Страници

06 април 2010

Why wait?


Why wait for tomorrow to do something when today may be all there ever is? We spend a lifetime waiting, hoping, planning, dreaming... and just when do we start living? Why postpone our life for better times ahead when the present is all the reality we have? So many things could happen today but they are left for... God knows when. And God knows IF....Be grateful for the life you are living today, don't regret the past and the mistakes and stop dwelling on the future. No one knows what lies ahead and maybe no one needs to know. What is meant to happen will happen anyway, despite our efforts to prevent it, avoid it, release it.... All futile attempts to control the future are just an indication of our fear and insecurity in what lies ahead. No one can promise us blue skies and roses, so why bother worrying about what may or may not happen? Don't you ever get tired of waiting for something to happen? The future is elusive and does not belong to us. In our dreams the future is devoid of pain, chaos and the troubles we are experiencing today. But they are such important lessons for the evolution of our soul. We would never be what we are today without the struggle and the efforts to achieve the harmony we dream of. Everything makes sense, everything happens for a reason. We may not know why, we might not find out why but nontheless there is a message for us in all the things we come up against. Just look for the signs. They are there to help us move on. They appear to heal the ache and give us courage to carry on. We have a unique chance to live our life in all its beauty and vitality today. Don't ever postpone this wonderful adventure for another time...Today is all we really have.

Демони


Блажени са тези, които не видяха, но повярваха...В какво можете да повярвате без да сте го видели, чули, пипнали? До колко вярата ви в даден обект може да надделее над обективното мислене? Труден въпрос.... Зависи за какво иде реч. Вярвате ли в демони? Знаете ли, че те са причината за повечето ви страдания, болести, неудачи? Не са виновни времето, вирусите, лошата случайност? Има хора, които ги виждат и знаят на какво са способни. Други, като мен биха могли да повярват в тях- или не. Злото е сила, коята не бива да се подценява. И винаги ще съществува, за да имаме база за сравнение. Случвало ли ви се е да ви прилошее внезапно, да изгубите нещо ценно, да тъгувате без причина? Имали сте посещение от демон. Кой е той ли? Би могъл да е всеки- жив или мъртъв, познат или непознат. Идва, за да сее зло и зарази. Да тормози съзнанието ви и да трови духа. Неприятен, нежелан гост. Разпознахте ли го? Той е ловък. Може и да не го хванете на местопрестъплението. Но ако сте го "заковали" остава да се отървете от него. Как ли? Като го "изпарите" с молитва и запалена свещ. Като го подплашите с тамян и кръст. Демонът се страхува от Христовите символи и се стопява от вярата. Молитвата го изгаря. Ставате ненадеждна жертва и демона се премества върху друг неподозиращ обект. Имайте едно на ум, когато ви сполети нещо лошо. Енергията, обхванало тялото и духа ви може да не е светла и добра. Но силата й може и да руши, ако не я овладеете. Бъдете по-силните, знаещите, вярващите. Вашите оръжия са мощни- разум, интуиция и вяра. С тях можете да победите злото. Направете го, за да не ви вреди. Бъдете победителите в битката с демоните!

