Децата и доброто

Пребито дете в „Пирогов”. Друго убито от майка си, защото плачело. И стотици други „неизвестни” деца, подлагани на ежедневен физически и психически тормоз от родителите си. За тях може и никога да не научим. Какво стана с прословутата любов на българина към децата му? Къде изчезна обичта и добротата? Защо ги замести насилието и агресията? Какво става вътре в най-малката клетка на обновяващото ни се общество? И защо от всички тези промени страдат децата- най-беззащитните?
Преди време седмокласнички пребиха своя съученичка посред бял ден пред дома й. Била “изпортила” друго момиче, че пуши трева и откровението й костваше комоцио, множество физически и най-вече душевни рани. Наскоро младежи пребиха съученика си заради момиче... Което неизбежно повдига за сетен път въпроса за детското насилие и жестоката агресия, която избуява у подрастващите. Следват анализи, риторични въпроси, психологически обяснения.... И като всяко чудо у нас- след три дни случката се забравя. Така, както почти забравихме за удушвачките от Пловдив, за накълцаното момче от Перник, за разфасования абитуриент от Западен парк, и други свирепи ужаси на ежедневието. А може би е по-лесно да ги забравим? Фактите обаче остават и са безмилостни: деца бият наред, крадат, убиват. И дори не се чувстват виновни. После учители, психолози и родители, по стар български обичай, започват да си прехвърлят парещата топка за вината и никой не иска тя да остане у него. Явно ничия съвест не е готова да понесе отговорността за тези пъклени деяния. И все пак- възпитанието започва от семейството. То е в основата на емоциите, които малкото човече “попива”, придобива и възпроизвежда. Напоследък наблюдавам странни гледки в градинката пред блока. Млади майки, захапали цигари и изнервени до краен предел, крещят истерично и пердашат за щяло и нещяло невръстните си отрочета. Току-що проходило бебе отнесе ритник, че паднало в калта и се изцапало....Друго получи два шамара, че се е напишкало, а младо момиче опищя махалата, че не можела да си изпуши на спокойствие цигарата, притеснявана от невръстния си син?! Долетяха изрази като “махай се!”, “ще те смачкам!”, “изчезни, тъпако!” и прочие недостойни реплики за всепрощаващата майчина любов. Сигурна съм, че животът на тези млади майки не е лек. Вероятно имат финансови, семейни и други проблеми- като всички хора, между впрочем. Позволих си да кажа на една повторно разведена съседка, която познавам от дете, че дъщеричката й не е виновна за личните й неудачи и да не си изкарва яда на нея. Младата жена ме изгледа странно и поясни, че именно заради малката нямала личен живот- понеже бабите не искали да я гледат. А нима са длъжни?! И това детенце яде бой за глупости, а вече и заеква... Питам се: как ли ще изглеждат тези деца след десет години? Кого ще виним , когато и те започнат да удрят и да се държат грубиянски? Какво ли ще кажат майките им тогава? Дали някога ще проумеят, че децата им копират тяхното поведение и прилагат точно тези модели на общуване, които са получили през първите седем години? На кого ще се сърдят майките тогава? Дали ще помнят своите крясъци и шамари или ще махнат с ръка и ще отсекат, че е от пубертета? Ще си спомнят ли как са ритали бездомните животинки пред ужасените детски очи, когато техните тийнейджъри бесят улични котки и газят кучета? Или и това няма да им направи впечатление? Ами, ако после тези деца убият и човек? И тогава ли ще е виновна държавата, училището, лошите приятели? Не, уважаеми родители. Възпитанието започва у дома и продължава цял живот. Каквото посеете, това ще пожънете. Щом не можете да се отървете от егоизма си и прехвърляте житейските си неудачи върху крехките детски рамене; щом си изкарвате яда от любовните си несполуки върху невръстните главици- нищо добро не ви очаква след време. Пренебрежението на детето към вашите викове и забрани ще е най-малкия проблем. Нищо чудно агресията да се насочи и към вас. Да, трудно е да признаеш, че си се издънил в най-важната мисия: да бъдеш родител. По-лошо е, че потърпевши ще са и хора извън “задружното” ви семейство- невинни и непознаващи ада на домашния тормоз. Как се живее със съвестта, че си отгледал престъпник? Не искам и да знам! Знам само, че децата не се раждат лоши. Ние ги правим такива. А насилието винаги ражда насилие. Замислете се върху това следващия път, когато вдигнете ръка срещу невръстния ви наследник. И не го правете!

