Измерения

-Бабо, не бива да влизаш. Ти не си материална!
- Ти като си материална, да не би да си идеална...
Събудих се от собствения си глас и затихващите стъпки на баба. Стори ми се, че чух и потропването на бастуна й. Не, не, просто сънувах...
Баба беше починала преди година, когато ми се яви за първи път. Имахме силна духовна връзка приживе и вероятно затова продължавах да я сънувам. Получавах напътствия от нея и водехме задочни спорове. Или не? На няколко пъти баба се намесваше решително в личния ми живот, но суетата и неверието ми пречеха да вникна в нейното измерение и да се вслушам в думите й.
Преди време се влюбих безпаметно. И опасно. Две семейства бяха на път да се взривят, а любовта разгромяваше разума. Една нощ баба ми каза:
- Стоян не е голямата ти любов! Има друга...
Отказах да тълкувам съня. Бях полудяла от емоции. Какво знаеше баба? Година по-късно се разделих със Стоян с гръм и трясък в стила на връзката ни, а сега не мога да повярвам, че съм имала нещо общо с такъв човек.
Когато се разболях тежко пак сънувах баба.Беше наметнала черна пелерина, вървеше напред и ме караше да я последвам. Не виждах лицето й, но знаех, че е тя и знаех защо ме вика. Тръгнах колебливо след нея, но тогава се появи майка ми, която ме издърпа настрана и заръча:
- Ти не си за там. Остани при нас! Останах.
Изживявах труден житейски период. Като всеки човек. Баба ме разходи насън из нейната вселена. Беше прекрасно. Почувствах се свободна. Така исках да остана при нея, но тя твърдо отсече:
- Не можеш! Не сега...
Събудих се в леглото си със същите тревоги, но с по-различна нагласа към тях. Знаех, че всичко е временно, но мисията ми на земята не беше приключила. Заех се да търся решения...
Наближава черешова задушница. От смъртта на баба ми изминаха 10 години, но тя не ме остави нито за миг да се почувствам сама и в безизходица. Зная, че бди над мен и ми помага. Просто трябва да се вслушам в думите й насън. Навремето не й казах колко много я обичам. Вече съм спокойна, че тя го знае. Ще запаля свещичка за нея и ще се помоля. Ще поискам и прошка. Грешни сме на земята и пътят ни е непрестанна битка. Трудно е. Самотно е. Понякога изглежда невъзможно. Страданието е част от пътя, който трябва да извървим. То ни прави по-добри. А когато приключа земните си дела има кой да ме чака. Дотогава ще се срещаме насън в едно измерение,където животът се слива с безкрая...

Реквием за щастието

Те са толкова малки и толкова истински:

1. БИЖУТО. Невероятно е, когато дъщеря ми сплете ръчички около врата ми в нежна прегръдка като скъпо бижу. Не, всъщност няма такова бижу, колкото и скъпоценно, което да замени това щастие...
2. “НАШАТА ПЕСЕН”. С мъжа ми сме на ресторант- вино, свещи, романтика. И изведнъж- не, не може да бъде! От радиото прозвучава “Запечатано в целувка” на Джейсън Донован- нашата сватбена песен отпреди 15 години. Знаем, че пее само за нас. И че няма случайности. Чета го в погледа на любимия...
3. ПАРФЮМЪТ. Истинска наслада е най-после да открия “моя” аромат- този, който с уханието на сандалово дърво, момина сълза и морски вълни ми нашепва за екзотика и любов на далечен остров. Да, това е моето малко вълшебство...
4. КАФЕТО. Пробуждане. Слънце. Топлина. И най-женското ми удоволствие- чашата с ароматно кафе в леглото. Защо ли усещането е неповторимо ден след ден?...
5. ПОЕЗИЯТА. Полунощ е. Любимите ми хора спят, а аз творя. На свещ. И на фона на “Легло от рози” на Джон Бон Джови. Разтърсващ блус,който изтръгва силни емоции и изливам душата си върху белия лист. Музата предизвиква експлозия от удоволствие...
6. ЛЮБОВНИТЕ ФИЛМИ. И романтични, и комични, и тъжни. Но толкова човешки. Потапям се блажено в тях и се разтапям от емоции...
7. ЦВЕТЯТА. Отглеждам си мини джунгла у дома. Зеленината ме успокоява, а пъстрите китки добавят цвят в ежедневието ми. Грижа се за тях с много любов, а те ми отвръщат с фойерверки от прелестни цъфтежи и ухания...
8. ДОМАШНИТЕ ЛЮБИМЦИ. Куче и две котки. Разбират ме без думи и ме обичат безусловно. А аз ги боготворя. Радост в къщи...
9. КНИГИТЕ. Това е друг свят, по-добър, в който обичам да се преселвам и да пътешествам с часове...
10. КАРТИНАТА. Нарисувана от най-великия художник на земята- детето ми. Тя съчетава всичко, което ме прави щастлива- дома, животните, цветята. Да живее изкуството! А отдолу- вместо подпис, просто пише: “Мамо, обичам те

