Страници

26 май 2011

Залезът


Дочаках залезът. Горе на една скала, обляна от затихващия слънчев лъч притаих дъх пред величието на природата. Мощна, красива, запомняща се гледка. Миг на щастие, щипка тъга и силно удивление пред поредното природно величие. Обичам залезите. Те са прекрасни, мъдри, улегнали- така, както човек се чувства в залеза на живота си. Поуморен от дългото пътуване, но зареден с много преживявания и красиви спомени. Зората е началото, новото, непознатото. Залезът е мекотата на извървяната слънчева пътека, мъдростта на годините и златните спомени, скътани в душата. Тези, които ще ни стоплят и даряват със светлина, когато настъпи нощта. Загледайте залеза. Потопете се в златистите ласки на последните лъчи. Усещате ли спокойствието на затихващия ден? Каквото и да се е случило, то ще се скрие със слънцето и ще ви поведе към сънищата на нощта. Залезът е красив и малко тъжен. Защото е единствен. Никога няма да се повтори, виждате го само веднъж. И изчезва във вечността. Залезът ме обгръща в спокойствие и тишина. В хармония с живота и размисъл за скалите. Тези, които изкачих и другите, които не успях. Не се отказвам. Знам, че ще успея. Просто трябва да дочакам следващия залез.

20 май 2011

Майка?