На втори юни

Те загинаха за България. Проляха кръвта си, за да я има нашата родина. За да помним историята и да продължим напред. Да отдадем почит и минута мълчание в тяхна памет. Те не помислиха за младостта, мечтите си и собствените желания. Те умираха с мисълта да я има България, да има бъдеще за децата й, да растем в свободна и светла страна. Те изгубиха своята младост, за да ни подарят нашата. Да сведем глави пред героичния подвиг на безстрашните родолюбци, пред силата на саможертвата, останала във вечността.... За да я има България. С красивите си планини и гори, дарили с дом и закрила борците за свободата й. Дали ще им хареса съвременната България? Сякаш хилядолетия не успяха да променят облика й, така както ние успяхме за последните двайсетина година....Такава ли си я представяха, отивайки на бой? И днес, като завият сирените едни ще спрат и ще отдадат почит, други ще си продължат по пътя сякаш нищо не се е случило. И в паметта си не можем да бъдем единни. Просто миг, в който да поспрем и да си припомним кои сме, откъде идваме, накъде вървим.... Историята не забравя. И ние сме тленни. Днес ни има, утре ни няма. Дали някой нас ще ни запомни с нещо? Те не чакаха слава. Нищо не поискаха за себе си. В предсмъртната им въздишка беше мисълта за България. Това им стигаше. Светла им памет! И Бог да пази България!

За цената на щастието...

Колко струва щастието? Малко или много? Трудно ли се намира и колко дълго трае? Разхождам се из магазините и пресмятам на ум колко скъпа е шопинг терапията. Какво да си купя, за да си оправя настроението? Психолозите твърдят, че пазаруването е изключително полезно занимание, което увеличава нивото на серотонина в кръвта и създава усещане за еуфория. Като гледам цените- бая ръсене ще падне, докато достигна „нирвана”. Не съм суетна, нито кокетна. Не нося маркови дрехи, защото не бих се чувствала комфортно в тях. Хич не си падам и по обувки. От години не ходя на токчета, защото предпочитам да съм здраво стъпила на земята. В козметиката трудно могат да ме изкушат с някой „вълшебен” крем против бръчки на космически цени. А и още нямам бръчки… Парфюми обичам и понякога си ги купувам, ей така, за разкош. Харесвам свежите дървесно-цитрусови аромати, с полъх на току-що окосена трева. Напомнят ми за горски поляни, които нямат край „ на шир и длъж”. Обзема ме усещане за свобода. Най-великата човешка придобивка. За всички тези екстри цената е около сто лева - само. Оставям парфюма и продължавам бодро нататък. В живота има по-важни неща от ароматите. Твърдо съм решена да не се занимавам с битовизми днес и отказвам да мисля за неплатените сметки. Няма да броя и разходите за храна, понеже семейството ми е особено- държат да ядат всеки ден, даже по няколко пъти на ден, а това е скъпичко удоволствие. Но- щом ги прави щастливи да заспиват със сити стомаси, какво пък? Всеки има право на своето лично щастие. Другата ми слабост е вътрешния дизайн. Влизам в новооткрит магазин за мебели и вдъхвам съблазнителното ухание на дърво, кожа и меко кадифе. Жадно поглъщам с очи красивите холни гарнитури и мислено пренареждам къщата си. Почти си представям как се изтягам върху масивния кожен диван и гледам филма за Малдивите от плазмения телевизор, който ще си купя някой ден. Определено имам афинитет към лукса. Заглеждам се в една вана с подводен масажор и с размерите на цялата ми баня. Не мога да фокусирам точния брой на нулите в цената, защото съм късогледа, но пък, ако имам такава вана, за какво ми е да ходя на море? Ще си бълбукам по цял ден вътре и ще спестя солидна сума от морски приключения. В крайна сметка, ваната ще си изплати цената. Детето, като ревне за море, ще му посоча ваната и толкоз. Разглеждам и спалните. Каква мекота, какви цветове! Избирам си една огромна бяла спалня и пресмятам на ум дали ще се побере в стаята ми. Ако избием вратата, може и да влезе. Обаче- какъв разкош! Лягаш и забравяш да станеш. И без това учените са изчислили, че прекарваме по-голяма част от живота си в сън, та защо да не инвестирам в едно удобно легло? Моето е наследство от баба ми и скърца зловещо, когато се обърнеш. Чак котките се стряскат насън от звуците, които издава. Веднъж се изкуших да разгледам едно лъскаво списание за обзавеждане и почти се разплаках от картинките вътре. То бива палати, пространства, градини, ама толкова красота накуп ми дойде в повече и се просълзих от умиление. Естет съм и оценявам красивите вещи. Друг е въпроса дали те биха могли да ме направят щастлива. Няма как да знам, защото не разполагам с квадратурата, върху която да разположа тези прелести. Разбира се, първо трябва да спечеля от лотарията, за да си ги купя, а аз дори не играя тото. Излизам от магазина с провесен нос и несбъднати мечти, и погледът ми веднага се заковава върху един звяр на пътя. Грамаден, лъскав, бърз. Чак дъхът ми спира. Споменах ли, че си падам и по коли? Е, ако имах такава кола, нямаше да сляза от нея. Щях по цял ден да трамбовам по пътищата и нямаше да искам да се прибера при старата си гарнитура и скърцащото легло. Къщата или колата? Мислено слагам двете на кантара и везната се накланя в полза на дома. Правилно. Моят дом е моята крепост, а ходенето пеш е доказано полезно занимание за тялото и духа. Пътьом за в къщи се отбивам в кварталното магазинче с примамливото име „Всичко за левче”. Харесвам си една зелена стелка за баня, две калъфки за възглавници и един ароматизатор за колата. Обща цена- 8.50 лева. Плащам и си тръгвам доволна. Слънцето грее, птичките пеят. Чувствам се неописуемо щастлива. Колко малко му трябва на човек да е щастлив! Само осем лева и петдесет стотинки. К’во му плащаш?... Вашето щастие колко струва?