01 април 2010

Разпети Петък


Страстната седмица е. Разпети Петък. Денят, в който Той проля кръвта си, за да изкупи греховете ни, човешките. Векове на страсти, прегрешения, престъпления... Колко още можеше да издържи? Докога изкупителната жертва ще е най-святото нещо в живота ни? Докога невинните ще плащат за греховете на изпадналите духом? Наказанията са жестоки. Страховете също. Дали осъзнаваме какво сме направили? Какво ни дадоха и ние в какво го превърнахме... Даде ни се живот. Прекрасен. Красив. Цветен... Огледайте се около вас. Виждате ли осакатените и телом, и духом? Усещате ли тъгата? Надушвате ли изгнилите мечти? Осквернените слова? Ръждясалите чувства? Увяхналите цветя? Прокудената любов.... Това сме ние, хората, грешните. Ето в какво превърнахме Рая на земята. В бунище от разбити илюзии. Заради всичките ни грехове Той отиде на кръста. За да ни даде втори шанс. Да намерим себе си и най-доброто в нас. И да го споделим със света...Ако можем. Ако поискаме. Имаме цял един живот, за да открием добротата и да я разпръснем като златен прах върху земята. Да поникнат нови стръкчета любов. Клонки състрадание. Дървета мъдрост. И капка кръв. Неговата кръв. Пролята за нас. За да ни има. За да се научим на живот. Да почитаме, вярваме и обичаме божественото начало във всеки един от нас. Да осъзнаем посланието, с което сме пратени на земята. Да вдъхнем надеждата, дарена ни с първата глътка въздух... До сетния си дъх. Ще ни стигне ли един живот? Толкова кратък, вълнуващ, изпъстрен с хиляди шарени емоции... Едно Възкресение предстои. На чувствата. На най-великото творение на Бога- Живот! Той ще възкръсне, за да ни покаже пътя... Към светлината, любовта, прошката и.... вечния живот. Ако повярваме. Ако сме достатъчно силни, за да бъдем добри. Всички познаваме болката. Минахме през ада, за да намерим своя рай. Той е тук и ни очаква. Бихме могли да живеем в рая. Да бъдем в мир със себе си и с околните. Да се наслаждаваме на прелестите на това чудо, наречено живот. Орисани сме да бъдем щастливи. Не е нужно да проливаме кръв. Той вече го направи за нас. Може би само една капчица доброта за хората. И Царството ще бъде наше...Не страдание- любов ни завеща! Намерете я и я опазете. За да ви има.... За да сме благословени! Сега и завинаги.

29 март 2010

За животните- с любов!


Някакви садисти изтезават животни в милата ни родина, а никой не взима мерки по въпроса! Кой си позволява подобни извращения и докога ще търпим такива изроди сред нас?! Оказва се, че трябва да спасим животните от... хората! Ако това изобщо са хора. Обичам животните. Обичам природата. Помагам, с каквота мога. Искам да живея в спокойна страна, където да цари мир и любов между хора и животинки. Защото всички сме Негови чеда. И никой няма право да тормози, осакатява или убива друго живо същество! Това безумие трябва да спре! Страшно е, че има много такива случаи. Значи някои люде си въобразяват, че могат безнаказано да издевателстват над животните. Е, няма да стане! Ако трябва ще се вдигнем на всенароден бунт и ще вкараме зверовете в затвора. Защото човекът е истинския звяр! Подписах петицията, присъединих се към всички добри каузи, подкрепих всевъзможни групи за защита на животните! Но знам ли утре, като излеза на двора дали няма да намеря отново кучето ни пред блока смляно от човешка ръка?!
Идват празници, светли християнски дни. Народът ще се втурне към църквите да се моли. Сред тях ще има и мъчители на животни... Те за какво ще се молят? Какво очакват? Доброта? Божия милост? Няма да стане! Без извинение. Не заслужавате нито прошка, нито милост. Не знаете какво ви чака! Не се чудете на злините, които ще се изсипат върху черните ви глави. Заслужавате се ги. Бумерангът на злото е много силен. Страшна е силата, с която ще ви връхлети... Няма милост за подобни изчадия! Няма и да има. Сами се натикахте в казана- там ви е мястото....
Животните са тук, за да ни обичат и помагат. Благословени са тези, които също ги обичат. Бог бди над своите души. И ни пази! За всички, които отворят сърцата и душите си за животните- раят е тук, на земята! Те ще познаят и щастието, и добротата и Божията благодат... Амин!