Другата жена

Не мога да бъда другата жена. Въпреки любовта ми. И прошката. И обещанията. Въпреки любовта ти към нея. Велика любов. И закъсняла…Господи, толкова закъсняла. Погледни ме в очите. Потопи се в тях. Какво остана. Спомени? Забрава? Потъпкани мечти? Нищо друго ли не виждаш? А бъдещето? Нейно ли е? Колебание…Може и да има надежда. За нас. Има ли “нас”? Не мога да те деля. Не мога да чакам. Да ти премине или да я разлюбиш. Или и двете. Какво чувстваш, когато си с нея? Омраза- за това, че дойде в неподходящ момент? Има ли подходящ момент за любов? Тя идва, когато не я чакаш. Движи се по собствени правила… Дали са хаотични? Не мисля. За всичко, което ни се случва има причина. За другата жена не искам причина! Не я искам в живота ми. Усещам я- навсякъде около теб. Знам как ухае, какво червило носи, какви са косите й…Друго не искам да знам. За какво ми е? Може и да е красива. Спри за малко. Седни до мен. Браян Адамс пее. “Обичал ли си някога една жена?”… Тежък блус. Кого обичаш? Кого сънуваш? За кого мечтаеш? Отговорите са в текста на песента: Виждаш ли неродените си деца в очите й? Тя ли е Жената? Другата жена? Единствената ли е? Желаеш ли я? Повече от мен? Можеш ли да изтриеш спомените от миналото- щастливото минало- и да се отдадеш на неясното бъдеще? Толкова ли е силна тръпката? Нощем се въртиш в леглото. Сигурно би искал да си до нея. Не спиш. Страдаш. Жадуваш я…Не можеш да я имаш! Тя трябва да остане една красива мечта. Просто друга жена. Нека е любов! Дори и страст… И емоция. Но нищо повече. Остани. Какво знае тя за теб? Няма нужда да се учи… Аз съм тук. И те обичам. Все още. И въпреки всичко. Аз не мога да съм друга; да бъда минало. Трудно прощавам. И никога не забравям. Другата ще я забравя. Много бързо- обещавам ти! Остани. Не, не те моля. Трябва сам да го пожелаеш. Изборът е твой. Да останеш и да живеем по старому или да останеш и да променим нещата. Нямаш друг избор! Другата жена не е избор. Тя е мъка, страст, грях, енергия, полет, желание, страдание, фантазия, идилия, наказание… Но не е избор. Любовта е безумно заблудена. Оглупяваш. Страдаш. Изгаряш… За какво? Заради усещането, че летиш? Ще се приземиш- и тогава тя няма повече да краде съня ти, емоциите ти, мечтите ти. Ще бъде просто жена. Сън. Спомен. Прегрешение. Друга жена, с която си бил. Някога. Спомените се лекуват… И отшумяват. Времето ги смалява, стопява, разпръсква. Един ден се събуждаш и ги няма! Торнадото е отминало. Бурята е прекършила клоните, но не е изтръгнала корените. Пусто е. Тихо е. Но е спокойно. Другата е видение, което някой ден можеш да нарисуваш в картина; да излееш в стих; да усетиш в песен…Бъди творец! Болката ражда велики прозрения. Световна класика. Вечни шедьоври. Мъката е двигател на изкуството. На великото изкуство. И на вечните балади. Възпей я в песен, но я остави! Нарисувай я, но я забрави! Люби я, но не я обичай! Изживей своята красива приказка и прибери книгата. В живота ни няма място за друга жена. В живота ти няма място за две жени. Остава една. И това съм аз. Другата жена? Тя отива при друг…Когато станеш на 80 може и да ми разкажеш за вдъхновението си. Ще те изслушам. И ще ти простя. Всъщност, отдавна ще съм ти простила. Докато съм единствената. Докато си с мен. Докато “другата жена” е просто привидение.

Пустиня

.
Не вярвам в спомени,
които извайват образи,
оцветени в безгрижни бои; .
В съновидения вълшебни,
измили границите
на отминалите дни.


Слънчасвам бавно,
докато ми причернее
от безмилостни лъчи.
Няма сянка.
В пустинята миражите
се топят като сълзи.

Пресъхнаха мечтите
в жаркото и пусто
лято на смъртта.
Няма дъжд.
Само пясъци подвижни-
потъвам бавно
в скръбта.


НЕВЕРНИЦА

Напусни!
Махни отровните стрели!
Няма да ме имаш.
В забрава потъни!

Не разбра ли,
че имам недовършени дела?
Чакам да се влюбя,
Да изживея мигове
на неземна красота....
Невернице,
остави ме в моята
неизпята самота.


БЕГЛЕЦ

Бягаш с думи,
с действия,
с дела...
Нараняваш ме
с фалшива обич,
с измяна
и с лъжи.
Смехът заглъхна
и не виждам вече
някогашните
щастливи дни.

Избяга някъде.
Когато трябваше
да си до мен.
Допусна дявола
на воля да вилнее
в изтерзаните души...
Не чувствам нищо.
И болка не усещам
от прекършени мечти.