Жени и породи

Трудно е да опишеш една жена. Българката през вековете се е променяла, за да се адаптира към околната среда и е притежавала различни качества, необходими за оцеляване в съответното време. Ако преди 50 години на дневен ред са били добродетели като скромност, доброта и всеотдайност , днес се появяват съвсем различни изисквания към жената. За да не прозвуча твърде носталгично ще отбележа, че и днес има много работливи и кротки жени, отдадени на семействата си и загрижени за близките си. Жени, съхранили своята идентичност, въпреки агресията на новото време. Тревожа се за другите, „лошите” момичета и за тяхната представа за женственост. Отворете кое да е списание. Веднага изскача нечий задник, който е „най-„, последван от поредния силиконов бюст и издути джуки. Под картинката може да прочете с коя марка дрехи се облича въпросната дама и откъде пазарува. Критериите за красота днес са потресаващи. Почти нищо не се оставя на въображението, а за младите жени голотата е трамплин към успеха. Не е тайна, че ако се съблечеш на правилното място и пред подходящия човек те очаква звездно бъдеще, слава и бесен шопинг! И те напират да се напъхат в тези групички, които ще им гарантират въпросния успех. Било то като манекенка или моделка, мечтата на съвременните момичета е бърза слава, пари, успех и богат мъж. Чалгата ги подведе да мислят, че това е новата религия, която ще ги отведе в бляскавия рай на нощните заведения, скъпите коли и богатите чичковци. Тъжно и жалко е да видиш младо момиче, накипрено като уличница да се овърта около поредния чичко-паричко. Конкуренцията е безмилостна, жестока. Всички средства са позволени, за да опетниш и очерниш името на съперницата за сърцето на баровеца. В публичното пространство се започва една тежка словесна атака, подхвърлят се нецензурни думи и обиди по адрес на някоя с претенции за слава и охолен живот. В разни интервюта млади, изгряващи актриси на по 20 и няколко години споделят без притеснение, че не помнят точния брой на връзките си, защото са били много и се пъчат със сексуалните си постижения. Кой ли се интересува от това? И това ли е новото мерило за успех? Дали точно тези момичета няма да изчезнат от сцената точно толкова бързо, колкото са се появили на нея? За тях класиката в жанра са вече „бабички”, които трябвало да се пенсионират и да блеснат те, младите, нахалните и ужасно бездарните. Понеже и дума не става за талант, интелигентност и обща култура , тези момичета се скъсват да обясняват каква кола карат и къде пазаруват. На екрана или на сцената стоят смешно и недодялано. Всичко в тях е фалшиво- от таланта до поведението. Излъчват една отблъскваща простота и остават горчив привкус у събеседника. Защо ли отгледахме такива деца? Консуматори, безпардонни и алчни същества, които са готови да продадат душата си на дявола за своята пет-минутна слава. По-тъжното е, че тази порода БГ жени са кухи отвътре и никакви силиконови пълнежи не могат да скрият този очебиен факт. Достатъчно е само да си отворят устата и потъваш вдън земя от срам. На тях, обаче не им пука. Сексът за тях е разменна монета, а не висш акт на любов и интимност. Продават се срещу съответната сума- някои по-скъпо, други по-евтино…. Проституцията като начин на живот пусна своите корени в новата ни демокрация и опримчи с пипалата си доста девойки. Подведе ги с лекия живот и лесните пари. Но по-страшното е, че облада душите им и ги омагьоса в порочния кръг на дрогата, разврата и ги осакати за цял живот….Какви жени ще бъдат те, какви майки ще станат? Как ще успеят да се смилят над болните и бедните, над тъжните и изоставените? Как ще си върнат душата? Страшно ще е, когато един ден се изправят пред тези въпроси, а отговорите ще са потънали безвъзвратно в бездната на пропиляната и поругана младост…..