25 март 2010

Благовещение


Днес е Благовещение. И най-силната отрова губи своята сила. Колко отрови поехме през зимата? Отровихме си и тялото, и душата, и мислите... Днес е време да се пречистим, да поискаме прошка за греховете си и да се надяваме да получим Блага вест. Очаквам я. Благата вест. За мен тя би означавала, че Бог чува молитвите ми и знае какво съм си пожелала. Всеки един от нас има свидна мечта. Толкова скъпа, че чак не знаем дали сме достойни за нея... И все пак- продължаме да се молим и да се надяваме. Преосмислила своите грешки, душата ни се моли за спасение. Дали осъзнаваме как с мислите си сами подреждаме житейските събития? Но със сигурност знаем колко е трудно да се направляват тези мисли. Понякога те просто ни изпреварват с темпото си и се реят хаотично в главата ни, рисувайки не дотам желани образи. Отровата е в нас. В мислите ни и в сърцето. Затова ни е тъжно, мрачно и потиснато. Страхът вледенява и най-горещото пролетно слънце, а обърканите ни чувства унищожават в зародиш и най-светлите желания... Толкова сме грешни! Позволяваме на дявола да жонглира с душата ни и после се чудим защо сме като смачкани, сдъвкани и изплюти. Животът ни е предоставил избор. Можем с години да се лутаме в мрака, но бихме могли и да се потопим в пролетните лъчи, да разтворим душата си за светлината и да прошепнем своята молитва с ясното съзнание, че тя ще бъда чута. Да се опитаме да бъдем щастливи! Да се порадваме на простите неща. Да престанем да се тревожим за бъдещето и да се оставим на Божията промисъл... Да прочистим съзнанието си и да дочакаме Благата вест. Убедена съм, че няма да закъснее. Тя е за нас, хората. Понякога достига до нас по неведоми пътища и не я разпознаваме веднага. Друг път е ярка и открита. Но тя е там. Помислете си за нея. Какво е важно за вас в този миг? Кое е най-съкровеното ви желание? Пожелайте си го! Чудесата стават. Благовещение е....

20 март 2010

Пролет


Пролет е. Животът възкръсна изпод бялото було на дългата зима и даде заявка за нови вълнения. Бавно излизаме от пашкула и вдъхваме аромата на пролетните цветя, жадно се взираме в пъстрите цветове, поднесени от природата. Прекрасно е усещането за нов живот. Сякаш сваляме от гърба си не само зимните дрехи, но и грижите, тъгата, тъмнината в душата. Природата се събужда от зимния си сън, предвкусва топлината на идните дни. Изкарахме тежка зима. Сега ни се иска отново да се посмеем, да попием всеки слънчев лъч върху зажаднялата за ласки кожа и да се гмурнем в морето от пъстри цветове. Пролетта дойде в цялата си прелест- многоцветна, свежа, уханна... Как ни се иска да проникне до дълбините на душата и да даде живот на зрънцето надежда, което посяхме. Дали? Очакването е като обещание за възкресението, за вечния живот. Сливаме се с природата, щедро раздаваме от своята вяра и доброта. Природата започва новия си цикъл. И ние сме частица от него. Малка, уникална частица, пропита с любов. Семето, което посяхме... То ще разцъфне и ще даде плодове. Очакване...Какво посяхте? За какво се молихте? В какво повярвахте? Какво си пожелахте? Пролетта ще ви зарадва със своите плодове. Събудете се. Огледайте се. Мечтите понякога се сбъдват. Дано! Пролет е... Бъдете!