С Наско се познаваме от няколко години. Когато постъпи на работа във фирмата правеше впечатление на сдържан и затворен в себе си човек. Не общуваше с никого извън служебните си задължения, нищо не разказваше за себе си. Беше хубав мъж, около 40-те, интелигентен, образован и възпитан. Жените го харесваха, но никоя не успя да се сближи с него. Умишлено държеше всички на страна. За него се знаеше, че е разведен и има голяма дъщеря. Нищо повече. Не идваше на тържества, не понасяше празниците и избягваше всякакъв физически допир с хората. Странна птица, помислих си. Веднъж ми спомена, че си търси партньор за тенис и така започна пет годишната ни дружба. Струваше ми се, че само спортът го разтоварваше. Имаше някаква агресия в начина, по който удряше топката. Сякаш отмъщаваше на целия свят за някаква огромна несправедливост. Веднъж го поканих у нас на гости и, за мое учудване, той прие. Може би обстановката го е предразположила, но се оказа приятен събеседник. С дъщеря ми обсъди новите компютърни програми, които бяха негова специалност, с мъжа ми говореха за икономика и пари, хапна си, пийна умерено и на тръгване каза, че сме страхотно семейство. Стори ми се, че някаква болка за миг преряза лицето му, но бързо изчезна. Спомена, че дъщеря му е на 18 години, обича я повече от всичко на света, но не живее с него… Това беше цялата информация, с която разполагахме. Играехме тенис, гледахме филми заедно, идваше у нас, но така и никога повече не проговори за себе си. Въпреки всичко го харесвах. Беше сериозен, работеше усърдно и всяваше респект. Но личният му живот си остана една голяма загадка. Свободните жени го ухажваха, но той така и не прояви интерес. Миналия месец пиехме кафе навън, когато ми спомена, че майка му е починала. Дълго време била болна от рак и накрая си отишла. Искрено му съчувствах. Бях изгубила баща си наскоро и знаех каква непоносима болка е това. Прегърнах го и изказах съболезнования. Наско не реагира. В очите му нямаше нито мъка, нито сълзи. Стори ми се, че изглеждаше облекчен, но реших, че това е в резултат на дългото боледуване на жената. Вероятно много се е мъчела и смъртта е била по-лекия изход. Казах му, че не мога да си представя нещо по-тежко от това да загубиш майка, а той само ме погледна някак странно и ми разказа своята история. Истинска, мъчителна, но до болка откровена.
- Майка ми е била на 20 години, когато ме е родила. Две години след мен се е появила и сестра ми. Баща ми е работел по цял ден, за да ни издържа, но явно този живот не е удовлетворявал майка ми. Била е красива и изключително амбициозна. Смътно помня скандалите в къщи, но ясно помня деня, в който изгони баща ми и му забрани повече да се свързва с нас. Не й трябвал неудачник в живота, който да спира развитието й. Нямах представа тогава какво развитие очакваше, тъй като тя нямаше нито образование, нито семейна подкрепа. Беше от малък град, с родителите си не общуваше, а на по-големия си брат завиждаше безумно за международната му кариера и признание като лекар. Само дето не взимаше под внимание цената на този успех. Вуйчо ми изгуби единствения си син при нещастен случай и, за да не полудее, реши да се отдаде изцяло на лекарската професия. Напусна България и от време на време чувахме за него от разни международни симпозиуми. Майка ми се тресеше от яд, че именно брат й, а не тя е получил този успех и признание. Сякаш нещо му беше дадено даром и не живееше с най-голямата болка в сърцето си- загубата на дете. Годините си минаваха, а майка ми ставаше все по-нервна и груба към мен и сестра ми. Постоянно ни повтаряше, че ако не сме ние отдавна да е заминала за Америка и да гради живота си там. Каквото и да правехме със сестра ми, все не можехме да й угодим. Казваше, че децата са огромна пречка в живота на жената и че без нас щеше вече да е и богата, и известна. В детското ми съзнание тези понятия нямаха особен смисъл до деня, в който ни събра багажа в една чанта, хвана ни за ръка и ни заведе в столицата при някакво бездетно семейство. Тогава бях на шест годинки и си спомням, че стисках ръката й до посиняване. Усещах някаква огромна заплаха, но мозъкът ми още не можеше да възприеме каква точно се случваше или пък не искаше да го приеме. Мама беше делова и без излишни емоции ни обясни, че това са новите ни родители, че са ни осиновили и вече те ще се грижат за нас. Плаках, пищях, молих я да остане, влачех се по пода… Никакъв резултат. Тръгна си без дори да се обърне. Това беше последният път, когато я видях. Нито някога се обади да попита как сме, нито изпрати писмо или картичка за рождения ни ден. Осиновителите ни знаеха само, че не е в България. И така за един ден животът ми се преобърна наопаки. Бях в чужда къща, с чужди хора, бях уплашен и единственото нещо, което исках беше мама. Но- мама повече не се появи. Новите ни родители бяха добри хора, със скромни възможности, но много ни обичаха. Винаги се стараеха да ни е добре, да не ни липсва нещо и по възможност да бъдем щастливи. Последното беше невъзможно за мен. Мисля си, че именно тогава съм изгубил завинаги умението си да чувствам , да страдам , да се радвам . Мразех някой да ме прегръща или целува, странях от децата в училище, а после и от колеги. Приятели почти нямах. Когато завърших университета се влюбих в една жена- седем години по-възрастна от мен, но много красива и умна. След година любовта ни се увенча с дъщеричка- най-прекрасното дете на света! Дълго време не смеех да сключа брак с приятелката си. Старата травма не беше излекувана. Страхувах се, че с брака ще провалим всичко. И така до деня, в който приятелката ми взе дъщеря ни е ме напусна. Каза, че пет години са достатъчно време, за да се колебая какво искам и че не желае повече да има до себе си такъв нерешителен мъж. Приех обяснението й без дори да опитам да се защитя. Не се опитах и да си я върна. Никога не се разкрих напълно пред нея. Може би, ако и бях разказал, че майка ми ме е изоставила на