Залезът

Дочаках залезът. Горе на една скала, обляна от затихващия слънчев лъч притаих дъх пред величието на природата. Мощна, красива, запомняща се гледка. Миг на щастие, щипка тъга и силно удивление пред поредното природно величие. Обичам залезите. Те са прекрасни, мъдри, улегнали- така, както човек се чувства в залеза на живота си. Поуморен от дългото пътуване, но зареден с много преживявания и красиви спомени. Зората е началото, новото, непознатото. Залезът е мекотата на извървяната слънчева пътека, мъдростта на годините и златните спомени, скътани в душата. Тези, които ще ни стоплят и даряват със светлина, когато настъпи нощта. Загледайте залеза. Потопете се в златистите ласки на последните лъчи. Усещате ли спокойствието на затихващия ден? Каквото и да се е случило, то ще се скрие със слънцето и ще ви поведе към сънищата на нощта. Залезът е красив и малко тъжен. Защото е единствен. Никога няма да се повтори, виждате го само веднъж. И изчезва във вечността. Залезът ме обгръща в спокойствие и тишина. В хармония с живота и размисъл за скалите. Тези, които изкачих и другите, които не успях. Не се отказвам. Знам, че ще успея. Просто трябва да дочакам следващия залез.

Майка?

С Наско се познаваме от няколко години. Когато постъпи на работа във фирмата правеше впечатление на сдържан и затворен в себе си човек. Не общуваше с никого извън служебните си задължения, нищо не разказваше за себе си. Беше хубав мъж, около 40-те, интелигентен, образован и възпитан. Жените го харесваха, но никоя не успя да се сближи с него. Умишлено държеше всички на страна. За него се знаеше, че е разведен и има голяма дъщеря. Нищо повече. Не идваше на тържества, не понасяше празниците и избягваше всякакъв физически допир с хората. Странна птица, помислих си. Веднъж ми спомена, че си търси партньор за тенис и така започна пет годишната ни дружба. Струваше ми се, че само спортът го разтоварваше. Имаше някаква агресия в начина, по който удряше топката. Сякаш отмъщаваше на целия свят за някаква огромна несправедливост. Веднъж го поканих у нас на гости и, за мое учудване, той прие. Може би обстановката го е предразположила, но се оказа приятен събеседник. С дъщеря ми обсъди новите компютърни програми, които бяха негова специалност, с мъжа ми говореха за икономика и пари, хапна си, пийна умерено и на тръгване каза, че сме страхотно семейство. Стори ми се, че някаква болка за миг преряза лицето му, но бързо изчезна. Спомена, че дъщеря му е на 18 години, обича я повече от всичко на света, но не живее с него… Това беше цялата информация, с която разполагахме. Играехме тенис, гледахме филми заедно, идваше у нас, но така и никога повече не проговори за себе си. Въпреки всичко го харесвах. Беше сериозен, работеше усърдно и всяваше респект. Но личният му живот си остана една голяма загадка. Свободните жени го ухажваха, но той така и не прояви интерес. Миналия месец пиехме кафе навън, когато ми спомена, че майка му е починала. Дълго време била болна от рак и накрая си отишла. Искрено му съчувствах. Бях изгубила баща си наскоро и знаех каква непоносима болка е това. Прегърнах го и изказах съболезнования. Наско не реагира. В очите му нямаше нито мъка, нито сълзи. Стори ми се, че изглеждаше облекчен, но реших, че това е в резултат на дългото боледуване на жената. Вероятно много се е мъчела и смъртта е била по-лекия изход. Казах му, че не мога да си представя нещо по-тежко от това да загубиш майка, а той само ме погледна някак странно и ми разказа своята история. Истинска, мъчителна, но до болка откровена.
- Майка ми е била на 20 години, когато ме е родила. Две години след мен се е появила и сестра ми. Баща ми е работел по цял ден, за да ни издържа, но явно този живот не е удовлетворявал майка ми. Била е красива и изключително амбициозна. Смътно помня скандалите в къщи, но ясно помня деня, в който изгони баща ми и му забрани повече да се свързва с нас. Не й трябвал неудачник в живота, който да спира развитието й. Нямах представа тогава какво развитие очакваше, тъй като тя нямаше нито образование, нито семейна подкрепа. Беше от малък град, с родителите си не общуваше, а на по-големия си брат завиждаше безумно за международната му кариера и признание като лекар. Само дето не взимаше под внимание цената на този успех. Вуйчо ми изгуби единствения си син при нещастен случай и, за да не полудее, реши да