Разпети Петък

Страстната седмица е. Разпети Петък. Денят, в който Той проля кръвта си, за да изкупи греховете ни, човешките. Векове на страсти, прегрешения, престъпления... Колко още можеше да издържи? Докога изкупителната жертва ще е най-святото нещо в живота ни? Докога невинните ще плащат за греховете на изпадналите духом? Наказанията са жестоки. Страховете също. Дали осъзнаваме какво сме направили? Какво ни дадоха и ние в какво го превърнахме... Даде ни се живот. Прекрасен. Красив. Цветен... Огледайте се около вас. Виждате ли осакатените и телом, и духом? Усещате ли тъгата? Надушвате ли изгнилите мечти? Осквернените слова? Ръждясалите чувства? Увяхналите цветя? Прокудената любов.... Това сме ние, хората, грешните. Ето в какво превърнахме Рая на земята. В бунище от разбити илюзии. Заради всичките ни грехове Той отиде на кръста. За да ни даде втори шанс. Да намерим себе си и най-доброто в нас. И да го споделим със света...Ако можем. Ако поискаме. Имаме цял един живот, за да открием добротата и да я разпръснем като златен прах върху земята. Да поникнат нови стръкчета любов. Клонки състрадание. Дървета мъдрост. И капка кръв. Неговата кръв. Пролята за нас. За да ни има. За да се научим на живот. Да почитаме, вярваме и обичаме божественото начало във всеки един от нас. Да осъзнаем посланието, с което сме пратени на земята. Да вдъхнем надеждата, дарена ни с първата глътка въздух... До сетния си дъх. Ще ни стигне ли един живот? Толкова кратък, вълнуващ, изпъстрен с хиляди шарени емоции... Едно Възкресение предстои. На чувствата. На най-великото творение на Бога- Живот! Той ще възкръсне, за да ни покаже пътя... Към светлината, любовта, прошката и.... вечния живот. Ако повярваме. Ако сме достатъчно силни, за да бъдем добри. Всички познаваме болката. Минахме през ада, за да намерим своя рай. Той е тук и ни очаква. Бихме могли да живеем в рая. Да бъдем в мир със себе си и с околните. Да се наслаждаваме на прелестите на това чудо, наречено живот. Орисани сме да бъдем щастливи. Не е нужно да проливаме кръв. Той вече го направи за нас. Може би само една капчица доброта за хората. И Царството ще бъде наше...Не страдание- любов ни завеща! Намерете я и я опазете. За да ви има.... За да сме благословени! Сега и завинаги.

Злато и злини

Днешният ден бе особено подходящ за шопинг-маратон из бутиците. Джобчето на Радостина дрънкаше с парички и момичето се засмя самодоволно. 50 000 левчета! Толкова й бе оставил Джанката днес. Налагаше му се да замине в провинцията по работа и, за да не скучае любимата му, й беше оставил малко джобни. Да се разтуши из магазините и да си вземе нещо “по-така”. Нека му завиждат братлетата после за шикозното гадже!
Девойката спря лъскавото си БМВ пред един столичен МОЛ и подхвърли небрежно ключовете на момчето до входа.
-Паркирай я!- заповяда му важно и пъхна една двайсетолевка в ръката му. Не че не можеше сама да си паркира колата, но беше гледала по филмите как го правят баровците. Въпрос на власт беше друг да ти паркира лимузината. Размишлявайки върху предимствата на охолния живот, Радостина почти прегази възрастна жена на входа. Жената й се усмихна благо и протегна ръка за милостиня.
-Бог да те благослови, красавице! Моля за стотинки за хляб...
Красавицата подмина високомерно жената и се зачуди защо още търпяха просяците по улиците. Само да тормозят добрите граждани. Влезе в магазина и настроението й веднага се оправи при вида на лъскавите щандове. Но не за дълго...
-Тинче, ти ли си?- пресрещна я очилато момиче и й подаде картонена кутия.
-Не ме ли помниш- Диди от “В”клас? Събираме помощи за реставрация на църквата на село. Нали ще помогнеш?
-Нямам пари!- тросна се Радостина и избута бившата си съученичка от пътя.
Ей, аман от навлеци! Със сбръчкан от възмущение нос, тя се отправи към бижутерийния щанд. Продавачките там добре я познаваха и тутакси се засуетиха около нея. Показаха й най-новата колекция бижута от бяло злато със смарагди и след дълго кипрене пред огледалото Радостина се спря на чифт обеци за 20 бона. Докато плащаше в кеш си удари пръста в пластмасова кутия до касата. Там се събираха помощи за болно детенце, чиято снимка беше лепната на кутията. Младата дама тревожно разгледа нокътя си. За една бройка да си счупи маникюра! С презрение избута кутията назад и доволно се пресегна да си вземе покупката. Обеците щяха да паснат чудесно на черната й рокля “Шанел”. Запъти се към паркинга в приповдигнато настроение и с блеснали като смарагди очи. Потегли с колата като междувременно си оправяше червилото пред огледалото. И изведнъж чу грохот. Все едно се беше блъснала в чувал с картофи. Излезе бързо от колата и видя пред гумите й същата възрастна просякиня. Жената не даваше признаци на живот. Радостина се озърна плахо и като видя, че няма никой набра телефона на Джанката и проведе кратък, делови разговор.
-Ало, Муци, в МОЛ-а съм. Блъснах една бабичка в подземния паркинг.... Ми, не знам.... Гледам, че не шава.... Не, бе,не човек- не"ква там клошарка...Никой не ме видя....Не, не съм одраскала колата, споко!.... К,во да правя сега? .....Добре.... На Тошо Тиквата ли? ....Да, имам му джиесема.... Шъ отида....Колко да му цакам?.... К,во?! .... Хилядарка?!.... За не"ква си съсухрена бабичка. Ти добре ли си?....Офф- окей тръгвам...Да знаеш само к"ви сладурски обеци си взех, направо шъ паднеш.....Добре, бе, чух те- омитам се...Аре, чао!
Радостина приключи разговора, метна се в БМВ-то и отпраши с мръсна газ, убедена за сетен път, че животът бе ужасно несправедлив! .......