шест години, че се страхувах от обвързване и че не вярвах някой да може да ме обича истински тя щеше да остане. Но така и не намерих смелост да й го кажа. Срамувах се, че съм недостоен за любов. От там нататък бях като прокълнат. Никоя връзка с жена не издържаше повече от година или две. Постоянно бях нащрек, че мога да бъда изоставен и бързах да си тръгна преди да ме зарежат. Вярвах, че след като собствената ми майка се е отказала от мен, то едва ли някоя жена щеше да ме обича толкова, че да иска да остане с мен. А нямаше да понеса отново да бъда изоставен. Така си минаха годините. От работа в къщи и все едно и също. Единственият светъл лъч в живота ми беше контакта с дъщеря ми. Обичах да ходя на кино с нея, да си говорим, да пътуваме. Благодарен съм на майка й, че не ме спираше да я виждам, когато поискам. Тя вече си имаше съпруг и друго дете, но веднъж ми каза, че никоя жена няма да ме търпи, ако се държа така студено с нея. Замислих се и разбрах, че е права. Бях заключил сърцето си завинаги, за да не бъда наранен отново. Благодарение на майка ми щях да влача тази емоционална травма до края на живота си. Или не? Знам, че всичко си зависи от мен, но все още не мога да преодолея страха от едно евентуално разочарование. За разлика от мен, сестра ми се омъжи и създаде хубаво семейство. Може би не помнеше толкова ясно деня, в който майка ни си тръгна, защото беше малка и успя да се привърже към осиновителите ни. Преди няколко месеца майка ми се обади у дома. Щях да получа удар! Каза, че се е разделила и с третия си съпруг, американец, прибрала се е в България, но е болна от рак и иска да се грижа за нея. Нямаше емоция, нямаше извинения, нищо. Просто една заповед- трябва да ме гледаш. Побеснях и я наругах. Тя не се впечатли особено. Каза, че и без това е разочарована от мен, че нищо не съм постигнал в живота си, а на всичкото отгоре съм се сдобил и с „копеле”. Това вече ми изби баланса и й треснах телефона. Нямаше да й позволя да осквернява единственото смислено нещо в живота ми. Повиках дъщеря ми и реших да й разкажа всичко. От начало до край. Детето ме изслуша внимателно, но прие информацията без излишен драматизъм . Това харесвам в нея- толкова млада, а толкова уравновесена и умна. Най-изненадващо за мен тя предложи да се грижи за баба си- същата, която не искаше да я вижда, защото била „копеле”. Не можех да позволя на дъщеря ми да се забърква с тази жена, която за мен бе едно проклятие. Но детето настоя и отиде при баба си. Грижеше се за нея, водеше я на процедури, пазаруваше й и помагаше с домакинската работа. Казваше, че не й тежи. И така- докато миналия месец майка ми издъхна. Очакваше се. Дъщеря ми и сестра ми организираха погребението, но аз така и не се престраших да отида. Нямах сили да застана до ковчега и да я погледна. Опасявах се, че ще избухна и ще я наругая. Нямаше смисъл да се правят панаири…. След погребението нещата си тръгнаха по старому. Дъщеря ми се записа в университета, аз си ходех на работа и се опитвах да забравя последните 40 години от живота ми. До онова проклето писмо…. Пристигна от адвокатите й в Америка. Оказа се, че след третия си развод майка ми е била изключително заможна жена. В завещанието си, оформено месец преди смъртта й, посочва, че иска състоянието й да бъде разпределено на три- между мен, сестра ми и дъщеря ми. Само че тогава не знаех, че става въпрос за милиони….
Гледах го в недоумение. Не разбирах защо наличието на пари е проблем.
- Не виждаш ли замисъла?- почти изкрещя Наско. – Тази жена продължава да ме тормози и от гроба! Какво, по дяволите, трябва да правя с толкова много пари? Какво? Да се пенсионирам до края на живота си, защото скъпата ми майчица ми е оставила гърне със злато?! Писна ми от нея! Кой й е искал тия пари? Да си ги беше отнесла с нея, по-добра услуга щеше да ми направи. Исках единствено да ме обича и да бъде до мен. Това е всичко. Не искам милионите й! Заради тези пари ни изостави….Те съсипаха живота ми. Та тя наричаше собствената си внучка „копеле”, а сега и нея включила в завещанието…. Сигурно да си плати за грижите!
Беше бесен. Лицето му беше бледо и изпито. Изпитах желание да го прегърна. За първи път не се отдръпна. Положи глава на рамото ми и се разплака. Оставих го да се наплаче, да изхвърли от организма си натрупаната отрова и омраза; да се пречисти….
След този разговор Наско си взе отпуск и изчезна някъде за една седмица. Когато ми се обади да се видим знаех, че нещо се е случило. Със свито сърце го зачаках пред кафенето и приятно се изненадах, когато пред мен застана един усмихнат, гордо изправен мъж. Прегърнахме се и седнахме на масата. Наско излъчваше едно спокойствие, нетипично за него. Сякаш беше разбрал смисъла на живота и беше в мир със себе си.
- Дадох парите- уведоми ме накратко и се усмихна. – Сякаш камък ми падна от сърцето. Вече мога да си живея живота….
- На кого ги даде?- попитах.
- Знаеш ли колко сираци има у нас? Колко са изоставените деца? Болните? На всички тях преведох парите по банкови сметки. До стотинка. Отървах се от бремето. Не искам такова наследство от майка ми, мир на душата й. Дано най-после да е намерила покой. Тя си знае защо е постъпила така навремето, аз не мога да я съдя. Но мога да реша как ще живея от тук нататък. Имам хубава работа, прекрасна дъщеря, добри приятели. Може би ще си намеря и жена, за която да се оженя. Никога не е късно. Да, ще рискувам. Ще се оставя да обичам и да бъда обичан. Пък после- каквото е решил Господ. Но без нейните пари! Те щяха да са като проклятие от гроба! Никога не съм искал парите й, не можех да ги приема и сега. Децата без родители имат нужда от тях. Приживе майка ми не направи много добрини. Дано сега, чрез тези средства, да има повече любов и доброта сред изоставените и страдащите.
- Гордея се с теб!- чух се да казвам и го прегърнах отново. – Само един истински човек с огромно сърце би постъпил така. Дано вече и ти да бъдеш щастлив. Вярвам, че ще е така……

