Красиви коледни украси

Коледни котета

Моята молитва за любов

Когато в живота изгрее звездата,
озаряваща дългия път напред….
Из бурната младост аз питам:
Дали ще бъде щедра Тя,
Съдбата?
Мистичната,
Могъщата,
Единствена съдба.

Когато някога се появи дъгата,
бленувана след гръмотевични дни…
Сред изпепелени чувства аз копнея:
Да докосвам с нежни ласки на
Жената…..

Вярната,
Любящата,
Истинска жена.

Когато доверието се пречупва в нощта
и жестоко изгаря идеални мечти….
От параклиса на грешните аз моля:
Дано да стане чудо и да възкръсне
Любовта!
Очакваната,
Съвършената,
Вечната любов.

Дано!

Света Ана

Баба ми се казваше Ана- майката на моята майка. Днес трябваше да има Имен Ден. Баба си отиде тихо и спокойно- така, както живя. Няма да забравя последните й думи. Благодари ми, че съм отишла да я видя и ми каза, че се моли да угасне кротко, като свещичка. Дори не можех да си помисля, че баба си отива, но тя си го е усещала и на протестите ми отвърна: "Всяко нещо има край." Права беше баба. Един живот угасна плавно и ни потопи в скръб. Обичах баба. Още я обичам. Чувствам я в сърцето си, в душата си, в мислите си... Помня как като малка ми четеше приказки за лека нощ и се гушкахме заедно в леглото. Баба правеше страхотен шипков мармалад, най-вкусният. Сега си купувам мармалада от магазина и винаги се сещам за баба. До последно слагаше буркани с различни вкусотии и се радваше, че е успяла да подсигури зимнината. Беше лъчезарна, одухотворена, хубава жена. На сватбата ми беше безумно щастлива, а когато се роди и първото й пра-внуче изпадна в умиление. Идваше у нас и го гледаше в захлас. Дъщеря ми правеше бебешки мимики, а баба й отвръщаше със същите муцунки. Пляскаше с ръце и се удивляваше на новия живот. Когато тръгнах да раждам, само баба ме успокои. Каза, че това е най-естественият процес и няма от какво да се страхувам. Повтаряше, че всичко ще е наред. Отново се оказа права. Баба имаше някакви сензорни способности, или силна интуиция. Когато я запознах с едно момче, което виждах за първи път, баба отсече, че това е бъдещия ми съпруг. Приличал на дядо ми ( нейния мъж) и беше убедена, че ще се оженим. Даже писала на нашите ( те бяха в чужбина тогава) - "Честит зет!". За всеобщо учудване сватбата беше след половин година! Баба обичаше живота. Хапваше си по малко от всичко и спазваше строг режим на заниманията. Никога не изпадаше в крайности, не се ядосваше за глупости. Искаше хората около нея да са щастливи. Тогава и тя беше щастлива. За съжаление, баба почина на Никулден- три дни преди именния си ден и тогава не успях да й кажа "Честит Имен Ден!" Изминаха години, но баба ми се появява в сънищата и знам, че бди над нас. Когато си раздал толкова много любов в живота си, няма как да не бъдеш запомнен с любов.... Затова днес й казвам, макар и от друго измерение :"Честит Имен Ден, мила моя бабо! Обичам те..." И ще запаля свещичка в нейна памет. За баба Ани.