Дивотия в Рая

Събрахме се на маса след панихидата на Дивото. Бяха изминали 40 дни от показния му разстрел и бодрата ни дружинка приседна на рапорт и прогнози. Бизнесът вървеше добре, парите се множаха и трупаха като мухи на мед. Настъпиха блажени времена. Дебелия доволно потриваше ръце и почти не ругаеше. Всички изглеждаха развълнувани. Най-после някой се беше сетил, че у тая държава имаше и бели хора с изтънчени потребности. Предстоеше откриване на арена за луксозни стоки; жизнено необходими вещи за умни и успели в живота хора. Тези, които закусваха черен хайвер, караха Майбах, притежаваха личен самолет, имаха яхта в Монако и сметка на Сейшелските острови. Тони Куцото въздъхна облекчено:
- Доживях да легализират богатството! Аман от тоя данък обществено мнение... Писна ми да се оправдавам и обяснявам, че парите са ми от спестени закуски!
- Дивото, мир на праха му, не дочака светлото бъдеще – обади се кака Софка.
- Млъкни, ма! К”во ти пука за умрелите, бедните и болните? Глей си кефа и т”ва е! – разсъждаваше философски и в духа на новото време Пешо Пердето. – Лошото мина, сега ни чакат хубави години.
- Че то кое ни беше лошото? – недоумяваше кака Софка. – Живеехме си като баровци, а дори и сега хората навън стачкуват за мизерните си заплати.
- Майната им на хората! – изруга Дебелия. – Да стачкуват! Щом са прости и са се примирявали да живеят с триста лева, кой им е виновен?! Олигарсите? Как ли пък не! Че те първи си откриха сметки на Кайманите. Бедните какво чакат?!
- Да, де, ама ако един ден хората се надигнат и се разбунтуват?- упорстваше кака Софка.
Бурен смях огласи кръчмата.
- Кои хора, бе? Че то хора не останаха! Измряха от глад...Кой? Пенсионерите ли ще се надигнат? Тия, дето карат на по една вафла на ден от години и са с единия крак в гроба? Отде сили?! Болните ли? Те почти всички измряха след здравната реформа... Младите? Образованите? Всички са в чужбина! Кой остана, та да се надигне, пък и да го чуят? Не ставай смешна, че не ти отива на тъпата физиономия.... – нареждаше Дебелия.
- Така е. Прав си –намеси се Куцото. – Останахме само ние и Парламента. И един голям разграден двор... Егати кефа!
- И в най-смелите си фантазии не съм си представял такъв просперитет – обади се Пердето. – Дори, когато дрогата почна да се пласира с помощта на ченгетата, пак не вярвах, че ще ни се изсипат толкоз благини накуп!
- И все пак- знайте, че не сме сами – не се предаваше кака Софка. – Ами, ако един ден ни опандизат?
Отново бурен смях разлюля кръчмата.
- Кой ще ни опандизи, бе? Нали прокурорите са все наши хор? Нали и на тях им се присънват яхти...
- Плюс това – Пердето продължи, - Дори и някой заблуден да го стори, още на другия ден ще ни пуснат срещу хилядарка гаранция. К”во му плащаш? Няма доказателства, болни сме и готово!
- Ама ние не сме болни! – гласът на кака Софка разбуни духовете. Взе да ни писва от параноята й.
- Болни сме! – отсече Дебелия. – Аз имам нарушение на хипофизата , ли беше, на щитовидната, ли... Все тая! Затова съм дебел, а ако се наложи ще впишем и диабет- от стреса. Куцото е сакат, Пешо е хипохондрик, Бизона заеква, а ти си умствено изостанала. – изреди болестите ни Шефа.
Все заболявания, несъвместими с пандиза. Посмяхме се пак и ни олекна. Като че ли на всички започваше да ни просветва, че живеем в Рая.
- Ако ние сме в Рая, то къде тогава е Дивото? – кака Софка се чешаше по главата и се напъваше от мислене. – Дали пък после няма да прекараме цяла вечност в Ада?
- Тъпачка! – скастри я Дебелия. – Спри да мислиш на глас, че ме заболя главата от тебе! Да не взема да ти орежа премиите и да те остава да шаваш със сто лева на ден, като некой просяк, а? Тогава ще си мечтаеш за Ада!
Умълчахме се след тирадата на Дебелия. Никой не искаше и да си представи дори такава страшна мизерия! Ами лукса? Ами островите? Да не говорим за колите, и бижутата, и марковите дрехи....Не! Не биваше да затъваме в мрачни помисли.... Оптимизмът му е цаката! И вярата в бъдещето на бронирания живот! Ударихме по още едно уиски, за да заглушим зовът на Дивото, който се надигаше със свирепа сила от Отвъдното.....