се отдаде изцяло на лекарската професия. Напусна България и от време на време чувахме за него от разни международни симпозиуми. Майка ми се тресеше от яд, че именно брат й, а не тя е получил този успех и признание. Сякаш нещо му беше дадено даром и не живееше с най-голямата болка в сърцето си- загубата на дете. Годините си минаваха, а майка ми ставаше все по-нервна и груба към мен и сестра ми. Постоянно ни повтаряше, че ако не сме ние отдавна да е заминала за Америка и да гради живота си там. Каквото и да правехме със сестра ми, все не можехме да й угодим. Казваше, че децата са огромна пречка в живота на жената и че без нас щеше вече да е и богата, и известна. В детското ми съзнание тези понятия нямаха особен смисъл до деня, в който ни събра багажа в една чанта, хвана ни за ръка и ни заведе в столицата при някакво бездетно семейство. Тогава бях на шест годинки и си спомням, че стисках ръката й до посиняване. Усещах някаква огромна заплаха, но мозъкът ми още не можеше да възприеме каква точно се случваше или пък не искаше да го приеме. Мама беше делова и без излишни емоции ни обясни, че това са новите ни родители, че са ни осиновили и вече те ще се грижат за нас. Плаках, пищях, молих я да остане, влачех се по пода… Никакъв резултат. Тръгна си без дори да се обърне. Това беше последният път, когато я видях. Нито някога се обади да попита как сме, нито изпрати писмо или картичка за рождения ни ден. Осиновителите ни знаеха само, че не е в България. И така за един ден животът ми се преобърна наопаки. Бях в чужда къща, с чужди хора, бях уплашен и единственото нещо, което исках беше мама. Но- мама повече не се появи. Новите ни родители бяха добри хора, със скромни възможности, но много ни обичаха. Винаги се стараеха да ни е добре, да не ни липсва нещо и по възможност да бъдем щастливи. Последното беше невъзможно за мен. Мисля си, че именно тогава съм изгубил завинаги умението си да чувствам , да страдам , да се радвам . Мразех някой да ме прегръща или целува, странях от децата в училище, а после и от колеги. Приятели почти нямах. Когато завърших университета се влюбих в една жена- седем години по-възрастна от мен, но много красива и умна. След година любовта ни се увенча с дъщеричка- най-прекрасното дете на света! Дълго време не смеех да сключа брак с приятелката си. Старата травма не беше излекувана. Страхувах се, че с брака ще провалим всичко. И така до деня, в който приятелката ми взе дъщеря ни е ме напусна. Каза, че пет години са достатъчно време, за да се колебая какво искам и че не желае повече да има до себе си такъв нерешителен мъж. Приех обяснението й без дори да опитам да се защитя. Не се опитах и да си я върна. Никога не се разкрих напълно пред нея. Може би, ако и бях разказал, че майка ми ме е изоставила на шест години, че се страхувах от обвързване и че не вярвах някой да може да ме обича истински тя щеше да остане. Но така и не намерих смелост да й го кажа. Срамувах се, че съм недостоен за любов. От там нататък бях като прокълнат. Никоя връзка с жена не издържаше повече от година или две. Постоянно бях нащрек, че мога да бъда изоставен и бързах да си тръгна преди да ме зарежат. Вярвах, че след като собствената ми майка се е отказала от мен, то едва ли някоя жена щеше да ме обича толкова, че да иска да остане с мен. А нямаше да понеса отново да бъда изоставен. Така си минаха годините. От работа в къщи и все едно и също. Единственият светъл лъч в живота ми беше контакта с дъщеря ми. Обичах да ходя на кино с нея, да си говорим, да пътуваме. Благодарен съм на майка й, че не ме спираше да я виждам, когато поискам. Тя вече си имаше съпруг и друго дете, но веднъж ми каза, че никоя жена няма да ме търпи, ако се държа така студено с нея. Замислих се и разбрах, че е права. Бях заключил сърцето си завинаги, за да не бъда наранен отново. Благодарение на майка ми щях да влача тази емоционална травма до края на живота си. Или не? Знам, че всичко си зависи от мен, но все още не мога да преодолея страха от едно евентуално разочарование. За разлика от мен, сестра ми се омъжи и създаде хубаво семейство. Може би не помнеше толкова ясно деня, в който майка ни си тръгна, защото беше малка и успя да се привърже към осиновителите ни. Преди няколко месеца майка ми се обади у дома. Щях да получа удар! Каза, че се е разделила и с третия си съпруг, американец, прибрала се