обичай ме- и силно, и нежно!
Или просто си върви…..

Бягай!

Бягаш с думи,
с действия,
с дела...
Нараняваш ме
с фалшива обич,
с измяна
и с лъжи.
Смехът заглъхна
и не виждам вече
някогашните
щастливи дни.

Избяга някъде.
Когато трябваше
да си до мен.
Допусна дявола
на воля да вилнее
в изтерзаните души...
Не чувствам нищо.
И болка не усещам
от прекършени мечти.

Как да ти простя,
че погреба вчера,
отрече се от днес,
отказа утрешния ден?
Да те забравя ли?
Не! Беглецо,
бягай! Бързо
и наделече...
Забрави
завинаги
за мен.

Ела!

Ела, когато сълзите се стичат,
а от болка не ти се живей.
Тогава ще ти дам любов и вяра,
една ръка в твойта ще те грей.

Ела, когато няма смях в душата,
а мъката те хвърля в пропастта…
Тогава ще съм истинска и мила,
една разкаяла се, жалка суета.

Когато дойде старостта.....

Когато дойде старостта-
тъжна, неизбежна, нежелана….
Ще те потърся отново
незнайно къде-
и ще се моля да бъда разбрана.

Когато се изпепелят мечтите-
трепетни и носещи наслада…
Ще прегърна спомените
на отминали дни-
няма да ги дам на клада.

Когато дойде и смъртта-
бавна, тиха или скоротечна….
Не плачи тогава,
а живей! И запомни,
че само любовта е вечна.

For love...

What are you ready to endure in the name of love? Pain, suffering, emotional sacrifice? Of course, love needn't always hurt. Blessed are those who have found a way to have and hold on to the love they want. What about the others? Those who are still searching for the dream... Where do they go from here? What may they expect while pursuing their happinesss goal? Why is it so difficult to find love? Why does love lift us up on a cloud, only to throw us down, bruised and aching? And yet- we want more. The sweet torture continues and we are hooked for life. Like a junkee that needs its daily dose, love addiction has us dangling on a string, ready to jump. For what? How many times have we known for sure that this love is wrong and yet nothing in the world can keep us away? Foolish, irrational, deceived person! How many times will you let your heart be broken? How deranged do you have to be in order to strive for a love that is going to leave you torn apart some day? Nothing can make you stay away if you are certain this is your very own love story, right? No logic or reasoning can stop you from heading straight into the fire? Why do you do this to yourself? Just for the moment of sheer happiness when you feel so alive, it's a miracle you are stil walking on the ground? Or for that special look that tells you- hey, this is it! We're in love! So what that some day it will all end? Who cares that after the ecstasy comes the big fall?! Go for it! Even if it means that some day you may have to crawl to find the thousand shattered pieces of your heart... Are you ready to do that? All in the name of love.... Are you ready to die for love? Perhaps that is one love worth living for....

When evil leaves....

When evil disappears from our lives we feel free again. And able to feel the sun, reviving every fibre of our body. Breathing is so much easier when we are healthy, joyful and calm. It is as if the tumor that has been gnawing at us for ages is suddenly uprooted, destroyed forever. A new phase in life is about to begin. A strong, wise, positive and long-awaited transformation is at its birth.. The day of resurrection has dawned. The feeling of being alive is so real, we are ready to fly. We are flying! And no longer merely surviving, but actually living life to the full. See the all the glorious shades in the sky, feel the warmth of the sun rays, catch the scent of the trees around us.... Everything now seems alive, vibrating, real. So, life can after all be wonderful. Happiness need not necessarily be a forbidden commodity in our journey ahead. The feeling of being truly alive is such a fantastic, invigorating experience. How inspiring to find out that fate loves us and is offering us a second chance! Life is such an incredible adventure. Get on the roller coaster and get carried away…Yes, sometimes we feel like screaming from the futility and pain of the unexpected agony but then life takes a turn and we are back on top again. Feeling blessed, grateful and loved. Such is the cycle of life. After the hellish night , the morning will bring new faith and hope. After the storm, the sun will shine again. Nature’s laws… Don’t ever get off the roller coaster! Your time will come. Have faith in life. Always believe that you will walk out of the darkness. To be free again. To love and cherish, and live. When evil leaves…...Amen!