Пир по време на криза

Милионерите у нас са важни и значими особи в собствените си очи. Появяват се в обществото с префинени маниери, които биха засенчили и най-великите холивудски звезди. Тоалетите им са винаги от последната колекция на „Версаче” или „Армани”, а на непросветените задължително се съобщава цената на въпросното творение на модата. Иначе как ще знаем, че роклята струва хилядарки в евро? Все си мисля, че би било по-удобно за заинтересуваните да не се сваля етикета от дрехата- така ще знаят и марката, и цената без да се налага господата да разясняват постоянно из медиите колко пари са дали за една официална рокля. Но- това си е приоритет на богатите и мен лично не ме вълнува. Щом имат възможност и желание- нека се обличат, както искат. Обаче- отскоро в демократичната ни общност се заговори за благотворителност. Нещо, с което богатите им събратя отвъд океана са запознати отдавна и прилагат на практика без много шум. Те знаят, че който има много, трябва и да дава на бедни, болни и нуждаещи се. Много от западните величия спонсорират болници и различни проекти за лечение на рак, спин и други тежки болести. Може би защото са разбрали, че са простосмъртни, въпреки богатствата си и някой ден може да изпаднат в подобна беда. Тогава парите няма да им свършат особена работа. Здравето не се купува с пари и, рано или късно, всички си отиваме от този свят. А към ковчезите няма пришити джобове, за да си отнесем спестеното на оня свят. Целта на парите е да се въртят. Колкото повече са в обръщение, толкова повече има- за всички. Не знам колко време ще е необходимо и на нашенските богаташи да осъзнаят тези прости житейски факти. Как иначе да си обясним явлението, че десетки милионери, събрани на благотворително парти събрали едва 25 000 лева за десет болни дечица! Сякаш парите от една маркова рокля могат да излекуват десет деца! И то- дарени общо от всички присъстващи! Невероятно! Мисля, че има още много да се учат на милосърдие и благоприличие родните милионери. Като че ли по-безобидния вариант би бил нищо да не дадеш, отколкото да даряваш сума, равносилна на подигравка с участта на отчаяните семейства на страдащите деца. Сигурно многото пари променят хората. Свидетели сме на това как много от тях залитат по материалното и се втурват да пазаруват най-новото и най-скъпото от милионерските среди с бясно темпо. Дали това им доставя удоволствие наистина или просто е желание да покажеш на хората с какви неограничени възможности разполагаш? Няма как да знам отговора, а и, честно казано, не искам да знам. Не искам да съм на мястото на българските милионери и не желая да разбирам начина им на мислене. Безспорно ни дели огромна пропаст във вижданията ни за живота. Парите са необходими на хората за нормално съществуване. Но истински богатият човек е този, който има отворено сърце за човешкото страдание и достатъчно голяма душа, за да помогне на някой в беда. Безкористно. А за това понякога дори не трябват пари.