е в България, но е болна от рак и иска да се грижа за нея. Нямаше емоция, нямаше извинения, нищо. Просто една заповед- трябва да ме гледаш. Побеснях и я наругах. Тя не се впечатли особено. Каза, че и без това е разочарована от мен, че нищо не съм постигнал в живота си, а на всичкото отгоре съм се сдобил и с „копеле”. Това вече ми изби баланса и й треснах телефона. Нямаше да й позволя да осквернява единственото смислено нещо в живота ми. Повиках дъщеря ми и реших да й разкажа всичко. От начало до край. Детето ме изслуша внимателно, но прие информацията без излишен драматизъм . Това харесвам в нея- толкова млада, а толкова уравновесена и умна. Най-изненадващо за мен тя предложи да се грижи за баба си- същата, която не искаше да я вижда, защото била „копеле”. Не можех да позволя на дъщеря ми да се забърква с тази жена, която за мен бе едно проклятие. Но детето настоя и отиде при баба си. Грижеше се за нея, водеше я на процедури, пазаруваше й и помагаше с домакинската работа. Казваше, че не й тежи. И така- докато миналия месец майка ми издъхна. Очакваше се. Дъщеря ми и сестра ми организираха погребението, но аз така и не се престраших да отида. Нямах сили да застана до ковчега и да я погледна. Опасявах се, че ще избухна и ще я наругая. Нямаше смисъл да се правят панаири…. След погребението нещата си тръгнаха по старому. Дъщеря ми се записа в университета, аз си ходех на работа и се опитвах да забравя последните 40 години от живота ми. До онова проклето писмо…. Пристигна от адвокатите й в Америка. Оказа се, че след третия си развод майка ми е била изключително заможна жена. В завещанието си, оформено месец преди смъртта й, посочва, че иска състоянието й да бъде разпределено на три- между мен, сестра ми и дъщеря ми. Само че тогава не знаех, че става въпрос за милиони….
Гледах го в недоумение. Не разбирах защо наличието на пари е проблем.
- Не виждаш ли замисъла?- почти изкрещя Наско. – Тази жена продължава да ме тормози и от гроба! Какво, по дяволите, трябва да правя с толкова много пари? Какво? Да се пенсионирам до края на живота си, защото скъпата ми майчица ми е оставила гърне със злато?! Писна ми от нея! Кой й е искал тия пари? Да си ги беше отнесла с нея, по-добра услуга щеше да ми направи. Исках единствено да ме обича и да бъде до мен. Това е всичко. Не искам милионите й! Заради тези пари ни изостави….Те съсипаха живота ми. Та тя наричаше собствената си внучка „копеле”, а сега и нея включила в завещанието…. Сигурно да си плати за грижите!
Беше бесен. Лицето му беше бледо и изпито. Изпитах желание да го прегърна. За първи път не се отдръпна. Положи глава на рамото ми и се разплака. Оставих го да се наплаче, да изхвърли от организма си натрупаната отрова и омраза; да се пречисти….
След този разговор Наско си взе отпуск и изчезна някъде за една седмица. Когато ми се обади да се видим знаех, че нещо се е случило. Със свито сърце го зачаках пред кафенето и приятно се изненадах, когато пред мен застана един усмихнат, гордо изправен мъж. Прегърнахме се и седнахме на масата. Наско излъчваше едно спокойствие, нетипично за него. Сякаш беше разбрал смисъла на живота и беше в мир със себе си.
- Дадох парите- уведоми ме накратко и се усмихна. – Сякаш камък ми падна от сърцето. Вече мога да си живея живота….
- На кого ги даде?- попитах.
- Знаеш ли колко сираци има у нас? Колко са изоставените деца? Болните? На всички тях преведох парите по банкови сметки. До стотинка. Отървах се от бремето. Не искам такова наследство от майка ми, мир на душата й. Дано най-после да е намерила покой. Тя си знае защо е постъпила така навремето, аз не мога да я съдя. Но мога да реша как ще живея от тук нататък. Имам хубава работа, прекрасна дъщеря, добри приятели. Може би ще си намеря и жена, за която да се оженя. Никога не е късно. Да, ще рискувам. Ще се оставя да обичам и да бъда обичан. Пък после- каквото е решил Господ. Но без нейните пари! Те щяха да са като проклятие от гроба! Никога не съм искал парите й, не можех да ги приема и сега. Децата без родители имат нужда от тях. Приживе майка ми не направи много добрини. Дано сега, чрез тези средства, да има повече любов и доброта сред изоставените и страдащите.
- Гордея се с теб!- чух се да казвам и го прегърнах отново. – Само един истински човек с огромно сърце би постъпил така. Дано вече и ти да бъдеш щастлив. Вярвам, че ще е така……

