Страници

15 декември 2011

Когато злото си отиде


Когато злото излезе от живота ни слънцето се усеща във всяка фибра на тялото ни. Дишането ни олеква, чувстваме се здрави, жизнени и спокойни. Сякаш тумора, разяждал вътрешностите ни години наред е изкоренен и изхвърлен завинаги. Започва нов етап в живота. Силен, мъдър, позитивен. Една дълго чакана промяна. Едно бленувано възкръсване. Усещането, че си жив е толкова истинско, че ти идва да полетиш. Вече не просто живуркаш, а кипиш от живот. Не оцеляваш, а живееш истински. Виждаш нюансите на небето, усещаш топлината на слънчевите лъчи, долавяш мириса на дърветата. Всичко около теб ти се вижда живо, пулсиращо, реално...Осъзнаваш, че животът може да бъде и прекрасен, че щастието не е тема табу в житейския ти път, че би могъл да продължиш и да се радваш на всичко около теб. Усещане за живот. Какво прекрасно, вдъхновяващо изживяване! Да чувстваш, че съдбата те обича и ти подарява втори шанс. Да се чувстваш благословен и възнаграден. Благодарностите са безкрайни. Любовта прелива. Радостта грее в душата...Животът е невероятно приключение. Толкова силно преживяване не си струва да изпускаш. Качваш се на въртележката и те понася нанякъде. Понякога ти иде да виеш от безсилие и болка, но друг път, когато си на върха се чувстваш богоизбран...След лошото идва хубавото. Кръговрат... И природен закон. Не слизайте от въртележката! Повярвайте- ще дойде и вашия миг! Ще излезете от мрака. Ще обичате отново. И ще се радвате на живота... Вярвайте! Когато злото си отиде....

14 декември 2011

Полъх вечност...


Когато дойде старостта-
тъжна, неизбежна, нежелана….
Ще те потърся отново
незнайно къде-
и ще се моля да бъда разбрана.

Когато се изпепелят мечтите-
трепетни и носещи наслада…
Ще прегърна спомените
на отминали дни-
няма да ги дам на клада.

Когато дойде и смъртта-
бавна, тиха или скоротечна….
Не плачи тогава,
а живей! И запомни,
че само любовта е вечна.

09 декември 2011

Подарък за Коледа


Рождество Христово е светъл празник, тачен и празнуван от вярващите православни християни. Всички ние си имаме своите семейни ритуали за Бъдни вечер и Коледа, които извършваме с много любов и настроение. Понякога и с мъничко тъга. Заради хората, които няма да са с нас на празничната трапеза, заради несбъднатите мечти и поредната отлетяла година, която няма да се повтори…Това е и времето за равносметка. Откъде тръгнахме, докъде стигнахме, накъде вървим? Бяхме ли добри? Състрадателни? Отзивчиви? Надвихме ли суетата? Надскочихме ли ограниченията на материята? Повярвахме ли в безсмъртието на душата…
Въпроси, пред които ще застанем някой ден и на които ще трябва да отговорим. Земният ни живот е пълен с много изкушения, грешки и изпитания. Успяхме ли да разчетем правилно знаците? Взехме ли си житейските изпити? Научихме ли си урока? Все неща, заради които сме тук, на земята. Всеки със своята мисия и отговорност. Вярващите знаят колко мъка е преживял Христос, за да достигне безсмъртие. И да подари най-великия дар на човечеството- надеждата. За изцеление, вяра и вечен живот… Вие подарихте ли на някого надежда? Дали сред лъскавите кутийки под елхата, грижливо опаковани с обич за близките ви има и молитва за някой, който очаква чудо за Коледа? Ще му подарите ли надежда, обич, вяра в доброто? Ще се докоснете ли до божественото творение, като се помолите за някой в беда? За болното дете, което са надява да оздравее и да изживее едно щастливо детство? За бедните, бездомните, скитащите души, които срещаме и …. понякога отвръщаме глави от тях- поради безсилие или апатия. Нали знаете, че Бог изпраща ангелите си сред нас в причудливи форми и гледа как ще ги посрещнем? Дали ще подминем просякът; непознатият човек, който ни моли за помощ? Ще отвърнем ли поглед от сълзите на майката, която иска само едно- детето й да е живо и да се радва на живота? Ще се сетим ли колко много деца има, които няма да получат нито подарък, нито топлина, нито ласка за Коледа? И ще се погрижим ли поне за едно от тях? Все едно е ангел, изпратен да ни пази…
Ако душата ни плаче и сме потънали в своята лична мъка, ще успеем ли да се откъснем за миг от нея, да се огледаме и да видим чуждото страдание- и да му протегнем ръка за помощ? Да отворим сърцето си за любовта в божествената промисъл? Тази, заради която идваме на земята и оставаме, докато я почувстваме във вените си, сърцето си, душата си…
Тази Коледа ще подарите ли на някого Надежда? От сърце и с любов. За да бъдете част от кръговрата на живота, да почувствате силата на доброто и да се потопите в магията на вселенската хармония. И да изкарате една наистина прекрасна Коледа….. Желая ви я от сърце!