Задлъжняла любов

От раждането си, та до днес, Яна живееше живот на заем. Вечно нещо някому дължеше. Било то чувства, отговорности, задължения, внимание, грижи, или обич. Много или малко бяха 30 години? Все още нямаше отговор на този въпрос. На родителите си дължеше уважение и благодарност за това, че я бяха отгледали и изучили в нелеки условия. Като третото, най-малко дете в семейството, на сестра си дължеше много- дрехите й, които износваше, гримовете, до които тайничко се докопваше, та дори и живота си. Веднъж, когато сестра й я наглеждаше, малката Яна се опита да отвори тенджерата под налягане и само бързата намеса на кака й предотврати страшните последици.
- Задължена си ми! – каза сестра й след това. Тогава за пръв път чу тези думи и изобщо не предполагаше колко пъти занапред ще чува въпросния рефрен.
На брат си дължеше грижите да не я бият в училище и да не се заяждат с нея. Който имаше батко, не го закачаха. У дома живееха от заеми. Майка й цял живот повтаряше, че никоя нормална жена не ражда трето дете и не мизерства, за да го изхрани! Истината бе, че Яна рядко виждаше родителите си. И двамата се скъсваха от работа- майка й в шивачния цех, баща й по строежите, а като се засичаха в къщи, обикновено се караха за пари. Скрита под юргана, Яна се опитваше да заглуши крясъците им и да не чува кой беше “виновен” за мизерния им живот. Когато пораснаха, всеки пое по своя път. Брат й каза, че у нас нямало живот и замина на гурбет в Америка. Повече не се обади. Кака й се ожени и замина при мъжа си в София. Роди си две дечица и заяви, че повече нямала работа при тях в провинцията.
- Нищо не ви дължа! – бяха последните й думи.
По това време родителите й се пенсионираха и го закъсаха със здравето. Майка й със сърцето, баща й с костите. Беше й ясно като бял ден кой е длъжен да ги гледа. Въпреки това, Яна успя да завърши гимназия , ожени се , а на втората година й се роди момченце. Младото семейство заживя при свекървата, която ежедневно повтаряше на снаха си, че е взела единствения й син и й дължи доживотни грижи и почит. Разкъсвана между двете къщи- бащината и на свекървата, Яна въртеше домакинствата със замах- готвеше им, чистеше, пазаруваше, гледаше си сама детето. Никога не чу блага дума, никой не й каза, че я обича. Това й бяха задълженията. Дори мъжът й, иначе кротък и работлив човек, не знаеше какво бушува в душата й. Смяташе, че след като жена му не ходи на работа и по цял ден “нищо не прави”, можеше вечер поне да го посреща със салатка и ракийка, и топла манджа. Нито веднъж не й благодари; нито веднъж не я попита как се чувства или как й беше минал деня. За детето не му оставаше време и, след вечерята, заспиваше пред телевизора. За Яна оставаше пълната мивка с мръсни тави и чинии и оглушителната тишина на нощта. И така- ден след ден, нощ след нощ. Винаги едно и също. Едни и същи думи, повтарящи се до втръсване занимания и постоянни задължения. Когато навърши 30, синът й тръгна в първи клас. Беше умно и будно дете и често й казваше, че я обича. Само заради тези думи си струваше да продължава да се бори. Само в тях виждаше смисъл да се надява на нещо по-добро за в бъдеще- за нея и за сина й. Някак неусетно, от картинката отпаднаха всички други действащи лица- родители, свекърва, съпруг. Вече искаше да живее собствения си живот. Приеха я задочно Педагогика в голям град, намери си работа и квартира, и един прекрасен ден събра в едно сакче дрехите на сина си и заминаха. Нищо не взе от двете къщи, които обслужваше от години. Дори една лъжица нямаха. Да не говорим за мебели или други удобства. Но – имаше надежда, желание за промяна и много любов в очите на сина й. Това й стигаше. Не й беше лесно, но това не я уплаши. Беше свикнала на работа и не се предаваше лесно. Завърши образованието си и започна работа като начална учителка в училището на сина си. Въпреки че парите бяха малко, а градският живот твърде скъп, Яна избягваше да взима заеми. Не искаше на никой нищо да дължи. Все някак щяха да се оправят, а момчето й не беше от разглезените и много й помагаше. Не я учуди това, че баща му нито веднъж не ги потърси. Беше претръпнала откъм такива емоции. Някак неусетно мина и развода и всеки заживя собствения си живот. Улисана в грижите около детето, отначало не забелязваше настойчивото внимание от един баща, чиято дъщеричка учеше в класа й. Не желаеше повече да се обвързва и да поема нови задължения. Но този мъж се оказа различен. Беше нежен, внимателен и грижовен. Останал млад вдовец, беше посветил живота си на грижите за дъщеря си. С Яна намериха общ език, беше им хубаво заедно. Досега не беше контактувала с човек, който да не я натоварва с капризите си и все нещо да иска от нея. И тя не разбра как се влюби в Марин. Заживяха заедно, а скоро след това им се роди още едно момиченце. Когато Марин й предложи брак, тя не се поколеба. Чувстваше се добре с този мъж и с трите им деца. И двамата работеха много, но винаги намираха време да си кажат някоя блага дума или да изведат децата на сладкарница. Никой у дома им не повишаваше тон, не се коментираше липсата на пари. Колкото имаше, толкова. Почувства се галеница на съдбата.
Един ден майка й се обади да й съобщи, че баща й е починал, а самата тя е болна на легло. Яна знаеше какво следва: - Длъжна си да ме гледаш! Аз си откъсвах от залъка, за да те изхраня. Коя нормална жена гледа три деца в тези трудни времена?..... И все в този дух. Поговори с мъжа си и се разбраха. Отиде на село и прибра майка си. Настани я у тях, създаде й удобства. Не защото беше длъжна, а защото и тя беше майка и изпитваше любов към близките си. Надяваше се собствената й майка поне малко да промени мисленето си на стари години, да престане да се оплаква и да нарежда. Трудна задача. И все пак, оградена от любов, нещо в майка й започна да се пречупва. Гледаше как дъщеря й се отнасяше с любов и към своите, и към “чуждото” дете, как внуците й растяха задружни, а зет й прегръщаше Яна и децата и им казваше колко много ги обича. Възрастната жена гледаше цялата тази идилия и си спомни за нейния живот- за караниците, отчаянието и безпаричието. И за потърпевшите- трите й деца. Тогава чудото стана. Един ден Яна й поднасяше с усмивка закуската, когато майка й се наведе към нея и я прегърна. Задържа я в прегръдките си и прошепна: “Обичам те! Винаги съм те обичала- просто не съм го осъзнавала.” С насълзени очи Яна й отвърна: “И аз те обичам!” Каза го по собствено желание, а не по задължение. И се почувства истински щастлива.