13 март 2010

Провокации


Ежедневно съм подложена на провокации. Предлагат ми пари срещу услуги, искат ми пари срещу услуги, опитват се да ме корумпират на всички важни и маловажни инстанции. А, не! Няма да се дам. Ненавиждам лъжата и се опитвам да живея според Божиите канони. Така и правя от доста време, но за съжаление не успявам да свърша никаква работа. Понеже отказвам да ме провокират и корумпират. Най-тежко е положението в общините, където за един нищожен документ можеш да си изгубиш половин ден, ако не бутнеш някой лев на намръщената служителка. И тутакси въпросната хартийка се появява, като с магическа пръчица от дълбините на бумагите. При джипито направленията за специалист са свършили още предния месец за половин година напред. Ха, боледувай, де! Ако ти стиска….Но- стискайки една банкнота ще се удивите как портите на Хипократ моментално се отварят и стават чудеса. Не са подкупни докторите- просто хартийките за направления са кът и затова с предимство са най-нуждаещите се. Пардон, най-дашните. Пенсионерите, безработните и социално слабите да си търсят алтернативни методи на лечение….И да хващат гората- за билки, разбира се. На изключителни изкушения се натъкнах, докато преподавах езика на Шекспир в един полувисш институт. С радост проследявах близките взаимоотношения студент-преподавател, докато не осъзнах, че въпросните отношения са чисто….търговски. И тогава се видях в ужас. Като заваляха едни предложения, бедна ви е фантазията…. За да не ви досаждам, ще спомена само най-фрапантните. Пристига един добре облечен бизнесмен в кабинета ми и ми предлага работа в казино на столичен хотел за мен и близките ми, тлъсти бакшиши и безплатни вечери за година напред- срещу скромната тройка в студентската книжка на неговото протеже. Въпросното девойче, което вероятно отговаряше за румсървиса в хотела на господина не се беше явявала нито веднъж в час и дори не знаеше , че изучава английски…..За съжаление, нямам влечение към хазарта и не се изкуших от офертата. Друго момче, което на няколко пъти се молеше за заветната тройка накрая ме пресрещна на паркинга и в прав текст ми предложи четири чисто нови зимни гуми за раздрънкания ми Форд- за да не се пребия по пътищата. Работел в гараж и имал възможност да открадне гумите! Благодарих учтиво и отказах, въпреки че с една месечна преподавателска заплата беше изключено да се сдобия с гумите….. И последната оферта, за която мъжът ми и до ден днешен не ми е простил, че отказах беше през гладната Виденова зима. Телефонът звънна рано сутринта от провинцията и развълнуван баща ме уведоми, че тръгва към столицата с едно прасенце и чувал фъстъци за мен! Побеснях! Казах му, че съм вегетарианка и го посъветвах да вложи енергията си в насърчаване на сина си да заляга над учебниците……”Ама, да ви донеса поне фъстъците?”, упорстваше човека, докато не затръшнах телефона. Мъжът ми само ме слушаше и му течаха лигите при мисълта за върнатото прасенце. Той си е месояден и постъпката ми му се видя безобразна. Къде ти прасенца в купонната система в зората на демокрацията?!
Напуснах института след няколко години. Много неграмотност ми се събра от младежите и слаби педагогически похвати от страна на колегите. С две думи- загубена кауза. Капката, която преля чашата беше назначаването на невежи хора за даскали. Голям резил, но те не разбираха така нещата….Вече почти не останаха преподаватели във въпросното учебно заведение, а последно видях шефката си по телевизията да се възмущава от ниската си заплата по време на учителските стачки. Тя, която не смогваше и една задача да реши на дъската пред студентите…. Пълна мизерия!
Та- за провокациите. Моят съвет към вас, ако позволите, е да не им се поддавате. До нищо добро не водят. Пък и лакомията никога не е довела до успех. Трудно се изкушавам вече. Все някъде трябва да се прекъсне порочния кръг на „вземане-даване”. За да не ни е срам пред бъдещите поколения…и пред славното ни минало. Дали?....

06 март 2010

Връщайте се!