Да усетиш ангел

Здравей! Позна ли ме? Аз съм твоят ангел-пазител. С теб съм от раждането ти; от първата глътка въздух, през годините, та до днес... Помниш ли ме? Твоята съдба, щастливата случайност, щурия късмет... Това бях аз- вечната ти бяла сянка, която ще бди над теб, докато те има. Понякога идвах в съня ти, за да ме чуеш. Тогава падаха предразсъдъците ти и ти се вслушваше в думите ми. Наричаше ме интуиция, предчувствие. Но това пак бях аз- вътрешния ти глас, пазителя на твоите тяло и душа. Моята мисия е да те пазя и да ти помагам в нелеките житейски битки. А когато дойде време да те предам в ръцете на Създателя, животът ни заедно ще е запечатан на филмова лента. Тогава ще можеш да ме видиш; да осъзнаеш, че ме има и че винаги бях до теб, дори когато отричаше Божията благословия. Да, знам, че много пъти се чувстваше забравена от Бога. Но аз чувах среднощните ти молитви; давех се в сълзите ти и виждах как душата ти се превива от болка. Бях с теб! Усещах страданието ти! И исках да ти кажа, че то е най-великия вселенски урок. И благодарение на него ставаш по-силна, по-мъдра и по-добра. Страданието е справедливо. Ужасно справедливо! Знам, че не го възприемаш така, но някой ден ще го разбереш. Как иначе ще се докоснеш до вселенската мъдрост? Страданието поражда състрадание. Отваря ти очите за чуждата болка. Защото ти не си сама на този свят! И други страдат, плачат, кървят... Някои дори много повече от теб. Зад всяка болка стои един урок. Тя те връхлита, за да ти покаже къде бъркаш и да те научи да се справяш с нея. Ти избираш как. Може с любов, може и с отрицание. Но нима има нещо по-силно от любовта? Когато усетиш любовта и се предадеш на нея, болката се изпарява, тъгата се разтваря, светлината те озарява...Чувстваш се богоизбрана. Ти наистина си Негово дете. Помниш ли колко пъти си се пощипвала, за да узнаеш това неземно щастие, което те огрява сън ли е или реалност? И се питаше с какво заслужи този земен рай. За всяко нещо си има причина. И за лошото, и за доброто. Понякога лошото е скрита благословия и един ден ще я разбереш. Дори и сега да не вярваш. Имаш още да се учиш. Но аз ще съм до теб и никога няма да те изоставя. И в най-тежкия ти миг. Ще ме видиш на лентата в края на земния ти път. Тогава, когато съзнанието ти се отвори към другите измерения. Бялата ти сянка, твоето второ “аз”. Не вярваш ли? Аз бях там, когато ти се отрече от Бог и от света. Когато ридаеше безутешно за пропиления си живот. Когато болката беше непоносима. Когато вярата ти се срина в бездната на измъчената ти душа...Вгледай се внимателно- аз пак съм там! И ти помагам. Как ли? Защо не виждаш стъпките ми до твоите? Погледни лентата – това са моите стъпки. Точно в този миг, мила, аз те носех на ръце...

Да подарим надежда!

Рождество Христово е светъл празник, тачен и празнуван от вярващите православни християни. Всички ние си имаме своите семейни ритуали за Бъдни вечер и Коледа, които извършваме с много любов и настроение. Понякога и с мъничко тъга. Заради хората, които няма да са с нас на празничната трапеза, заради несбъднатите мечти и поредната отлетяла година, която няма да се повтори…Това е и времето за равносметка. Откъде тръгнахме, докъде стигнахме, накъде вървим? Бяхме ли добри? Състрадателни? Отзивчиви? Надвихме ли суетата? Надскочихме ли ограниченията на материята? Повярвахме ли в безсмъртието на душата…
Въпроси, пред които ще застанем някой ден и на които ще трябва да отговорим. Земният ни живот е пълен с много изкушения, грешки и изпитания. Успяхме ли да разчетем правилно знаците? Взехме ли си житейските изпити? Научихме ли си урока? Все неща, заради които сме тук, на земята. Всеки със своята мисия и отговорност. Вярващите знаят колко мъка е преживял Христос, за да достигне безсмъртие. И да подари най-великия дар на човечеството- надеждата. За изцеление, вяра и вечен живот… Вие подарихте ли на някого надежда? Дали сред лъскавите кутийки под елхата, грижливо опаковани с обич за близките ви има и молитва за някой, който очаква чудо за Коледа? Ще му подарите ли надежда, обич, вяра в доброто? Ще се докоснете ли до божественото творение, като се помолите за някой в беда? За болното дете, което са надява да оздравее и да изживее едно щастливо детство? За бедните, бездомните, скитащите души, които срещаме и …. понякога отвръщаме глави от тях- поради безсилие или апатия. Нали знаете, че Бог изпраща ангелите си сред нас в причудливи форми и гледа как ще ги посрещнем? Дали ще подминем просякът; непознатият човек, който ни моли за помощ? Ще отвърнем ли поглед от сълзите на майката, която иска само едно- детето й да е живо и да се радва на живота? Ще се сетим ли колко много деца има, които няма да получат нито подарък, нито топлина, нито ласка за Коледа? И ще се погрижим ли поне за едно от тях? Все едно е ангел, изпратен да ни пази…
Ако душата ни плаче и сме потънали в своята лична мъка, ще успеем ли да се откъснем за миг от нея, да се огледаме и да видим чуждото страдание- и да му протегнем ръка за помощ? Да отворим сърцето си за любовта в божествената промисъл? Тази, заради която идваме на земята и оставаме, докато я почувстваме във вените си, сърцето си, душата си…
Тази Коледа ще подарите ли на някого Надежда? От сърце и с любов. За да бъдете част от кръговрата на живота, да почувствате силата на доброто и да се потопите в магията на вселенската хармония. И да изкарате една наистина прекрасна Коледа….. Желая ви я от сърце!