Изгубен в морала

Превода на понятието „морал” е изключително трудно и хлъзгаво начинание. Значението на думата е претърпяло сложни морфологични и социални промени през годините. В днешно време да се говори за морал е като да се спускаш по леден склон, а лавината да се срутва застрашително след теб. Затова и хората обикновено избягват да употребяват този термин, за да не се изгубят в дебрите на изгнилите и опорочени междуличностни взаимоотношения. И все пак- днес, повече от всякога, сме свидетели на една титанична криза в отношенията между хората, където моралът не само че се губи в превода, ами и заплашва да срине из основи дълго изгражданото чувство за достойнство на българина. Само преди стотина година българите са късали от залъка си, за да подадат на гладните. Приютявали са непознати в скромните си домове, за да ги спасят от студ, глад и смърт. Помагали са безкористно на бедстващи и нуждаещи се. Били сме сплотени и….силни! Вероятно затова сме и оцелели през векове на робство и мъчения. Разчитали сме, че има кой да ни помогне, ако сме в беда. Човещината не е била просто езиково понятие, а истинска основа за общуване между хората. Как изглеждат нещата днес? Не само, че трудно можеш да намериш кой да ти помогне, ами по-вероятно е в момент на слабост псевдо- силните на деня да се нахвърлят върху теб и като чакали да се опитат да оглозгат малкото останали мръвки по кокалите. Грозна гледка! Не зная кой закон дава право на някои хомо сапиенс да се изживяват безнаказано, като бабаити, канибали, вандали и крадци на чужд физически и интелектуален труд. Самите те, горките, никога не са създали нещо стойностно в живота си и се разяждат от злоба, виждайки че любовта процъфтява и приятелството остава точно там , където са се опитали да посеят семето на злото. И тяхната не е лесна, но те са последните, които имам намерение да съжалявам…. Те заслужават единствено забрава. А хората, които не са се отказали от българските си корени, трудолюбието, благодарността и чувството за принадлежност към този велик народ- тях със сигурност ги чака изобилие от щастие, успехи и много любов. Това автоматично ги превръща в силните на деня. Както казва Дънов- когато даваш повече, отколкото получаваш ти си благословен и ще се радваш на Божията искрица всеки ден. Да, злото е сред нас и то е силно. Да, адът е тук на Земята, а Армагедона е в стихията си, но……не се плашете! Вярвайте в доброто, мислете и правете добро, и ще се радвате на хубав и спокоен живот, изпълнен с много щастие и любов…. Нещо, за което някои хора само ще мечтаят- напразно!