18 май 2011

Интернационална идилия


Мери-Джейн Иванофф беше първо поколение канадка, кръстена на баба си Марийка и баба си Янка от село Слишовци, Трънско. Когато семейството пристигнало в Монреал притежавало три изразителни качества- мизерия, амбиция и ярък трънски акцент. Последното не било толкова важно за канадската им асимилация, тъй като там почти не се чувала френска реч в чист вид, да не говорим за английска. Родителите на Мери-Джейн – новоизлюпените канадци Айвън и Захаринка бързо свикнали с местните нрави и англо-говорящите си съседи. На първото междусъседско парти сред бланшираните омари и пастета от костенурка се откроявал вкусен трънски зелник. Гостите си облизали пръстите и тавата на Зинка бързо се опразнила. Всички си записали рецептата за биг грийн чийзбургер фром Трън. Такава вкусотия не били хапвали досега! На следващия гедъринг Зинка отново се изявила като блестяща кулинарка. Този път българския деликатес бил селски тиквеник- или пъмпкин перфекто пай по канадски. Хората се струпали около тавата и за нула време я омели- като невиждали храна туземци. На по-нататъшните сбирки Зинка нагостила съседите си и с шкембе чорба, боб по манастирски, качамак. Нечувани деликатеси! Ястията съответно били вписани в книжката с рецепти като тъми сууп, монастери бийнс и кетч-ъ-мак.
Един ден малката Мери-Джейн довела в къщи свое приятелче- канадче от индийски произход. Децата се заиграли, а скоро към тях се присъединили и други канадчета- съответно с етиопско, норвежко и новозеландско потекло. И изведнъж- о, чудо! Докато забърквала поредния нашенски специалитет Зинка дочула децата да пеят на български език:
- Рано сутрин, рано сутрин
- В неделя, в неделя-
- Камбаните бият, камбаните бият-
- Бим-бам-бум... Бим-бам-бум.
Зинка се просълзила от умиление. Цяла международна общност да пее песничка на български и то при положение, че я има и на френски, и на английски. Но не- децата не пееха “Фрере Жака, дон ме ву”, нито пък “Ар ю слийпинг, брадър Джон?”. Те пееха “Рано сутрин камбаните бият”- българската песен на трънски диалект!
- Боже, колко е малък света – помисли си Зинка и се почувства като у дома. Каква утеха да знаеш, че от Слишовци до Монреал камбаните бият еднакво за всички.
Непременно трябваше да почерпи децата с нещо вкусно. Дано да харесат каша от канейдиън компирс...

14 май 2011

Ново начало


Какво бих променила в живота си, ако имах смелостта да започна отново? Такъв въпрос ми зададоха днес. Замислих се за нещата, които приемаме за неизбежни в живота, за погрешните решения и за мечтите, от които не се отказваме до последно. Бих искала да имам повече вяра в себе си, в собствените си умения. Навярно това би ми помогнало да се отърва от всичките си страхове, реални или имагинерни. Страхът е най-големия враг на прогреса. Често съм се страхувала- от независещи от мен неща, от хора и случки. Бих искала да мога да полетя на крилете на смелостта и да не се страхувам от нищо. Бих повярвала, че имам своя мисия на земята и бих я изпълнила без страх. Бих пренаредила и приоритетите си. Не бих се вълнувала за несъществени неща. Важни са здравето, семейството, любовта, работата. Не бих общувала с хора, които хабят жизнените ми сили и ме карат да се чувствам зле. Бих работила това, което обичам, а не това, което ми плаща наема. Бих живяла в къща в планината сред цветя и животни. Със сигурност бих родила още едно дете. Майчинството ме кара да се чувствам обичана и силна. Бих казвала всеки ден на любимите същества колко ги обичам- преди да е станало късно и да са изчезнали от живота ми. Бих заложила на любовта, смело и без предразсъдъци. Бих написала книга, бих отлетяла до далечен екзотичен остров, бих отворила приют за бездомни котки и кучета. Толкова много неща бих направила, ако имах куража да започна отначало... По-малко щях да се съобразявам с хорското мнение и повече да бъда сред свои. Не бих се осланяла на суетата, бих търсила хармонията в мен и около мен. По-често бих се вслушвала в сигналите на тялото. Те най-добре ни подсказват в какво здраве сме и какво иска организма ни. Не бих се отказала от мечтите си- независимо от възрастта, пречките и реакциите на някои хора. По-малко бих плакала, повече бих се смяла. Щях да обръщам повече внимание на радостните мигове в живота ми и да ги ценя. Бих се отказала да робувам на миналото и бъдещето. Първото е безвъзвратно отминало, второто е химера. Бих се научила от рано да вярвам, че сами ковем щастието си и че то е тук и сега. Не бих страдала заради злобата, завистта и лошотията. Всеки сам си носи кръста и отговаря за последиците от своите мисли и действия. Ако имах смелостта да започна всичко отначало навярно бих живяла така, че всеки миг да е един нестихващ реверанс към този дар, живота.... Дали това ще се случи в някой друг живот не знам. Но- всеки нов ден е и едно ново начало. Може би това начало е именно днес....