Интернационална идилия

Мери-Джейн Иванофф беше първо поколение канадка, кръстена на баба си Марийка и баба си Янка от село Слишовци, Трънско. Когато семейството пристигнало в Монреал притежавало три изразителни качества- мизерия, амбиция и ярък трънски акцент. Последното не било толкова важно за канадската им асимилация, тъй като там почти не се чувала френска реч в чист вид, да не говорим за английска. Родителите на Мери-Джейн – новоизлюпените канадци Айвън и Захаринка бързо свикнали с местните нрави и англо-говорящите си съседи. На първото междусъседско парти сред бланшираните омари и пастета от костенурка се откроявал вкусен трънски зелник. Гостите си облизали пръстите и тавата на Зинка бързо се опразнила. Всички си записали рецептата за биг грийн чийзбургер фром Трън. Такава вкусотия не били хапвали досега! На следващия гедъринг Зинка отново се изявила като блестяща кулинарка. Този път българския деликатес бил селски тиквеник- или пъмпкин перфекто пай по канадски. Хората се струпали около тавата и за нула време я омели- като невиждали храна туземци. На по-нататъшните сбирки Зинка нагостила съседите си и с шкембе чорба, боб по манастирски, качамак. Нечувани деликатеси! Ястията съответно били вписани в книжката с рецепти като тъми сууп, монастери бийнс и кетч-ъ-мак.
Един ден малката Мери-Джейн довела в къщи свое приятелче- канадче от индийски произход. Децата се заиграли, а скоро към тях се присъединили и други канадчета- съответно с етиопско, норвежко и новозеландско потекло. И изведнъж- о, чудо! Докато забърквала поредния нашенски специалитет Зинка дочула децата да пеят на български език:
- Рано сутрин, рано сутрин
- В неделя, в неделя-
- Камбаните бият, камбаните бият-
- Бим-бам-бум... Бим-бам-бум.
Зинка се просълзила от умиление. Цяла международна общност да пее песничка на български и то при положение, че я има и на френски, и на английски. Но не- децата не пееха “Фрере Жака, дон ме ву”, нито пък “Ар ю слийпинг, брадър Джон?”. Те пееха “Рано сутрин камбаните бият”- българската песен на трънски диалект!
- Боже, колко е малък света – помисли си Зинка и се почувства като у дома. Каква утеха да знаеш, че от Слишовци до Монреал камбаните бият еднакво за всички.
Непременно трябваше да почерпи децата с нещо вкусно. Дано да харесат каша от канейдиън компирс...

Ново начало

Какво бих променила в живота си, ако имах смелостта да започна отново? Такъв въпрос ми зададоха днес. Замислих се за нещата, които приемаме за неизбежни в живота, за погрешните решения и за мечтите, от които не се отказваме до последно. Бих искала да имам повече вяра в себе си, в собствените си умения. Навярно това би ми помогнало да се отърва от всичките си страхове, реални или имагинерни. Страхът е най-големия враг на прогреса. Често съм се страхувала- от независещи от мен неща, от хора и случки. Бих искала да мога да полетя на крилете на смелостта и да не се страхувам от нищо. Бих повярвала, че имам своя мисия на земята и бих я изпълнила без страх. Бих пренаредила и приоритетите си. Не бих се вълнувала за несъществени неща. Важни са здравето, семейството, любовта, работата. Не бих общувала с хора, които хабят жизнените ми сили и ме карат да се чувствам зле. Бих работила това, което обичам, а не това, което ми плаща наема. Бих живяла в къща в планината сред цветя и животни. Със сигурност бих родила още едно дете. Майчинството ме кара да се чувствам обичана и силна. Бих казвала всеки ден на любимите същества колко ги обичам- преди да е станало късно и да са изчезнали от живота ми. Бих заложила на любовта, смело и без предразсъдъци. Бих написала книга, бих отлетяла до далечен екзотичен остров, бих отворила приют за бездомни котки и кучета. Толкова много неща бих направила, ако имах куража да започна отначало... По-малко щях да се съобразявам с хорското мнение и повече да бъда сред свои. Не бих се осланяла на суетата, бих търсила хармонията в мен и около мен. По-често бих се вслушвала в сигналите на тялото. Те най-добре ни подсказват в какво здраве сме и какво иска организма ни. Не бих се отказала от мечтите си- независимо от възрастта, пречките и реакциите на някои хора. По-малко бих плакала, повече бих се смяла. Щях да обръщам повече внимание на радостните мигове в живота ми и да ги ценя. Бих се отказала да робувам на миналото и бъдещето. Първото е безвъзвратно отминало, второто е химера. Бих се научила от рано да вярвам, че сами ковем щастието си и че то е тук и сега. Не бих страдала заради злобата, завистта и лошотията. Всеки сам си носи кръста и отговаря за последиците от своите мисли и действия. Ако имах смелостта да започна всичко отначало навярно бих живяла така, че всеки миг да е един нестихващ реверанс към този дар, живота.... Дали това ще се случи в някой друг живот не знам. Но- всеки нов ден е и едно ново начало. Може би това начало е именно днес....