За истината в живота ни....

Истината- можем ли да я понесем? Цялата, неподправената, болезнената и не особено приятна за близките ни? Всеки един от нас си има своите "скелети" в гардероба и за нищо на света не би ги извадил наяве. Постъпки, от които се срамуваме, жалки случки или груба действителност, която би причинила болка на обичаните ни хора...Истината. До колко тя присъства в живота ни? Земни сме и сме грешни, така е. И все пак- какво и колко сме склонни да си признаем? И защо? Ами, защото това сме ние- и добри, и лоши; и откровени, и объркани; и тъжни, и трогателни. Въпросът възникна, когато наскоро представих мемоарите си от един не особено добър период за мен. Хората се вълнуваха повече от това какво ще кажат другите, семейството. Ами, какво да кажат? Това съм аз. Биха могли да ме приемат такава, каквато съм и да ми обичат. Може и да ми простят, дори. Като че ли това не ме вълнува толкова. Изучавам самодейно човешката психология и винаги се питам защо лъжем за всичко? Като се започне от най-баналните теми и се стигне до глобални въпроси? За да не нараним някого? Кого? Човекът до нас или нас самите? Кому е нужна истината? И не е ли всяка една изречена лъжа едно бягство от нас, от живота ни, от мечтите ни? После тънем в депресия, дисхармония, страдаме, че сме неразбрани... Как да ни разберат, като упорито крием своето истинско лице от света. Може би от страх? Затова, че не сме достойни да ни повярват, да ни опознаят и да ни обичат? Как да стане, като ние сами не се приемаме такива, каквито сме? Страх ни е от самотата, пренебрежението, наказанието. Не искаме никой да ни съди. Да рови в душевните ни рани и да знае болезнената истина за нас. Защото тя рядко е така красива, както опаковката, която предлагаме. И все пак- доколко можете да сте откровени със себе си? Можете ли да напишете на един лист всичко, което никога не бихте споделили за себе си и да го дадете на някой да го прочете? Някой, който има отношение към вас? Трудно е, нали? Опасяваме се, че няма да се впишем в "нормите", че ще ни се присмеят или още по-страшно- ще ни отхвърлят. Дали? Бог ни е създал такива- грешни сме, но по-важното е: дали се учим от грешките си? Как бихме изкарали житейската школа, ако не правихме грешки? Нали всичко, което ни се случва е низ от уроци, трънлив път на себепознанието, болезнен опит да намерим любовта... Кой обича да го лъжат? Колко пъти сме казвали, че предпочитаме истината, колкото и да е противна пред захаросаната лъжа? Но въпреки това лъжем близките си, семейството си, приятелите.... За да им спестим болката, това е оправданието. Каква болка? Че не сме това, за което сме се представяли? Та ние лъжем себе си най-вече. А истината, рано или късно, излиза на бял свят... И тогава сме сами със съвестта си. Човек не може да избяга от себе си. Затова може да приеме истината в живота си и да я обикне. Да се поучи от нея и да си прости. Да повярва, че може да се промени към по-добро.... Дали ще ви приемат в истинския ви вид? Струва си риска да узнаете.....