06 декември 2011

Сън за баба


-Бабо, не бива да влизаш. Ти не си материална!
- Ти като си материална, да не би да си идеална...
Събудих се от собствения си глас и затихващите стъпки на баба. Стори ми се, че чух и потропването на бастуна й. Не, не, просто сънувах...
Баба беше починала преди година, когато ми се яви за първи път. Имахме силна духовна връзка приживе и вероятно затова продължавах да я сънувам. Получавах напътствия от нея и водехме задочни спорове. Или не? На няколко пъти баба се намесваше решително в личния ми живот, но суетата и неверието ми пречеха да вникна в нейното измерение и да се вслушам в думите й.
Когато се разболях сънувах баба.Беше наметнала черна пелерина, вървеше напред и ме караше да я последвам. Не виждах лицето й, но знаех, че е тя и знаех защо ме вика. Тръгнах колебливо след нея, но тогава се появи майка ми, която ме издърпа настрана и заръча:
- Ти не си за там. Остани при нас! Останах.
Изживявах труден житейски период. Като всеки човек. Баба ме разходи насън из нейната вселена. Беше прекрасно. Почувствах се свободна. Така исках да остана при нея, но тя твърдо отсече:
- Не можеш! Не сега...
Събудих се в леглото си със същите тревоги, но с по-различна нагласа към тях. Знаех, че всичко е временно, но мисията ми на земята не беше приключила. Заех се да търся решения...
От смъртта на баба ми изминаха 15 години, но тя не ме остави нито за миг да се почувствам сама и в безизходица. Зная, че бди над мен и ми помага. Просто трябва да се вслушам в думите й насън. Навремето не й казах колко много я обичам. Вече съм спокойна, че тя го знае. Ще запаля свещичка за нея и ще се помоля. Ще поискам и прошка. Грешни сме на земята и пътят ни е непрестанна битка. Трудно е. Самотно е. Понякога изглежда невъзможно. Страданието е част от пътя, който трябва да извървим. То ни прави по-добри. А когато приключа земните си дела има кой да ме чака. Дотогава ще се срещаме насън в едно измерение, където животът се слива с безкрая...
Днес ще опека тиква- любимо ястие на баба, ще запаля свещичка и ще сложа снимка с кокичета до кандилото- любимите цветя на баба. Ще я помоля за прошка и ще изрека молитва за светлина на душата й. За любовта няма граници и време. Обичам баба и вярвам, че някога ще се видим отново.... Но днес отново си спомням за нея, за живота, който имахме и за любими хора, които не са сред нас.