Как да ти простя,
че погреба вчера,
отрече се от днес,
отказа утрешния ден?
Да те забравя ли?
Бъди беглец!
Бягай бързо
и наделече...
Забрави
завинаги
за мен.







.

Спомени от друг живот

Познавам те отдавна. От предишен живот. В мига, в който те погледнах знаех всичко за теб. Усещах те. Обичах те вече...Така не може да се влюбиш в непознат. Безпаметно. Били сме заедно и преди. Като какви? В сегашния живот нямахме вариант “съпрузи”. Само една изпепеляваща любов, която трябваше да изживеем докрай. Любов, прекъсната в мига на една отминала смърт... Връхлетя ни като ураган. И нова, и позната. Дежа ву? Не мисля. Емоциите, еуфорията, болката бяхме срещали преди. Някога ни е разделила смъртта. Сега ни раздели страстта... Осъзнатата раздяла боли.Кой беше казал, че най-трудно е да постъпваш правилно? Да не нараняваш други чрез своето щастие? Нямахме избор преди. Смъртта сама ни избра. И ни захвърли в небитието в очакване, в дълго очакване до....следващата среща в този живот. Ала срещата закъсня. Безумно закъсня. Как е възможно любовта да идва в най-неподходящия момент? Твоите деца, моите деца...Твоята жена, моя мъж...Една безкрайно закъсняла любов! Но толкова истинска и жива. Усещах я дълбоко в себе си, чак в клетъчната памет. Защото никога не бе умирала. Унесена в дълъг сън, изригна още по-мощно и безмилостно от преди. Как да я скриеш? Как да излъжеш, че не съществува? Тя бе навсякъде- в очите ти, в смеха и в сълзите, в погледите, които се вкопчиха и потънаха един в друг...Неизбежна любов! Позна ли ме? Гласът, ласките, целувката? Сливането в едно? И преди съм те прегръщала. Не бих могла да те забравя. Били сме заедно цял живот преди. Как да зачеркна годините в сърцето си? Всяка една е оставила своя отпечатък там във вечността. Къс по къс любовта взе своя дан. Невъзможната любов разболява. Разкъсва сърцето. Съсипва мозъка. Живееш.... За какво? Докога? Болката пречиства душата. Както водата отмива греховете на тялото. Не ни е писано да бъдем заедно. Негова Воля. Но беше красиво. Докоснах се до светлината. Усетих магията на вечния кръговрат. Къде бяхме? Докъде стигнахме? Изживяхме своята приказка. Изгоряхме в любовта. Тя ни даде света в длан и ни отне...всичко. Заради такава любов си струва да умреш.

Емигрантски сън

Сънувам България. Всяка нощ се впускам в астрала и се завръщам у дома. Имам нужда да почувствам родината, макар и насън. Пренасям се в моето легло, в моята спалня. Става ми хубаво и леко на душата. Чувствам се защитена. Луната огрява лицето ми и подсушава сълзите. Сякаш ми шепти, че е една за всички... Защо ли тогава у дома ми изглежда по-бяла, по-чиста? А сутрин? Сутрините са блажени. Слънцето се прокрадва срамежливо между белите пухчета на родното небе и гали ли, гали косите ми... Нежно, уханно, пролетно, Българско слънце! Искам още малко да поспя, така ми е мило. Когато стана ще видя Витоша- зелена, величествена, вечна. Тук, където живея няма планини и гори. Не като нашите. Има само пусти равнини, като равната линия на сърцето на ЕКГ екран. Жива ли съм още? Казват, че от носталгия не се умира. Знам ли... Мъчно ми е за България! Много ми е мъчно- и за планините, и за морето, и за домашния уют. Даже и за кокичетата. Бели, чисти, свежи. Чудно как едно кокиче може да излъчва такава любов и красота. Тук кокичета няма. Затварям очи и ми замирисва на люляк...Помня как около дома ни винаги ухаеше на цъфнали люляци- сини, бели, лилави, те се спускаха на гроздове по клоните и сътворяваха венец от цветни аромати.
Сънувам моя дом. Единственото място, където съм се чувствала закриляна и обичана. Така е, у дома и стените помагат. Как ми се иска поне за малко да прегърна тези стени- топли, гладки, светли, поели цялата енергия от предишния ми живот. Животът в България. Един сън. Скъп спомен. И мечта... Мечтата някой ден да се завърна. Не исках да живея навън, но се наложи. А боли- така боли, когато осъзнаваш, че всичко, до което се докосваш е чуждо. И че там някъде- далече в сънищата те очаква Дома... Дали ще ме дочака?

НАЧАЛО

Всяко ново начало е интересно. И хубаво, и малко плашещо. Понякога ми се иска да кажа всичко наведнъж и да остана без дъх, но знам, че хубавите неща стават бавно. И тук ще бъде така. Бавно, но сигурно ще ви поведа на едно приключение- сред много поезия, проза, смях и сълзи. Ако желаете- заповядайте с мен. Може да бъде весело, може да е тъжно, но никога няма да е скучно. Защото ще е от сърце. А там е цялата вселена....

2 ноември 2009 година