Тъй рече един бивш управник на всички българи, скитащи се немили-недраги из чужбина последните двайсетина година на демократичния преход у нас. Същите тези управници, които изгониха децата ни навън, за да се препитават и да оцеляват по широкия свят сега решиха, че имали нужда от тях тук- за да слугуват и мизерстват с триста лева заплата, да тънат в битови неуредици и социални недоразумения, здравни и образователни катастрофи и да попълнят липсващата работна ръка. Понеже е ясно, че не само миячи на чинии са навън ( моите уважения към професията! ), но и болшинството образовани, работливи и перспективни млади хора. Тези упорити и трудолюбиви деца, които вдигнаха високо глави и отказаха да бъдат потъпкани таланта и младостта им, докато поредното правителство се награби; децата, които разбиха майчините сърца и удавиха в сълзи бащините къщи- те, смелите, силните и непримиримите заминаха в чужбина, гладуваха,бачкаха здрваво, бориха се за свое място под слънцето, и вече се устроиха сравнително добре, далеч от родината… Те ли да се връщат, заради нечий каприз? Не мисля. Колкото и повиквателни да им изпратите, точно тези млади хора няма да се върнат никога тук. И това е пределно ясно на родителите им, приятелите и погребаната любов. Те дадоха всичко от себе си, лишиха се от всичко, за да успеят в един не особено гостоприемен свят, където „българин” все още е мръсна дума, но се пребориха с предразсъдъци, пречки и хиляди трудности, за които управниците ни няма как да знаят, седнали удобно в креслата си. Те зарязаха всичко мило и родно, заключиха сърцата си и заминаха далеч- само и само да оцелеят. Някой интересувал ли се от тях през това време? Освен безсънните нощи на хилядите майки, изпратили чедата си в странство, някой друг помисли ли как живеят тези деца, какви трудности срещат, каква е цената на успеха? Едва ли… Обаче сега ги искат обратно тук. Няма как да стане! Веднъж ги прогонихте от дома им, а като видяхте, че прославят България с ум и талант се сетихте за тях и решихте, че ще е по-добре за имиджа ви да са тук. Само че пропускате нещо много важно. Тези деца не са глупави. Те са видели истинската демокрация в действие, а не тукашната псевдо- корупционна „демокрация”, получили са признания за уменията си, устроили са си живота, свили са семейни гнезда. Какво да правят тук? Та те имат там своя живот! Да, ще навестяват понякога възрастните си родители, ще им пращат снимки по скайпа на новороденото бебе, но ще продължават да работят там, в цивилизования свят, за да осмислят дните си, да постигат мечтите си и да отгледат децата си в една нормална среда. Защото се видя че това не може да се случи тук. Късно е вече за сантименти. Късно е, либе, за китка. И не го избивайте на родолюбие. Тези млади хора безкрайно обичат България. И заминаха, за да не гледат как тя се разпада пред очите им, заради шепа некадърни управници. Да бъдем откровени- вие не мислите за тях, никога не сте го правили, иначе те нямаше да са навън сега. Само майките ще продължават тайно да ронят сълзи нощем и да проклинат държавата-мащеха. Защото знаят, че и за тях е по-добре децата им да са в чужбина. Понеже не биха оцелели с „щедрите” пенсии, които им отпускате. За тях е късно вече да преустройват живота си, а и нямат сили за това. Но младите- те заслужават цялото щастие на земното кълбо, заради своята упоритост и денонощен труд. И ако все пак решат да се завърнат у дома, то ще е за да прегърнат майка и баща, братя и сестри, а не пошли "демократични" призиви....
На всички, избрали нелекия път да живеят и да се трудят в чужбина желая много успехи и щастие, и да бъдат все така силни и непримирими към лицемерието и тиранията. Защото от това зависи и нашето щастие тук. Ако въобще го има....

Закъснял зов



Мечтал ли си
за нощи, в които
да дочакаш утрото с мен?
Вярваше ли, че щастието може
да ни благославя всеки ден?


Сънувал ли си ме
поне веднъж-
отмаляла от твоята любов?
Надяваше ли се с ласки
да победим живота суров?

Обичал ли си ме,
дори когато
мигове за нежност не намирах?
Болеше ли те от това, че
без да искам, те презирах?

Съжалявал ли си,
макар и ненадейно
за чувствата, които разпилях?
И как да търся вече обич-
най-хубавата с тебе изживях!