The message of pain

Ever wondered why we, humans, are forced to suffer pain? Both physical and emotional pain. Life is one long journey of painful episodes, excruciating at times in strength and force. How many times have you woken up, screaming in pain? The body aches and you are ready to sell your soul if necessary, just to make the pain go away. Who inflicted pain on us? Why are we created to suffer various kinds of pain all our lives? What lessons do we have to learn from pain? There is so much pain all around. Ever wondered what life would be like if we were deprived of pain? Just imagine- no more pain! Not ever. What would our bodies have to be made out of in order to never feel pain? When God created man He gave him feelings- happiness, joy, misery, pride and... pain. The one red light that tells us we are going the wrong way- physically, mentally, or both. How else would we know that is not the road for us? Pain opens our senses, indicates the source of our mistakes. If we can decipher the signs that pain shouts out at us, maybe we can learn to be better people all around. No one wants us to suffer. But we do tend to get carried away in our own selfish little tracks in pursuit of whatever we feel is important at the moment. We could be hurting someone else with our thoughts and activities. Maybe involuntarily, maybe not. Pain slams us down and throws our hideous secrets out in the open. Sometimes we say: "It was worth the pain!" An essential, vital lesson has been grasped, thanks to pain. One that was necessary for the evolution of our soul. Good lessons come the hard way- with much pain. Have you wondered why one of the most gratifying experiences in life- childbirth- is accompanied by so much pain? And yet- ask any mother- would she go through all that again if it means having her baby for life? She would not think twice but say yes. Physical pain is only one half of the issue. Perhaps even more strainful is emotional pain. Love failures or losing a loved one can evoke a volcano of pain. That won't bring our loved one back, so there is no happy ending here, like in childbirth. So why do we go through it? What's the point of suffering? One thing is for certain- if we survive the pain, we are so much more stronger than before. Even if we don't realize it at once. In the long run we are wiser, stronger and... grateful for the pain. Yes, grateful. Pain comes to let us know that someone out there is watching over us and loves us enough to want us to go through life, experiencing all its explosive emotions. Sometimes the balance is not straight. The bad may dominate over the good. We can't have it all. Divine providence is not our aim. We can leave that to someone else's care. He knows the secret. We can leave it in His hands. Some day we, too, will have all the answers. We shall see the reasons for everything we have had to go through in our lifetime. The whole cosmic vision will be ours. One day- when the only thing missing will be... pain.

Ключ към щастието?

Отдавна изгубих ключа към сърцето ти. Незная къде да го търся. Накъдето и да се обърна, срещам затворените врати към душата ти. Не ме допускаш вече там, за да не разбутам трудно изграденото спокойствие. Живееш със спомените от безоблачното ни минало. Ненавиждаш настоящето. И сънуваш момичето със сините очи и лъчезарната усмивка, с кръшната походка и звънкия смях. Мечтаеш за една илюзия. Изгубеното щастие не може да се върне. Времето изтри и смеха, и мечтите, и блясъка в очите. Няма го момичето, в което се влюби. И повече няма да го срещнеш, не разбра ли? Поне не в този живот…Защо продължаваш да копнееш за нея? Страдаш за миналото, което безвъзвратно отнесе безгрижните дни, страстните нощи и приказните мечти. Нима не помниш чергарския живот, беднотията и несигурността в утрешния ден? Забрави ли, че спяхме на пода, защото нямахме легло и събирахме празни бутилки, за да си купим хляб? Романтиката под открито небе не е идеал за цял живот. Ти го повтаряше, а аз се смеех на страховете ти. Не ме интересуваше къде заспивам, стига да съм до теб. Не се вълнувах от празната стая, която наричахме дом. Бях безумно щастлива с малкото ни семейство- аз, ти и котката. Не мислех за бъдещето, не се тревожех за кариерата си, нищо не исках от теб, освен да ме обичаш. Къде изгуби ключа към сърцето ми? Кога се счупи стъкления рай? Дали не стъпкахме мечтите, когато реши, че работата ти е над всичко? Все по-късно се прибираше, а аз все по-рядко се смеех. Битката за хляба се оказа по-тежка, отколкото предполагах. Дали не погубихме доверието, когато нови изкушения се появиха на хоризонта? Дали не изхвърлихме ключа в ямата, заедно с останките от нероденото ни дете? В този тягостен миг ли се разминаха мечтите ни със скоростта на светлината? Когато аз исках бебета, а ти искаше слава, екскурзии и пари? Не бях първата ти любов, няма да съм и последната. Сега се сърдиш, че съм различна. Упрекваш ме, че не съм това, което бях. Търсиш веселата, безгрижна девойка, която озаряваше дните ти, а аз търся самотата и тишината. Уморих се от амбициите ти. Не предполагах, че животът се изнизва на бързи обороти и, докато четеш книги за отглеждане на детето, то вече е пораснало и има свои деца…Разминават се мечти, идеи, любови. Изчезват хора от живота ни, сменят се жилища, служби, коли и интереси. Реката на промяната тече неумолимо и безмилостно отнася свидните символи на младостта. Там някъде, в реката, захвърлихме ключът. Забравихме за какво ни служеше преди. Ключът , с който отваряхме празната стая и мечтаехме да я напълним с толкова много неща. Стаите сега са много, вещите също, а вратите стоят отключени. Но никой вече не влиза там. Пусто и празно е сред мебелите. Децата излетяха от гнездото, котката умря, телефонът мълчи. Всеки живее собствения си живот. Отдавна не сме си позволявали лукса да мечтаем. Страхуваме се да се изправим пред сбъднатите си мечти и да се запитаме : „Какво следва сега?” Какво прави човек, когато е постигнал целите си в живота? Намира си нови предизвикателства, може би. И нови хора, с които да ги осъществи. Не вярвайте на тези, които казват, че не се страхуват от старостта! Те живеят с илюзиите на младостта и отказват да приемат промяната. Вероятно и те, като нас, са изгубили ключа към любовта, разбирателството и примирието. Не е страшна старостта. Страшно е, когато няма с кого да я изживееш така, както си мечтал на младини….