Сватба

Дойде дългоочакваният ден. Денят на твоята сватба. Няма да съм до теб, но знам, че ще бъдеш най-красивата булка на света! Помня те, когато се роди в далечна Африка- мъничка, прекрасна, желана. Обикнах те в мига, в който те видях и така за цял живот. Вече порасна. И да- не спиш в чекмедже...Сега си щастлива млада жена, в очакване на най-щастливия ден в живота си. С обичания мъж до теб ще кажете своето "да"- да на любовта ви, на новото семейство, да на съвместния ви живот заедно. Заслужаваш толкова много! Заради добротата си, всеотдайността и труда, който положи да имаш своята мечта. Бог е чул молитвите ти, мило момиче. И днес те дарява с най-прекрасния подарък- семейството! Пази го- то е свято. То е най-истинското призвание на човека. Ти вече имаш своя партньор. Обичайте се, грижете се един за друг, бъдете винаги заедно и в радости, и в трудности. Предстоят ви нови емоции, вълшебни мигове заедно, успехи, усмивки и много любов... Насладете се на този дар. Това е вашия ден. Вече сте едно цяло. Ще получите много подаръци, цветя, пожелания за вечно щастие...Бъдете благословени! Благодарете за всичко, което имате и се радвайте на мига. А след това- смело напред! Очакват ви прекрасни години и дълъг семеен живот. И когато се изправиш до своя избраник, в най-красивата булчинска рокля, помни, че си благословена и окриляна. Помни, че ние сме с теб- и тялом, и духом. Помни, че всички, които те обичат са там, до теб, независимо дали ги виждаш или не...Те винаги ще бъдат до теб. Защото твоята сватба е тяхната сбъдната мечта! Всички ще празнуват с теб- и хора, и ангели, и звезди... Ще пеят с теб, ще те благославят, ще шепнат молитви... Защото си прекрасна, обичана, добра. И заслужаваш цялото щастие на света. Това е вълшебна сватба. Сватбата на розите. Дано животът ти е осеян с рози. Дано занапред живееш в мир, разбирателство и любов с любимия мъж. Отвори сетивата си на този ден и ще усетиш цялата вселенска любов, земни и небесни пожелания, водопад от рози и сълзи на радост. Защото си обичана. И благословена. Да имаш дом, семейство, любов. Докосната от Божията благодат, помни, че това е твоя ден, твоята божествена целувка, твоята сбъдната мечта... И ние ще се радваме с теб. Ще празнуваме, ще се смеем и плачем от радост. Твоята приказка е за всички, които вярват в доброто, в любовта и вечността... Бъди щастлива, мило момиче! Бъди все така обичана! Бъди закриляна! Бъди орисана за обич и благодат! На този сватбен ден, сега и завинаги.... Амин!

Какво е...

Вярата- с нея смело вървим напред;
Любовта- с очите й попиваме живота;
Щастието- мигове осъзната благодат;
Мечтите- подправките на житието;
Децата- вечността на кръговрата;
Сълзите- усещането, че си жив;
Молитвата- упованието, че ни чуват;
Музиката- ангелския шепот за нас;
Животните- радостта, че не сме сами;
Красотата- усмивката на Господ;
Дух- силата да бъдем себе си;
Цветята- подаръците на природата;
Младостта- вихъра на творението;
Поезията- сънищата ни в пейзажи;
Слънцето- светлината на душите ни;
Надеждата- стремеж към съвършенство;
Приятелите- капките магия в дъжда;
Смъртта- край на приказката или начало?...