03 май 2011

Сватба


Дойде дългоочакваният ден. Денят на твоята сватба. Няма да съм до теб, но знам, че ще бъдеш най-красивата булка на света! Помня те, когато се роди в далечна Африка- мъничка, прекрасна, желана. Обикнах те в мига, в който те видях и така за цял живот. Вече порасна. И да- не спиш в чекмедже...Сега си щастлива млада жена, в очакване на най-щастливия ден в живота си. С обичания мъж до теб ще кажете своето "да"- да на любовта ви, на новото семейство, да на съвместния ви живот заедно. Заслужаваш толкова много! Заради добротата си, всеотдайността и труда, който положи да имаш своята мечта. Бог е чул молитвите ти, мило момиче. И днес те дарява с най-прекрасния подарък- семейството! Пази го- то е свято. То е най-истинското призвание на човека. Ти вече имаш своя партньор. Обичайте се, грижете се един за друг, бъдете винаги заедно и в радости, и в трудности. Предстоят ви нови емоции, вълшебни мигове заедно, успехи, усмивки и много любов... Насладете се на този дар. Това е вашия ден. Вече сте едно цяло. Ще получите много подаръци, цветя, пожелания за вечно щастие...Бъдете благословени! Благодарете за всичко, което имате и се радвайте на мига. А след това- смело напред! Очакват ви прекрасни години и дълъг семеен живот. И когато се изправиш до своя избраник, в най-красивата булчинска рокля, помни, че си благословена и окриляна. Помни, че ние сме с теб- и тялом, и духом. Помни, че всички, които те обичат са там, до теб, независимо дали ги виждаш или не...Те винаги ще бъдат до теб. Защото твоята сватба е тяхната сбъдната мечта! Всички ще празнуват с теб- и хора, и ангели, и звезди... Ще пеят с теб, ще те благославят, ще шепнат молитви... Защото си прекрасна, обичана, добра. И заслужаваш цялото щастие на света. Това е вълшебна сватба. Сватбата на розите. Дано животът ти е осеян с рози. Дано занапред живееш в мир, разбирателство и любов с любимия мъж. Отвори сетивата си на този ден и ще усетиш цялата вселенска любов, земни и небесни пожелания, водопад от рози и сълзи на радост. Защото си обичана. И благословена. Да имаш дом, семейство, любов. Докосната от Божията благодат, помни, че това е твоя ден, твоята божествена целувка, твоята сбъдната мечта... И ние ще се радваме с теб. Ще празнуваме, ще се смеем и плачем от радост. Твоята приказка е за всички, които вярват в доброто, в любовта и вечността... Бъди щастлива, мило момиче! Бъди все така обичана! Бъди закриляна! Бъди орисана за обич и благодат! На този сватбен ден, сега и завинаги.... Амин!

02 май 2011

Какво е...


Вярата- с нея смело вървим напред;
Любовта- с очите й попиваме живота;
Щастието- мигове осъзната благодат;
Мечтите- подправките на житието;
Децата- вечността на кръговрата;
Сълзите- усещането, че си жив;
Молитвата- упованието, че ни чуват;
Музиката- ангелския шепот за нас;
Животните- радостта, че не сме сами;
Красотата- усмивката на Господ;
Дух- силата да бъдем себе си;
Цветята- подаръците на природата;
Младостта- вихъра на творението;
Поезията- сънищата ни в пейзажи;
Слънцето- светлината на душите ни;
Надеждата- стремеж към съвършенство;
Приятелите- капките магия в дъжда;
Смъртта- край на приказката или начало?...