Зовът на Дивото

Тъжна вест обходи сплотената ни дружинка: застреляли Иван Петров-Дивото! Направо не можехме да повярваме на ушите си. Всички опечалени се събрахме в клуб “Млад бизнесмен” и започнахме да чоплим версиите и виновниците за смъртта на Дивото.
- Каква трагедия! Да умреш едва на 30! – хълцаше кака Софка, кварталната камила. ( За непросветените искам да уточня, че “камила” е най-долната брънка в йерархията за търговия с дрога- тази, която доставя поръчката “на четири очи” с купувача ).
- Млъкни, ма!- скастри я Тони Куцото. – Какво като е умрял на 30? Ама умря в лукс, нали? А ти- и 100 години до доживееш, пак ще си останеш една проста камила!
Кака Софка сведе виновно очи към земята. Куцото ги разбираше тия работи. Даже беше оживял в престрелка между членовете на няколко сходни бизнес клуба. Само дето му ампутираха крака след огнестрелната рана и последвалата я гангрена на крайника. От тогава беше и прякора му- Куцото.
- Камила, камила, ама жива!- обади се Пешо Пердето и хвърли нагъл поглед към съратника си. – При това с цели два крака!
Куцото замахна с патерицата си към Пердето , но оня беше по-жилав и бързо се отмести, кикотейки се.
- Стига!- изрева Дебелия. – Не сме се събрали, за да се надлъгваме, а за да почетем паметта на Дивото. И така- Бизоне, ти поемаш бизнеса му с цветята! За нови градинари докладваш на Куцото. Ясно ли е?
Бизона кимна и се намести важно на стола. В главата му веднага грейнаха като майски рози аксесоарите към новия му бизнес- вила в Испания, яхта “Морска перла” и една фина вдовица с руса главица. Всички тези екстри вървяха в комплект с бизнеса на Дивото, мир на душата му! За Бизона беше чест да наследи зоната на Дивото и най-вече вдовицата му...
- Какво се подхилкваш като дърт котарак?- измуча Дебелия. – Да не мислиш, че бизнеса с цветя е проста работа? Ясно ли ти е за какъв интелект става въпрос, или не?
- Ясно, шефе!- потвърди Бизона и се прокашля нервно. – Само, че този път не е зле да се бронират и вратите на ТИР-овете с цветя. То се видя, че има всякакви хора.
- Разбира се, че ще се бронират- изръмжа Дебелия. – Аз и на Дивото му казвах да бронираме всичко, ама той, наивника, така безумно вярваше в хората. На ти сега!... Дебелия изруга и се изплю върху мраморните плочки. Настъпи тишина. Всички размишлявахме върху несправедливите обрати в живота. В тая държава вече и с почтен бизнес да не смееш да се захванеш! Все ще се намери някой завистник да ти светне маслото...Докъде го докарахме, щом редови граждани като нас, бяха принудени да се возят в бронирани коли, за да си вършат работата! И, докато всеки умуваше как по-сигурно да защити собствената си гърбина, кака Софка пак се обади:
- Рози или орхидеи?
- Какво?!- изкрещя Дебелия и я изгледа свирепо.
- За венеца за погребението- смутолеви кака Софка. – От рози ли да е или от орхидеи? Дивото така обичаше рози.
- Орхидеи!- отсече Дебелия. – По-скъпи са. И да е огромен, разбра ли? Няма да се циганим в последния му път, я!
Поклатихме задружно глави. И дума не можеше да става за икономии. Дивото веднъж умираше!
- Ще обявим тридневен траур в клуба- нареждаше Дебелия. Искам ви в черни костюми- тези от по 3000 евро на “Рочи и Камбана” са подходящи за случая. И никакво плямпане пред медиите! Тия хиени само това и чакат- за 20 кирливи лева са готови да извадят на показ човешкото нещастие без да им мигне окото! Разбрахме ли се?
Кимнахме в съгласие. Помълчахме още малко, за да осмислим трагедията и индивидуалните ни финансови загуби от нея. Но нямаше да се предаваме! Животът продължаваше... Имахме още безброй недовършени задачи. А зовът на дивото бавно, но сигурно се надигаше у всеки един от нас.

Вярата ни, човешката...