Изобилието на живота...

Имам най-прекрасните творения на света. Това изобилие, което Бог е изсипал върху мен прави всички пречки и трудности съвсем незначителни. Семейството ми- то е свято. И е пълно с любов и доброта. Да се радваш на обичта на най-близките си хора, да гледаш усмивките им, да чуваш гласовете им- какво щастие! Детето ми порасна, но всеки миг от живота й ми е донесъл толкова много радост и топлина. Благодарна съм, че я имам. Като на лента ми минават пред очите тези блажени моменти- родилния дом, първата прегръдка, първата дума, стъпка, първи клас.... и скоро абитуриентски бал. Благословена съм да бъда майка и това е наи-истинското нещо в живота ми. Мъжът ми е най-добрият човек, когото познавам. Моята опора, приятел, любовник, всичко, за което съм мечтала. Една любов, устояла на времето и предизвикателствата, минала през тръни, за да достигне до хармонията, която имаме днес. Благодарна съм и за нея. Домът ни е уютен, светъл, пълен с цветя; нашето убежище срещу проблемите отвън. Всеки бърза да се прибере, да сподели, да потърси обичта и утехата, които знае, че ще намери. Хубаво е у дома. С много труд и всеотдайност изградихме нашия оазис на спокойствие и любов. Такъв и ще го запазим. За да имаме любов, щастие и мир. Толкова много неща има у нас- разбирателство, прошка, съчувствие, доброта, усмивки и красота. Невероятно е с какво изобилие от благодат сме дарени... Не искам друго. Това е моята вселена. Имам всичко, което ми е необходимо и само се моля още дълго да сме благословени със здраве и късмет. Когато осъзнаеш какво всъщност имаш, това, което нямаш избледнява и губи значение. А да разбереш какво всъщност искаш е нелека задача. Дали понякога не искаме твърде много и излишни неща? Кое е важно за нас? Без какво не можем? Помолете се за истинските неща в живота, за да се чувствате и щастливи, и богати. С изобилие от най-прекрасните емоции в Рая, който би могъл да е тук, на земята. Стига да знаем да го потърсим...

Нека да вали....

Обожавам да вали. Мога с часове да съзерцавам капките по прозореца. Дъждът отмива тревогите ми, пречиства съзнанието ми. Усещам живителната му сила във всяка клетка на тялото си. Плачът на природата отнася лошото, изгнилото, съсипаното и напоява новото, чистото зрънце на новия живот. Нека да вали! Дъждът капе бавно и напоително, като сълзи по изгубената любов... Отишла си е, друга ще дойде. Вечният кръговрат! Обичам дъжда. Чувствам се като зародиш в малката си капсула, коята ще порасне голяма и ще се отвори към толкова прекрасни неща. Като разцъфнало цвете ще подам глава навън, за да попия чудесата на природата и да се слея с тях. Дъждът е обещание за вечност. Сменят се времената, идва нов ден, а след него друг.... Дано да вали! Водата е живот. Без нея няма нищо, освен суша и мъртва земя. Капките са Божиите сълзи на радост и на благодат. Тих есенен дъжд. Малко носталгичен, но много истински. Създава уют и спокойствие в душата. Какво е по-хубаво от това да съзерцаваш магията на пречистения свят, сгушен в домашния уют? Или предпочитате да сте навън? Ведно с дъжда, да усещате топлите капки върху жадната кожа и да се прераждате за новия ден? Обожавам да вали. Дъждът ми дава всичко, от което имам нужда- сила, спокойствие и чистота. Наслаждавам се на това прелестно природно богатство и се моля да продължи... Знам, че като спре дъжда слънцето отново ще изгрее.... Може да видя и дъга- за щастие! Ех, живот- кой те сътвори толкова прекрасен и неповторим? Благодаря! За това, че ме има, че обичам и съм щастлива тук и сега. Нека да вали...

У дома за Коледа.