27 април 2011

За жертвите по християнските празници


От векове насам курбан се прави за здраве, за берекет и за успехи за живите. Древните хора са вярвали, че като се пролее животинска кръв се омилостивяват боговете и се изкупват греховете на живите. Страшното е, че в последните години боговете започнаха сами да си взимат за курбан свидни човешки жертви. Явно много сме ги разгневили, за да се пролива човешка кръв на всичките ни празници. Как иначе да си обясним факта, че на радостните дати ни сполетяват трагедии с погубени млади хора? Черната статистика е зловеща: Почернихме и този Великден с убитите деца в Симеоновград. Жестоко и страшно. Божието наказание се стовари върху нас с гръм и трясък навръх Възкресението Христово. Преди години на Коледа отново дадохме свидни жертви- дечицата от дискотека „Индиго”. На Нова Година погребахме рейнджърите от Ирак. На друг светъл празник- Цветница, Бог прибра децата от Лим. На 1-ви март загинаха пътници при пожара във влака София- Кардам. Отново на Цветница седем младежи изгоряха в адска катастрофа по пътя Пловдив-Асеновград. И още, и още… Взеха ни най-скъпото - децата и младите хора на България. Случайности обаче няма. А резултатът е един и същ- нелепо изгубен млад живот и почернени български семейства на най-светлите християнски празници. С какво сме заслужили тежката си участ? Защо сме наказани? Още в зората на демокрацията падна мост на Йордановден и, вместо да се пречистим със светена вода, дете се удави. Дали Бог не се опитва да ни каже нещо, а ние упорито да отказваме да се вгледаме в знаците, които ни изпраща? Доколко вярващи са Вярващите? Стълпотворението към Божия храм по празниците е впечатляващо. Всичко живо се юрва да пали свещи и да се моли. За какво? За България? За бедните? За болните? За изоставените деца? Вие за какво се молите? За себе си или за другите? Бог вижда и чува всичко. Струва ми се, че не сме осъзнали напълно силата на молитвата и смисъла на християнските празници. Със сигурност има хора, които скоро няма да заменят „аз” с „ние” в молитвите си. Много са и тези, които въобще не вярват в тях...Атеизмът и невежеството взеха връх в живота ни. И затова ни сполетяват толкова злини. Цената, която плащаме за собственото си живуркане е нечовешка. Неслучайно се казва, че Адът е тук, на земята. Вероятно е сътворен от хората. С мисли, действия, дела… Огледайте се около вас. Живеем в Армагедон- тук и сега. Дали ще успеем да се опомним и да омилостивим природните бедствия и катастрофи, които ни връхлитат, уж изневиделица? Ще се вслушаме ли във вътрешния си глас? Ще се научим ли да милеем и за „чуждите” хора? Всички сме Негови чеда. И сме временно на земята. От нас зависи дали ще живеем в Ада, или в Рая. Божествената светлина е за всички, но изборът остава наш. Докато не запалим свещта в душата си, всички свещи накуп в църквите няма да ни отърват от нещастията. И молитвите ни ще остават нечути… А чернилката жестоко ще вгорчава дните ни.
И вместо да се радваме на светлите християнски празници и да се чувстваме благословени, ние ще ходим по гробища и ще кълнем съдбата.... А децата- невинните- ще си отиват нелепо от живота, който създадохме за тях. Мрачен, лъжлив и агресивен живот. Техните души не желаят такъв живот... Оставаме сами в собствените си свинщини. Опомнете се, хора! Липсата на вяра, егоизмът, страховете, греховете, лошите мисли, незачитането на другите хора- всичко това ни води към собствената ни голгота. Вече двадесет години сме там. И все търсим вината в другите. Докато не погледнем вътре в себе си и не изкореним злото първо от самите нас, спасение няма да видим. Знаците идват свише на всеки празник. Колко още време ни трябва, за да ги разчетем? Какво още трябва да се случи, за да проумеем абсурда, в който живеем? Размърдайте си мозъчните клетки, защото вече време не остана... Наистина няма време.

21 април 2011

Разпети Петък


Страстната седмица е. Разпети Петък. Денят, в който Той проля кръвта си, за да изкупи греховете ни, човешките. Векове на страсти, прегрешения, престъпления... Колко още можеше да издържи? Докога изкупителната жертва ще е най-святото нещо в живота ни? Докога невинните ще плащат за греховете на изпадналите духом? Наказанията са жестоки. Страховете също. Дали осъзнаваме какво сме направили? Какво ни дадоха и ние в какво го превърнахме... Даде ни се живот. Прекрасен. Красив. Цветен... Огледайте се около вас. Виждате ли осакатените и телом, и духом? Усещате ли тъгата? Надушвате ли изгнилите мечти? Осквернените слова? Ръждясалите чувства? Увяхналите цветя? Прокудената любов.... Това сме ние, хората, грешните. Ето в какво превърнахме Рая на земята. В бунище от разбити илюзии. Заради всичките ни грехове Той отиде на кръста. За да ни даде втори шанс. Да намерим себе си и най-доброто в нас. И да го споделим със света...Ако можем. Ако поискаме. Имаме цял един живот, за да открием добротата и да я разпръснем като златен прах върху земята. Да поникнат нови стръкчета любов. Клонки състрадание. Дървета мъдрост. И капка кръв. Неговата кръв. Пролята за нас. За да ни има. За да се научим на живот. Да почитаме, вярваме и обичаме божественото начало във всеки един от нас. Да осъзнаем посланието, с което сме пратени на земята. Да вдъхнем надеждата, дарена ни с първата глътка въздух... До сетния си дъх. Ще ни стигне ли един живот? Толкова кратък, вълнуващ, изпъстрен с хиляди шарени емоции... Едно Възкресение предстои. На чувствата. На най-великото творение на Бога- Живот! Той ще възкръсне, за да ни покаже пътя... Към светлината, любовта, прошката и.... вечния живот. Ако повярваме. Ако сме достатъчно силни, за да бъдем добри. Всички познаваме болката. Минахме през ада, за да намерим своя рай. Той е тук и ни очаква. Бихме могли да живеем в рая. Да бъдем в мир със себе си и с околните. Да се наслаждаваме на прелестите на това чудо, наречено живот. Орисани сме да бъдем щастливи. Не е нужно да проливаме кръв. Той вече го направи за нас. Може би само една капчица доброта за хората. И Царството ще бъде наше...Не страдание- любов ни завеща! Намерете я и я опазете. За да ви има.... За да сме благословени! Сега и завинаги.