Вярвам в доброто. И в прошката, която ще получа за греховете си. Вярвам, че Бог бди над мен, чува молитвите ми и ме пази. Затова и всяка вечер Му благодаря. Когато страдам или тъгувам вярвам, че ще осмисля урока си от поредното изпитание. Защото няма случайности и знам, че всичко, което ни се случва цели да ни направи по-добри и по-мъдри. Дали успявам? Вярвам, че имам достатъчно разум, за да разбера посланието, което ми се изпраща. Понякога е много трудно. Въпросите напират, а отговорите сякаш се изплъзват и се топят като последния пролетен сняг. Вярвам, че ще получа просветление. За да мога да продължа напред и да съм силна. Тези, които повярваха в Христовото възкресение бяха възнаградени с хармония и душевна благодат. Други продължават да търсят доказателства, факти, материални показатели. Хилядолетия не ни стигнаха да се приобщим към вярата и да се оставим на великата промисъл да ни води напред. Все нещо не ни достига. Жалки сме, заклещени между материалното и желанието ни за духовно израстване. Раздвоени сме и страдаме- отново. Навярно нещата са далеч по-прости, отколкото си ги представяме. Въпросът е доколко успяваме да повярваме в тях. Или наново ще се завъртим в омагьосания кръг на битието, ще падаме, ще ставаме и ще се питаме „Защо?” И навярно точно тогава ще потърсим утеха в някоя църква, ще запалим свещичка и ще се помолим за спасението на душата. Душата, която отказва да се закотви в материята и вечно ни подсеща, че само тя е вечна…. Останалото е преходно и трябва да бъде изстрадано. До болка. За да повярваме в Божиите закони и да се оставим да ни водят. Страданието ще ни доведе до възкресението. И до светлината. Друг път няма. Затова сме на тази земя. Затова се лутаме и търсим всякакви начини да избегнем страданието. Отказваме да разберем или не искаме да приемем,че само то може да спаси душите ни. Страхуваме се. Тъгуваме. Земни сме и ни е трудно да се извисим над нещата. Смирението е част от вярата. Вярвам, че то ни носи повече блага от всякакви успехи и постижения. Стига да осъзнаем колко ни е необходимо. И да се оставим да ни води в ежедневните ни дела. Вярвам, че много хора го разбират. Вярвам, че всеки си носи кръста и знае защо. Вярвам, че ще бъдем благословени. Заради доброто у нас, заради желанието ни да се учим и най-вече заради вярата ни. Без нея не може. Това би означавало да се обречем на вечен мрак, а Той не се пожертва, за да тлеем в дълбините на мрака. Вярвам, че ще сме благословени. И че вярата ще ни помага да живеем по-щастливо. Без нея просто сме загубени….

Равновесие

За сетен път се убеждавам , че всичко в живота ни е на кантар. И доброто, и лошото се борят за превес, а докато това се случва намираме баланса. Но няма как да напуснем везната. Вече знам, че след поредното разочарование ще дойде радостна вест; след предателството ще срещна човечността; след лъжата ще открия истината…И няма как да бъде другояче. Трудно е да поемаме ударите на съдбата, особено ритниците от близки хора, но всяка затръшната врата отваря нова. Понякога търсим утеха при един, а най-неочаквано я откриваме при друг. Случва се да ни откажат помощ там, където я очакваме, но тя пак идва при нас от там, където не сме очаквали. Така разбираме на кого всъщност можем да разчитаме и кой ще ни обърне гръб при първа възможност; кой е истинският приятел и кой е лицемера; кой се радва на успехите ни и споделя болката ни и кой просто ни завижда… Понякога се обръщаме към някого за съвет и получаваме плесница. И докато се чудиш защо точно на теб ти се случва това, изненадващо получаваш най-прекрасните божури от друг. И знаеш, че си на прав път. Защото си се научил да бъдеш добър без да очакваш нещо в замяна, състрадателен си към човешката болка, не злорадстваш, научил си се да прощаваш и най-важното- умееш да обичаш и да се раздаваш безкористно. Няма от какво да се страхуваш. Не се връщай при затворената врата- там не е твоето място. Уважението към другите е точно толкова важно, колкото и себе уважението. Колко пъти сме тровили душата си, подлагайки я на неравностойни експерименти? Сами се навираме между шамарите, а не поглеждаме към градината с рози. Изборът е само наш. Бихме могли да останем при тиранина, който ни манипулира, тормози и травмира от криворазбрана носталгия, но бихме могли и да прегърнем новото, непознатото, хубавото. Това, което кара душата ни да лети, да се чувства значима и обичана. Тя сама намира пътя, дори когато ние се лутаме в неведение. Душата умело различава доброто от злото, истината от фалша… Само трябва да се вслушаме в нея. И да й позволим да ни покаже светлината.