В дома беше необичайно тихо. Не се чуваше детски смях, нито стъпки по коридорите. Повечето деца бяха извън дома за празниците, а тези , които оставаха се бяха сгушили под дебели юргани заради студа. Навън зимата се вихреше в цялата си стихия. Дебела, бяла пелена беше покрила дърветата, гората спеше своя зимен сън сред ледена тишина. Едно момче не спеше. Стоеше нетърпеливо до прозореца, със залепено носле за стъклото, а очите му шареха тревожно из белия полумрак. Най-сетне се чу пърпорене на кола. Лъскава лимузина се появи на пътя и спря точно пред дома. Йоан подскочи радостно, грабна едно малко пликче и се затича навън към колата. Идваха за него. Щеше да изкара коледните празници със семейството на госпожата, която бе пристигнала с лимузината. За своите десет години Йоан никога не бе напускал дома и ужасно се вълнуваше. Отиваше в истински дом, при истинско семейство! Момчето се почувства като герой от зимна приказка. Госпожа Ани – така му каза да я нарича – го прегърна и го погали по главичката, а той зарови лице в дългокосместия й кожух. Досега не беше пипал нещо толкова луксозно. Набързо се сбогува с лелите от дома и скочи в колата. Сърчицето му щеше да се пръсне от вълнение! Плъзна ръка по кожената тапицерия на колата и вдъхна аромата на скъпия парфюм, попил навсякъде. Искаше да запомни всичко и да го запечата като на лента в съзнанието си- допира, уханието, обстановката и най-вече чувствата си... В дома на госпожа Ани го очакваха още двама души- нейният съпруг и син. Момчето беше на неговата възраст, чисто и добре облечено. Вътре беше топло, подредено и много красиво. Йоан си събу скъсаните обувки и потъна в мек персийски килим. Беше попаднал в картина от рая- приглушено осветление, ароматизирани свещи, изящни предмети и плюшени драперии допълваха приказната обстановка. Но това, което най-силно го впечатли беше огромната елха в средата на хола. Кристални топки, звезден прах, шарени гирлянди и мирис на бор го привлякоха като магнит. Йоан затаи дъх пред нея и я гледаше в захлас. За първи път виждаше украсена коледна елха. И нямаше спомени да е съзерцавал нещо толкова съвършено. Докосна клонките на дръвчето, те се залюляха леко и едно еленче падна на килима. Детето силно се смути, но госпожа Ани вдигна играчката, усмихна се и му я подаде:
- Искаш ли ти да я закачиш?
С разтреперени ръце Йоан закачи еленчето отново на елхата и бързо се отдръпна назад, за да не причини пак някоя “авария”. Елхата беше невероятно красива! Обеща си, когато порасне и си построи къща, в нея целогодишно да има точно такава елха.
Следващите няколко дни бяха още по-приказни от първия. Изкъпаха го в пенлива вана от ароматни ухания и му купиха нови дрешки, чиято кашмирена мекота го караше да се гушка в тях и да не иска да ги съблече дори за сън. Само че за нощта му бяха приготвили синя пижама на звездички- също като на сина им. Двете момчета деляха обща стая. Леглото на госта беше постлано с чисти и гладки чаршафи, а пухените завивки и възглавнички миришеха като парфюма на госпожата. Йоан спеше на възглавница за първи път. В дома нямаха такива екстри, а одеялата там бяха твърди и боцкаха.
На другата сутрин семейството го разходи из града. Заведоха го на сладкарница, на кино, на кънки и на обиколка из магазините за детски играчки. На връщане се отбиха да запалят свещ в църквата. Прибраха се чак за вечеря, но Йоан не хапна почти нищо. Беше преял с най-различни вкуснотии и, изтощен от разходката, заспа почти веднага.
В коледната утрин синът на госпожа Ани го събуди рано и го задърпа към елхата. Там бяха наредени лъскави кутии,обвити с панделки. Една огромна кутия беше за него. Йоан я разопакова внимателно, за да не скъса красивата хартия. И ахна от изненада. Вътре беше електрическия влак, на който се възхищаваше предния ден в магазина за играчки. Бяха го купили специално за него! В кутията имаше още топка, конструктор, книжки и всякакви лакомства. Момчето се почувства като в пещерата на съкровищата. Никога досега не беше получавал подаръци. И то толкова прекрасни. Трескаво взе да прехвърля наум всички възможни скривалища в дома, където да си прибере играчките щом се завърнеше. Не искаше другите деца да играят с тях, за да не му ги счупят. Та кой там беше виждал електрически влак, който сам вървеше по релсите, досущ като истински?
В дома на госпожа Ани беше много уютно. Харесваше му как се събираха около масата да похапнат или гледаха телевизия, излегнати върху меките дивани. Често пускаха музика, танцуваха или играеха с момчетата на карти и скрабъл. Но- и тази приказка си имаше своя край. Празниците свършиха, синът трябваше да се връща на училище, а родителите му на работа. Йоан също трябваше да се прибира – в дома. Преди да тръгне се сбогува с всички и им благодари от сърце за чудесните мигове. Обещаха му пак да го поканят за следващата Коледа. Събраха му всички подаръци в един сак, облекоха му новите дрешки и се снимаха за спомен. Дадоха една снимка и на Йоан. После- обратно в лимузината и право към дома. Снегът се беше разтопил в града, но колкото по-нагоре в планината навлизаха, толкова по-плътна ставаше снежната покривка. Пейзажът беше същия, както преди седмица. В гората нищо не се беше променило. Домът за сираци си стоеше сгушен между планинските скатове, покрит с бяла пелена и спеше своя зимен сън. Доста почакаха преди някой да дойде и да им отвори. Накрая дотича готвачката и започна да се извинява, че не ги е чула от кухнята, а другите жени още били по домовете си за празниците. Жената прегърна Йоан и го прибра вътре.
- Как беше? Хубаво ли изкара? Не ти ли домъчня за нас?- разпитваше го и го галеше по косите. Също като госпожа Ани. Момчето се обърна назад да помаха още веднъж, но колата вече дълбаеше обратно през снежните преспи.
В дома беше необичайно тихо. Йоан се прибра в стаята си и седна на леглото. Погали вълненото си одеяло и му се стори, че боцкаше още повече отпреди. Остави раничката с подаръци на земята. После щеше да я разопакова. Извади само снимката и я постави на масата. Така поне можеше да си я гледа и да знае, че не е сънувал всичко това. Че и той е имал семейство за Коледа. А дали някога щеше отново да се върне при тях? Кой да му каже? Извади от джоба си едно малко еленче и се вгледа в него, търсейки отговора. Никой не му подари точно тази коледна играчка. Но той си я беше взел скришом на тръгване с надеждата догодина да се върне при семейството на госпожа Ани и лично да закачи еленчето на елхата. А дотогава щеше да го пази в джоба си и да отброява дните до следващата Коледа. Щом еленчето беше в него, нямаше начин да не дойдат пак да го вземат. Поне така се надяваше Йоан. Застана до прозореца и отново залепи носле за стъклото. Как му се искаше лъскавата кола да се върне обратно за него! Заслуша се. Снежинките падаха безшумно върху следите от колата и постепенно ги заличаваха. Тук-таме някое клонче се поклащаше леко и тихо ръсеше снежен прашец. Домът продължаваше да спи своя зимен сън.