15 април 2011

Злато и злини


Днешният ден бе особено подходящ за шопинг-маратон из бутиците. Джобчето на Радостина дрънкаше с парички и момичето се засмя самодоволно. 50 000 левчета! Толкова й бе оставил Джанката днес. Налагаше му се да замине в провинцията по работа и, за да не скучае любимата му, й беше оставил малко джобни. Да се разтуши из магазините и да си вземе нещо “по-така”. Нека му завиждат братлетата после за шикозното гадже!
Девойката спря лъскавото си БМВ пред един столичен МОЛ и подхвърли небрежно ключовете на момчето до входа.
-Паркирай я!- заповяда му важно и пъхна една двайсетолевка в ръката му. Не че не можеше сама да си паркира колата, но беше гледала по филмите как го правят баровците. Въпрос на власт беше друг да ти паркира лимузината. Размишлявайки върху предимствата на охолния живот, Радостина почти прегази възрастна жена на входа. Жената й се усмихна благо и протегна ръка за милостиня.
-Бог да те благослови, красавице! Моля за стотинки за хляб...
Красавицата подмина високомерно жената и се зачуди защо още търпяха просяците по улиците. Само да тормозят добрите граждани. Влезе в магазина и настроението й веднага се оправи при вида на лъскавите щандове. Но не за дълго...
-Тинче, ти ли си?- пресрещна я очилато момиче и й подаде картонена кутия.
-Не ме ли помниш- Диди от “В”клас? Събираме помощи за реставрация на църквата на село. Нали ще помогнеш?
-Нямам пари!- тросна се Радостина и избута бившата си съученичка от пътя.
Ей, аман от навлеци! Със сбръчкан от възмущение нос, тя се отправи към бижутерийния щанд. Продавачките там добре я познаваха и тутакси се засуетиха около нея. Показаха й най-новата колекция бижута от бяло злато със смарагди и след дълго кипрене пред огледалото Радостина се спря на чифт обеци за 20 бона. Докато плащаше в кеш си удари пръста в пластмасова кутия до касата. Там се събираха помощи за болно детенце, чиято снимка беше лепната на кутията. Младата дама тревожно разгледа нокътя си. За една бройка да си счупи маникюра! С презрение избута кутията назад и доволно се пресегна да си вземе покупката. Обеците щяха да паснат чудесно на черната й рокля “Шанел”. Запъти се към паркинга в приповдигнато настроение и с блеснали като смарагди очи. Потегли с колата като междувременно си оправяше червилото пред огледалото. И изведнъж чу грохот. Все едно се беше блъснала в чувал с картофи. Излезе бързо от колата и видя пред гумите й същата възрастна просякиня. Жената не даваше признаци на живот. Радостина се озърна плахо и като видя, че няма никой набра телефона на Джанката и проведе кратък, делови разговор.
-Ало, Муци, в МОЛ-а съм. Блъснах една бабичка в подземния паркинг.... Ми, не знам.... Гледам, че не шава.... Не, бе,не човек- не"ква там клошарка...Никой не ме видя....Не, не съм одраскала колата, споко!.... К,во да правя сега? .....Добре.... На Тошо Тиквата ли? ....Да, имам му джиесема.... Шъ отида....Колко да му цакам?.... К,во?! .... Хилядарка?!.... За не"ква си съсухрена бабичка. Ти добре ли си?....Офф- окей тръгвам...Да знаеш само к"ви сладурски обеци си взех, направо шъ паднеш.....Добре, бе, чух те- омитам се...Аре, чао!
Радостина приключи разговора, метна се в БМВ-то и отпраши с мръсна газ, убедена за сетен път, че животът бе ужасно несправедлив! .......