05 декември 2011

Ангелът


Бях 9-годишна, когато за пръв път се сблъсках със свръхестественото. Достатъчно голяма, за да осъзная, че се е случило нещо необичайно, но и твърде малка, за да разбера значимостта на събитието...
С приятели на семейството бяхме на пикник сред скалистите планини в една екзотична страна, където живеехме с родителите ми тогава. Възрастните разгърнаха одеяла на поляната и започнаха да нареждат вкусотии, докато ние, децата се втурнахме като планински кози нагоре по камъните. Обожавах това място. Когато се изкачих на върха, имах чувството, че съм на небето. Беше адски горещо. Камъните се бяха нагорещили от жаркото слънце. Носех си книжка за четене и се запътих към едни стъпала, издялани в скалата. Те водеха към малка площадка. Под нея беше бездна. Сега настръхвам, като се сетя за тоя камък , но тогава явно съм мислела, че съм безсмъртна.....Легнах на камъка и се зачетох. Не помня кога съм заспала. Събудих се обляна в пот и с половината от тялото си над ръба. Само едно погрешно движение и политах надолу.... Сковах се от страх. Не можех нито да помръдна, нито да извикам за помощ. Отклоних поглед, за да не гледам към дъното. И тогава за пръв път я видях...
Сякаш извираше от слънчевите лъчи. Беше изящна жена, с широка бяла рокля и дълги, разпилени руси коси. Около нея въздухът трептеше.Имаше най-невероятните сини очи, които някога бях виждала. Знаех, че е дошла за мен.- моят ангел пазител.Бавно протегнах ръка към нея. Вече нямаше сила, която да ме спре. И тогава тя ме взе в ръце и ме постави обратно горе на камъка. Исках да задържа ръката й, но точно тогава тя се отдръпна и образът й изчезна. Дълго седях неподвижна и гледах към пропастта, където трябваше да бъда....Взирах се в слънцето и отчаяно търсех чертите на ангела в нагорещения въздух пред мен. Нямаше я. И никога повече не я видях. ...
Много години изминаха оттогава. Пораснах , но в съзнанието ми винаги остана образът на жената в бяло, спасила ме от сигурна гибел в онзи горещ африкански ден. Вероятно щях да си остана само с детския спомен за моя ангел пазител, ако не беше малката ми, 9-годишна дъщеря. На Коледа тя ми подаде малко пакетче. Всеки подарък, направен от собственото ти дете, вероятно е безценен. Въобще не бях подготвена за това, което имаше вътре. От малката кутия се появи бял ангел със златисти дълги коси и сини очи. Това беше моят ангел! Същият, който видях само веднъж и търсех напразно толкова години. Накрая ангелът се върна при мен, "доведен" от дъщеря ми навръх Коледа.... Няма нищо случайно в този свят. Вече не се страхувам. Моят ангел е при мен.....

01 декември 2011

Мечта за Коледа


Една мечта ще се сбъдне на Коледа. Истинска, желана от сърце. Трябва да се сбъдне. На Рождество стават чудеса. Вярвам в чудесата. Моля се за тях. Очаквам ги...Денем ги изричам на глас, нощем ги сънувам, тайно ги шепта пред иконите в църквата. Зная, че Той ме чува. И Му благодаря. Моля за благословия. Не за мен. За децата, нашите деца, прекрасните. Тези, които са светлия ни лъч в живота. Изпратени от Бога да ни радват, учат и да дадат смисъл на съществуването ни. Децата, заради които сме тук на таз земя. С вълшебните си очи, щастливи лица и добри сърца. Тези, които отварят душите си за целия свят и го приютявят в мъничките си ръце. Те раздават шепи с любов, даряват космическа доброта и вярват в белобрадия старец, който ще им донесе мечтания подарък. Какво искат децата, ли? Простички неща. Да оздравеят, мама и татко да се съберат, да си имат сестричка, приятелчето им да има парички за закуска, бездомното коте да си намери стопанин, да има топлина за всички хора.... Детски мечти. Искрени и реални. Как да им кажеш, че Дядо Коледа не може да сбъдва всички мечти и че точно тяхното желание едва ли ще бъде изпълнено? Аз не бих могла да ги разочаровам. Затова ще изрека моята молитва с вяра и любов. Господи, благослови децата, чуй желанията им и помогни да се сбъднат. Това е моята коледна мечта. Вярвам, че по Коледа се случват чудеса. Очаквам чудото....

22 ноември 2011

Искам да летя!


Как искам да летя! Да се понеса над пошлото, ниското, застоялото и да се извися високо над земните злини....Искам да летя над дребнавите житейски спънки и да се слея с облаците. Да видя ангели и слънцето отблизо. Да поговоря с Бог. Негово дете съм и знам, че Той ме обича. Все някога ще се изправя на крака, както пее Майкъл Болтън в прекрасната си балада. Не само ще си стъпя на краката , ами и ще полетя... Вярвам, че мога. Когато ме натискат и блъскат, ще се изправя. Когато се опитват да ме уязвят ще се засмея. А когато ме мачкат ще полетя. Високо. Ще бъда недостижима за болката и мъката. Там, горе, всичко изглежда различно. Светло е, ефирно и толкова красиво, че се чудя защо съм още на земята... Не мога да вирея сред нисши страсти и стратегии. Да, ще избягам. Далече. Ще си взема само спомените и любовта. Друго не ми трябва. Те са вечни, както и душата ми. Само да можех да летя.... Щях да се слея със слънчевите лъчи и да дишам с диханието на вятъра. Щях дя плача заедно с дъжда и да подскачам със снежинките...Искам да се смея на воля и да забравя лошото. Да съм свободна и силна. В синевата има дъх на вечност. Лъч на надежда. Полъх на обич. И толкова много красота. безкрайна красота... Там горе високо. Де е щастието? Виждам го да ми намига зад пухени облаци и да ме кани натам. Вярвам, че има щастие. Само трябва да го стигна. Само трябва да мога да летя. Как искам да летя! Ще бъде....