04 март 2010

Пътуване


Цял живот пътуваме. Всеки към своята дестинация- желана, принудителна или неизбежна. Пътища много, пътници разни... Придружават ни куфари и сакове с различно съдържание. На кой каквото му е свидно; без което не може. Носим си багажа и не понасяме да ни ровят в него- усещането е, че ни бъркат в душата и изваждат на показ съкровени неща. Пътувала съм много. Понякога с мерак, друг път на инат. Прекосявала съм географски ширини и духовни висини. Падала съм, ставала съм и съм продължавала напред. Като повечето хора. На младини пътувах към любовта. Екипирана с мечти, романтика, вяра и.... резервни илюзии. За всеки случай! Търсех сродната си душа, в която да се влюбя безпаметно и с която да заживеем щастливо до края на дните си. Само че тази приказка се оказа с доста разновидности и, обикновено, всеки сам си я дописва. Ако сюжетът не ми харесваше, на помощ изскачаха резервните варианти от торбата. Дали пък любовта сама по себе си не е най-голямата илюзия? Или просто погрешно я разбираме? Колко пъти човек се влюбва и решава, че е завинаги, а рано или късно с ужас потъва в дебрите на реалността? Разбира се, има и щастливи изключения. Нали все някой е написал тази приказка и навярно я е изживял...Но има и такива, които си събират багажа след поредния любовен провал и скриват в куфара раненото си сърце и разбитите си мечти. Така се надяват да ги съхранят- до следващия път. Любовта винаги предизвиква хаос в багажа- изваждаме едно, слагаме друго, изхвърляме трето. И внимаваме да сме по-добре оборудвани за следващия сблъсък с разтърсващата емоция, ако има такъв.
Тежък е и пътят към себепознанието. Детството, младостта и зрелостта извикват у всеки различни спомени, чувства, копнежи. Прилежно си прибираме в куфара сувенирите от изминалото време- било то белези от тъгата или окраски от дъгата. Каквото ни е навестило... Има моменти, в които съзнателно поемаме в грешната посока. Сякаш напук на себе си и на порядките се опитваме да надхитрим съдбата. Да се изявим като по-силни, по-знаещи, независими. Дали осъзнаваме, че всъщност лъжем себе си? Учудваме ли се тогава, когато заслужено ни плеснат през ръцете или се жалваме от несправедливия обрат? Много пъти съм се впускала в авантюри на инат и точно толкова пъти бумерангът на ината ме е шамаросвал скоропостижно, та да видя звезди посред бял ден! Да проумея, че не мога да се отклонявам безнаказано от правия път и да се скатая в тълпата от пороци. Направя ли го- влакът дерайлира и дълго ближа рани от пътната злополука. За която никой не ми е виновен. Трудно се заглушава викът на съвестта. Още по-трудно се лекува вината. Щастлива съм, ако я разпозная навреме и успея да я предотвратя. А после и да си простя. Тогава багажът олеква и по-лесно се върви напред...
Най-тежко е да загубиш вярата. Без нея сме като в тъмен лабиринт, където лутането може да продължи с години. Или като неопитни плувци в бурно море- без земя на хоризонта. Вече знам, че спасение има. Дали ще се удавя или ще доплувам до брега решавам аз. Стига да си нося смелостта, силата и вярата. Без тях не става. Учудващо е колко много сила се побира в един малък куфар. Понякога дори не подозираме, че я имаме. И едва, когато отдъхваме на брега разбираме какво сме направили. И колко сме добри!
Времето напредва и отново започвам да си стягам багажа. Този път накъде? Има ли крайна спирка? Близко ли е или далеч? Незная. Затова продължавам....По пътя ще изникват нови препятствия, но ще има и награди за проявена храброст. Ще бъде и весело, и тъжно. Един път лесно, друг път нанагорно. Пътища разни, хора различни. Аз съм трениран пътник. И винаги в бойна готовност. Знам и какво ми трябва за из път, та не мъкна излишен багаж. Щастливи са тези, които са разбрали какво да има в куфара...