Сънувам България...

Сънувам България. Всяка нощ се впускам в астрала и се завръщам у дома. Имам нужда да почувствам родината, макар и насън. Пренасям се в моето легло, в моята спалня. Става ми хубаво и леко на душата. Чувствам се защитена. Луната огрява лицето ми и подсушава сълзите. Сякаш ми шепти, че е една за всички... Защо ли тогава у дома ми изглежда по-бяла, по-чиста? А сутрин? Сутрините са блажени. Слънцето се прокрадва срамежливо между белите пухчета на родното небе и гали ли, гали косите ми... Нежно, уханно, пролетно, Българско слънце! Искам още малко да поспя, така ми е мило. Когато стана ще видя Витоша- зелена, величествена, вечна. Тук, където живея няма планини и гори. Не като нашите. Има само пусти равнини, като равната линия на сърцето на ЕКГ екран. Жива ли съм още? Казват, че от носталгия не се умира. Знам ли... Мъчно ми е за България! Много ми е мъчно- и за планините, и за морето, и за домашния уют. Даже и за кокичетата. Бели, чисти, свежи. Чудно как едно кокиче може да излъчва такава любов и красота. Тук кокичета няма. Затварям очи и ми замирисва на люляк...Помня как около дома ни винаги ухаеше на цъфнали люляци- сини, бели, лилави, те се спускаха на гроздове по клоните и сътворяваха венец от цветни аромати.
Сънувам моя дом. Единственото място, където съм се чувствала закриляна и обичана. Така е, у дома и стените помагат. Как ми се иска поне за малко да прегърна тези стени- топли, гладки, светли, поели цялата енергия от предишния ми живот. Животът в България. Един сън. Скъп спомен. И мечта... Мечтата някой ден да се завърна. Не исках да живея навън, но се наложи. А боли- така боли, когато осъзнаваш, че всичко, до което се докосваш е чуждо. И че там някъде- далече в сънищата те очаква Дома... Дали ще ме дочака?
Дотогава ще продължавам да сънувам България...