21 ноември 2011

Ден на Християнското Семейство


21 ноември- Ден на Християнското Семейство. За уюта, топлината и подкрепата, която ни дава семейството може да се пише безкрай. Както и за безусловната любов, с която ни обгражда. Семейството е свято. То е най-ценното, което имаме след здравето. Да се научим да го ценим и да сме благодарни за него. Бог закриля семейството и бди над него! Природата ни е дарила с този вечен кръговрат на закрила и любов. Като деца сме обичани и гледани от нашите родители, а после като възрастни създаваме собствено семейство, грижим се за децата си и помагаме на остарелите родители. Животът е толкова по-хубав, когато имаш с кого да го споделиш. Да имаш съмишленик и в добри, и в трудни моменти. Да имаш с кой да се посмееш и кой да те прегърне, когато плачеш. Да знаеш, че си обичан винаги и имаш на кого да разчиташ. Когато светът около теб се разпада, семейството е силата, която те задържа на повърхността и те предпазва от потъване. Нека винаги да го има! Нека всеки намери своя пристан в семейството. Да са живи и здрави всички любими хора в моето семейство! Не мога без тях. Те са смисълът на всичко, което правя, на целия ми живот... Бог да бди над нас и да ни благослови! Амин.

19 ноември 2011

Закъсняла любов


Защо се появи сега, когато
емоциите отдавна избледняха?
Надеждата почти угасна,
а страстите отдавна охладняха….
Защо си тук? Нима не знаеш-
аз не вярвам вече в любовта.



Ти искаш в нощите да те сънувам
и да ти шепна пламенни слова….
И както някога на чувства да робувам,
да търся вечната, неземна красота.

Защо се появи сега, когато
и спомените са заключени навън?
Самотата станала е вече навик,
а аз сънувам все един и същи сън…
Върви си- просто закъсня.
Колко дълга е нощта!

17 ноември 2011

Dreams defied


I believed I could fly. I believed I could touch the sky...Years ago I believed in many things. I actually had dreams and I imagined I could make them come true. Too much fantasy gone wild. Things don't always turn out the way you want them to. Or maybe they are just the way they should be, except we don't know it. And the landing can be tough. It could feel like a plane crash. You've survived but you can't get up on your feet and you have no idea how to go on. Too many questions and not enough acceptable answers. Flying... Such a wonderful dream and so irrational. Who wants to be rational?! It all comes down to emotions in the end. Did you feel the emotion you hoped for? Did you get what you wanted out of life? Can you get off the scene without regrets? Were the pictures worth the fight? Up in the clouds reality may seem a little blurred. Dreams and wishes come together in the endless horizon. So much beauty unlived...I hate landings. Back on the ground, I know where I left my dreams- they are too high up for me too reach. That is why I love taking off. I go for them again, hoping to reach at least one and carry it back to life... Mission impossible? I'm not an aeronaut. I lack the training. I haven't got the guts. Yet I can't seem to stop reaching for the sky. It is as if my soul is completely oblivious to my body's physical state. It rejects reality. It yearns for the clouds. The blue horizon, way up high over the clouds. All my dreams are there, illogical, ruthlessly irrational, poignant and cruel in their simplicity. It is as if they mock my inability to reach them. I'm scared of heights, did I tell you? Not just heights but that's besides the point. More like scared of living... Why? It's the constant fear of failure that makes me want to abandon it all and flee... for the stars! Who says life should be a permanent success? Who makes the rules? You don't like the game- please, feel free to get out...I don't like being told what to do. I despise expectations, comparisons, conclusions. And I don't like losing. The point here is that I might have lost the set before I actually started it. And then I might end up losing the game. Sooner than I planned. The crash was not a mirage. I am on the ground. And I can't get up. Too many wounds in the long run... I want to get up, I just don't know how to. It's my life, I'll figure it out. The fact that I really want to fly must mean something, right? Isn't it all about making an effort? Who cares about the results? Have I learnt my lessons? I wouldn't know. Up there, in my dreams, looking down at how I've arranged the pieces of my life, I might get insight into the story. Perhaps even see some answers. Landings are not all bad. I need to remember that next time I take off for the stars...