13 април 2011

Дивотия в Рая


Събрахме се на маса след панихидата на Дивото. Бяха изминали 40 дни от показния му разстрел и бодрата ни дружинка приседна на рапорт и прогнози. Бизнесът вървеше добре, парите се множаха и трупаха като мухи на мед. Настъпиха блажени времена. Дебелия доволно потриваше ръце и почти не ругаеше. Всички изглеждаха развълнувани. Най-после някой се беше сетил, че у тая държава имаше и бели хора с изтънчени потребности. Предстоеше откриване на арена за луксозни стоки; жизнено необходими вещи за умни и успели в живота хора. Тези, които закусваха черен хайвер, караха Майбах, притежаваха личен самолет, имаха яхта в Монако и сметка на Сейшелските острови. Тони Куцото въздъхна облекчено:
- Доживях да легализират богатството! Аман от тоя данък обществено мнение... Писна ми да се оправдавам и обяснявам, че парите са ми от спестени закуски!
- Дивото, мир на праха му, не дочака светлото бъдеще – обади се кака Софка.
- Млъкни, ма! К”во ти пука за умрелите, бедните и болните? Глей си кефа и т”ва е! – разсъждаваше философски и в духа на новото време Пешо Пердето. – Лошото мина, сега ни чакат хубави години.
- Че то кое ни беше лошото? – недоумяваше кака Софка. – Живеехме си като баровци, а дори и сега хората навън стачкуват за мизерните си заплати.
- Майната им на хората! – изруга Дебелия. – Да стачкуват! Щом са прости и са се примирявали да живеят с триста лева, кой им е виновен?! Олигарсите? Как ли пък не! Че те първи си откриха сметки на Кайманите. Бедните какво чакат?!
- Да, де, ама ако един ден хората се надигнат и се разбунтуват?- упорстваше кака Софка.
Бурен смях огласи кръчмата.
- Кои хора, бе? Че то хора не останаха! Измряха от глад...Кой? Пенсионерите ли ще се надигнат? Тия, дето карат на по една вафла на ден от години и са с единия крак в гроба? Отде сили?! Болните ли? Те почти всички измряха след здравната реформа... Младите? Образованите? Всички са в чужбина! Кой остана, та да се надигне, пък и да го чуят? Не ставай смешна, че не ти отива на тъпата физиономия.... – нареждаше Дебелия.
- Така е. Прав си –намеси се Куцото. – Останахме само ние и Парламента. И един голям разграден двор... Егати кефа!
- И в най-смелите си фантазии не съм си представял такъв просперитет – обади се Пердето. – Дори, когато дрогата почна да се пласира с помощта на ченгетата, пак не вярвах, че ще ни се изсипат толкоз благини накуп!
- И все пак- знайте, че не сме сами – не се предаваше кака Софка. – Ами, ако един ден ни опандизат?
Отново бурен смях разлюля кръчмата.
- Кой ще ни опандизи, бе? Нали прокурорите са все наши хор? Нали и на тях им се присънват яхти...
- Плюс това – Пердето продължи, - Дори и някой заблуден да го стори, още на другия ден ще ни пуснат срещу хилядарка гаранция. К”во му плащаш? Няма доказателства, болни сме и готово!
- Ама ние не сме болни! – гласът на кака Софка разбуни духовете. Взе да ни писва от параноята й.
- Болни сме! – отсече Дебелия. – Аз имам нарушение на хипофизата , ли беше, на щитовидната, ли... Все тая! Затова съм дебел, а ако се наложи ще впишем и диабет- от стреса. Куцото е сакат, Пешо е хипохондрик, Бизона заеква, а ти си умствено изостанала. – изреди болестите ни Шефа.
Все заболявания, несъвместими с пандиза. Посмяхме се пак и ни олекна. Като че ли на всички започваше да ни просветва, че живеем в Рая.
- Ако ние сме в Рая, то къде тогава е Дивото? – кака Софка се чешаше по главата и се напъваше от мислене. – Дали пък после няма да прекараме цяла вечност в Ада?
- Тъпачка! – скастри я Дебелия. – Спри да мислиш на глас, че ме заболя главата от тебе! Да не взема да ти орежа премиите и да те остава да шаваш със сто лева на ден, като некой просяк, а? Тогава ще си мечтаеш за Ада!
Умълчахме се след тирадата на Дебелия. Никой не искаше и да си представи дори такава страшна мизерия! Ами лукса? Ами островите? Да не говорим за колите, и бижутата, и марковите дрехи....Не! Не биваше да затъваме в мрачни помисли.... Оптимизмът му е цаката! И вярата в бъдещето на бронирания живот! Ударихме по още едно уиски, за да заглушим зовът на Дивото, който се надигаше със свирепа сила от Отвъдното.....